Повечето от познанията ни за Средновековието се основават на филми, телевизионни предавания, както и на книги от типа на написаните от Дан Браун. Ето защо някои от фактите, които идват в съзнанието ни при думата „Средновековие“, са само митове, които постепенно станали широко разпространени.

Средновековието – това е много голям исторически период, който започва с падането на Римската империя през 476 г. и продължава до края на XIV век, а според други трактовки – до ХVІІІ век.

1. Религията била забавила технологичния прогрес

Мнозина вярват, че строгите религиозни убеждения заедно с болести като чумата през Средновековието не позволявали развитието на научната мисъл и напредък. Дори част от тази епоха днес наричат „тъмни векове“.

Всъщност, благодарение именно на средновековната Църква се появили учебни програми, които включвали математика и други науки. Библията била тълкувана като ръководство за познаване на света, а пропастта между античното ниво на науката и средновековното намалявала.

През Средновековието изобретили или възприели от Азия книгопечатането, водениците, вятърните мелници, очилата и магнитния компас. В много от тези открития Църквата участвала – например, барутът в Европа бил изобретен от монаха Щварц. Така, че религията не пречела на напредъка, а дори го ускорявала.

2. През Средновековието нямало зъболекари

Мнозина и сега смятат стоматологията като своеобразна форма на изтезание. Не бива да забравяме, че нашите предци не са имали такъв широп достъп до захарта и захарните изделия, затова и зъбите им били много по-здрави от нашите. Учените, които са изследвали челюстите на хора от Средновековието, са установили, че те почиствали и вадели зъби с професионални инструменти.

В началото на ХV век италианският професор Джовани де Арколи написал трактат за стоматологичната помощ, където показва, че основните методи на съвременните стоматолози се използвали и по онова време. Например, пломбите: тогава спасявали кариесни зъби, като ги запълвали със злато.

3. Жените били измъчвани с „пояси на целомъдрието“

Всеки е чувал мита за рицарите, които преди дълъг поход поставяли метални окови като гащи на жените си, за да не им изневерят. Всъщност, изображение на „пояс на целомъдрието“ се появило за пръв път като карикатура през 1405 г. Авторът на рисунката имал предвид древната римска сватбена традиция да се връзва колан върху кръста на булката в знак на целомъдрие.

4. През Средновековието всички смятали, че Земята е плоска

Днес е станало обичайно погрешното схващане, че през т. нар. „Тъмни векове“ европейците смятали Земята за плоска – и едва през Просвещението тези възгледи се променили.

Всъщност, хората започнали да осъзнават, че Земята е кълбо още през VІ век пр. Хр. За разпространението на съвременния мит вина носи писателят Уошингтън Ървинг, който в своята книга „История на живота и пътуванията на Христофор Колумб“ заявил, че хората от предколумбовата ера смятали Земята за плоска. Но напротив, именно понеже тогава вече се смятало за твърдо установено, че Земята е кълбо, самият Колумб тръгнал към Индия на запад, вместо на изток – защото смятал да я достигне откъм „обратната страна“ на земното кълбо.

5. През Средновековието съществувало „право на първата брачна нощ“

Под този термин се смята, че тогава местният владетел имал право да легне с булката на местен селянин в първата й брачна нощ. Това е чест сюжет на филми и книги за Средновековието.

Всъщност, в никоя средновековна хроника или летопис няма споменаване за подобна традиция. А и достатъчно е да си представим колко бунтове и въстания е щяла да предизвика тя, ако наистина е съществувала. Това е просто част от масовият информационен религиозен натиск срещу в Европа – тоест, ето, вижте колко лошо е било през Средновековието, когато Европа била напълно християнска. Всъщност, за подобен обичай се споменава в шумерските легенди за Гилгамеш.

6. Хората са живели само 30 години

Ясно е откъде идва този мит: животът през Средновековието бил доста по-опасен от сегашния – макар напоследък ежедневието в Западна Европа също да носи все повече рискове.

Но има разлика между продължителност и очаквана продължителност на живота. Първата е животът на конкретно лице, а втората е средният статистически показател – който наистина бил равен само на 30 години поради високата детска смъртност. Например, семейство от двама родители и четири деца. Първото дете умира скоро след раждането, второто живее до 70, а родителите умират на 35 и 60 години. Така средната продължителност на живота в това семейство е 41 години. Но това не означава, че след 40-годишна възраст всички умират. Ако човек оцелявал като дете, тогава той можел спокойно да доживее до 70 години.

7. Заради мръсната вода всички пиели вино и бира

Всъщност, средновековните хора пиели не чак толкова алкохол, каквито са легендите. Повечето градове били построени в близост до големи източници на прясна вода. Единствено работилници, които работели с багрила, били опасни – но владетелите забранявали те да изхвърлят отпадъци във водни обекти. Бирата била много харесвана и в Средновековието, но тя била много по-слаба от днешната и я пиели предимно, за да утолят жаждата си по време на упорита работа.

Средиземноморската триада

В основата на древната римска кухня били три съставки: грозде, зърнени култури и  и маслини. Учените ги наричат ​​“средиземноморска триада“.

Гроздето било консумирано и като плод, и като вино с различно качество: от реномирани вина, предназначени за елита, до най-евтиния „ацетум“ – оцет, който се използвал за готвене и… за потушаване на пожари.

Пшеницата била основната храна за всички – от най-богатите до най-бедните. В богатите семейства я смилали ситно, пекли разкошен бял хляб или пък я готвели като каша с различни добавки. Най-бедните жители на Рим имали право на безплатна социална помощ с брашно, което те или давали на хлебарите, за да им изпекат хляб (но тази услуга вече се плащала), или сами варели от него каша в тенджера с вода.

Маслините били неразделна част от ежедневното меню – и във вид на храна, и като зехтин, който се използвал буквално за всичко: от зареждане на осветителни лампи до масаж на тялото след баня.

Без тези три съставки римската кухня просто не би могла да съществува.

Гарум 

Гарум бил популярен рибен сос. В разгара на неговата употреба в І век сл. Хр. той бил изключително разпространен. Често го съчетавали с вино, масло, пипер и дори само с вода за приготвяне на различни сосове или напитки както за самостоятелна консумация, така и за добавяне към други ястия. Дори най-бедният работник можел да си позволи базовият вариант на гарума – но най-сложната му рецепта можела да разори дори средно богат земевладелец. Днес в Европа няма пряк негов аналог, а в Азия се правят подобни рибни сосове – например, много е популярен виетнамският „ньокмам“.

Дори най-простата рецепта за гарум отнемала много време въпреки, че не била сложна. Този сос се правел от вътрешностите на изкормени риби, сол, ароматни билки и подправки. Рибните вътрешности се оставяли да ферментират на слънце няколко месеца, след което ги превръщали в много люта паста. Количеството сол било твърде важно: с малко сол рибата се разлагала, с прекалено много пък се нарушавал процесът на ферментация. След това сместа се прецеждала и се превръщала в сос с кехлибарен цвят, който украсявал римските трапези от Близкия изток до стената на Адриан в Северна Англия. След изстискване останалата паста се продавала и като хранителна добавка въпреки, че не я ценели много.

Технологията изглежда проста, но имало много скъп гарум, който правели от точно определени видове риба с комбинации на билки и подправки, рецептите за които били внимателно пазени в тайна.

Панис квадратус

Брашнената каша била най-простата римска храна, а хлябът – най-често срещаната, особено в последните години на империята, когато безплатното брашно за бедните било заменено с безплатен хляб.

Хлябът се произвеждал в индустриални мащаби в големи пекарни, а стандартната му форма била „panis quadratus“ – кръгла пита с надрези върху кората, които я разделяли на 8 части. Археологическите проучвания в римския град Помпей са открили овъглени образци от „панис квадратус“, както и много стенописи, изобразяващи такъв хляб в пекарни.Съдейки по археологическите доказателства, той бил много популярен, поне в градовете, където много хора, както и днес, купували храна, вместо да я отглеждат и приготвят сами.

Брашното се смилало с камъни, а в него можело да попаднат каменни парченца и да увредят зъбите на тогавашния „потребител“. С цел да се реши проблемът с качеството, хлебарите били задължени да поставят свой личен печат върху хляба, за да бъдат проследени, ако се опитвали да заблудят клиента.

Виното „поска“

Винопроизводството било огромна индустрия в древния Рим и, както във всички индустрии, от неговото производство оставали отпадъци. В този случай основният отпадък бил развалено или прокиснало вино, което се превръщало в оцет. Той се използвал главно за приготовяне на „поска“- напитка, която била предпочитана от по-ниските класи и от войниците поради нейната достъпност и ниска цена. Сред легионерите поската станала толкова обичайна, че дори започнали да гледат отвисоко на обикновените вина, а понякога дори ги забранявали.

На пръв поглед, пиенето на оцет е отвратително, но той можел да бъде доста вкусен, като се добавят няколко съставки. Най-евтината поска представлявала смес от оцет и вода – а във висококачествената добавяли мед и подправки като кориандър, за да се отстрани горчиво-киселият вкус на оцета.

Патина 

Патината била римско ястие, подобно на съвременното суфле. Тя можела да бъде сладка или солена, десерт или основно блюдо в зависимост от съставките.

Била много популярна, поне сред римския елит: в книгата за гурме-рецепти на Марк Габий Aпиций се описват 36 различни рецепти за патина с различни съставки – от круши до риба. Тъй като римската кухня обичала да съчетава сладки и солени компоненти в едно и също ястие, много от тези рецепти изглеждат странни за съвременния вкус.

Идеални за римската кулинария били яйцата, защото могат да бъдат сладки, пикантни или солени, в зависимост от това с какви съставки ги комбинирате. Яйцата били основата на патината и са съчетавали с други компоненти в специално гърне, което обикновено се поставяло направо в жаравата на огъня.

Ако патината се готвела в гърнето със затворен капак, тя ставала по-ефирна и пухкава – но ако махали капака, ястието се получавало по-плътно и хрупкаво. По този начин това било много универсално блюдо, което можело да приеме различни форми.

Една от рецептите за патина с круши използва 9 зрели круши, сладко вино, мед, зехтин, смлян пипер, 6 яйца, кимион и рибен сос. Всичко това се смесва като паста и се варяло в гърнето за около час, докато сместа се втвърди.

В древността добре укрепеният град бил от голямо стратегическо значение – а превземането му от вражеска армия можело да повлияе фатално върху целия ход на войната. Затова градовете винаги били обградени от мощни крепостни стени, зад които имало гарнизони от многобройни въоръжени дружини, с големи припаси храна и вода.

В завладяването на укрепени градове особено се отличили римляните. Те в кратки срокове превземали крепости с различна степен на защита.

Така, например, „непревземаемата“ крепост на партите Арбела (дн. Ербил в Ирак), която римляните щурмували в началото на ІІІ век, била превзета само за 6 дни.

Стените на Арбела се издигали над стръмните склонове на Адиабенските планини. На всеки 50 крачки имало бойница за стрелци с лък. В центъра на града се намирал храм-зикурат във вид на пирамида, към върха му водела спираловидна стълба. Крепостта се защитавала от гарнизон елитни воини и в нея са съхранявали огромни запаси от храни.

Римските легиони наближили този непревземаем град, опустошили близките села, прибрали стадата, чиито пастири не успели да ги скрият зад крепостните стени, и обсадили Арбела от всички страни. След това устроили лагер, като го обградили със землен вал. Бързо построили пътища и започнали да сглобяват обсадните метателни машини и кули, които докарали в разглобен вид с камили.

Едновременно с това съгледвачите търсели най-уязвимите места в укрепленията. Помагали им специални отряди, чиято задача била да залавят пленници из околностите и да ги разпитват с цел да изтръгнат сведения за самата крепост и защитниците й: брой, въоръжение, лични качества на военачалниците и т. н.

Докато механиците подготвяли подвижните обсадни кули, балистите и катапултите, легионерите влизали в отделни схватки с обсадените – а през другото време взаимно се ругаели и обиждали; днес това се нарича „психологическа война“. По този начин нахъсвали и самите себе си. Римляните оскърбявали царя на партите с най-обидни изрази – а обсадените крещели подигравки към римския император.

Най-напрегнатата работа започнала в нощта преди атаката. Под звездното небе вече се издигали 4 дървени обсадни кули. Ковачите и дърводелците завършвали сглобяването на метателните машини, а така наречените „костенурки“ започнали бавно да се придвижват към стените на крепостта. Те представлявали навеси от дъски, които били покрити с волски кожи, пропити с оцет против запалителни стрели и смола. С помощта на „костенурките“ се изравнявала почвата, за да могат тежките обсадни кули да минат безпрепятствено.

Легионерите под „костенурките“ винаги били изложени на голям риск. Партите започнали да ги обстрелват с горящи стрели и тежки камъни от балисти. Голям камък лесно разрушавал дървения навес, а бойците под него не можели избягат далеч, защото вече се намирали близо до стените. Ето защо „костенурките“ били защитавани от кохорта стрелци (500 души) с лъкове и прашки. Те обстрелвали стените с камъни и стрели, като опитвали да принудят партите да се крият зад зъберите. По такъв сложен начин били прокарвани пътищата за обсадните кули.

Самите кули тръгнали, без да чакат „костенурките“ да изпълнят задачата си докрай. Всяка била теглена от дузина волове. Животните били предпазвани с огромни щитове, сплетени от пръчки. Но основната защита на кулите се осигурявала от балистите.

По онова време тези метателни машини представлявали връх на военното инженерно изкуство. Те се състоели от дървени греди и лостове, като изстрелвали камъни, тежащи около 20 килограма, на разстояние до 900 крачки (в интерес на истината, днешни копия на балисти не успяват да постигнат такава далекобойност). Всяка балиста се обслужвала от 20 войници.

Освен балиста се използвали и катапулти. Те хвърляли запалителни снаряди, греди, обковани с желязо, и гигантски копия.

Към стените на Арбела летели огромни камъни, които разрушавали зъберите и помитали всичко по пътя си. Над крепостта се издигнал облак прах, а във въздуха се разпростирала воня на сяра от запалителните снаряди, която предизвиквала кашлица и сълзене на очите.

Сред целия грохот, шум, свистене на стрели, викове и стонове, 4-те обсадни кули бавно и неотвратимо се приближавали към крепостните стени. В долната си част те носели гигантски бронзови тарани. Правели ги обикновено във вид на овнешки глави и целта им била да разрушат крепостните порти или стената в по-слабите й участъци.

Партските воини яростно се съпротивлявали. Те обсипвали нападателите със стрели и кипящо масло – когато то прониквало под бронята, причинявало нетърпима болка.

Воловете ревели под обсадните кули, докато ги теглели към стените на Арбела. Щом стигнали целта си, се чули първите удари на тараните. Обсадените хвърляли върху тях тежки дървени трупи, окачени на вериги, издърпвали ги и отново ги спускали – целта им била да пречупят гредата на тарана. Самите стени изглеждали доста внушително – но било достатъчно да се избият от тях 2-3 камъка, за да се наруши здравината на конструкцията. Затова и с всеки нов удар разрушенията се увеличавали.

В това време легионерите започнали да слагат стълби по стените и да се  изкачват нагоре. Партите ги обливали с разтопено олово – протягали дълги пръти с гърнета, преобръщали ги и течният метал се изсипвал върху нападателите, причинявайки им невероятни страдания. Но въпреки всичко, до края на шестия ден Арбела паднала.

По този начин римляните превземали градове един след друг. Схемата била разработена от векове – като римските инженери привнасяли все нови елементи в нея, наблягайки върху масовото използвани на всякакви обсадни машини, най-вече тежките обсадни кули. Освен чисто военно-техническото си предназначение, те оказвали и тежко психологическо въздействие върху обсадените, които виждали как тези огромни съоръжения, издигайки се над крепостните стени, приближавали неумолимо града – за да се издигнат над него орлите на непобедимите легиони.

За най-загадъчната древна монета днес се смята тетрадрахмата от Етна. По значимост за световната култура някои изследователи дори я поставят наравно с Венера Милоска и „Джокондата“.

Тази монета съществува в едно-единствено копие. Тя представлява малък сребърен кръг с изображения. Цената й се определя на 3 милиона долара – но експерти смятат, че може да бъде продадена на търг за 12 милиона.

Такива монети се появили по време на съществуването на древната „Велика Гърция“. Така днес историците наричат колониите на древните гърци в Мала Азия, Северна Африка и Южна Италия.

В Сицилия също имало гръцки градове – полиси. Сред тях били, например, Катана и Наксос – първото гръцко селище на острова. Колонисти от Гърция го основали през 735 г. пр. Хр.

Главната заплаха за гърците, живеещи в Сицилия, бил Картаген. За да се защитят, градовете-държави, разположени на източния бряг на острова, се обединили. Техен лидер станал град Сиракуза. Образувайки единен съюз, гърците съумели да устоят на натиска на Картаген – агресията от негова страна отслабнала,  а след време дори съвсем престанала.

Но на гражданите на Сиракуза им харесало да бъдат господари на острова. Затова се опитвали по всякакъв начин да пречат на разпадането на Съюза, за да не загубят контрол над другите градове. Това породило проблеми между самите гърци.

Тиранът на Сиракуза Хиерон І („тиран“ тогава означавало просто „владетел“) искал да подчини Катан и Наксос, тъй като тези градове били разположени край морето и имали голямо търговско значение. Но техните жители се противопоставяли – затова били преселени насила през 476 г. пр. Хр. в град Леонтина. Той не бил на брега, а дълбоко навътре в сушата, което предизвикало определени проблеми за морската търговия.

Хиерон заселил опразнените градове със свои верни хора. Те били докарани от Пелопонес, като им обещали всевъзможни блага и привилегии. Но тиранинът отишъл още по-далеч в суетата си. Той преименувал град Катана в Етна, като му дал името на близката планина. Така се появил градът Етна.

Наследниците на Хиерон искали да направят новия град столица на Сицилия вместо Сиракуза. Във връзка с това възникнала нужда от собствени пари – и в монетния двор на Етна започнали да секат монети.

Ето как една такава монета, известна сега като „тетрадрахмата от Етна“, се появила на бял свят и дошла до наши дни. Но, за съжаление, тя е запазена в единствен екземпляр, тъй като за изминалите 2500 години другите изчезнали в дълбините на историята.

За тази уникална монета не знаел никой чак до XIX век. Тя била открита от местен жител близо до вулкана Етна. Първото споменаване за нея датира от 1867 година. Купили я братята Кастелани. Те били известни римски антиквари и изкупували всякакви древни ценни предмети в цяла Италия.

През 1882 г. белгиецът Люсиен де Хирш купил монетата от антикварите. Той бил обсебен от нумизматиката и платил за нея 8000 белгийски франка – по днешен курс около 60 хиляди долара.

През 1887 г. белгиецът умрял и неговата нумизматична колекция била наследена от близки роднини. В 1899 г. те я завещали на държавата. Затова днес, след повече от 100 години, тетрадрахмата от Етна се съхранява в Залата за медали на Кралската библиотека в Брюксел.

Какво представлява мистериозната древна тетрадрахма? Тя е изсечена от сребро, тежи 17,23 грама, а диаметърът й е 26 мм. Върху аверса (лицевата страна) е изобразена главата на силен – митологично божество. Тук силенът е с конски уши. Главата е плешива и увенчана с венец. Буйна брада покрива долната част на лицето. Под главата е изобразен бръмбар. Отляво и отдясно има надпис „Хора от Етна”.

Върху реверса (обратната страна на монетата) е изобразен Зевс, седнал на трон, покрит с леопардова кожа. В лявата си ръка богът държи жезъл с криле, а с дясната стиска мълния. Вдясно, върху дърво, седи птица. Макар в митологията птицата на Зевс да е орелът, тази от монетата повече прилича на чапла или жерав.

Тетрадрахмата се намира в перфектно състояние. Очевидно е, че през изминалите векове са я държали малко ръце. Може да се предположи, че е лежала някъде и не е била използвана в паричното обращение. Експертите са на мнение, че е изсечена в град Етна между 476 и 460 г. пр. Хр.

Това, което я прави тайнствена и загадъчна, е обстоятелството, че е в един-единствен екземпляр. И наистина, защо е открито само едно копие? В крайна сметка, ако са изсечени, да речем, хиляда монети, то поне три или четири ще са достигнали до наше време. Но не – тя е само една. Всичко това изглежда непонятно и загадъчно. Изображенията върху нея са изработени с голямо умение – очевидно ги е правил талантлив гравьор. Но историята не е запазила името на този човек.

Самата тетрадрахма от Етна днес е една от гордостите на Белгия. Тази тайнствена монета пази тайните на древна цивилизация, съществувала преди Александър Македонски, преди Римската империя, и предизвиква жив интерес до ден-днешен.

В своя велик роман „Майсторът и Маргарита“ Михаил Булгаков описва как юдейският първосвещеник Каяфа плаща предателството на Юда с 30 тетрадрахми – но вероятно такива, които не са били сечени в древния град Етна.

Тетрадрахмата, изсечена там, си остава една-единствена.

В историята на световния шпионаж има редица изненадващи операции, които, всъщност, са прости до такава степен, та противникът просто не можел да допусне, че срещу него са извършени такива елементарни действия. Така се създало желязно правило: колкото по-малко сложна е една шпионска дейност, толкова е по-ефективна.

Такава е операция „Златоуст“ (в различни източници се среща се и друго нейно кодово название – „Изповед“). Тя представлява изящен пример на приложение на най-новите технически постижения за целите на шпионажа.

Съветските разузнавателни служби разполагали с подслушвателни устройства още през 1930 г. Но такава машинка разузнавачите успели да вмъкнат в сградата на американското посолство едва малко преди края на Втората световна война.

Послучай Ялтенската конференция (4–11 февруари 1945 г.) руските инженери приготвили „подарък с малка тайна“, който трябвало да се поднесе на американците. Това било резбовано пано във формата на американския герб със символа на Щатите – белоглав орел; цялото пано всъщност, представлявало копие на Големия държавен печат на САЩ. За неговото изработване били използвани различни ценни видове дървесина – сандалово дърво, секвоя, черна елша и др. Но основният детайл бил неизвестен на американците – подслушвателно устройство („пасивен бръмбар“), вградено в тайна кухина вътре в герба. Това било изобретение на съветския радиоинженер Лев Сергеевич Термен, направено от него за НКВД през 1943 година.

Устройството представлявало, казано на технически език, ендовибратор с цилиндричен резонаторен микрофон и размери 20х17 мм. За неговата работа не били необходими батерии или жици – а само дълга антена. То приемало високочестотни радиовълни и ги предавало в модифициран вид. Разликата в изходния и крайния рисунък на вълната се определяла от микрофонна мембрана, вибрираща от звуците на човешкия глас. „Подслушващият“ микроотвор се намирал в ноздрите на орела.

За да не възникнат подозрения у американците, сувенирът бил връчен на посланика Аверил Хариман от пионери в детския лагер „Артек“, защото Америка била „приятел и съюзник в борбата срещу фашизма“. Операцията, явно с добро чувство за шпионски хумор, била наречена „Златоуст“.

Хариман бил толкова трогнат, че благодарил на пионерския лагер с чек за 10 000 долара. Преводачът на Сталин, Валентин Бережков, който присъствал на срещата, дори посъветвал посланика да окачи подаръка в кабинета си. „Англичаните ще припаднат от завист!“, уверил го той.

Ако обаче британското посолство имало защо да завижда някому, това очевидно не били американците, а съветската разузнавателна служба.

След оставката на Хариман за посланик на САЩ в Москва бил назначен генерал Уолтър Смит, бъдещ шеф на ЦРУ. Но дори и той не успял да разгадае тайната на дървения орел.

В продължение на 7 години в московския хотел „Национал“ (според друга версия – на последния етаж на жилищна сграда) служители на НКВД подслушвали и стенографирали тайните преговори на американските дипломати.

Оборудването, което изпращало радиовълните към посолството и включвало ендовибратора, било включвано по време на съвещания или когато руснаците знаели, че посланикът има важна среща.

Операция „Златоуст“ се наложило да бъде приключена през 1952 година. Година по-рано един от западните военни радиооператори, прослушвайки честотите на съветските военно-въздушни сили, случайно дочул разговор в кабинета на американския посланик в Москва. Новината предизвикала паника в посолството, но източникът на изтичането на информация не бил открит веднага.

Досетили се да разглобят герба по-късно, когато служителят по сигурността Джоузеф Безджан прегледал помещенията със специално оборудване. Американците открили прибора и го нарекли „Thing“ („Нещо“), като го предали за изследване в техническа лаборатория на ФБР. Там бил изяснен принципът му на действие.

Държавният департамент решил да прибере находката, за да я използва при удобен случай като доказателство за шпионската дейност на СССР срещу Америка. През 1960 г. представителят на САЩ показал дървеното пано на заседание на Съвета за сигурност на ООН, докато обяснявал, че както това устройство, така и полетът на сваления над Свердловск американски шпионски самолет U-2, са нещо обичайно в практиката на тайните служби.

Няма информация какво точно е успяло да научи НКВД по време на операция „Златоуст“. Несъмнено е обаче, че в поверителните разговори със своите събеседници американските посланици са съобщавали много ценни данни, пряко свързани с политиката към СССР.

Въпреки мерките, предприети от американските служби срещу „бръмбарите“, руснаците успявали да подслушват дипломатите на своя вероятен противник в продължение на десетилетия. През 1991 г., когато завършила Студената война, бившият председател на КГБ Вадим Бакатин връчил на американците 70 листа със схеми на разположението на подслушвателните устройства в посолството. През 1990-те години руснаците имали безкрайно доверие на американците и наистина ги смятали за приятели. Защо САЩ профукали този огромен капацитет от добра воля и желание, като постепенно превърнали днешна Русия в свой враг, е отделна тема…

А „орловият бръмбар“, поставен в кабинета на американския посланик през 1945 г., сега може да се види в музея на ЦРУ в централата на ведомството в Ленгли.

Самият негов изобретател Лев Термен през 1991 г. на възраст 95 години влязъл в КПСС. На въпроса: „Защо се включвате в една партия, която се разпада?“, отговорил: „Обещах на Ленин“.