Легендите разказват, че първият владетел на южноамериканското племе Чиму – Такайнамо, пристигнал в устието на река Моче на голям сал. Преданията не уточняват откъде е дошъл, но е известно, че владетелите в културата Чиму извеждали своето родословие към 4 звезди в съзвездието Пат (Орион).

Въобще, звездите играели твърде важна роля в живота на древната цивилизация Чиму. Главна фигура в този космически пантеон била Луната. Съзвездията се смятали за центрове на божествена енергия, посвещавали им храмове и жертвоприношения.

След като слезли на брега, пришълците начело с Такайнамо основали града Чан-Чан. Оттук техните наследници изпращали въоръжени отряди, за да завладяват съседни територии.

Около 1100 г. поредица от природни бедствия засегнали бреговете на днешно Перу. Сложната система от канали, която позволявала водата да се отклонява от планините на изток за напояване на посевните площи в долините Чикама и Моче, била разрушена от земетресения.

Археологически този труден момент в историята съвпада с началото на период на енергична експанзия – именно след 1100 г. керамиката и металните изделия на Чиму започват да се появяват върху почти цялото северно и централно крайбрежие на Перу. Това означава, че, изправени пред заплахата от гибел, владетелите на Чиму решили да заложат на завладяването на чужди земи. Сметката се оказала точна: армията на Чиму превземала една долина след друга и възстановявала съоръженията за напояване.

Така в продължение на триста години (1100-1400) държавата Чиму се превърнала в истинска империя, обединяваща жителите на десетки речни долини по перуанското крайбрежие.

Столицата Чан-Чан през този период достигнала своя най-висок разцвет. В този град с площ около 20 кв. км живеели до 100 000 жители. Той е бил заобиколен от стена, висока 15 метра, с една порта.

Планировката на столицата на културата Чиму е много оригинална. Ядрото ​​на Чан-Чан е съставено от 12 големи архитектурни ансамбли, наречени от археолозите „градчета“. Всяко от тях е затворено с плътна стена без входове, висока около 10 м и дълга 700 м. Вътрешността на „градчето“ представлява лабиринт от коридори между отделни стаи, по-големи зали, складове, резервоари за вода и дори надгробни могили. Археолозите доказали, че всяко такова „градче“ представлява всъщност отделен дворец, принадлежащ на един от владетелите на Чиму.

Приживе на владетеля „градчето“ служело като център на властта. Когато владетелят умирал, той бил погребван в своя дворец заедно с верни служители и десетки млади момичета, както и с огромно количество съдове и скъпоценности. Всички врати се зазиждали с тухли, изсушени на слънце – и в столицата на Чиму се появявала още една плътно зазидана мрачна сграда, посветена на мъртвия господар.

Освен дворците-мавзолеи, в Чан-Чан били разкопани още 35 зони, където живеели сановници, също открили 4 квартала на занаятчии и 4 храма. Стените на сградите били покрити с бяла глина.

Едно от основните занимания на майсторите от културата Чиму била обработката на злато. В мините работели най-малко 6 хиляди души. Рудата била топена в пещи, температурата в които се увеличавала чрез въздушни течения, проникващи през специални отвори.

Широко известните ритуални ножове „туми“ със заоблена дръжка, украсени със скъпоценни камъни, вече са се превърнали в своеобразен археологически символ на Южна Америка. Още по време на испанското завоевание върху крайбрежието често намирали гробници, пълни със съкровища от цивилизацията на Чиму.

Съдбата на тези находки обикновено била печална. Така, например, в края на XIX век някой си полковник Ла Роса намерил на брега съкровище с пет хиляди златни пеперуди, всяка от които тежала по-малко от 1 грам. Те можели да се реят във въздуха, достатъчно било човек да ги духне. Ла Роса заповядал да ги претопят в кюлчета и получил около 4 килограма злато.

За щастие, археолозите все още намират неразграбени погребения от онази епоха: например, гробището на 6 нива в Уака дел Лоро (Светилището на Папагала) в долината Ламбайека, разкопана през 1980-те години. Общото тегло на намерените в него изделия е 1.2 тона: 100 златни украшения, 489 бронзови предмети, повече от 300 редки морски раковини, всяка с тегло около 1 кг, 70 кг перли, цели купища лазурит, аметист, скален кристал, изумруди. Рядък екземпляр са ръкавици, изработени от тумбага (сплав от злато и мед), които са точни копия на човешки ръце.

Търговците от Чиму водели обширна търговия с племената, населяващи високите планини – а от нападения на същите тези племена ги защитавала дълга стена.

Но все пак тя не могла да спаси империята. През 1460 г. непобедимата армия на инките настъпила от юг към границите на Чиму. Така, няколко години по-късно, след отчаяна съпротива държавата на Звездите паднала под ударите на това нашествие.

Първата световна война – събитие променило живота на милиони. Думите „Кралят и страната ви се нуждаят от вас“ кънтели по улиците на цяла Великобритания само няколко часа след обявяването на войната, а реакциите били разнообразни.

Войната е взела огромен брой жертви – не можем да разкажем историята на всеки един от тях, нито пък я знаем. Но знаем историята на няколко смели мъже, които са успели да оцелеят и да останат в историята. Това са братята Калпин, които не се поколебали да се отзоват на призива. 10 на брой, на възраст между 18 и 37 години, като двама от тях вече били на служба в силите на Британската империя в чужбина, и отново били готови да рискуват живота си за страната. Останалите следвали примера на братята си и също били готови  да дадат живота си в името на свободата.

Изумителното в тяхната история е, че след всички премеждия девет от десетимата братя Калпин се завърнали живи и здрави у дома.

„Дейли Мейл“ разказва, че в началото на войната, когато още никой не осъзнавал какво всъщност се случва, това било периода август и септември 1914 г., десетимата братя заминали да се бият в окопите на Фландрия и Франция за да защитят страната си по море.

През септември 1914 г. армията получава ново попълнение – това са шестима братя от Йоркшир, сред които е и Джеймс Калпин. Тогавашният 32-годишен Джеймс бил бивш шампион по бокс на Йоркшир, а освен това можел да се похвали и със служба по време на втората война в Африка. Двама от братята пък се записали в Кралската флота.

Артър Калпин служил почти осем години в армията. Когато е на 24 години, по времето на началото на войната той е в Индия. Брат му Уилям Калпин пък е на служба в Малта – това обаче не ги спира. Не минава много време и двамата се връщат при осемте си братя, готови да дадат живота си за родината си по суша и море.

Уникалното в историята на братята е, че макар огромните трудности по време на войната, те успели да се завърнат при родителите си Патрик и Сара Калпин в най-близкото до пълния си състав. Да, Уилям пострадал в бой, а най-малкият брат Дейвид служил на кораб, който германците потопили, но все пак бил спасен и така и двамата се върнали при семейството си.

Нужно е да споменем, че макар и да се върнал жив след войната, Дейвид починал на 32-годишна възраст. Единственият, който обаче не успял да се върне жив у дома бил най-големият брат Джон, който бил обгазен в окопите във Франция и изпратен обратно в болницата в Нотингам. Той изпратил на съпругата си пощенска картичка от Червения кръст, за да я уведоми, че е пристигнал безопасно в Англия, но починал през ноември 1916 г. на 39-годишна възраст.

Век по-късно братята Калпин били приветствани като най-голямата група от братя, които са отишли на война. Тяхната жертвоготовност  и патриотизъм им спечелва публични благодарности и поздравления от самия крал Джордж V, както и от премиера и кмета на родния им град Йорк.

Малко са хората, които знаят тяхната история – а дори да я знаят, никога не са чували, че те са били поздравени от самия крал.

Следващите думи са цитат на Майкъл Калпин, внук на Ърнест Калпин, служил във военноморските сили на Великобритания през Първата световна война: „Баща ми винаги е бил малко разочарован, че десетимата братя не са получили признанието, което заслужават. Удивително е, че десет братя отиват заедно на война, много малко вероятно е това някога отново да се случи. Надявам се, че стореното от тях ще се помни“. А, Майкъл е прав – тяхната саможертва определено трябва да бъде запомнена.

Снимка: twitter.com/ChrysMuirhead

Автор: Божидара Иванова

Във всички епохи висшата форма на държавно устройство винаги е била империята – независимо дали се е наричала точно така или носела някакво друго наименование. Най-кратко казано, това е държава с територия, достатъчно голяма, за да живеят в нея различни народи, подчиняващи се на централна власт.

Разбира се, за да бъде създадена такава държава, е необходима най-вече и преди всичко силна армия. Без армия няма империя.

Най-известната империя в историята е Римската. За армията на римляните са изписани купища книги, в интернет също има обемна и разнообраза информация за нейното устройство, структура, военна стратегия, тактически похвати и т. н.

Един от базовите елементи в римската армия бил военния лагер – „каструм“. Именно римските военни лагери били опорните точки, върху които здраво стояла империята. Немалко от тях с времето положили началото на доста съвременни градове.

Римският военен лагер бил идеалното въплъщение на строго организираната система за управление. Това се изразявало във всичко – от стриктните, ясно описани и регламентирани  форми и размери на такива лагери, до списъка на службите, които осигурявали всички аспекти от живота в тях. Този регламент бил необходим, защото времетраенето на римския военен лагер било изключително разнообразно – от едно денонощие, след което се тръгвало отново на поход или се влизало в сражение, до няколко години, през които той се разраствал до размерите на средно голямо селище поради притока на местни жители в околностите му, търсещи неговата защита срещу варварските нападения. Прииждали още и занаятчии – най-вече ковачи и дърводелци, освен това търговци и най-различни обслужващи го лица, възниквали цели работилници и пазари.

Обикновено в лагера се разполагал един римски легион – средно 5000 войници. Сред най-добре проучените до днес лагери на римски легиони е този, който бил разположен на река Тей в днешна Шотландия – за защита на тамошните земи срещу варварите пикти от север. Сравнявайки резултатите от своите разкопки с описания в исторически хроники, археолозите получили пълна картина на стандартния римски военен лагер.

Той бил обграден с висока дървена или каменна стена, с ров от външната страна. Във всяка от четирите страни (каструмът обикновено бил с квадратна форма) имало порти, пътищата от които водели към средата му. В центъра на открита площ се намирала „принципия“ – щабът на лагера.

Около централния площад, винаги на едни и същи, строго определени, места били издигани палатките на лазарета, работилниците, където поправяли екипировката и оръжията на легионерите, палатките на офицерите и складовете. Естествено, ако лагерът оставал за по-дълго време, палатките били заменяни с дървени постройки, а след време и с каменни – така на мястото на военния каструм се появявал град. Немалко днешни английски градове водят началото си от такива лагери, запазвайки английската форма „честър“ на латинската дума „каструм“ – Честър, Манчестър, Ланкастър, Колчестър и др.

Покрай пътищата, които вътре водели към портите на лагера, се намирали палатките на легионерите. При това в документите било ясно указано къде точно трябва да се намира всяка кохорта (по времето на Октавиан Август кохортата се състояла от 555 пехотинци и 66 конника) и коя част от лагера да защитава в случай на опасност.

Извън стените се издигали допълнителни палатки и сгради: конюшни, лагер на спомагателните отряди и обслужващия персонал.

Естествено, многолюдните лагери, чиито обитатели винаги имали пари, привличали представители на всички слоеве от околното население. Легионерите влизали във връзки с местни жени – често останали вдовици след битки и войни, раждали се деца, някои войници се пенсионирали.

И римският военен лагер постепенно с годините се превръщал в град – силна и стабилна опора на империята.

Археологическите находки от Древен египет – религиозни текстове, рисунки, фрагменти от съдове и други предмети са пълни с факти за разкрепостен откровен секс, кръвосмешения, хомосексуализъм, мастурбация; понякога дори за зоофилия, содомия и некрофилия.

От дълбините на вековете изникват много митове и легенди, свързани с интимните връзки в древногепитската цивилизация. Те изненадват любознателните умове със загадъчни мистерии и измъчват въображението със своята тайнственост.

Такъв е митът за появата на оралния секс. В него се разказва за оживяването на Озирис (бог на възраждането, владетел на задгробния свят в древната египетска митология и съдия на душите на мъртвите) от съпругата му Изида. Тя успяла да събере всички парчета от разсеченото тяло на съпруга си – с изключение на пениса. Затова го направила от глина и вдъхнала живот на Озирис именно през този член. Така се породил празник, по време на който жените с гордост вървели по улиците, държейки в ръцете си кукли с подчертани пениси и влагалища.

За да демонстрират своя опит и изкуство в оралния секс, древните египетски проститутки изобретили яркото червило за устни, което използвали като знак за висок „професионализъм“.

Съществувал култ и към друг бог с голям пенис – Бес. В древната египетска митология това бил бог-джудже и веселяк, шутът на боговете, покровител на домашното огнище, божество на щастието и късмета, както и главният защитник на бедните, старците и децата. В негова чест се занимавали със секс в специални „зали на Бес“.

Инцестът – сексуалните отношения между роднини, не бил забранен за египтяните, особено за аристокрацията. По онова време били нещо съвсем нормално браковете на бащи с дъщери, на сестри с родни братя, на чичовци и вуйчовци с с племенниците им. Тези отношения имали логични обяснения – първо, така имуществото се запазвало в рода, и второ, съхранявала се „чистота на кръвта“. Интересното е, че египетските жреци били най-много заинтересувани от вътрешно-родовите бракове – повтарящият се инцест води до психични и много други заболявания на потомците. А както е добре известно, психично болният човек е по-лесен за влияние, контрол и манипулиране.

Така, например, известният фараон Ехнатон – изтъкнат политик, знаменит религиозен реформатор и съпруг на красивата Нефертити, приживе на нея бил женен за втората им дъщеря.

Сексуалните извращения и перверзии също са отразени в хрониките и митологията. Така, например, хомосексуализмът не бил порицаван. Както и широко практикувания анален секс, той бил символ на власт и подчинение. По този начин древният египтянин показвал своето превъзходство над врага, особено в битки – победеният полумъртъв враг бил подлаган на сексуално насилие от победителя.

В Древен Египет голямо значение се придавало не само на особените прически на косата, но и на окосмяването в интимните места.

Египетските жени прилагали най-различни похвати, за да възбудят партньора си. Например, оцветявали зърната си с ярки бои или използвали различни парфюми за половите си органи. За постигане на по-голямо удоволствие мажели членовете на партньорите си със слюнки от жребец или смес от мед и наситнен акациев цвят.

Против нежелана бременност мъжете използвали презервативи – телешки черва, намазани с ароматни масла. Употребявали се също и калъфи от лен, върху които с цел засилване на удоволствието навързвали големи възли в основата на пениса.

Намерените източници сочат, че древните египтяни предпочитали изправени пози лице в лице или „отзад“. Корените на тези навици били в далечното минало, когато половият акт се осъществявал в изправено състояние – все още нямало легла, а да се отдават на сексуални ласки върху слама и сено не било много комфортно.

За древните египтяни сексът бил нормална част от ежедневния бит, необходима потребност на хората. Те не се стремели да спазват целомъдрие, но и не се отдавали на някакви специални извращения или разврат. Просто, както всяка цивилизация, и древноегипетската имала своя сексуална култура с нейните особености и привички.

През 1876 след държавен преврат с подкрепата на САЩ президент на Мексико станал генерал Порфирио Диас.

Манипулирайки избирателните процедури, той останал на власт повече от 30 години. През този период около 60% от мексиканския внос и 77% от износа били със САЩ.

Обаче постепенно отношенията между Вашингтон и режима на Диас започнали да се влошават. Американските власти били недоволни, че Мексико дава преференции за британския бизнес, но няма желание да прави на САЩ териториториални отстъпки и да им предоставя военни бази.

Затова Щатите решили да заложат на опозиционера Франсиско Мадеро, който започнал въстание. Под натиска на  бунтовническите армии Диас бил принуден през 1911 г. да подаде оставка и да напусне страната. Октомври същата година Мадеро станал президент и назначил свои роднини на ключови позиции в правителството.

След като селяните осъзнали, че Мадеро няма да реши аграрния въпрос, бившите му съратници вдигнали ново въстание – този път срещу него. Мадеро назначил бившия привърженик на Диас – генерал Викториано Уерта, за главнокомандващ. Но Уерта само имитирал борба срещу бунтовниците, а след това арестувал Мадеро и оглавил страната.

Но допуснал опасна грешка: поискал да установи държавен контрол върху добива на нефт, което било изключително опасно за американските корпорации. Уерта бил признат от всички водещи европейски държави – но не и от САЩ.

Както и по времето на Диас, няколко бутовнически армии тръгнали срещу централното правителство. Позицията на новия държавен глава била усложнена от американски санкции – било забранено да му се продава оръжие.

Американските военни кораби се намирали край бреговете на Мексико от февруари 1913 година. На 9 април 1914 г. група американци, без разрешението на местните военни, се опитали да отидат за керосин до склад в Тампико. Градът по онова време бил под обсадата на бунтовнически сили, в него действал специален режим. Поведението на чужденците било подозрително за охраната на склада и американците били задържани.

Те били освободени веднага с извинения – но Вашингтон сметнал, че това е удобен повод за конфликт. Американските власти поискали писмено извинение и салют от мексиканците като поздрав към американското знаме. Уерта разбирал, че приемането на ултиматума ще се превърне в национално унижение и може да доведе до въстание. Затова се съгласил на салют само, ако получи същите почести от страна на американския флот към мексиканското знаме. Американските власти, етествено, не се съгласили на такава „размяна на любезности“.

На 20 април американците узнали, че корабът „Ипиранга“ плава към пристанището Веракрус с товар оръжие, закупено за Мексико от руско-германски посредници. Американските власти първо решили да завземат кораба със сила, но тъй като официално нямало война между Германия, САЩ и Мексико, Берлин можел да сметне действията им за пиратство – затова Вашингтон коригирал плановете си. Решили да отнемат оръжията на мексиканската митница.

На 21 април 1914 г. 1200 американски морски пехотинци и въоръжени моряци направили десант във Веракруз, като завзели пристанището, жп-гарата и телеграфа.

Мексиканският гарнизон се състоял само от 600 войници, към които се присъединили няколкостотин граждански доброволци.

След като американците загубили четирима убити и няколко десетки ранени, към града се концентрирала по-голямата част от Атлантическия флот на САЩ. Още три хиляди американски морски пехотинци слезли на брега. На 22 април съпротивата на мексиканските военни и доброволци била преодоляна от по-големите сили на нашествениците.

При отбраната на Веракрус се отличил 19-годишният лейтенант Хосе Азует, син на началника на местната военно-морска академия. Младежът мъж лично задържал с картечница настъпващата американска морска пехота, докато не получил тежка огнестрелна рана от американски снайперист. Лейтенантът бил откаран у дома му, а командирът на американската ескадра Франк Флетчър след края на сраженията изразил желание да го види лично. Но лейтенантът заявил, че ако пред него се появи американският адмирал, ще убие или него, или себе си.

Лейтенантът се отказал от всякаква американска помощ и скоро умрял. Окупационната администрация забранила да се организира тържествено погребение на героя, но жителите на Веракруз, рискувайки живота си, масово излезли да го изпратят в последния му път.

Докато траел конфликтът, „Ипиранга“ се насочил към друго пристанище. Американците въобще забравили за него. Окупационният гарнизон бил увеличен до 8 хиляди души. Но тези сили все още не били достатъчни за мащабно настъпление.

През юли Уерта подал оставка, а опозицията, която дошла на власт, въпреки лоялността си към Вашингтон, помолила американците да напуснат Веракрус. Въпреки това, окупацията подължила до ноември.

Уерта опитал да си възвърне властта, но бил заловен от американските власти и хвърлен в затвора, където починал от цироза на черния дроб (историците не изключват, че може да е отровен).

Окупацията на Веракрус е епизод от т. нар. „Бананови войни“ – поредица агресивни актове от страна на САЩ срещу Испания и латиноамерикански държави в периода от 1898-ма до 1930-те години. Освен нападението срещу Мексико, те включват испано-американска война, установяване на контрол над Панама, окупация на Хаити, Никарагуа, Доминиканската република и Хондурас.

Военните действия обикновено се извършвали или за подкрепа на политици, подкупени от САЩ, или за лобиране на интересите на американските корпорации. За идеологическа маскировка медиите и политиците в Щатите обикновено стандартно заявявали, че носят в тези държави „демокрация и човешки права“.

В същото време навлизането на американските компании на пазара на страните и идването на власт на проамерикански политици се отразявали негативно върху качеството на живот на населението – чиновници и бизнесмени печелели огромни печалби, а обикновените хора едва оцелявали в своите „бананови републики“.

„Банановите войни“ били един от индикаторите за превръщането на САЩ, според израза на Гор Видал, в „Американска империя“.