Още
    Начало Блог Страница 69

    Ролята на тайните служби

    В продължение на 33 века шпиони и разузнавачи оказвали силно влияние върху хода на историята – но обикновено винаги били заобикаляни от вниманието на историците, които често пренебрегвали, а и днес пренебрегват тяхната роля.

    Това се обяснява, очевидно, от самата природа на работата, извършвана от шпионите. Много видни личности, които ползвали техните услуги, в хрониките и мемоарите си къде от срам, къде за да запазят живота им, опитвали да прикрият своите агенти, като ги оставят безименни.

    Владетелите във всички епохи се налагало да поддържат властта си с помощта на специални ведомства – тайни служби. Тези организации представляват неразделна част от системата на властта.

    Тайните служби са не само инструмент за тирания или опора на правителства и армии; те с право са се превърнали в задкулисен метод на международната борба. Много сблъсъци на съперничещи си разузнавателни служби могат да бъдат оприличени на велики сражения – но, за разлика от прочутите битки, често остават неизвестни.

    Ценността и необходимостта от дейността на шпиони или тайни агенти най-добре се илюстрира чрез резултата от първата атака на съюзниците срещу все още неукрепените турски фортове на Дарданелите в Първата световна война 1914-1918. Атаката се състояла няколко месеца преди трагичния провал в Галиполи, който лесно можел да се предотврати.

    Тогава мощна англо-френска средиземноморска флота под командването на британския адмирал де Робек бомбардирала укрепленията турците в Дарданелите и постигнала брилянтни резултати – които, за съжаление, били подценени по най-жалък начин и така били пропилени големите възможности, отварящи се пред армиите на съюзниците. Въпреки, че тежките оръдия на Круп, монтирани на турските укрепления, били обслужвани от немски артилеристи, укрепленията били бързо изтрити от лицето на земята.

    Обаче, според американския посланик Хенри Моргентау, съюзниците научили твърде късно как турското правителство било убедено, че Константинопол ще падне. То вече започвало да товари официалните архиви на влак за Анадола. И точно в този момента, на една минута от победата и превземането на Константинопол, съюзническата флота се върнала обратно.

    Така липсата на точна информация, с други думи – липсата на шпионин, който би могъл да докладва от Константинопол поне това, което видял и Моргентау, била основната причина съюзниците да загубят всичките си предимства. Това, от своя страна, означавало поражение на британските тайни служби което малко по-късно струвало живота на 250 хиляди английски, канадски и австралийски войници – и Константинопол останал турски.

    Тъй като основната цел на тайните служби обикновено е шпионажът, техните най-способни служители били шпионите – днес ги наричат „полеви агенти“.

    Някои държавници сами влизали в ролята на тайни агенти за военно-политически цели. Така, например, съвременните историци неслучайно наричат „Велики“ цар Митридат VI Понтийски (упр. 121-63 г. пр. Хр.). Той съчетавал у себе си хитростта на шпионин с енергията на жесток деспот. Митридат станал цар едва на 11 години и понтийският трон веднага се оказал твърде неудобен за него. Предполага се, че майка му няколко пъти опитала да го убие. Царят-дете се страхувал толкова много от нея, че избягал и дълго време пътувал из Мала Азия като слуга в кервани – именно тогава научил 22 (!) езика.

    Той посетил земите на много племена, изучил техните обичаи и наблюдавал военните им сили – тоест, действал като класически шпионин. Годините, прекарани в изгнание, пробудили у него жажда за завоевания. Когато отново тръгнал към Мала Азия, вече водел добре обучена и силна армия. Нямал нужда от шпиони, защото сам бил разузнал всичко необходимо за успешни военни действия.

    Въобще, в древността имало много шпиони – но малко шпионски организации. Царете и техните военачалници решавали проблемите на разузнаването по свое усмотрение.

    Например, когато Александър Велики започнал настъплението си в в Азия, чул слухове за нарастващо недоволство в лагера на своите съюзници и наемници. Младият пълководец проверил това с прост трик. Той съобщил, че пише писмо до дома си и препоръчал на войниците да направят същото; но когато куриерите взели писмата и тръгнали, Александър им заповядал да се върнат и прочел всички писма, които носели. Така функциите на военната пощенска цензура се слели със задачите на контраразузнаването.

    Монголите внесли доста похвати в организацията на тайните служби. Така, например, военачалникът Субудай започнал монголските завоевания със следния шпионски трик. Той отишъл в лагера на татарите, като им обяснил, че е избягал от монголския хан. Успял да убеди татарите, че техните врагове – монголите, са далеч. Така татарите се оказали неподготвени, когато главните сили на монголите ги нападнали.

    Този трик бил използван многократно. Шпионажът и хитростта изиграли важна роля в завладяването на Китай от монголите. Веднъж пълководецът Чепе се престорил, че изоставя обоза си. Китайците излезли от непревземаемата си крепост, за да завладеят изоставените каруци, храни и други трофеи – и така се оказало, че крепостта съвсем не е „непревземаема“.

    Настъпващата монголска армия винаги имала преводачи, които организирали управлението в превзетите територии, както и търговци, използвани като шпиони. Тези „търговци“ били набирани сред различни народи.

    Когато ордите на Чингис хан нападнали Китай, пред тях винаги се движели патрули и съгледвачи; но дори те били изпреварвани от търговците-шпиони, които на групи по двама-трима души усърдно събирали всякакъв вид информация.

    Чингис-хан обикновено използвал услугите на шпиони – но също така разбирал необходимостта от контраразузнаване и жестоко наказвал заловените вражески съгледвачи. Проверявал и собствените си шпиони, като разпитвал пленници – така се разбирало, дали шпионите доставят верни сведения.

    И когато днес се удивляваме на големите и бързите успехи на монголските армии, да не забравяме, че техните победи били грижливо подготвяни от праобразите на днешните тайни служби.

    Началото на оръжията

    Постоянните войни между робовладелските държави изисквали съответната бойна екипировка. Затова производството на оръжия непрестанно отразявало най-високите технически умения в съответната епоха.

    Впрочем, тази тенденция се запазила до ден-днешен – производството на оръжия винаги се извършва на най-високо технологично ниво.

    В древността трябвало постоянно да се усъвършенства производството на хладни оръжия, които тогава били основният вид въоръжение. След медната и бронзова епоха всички видове хладни оръжия се изработвали от закалена стомана и старателно се оформяли, често с богата украса – за пълководци и владетели. Започнали да правят бойни секири, извити саби (с тях се получава и режещ удар, освен правия сечащ), боздугани.

    Художественото тълкуване на огледалото на Архимед използвало за изгарянето на корабите. Живопис от Джулио Париги, 1599

    С настъпването на желязната епоха започнал нов етап в развитието на оръжията – настъпило времето на железния меч. Железни мечове и копия се появили в Гърция през ХІ-Х в. пр Хр.

    Значително усъвършенствали лъка – основното метателно оръжие на воините и ловците. В същото време подобрили стрелите, които получили бронзови, после стоманени върхове и по-съвършено оперение. Увеличил се и запасът от стрели, които започнали да се носят в кожени колчани.

    Широко разпространение получила и прашката – древно оръжие за хвърляне на камъни, представляващо ремък с разширяваща се средна част.

    Развило се строителството на метателните машини, в чиято конструкция били вложени най-напредничавите постижения на механиката на древността. Те се използвали най-вече за обсада на крепости – но също и за тяхната отбрана, по-малко в полеви сражения. Това били първите военни устройства, които изисквали точни математически изчисления и проектиране. Така, например, Архимед създал много военни машини, използвани при защитата на родния му град Сиракуза срещу римляните. Сред тях най-уникални били запалителните полусферични огледала, които се правели от полиран метал – и фокусирали слънчевите лъчи върху платната и дървените части на вражеските кораби, като ги подпалвали.

    Въз основа на лъка и прашката започнали да правят машини с механични устрйства за натягане на дебелите въжени тетива.  Около 500 г. пр. Хр. в Китай се появил прост камнемет, който представляваб гъвкав изправен стълб, вкопан в земята – към свободния му край била закрепена прашка с камък в нея. По-нататъшно развитие на този тип метателни уреди е катапултът, предназначен за хвърляне на камъни по стръмна траектория. Неговият метателен елемент бил лост, вмъкнат в сноп усукани въжета. Камък или друг снаряд се поставял във вдлъбнатина под формата на лъжица на свободния край на лоста.

    Авитохол, стрелящ със сложносъставен лък. Сцена от златното съкровище от Над Сент Миклош (V-VII в.). Източник:http://handguns.g00net.org/Cold_steel/Bows/BG_bows.htm

    В Древна Гърция и Рим използвали онагри – мощни катапулти, които позволявали да се хвърлят камъни с тегло до 80-100 кг, бъчви с запалителни смеси и др.

    Термините „катапулт“ и „катапултиране“ не са изчезнали от съвременния лексикон, тъй като катапултиращи устройства, естествено, с по-съвършен дизайн, широко се използват днес за спасяване на пилотите на самолети при аварии.

    Едно от първите устройства за механично хвърляне бил гастерофетът – мощен лък с механично устройство за затягане на тетивата, прототип на средновековния арбалет. По-нататъшното му развитие е балистата, използвана чак до Средновековието за хвърляне на различни снаряди (дървета, стрели, камъни и др.) по леко наклонена (настилна) траектория.

    По време на обсада на крепости широко се използвали и хелеполите – многоетажни обсадни кули, високи до 35 метра и движещи се върху ролки или колела; те били облицовани с метални листове или кожи. В долната част на хелепола се намирали стенобойни машини за пробиване на стените – тарани. Таранът представлявал тежък дървен ствол с метален накрайник, окачен на вериги, който се разлюлявал, за да удари крепостната стена. Започнал да се използва от асирийците още през Х-VІІІ в. пр. Хр.

    Ранносредновековна българска сабя от Върбица (възстановка). Източник – Уикипедия

    Огромна роля в битките играели бойните колесници, които започнали да използват шумерите през III хилядолетие пр. Хр. През II хилядолетие те се разпространили навсякъде и се привличали в решаващите сектори на военните действия, най-често пред фронта или по фланговете на пехотата. Египетските фараони по време на битка се изобразявали винаги в колесница.

    Колесницата била с две, по-рядко с четири колела, запрегната с два коня и управлявана от кочияш. Върху платформата имало воин, въоръжен с копие и лък, а понякога и негов оръженосец. Любопитно е, че бойни колесници били използвани и през ХХ век – това били прочутите „тачанки“ по време на Гражданската война в Русия в периода 1918-1922 г., след революцията от 1917 година. Техният екипаж бил същият – кочияш и боец, но вече въоръжен с оръжие от ХХ век, прочутата картечница „Максим“…

    Усъвършенстването на хладните оръжия принуждавало воините да търсят защита от тях. Отначало използвали кожени, медни, бронзови, а после и железни шлемове и брони. Щитовете също се изработвали от всякакви материали, включително и от дърво.

    През І хилядолетие в Асирия се появило едно от най-разпространените защитни въоръжения – ризницата. Това бил много скъп защитен доспех във формата на риза от железни халки. За да се направи такава метална риза за среден ръст, били необходими около 20 хиляди халки – колкото по-малки били, толкова по-скъпа била самата ризницата. Производството на ризници показвало и високото ниво на развитие на коваческото изкуство.

    В допълнение към оръжията и средствата за защита в армиите започнали да се появяват други  военни принадлежности и атрибути: тръби, знамена, гербове, барабани и др.

    За съжаление, оръжията като инструменти за убиване винаги се намирали и се намират в челото на техническия прогрес на всяка една епоха.

    Ужасът в Монте Касино

    През май 1944 г. англо-американците и французите бомбардирали жестоко и превзели италианския манастир Монте Касино – по-точно, завладели неговите развалини.

    Съюзническите войски още тогава се отличавали с мултикултурност – в техния състав имало марокански военни части. Мароканците били посредствени войници, но нямали равни в кланетата на пленници след края на битките. Те също се отличавали със страстта си към масови изнасилвания на жените сред мирното население – те го смятали за вражеско, понеже било християнско.

    Руините на град Касино след битката. Снимка: Уикипедия

    През нощта след края на битката за Монте Касино и организираното отстъпление на германците, една дивизия – 12 000 мароканци, излязла от лагера си и нахлула в групата планински села в околностите на манастира.

    Започнали масови изнасилвания на всички жени и момичета, които мароканците успявали да открият – броят им се оценява на 3000 жени на възраст от 11 до 86 години. Войниците убили 800 селяни, които се опитвали да защитят своите съпруги, дъщери и сестри. Повече от 100 жени умрели от изнасилванията.

    Жителите на тези планински села произлизат от древните волски – едно от племената в предримска Италия, а жените им са по-високи и грациозни от другите жени в тази част на страната.

    Войниците подбирали най-красивите девойки за групово изнасилване – за което се нареждали дълги опашки от тъмнокожи мароканци, докато други държали ръцете и краката на голите жертви, проснати върху земята. Две сестри, на 15 и 18 години, били изнасилени от над 200 мароканци. Едната умряла, другата прекарала следващите 53 години в лудница.

    Интересно е да се отбележи, че повечето от историческите описания на битката за Монте Касино, публикувани след войната, не споменават масовите изнасилвания на жените от страна на мароканските съюзници. Дори официалната история, публикувана от Министерството на отбраната на САЩ, не посочва какво са направили северноафриканците с жителите на тези планински села.

    Трябва да се отбележи, че още преди войната мароканците вече имали репутация на насилници и диви главорези – така самият факт, че марокански войници съзнателно били вкарани в Европа, вече представлявал военно престъпление.

    Монте Касино в руини. Снимка: Уикипедия

    Първото сведение за изнасилване на италианки от марокански войници е регистрирано на 11 декември 1943 г., деня на нахлуването им в Италия. Френските офицери, които били отговорни за тях, не можели да контролират действията им. Историците посочват: „Това било първият сигнал за поведение, което дълго след това се асоциирало с мароканците“.

    През март 1944 г. по време на първото посещение на дьо Гол на италианския фронт местни жители го молели да върне мароканците в Северна Африка. Дьо Гол обещал да ги привлича само като карабинери за защита на обществения ред. Явно той подценил опасността – да привлече мароканци за „опазване на обществения ред“ било все едно да възложи на вълци да пазят кошара с овце.

    На 17 май 1944 г. англо-американски войници чули в едно село отчаяни викове. Съюзниците били шокирани: мароканците изнасилвали жени, малки момичета и момчета направо на улиците.

    След превземането на Монте Касино командването обявило „50 часа свобода“ – тоест, 2 дни според старинния ислямски обичай за водене на война, югът на Италия бил предаден на мароканците за плячкосване и гаври. В околните села настанала вакханалия от зверства.

    Отчетите на 71-ва немска дивизия са фиксирали 600 изнасилени жени в малкото градче Спиньо.

    В италианската историческа литература времето на Апенинския полуостров от декемри 1943 г. до юни 1945 г. носи името guerra al femminile – „война срещу жените“.

    В Сицилия мароканците развихрили такива масови изнасилвания, че ужасените партизани дори се съюзили временно с германците и започнали заедно с тях да спасяват околните села и градчета от североафриканците.

    Писателят Алберто Моравиа пише през 1957 г. най-известният си роман „Чочарка” по мотиви от видяното през 1943 г., когато той със съпругата си се укривал в местността Чочария. По романа е сниман прочут филм със София Лорен в главната роля.

    На 7 април 1952 г. в долната камара на италианския парламент били изслушани показания на множество жертви.

    Майката на 17-годишната Малинари Веля разказва за събития на 27 май 1944 г. във Валекорса: „Ние  вървяхме по улица „Монте Лупино“ и тогава ни видяха мароканци. Войниците явно харесаха младата Малинари. Ние ги молехме да ни оставят, но те не ни слушаха. Двама ме държаха, останалите поред изнасилиха Малинари. Когато последният свърши, един войник извади пистолет и я застреля“.

    Марокански войници в Монте Касино, януари 1944 година. Снимка: Уикипедия

    55-годишната Елизабет Роси от района Фарнета си спомня: „Аз се опитах да защитя дъщерите си на 18 и 17 години, но ме намушкаха в корема. Докато изтичаше кръвта ми, гледах как ги изнасилват. Едно петгодишно момче, което не разбираше какво се случва, се спусна към нас. Стреляха в него и го улучиха няколко пъти в корема. На другия ден детето умря“.

    Жестокостите, които извършвали в продължение на няколко месеца мароканците в Италия, били наречени „марочинате“ – производно от „мароканец“.

    На 15 октомври 2011 г. председателят на Националната асоциация на жертвите на „марочинате“ Емилиано Сиоти заяви: „Известни са минимум 20 000  случая на изнасилване. Това не отразява истинатата – поне две трети от изнасилените жени не са съобщили на медицинските власти поради срам. Като вземем предвид цялостната оценка, можем с увереност да кажем, че са били изнасилени най-малко 60 000 жени. Средно ги изнасилвали по двама-трима североафриканци, но има показания за изнасилени от 100, 200 и дори 300 войници“.

    След войната мароканците били спешно върнати от френските власти в Мароко.

    На 1 август 1947 г. властите в Италия отправили към френското правителство официален протест. Французите дали формален отговор.

    Проблемът бил отново повдигнат от италианците през 1951-ва и 1993 г. Въпросът остава открит до ден-днешен.

    Императорът-социалист Луи Наполеон

    На този император се подигравали всички.

    Виктор Юго го наричал подло човече, пигмей, чакал, нищожество. Филолозите до ден-днешен изучават текстовете на писателя за Луи Наполеон – в тях се съдържат много специфични френски ругатни.

    За разлика от Юго икономистите отбелязват, че 20-те години на неговото управление били най-успешният икономически период в историята на Франция.

    Луи Наполеон е роден през 1808 г. Той е син на Луи – по-малкия брат на Наполеон Бонапарт, и Хортензия Богарне – дъщеря на императрица Жозефин от първия й брак.

    Наполеон III през 1865г. Снимка: Уикипедия

    Израснал в емиграция. Цялото детство на Луи Наполеон преминало под знака на преклонението му пред неговия велик чичо. Завършил военна академия в Швейцария. В емиграция той разработвал планове за държавен преврат, но заради тях два пъти влязъл в затвора. Първият път го заточили в Америка, а втория път избягал от затвора, ­преоблечен като работник и носейки дъска на рамо.

    В свободното си от преврати време Наполеон живял отначало в Швейцария, а след това в Лондон, където гъмжало от всевъзможни емигранти. Бъдещият император ставал в 6.00 ч. сутринта и, с изключение на времето за сутрешната конна езда и светските вечери, постоянно четял политическа и икономическа литература.

    През 1848 г. елитът на създадената наскоро Френска република бил напълно шокиран. Когато се обявило всеобщо избирателно право, всички очаквали, че на президентските избори французите ще гласуват за някой от онези, които осигурили това право: Алфонс дьо Ламартин – свободолюбив поет, гордост на Франция, Александър Ролен – журналист и социалист, приятел на народа, или Луи Кавеняк – генерал, който с твърда ръка пресякъл хаоса в страната.

    Въпреки това, всички те, взети заедно, не получили и половината от гласовете, дадени за човек, който нищо не бил направил за демокрацията. Но този човек се казвал Луи Наполеон – племенник на великия император, само споменът за когото привлякъл симпатиите на тълпата, пардон, на избирателите.

    Демократите създали република – а той възраждал героичната империя. Те апелирали към разума, а Луи Наполеон призовавал емоциите. Те предлагали идеи – а той пораждал симпатии. И спечелил изборите.

    Хората нямали нужда от политически програми. „Името на Наполеон само по себе си е програма – заявил Луи Наполеон. – То означава ред, власт, религия и просперитет вътре в страната, както и поддържане на честта на нацията в международните дела“.

    Портрет на Наполеон III от Франц Ксавер Уинтхалтер. Снимка: Уикипедия

    Хората смятали, че един авторитарен лидер, отначало избран за президент на Втората република, след което се обявил за император, познава техните надежди и стремежи и­ затова ще донесе щастие и успех на народа – който народ въобще не разбирал защо трябва да се труди, за да печелят наглите банкери. Тази епоха е много добре описана от Балзак, в чиито романи, както знаем, главен герой са парите.

    Част от френския елит първоначално смятал, че ще управлява страната из-зад гърба на Луи Наполеон. Но когато взел властта в собствените си ръце, Луи Наполеон нямал намерения да я споделя с никого.

    Наполеон I използвал авторитарната власт не много разумно: след като гарантирал стабилност, той хвърлил всичките си сили във войни, които подкопали материалното благосъстояние на Франция.

    Интересното е, че превратът от 2 декември 1851 г., след който президентън Луи Наполеон станал император под името Наполеон ІІІ, бил възприет като „пълен триумф на социализма“. Да, колкото и странно да било, новият император наистина се смятал за социалист!

    По негово време държавата за пръв път организирала системите за социално осигуряване. Именно при император Луи Наполеон се появили първите във Франция системи за пенсионно и здравно осигуряване. Точно през годините на неговата Втора империя се формирала цялата железопътна мрежа на Франция. Темпът на растеж на икономиката се ускорил. Постепенно се подобрявало положението на всички слоеве от населението. Хората започват да се хранят по-добре. Консумацията на месо­ се увеличила 2 пъти.

    Но през 1860-те години Луи Наполеон се опитал да постави на трона на Мексико своето протеже император Максимилиан. Експедицията завършила с неуспех, мексиканците разстреляли Максимилиан. Армията била напълно изтощена на фона на рязкото засилване на обединената вече Германия.

    През 1866 г. правителството се принудило да удвои разходите си за отбрана. Военните разходи и обслужването на създадения от тях дълг съставили половината от бюджета на страната. Финансите се сринали. В крайна сметка Луи Наполеон загубил своята империя по същата причина, както и великият му предшественик – милитаризацията на страната изяла плодовете на икономическия успех.

    В хода на френско-пруската война от 1870-1871 г. империята паднала. След като избягал от Франция, императорът с императрицата и с принц Наполеон живял в Лондон.

    Луи Наполеон починал през 1873 г. след операция на бъбреците. Принцът останал сам с майка си.

    Когато британците започнали нова военна операция в Южна Африка, Наполеон-младши отишъл да се бие. Веднъж малкият отряд, в които влизал принцът, бил обкръжен от многобройни зулуси. Принц Наполеон искал да скочи в седлото в движение, както неведнъж правел преди. Но този път стремето се счупило и той паднал на земята. Изправил се с усилие, стрелял няколко пъти и убил двама-трима диваци. Когато на следващия ден намерили тялото му, върху него имало 18 рани от копия.

    Кога каза Заратустра?

    Всеки е чувал прочутото заглавие на философския роман на Фридрих Ницше „Така каза Заратустра“. В интерес на истината, Нише просто използва името на древния пророк, за да изложи своите идеи за личността, властта и обществото. Но, всъщност, кой е Заратустра? Кога е живял и какво е проповядвал?

    Заратустра (Зороастър) е историческа личност, основател на религия, носеща негово име – зороастризъм. Приема се, че той е персиец, макар античните автори да посочват най-различен негов произход: индиец, елин, бактриец, халдей, памфилиец, евреин от жречески род в град Самария.

    Образ на Зороастър на огледално гравирано стъкло в зороастрийския огнен храм в Тафт , Иран. Снимка: Уикипедия

    Основната книга на зороастризма е „Авеста“, в която главната идея е борбата между две начала в света – Доброто и Злото, както и почитанието на единно божество – Ахура Мазда. Смята се, че самият Заратустра е автор само на най-ранните текстове в нея, написани около 1000 г. пр. Хр., наричани „Гати“.

    Според легендата, Заратустра получил „Авеста“ лично от Ахура Мазда и по заповед на цар Кави Вищаспа тя била записана със златно мастило върху 12 хиляди волски кожи.

    Но около датировката на Гатите, съответно и за времето, когато е живял пророкът, до ден-днешен няма единно мнение и се водят ожесточени спорове.

    Според някои учени, Заратустра живял в епохата на династията на Ахеменидите (705-330 г. пр. Хр.) и дори бил от техния род. Но други смятат, че „Авеста“ е много по-древен паметник, който отразява архаична пасторална икономика в Средна Азия и източните ирански региони – в периода между 1400-1000 г. пр. Хр.

    Материалната култура, описана в „Авеста“, е почти праисторическа – не се споменават големите напоителни системи, построени по време на Ахеменидите, няма специализирани занаяти, желязото се нарича с общия термин „бронз“, а основната единица на обществото е родът, състоящ се от отделни семейства.

    Други учени смятат, че Заратустра започва проповедите си сред скитски племена, като ги призовава да се заселят и живеят мирно – но понеже не намерил благоприятен отзвук, се обърнал към бактрийския цар Вищаспа, който, според изследователите, живял в епохата на Ахеменидите.

    Образът на Зороастър, изложен в Йезд Аташ Бехрам (зороастрийски огнен храм ) в Язд , провинция Йезд , Иран. Снимка: Уикипедия

    Те обръщат внимание на факта, че обществото в „Гатите“ отразява бита на пастири, водещи чергарски начин на  живот и постоянно воюващи за­ добитък, който бил основното им богатство. Заратустра ги призовавал да преминат към уседнал живот и да се занимават със земеделие. Пророкът предлагал да се откажат от набезите, да престанат да опустошават мирните селища и да преминат към обработване на земята, като спазват мирните договори. Това били арийски ирански племена – известните от древните извори сармати и дахи.

    Така описанието на техния бит позволява да се датира раждането на Заратустра към ХІІ-Х в. пр. Хр., тоест, доста преди епохата на династията на Ахеменидите. Обществото в Средна Азия и Иранското плато тогава още било неорганизирано, а със своите проповеди пророкът се опитвал да въведе някакъв ред, да прекрати постоянните и хаотични военни сблъсъци, като приобщи номадите към онова, което смятал за Добро – мирния живот, противопоставяйки го на Злото – войната и кръвопролитията.

    Но, за нещастие, скитските племена по онова време не били твърде склонни да се откажат от по-лесния път на Злото – да се обогатяват чрез насилия и грабежи, и да преминат към правилата на Доброто – труда и мирния живот. Предпочитали да завоюват плодовете на чуждия труд, вместо да създават продукти със свой собствен труд.

    Впрочем, ако съдим по човешката история след тях, а и по собствената ни съвременност, това се отнася не само за скитите и не само за онази древна епоха.

    Бутилирана вода: най-голямата измама в човешката история

    През 1990 година индустрията преживя истинска революция. Това се дължи на факта, че гиганти като PepsiCo (вода Aquafina), Nestle (вода Pure Life) и Coca-Cola (вода Dasani) представили бутилираната си вода на пазара. След като тези производители представиха минералнта си вода, чешмяната вода остана в историята.

    Анализаторите на компанията Beverage Marketing Corporation изчисляват, че всяка година по целия свят се продават 460 милиарда литра бутилирана вода. Най-големият потребител на този продукт е Китай, чиито жители годишно купуват 80 милиарда литра вода. Второто място е заето от САЩ – 45 милиарда литра. Някои от останалите държави имат горещ климат, което обяснява и консумацията – например Мексико, Бразилия, Индонезия, Индия и Тайланд.

    Проспериращите европейски страни като Германия, Италия и Франция продават съответно 12, 11 и 9 милиарда литра бутилирана вода. Освен това въпреки високото качество на чешмяната вода няма как да отречем, че бутилирана също е изключително търсена. Как го правят?

    Някога замисляли ли сте се защо  бутилирана вода е по-скъпа от водата от чешмата? Ценовата разлика е около 2000 пъти! В някои страни водата е по-скъпа от млякото, бирата и дори бензина. Знам какво си помислихте, но това далеч не са развиващите се страни, които се оплакват от недостига на питейна вода – това са страни, които могат да се похвалят с най-добрите комунални услуги.

    Според обществената организация „Хранителни и водни наблюдения“, в Съединените щати един литър бутилирана вода е средно три пъти по-скъп от един литър мляко и почти 4 пъти по-скъп от литър бензин. На какво се дължи това? Какво кара хората да харчат пари за бутилирана вода?

    Основното предимство на производителите на бутилирана вода по целия свят е, че тя е по-екологично чиста от останалата. Почти всяка реклама промотира точно това – чистотата и ползата на бутилирана вода. Дали това обаче е вярно? И какво всъщност пият милиарди хора в целия свят?

    Изследователи от Environmental Working Group, които дълго време се занимават с въпроса за качеството на бутилираната вода, информират, че повечето от производителите на този продукт не крият, че продуктът им е най-обикновената чешмяна вода, която е претърпяла допълнително пречистване.

    18% от марките все още настояват за изключителните свойства на своите продукти, но категорично не искат да посочват местоположението на минералните извори, от които получават своята „животворна вода”. Какво ви говори това?

    Лабораторните изследвания сочат, че в повечето случаи бутилираната вода изобщо не се различава от чешмяната. „Допълнителното почистване”, което компаниите толкова често изтъкват не действа по абсолютно никакъв начин.  И всъщност защо да го прави, след като тяхната чешмяна вода вече отговаря на най-високите стандарти на пазара?

    Интересен факт е, че в Съединените щати и страните от Европейския съюз качеството на чешмяната вода теоретично може да бъде по-високо от качеството на бутилираната вода. Това привидно абсурдно обстоятелство се дължи на факта, че държавата може да контролира водата от чешмата много по-стриктно отколкото да го прави с компаниите, които произвеждат бутилираната вода.

    Има много примери, когато водата, която се предлага от производителите, може да навреди на здравето и дори да доведе до опасност за живота. През април 2019 г. американското потребителско списание Consumer Reports обяви, че във водата, която произвеждат шест популярни марки: Starkey (собственост на Whole Foods), Peñafiel (Keurig Dr. Pepper), Crystal Geyser Alpine Spring Water, Volvic (Danone) и Crystal Creamery и EartH₂O, е открита концентрация на арсен, която е опасна за човешкото тяло.

    Но дори ако производителят третира задълженията си възможно най-стриктно, пречистената вода, излята в пластмасови бутилки, не може да бъде чиста по подразбиране. По време на съхранение, дори това да не е особено дълъг период, водата неизбежно се замърсява от микрочастиците на пластмасата.

    Също така е добре известно, че дори и при леко нагряване, пластмасата започва да отделя вредни химикали, които веднага влизат във водата.

    В рекламите, марките, които произвеждат вода подчертават, че тя е по-вкусна от чешмяната. Така ли е? Университетът на Върмонт реши да провери това.  При проучването, те дали бутилирана вода и вода от чешмата на доброволците, но без да я обозначат.

    Както се оказва, повечето не могли да ги различат. Президентът на Тихоокеанския институт Питър Глейк, в интервю за „Business Insider4, казва следното:

    „Грешно е да се смята, че бутилираната вода е по-чиста, по-здравословна или по-безопасна от чешмяната вода. Бутилираната вода не е по-добре регулирана, не се проверява по-добре и не се контролира по-добре от водата от чешмата. И когато има проблеми с чешмяната вода, решението е да се инвестира в обновяване и ремонт на нашите водоснабдителни системи, а не в бутилирана вода.”

    Не трябва да забравяме, че екологичното производство на бутилирана вода въобще не е ефективно. Пластмасовите бутилки са едни от най-големите замърсители на планетата.  През 2016 г. за производството на пластмасови бутилки за вода в САЩ са били използвани 2 милиона тона пластмаса – от своя страна за пластмасата пък са били използвани най-малко 64 милиона барела петрол.

    С увереност можем да кажем, че универсалното убеждение, че бутилираната вода е по-добра и по-полезна от обикновената чешмяна вода е резултат от интересите на производителите на тези продукти на най-високо ниво и, разбира се, ефекта на добрата реклама.

    Публикацията Business Insider изчисли средствата, инвестирани от Nestle Waters NA, Nestle USA и Coca-Cola в лобизма на техните интереси в Конгреса на САЩ и се оказа, че за тези цели са били изразходвани поне 28 милиона долара. И знаете ли каква е основната цел на рекламирането? Това не е популяризиране на бутилираната вода. Производителите се стремят да намалят бюджетните разходи за общественото водоснабдяване.

    Също така добре познатите марки инвестират много в анти-рекламирането на чешмяната вода, показвайки редица отрицателни страни. Очевидно инвестициите си струват – милиони хора  в цял свят ги е страх от чешмяната вода, сред тях са дори жителите на страни като Обединеното кралство, Швейцария и Франция.

    Основната тайна на производителите на питейна вода, която те доброволно не биха разкрили за нищо на света, е рентабилността на техния бизнес. Много уважавани експерти са убедени, че печалбите на играчите на този пазар могат да се конкурират с печалбите на наркокартелите.

    Автор: Божидара Иванова

    Шифрите в средновековна Европа

    В историята са познати възходи и падения, войни и мирно време, победи и поражения, заговори и конспирации. Задължителен атрибут на всички тези събития бил тайнописът – шифроването или криптографията.

    Използваните през Средновековието шифри отначало били изключително прости. Пишели фразите вертикално или в обратен ред, гласните заменяли с точки, вместо латиница използвали чужди азбуки (гръцки, иврит, арменски и др.).

    В обикновените заместващи кодове бил използван опростеният шифър на Цезар, където всяка буква се заменяла със следващата по азбучен ред – а в по-сложните системи ги замествали със специално измислени знаци.

    Английският францискански монах, професор в Оксфорд, универсален учен, математик, оптик и астроном Роджър Бейкън в средата на ХІІІ век написал книгата „Тайните опити и недействителността на магията”. В предисловието той отбеляза: „Глупак е онзи, който пише нещо тайно, но не по такъв начин, че да го скрие от простолюдието“. Бейкън изброява няколко метода за скриване на тайните: прескачане на гласни, използване на метафори, букви от чужди азбуки, бързопис (стенография).

    Роджър Бейкън. Снимка: Уикипедия

    Един от водещите средновековни европейски криптографи бил известният английски писател, астроном-любител и митнически чиновник Джефри Чосър. Самият живот принудил автора на известните „Кентърбърийски приказки“ да овладее криптографското изкуство. Като момче той бил изпратен за паж в двореца, а след това станал рицарски оръженосец в свитата на английския крал. По време на поход във Франция бил пленен, но заедно с два коня от чиста порода бил откупен от своя монарх – който платил 120 ливри за конете и 16 ливри за младия си поданик. На 70-годишна възраст Чосър, като надежден и осведомен човек, изпълнявал тайни дипломатически поръчения на краля в Италия и Франция.

    Той водел цялата си секретна кореспонденция чрез шифър с проста замяна. Даже в стиховете си включвал кодирани строфи. След като преуспял в дипломатическите си дела, останал в сянка, като получил за дългогодишната си служба поста митничар на вълна и кожи в лондонското пристанище.

    Но най-великото дело в живота му били поезията, астрономията и криптографията. За съжаление, нито едно от тези занимания не му донесло приживе нито слава, нито пари. Приключил живота си като надзирател на стени, укрепления, канавки, канали, езера, пътища и мостове по Темза, и бил погребан в Уестминстърското абатство.

    През Средновековието европейската криптография придобила съмнителна слава – започнали да я идентифицират с черна магия, с някаква форма на окултизъм, астрология, алхимия и еврейската кабала.

    Но необходимостта от зашифроване на различни съобщения останала.

    Постепенно се оформили 8 системи на шифроване:

    – една буква заменя друга;

    – думите се пишат обратно;

    – поредните букви се преместват в обратен ред;

    – буквите се заместват с цифри;

    – буквите се заместват с други букви, след което вторите букви се заместват с цифри;

    – всяка буква се заменя с две други букви, които се използват като числа, сумата от които е равна на цифровата стойност на шифрованата буква;

    – всяка буква се заменя с име на човек;

    – при шифроването се използват фазите на Луната, имената на държави (в определен ред), изброяват се названия на плодове, дървета и т. н.

    А когато „контраразузнаването“ залавяло вражески писма и се опитвало да ги дешифрира, имало предвид, че в онази епоха обикновено много послания започвали с официални стандартни фрази, например: „В името на Бога…“ и т. н.

    По този начин действително успявали да разгадаят някои букви, а сетне постепенно „разплитали“ и цялото писмо.

    Жените, които шокираха технологичния свят

    Общоприет стереотип е, че жените не разбират от технологии. Въпреки, че ерата на еманципацията започна много преди дигиталната ера, мнозина все още вярват, че жените са създадени само да красят мъжа до себе си. Време е този мит да бъде развенчан. Има много жени специалисти, които са доказали своята стойност в голямото разнообразие от професии.

    Представяме ви няколко от най-зашеметяващите дами, които са оставили името си в историята на програмирането:

    Графиня Ада Лъвлейс

    Графиня Ада Лъвлейс

    Чували ли сте за нея? Това е дъщерята на великия поет Джордж Байрон. И колкото и да е шокиращо, тя е била първия програмист в света. Родена е в Лондон през 1815 година.

    Като малка, Ада обичала да се свие в някой  уединен ъгъл с писалка и тетрадка. Майка и се страхувала, че дъщеря й е наследила литературния талант на баща си и ще продължи неговото дело. Ада обаче въобще не се интересувала от поезията – тя била обсебена от идеята за самолета, който проектирала.

    Когато е била на 17 години, Ада се запознала с математика Чарлз Бабидж, който е познат като изобретателя на първия компютър. Момичето е превело труда на Бабидж – „Елементи от аналитичната машина на Чарлз Бабидж“. Интересното е, че самия превод бил придружен с нейни лични обяснения от 52 страници.

    Наред с други неща, тя описва алгоритъма за изчисляване на числата на Бернули за да ги разбере компютъра. Нейната изчислителна последователност може спокойно да се счита за първата компютърна програма. Много от идеите на момичето станали основа за развитието на съвременното програмиране. В нейните записки за първи път в света се споменават неща като „работна клетка“, „подпрограма“, „цикъл“.

    Хеди Ламар

    Хеди Ламар

    Към рядката комбинация от зашеметяваща красота и забележителна интелигентност трябва да споменем и трудния характер на красавицата. Родена е през 1914 г. във Виена, в семейството на банкер и пианист.

    На 23-годишна възраст Хеди Ламар се преоблича като прислужница и бяга от съпруга си. Класика. Тя се премества от Германия в Съединените щати, променя сценичното си име. По пътя към Америка, Хеди подписа договор с холивудска филмова компания.

    След избухването на Втората световна война, Хеди Ламар решила да служи на новата си родина. Въпреки това, тя е изправена пред популярен стереотип, че красотата е по-важна от математическия талант. Тя е назначена за изпълнението на облигации в отбраната. Актрисата е събрала в отбранителния бюджет седем милиона долара, благодарение на един забавен бонус, който предлагала: заплащайки 25 хиляди долара, клиентът е получавал целувка от холивудската звезда.

    Красавицата никога не е очаквала колко съдбоносна ще бъде срещата и с композитора и пианист Джордж Антийл. Двамата заедно патентоват техника, служеща за разширяване на спектъра и метод със скок на честотата – годината била 1942.

    Антийл и Ламар измислят новия принцип на тайната комуникация, който даряват на американското правителство. Половин век по-късно властите премахват печата за сигурност от някои военни патенти, включително изобретението на Хенди Ламар. Идеята за тайна радиокомуникация е в основата на много съвременни разработки: Wi-Fi, Bluetooth.

    Грейс Хопър

    Грейс Хопър

    Изтъкнат командир на американската флота, Грейс Хопър е родена през 1906 г. в Ню Йорк.

    Като дете тя се славела с пословичното си любопитство. Така и си останала. Малката Грейс демонтира седем алармени часовници – с тези си действия доста озадачава майка си. Поради болестта на баща си, тя не искала да бъде поредната американска съпруга, която да не бъде нищо повече от домакиня. Достойната зестра обаче не била толкова важна, колкото доброто образование. Ето защо бащата избрал последното, което определило съдбата на дъщеря му.

    Талантливата Грейс Хопър бързо получила докторска степен в Йейл. Когато започнала Втората световна война, момичето отишло да служи във флота. През 1943 г. тя е прехвърлена в артилерийското компютърно бюро на Харвардския университет. Тя е сред първите програмисти на компютъра Марк I.  Грейс Хопър е създала езика за програмиране COBOL, който все още е актуален. Първа използва термина „бъг“ в доклада си за грешка.

    Мариса Майер

    Мариса Майер

    Умнатата блондинка счупва всички съществуващи стереотипи за женската интелигентност, ставайки главен изпълнителен директор на „Yahoo!“. Родена е в семейството на инженер и художник през 1975 г. в Уисконсин, САЩ.

    След като завършва магистратура в Станфорд, тя започва работа в Google, където става първата жена софтуерен инженер.

    По-късно тя работи от един отдел в друг, правейки уеб дизайн, занимавайки се с мениджмънт, маркетинг, обучение на персонал. В резултат неуморимата блондинка се оказва президент на отдела за разработка на IT продукти.

    Мариса Майер се озовава в трудна ситуация, когато й предлагат длъжността на изпълнителен директор на Yahoo, защото била бременна. Известно е, че това не е предпоставка за развитието на кариера. Въпреки това, Мариса впечатлила борда на директорите. Ръководството на фирмата за миг не се усъмнило, че тя е тази, която ще изведе Yahoo от кризата.

    След като през  2017 г. напуска Yahoo, заедно със своя колега Мунос Торес тя създава Lumi Labs, който е технологичен бизнес инкубатор. Новата компания се базира в Пало Алто, Калифорния, а дейността и е фокусирана върху изкуствен интелект и потребителски медии.

    Тя дължи своята кариера преди всичко на характера си, който представлява невероятна „експлозивна смес“ от педантизъм и работохолизъм.

    Ариана Хъфингтън

    Ариана Хъфингтън

    Писател, политически активист, медиен мениджър. На 16 години Ариана Хъфингтън заменя слънчевата Гърция с мъгливия Албион, за да учи в Кеймбридж. Студентка е в Girton College и активен участник в дискусионния клуб. След като получава магистърска степен по икономика, Ариана се заема с журналистика и започнала да пише книги.

    На 30 години се премества в Ню Йорк, където се запознава със своя бъдещ съпруг Майкъл Хъфингтън. Обещаващ политик, предприемач издигнат от Републиканската партия. Ариана, която помага на съпруга си в предизборната надпревара, активно използва опита  си от дискусионния клуб, както и познанията си в журналистиката. Трябва да се отбележи, че по-късно тя променя политическите си възгледи. Ариана Хъфингтън се кандидатира за поста губернатор на Калифорния – достоен конкурент на републиканеца Арнолд Шварценегер.

    Политиката обаче не играе съществена роля в нейния живот. Медийната платформа на Huffington Host винаги е била любимата рожба на хубавицата.

    Автор: Божидара Иванова

    Неразкритите мистерии от науката

    Науката – средство за получаване на знания и разрешаване на загадки. Има обаче доста неща, които тя все още не е успяла да разгадае. Хиляди въпроси, за които учените още нямат отговор  също като самите нас.

    Затова ви представяме няколко от най-изумителните природни феномени, за които учените все още нямат никакво обяснение:

    Поясът на Кайпер.

    Поясът на Кайпер. Снимка: Уикипедия

    Намира се в края на Слънчевата ни система. Състои се от комети и астероиди, но според обстойни анализи количеството обекти, които се разполагат в астероидния пояс са започнали да намаляват с напредване на времето. Има хипотеза, че феноменът се е образувал поради наличието на мистериозна планета Х – планетата обикаля и  „обира“ отломките от пояса с гравитацията си.

    Ефектът ноцебо. Противоположност на плацебо ефекта. Нека дадем пример – ако в дадена ситуация кажем на напълно здрави хора, че са болни или са се натровили, то това може наистина да ги разболее или най-малкото да ги накара да се чувстват зле. Помислете за хората с неправилно поставени диагнози, завършващи със смърт. Дори с фалшива диагноза, те дотолкова вярват, че ще умрат, че накрая това наистина се случва. Ноцебо ефектът също е загадка за учените и до днес не може да бъде обяснен.

    Ефектът плацебо.

    В основата на ефекта стои нашата психика. Как мозъкът контролира телата ни. Най-общо казано той демонстрира как в много от случаите, когато хората си мислят, че нещо може да ги накара да оздравеят, то наистина помага. Като захарните хапчета, които се дават на пациентите. За да има ефект обаче, пациента трябва да е в неведение и да си мисли, че наистина се лекува. Учените подозират, че плацебо ефектът е по същество биохимичен.

    Звукът Bloob. Звукът е засечен за пръв път през 1997 г. – и до днес не се знае какво представлява и на какво се дължи. По същество е мощен инфразвуков подводен тътен, раздиращ дълбините на Южния пасифик. Продължава близо минута. Може би е животно, но ако е така то си представете размерите му. Трябва да е по-голямо и от най-големите китове – вероятно с размерите на митичните кракени, за които разказват легендите.

    Проблемът с лития. Теорията на Големия взрив ни разкрива, че в нашето съвремие трябва да има почти 66% повече от лекия метал литий, отколкото учените са открили. Защо тогава липсва? Може би самата теория е грешна или поне нещо не е разтълкувано правилно?

    Гравитационни аномалии на Земята.

    Гравитацията на планетата ни е толкова силна, че е съвсем възможно да  предостави нужната сила, с която да се ускорят космическите апарати, които попадат в очертанията и. Освен това е способна  да ги запрати в Космоса. Ускорението обаче е по-голямо от очакваното – това се превръща в проблем, който още не е обяснен научно.

    Оста на злото. Най-вероятно като чуете това ви идва на ум  политическия термин, който бившия американски президент Джордж Буш-младши наложи и, с който се описват държавите, спонсориращи тероризма. Тук обаче става въпрос за аномалия в разпределението на температурата на космическия микровълнов фон. Познато е и като реликтово лъчение и беше открито през 2005г.  Принципно това разпределение би трябвало да бъде напълно случайно, но се оказва, че все пак има някакъв модел на разпределение на студени и горещи точки – само, че учените още не са го разбрали.

    Парниковият ефект при еоцена. Това е геологичен период, от  преди 56 млн. години. Според анализите, тогава средните температури на земните полюси са достигали до 15-20 градуса по Целзий. Истинска аномалия, която още е неясна. Може би това е било началото на глобалното затопляне, което ни преследва и днес?

    Липсващата антиматерия. Още една теория свързана с Големия взрив – според космолозите-теоретици в резултат на него са се създали по-малки количества антиматерия, отколкото материя. Това се е превърнало в предпоставка за изчезването на антиматерията – от остатъците на материята пък са се образували космическите обекти в галактиките. На този етап няма логично обяснение за дисбаланса.

    Тъмният поток (Dark Flow). Между съзвездията Кентавър и Vela се разполага точка, привличаща голяма част от галактиките. Има учени, които смятат, че там се намира друга Вселена – това би обяснило силното привличане в тази посока.

    Автор: Божидара Иванова

    Норманите – елитните воини на Ранното Средновековие

    Към XI век в Европа норманите били най-прочутите воини. Никой друг боец не бил така високо ценен в битка и всеки владетел с удоволствие плащал висока цена, за да ги наеме в дружините си.

    Отрядите на тези свирепи, безразсъдни мъже без угризения постъпвали като наемници където и да било. А после със същата охота под предводителството на собствените си вождове грабели градовете, които преди това защитавали.

    Норманите били потомци на някогашните викинги, които дотогава нахлували и безогледно нападали цяла Европа от Сицилия до Северна Франция. Но именно тук, на север, френските крале постъпили по най-умния начин, за да се спасят от нападенията им – срещу някакви формални ангажименти им дали безлюдните каменисти земи за заселване. Така през 911 г. възникнало херцогство Нормандия – номинално под френска власт, но със свои доста вироглави и самостоятелни владетели. Довчерашните диви мореплаватели, прехвърляйки се на сушата, се превърнали в не по-малко смели конници.

    Нормани от XI век в типично облекло, илюстрация от 1882. Снимка: Уикипедия

    С течение на времето тежката кавалерия на норманите станала най-опасната военна сила в цяла Европа, а потомците на викингите се превърнали в истински военен елит на средновековна Европа. Опитните във военното дело завоеватели подчинили най-напред Англия след битката при Хастингс през 1066 г, а след това Южна Италия и Сицилия.

    Но трябва да се каже, че норманите се проявили като доста разумни владетели. Те строго спазвали собствените си закони и не нарушавали договорите, защитавали хората под тяхно управление и не допускали несправедливости. Така превръщали земите под тяхно управление в цивилизовани владения. Защо им било да убиват селяни, които редовно плащали данъци?

    Новата класа воини се различавали значително от старата аристокрация на франките. Норманите не се хвалели с далечни предци, те рядко помнели прадедите си повече от едно поколение назад. Сега също, както и някога в Скандинавия, били бедни и не притежавали големи имения. Но те нямали равни в битките, което било потвърдено от изключително успешните начинания на най-прочутия техен вожд – Вилхелм Завоевателя, който станал и крал на Англия.

    Вилхелм използвал нова бойна тактика, която му помогнала да спечели много битки. Основната част на неговата войска била тежката кавалерия – норманите станали европейски рицари в истинския смисъл на думата. Норманската конница се построявала в две линии и атакувала стреме до стреме. Всеки може да си представи тази лавина от коне и стомана, която се носи срещу врага. Но все пак нито новата тактика, нито по-напредналите оръжия не повлияли на самата техника на използване на копието – ударът все още се нанасял с протегната ръка.

    Нормани от XI век в типично облекло, илюстрация от 1882. Снимка: Уикипедия

    Екипировката на норманския воин била характерна за цяла Западна Европа по онова време. Главата се защитавала от занитен конусовиден шлем с предпазител за носовата част на лицето. Дългата плетена стоманена ризница с качулка и лицев клапан имала разрези върху полите отпред и отзад за по-лесна езда. Под ризницата се обличала ватирана дреха с дълги ръкави. Голям бадемообразен щит удобно предпазвал тялото и краката на воина, когато седял на кон. Стоманена плочка „умбон“ подсилвала средата на щита.

    Нападателното оръжие се състояло от меч, носен на колан без гайки (препасвал се като пояс) и копие с вимпел (тесен и дълъг флаг).

    Норманите внимателно подбирали и се грижели за конете си – това били техните верни другари. По правило, бойният кон бил мощен и упорит звяр, също толкова опасен, колкото и самият рицар. Обучените жребци хапели противника, биели го с предни копита или просто го смазвали с широкия си гръден кош. Малцина можели да устоят срещу атаката на норманската конница!

    Когато се обединили с англосаксите, ирландците и дори с италианците, норманите се превърнали в напълно нов тип европейски воини, смели и опитни. Именно те изкарали тежката копиеносна кавалерия по европейските бойни полета – и тази тактика, под една или друга форма, се използвала чак до Новото време.

    Вълшебният подводен град Китеж

    Само праведните и светиите могат да видят този град. Само истински вярващият православен християнин е достоен да чуе звъна на камбаните му.

    Така гласи легендата за старинния и вълшебен град Китеж.

    Той се намирал в северната част на днешната руска Нижегородска област, до село Владимирское. Някога град Китеж нямал никакви укрепления. По времето, когато татаро-монголите нахлули в Русия, нашествието им стигнало и до града. Когато видели наближаващите диви орди, жителите му се събрали и започнали да се молят на Света Богородица.

    К. Горбатов. Невидимый град Китеж. Снимка: Уикипедия

    И станало чудо. Щом татарите се втурнали към Китеж, Света Богородица слязла от небето, а изпод земята бликнали мощни извори. Преди очите на татарския хан Бату и неговите войски целият град със своите църкви, дворци и богати къщи потънал в езерото Светлояр под нестихващ камбанен звън, за да не стане плячка за варварските орди.

    Днес до някогашната църква „Казанска Света Богородица“ стои огромен камък, вкопан в земята. При по-внимателен оглед върху него ясно личи отпечатък. Местните жители твърдят, че това е следа от крака на Света Богородица и се покланят пред камъка като светиня. Множеството поклонници, които посещават тези места, са на същото мнение: дърветата около камъка са окачени с цветни ленти с молитви за помощ, лечение, решаване на най-различни проблеми. Тук всичко се сбъдва. Такава е легендата…

    При посещение на езерото Светлояр има неписани закони. В него, например, не е разрешено да се плува. Но може да се пие водата му, която се смята за лековита.

    Светлоярската вода е наистина доказано уникална по своя състав и ако се съхранява в продължение на години, не влошава качествата си. Това свойство, по мнението на химиците, се придава от хидрокарбонатно-калциевите извори на дъното на езерото. А според вярващите водата е свята заради град Китеж, който се намира там.

    Най-интересното е, че в дните на православните празници от езерото Светлояр ясно се чува камбанен звън. Това явление е регистрирано с уреди от учените – но така и не може да бъде обяснено.

    Руският велик княз Юрий Всеволодович Владимирски, основател на град Китеж.

    Проблемът е, че историците нямат никакви материални доказателства за съществуването на светия град. Съседният Малък Китеж, опустошен от ордите на Бату, днес е известен като Городец. А Голям Китеж? От него не са останали материални спомени. Но нали все някъде трябва да има поне някаква следа от него …

    По време на геоложки проучвания на езерото Светлояр и крайбрежните райони, под съвременния релеф са открити кухини и падини. Предложена е версия: легендата за Китеж отразява естествен катаклизъм, в резултат на който се получило голямо свлачище и градът на брега на езерото потънал. Следователно, остатъците от легендарния Китеж трябва да се търсят на голяма дълбочина.

    По време на една от експедициите, хидроакустици с помощта на съвременни уреди прослушали езерото и ясно зафиксирали звуци, подобни на камбанен звън.

    А легендите продължават да разказват за срещи в околните гори с тайнствени старци, за монаси, които ходят по водата в сутрешната мъгла. И не са само легендите! В музея на село Владимирское може да се види снимка от 1930-те години – върху нея личи как жена подава милостиня, преди да влезе в подземното жилище на белобрад старец.

    Днес образът на вълшебния град Китеж широко се използва в научно-фантастичната литература, киното и дори в компютърни игри, като символ на прекрасна и неразгадана тайна.

    Как Бартоломео Португалецът отървал бесилката

    Бартоломео Португалецът се радвал на слава не просто като обикновен пират – а едва ли не в качеството си на пиратски „интелектуалец“. Защото именно той бил автор на прочутия „Пиратски кодекс“, една от първите книги с правила, които трябвало да спазват морските разбойници. Към този кодекс те се придържали дълго след неговата смърт.

    Ако попаднел в ръцете на испанците, неговата съдба била предопределена: да увисне на бесилката. Но в края на краищата той винаги в последния момент успявал да се изплъзне от студената прегръдка на смъртта. Легенди се носели по Карибите това как този пират, без да умее да плува, избягал от испански плен. Ето какво разказва пиратският летописец Ексквемелин в своята книга „Пиратите на Америка“:

    „Корабът на испанците, който разгромил пиратите на Бартоломео и заловил главатаря им, пристигнал в град Кампече. Търговците веднага се качили ​​на борда, за да благодарят на капитана, задето ги избавил от страшния морски разбойник. Те разпознали заловения пират, който сеел ужас по цялото крайбрежие с убийствата, пожарите и грабежите си.

    На другия ден градският съдия отишъл на кораба и помолил капитана да му предаде разбойника. Капитанът се съгласил, но никой нямал смелост да придружи пиратския главатар в града. Испанците се страхували, че той ще избяга, както вече се случвало неведнъж, и го оставили на борда, докато на следващия ден издигнат бесилка, за да го обесят.

    Тъй като португалският и испанският език си приличат, пиратът добре разбирал за какво си говорят, като подслушвал моряците – така узнал каква съдба му подготвят. Но и без да подслушва, сигурно се досещал. Затова решил да избяга. Ала тъй като не умеел да плува, взел два меха от вино и здраво ги запушил с коркови тапи. През нощта, когато всички, с изключение на стража, който го наблюдавал, заспали, пиратът опитал да се изплъзне, но не успял. Тогава се втурнал към стража и прерязал гърлото му, а той нямал време дори да издаде звук. Разбойникът се хвърлил с меховете във водата и се добрал до сушата. После се скрил в джунглата.

    На следващия ден войниците още сутринта слезли на брега, за да хванат пирата. Но хитрецът ги наблюдавал отдалече. Цели четири дни трябвало да седи високо по дърветата, за да не го забележат. Когато войниците се върнали в града,той  тръгнал по крайбрежието към град Ел Голфо де Тристе.

    Дотам вървял четиринадесет дни. Това било трудно пътуване, пиратът страдал от глад и жажда – нали не можел да върви по утъпкания път, където испанците щели да го заловят. Той нямал храна и залъгвал глада, като хващал в потоците малки рибки, които на вкус са като сурови охлюви.

    По пътя трябвало да прекоси голяма река, но като не можел са плува, му хрумнало нещо,  за което никога не би се сетил в обикновени времена. Намерил на брега стара дъска, изхвърлена от вълните. Върху нея имало няколко гвоздея. Той избил гвоздеите с камък и ги наточил така, че станали остри и можели да режат добре. С тяхна помощ нарязал лико, завързал няколко дървесни ствола и направил сал, с който прекосил реката. Така се добрал до Тристе, където срещнал пиратски кораб от Ямайка“.

    Но, макар и знаменит пират, Бартоломео Португалецът не успял да се възползва разумно от богатствата, които бил награбил. Ексквемелин така завършва описанието на неговата одисея в „Пиратите на Америка:

    „Много пъти с безразсъдна смелост нападал испанците, но не получил, съдейки по всичко, много печалба от грабежите си, защото го видях да умира в най-голяма нищета“.

    Бартоломео Португалецът приключил земния си път в Ямайка през 1669 г.