Нека започнем от самото начало. Някога живели трима братя – Мойсей, Аарон и Йоан (Иван) Селима от рода на цар Юстиниан. Родом от Охрид, те се заселили в Света гора, за да водят монашески живот. Така през 919 година бил създаден манастирът „Светѝ Гео̀рги Зогра̀ф“, по-познат като Зогра̀фски манастѝр (на гръцки: Μονή Ζωγράφου). Той е сред най-големите манастири на Света гора. Трябва да споменем и, че той е български православен манастир и е на 9-то място в йерархията на светогорските манастири.

В Сводната грамота (хрисовул, съставен в периода XVI-XVII век) е написано следното:

По време на царуването на Лъв Мъдри в неговото царство живеели трима братя – Мойсей, Арон и Иоан Селима родом от Първа Юстиниана, от града Лихнидион, сега наричан от всички Охрид. Те се поселили в светата Атонска гора, на южната й страна, и тук съградили три пирга (кули), отдалечени един от друг. Братята се събирали заедно само веднъж седмично, заедно с идващите при тях. Даже мнозина идвали чак от царските чертози и оставали да живеят при тях. Тогава направили съвет и намерили място за построяване на обител в една гориста долина. И те, след като изсекли горския храсталак, намерили един зелен мрамор, блестящ като сняг, и построили обща обител в лето Господне 6427 от Сътворението на света (= 919 г. от Р.Хр.), наименувана „Св. Георги“, който, според преданието сам се нарисувал на една икона и от тогава тази обител се нарекла Зограф, както се споменава и до днес.

Накратко братята избрали монашеството пред всички плътски и материални богатства, които света и по-специално тяхното благородническо потекло им предлагали. Тримата се оттеглили на Атон. Първоначално заживели близо един от друг в отделни килии. С времето славата им се разчула надлъж и на шир и към тях се присъединили и други монаси. Така възникнала идеята за манастира, която бързо станала реалност.

Следващата стъпка била да изберат покровител на обителта – тук възникнал спор. Те помолили Бог за помощ – приготвили празна дъска върху, която трябвало да изографисат лика на светеца и се отдали на горещи молитви. Върху дъската трябвало да се появи изображение на техния покровител – по-късно тя щяла да се превърне в храмова икона. Така и станало – в мига на най-горещата им молитва, през нощта от само себе си върху празната дъска се появил образа на св. Георги, който те нарекли „Изограф“ – т. е. „Самоизобразил се!“. Досещате се какво се случило – чудото дало име на манастира. Ето как св. Георги станал покровител на манастира, а самият той получил името, с което е известен и до днес – „Свети Георги Зограф“, „Зограф“ (живописец).

В тази връзка ще ви споменем за още едно събитие, което няма как да бъде обяснено като нищо друго освен чудо – според преданието, в мига на чудото, в един сирийски манастир, наречен Фануилов, нападнат от араби, образът от иконата на Свети Георги изведнъж изчезнал. Твърди се, че от небето прокънтял глас, който казал на монасите, че чудотворецът си е избрал нов манастир и те трябва да го последват там. Предположихте ли вече кой е този манастир? А чудотворната икона на св. Георги, наречена „Фануилска“ (от Фануилската обител), и до днес се намира в манастира и дори е една от най-старите в „Зограф“.

В манастира се намират още две чудотворни икони – първата е  т.нар. Аравийска или Сарацинска икона, която дошла с помощта на необучено муле, което според преданието спряло близо до българския манастир, на същото място, където се разполага параклисът „Св. Георги“. Втората икона също е на Св. Георги и е подарена от молдовския владетел Стефан Велики в началото на XVI в.

Първото доказателство, че в манастира е имало монаси-българи се проследява от 1169 г. Започвайки се оттогава, та и до днес в зографското братство преобладават българи. Там са служили монаси и от други народности – руси, сърби, гърци, власи, украинци.

Доказателство за силната вяра на монасите от манастира „Зограф“ е намиращия се в двора паметник на 22 монаси и 4 миряни, изгорени живи на 10 октомври 1275 година в кулата, издигната от Иван Асен II. Тези мъченици заслужили съдбата си като отказали да предадат православието и в резултат на това загинали, когато каталански наемници (кръстоносци) опустошили манастира. Освен паметника, в стенописите в черквата „Св. Георги“ може да бъде видяна и сцената, изобразяваща мъченията и гибелта на праведниците – тя е една от най-вълнуващите и внушителните.

Нека се върнем на историята на манастира. През годините той значително увеличил територията си – благодарение на даренията на цар Иван Александър, вероятно и тези на царете Иван Асен II и Калиман I Асен, дори и от византийски императори. В края на XV век, молдовския воевода Стефан Велики взел манастира под крилото си. Територията на Зограф включва земи и села на няколко места в Македония, най-вече по поречието на река Струма.

По време на османските нападения, Светогорските манастири приели съдбата си и се подчинили на османците – затова и манастира не бил разрушен, но за сметка на това плащали ежегоден данък на султана. След 1521 г. манастирът става ставропигиален – това означава, че той се подчинява директно на Цариградската патриаршия, а не на местния (солунски) митрополит.

По заповед на султан Селим II през 1568 г. всички църковни имоти в Османската империя били иззети, а манастирът, както и много други трябвало да откупи обратно владенията си. Тук се намесила вдовицата на молдавския княз Александър III Лепушняну – Роксандра.

Следват няколко неблагоприятни събития за манастира – поради наказание след Гръцкото въстание (1821), в него до 1830 г. са настанени османски отреди. Въоръжените албанци непрестанно тормозят и изнудват братството – стига се дотам, че монасите са принудени да продадат манастирски ценности и ръкописи – сред продадените предмети са и манастирски чудотворни икони.

След 1896 г.  манастира става дом за много български монаси, дошли от Хилендарския манастир. Манастира са обитавали български светци и просветители като: Евтимий Търновски, Козма Зографски, Пимен Зографски, Теодосий Търновски и др. Няма българин, който да не е чувал за „История славянобългарска“ (1762) – е, тя е завършена именно тук.

По последни данни от септември 2014 г. в Зографската света обител има 36 монаси.

Автор: Божидара Иванова

„Войната на Съдния ден“ бил наречен военният конфликт в периода 6-22 октомври 1973 г. между Сирия и Египет от една страна, и Израел от друга. Това, всъщност, била четвъртата по ред арабо-израелска война.

На сирийския фронт събитията се развивали по следния начин. Голанските възвишения били превзети от израелската армия в хода на Шестдневната война през 1967 г. Плановете на сирийското командване предвиждали те да бъдат възвърнати още в първия ден на евентуална офанзива и до вечерта да се излезе на река Йордан. Постигането на тази цел било възможно само в случай на масирано настъпление.

От сирийска страна в бойните действия участвали 540 танка, 155 артилерийски батареи, няколко десетки батареи ракети „земя-въздух“, както и многочислени зенитни самоходни установки ЗСУ-23-4.

В района на предполагаемото нападение израелците имали една дивизия, състояща се от 2 пехотни батальона, 11 артилерийски батареи и танковата бригада „Барак“. Отбраната им била построена около 17 укрепени точки – „муцави”. Тези защитни съоръжения били прикрити с минни полета, бодлив тел и противотанкови препятствия. Във всеки „муцав“ имало 15 пехотинци. По демаркационната линия бил изкопан противотанков ров, дълбок 5 метра и пълен с вода.

На 6 октомври сутринта всичко било толкова тихо, че израелският генерал-майор Хофи свикал командирите на бригади на заседание в щаба си. Войниците празнували юдейския религиозен празник „Йом Кипур“ (Съдния ден) направо в окопите.

В 13.45 ч. сирийците започнали артилерийска подготовка по целия фронт. Железният дъжд продължил петдесет минути. Въпреки че позициите на израелците понесли някакви вреди, жертвите били минимални.

В 14.45 ч. сирийският 82-и вертолетно-десантен батальон започнал десант на планината Хермон. Три сирийски хеликоптера Ми-8 (четвъртият хеликоптер бил улучен и взривен във въздуха) стоварили войниците на половин километър от върха. Израелците имали там само 13 бойци, слабо подготвени за битка с елитните сирийски десантници. Няколко часа по-късно планината Хермон била превзета, което нанесло сериозен удар върху позициите на израелците.

В 17.00 ч. станало ясно, че силите на нападателите са твърде големи и позициите не могат да бъдат удържани. Израелският генерал-майор Хофи наредил на 7-ма танкова бригада да заеме отбранителни позиции. Тя успяла да задържи нощната атака на сирийците. В същото време 58 танка на бригадата „Барак“ спирали сирийските танкове в района на Хушния. Загубите на сирийците били големи, но настъплението им продължило.

Командирът на сирийската 9-та дивизия решил да хвърли допълнителни сили в битката, за да пробие фронта. Сирийски танкове се появили близо до град Ел Хушния. Значителни сили пробили израелския фронт в района на „муцавите“ 115 и 116 (въпреки, че самите укрепления продължавали да стрелят).

Обикновено мобилизацията отнема много време, за да се свикат войниците, да ги екипират, да им се поставят задачи и да се проведе психологическа подготовка. Но през октомври 1973 г. израелците не можели да си позволят такъв лукс. Запасняците били изкарвани буквално от синагогите, вдигали ги от плажовете и от празничните маси. След 24 часа войниците били на фронта. Оказало се, че запасняците са по-боеспособни от редовните части, които били съставени в голямата си част от новобранци.

Сутринта на 8 октомври сирийците превзели Рамат Масхимим. Предните части на 47-та сирийска танкова бригада били само на 10 км километра от Йордания. Техните танкове и противотанкови части успели да нанесат тежки загуби на израелците. Командирът на сирийската 1-ва танкова дивизия, полковник Тевфик Джехани, решил, че маршрутът към Йордания е отворен. Сирийците дори организирали тилов снабдителен пункт в Ел Хушния.

За да се намали натискът в този район, 205-та израелска танкова бригада получила заповед да атакува по магистралата за Рафид.

Внезапно появилите се израелски танкове открили огън от късо разстояние и запушили пробива. Сирийските командири решили да изчакат пристигането на подкрепленията и да настъпят на разсъмване. Това била фатална грешка, която позволила на израелците да докарат запасняци на фронта. С тяхното пристигане на 8 октомври ситуацията започнала да се променя радикално макар,  че сирийците успели бързо да организират отбрана. Опитвайки се да атакуват, израелците загубили десетки танкове. Особено големи жертви имало сред офицерите.

Въпреки плътната сирийска противовъздушна отбрана, израелските самолети провели няколко успешни нападения, като прекъсвали снабдяването и блокирали голям брой сирийски бронеавтомобили по пътищата.

На юг израелските 4-та резервна танкова бригада на полковник Яков „Пепър” Хадар и 9-та резервна танкова бригада на полковник Мордехай Бен-Порт започнали масирана атака срещу сирийската 9-а пехотна дивизия. Но атаката била съпроводена с толкова големи загуби, че 205-та танкова бригада на полковник Йоси Пелед трябвало да бъде прехвърлена на този сектор от фронта. Въпреки, че израелците се придвижвали напред, настъплението било изключително бавно. Сирийците буквално покривали израелските части с дъжд от снаряди.

При Ел Хушния били обкръжени две сирийски танкови бригади. Битката тук била изключително ожесточена. Цялата област се осеяла с горящи танкове, разбити оръдия и изоставени автомобили.

На 10 октомври израелците успели да отблъснат обратно всички сирийски части, които били пресекли демаркационната линия. Същия ден Ирак официално обявил война на Израел. Йордания също влязла във войната. На помощ на Сирия пристигнала елитна йорданска част – 40-та танкова бригада.

Но било късно. Израелците започнали настъпление към Дамаск. Сградата на сирийския генерален щаб била разрушена при въздушна бомбардировка. Израелското командване обаче не възнамерявало да превзема Дамаск, защото това заплашвало с големи жертви.

Най-жестоката битка се състояла на 20 октомври и продължила 7 часа. Арабите загубили над 120 танка.

Два дни по-късно парашутисти и пехотинци от израелската дивизия „Голани“ изтласкали сирийците от планината Хермон. Израел и Сирия с помощта на ООН сключили примирие.

Така завършила Войната на Съдния ден на Голанските възвишения.

През 634 г. арабите завладели Дамаск и по-голямата част от Южна Сирия. Решителната битка между тях и византийците се състояла при река Ярмук, на 13 км от вливането й в река Йордан.

Сражението между византийската армия и арабските войски на 20 август 636 г. при Ярмук е една от повратните точка в историята. Ако византийците спечелели победа, Близкият изток още дълго време щял да остане християнски и нямало да има нужда по-късно Западна Европа да се опитва да спасява Византия, изпращайки кръстоносни походи да освобождават превзетите от мюсюлманите земи. Европа, всъщност, дори нямало да чуе за исляма, който щял да си остане местна религия на Арабския полуостров…

През 636 г. византийският военачалник от арменски произход Вахан, който противостоял на арабското нашествие в Сирия, имал под свое командване около 15-20 хиляди воини, но му се налагало да разтегля фронта си на около 13 километра.

Очевидно това не било солидна конструкция. Групирайки силите си в отделни части, Вахан се опитвал да покрие цялата зона между устието на Ярмук и стария римски път. Десният му фланг се командвал от военачалника Гаргис (Гаргис). Тук били съсредоточени елитни части – византийска тежка пехота с големи щитове.

Пехотинците на Гаргис трябвало да се превърнат в стабилно ядро ​​на византийската армия, докато центърът и лявото крило можели свободно да маневрират, решавайки тактически задачи. Самият Вахан командвал центъра, където били съсредоточени ударните сили на армията, състоящи се главно от арменски войници.  Според по-късни арменски източници, византийската армия била построена в 20 отделни единици.

Мюсюлманския пълководец Халид ибн-Валид трябвало да реагира на тактическите структури, избрани от византийския военачалник. Той разделил бойците си на 36 пехотни единици, групирайки ги в 4 по-големи части. Силите на византийците и арабите били сравнително изравнени по численост.

Основното сражение при Ярмук продължило 6 дни, през които се водели отделни тежки схватки. Първият ден – 20 август, започнал с двубои на бойци от двете страни. По обяд Вахан изпратил стрелци с лъкове, които със своята стрелба положили началото на същинската битка; този ден тя продължила до залез слънце.

Рано сутринта на втория ден византийците започнали настъпление по целия фронт, като заварили противника си неподготвен по време на сутрешната молитва. Намерението на Вахан било да обвърже врага с атаки в центъра, като в същото време обкръжи фланговете му. След три последователни византийски атаки арабскотоо дясно крило се оттеглило и византийските войници достигнали до някои от арабските лагери.

Подобна ситуация се развила и на левия фланг на мюсюлманите, където византийската пехота бавно настъпвала през река Вади Алан. Халид изпратил срещу нея кавалерия от резервите си, която първоначално подкрепила десния арабски фланг, а след това се преместила на левия.

По същото време мюсюлманският център контраатакувал. Поддържал го отряд кавалерия, командван от военачалника  Зарар. На едно място арабите дори успели да пробият за кратко византийската линия.

На третия ден византийската армия се опитала да повтори тактиката от предишния ден, но се концентрирала върху открития северен фланг на бойното поле. За пореден път арабите били изтласкани до един от лагерите си. И отново ситуацията била спасена от резервната кавалерията на Халид ибн Валид, но този път загубите на мюсюлманите били много по-големи.

На четвъртия ден се разразила най-ожесточената битка. Арабите претърпели големи загуби от византийските стрелци, когато Вахан, действайки както предишния ден, повторил атаката си. В същото време арменските полкове, подкрепяни от византийската кавалерия, унищожили един арабски отряд. Но докато ставало това, арабски отряди, водени от военачалниците Абу Убейд и Язид нанесли чувствителни удари срещу византийския център и десния фланг. Арменците и арабите-християни сега били атакувани от три страни.

След ожесточена битка византийците се оттеглили, като арабите-християни понесли особено тежки загуби. Тук започнал обратът в битката. По време на атаката на византийската конница срещу мюсюлманските лагери, тя се отделила от пехотата си. Имперската кавалерия опитала да внесе паника в лагера на врага, действайки изолирано от пехотата си – това било напълно правилно от гледна точка на обичайната византийска бойна тактика. Проблемът бил, че то се препоръчвало само, когато противникът нямал възможност да маневрира. В случая не било така. Халид ибн Валид въвел кавалерията си в празното пространство между имперската конница и пехотата. Поради невъзможност да отстъпи към основния си боен строй, византийската конница се оттеглила на север. След това кавалерията на Халид нападнала левия фланг, като принудила пехотата и арменските части на Вахан да се оттеглят.

Възползвайки се от объркването на византийците, цялата мюсюлманска армия преминала в настъпление. Най-отчаяна била битката в северозападния край на бойните линии, където мюсюлманите успели временно да обкръжат византийците. Сред византийските редици настъпила паника: пътищата за отстъпление били отрязани. Някои хвърляли оръжията си и опитвали да се предадат, но арабите не вземали пленници. Други  се спускали по стръмните брегове, ала почти всички намирали смъртта си в подножието им. Разгромът бил пълен.

Загубите на мюсюлманите били съпоставими със загубите на византийците. Въпреки ужасяващите описания на многобройните християнски жертви, загинали по време на отстъплението, хиляди византийци намерили своето спасение, оттегляйки се към Египет. Тази част от кавалерията, която първа напуснала бойното поле, успяла да спре, да възстанови своите редици и да нанесе контраудар по мюсюлманската конница, която се устремила на север.

Вахан загинал на бойното поле. Много хроники обаче твърдят, че избягал от страх пред императора и станал монах в манастира „Света Екатерина“ в Синай.

В резултат от битката при Ярмук арабите завладели цяла Палестина, а на следната 637 година превзели и Йерусалим. Освободили го западните кръстоносци едва през 1099 г.

Пълното име на манастира е Църногорски манастир „Св. св. Безсребреници и Чудотворци Козма и Дамян Асийски“. Българският манастир се намира в Църна гора и е познат и като Гигински или Черногорски манастир.

В близост до него са градовете Брезник и село Гигинци – съответно на 16 km и 4 km. Разположен в полите на връх Тумба (1129 m.), той е на 1000 m надморска височина. За да се стигне до него е нужно да се мине по 5 km асфалтов път.

За манастира не се знае много – историците все още са в неведение за доста неща свързани с него. Според археологическите разкопки и малкото информация, която се знае разбираме, че най-старите манастирски постройки са от XI—XII в, а по време на османското владичество е бил разрушаван няколко пъти и след това възстановяван от вярващи българи. Последното му възстановяване е от хилендарски монаси от Света гора – същите монаси попаднали на заровено аязмо с лековита вода. Със създаването си манастирът попаднал в юрисдикцията на Охридската (Българската) архиепископия, основана през 1020 г. от император Василий ІІ. В неговата грамота изрично е отбелязано: „Постановяваме сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър.“.

Нека поговорим малко за устройството на манастира. Проучванията разкриват останките от правоъгълна защитна кула и от правоъгълно монашеско крило. Това навежда на мисълта, че манастира е бил утвърден по времето на Второто Българско царство – подобни съоръжения са били изключително обичайни за този период. Да не говорим, че са защитавали Рилския, Зографския, както и Хилендарския манастири – правете си сами изводите.

В периода на Второто българско царство след щедри дарения от български царе и богати боляри, манастирът се е радвал на доста солидно стопанство и много на брой имоти. Самият цар Иван Шишман в своята грамота изрично защитава манастира и забранява да му вредят нито „великата църква (патриаршията), нито протопопът, нито екзарсите, нито някои други“, но да бъде свободен „догдето слънце сияе над земята и докато живее царството ми, па и след смъртта ми“.

Манастирското братство избирало игумена – „според съвета и желанието на всички да бъде поставян достойният“, а самият митрополит само трябвало да утвърди направения избор. От своя страна на манастирския игумен се дава правото „да го управлява бащински и наставнически и да пребивава в този монастир както желае и предпочита, безпречно и несмущаващо заедно с намиращите се там монаси“. В църквата на манастира убежище можели да намерят преследваните по различни причини – изключение били само тези, които са извършили злодеяния като убийство и прелюбодеяние.

Османското нашествие не повлияло толкова на манастира, колкото на някои от другите подобни свещени места и затова се превърнал в средище на обществения живот на българите от съседните области – Пиротска, Царибродска, Софийска, Радомирска, Брезнишка. Всяка година до стените му е имало голямо пазарище, а през 16 в. дори е било създадено училище.

През 18 век се случило нещо доста интересно. Някъде около 1737 – 1739 г., ежегодния събор на манастира станал проблем за пиротските турци – чиста проба конкуренция. Нямало как да приемат факта, че многолюдния манастирски събор засенчвал прохождащия им Пиротски панаир. Затова се стигнало до следващите събития – пиротските турци инсценирали бой по време на един от храмовите празници на манастира – като резултат на сбиването имало и жертва, бил убит турчин. Предполагам се досещате какво се случило после – започнало масово клане, манастира бил запален, а самият софийски митрополит бил посечен и починал във „Владишка планина“.

Следва пълно разграбване и разрушаване на светата обител, а следите по основите си личат и днес. Пламъците довели и до изчезването на ценни църковнославянски богослужебни книги, кондиката и други манастирски документи – не останала и следа от библиотеката на манастира.

Ако си спомняте в началото споменахме, че в близост до манастира било открил лековит извор от хилендарски монаси. Така било решено манастира да бъде преместен до него. Местните жители помогнали за построяването на килиите, сегашната църква и стопанските постройки. В началото килиите и подобни на тях постройки се използвали за битови и стопански нужди (фурна, магерница, хамбар). Сегашната църква пък дължим на идващите от с. Бегуновци двама братя-свещеници, които по-късно се замонашили и приели имената Иларион и Хрисант. Върху задната корица на едно „Софроние“, която е първата старопечатна книга на новобългарски език е оставена приписка от основоположниците.

Един от периодите на възстановяване на манастира съвпадал с кърджалийските атаки на банди, които сеели хаос и разрушавали църкви манастири. Чували ли сте за Кара Хейзи? Приел исляма по свое желание, той вилнеел в Брезнишко. Но тогава се случило нещо, което променило живота му – любимата му дъщеря се разболяла. Никой не можел да му помогне – ако искал да се оправи, трябвало да поправи всички злини, които е извършил на християнските храмове. Това били думите на явилият се в съня му архангел Михаил.  В резултат на това, Кара Хейзи дарил пари, с които трябвало да се възстановят съсипаните християнски храмове. Това пък съвпаднало с вземането на разрешение за построяването на манастирска църква от братята Хрисант и Иларион.

Един от законите на Османската империя гласял, че не можело да се строят нови храмове – затова църквата била изградена над основите на по-стар храм, който се намирал до аязмото от периода на първия манастир. Двата строителни периода приключили през 1814 г. В началото, началната църква била едноапсидна, еднопространствена, псевдотриконхална сграда, имаща полуцилиндрично сводово покритие, а след време на запад бил добавен и полукръгъл притвор – всъщност той представлявал разширение на първоначалния кораб.

Не се знае със сигурност кога е построен притворът – теорията на  А. Грабар , е че е изграден към 1886 г. Открита е приписка, в която пише, че манастирът е изграден по времето на Карафеиз. Предполага се, че Старата църква, върху която е изграден сегашният Гигински манастир, най-вероятно също е била едноапсидна, еднокорабна, псевдотриконхална сграда – по аналогия на църквите от късното средновековие в Знеполе и Горнострумските райони.

Възраждането изстреляло светата обител сред най-важните манастири в България. Свидетелство за това например е как в него се ръкополагали свещениците на цялата околия от  софийският митрополит.

Днес манастирската църква е със статут на архитектурен паметник. Всяка година Църногорския манастир е посещаван от хиляди вярващи. Едно от най-скорошните събития свързани с манастира е неговата продажба – причината е дълг от над 330 000 лева. Парите били изтеглени за съфинансиране на ремонт на светата обител с европейски пари и сега трябва да бъдат върнати. Затова и се стигна до появата на манастира в търг с тайно наддаване.

Автор: Божидара Иванова