В древността добре укрепеният град бил от голямо стратегическо значение – а превземането му от вражеска армия можело да повлияе фатално върху целия ход на войната. Затова градовете винаги били обградени от мощни крепостни стени, зад които имало гарнизони от многобройни въоръжени дружини, с големи припаси храна и вода.

В завладяването на укрепени градове особено се отличили римляните. Те в кратки срокове превземали крепости с различна степен на защита.

Така, например, „непревземаемата“ крепост на партите Арбела (дн. Ербил в Ирак), която римляните щурмували в началото на ІІІ век, била превзета само за 6 дни.

Стените на Арбела се издигали над стръмните склонове на Адиабенските планини. На всеки 50 крачки имало бойница за стрелци с лък. В центъра на града се намирал храм-зикурат във вид на пирамида, към върха му водела спираловидна стълба. Крепостта се защитавала от гарнизон елитни воини и в нея са съхранявали огромни запаси от храни.

Римските легиони наближили този непревземаем град, опустошили близките села, прибрали стадата, чиито пастири не успели да ги скрият зад крепостните стени, и обсадили Арбела от всички страни. След това устроили лагер, като го обградили със землен вал. Бързо построили пътища и започнали да сглобяват обсадните метателни машини и кули, които докарали в разглобен вид с камили.

Едновременно с това съгледвачите търсели най-уязвимите места в укрепленията. Помагали им специални отряди, чиято задача била да залавят пленници из околностите и да ги разпитват с цел да изтръгнат сведения за самата крепост и защитниците й: брой, въоръжение, лични качества на военачалниците и т. н.

Докато механиците подготвяли подвижните обсадни кули, балистите и катапултите, легионерите влизали в отделни схватки с обсадените – а през другото време взаимно се ругаели и обиждали; днес това се нарича „психологическа война“. По този начин нахъсвали и самите себе си. Римляните оскърбявали царя на партите с най-обидни изрази – а обсадените крещели подигравки към римския император.

Най-напрегнатата работа започнала в нощта преди атаката. Под звездното небе вече се издигали 4 дървени обсадни кули. Ковачите и дърводелците завършвали сглобяването на метателните машини, а така наречените „костенурки“ започнали бавно да се придвижват към стените на крепостта. Те представлявали навеси от дъски, които били покрити с волски кожи, пропити с оцет против запалителни стрели и смола. С помощта на „костенурките“ се изравнявала почвата, за да могат тежките обсадни кули да минат безпрепятствено.

Легионерите под „костенурките“ винаги били изложени на голям риск. Партите започнали да ги обстрелват с горящи стрели и тежки камъни от балисти. Голям камък лесно разрушавал дървения навес, а бойците под него не можели избягат далеч, защото вече се намирали близо до стените. Ето защо „костенурките“ били защитавани от кохорта стрелци (500 души) с лъкове и прашки. Те обстрелвали стените с камъни и стрели, като опитвали да принудят партите да се крият зад зъберите. По такъв сложен начин били прокарвани пътищата за обсадните кули.

Самите кули тръгнали, без да чакат „костенурките“ да изпълнят задачата си докрай. Всяка била теглена от дузина волове. Животните били предпазвани с огромни щитове, сплетени от пръчки. Но основната защита на кулите се осигурявала от балистите.

По онова време тези метателни машини представлявали връх на военното инженерно изкуство. Те се състоели от дървени греди и лостове, като изстрелвали камъни, тежащи около 20 килограма, на разстояние до 900 крачки (в интерес на истината, днешни копия на балисти не успяват да постигнат такава далекобойност). Всяка балиста се обслужвала от 20 войници.

Освен балиста се използвали и катапулти. Те хвърляли запалителни снаряди, греди, обковани с желязо, и гигантски копия.

Към стените на Арбела летели огромни камъни, които разрушавали зъберите и помитали всичко по пътя си. Над крепостта се издигнал облак прах, а във въздуха се разпростирала воня на сяра от запалителните снаряди, която предизвиквала кашлица и сълзене на очите.

Сред целия грохот, шум, свистене на стрели, викове и стонове, 4-те обсадни кули бавно и неотвратимо се приближавали към крепостните стени. В долната си част те носели гигантски бронзови тарани. Правели ги обикновено във вид на овнешки глави и целта им била да разрушат крепостните порти или стената в по-слабите й участъци.

Партските воини яростно се съпротивлявали. Те обсипвали нападателите със стрели и кипящо масло – когато то прониквало под бронята, причинявало нетърпима болка.

Воловете ревели под обсадните кули, докато ги теглели към стените на Арбела. Щом стигнали целта си, се чули първите удари на тараните. Обсадените хвърляли върху тях тежки дървени трупи, окачени на вериги, издърпвали ги и отново ги спускали – целта им била да пречупят гредата на тарана. Самите стени изглеждали доста внушително – но било достатъчно да се избият от тях 2-3 камъка, за да се наруши здравината на конструкцията. Затова и с всеки нов удар разрушенията се увеличавали.

В това време легионерите започнали да слагат стълби по стените и да се  изкачват нагоре. Партите ги обливали с разтопено олово – протягали дълги пръти с гърнета, преобръщали ги и течният метал се изсипвал върху нападателите, причинявайки им невероятни страдания. Но въпреки всичко, до края на шестия ден Арбела паднала.

По този начин римляните превземали градове един след друг. Схемата била разработена от векове – като римските инженери привнасяли все нови елементи в нея, наблягайки върху масовото използвани на всякакви обсадни машини, най-вече тежките обсадни кули. Освен чисто военно-техническото си предназначение, те оказвали и тежко психологическо въздействие върху обсадените, които виждали как тези огромни съоръжения, издигайки се над крепостните стени, приближавали неумолимо града – за да се издигнат над него орлите на непобедимите легиони.

За най-загадъчната древна монета днес се смята тетрадрахмата от Етна. По значимост за световната култура някои изследователи дори я поставят наравно с Венера Милоска и „Джокондата“.

Тази монета съществува в едно-единствено копие. Тя представлява малък сребърен кръг с изображения. Цената й се определя на 3 милиона долара – но експерти смятат, че може да бъде продадена на търг за 12 милиона.

Такива монети се появили по време на съществуването на древната „Велика Гърция“. Така днес историците наричат колониите на древните гърци в Мала Азия, Северна Африка и Южна Италия.

В Сицилия също имало гръцки градове – полиси. Сред тях били, например, Катана и Наксос – първото гръцко селище на острова. Колонисти от Гърция го основали през 735 г. пр. Хр.

Главната заплаха за гърците, живеещи в Сицилия, бил Картаген. За да се защитят, градовете-държави, разположени на източния бряг на острова, се обединили. Техен лидер станал град Сиракуза. Образувайки единен съюз, гърците съумели да устоят на натиска на Картаген – агресията от негова страна отслабнала,  а след време дори съвсем престанала.

Но на гражданите на Сиракуза им харесало да бъдат господари на острова. Затова се опитвали по всякакъв начин да пречат на разпадането на Съюза, за да не загубят контрол над другите градове. Това породило проблеми между самите гърци.

Тиранът на Сиракуза Хиерон І („тиран“ тогава означавало просто „владетел“) искал да подчини Катан и Наксос, тъй като тези градове били разположени край морето и имали голямо търговско значение. Но техните жители се противопоставяли – затова били преселени насила през 476 г. пр. Хр. в град Леонтина. Той не бил на брега, а дълбоко навътре в сушата, което предизвикало определени проблеми за морската търговия.

Хиерон заселил опразнените градове със свои верни хора. Те били докарани от Пелопонес, като им обещали всевъзможни блага и привилегии. Но тиранинът отишъл още по-далеч в суетата си. Той преименувал град Катана в Етна, като му дал името на близката планина. Така се появил градът Етна.

Наследниците на Хиерон искали да направят новия град столица на Сицилия вместо Сиракуза. Във връзка с това възникнала нужда от собствени пари – и в монетния двор на Етна започнали да секат монети.

Ето как една такава монета, известна сега като „тетрадрахмата от Етна“, се появила на бял свят и дошла до наши дни. Но, за съжаление, тя е запазена в единствен екземпляр, тъй като за изминалите 2500 години другите изчезнали в дълбините на историята.

За тази уникална монета не знаел никой чак до XIX век. Тя била открита от местен жител близо до вулкана Етна. Първото споменаване за нея датира от 1867 година. Купили я братята Кастелани. Те били известни римски антиквари и изкупували всякакви древни ценни предмети в цяла Италия.

През 1882 г. белгиецът Люсиен де Хирш купил монетата от антикварите. Той бил обсебен от нумизматиката и платил за нея 8000 белгийски франка – по днешен курс около 60 хиляди долара.

През 1887 г. белгиецът умрял и неговата нумизматична колекция била наследена от близки роднини. В 1899 г. те я завещали на държавата. Затова днес, след повече от 100 години, тетрадрахмата от Етна се съхранява в Залата за медали на Кралската библиотека в Брюксел.

Какво представлява мистериозната древна тетрадрахма? Тя е изсечена от сребро, тежи 17,23 грама, а диаметърът й е 26 мм. Върху аверса (лицевата страна) е изобразена главата на силен – митологично божество. Тук силенът е с конски уши. Главата е плешива и увенчана с венец. Буйна брада покрива долната част на лицето. Под главата е изобразен бръмбар. Отляво и отдясно има надпис „Хора от Етна”.

Върху реверса (обратната страна на монетата) е изобразен Зевс, седнал на трон, покрит с леопардова кожа. В лявата си ръка богът държи жезъл с криле, а с дясната стиска мълния. Вдясно, върху дърво, седи птица. Макар в митологията птицата на Зевс да е орелът, тази от монетата повече прилича на чапла или жерав.

Тетрадрахмата се намира в перфектно състояние. Очевидно е, че през изминалите векове са я държали малко ръце. Може да се предположи, че е лежала някъде и не е била използвана в паричното обращение. Експертите са на мнение, че е изсечена в град Етна между 476 и 460 г. пр. Хр.

Това, което я прави тайнствена и загадъчна, е обстоятелството, че е в един-единствен екземпляр. И наистина, защо е открито само едно копие? В крайна сметка, ако са изсечени, да речем, хиляда монети, то поне три или четири ще са достигнали до наше време. Но не – тя е само една. Всичко това изглежда непонятно и загадъчно. Изображенията върху нея са изработени с голямо умение – очевидно ги е правил талантлив гравьор. Но историята не е запазила името на този човек.

Самата тетрадрахма от Етна днес е една от гордостите на Белгия. Тази тайнствена монета пази тайните на древна цивилизация, съществувала преди Александър Македонски, преди Римската империя, и предизвиква жив интерес до ден-днешен.

В своя велик роман „Майсторът и Маргарита“ Михаил Булгаков описва как юдейският първосвещеник Каяфа плаща предателството на Юда с 30 тетрадрахми – но вероятно такива, които не са били сечени в древния град Етна.

Тетрадрахмата, изсечена там, си остава една-единствена.

В историята на световния шпионаж има редица изненадващи операции, които, всъщност, са прости до такава степен, та противникът просто не можел да допусне, че срещу него са извършени такива елементарни действия. Така се създало желязно правило: колкото по-малко сложна е една шпионска дейност, толкова е по-ефективна.

Такава е операция „Златоуст“ (в различни източници се среща се и друго нейно кодово название – „Изповед“). Тя представлява изящен пример на приложение на най-новите технически постижения за целите на шпионажа.

Съветските разузнавателни служби разполагали с подслушвателни устройства още през 1930 г. Но такава машинка разузнавачите успели да вмъкнат в сградата на американското посолство едва малко преди края на Втората световна война.

Послучай Ялтенската конференция (4–11 февруари 1945 г.) руските инженери приготвили „подарък с малка тайна“, който трябвало да се поднесе на американците. Това било резбовано пано във формата на американския герб със символа на Щатите – белоглав орел; цялото пано всъщност, представлявало копие на Големия държавен печат на САЩ. За неговото изработване били използвани различни ценни видове дървесина – сандалово дърво, секвоя, черна елша и др. Но основният детайл бил неизвестен на американците – подслушвателно устройство („пасивен бръмбар“), вградено в тайна кухина вътре в герба. Това било изобретение на съветския радиоинженер Лев Сергеевич Термен, направено от него за НКВД през 1943 година.

Устройството представлявало, казано на технически език, ендовибратор с цилиндричен резонаторен микрофон и размери 20х17 мм. За неговата работа не били необходими батерии или жици – а само дълга антена. То приемало високочестотни радиовълни и ги предавало в модифициран вид. Разликата в изходния и крайния рисунък на вълната се определяла от микрофонна мембрана, вибрираща от звуците на човешкия глас. „Подслушващият“ микроотвор се намирал в ноздрите на орела.

За да не възникнат подозрения у американците, сувенирът бил връчен на посланика Аверил Хариман от пионери в детския лагер „Артек“, защото Америка била „приятел и съюзник в борбата срещу фашизма“. Операцията, явно с добро чувство за шпионски хумор, била наречена „Златоуст“.

Хариман бил толкова трогнат, че благодарил на пионерския лагер с чек за 10 000 долара. Преводачът на Сталин, Валентин Бережков, който присъствал на срещата, дори посъветвал посланика да окачи подаръка в кабинета си. „Англичаните ще припаднат от завист!“, уверил го той.

Ако обаче британското посолство имало защо да завижда някому, това очевидно не били американците, а съветската разузнавателна служба.

След оставката на Хариман за посланик на САЩ в Москва бил назначен генерал Уолтър Смит, бъдещ шеф на ЦРУ. Но дори и той не успял да разгадае тайната на дървения орел.

В продължение на 7 години в московския хотел „Национал“ (според друга версия – на последния етаж на жилищна сграда) служители на НКВД подслушвали и стенографирали тайните преговори на американските дипломати.

Оборудването, което изпращало радиовълните към посолството и включвало ендовибратора, било включвано по време на съвещания или когато руснаците знаели, че посланикът има важна среща.

Операция „Златоуст“ се наложило да бъде приключена през 1952 година. Година по-рано един от западните военни радиооператори, прослушвайки честотите на съветските военно-въздушни сили, случайно дочул разговор в кабинета на американския посланик в Москва. Новината предизвикала паника в посолството, но източникът на изтичането на информация не бил открит веднага.

Досетили се да разглобят герба по-късно, когато служителят по сигурността Джоузеф Безджан прегледал помещенията със специално оборудване. Американците открили прибора и го нарекли „Thing“ („Нещо“), като го предали за изследване в техническа лаборатория на ФБР. Там бил изяснен принципът му на действие.

Държавният департамент решил да прибере находката, за да я използва при удобен случай като доказателство за шпионската дейност на СССР срещу Америка. През 1960 г. представителят на САЩ показал дървеното пано на заседание на Съвета за сигурност на ООН, докато обяснявал, че както това устройство, така и полетът на сваления над Свердловск американски шпионски самолет U-2, са нещо обичайно в практиката на тайните служби.

Няма информация какво точно е успяло да научи НКВД по време на операция „Златоуст“. Несъмнено е обаче, че в поверителните разговори със своите събеседници американските посланици са съобщавали много ценни данни, пряко свързани с политиката към СССР.

Въпреки мерките, предприети от американските служби срещу „бръмбарите“, руснаците успявали да подслушват дипломатите на своя вероятен противник в продължение на десетилетия. През 1991 г., когато завършила Студената война, бившият председател на КГБ Вадим Бакатин връчил на американците 70 листа със схеми на разположението на подслушвателните устройства в посолството. През 1990-те години руснаците имали безкрайно доверие на американците и наистина ги смятали за приятели. Защо САЩ профукали този огромен капацитет от добра воля и желание, като постепенно превърнали днешна Русия в свой враг, е отделна тема…

А „орловият бръмбар“, поставен в кабинета на американския посланик през 1945 г., сега може да се види в музея на ЦРУ в централата на ведомството в Ленгли.

Самият негов изобретател Лев Термен през 1991 г. на възраст 95 години влязъл в КПСС. На въпроса: „Защо се включвате в една партия, която се разпада?“, отговорил: „Обещах на Ленин“.

В продължение на 33 века шпиони и разузнавачи оказвали силно влияние върху хода на историята – но обикновено винаги били заобикаляни от вниманието на историците, които често пренебрегвали, а и днес пренебрегват тяхната роля.

Това се обяснява, очевидно, от самата природа на работата, извършвана от шпионите. Много видни личности, които ползвали техните услуги, в хрониките и мемоарите си къде от срам, къде за да запазят живота им, опитвали да прикрият своите агенти, като ги оставят безименни.

Владетелите във всички епохи се налагало да поддържат властта си с помощта на специални ведомства – тайни служби. Тези организации представляват неразделна част от системата на властта.

Тайните служби са не само инструмент за тирания или опора на правителства и армии; те с право са се превърнали в задкулисен метод на международната борба. Много сблъсъци на съперничещи си разузнавателни служби могат да бъдат оприличени на велики сражения – но, за разлика от прочутите битки, често остават неизвестни.

Ценността и необходимостта от дейността на шпиони или тайни агенти най-добре се илюстрира чрез резултата от първата атака на съюзниците срещу все още неукрепените турски фортове на Дарданелите в Първата световна война 1914-1918. Атаката се състояла няколко месеца преди трагичния провал в Галиполи, който лесно можел да се предотврати.

Тогава мощна англо-френска средиземноморска флота под командването на британския адмирал де Робек бомбардирала укрепленията турците в Дарданелите и постигнала брилянтни резултати – които, за съжаление, били подценени по най-жалък начин и така били пропилени големите възможности, отварящи се пред армиите на съюзниците. Въпреки, че тежките оръдия на Круп, монтирани на турските укрепления, били обслужвани от немски артилеристи, укрепленията били бързо изтрити от лицето на земята.

Обаче, според американския посланик Хенри Моргентау, съюзниците научили твърде късно как турското правителство било убедено, че Константинопол ще падне. То вече започвало да товари официалните архиви на влак за Анадола. И точно в този момента, на една минута от победата и превземането на Константинопол, съюзническата флота се върнала обратно.

Така липсата на точна информация, с други думи – липсата на шпионин, който би могъл да докладва от Константинопол поне това, което видял и Моргентау, била основната причина съюзниците да загубят всичките си предимства. Това, от своя страна, означавало поражение на британските тайни служби което малко по-късно струвало живота на 250 хиляди английски, канадски и австралийски войници – и Константинопол останал турски.

Тъй като основната цел на тайните служби обикновено е шпионажът, техните най-способни служители били шпионите – днес ги наричат „полеви агенти“.

Някои държавници сами влизали в ролята на тайни агенти за военно-политически цели. Така, например, съвременните историци неслучайно наричат „Велики“ цар Митридат VI Понтийски (упр. 121-63 г. пр. Хр.). Той съчетавал у себе си хитростта на шпионин с енергията на жесток деспот. Митридат станал цар едва на 11 години и понтийският трон веднага се оказал твърде неудобен за него. Предполага се, че майка му няколко пъти опитала да го убие. Царят-дете се страхувал толкова много от нея, че избягал и дълго време пътувал из Мала Азия като слуга в кервани – именно тогава научил 22 (!) езика.

Той посетил земите на много племена, изучил техните обичаи и наблюдавал военните им сили – тоест, действал като класически шпионин. Годините, прекарани в изгнание, пробудили у него жажда за завоевания. Когато отново тръгнал към Мала Азия, вече водел добре обучена и силна армия. Нямал нужда от шпиони, защото сам бил разузнал всичко необходимо за успешни военни действия.

Въобще, в древността имало много шпиони – но малко шпионски организации. Царете и техните военачалници решавали проблемите на разузнаването по свое усмотрение.

Например, когато Александър Велики започнал настъплението си в в Азия, чул слухове за нарастващо недоволство в лагера на своите съюзници и наемници. Младият пълководец проверил това с прост трик. Той съобщил, че пише писмо до дома си и препоръчал на войниците да направят същото; но когато куриерите взели писмата и тръгнали, Александър им заповядал да се върнат и прочел всички писма, които носели. Така функциите на военната пощенска цензура се слели със задачите на контраразузнаването.

Монголите внесли доста похвати в организацията на тайните служби. Така, например, военачалникът Субудай започнал монголските завоевания със следния шпионски трик. Той отишъл в лагера на татарите, като им обяснил, че е избягал от монголския хан. Успял да убеди татарите, че техните врагове – монголите, са далеч. Така татарите се оказали неподготвени, когато главните сили на монголите ги нападнали.

Този трик бил използван многократно. Шпионажът и хитростта изиграли важна роля в завладяването на Китай от монголите. Веднъж пълководецът Чепе се престорил, че изоставя обоза си. Китайците излезли от непревземаемата си крепост, за да завладеят изоставените каруци, храни и други трофеи – и така се оказало, че крепостта съвсем не е „непревземаема“.

Настъпващата монголска армия винаги имала преводачи, които организирали управлението в превзетите територии, както и търговци, използвани като шпиони. Тези „търговци“ били набирани сред различни народи.

Когато ордите на Чингис хан нападнали Китай, пред тях винаги се движели патрули и съгледвачи; но дори те били изпреварвани от търговците-шпиони, които на групи по двама-трима души усърдно събирали всякакъв вид информация.

Чингис-хан обикновено използвал услугите на шпиони – но също така разбирал необходимостта от контраразузнаване и жестоко наказвал заловените вражески съгледвачи. Проверявал и собствените си шпиони, като разпитвал пленници – така се разбирало, дали шпионите доставят верни сведения.

И когато днес се удивляваме на големите и бързите успехи на монголските армии, да не забравяме, че техните победи били грижливо подготвяни от праобразите на днешните тайни служби.