През 634 г. арабите завладели Дамаск и по-голямата част от Южна Сирия. Решителната битка между тях и византийците се състояла при река Ярмук, на 13 км от вливането й в река Йордан.

Сражението между византийската армия и арабските войски на 20 август 636 г. при Ярмук е една от повратните точка в историята. Ако византийците спечелели победа, Близкият изток още дълго време щял да остане християнски и нямало да има нужда по-късно Западна Европа да се опитва да спасява Византия, изпращайки кръстоносни походи да освобождават превзетите от мюсюлманите земи. Европа, всъщност, дори нямало да чуе за исляма, който щял да си остане местна религия на Арабския полуостров…

През 636 г. византийският военачалник от арменски произход Вахан, който противостоял на арабското нашествие в Сирия, имал под свое командване около 15-20 хиляди воини, но му се налагало да разтегля фронта си на около 13 километра.

Очевидно това не било солидна конструкция. Групирайки силите си в отделни части, Вахан се опитвал да покрие цялата зона между устието на Ярмук и стария римски път. Десният му фланг се командвал от военачалника Гаргис (Гаргис). Тук били съсредоточени елитни части – византийска тежка пехота с големи щитове.

Пехотинците на Гаргис трябвало да се превърнат в стабилно ядро ​​на византийската армия, докато центърът и лявото крило можели свободно да маневрират, решавайки тактически задачи. Самият Вахан командвал центъра, където били съсредоточени ударните сили на армията, състоящи се главно от арменски войници.  Според по-късни арменски източници, византийската армия била построена в 20 отделни единици.

Мюсюлманския пълководец Халид ибн-Валид трябвало да реагира на тактическите структури, избрани от византийския военачалник. Той разделил бойците си на 36 пехотни единици, групирайки ги в 4 по-големи части. Силите на византийците и арабите били сравнително изравнени по численост.

Основното сражение при Ярмук продължило 6 дни, през които се водели отделни тежки схватки. Първият ден – 20 август, започнал с двубои на бойци от двете страни. По обяд Вахан изпратил стрелци с лъкове, които със своята стрелба положили началото на същинската битка; този ден тя продължила до залез слънце.

Рано сутринта на втория ден византийците започнали настъпление по целия фронт, като заварили противника си неподготвен по време на сутрешната молитва. Намерението на Вахан било да обвърже врага с атаки в центъра, като в същото време обкръжи фланговете му. След три последователни византийски атаки арабскотоо дясно крило се оттеглило и византийските войници достигнали до някои от арабските лагери.

Подобна ситуация се развила и на левия фланг на мюсюлманите, където византийската пехота бавно настъпвала през река Вади Алан. Халид изпратил срещу нея кавалерия от резервите си, която първоначално подкрепила десния арабски фланг, а след това се преместила на левия.

По същото време мюсюлманският център контраатакувал. Поддържал го отряд кавалерия, командван от военачалника  Зарар. На едно място арабите дори успели да пробият за кратко византийската линия.

На третия ден византийската армия се опитала да повтори тактиката от предишния ден, но се концентрирала върху открития северен фланг на бойното поле. За пореден път арабите били изтласкани до един от лагерите си. И отново ситуацията била спасена от резервната кавалерията на Халид ибн Валид, но този път загубите на мюсюлманите били много по-големи.

На четвъртия ден се разразила най-ожесточената битка. Арабите претърпели големи загуби от византийските стрелци, когато Вахан, действайки както предишния ден, повторил атаката си. В същото време арменските полкове, подкрепяни от византийската кавалерия, унищожили един арабски отряд. Но докато ставало това, арабски отряди, водени от военачалниците Абу Убейд и Язид нанесли чувствителни удари срещу византийския център и десния фланг. Арменците и арабите-християни сега били атакувани от три страни.

След ожесточена битка византийците се оттеглили, като арабите-християни понесли особено тежки загуби. Тук започнал обратът в битката. По време на атаката на византийската конница срещу мюсюлманските лагери, тя се отделила от пехотата си. Имперската кавалерия опитала да внесе паника в лагера на врага, действайки изолирано от пехотата си – това било напълно правилно от гледна точка на обичайната византийска бойна тактика. Проблемът бил, че то се препоръчвало само, когато противникът нямал възможност да маневрира. В случая не било така. Халид ибн Валид въвел кавалерията си в празното пространство между имперската конница и пехотата. Поради невъзможност да отстъпи към основния си боен строй, византийската конница се оттеглила на север. След това кавалерията на Халид нападнала левия фланг, като принудила пехотата и арменските части на Вахан да се оттеглят.

Възползвайки се от объркването на византийците, цялата мюсюлманска армия преминала в настъпление. Най-отчаяна била битката в северозападния край на бойните линии, където мюсюлманите успели временно да обкръжат византийците. Сред византийските редици настъпила паника: пътищата за отстъпление били отрязани. Някои хвърляли оръжията си и опитвали да се предадат, но арабите не вземали пленници. Други  се спускали по стръмните брегове, ала почти всички намирали смъртта си в подножието им. Разгромът бил пълен.

Загубите на мюсюлманите били съпоставими със загубите на византийците. Въпреки ужасяващите описания на многобройните християнски жертви, загинали по време на отстъплението, хиляди византийци намерили своето спасение, оттегляйки се към Египет. Тази част от кавалерията, която първа напуснала бойното поле, успяла да спре, да възстанови своите редици и да нанесе контраудар по мюсюлманската конница, която се устремила на север.

Вахан загинал на бойното поле. Много хроники обаче твърдят, че избягал от страх пред императора и станал монах в манастира „Света Екатерина“ в Синай.

В резултат от битката при Ярмук арабите завладели цяла Палестина, а на следната 637 година превзели и Йерусалим. Освободили го западните кръстоносци едва през 1099 г.

Пълното име на манастира е Църногорски манастир „Св. св. Безсребреници и Чудотворци Козма и Дамян Асийски“. Българският манастир се намира в Църна гора и е познат и като Гигински или Черногорски манастир.

В близост до него са градовете Брезник и село Гигинци – съответно на 16 km и 4 km. Разположен в полите на връх Тумба (1129 m.), той е на 1000 m надморска височина. За да се стигне до него е нужно да се мине по 5 km асфалтов път.

За манастира не се знае много – историците все още са в неведение за доста неща свързани с него. Според археологическите разкопки и малкото информация, която се знае разбираме, че най-старите манастирски постройки са от XI—XII в, а по време на османското владичество е бил разрушаван няколко пъти и след това възстановяван от вярващи българи. Последното му възстановяване е от хилендарски монаси от Света гора – същите монаси попаднали на заровено аязмо с лековита вода. Със създаването си манастирът попаднал в юрисдикцията на Охридската (Българската) архиепископия, основана през 1020 г. от император Василий ІІ. В неговата грамота изрично е отбелязано: „Постановяваме сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър.“.

Нека поговорим малко за устройството на манастира. Проучванията разкриват останките от правоъгълна защитна кула и от правоъгълно монашеско крило. Това навежда на мисълта, че манастира е бил утвърден по времето на Второто Българско царство – подобни съоръжения са били изключително обичайни за този период. Да не говорим, че са защитавали Рилския, Зографския, както и Хилендарския манастири – правете си сами изводите.

В периода на Второто българско царство след щедри дарения от български царе и богати боляри, манастирът се е радвал на доста солидно стопанство и много на брой имоти. Самият цар Иван Шишман в своята грамота изрично защитава манастира и забранява да му вредят нито „великата църква (патриаршията), нито протопопът, нито екзарсите, нито някои други“, но да бъде свободен „догдето слънце сияе над земята и докато живее царството ми, па и след смъртта ми“.

Манастирското братство избирало игумена – „според съвета и желанието на всички да бъде поставян достойният“, а самият митрополит само трябвало да утвърди направения избор. От своя страна на манастирския игумен се дава правото „да го управлява бащински и наставнически и да пребивава в този монастир както желае и предпочита, безпречно и несмущаващо заедно с намиращите се там монаси“. В църквата на манастира убежище можели да намерят преследваните по различни причини – изключение били само тези, които са извършили злодеяния като убийство и прелюбодеяние.

Османското нашествие не повлияло толкова на манастира, колкото на някои от другите подобни свещени места и затова се превърнал в средище на обществения живот на българите от съседните области – Пиротска, Царибродска, Софийска, Радомирска, Брезнишка. Всяка година до стените му е имало голямо пазарище, а през 16 в. дори е било създадено училище.

През 18 век се случило нещо доста интересно. Някъде около 1737 – 1739 г., ежегодния събор на манастира станал проблем за пиротските турци – чиста проба конкуренция. Нямало как да приемат факта, че многолюдния манастирски събор засенчвал прохождащия им Пиротски панаир. Затова се стигнало до следващите събития – пиротските турци инсценирали бой по време на един от храмовите празници на манастира – като резултат на сбиването имало и жертва, бил убит турчин. Предполагам се досещате какво се случило после – започнало масово клане, манастира бил запален, а самият софийски митрополит бил посечен и починал във „Владишка планина“.

Следва пълно разграбване и разрушаване на светата обител, а следите по основите си личат и днес. Пламъците довели и до изчезването на ценни църковнославянски богослужебни книги, кондиката и други манастирски документи – не останала и следа от библиотеката на манастира.

Ако си спомняте в началото споменахме, че в близост до манастира било открил лековит извор от хилендарски монаси. Така било решено манастира да бъде преместен до него. Местните жители помогнали за построяването на килиите, сегашната църква и стопанските постройки. В началото килиите и подобни на тях постройки се използвали за битови и стопански нужди (фурна, магерница, хамбар). Сегашната църква пък дължим на идващите от с. Бегуновци двама братя-свещеници, които по-късно се замонашили и приели имената Иларион и Хрисант. Върху задната корица на едно „Софроние“, която е първата старопечатна книга на новобългарски език е оставена приписка от основоположниците.

Един от периодите на възстановяване на манастира съвпадал с кърджалийските атаки на банди, които сеели хаос и разрушавали църкви манастири. Чували ли сте за Кара Хейзи? Приел исляма по свое желание, той вилнеел в Брезнишко. Но тогава се случило нещо, което променило живота му – любимата му дъщеря се разболяла. Никой не можел да му помогне – ако искал да се оправи, трябвало да поправи всички злини, които е извършил на християнските храмове. Това били думите на явилият се в съня му архангел Михаил.  В резултат на това, Кара Хейзи дарил пари, с които трябвало да се възстановят съсипаните християнски храмове. Това пък съвпаднало с вземането на разрешение за построяването на манастирска църква от братята Хрисант и Иларион.

Един от законите на Османската империя гласял, че не можело да се строят нови храмове – затова църквата била изградена над основите на по-стар храм, който се намирал до аязмото от периода на първия манастир. Двата строителни периода приключили през 1814 г. В началото, началната църква била едноапсидна, еднопространствена, псевдотриконхална сграда, имаща полуцилиндрично сводово покритие, а след време на запад бил добавен и полукръгъл притвор – всъщност той представлявал разширение на първоначалния кораб.

Не се знае със сигурност кога е построен притворът – теорията на  А. Грабар , е че е изграден към 1886 г. Открита е приписка, в която пише, че манастирът е изграден по времето на Карафеиз. Предполага се, че Старата църква, върху която е изграден сегашният Гигински манастир, най-вероятно също е била едноапсидна, еднокорабна, псевдотриконхална сграда – по аналогия на църквите от късното средновековие в Знеполе и Горнострумските райони.

Възраждането изстреляло светата обител сред най-важните манастири в България. Свидетелство за това например е как в него се ръкополагали свещениците на цялата околия от  софийският митрополит.

Днес манастирската църква е със статут на архитектурен паметник. Всяка година Църногорския манастир е посещаван от хиляди вярващи. Едно от най-скорошните събития свързани с манастира е неговата продажба – причината е дълг от над 330 000 лева. Парите били изтеглени за съфинансиране на ремонт на светата обител с европейски пари и сега трябва да бъдат върнати. Затова и се стигна до появата на манастира в търг с тайно наддаване.

Автор: Божидара Иванова

Легендите разказват, че първият владетел на южноамериканското племе Чиму – Такайнамо, пристигнал в устието на река Моче на голям сал. Преданията не уточняват откъде е дошъл, но е известно, че владетелите в културата Чиму извеждали своето родословие към 4 звезди в съзвездието Пат (Орион).

Въобще, звездите играели твърде важна роля в живота на древната цивилизация Чиму. Главна фигура в този космически пантеон била Луната. Съзвездията се смятали за центрове на божествена енергия, посвещавали им храмове и жертвоприношения.

След като слезли на брега, пришълците начело с Такайнамо основали града Чан-Чан. Оттук техните наследници изпращали въоръжени отряди, за да завладяват съседни територии.

Около 1100 г. поредица от природни бедствия засегнали бреговете на днешно Перу. Сложната система от канали, която позволявала водата да се отклонява от планините на изток за напояване на посевните площи в долините Чикама и Моче, била разрушена от земетресения.

Археологически този труден момент в историята съвпада с началото на период на енергична експанзия – именно след 1100 г. керамиката и металните изделия на Чиму започват да се появяват върху почти цялото северно и централно крайбрежие на Перу. Това означава, че, изправени пред заплахата от гибел, владетелите на Чиму решили да заложат на завладяването на чужди земи. Сметката се оказала точна: армията на Чиму превземала една долина след друга и възстановявала съоръженията за напояване.

Така в продължение на триста години (1100-1400) държавата Чиму се превърнала в истинска империя, обединяваща жителите на десетки речни долини по перуанското крайбрежие.

Столицата Чан-Чан през този период достигнала своя най-висок разцвет. В този град с площ около 20 кв. км живеели до 100 000 жители. Той е бил заобиколен от стена, висока 15 метра, с една порта.

Планировката на столицата на културата Чиму е много оригинална. Ядрото ​​на Чан-Чан е съставено от 12 големи архитектурни ансамбли, наречени от археолозите „градчета“. Всяко от тях е затворено с плътна стена без входове, висока около 10 м и дълга 700 м. Вътрешността на „градчето“ представлява лабиринт от коридори между отделни стаи, по-големи зали, складове, резервоари за вода и дори надгробни могили. Археолозите доказали, че всяко такова „градче“ представлява всъщност отделен дворец, принадлежащ на един от владетелите на Чиму.

Приживе на владетеля „градчето“ служело като център на властта. Когато владетелят умирал, той бил погребван в своя дворец заедно с верни служители и десетки млади момичета, както и с огромно количество съдове и скъпоценности. Всички врати се зазиждали с тухли, изсушени на слънце – и в столицата на Чиму се появявала още една плътно зазидана мрачна сграда, посветена на мъртвия господар.

Освен дворците-мавзолеи, в Чан-Чан били разкопани още 35 зони, където живеели сановници, също открили 4 квартала на занаятчии и 4 храма. Стените на сградите били покрити с бяла глина.

Едно от основните занимания на майсторите от културата Чиму била обработката на злато. В мините работели най-малко 6 хиляди души. Рудата била топена в пещи, температурата в които се увеличавала чрез въздушни течения, проникващи през специални отвори.

Широко известните ритуални ножове „туми“ със заоблена дръжка, украсени със скъпоценни камъни, вече са се превърнали в своеобразен археологически символ на Южна Америка. Още по време на испанското завоевание върху крайбрежието често намирали гробници, пълни със съкровища от цивилизацията на Чиму.

Съдбата на тези находки обикновено била печална. Така, например, в края на XIX век някой си полковник Ла Роса намерил на брега съкровище с пет хиляди златни пеперуди, всяка от които тежала по-малко от 1 грам. Те можели да се реят във въздуха, достатъчно било човек да ги духне. Ла Роса заповядал да ги претопят в кюлчета и получил около 4 килограма злато.

За щастие, археолозите все още намират неразграбени погребения от онази епоха: например, гробището на 6 нива в Уака дел Лоро (Светилището на Папагала) в долината Ламбайека, разкопана през 1980-те години. Общото тегло на намерените в него изделия е 1.2 тона: 100 златни украшения, 489 бронзови предмети, повече от 300 редки морски раковини, всяка с тегло около 1 кг, 70 кг перли, цели купища лазурит, аметист, скален кристал, изумруди. Рядък екземпляр са ръкавици, изработени от тумбага (сплав от злато и мед), които са точни копия на човешки ръце.

Търговците от Чиму водели обширна търговия с племената, населяващи високите планини – а от нападения на същите тези племена ги защитавала дълга стена.

Но все пак тя не могла да спаси империята. През 1460 г. непобедимата армия на инките настъпила от юг към границите на Чиму. Така, няколко години по-късно, след отчаяна съпротива държавата на Звездите паднала под ударите на това нашествие.

Първата световна война – събитие променило живота на милиони. Думите „Кралят и страната ви се нуждаят от вас“ кънтели по улиците на цяла Великобритания само няколко часа след обявяването на войната, а реакциите били разнообразни.

Войната е взела огромен брой жертви – не можем да разкажем историята на всеки един от тях, нито пък я знаем. Но знаем историята на няколко смели мъже, които са успели да оцелеят и да останат в историята. Това са братята Калпин, които не се поколебали да се отзоват на призива. 10 на брой, на възраст между 18 и 37 години, като двама от тях вече били на служба в силите на Британската империя в чужбина, и отново били готови да рискуват живота си за страната. Останалите следвали примера на братята си и също били готови  да дадат живота си в името на свободата.

Изумителното в тяхната история е, че след всички премеждия девет от десетимата братя Калпин се завърнали живи и здрави у дома.

„Дейли Мейл“ разказва, че в началото на войната, когато още никой не осъзнавал какво всъщност се случва, това било периода август и септември 1914 г., десетимата братя заминали да се бият в окопите на Фландрия и Франция за да защитят страната си по море.

През септември 1914 г. армията получава ново попълнение – това са шестима братя от Йоркшир, сред които е и Джеймс Калпин. Тогавашният 32-годишен Джеймс бил бивш шампион по бокс на Йоркшир, а освен това можел да се похвали и със служба по време на втората война в Африка. Двама от братята пък се записали в Кралската флота.

Артър Калпин служил почти осем години в армията. Когато е на 24 години, по времето на началото на войната той е в Индия. Брат му Уилям Калпин пък е на служба в Малта – това обаче не ги спира. Не минава много време и двамата се връщат при осемте си братя, готови да дадат живота си за родината си по суша и море.

Уникалното в историята на братята е, че макар огромните трудности по време на войната, те успели да се завърнат при родителите си Патрик и Сара Калпин в най-близкото до пълния си състав. Да, Уилям пострадал в бой, а най-малкият брат Дейвид служил на кораб, който германците потопили, но все пак бил спасен и така и двамата се върнали при семейството си.

Нужно е да споменем, че макар и да се върнал жив след войната, Дейвид починал на 32-годишна възраст. Единственият, който обаче не успял да се върне жив у дома бил най-големият брат Джон, който бил обгазен в окопите във Франция и изпратен обратно в болницата в Нотингам. Той изпратил на съпругата си пощенска картичка от Червения кръст, за да я уведоми, че е пристигнал безопасно в Англия, но починал през ноември 1916 г. на 39-годишна възраст.

Век по-късно братята Калпин били приветствани като най-голямата група от братя, които са отишли на война. Тяхната жертвоготовност  и патриотизъм им спечелва публични благодарности и поздравления от самия крал Джордж V, както и от премиера и кмета на родния им град Йорк.

Малко са хората, които знаят тяхната история – а дори да я знаят, никога не са чували, че те са били поздравени от самия крал.

Следващите думи са цитат на Майкъл Калпин, внук на Ърнест Калпин, служил във военноморските сили на Великобритания през Първата световна война: „Баща ми винаги е бил малко разочарован, че десетимата братя не са получили признанието, което заслужават. Удивително е, че десет братя отиват заедно на война, много малко вероятно е това някога отново да се случи. Надявам се, че стореното от тях ще се помни“. А, Майкъл е прав – тяхната саможертва определено трябва да бъде запомнена.

Снимка: twitter.com/ChrysMuirhead

Автор: Божидара Иванова