Още
    Начало Блог Страница 7

    Елизабет Йоркска „Бялата принцеса“- династията на Тюдорите и новата история на Англия

    Елизабет Йоркска е родена на 11 февруари 1466 г. в Лондон. Неин баща е крал Едуард IV, а майка й – Елизабет Удвил, амбициозна, властна и много красива жена. Малката Елизабет била първото дете на съпрузите.

    След смъртта на Едуард IV през 1483 г. на престола трябвало да се възкачи братът на Елизабет, Едуард V – който обаче така и не бил коронясан. Въобще, синовете на покойния крал и Елизабет Удвил – Едуард и Ричард, били държани в Тауър, ужким под защитата на чичо им Ричард. Той обаче умишлено бавел коронацията, а скоро въобще обявил всички деца на Едуард ІV и Елизабет Удвил за незаконни; уж брат му, покойният крал, преди брака си бил обвързан с обещание да се ожени за друга жена. Скоро известия за двамата малки принцове – Едуард V и Ричард, които били затворени в Тауър, изобщо престанали да се чуват.

    Какво се е случило с тях, до ден-днешен не е точно известно; това е една от най-интригуващите загадки в британската история. Най-вероятно момчетата са били убити. Не е ясно само по чия поръчка. Дълго време се смятало, че зад това стои самият им чичо Ричард, но все още е невъзможно да се докаже със сигурност.

    Така през юни 1483 г. Ричард станал крал под името Ричард ІІІ. Положението на Елизабет Удвил и нейните деца се влошило значително, но тя нямала намерение да се предаде. Започнала да планира интрига срещу Ричард, като решила да използва най-голямата си дъщеря Елизабет Йоркска за оръжие в тази битка.

    По това време вече няколко десетилетия Англия страдала от политически междуособици: представителите на две династии, Йорк и Ланкастър, се борели за трона. Този период, известен като Войната на Червената и Бялата роза, достигнал своя връх с появата на амбициозния, но не съвсем легитимен Хенри Тюдор. Като се има предвид, че правото му да стане законен английски крал било доста спорно, Хенри трябвало да заеме трона със сила. Той си осигурил подкрепата на французите и стоварил десант с малка армия в Уелс, където успял да събере нови поддръжници. През 1485 г. се състояла решителната битка, която определила съдбата не само на Хенри, но и на цялата страна за много дълъг период – ако не и завинаги. Ричард III загинал в битката при Босуърт на 22 август, след което Хенри бил обявен за крал още на бойното поле. 30-годишната вражда, която изтощила държавата, приключила.

     

    Хенри VII, снимка: Уикипедия

    Новият крал на Англия разбирал, че за да укрепи собствената си политическа позиция, трябва да се ожени за подходяща дама. Още преди войната той планирал, в случай на победа, това да бъде Елизабет Йоркска – тя, като дъщеря на крал, имала много по-голямо право на трона, отколкото самият той. Чрез брак с йоркската принцеса Хенри Тюдор, който бил далечен роднина на Ланкастърите, можел не само да се легитимира в очите на хората, но и да осигури горе-долу спокоен живот на своите наследници. За доброто на държавата Йорк и Ланкастър трябвало окончателно да сложат край на враждата и да обединят родовете си. По този начин двете линии се слели и образували кралската династия Тюдор, която впоследствие дала на Англия такива монарси като Хенри VIII и Елизабет I.

     

    Елизабет Йоркска, снимка: Уикипедия

    След като станал крал, Хенрих отменил акта на Ричард, който обявявал Елизабет и другите деца на Удвил и Едуард ІV за незаконни. Никой не трябвало да се съмнява в правомерността на претенциите на Тюдорите за трона. Женитбата на Елизабет и Хенри донесла дългоочаквания мир в държавата. Символът на сливането на родовете на Йорк и Ланкастър станала розата на Тюдорите, която съчетала двата цвята – белият на Йорк и червеният на Ланкастър.

    Елизабет, чието детство и младост преминали в бурните години на война, избрала за себе си позицията на миротворец. Съвременниците отбелязват нейната доброта, скромност, топлина и жизнерадост. Венецианският посланик в свой доклад споменава хуманизма и благотворителната й дейност, а Еразъм Ротердамски говори за нея като за „блестяща“ жена.

    Смята се, че самата Елизабет е учила децата си на определени науки. Сравнителен анализ на почерка на Елизабет и нейния син Хенри (бъдещият Хенри VIII) показва наличието на общи елементи. Вероятно тя е била първият му учител. Едва ли е било позволено на Елизабет да образова първородния си принц Артур, тъй като престолонаследникът трябвало да бъде възпитаван по много специфичен начин. Но е възможно тя да е станала наставник за другите деца. И двамата родители, Хенри и Елизабет, вземали активно участие в живота на децата си, което не било често срещано в кралските семейства.

    Историците са съгласни, че съюзът между „бялата принцеса“ и първия крал от династията на Тюдорите е бил щастлив и хората горещо приветствали тази двойка . Въпреки, че бракът бил организиран от техни роднини по политически причини, съпрузите искрено се обичали. Известно е, че двамата редовно си разменяли нежни писма и подаръци.          

     

    Снимка на Елизабет Йоркска от сериала „Бялата кралица”. Източник на снимката: IMDB.com

    Хенри и Елизабет имали 8 деца, но само четири от тях оцелели в ранна детска възраст: Артур, Маргарет, Хенри и Мария. Артур обаче умрял през април 1502 г. на 15-годишна възраст, като по този начин единственият оцелял син на двойката Хенри станал наследник. Известно е, че всичките й деца били невероятно привързани към майка си. Крал Хенри VIII, вече млад мъж, многократно споменава как е скърбял след ранната й смърт.

    Елизабет е единствената жена, която едновременно е била дъщеря, сестра, племенница, съпруга, майка и баба на английски крале. Нейният син станал един от най-известните владетели в британската история, а внучката й Елизабет открила „златния век“ на Британия.

    Маргарет, дъщерята на Елизабет, станала майка на шотландския крал Яков V – така чрез принцесата на Йорк линията отива към Яков VI (за Шотландия), който бил също Яков I (за Англия) и обединил шотландската и английската корона. Другата й дъщеря, Мария, станала кралица на Франция, макар и за кратко.

    Бялата принцеса“ изпълнила безупречно ролята си: укрепила династията, като родила няколко здрави потомци и осигурила поне един силен наследник. Тя никога не противоречала публично на съпруга си, не се опитвала да лобира собствените си политически възгледи, проявявала доброжелателност и любезност към своите поданици и нежност към децата си. Била красавица: от майка си наследила красива руса коса, висок ръст, снежнобяла кожа и фини черти на лицето. Истинско въплъщение на идеалната кралица от Късното Средновековие – неслучайно я възхвалявали заедно с „прекрасната дама“ от рицарските романи.              

    Тя починала на 11 февруари 1503 г., на 37-ия си рожден ден, оставяйки съпруга и децата си в дълбока тъга. Хенри VII живял още 6 години, но смъртта на Елизабет го променила и той потънал в тежка депресия, от която така и не се възстановил.

    Първият крал от династията на Тюдорите бил погребан в Уестминстърското абатство до съпругата си.

    Първият самурай-чужденец Уилям Адамс

    Още от детството си Уилям Адамс свързал своята съдба с мореплаването. На 12-годишна възраст го взели за чирак в лондонска корабостроителница. След като изучил корабостроенето, Адамс се записал в кралския флот и попаднал на служба при легендарния пират Френсис Дрейк. Под негово ръководство участвал във войната с Испания, завършила с поражението на Непобедимата армада през 1588 г. Сетне последвали експедиции в отвъдморски страни – от африканското крайбрежие до арктическите морета.                

    Като щурман Адамс си сътрудничи с холандците и плавал на техни кораби. Такова било и съдбоносното за него пътуване до Япония, което започнало през 1598 г. и имало търговска цел. Маршрутът минавал през Атлантическия океан, заобикалял Южна Америка и излизал в Тихия океан. Плаването продължило година и половина и било крайно изморително. Само един от петте кораба на търговската експедиция стигнал до Япония. 

    Но първите европейци, достигнали Страната на изгряващото слънце през 1542 г., били не холандци – а португалци. Именно португалските йезуити, които проповядвали на остров Кюсю, убедили местните власти, че холандският кораб „Лифде“ („Милосърдие“) с 24 членове на екипажа е пиратски. Португалците се опасявали от засилването на влиянието на европейските си конкуренти, и настроили цялата японска администрация срещу чужденците. През пролетта на 1600 г. бъдещият шогун Йеясу Токугава изпратил екипажа на „Лифде“ в затвора.

     

    Пристигането на кораба на брега на Кюшу. Уилям Адамс носи синя шапка и дрехи, а Ян Йостен червени дрехи. Това била първата им среща с японците през 1600 г. Уикипедия.

    В началото на ХVІІ век португалският бил единственият европейски език, овладян от японските дипломати. Когато затворените моряци трябвало да избират кого да изпратят до шогуна за преговори, единственият им вариант бил Уилям Адамс – само щурманът говорел португалски.

    При срещата англичанинът направил дълбоко впечатление на ТокугаваТой решил да отложи екзекуцията на пришълците и дори поканил Адамс още няколко пъти на гости, като го разпитвал за науките, търговията, географията и историята на Европа.

     

    Уилям Адамс се среща с Шогун Токугава Иеясу. Уикипедия.

    Изпитанието на моряците в затвора продължило месец. Накрая Токугава ги освободил, но им забранил да се връщат отново в Япония. Велможата направил Адамс свой съветник, като му дал имение, селяни и титлата самурай. Заедно със статуса на японски феодал той получил и ново име – Миура Анджин. Също така бил удостоен със званието „хатамото“ („знаменосец“), а на герба му по личното указание на Токугава било изобразено оръдие. В Япония до ден-днешен помнят англичанина под това име.

    Такава съдба сполетяла и втория помощник на кораба – Ян Йостен ван Лоденщайн, който също бил задържан в Япония и получил името Яйосу.

    В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шогуна. За съдбата на останалите членове на експедицията нищо не се знае. Ван Лоденщайн също станал съветник на Токугава, главно по външно-политически и търговски въпроси – той бил и главният, който подтикнал японците да забранят християнството в Япония и да започнат жестоки, кървави преследвания на японските християни.

    Англичанинът акуратно изпълнявал задълженията си, но Токугава така и не го пуснал да се завърне в Европа. Там останало семейството на Адамс – жена и дъщеря. С помощта на европейски търговци, които посещавали Япония, той дори успявал да изпраща пари на семейството си до 1613 г. След време Адамс се оженил за японка и имал две деца от нея – Джоузеф и Сюзън. Общо Миура Анджин живял в Япония 20 години.

    При Иеясу Токугава Адамс станал влиятелен и богат човек. Позицията на чужденеца се разклатила едва след смъртта на шогуна през 1605 г. Новият владетел, Хидетада Токугава, не бил толкова благоразположен към съветника. Въпреки това Адамс спокойно изживял времето, отредено му от природата, и починал в мир през 1620 г., на 55-годишна възраст. Мореплавателят разделил наследството си между своите две семейства – японското и английското.

    През XX век му издигнали паметник в град Хирадо. В Токио пък има „Квартал на щурмана“, кръстен на Уилям Адамс. През 1965 г. жителите на Хирадо пренесли няколко камъка от гроба на съпругата му-англичанка на неговия гроб.

    Ван Лоденщайн загинал при корабокрушение на завръщане в Япония от Батавия (дн. Джакарта в Индонезия) през 1623 г.            

     

    Надгробния камък на Миура Анджин. Уикипедия.

    Така през 1609 г., благодарение на съдействието на Миура Анджин и Яйосу, холандците получили от шогуна правото да търгуват във всички пристанища на страната. Също така им било позволено да построят търговски пункт (фактория) на остров Хирадо. Времето обаче показало, че тези дипломатически успехи били напразни. Още през 1630-те години Япония напълно се затворила за чужденци и обявила политика на самоизолация, която продължила чак до 1868 г.

    Съдбата на Уилям Адамс вдъхновила Джеймс Клавел за прочутия му роман „Шогун“, по който е сниман сериал с Ричард Чембърлейн в главната роля.

    Победата на християните срещу Османската империя при Сентготхард

    Австро-турската война от 1663-1664 г. започнала с нахлуването на турската армия в Трансилвания. Безпомощен пред нашествието, трансилванският княз Йоан Кемени избягал във Виена да търси австрийска подкрепа. Австрийският император Леополд I, който не желаел Трансилвания да бъде завладяна от Османската империя, обявил война на Турция.

    През 1663 г. турска армия от 100 хиляди души под командването на великия везир Фазил Ахмед Кьопрюлю нахлула в Хабсбургска Унгария, и септември месец, поради груба грешка на коменданта Адам Форгах, превзела силната крепост Нове Замки (в дн. Словакия). Срещу огромната турска сила се изправили само 12 хиляди души под командването на Раймунд (Раймондо) Монтекуколи и 15 хилядна унгарско-хърватска армия начело с Николай Зрински.

     

    Още през януари 1663 г. император Леополд I, осъзнавайки, че собствените му войски не са достатъчни за победа, свикал Имперския парламент, като призовал германските и европейските монарси за помощ „срещу неверниците“ – и успял да получи положителен отклик. Отчайващата ситуация принудила императора да приеме помощ дори от своите заклети врагове – протестантските германски принцове и Франция. „Кралят-слънце“ Людовик XIV изпратил корпус от 6000 души, воден от Жан дьо Колини-Салини. В състава му влизал знаменитият военачалник принц Людовик II дьо Бурбон-Конде.

    Като цяло, християнската армия се събирала бавно, но турците дали време на врага си, понеже били заети с битки в Славония и Южна Унгария срещу унгарско-хърватската армия на Николай Зрински. Едва през лятото на 1664 г. турските войски тръгнали към Виена. Монтекуколи с армията си се укрепил на брега на река Раба близо до Сенготхардското абатство (да не се бърка унгарският град Сентготхард с прохода Сен Готар в Швейцария).

     

    Силите на християнската армия се състоели от следните части: Хабсбургската монархия (де факто – Австрия): 5000 пехотинци и 5900 конници; Свещената Римска империя (фактически – Германия): 6 200 пехотинци и 1200 конници; Франция: 3500 пехотинци и 1750 конници; Рейнска лига (около 50 малки немски княжества в района на река Рейн): 600 пехотинци, 300 конници. Допълнително имало неголеми дружини хърватска кавалерия, унгарски пехотни части, отряди на Савойското херцогство и др.  

     

    Битката при Сентготхард, снимка: Уикипедия.

    Данните за числеността на турската армия са противоречиви. Според някои източници те били 50-60 хиляди. Според други, само редовните османски сили – еничарите и спахиите, наброявали около 60 000 души, освен това турците имали 60-90 хиляди души нередовна войска: башибозук и обозни части. Силите в количествено отношение били твърде неравни. Ала против турците стоял Раймунд (Раймондо) Монтекуколи (1609-1680), един от най-забележителните пълководци на ХVІІ век, теоретик и практик на военното дело. Той бил генералисимус, австрийски военачалник от италиански произход. Монтекуколи прехванал турската армия в момента, когато тя се опитвала да премине река Рабано разединението сред командирите силно затруднявало управлението на разнородните християнски войски.

    На 1 август авангардът на турската армия все пак успял да премине реката близо до абатството и изтласкал австрийците от реката.

    В това време все пак Монтекуколи успял да убеди Колини – предводителя на французите, и Баденския маркграф Леополд-Вилхелм – командващия имперските сили, да обединят армията под неговото върховно ръководство и да атакуват турските части, които точно в този момент се прегрупирвали след пресичането на реката.

     

    Мощната атаката на християните била напълно неочаквана за турците, сред които се било създало впечатление, че подир отстъплението на съюзниците остава малко до крайната победа. Напълно объркани, те се втурнали обратно към реката и навлезли в нея, за да се прехвърлят на отсрещния бряг при основните си сили. Това се оказало фатално – значителен брой от тях се издавили при бягството. Картината била ужасяваща, реката била покрита с плаващи турски трупове. Това въздействало психически върху Фазил Ахмед паша. Въпреки, че имал на разположение боеспособни части, които все още не били прекосявали река Раба, паниката и хаосът сред авангарда го накарали да отстъпи.     

     

    Гравюра на битката при Сентготхард, снимка: Уикипедия.

    Загубите на турците били значителни: между 16 и 22 хиляди съсечени и издавени. Положението допълнително се влошавало от факта, че били унищожени най-добрите и боеспособни части. Загубите на християнските съюзници варират от 2 до 6 хиляди, най-вече сред имперския контингент.

    Принц Конде записал в дневника си: „Сред неверниците избухна паника. Тежките дрехи затрудняваха плуването им. Тези, които умееха да плуват, давеха онези, които не можеха. Все пак мнозина доплуваха до отсрещния бряг, но или не можеха да го изкачат, или бяха разстрелвани от френските стрелци, щом изпълзяваха върху него. Така най-напред загиваха онези, които стигаха до брега, изкачваха се нагоре и ставаха лесни мишениКлането беше страшно; много малко турци стигнаха живи до другия бряг“. 

    Въпреки, че мнозина в Европа, особено хърватските и унгарски благородници, очаквали Хабсбургите да преминат в контранастъпление след победата и да освободят хърватските и унгарските земи, императорът предпочел да сключи мир.

    Причината била следната. Леополд се страхувал, че французите, които били само временни съюзници, в случай на продължаване на войната на унгарска територия, ще убедят унгарските и хърватските благородници да се разбунтуват срещу австрийското управление.

     

    В резултат недоволството от позорния мир довело до вътрешната дестабилизация на австрийската империя. Заговорът на висшите благородници – магнатите, който в Унгария бил оглавен от Ференц I Ракоци, а в Хърватия от Петър Зрински и Фран Кръсто Франкопан, бил разкрит, но нанесъл значителни щети на вътрешния мир и на единството на държавата на Хабсбургите.      

    Обаче, независимо от политическите интриги, значението на победата при Сентготхард било изключително голямо. Чрез нея Монтекуколи спрял турския натиск срещу монархията на Хабсбургите за 20 години и позволил на австрийците да се подготвят за решителна война с османците.

     

    Раймондо Монтекуколи. Снимка: Уикипедия.

    А след великата победа срещу турците при Виена през 1683 г. Австрия се превърнала в най-могъщата сила в Централна Европа. 

    Кратка история на ин витро процедурата

    Ин витро процедурата представлява оплождането на женска яйцеклетка със сперматозоид в лабораторна среда, извън човешкото тяло. От първото ин витро бебе през 1978 година до сега, в света са се родили над 8 милиона деца. Терапията служи като последна надежда за млади двойки с репродуктивни проблеми, от каквито, за съжаление, много хора страдат. Доста спорят дали тази процедура е етична и трябва да се практикува изобщо. Но преди това да стане ежедневна тема, как се заражда процедурата в световен мащаб?

    Първични опити

    Преди ин витро (IVF) процедурата да се използва върху хора, Уолтър Хийп, физиолог и професор в университета в Кеймбридж прави проучвания върху репродуцирането в животните. През 1891, Хийп твърди, че е извършил първия ембриотрансфер в бозайник, в заек.

    През 1934, Грегори Пинкус и Ърнест Ензман се опитват да изършат IVF отново в зайци. Въпреки че успяват с забременяването, се оказва, че оплождането е станало в тялото на заека, а не извън него, както е необходимо за ин витрото.

    По нататък, през 1958, двама учени публикуват доклад, в който описват как успешно са отгледали ембрио от мишка и са го пренесли в женска мишка. Анн Малкарън и Джон Бигърс показват, че е възможно да се комбинират сперматозоид и яйцеклетка извън женския организъм и да се създаде здраво ембрио.

    Ранни, неуспешни бременности

     

    Първото регистрирано човешко забременяване чрез ин витро оплождане е докладвано университета Monash през 1973. За съжаление бременността се задържа само няколко дни и е в крайна сметка, неуспешна. Други специалисти се опитват през следващите няколко години да успеят с IVF, но поради различни причини не успяват.

    Първите бебета

    Патрик Степто и Робърт Едуартс започват съвместните си дейности по човешко IVF през 1968. Почти 10 години по-късно, през 1977, чрез иноваторски подход те осъществяват ин витро оплождане, което прераства в първото инвитро бебе в света – Луиз Браун е родена на 25 Юли, 1978 година във Великобритания.

    Степто и Едуартс са също отговорни за първото IVF момче в света, Алисар Монтгомъри, роден на 14 Януари, 1979 в Глазгоу, Шотландия. А през 23 Юни, 1980 се ражда и първото бебе в Австралия, дело на Иан Джонсън и Алекс Лопата.

    Един дълъг и изпълнен с опити процес дава нова надежда на милиони хора по света. Всеки човек носи правото да има деца и поколение, а ин витро процедурите са методът, който помага за реализирането на това право.

    Ин Витро в България

    Десет години след историческото събитие на първото ин витро бебе, през 1988 в България е родено първото IVF мъниче в нашата страна, Илияна Тирилова. Това е станало възможно благодарение на екип от специалисти – проф. Илия Ватев, проф. Атанас Щерев, и акушер-гинеколозите д-р Йосиф Димитров, д-р Валентин Лачев и д-р Владимир Янков.

    През 2021 година, Илияна също става майка на дете, заченато по естествен път.

    Кога да се обърнем към ин витро?

     

    Важно е да се отбележи, че процедурата трябва да служи като последен вариант за двойките. Ако имате проблеми със зачеване, намалете цигарите и алкохола първо, ако употребявате. Спортувайте редовно и се хранете здравословно. Това съветват всички лекари, които се занимават с ин витро. Ако от 6 месеца до 1 година на успеете да забременеете, тогава се обърнете към лекар.

     

    Как Китай изби врабчетата си, за да спаси реколтата

    В края на 1950 -те години Китай бил 90% земеделска страна и се нуждаел от модернизация. По това време Мао Цзе-дун бил на власт вече почти 10 години. За да ускори развитието на страната, той положил началото на т. нар. „Голям скок“ – кампания за укрепване на индустриалната база с цел рязък растеж на икономиката. За големи противници и саботьори на този процес били обявени… врабчетата, срещу които издигнали обвинение, че унищожават зърното.

    Проблемът се състоял в обстоятелството, че за да изхранват нарастващото градско население, заето в различните промишлени производства, китайците трябваше да отглеждат повече зърно (ориз, соя, ръж и жито), селскостопански животни и домашни птици. Те се стремели да постигнат този резултат по различни начини – включително чрез разгръщане на мащабна кампания за борба със селскостопанските вредители, сред които за най-опасни били обявени мухите, комарите, плъховете и врабчетата.

    Именно борбата с врабчетата се превърнала в най-масовата част от цялостната кампания за борба с вредителите.

     

    През 1958 г. бил разработен план за унищожаване на тези дребни птици. Мао Цзе-дун лично говорил за необходимостта от борба с врабчетата по време на 8-ия конгрес на Китайската комунистическа партия. Агитатори и пропагандисти обяснявали на хората, че птиците нанасят огромни щети на националната икономика – кълват зърното и по нивите, и когато то се съхранява на открити площи, даже в затворени складове.

    Китайският научно-изследователски институт по зоология също се включил в борбата. Неговите учени изчислили, че количеството ориз и други зърнени храни, изкълвани от врабчетата всяка година, ще бъдат достатъчни за изхранване на 35 милиона души.

    Борбата срещу другите вредители не била особено успешна. Действията за физическото унищожаване на популациите от комари, мухи и плъхове нямали ефект. Тук били необходими напълно различни методи – най-важният от които бил подобряването на санитарното състояние на населените места и околностите им, както и системната дезинсекция и дератизация.

    Така врабчетата, живеещи редом с хората, се оказали най-уязвимата и удобна цел. Обаче опитите да бъдат изтровени или хващани с капани се оказали безплодни. Тогава китайците се сетили за нещо друго.

     

    По принцип, всички птици имат два вида полет според движенията на крилете си: размахване (активен полет) и реене (пасивен полет). Вторият вариант обикновено се използва от големите видове (орли, лешояди, соколи, ястреби), които летят на достатъчно голяма надморска височина и използват възходящите въздушни течения като спомагателна повдигаща сила. Но птиците с малки криле, които остават предимно близо до земята, практикуват размахващ полет. Той отнема много енергия, поради което, за разлика от орлите, които се реят спокойно с часове, врабчетата не могат да останат във въздуха дълго време. 10-15 минути полет за тях е максималното време, след което птицата е напълно изтощена.

    Именно тази тяхна особеност решили да използват китайцитеХората излизали по улиците, качвали се по покриви и дървета, размахвали парцали по стълбовете, чукали по тенджери, легени и барабани.

     

     Учениците били освободени от уроци и въоръжени с прашки. Уплашените, лишени от подслон и места за почивка врабчета след кратко мятане насам-натам, падали изтощени на земята, където ги доубивали и трупали на огромни купчини.

     

    Китайците организирали паради, посветени на борбата с „вредните“ птици, като показвали трофеите си и споделяли своите успехи. Пресата постоянно публикувала снимки на най-изявените ловци, като по този начин насърчавала населението „да продължи борбата“. В нейния разгар били избивани и други малки птици – никой нямал намерение да се задълбочава в орнитологични тънкости.

     

    Към края на 1958 г. с врабчетата в Китай било свършено. По това време били избити близо 2 милиарда птици и сега китайците очаквали безпрецедентно увеличение на добивите на зърнени културиТака и станало – през 1959 г. било събрано много повече зърно от преди. Това заглушило малцината скептици, дръзнали да критикуват кампанията за унищожаване на врабчетата.

    Заедно с увеличените реколти се развъдили повече гъсеници и скакалци, които спокойно ядели покълналите стъбла на зърнените култури по нивите – били изчезнали естествените им врагове, дребните птици. Обаче в началото на това не обърнали внимание.

    Цялостните последици от унищожаването на врабчета се проявили през 1960 г. Насекомите по нивите се размножили в такива количества, че добивите рязко се сринали.

    В страната започнал глад. Ръководството реагирало на това с обичайните мерки – призовало всички на борба, сега вече със скакалците и гъсениците. Хората масово излизали на полето и събирали вредители, но това почти не дало резултат.

    Когато китайците започнали да умират от глад, станало ясно, че вредата от врабчетата по нивите с посеви е много по-малка от ползата, която носят – защото малките птици са естествен регулатор на броя на насекомите. Унищожаването на гъсеници и скакалци е особено активно по време на храненето на току-що излюпените пиленца. Наложило се Мао Цзе-дун през 1960 г. да признае грешката си и да изостави борбата срещу врабчетата. Кампанията срещу „четирите вредители“ била продължена „колкото за очи“ – но вместо птиците, които се оказали полезни, за основен враг били посочени дървениците.

    От този момент нататък китайците започнали да се опитват да възстановят популацията на врабчетата. Сега вече оцелелите по чудо птици били пазени по всякакъв начин. Освен това, Китай трябвало да се обърне за помощ към други страни, и закупил от Канада, СССР и Виетнам 100 милиона врабчета, които били докарвани с кораби и влакови композиции.

     

    Историците смятат, че именно кампанията за унищожаване на врабчетата е една от причините за Големия китайски глад, който връхлетял страната в периода 1959-1961 г. Според различни източници тогава загинали от глад между 15 и 36 милиона души.

    Мерките през Средновековието. Царство на хаос и неточности

    Литри, часове, километри – това са мерни единици, които днес са известни на всеки човек от ученическия чин.

    Процесът на приемане на тези величини от света обаче не минал без препятствия. Например, Великобритания и нейните бивши колониални владения все още използват старата система от мерки.

    Въобще, историците, които се сблъскват със средновековната система от мерки, се озовават в едно царство на хаос, неточности и просто неща, които не могат да бъдат обяснени с рационална логика.

     

    pixabay.com

    Въпросът е, че човек се ражда без способността да брои. Понятието за мярка е лично или дори колективно възприятие. В същото време колективите имат свои собствени различия за мерките: в семейството, племето, нацията и т. н. Затова и възниква различният характер на данните, които присъстват в писмените източници.

    Нищо чудно, че гръцкият мъдрец Протагор казва: „Човекът е мярка за всички неща“. Футовете, стъпките, инчовете, лактите, чувалите, снопите като цяло нямат еднакво аритметично значение, особено през Средновековието. Например, съотношението между една пълна мяра зърно и една купчина зърно може да варира от една до две единици. Измерването на земята пък се колебае в зависимост от това, дали е изорана с бик или с кон. Дори на държавно ниво имало проблеми с отмерването: през 1371 г. английското правителство направило преброяване на църковните енории в кралството и ги изкарало около 45 хиляди, а всъщност нямало повече от 6.5 хиляди.

     

    Бившият офис за тегла и мерки в Seven Sisters, Лондон

    В документи и актове, които говорят за ежедневието на населението, навсякъде се срещат определения, които просто имат някакво скрито значение, известно само на посветените: „моят десятък“, „моята земя“, „моите права за ползване“. Или абстрактни характеристики като „големи“, „значителни“ и т. н.    

    Но трябва да разберем, че един средновековен човек не трябва да уточнява нищо по една проста причина – всичко е Божие творение, което не изисква оспорване. Числото „едно“ означава божествено единство, три е християнската Троица, четири е числото на небесния Ерусалим, Божествения храм и дом. Седем е битието и продължителността на седмицата. Числото шест означава априори най-голямото възможно количество – нали не може да се брои повече от пръстите на едната ръка.        

    Трябва да се отбележи един важен момент: до ХІХ век в християнския свят е имало 12-тична система, която е наследена от времето на Античността. Лунните месеци задават предварително ритъма на времето в годината, но не корелират по никакъв начин с времето на въртене на Земята около Слънцето. Затова се обръщали към съзвездията, които според Птолемей били 12, но в християнската традиция това число принадлежало на 12-те Израилеви колена. Числото 20 пък напомня 20-те пръста на четирите крайника на човека. Нулата се появила в Европа благодарение на византийците през Х-ХІ век – а през ХІІІ век данъчната система на европейските кралства се убеждава в ползите от нея.

    Имало и проблем със замяната на римските цифри с арабски (които, всъщност, са индийски). Тези трудности възникват по време на първите сериозни икономически и културни контакти между Европа и арабския Изток по време на кръстоносните походи и испанската Реконкиста.       

    Що се отнася до геодезията, тя има дълга традиция. Опитът на Античността е представен от произведенията на Плиний, Варон, Колумел и Боеций. До ХV век принципно нищо не се било променило при измерването на земните парцели. Чертежите на Вилярд дьо Хонекур и фрагменти на кадастри от ХІV век потвърждават това. Подобна била ситуацията и в строителството.          

    Граничен камък на границата между Австро-Унгария и Италия през XIX век, надписът на който използва остарялата днес единица мириаметър, равен на 10 km. Снимка: Уикипедия

    През ХV век в Европа се появява първото изчислително устройство – абак с везни, изобретен от Херберт Орилякски.    

     Що се отнася до парите, тяхната скáла през Средновековието била набор от абстрактни числа, без оглед на монетите. Например, една ливра (първоначално един фунт метал, единица за тегло) била равна на двадесет су, а едно су – на дванадесет дение. Проблемът бил, че във Франция имало тридесет такива измервателни скáли. Ливрите в Париж, Тур и Виена били различни една от друга. „Парижките“ стрували 80% от ливрите на Тур. Пробите и тежестите, разбира се, също били различни. Във валутите царял пълен хаос. Имало екю, ангел, корона, франк, флорин, дукат, матапан, маработин и т.н. Платежната система въобще не била фиксирана. Бъркотията пораждала всевъзможни търговски спекулации.

    Подходът към категориите „обем“ и „пространство“ през Средновековието бил двуизмерен. Нищо не било оценявано в дълбочина. До ХІІІ век европейците не проявявали особено внимание към географията. Например, Петър Дамян (1007-1072) дори не забелязал как преминал Алпите, а свети Бернар не осъзнал, че върви покрай Женевското езеро. След ХІІІ век жителите на Европа придобили поне някаква представа за география. Възникнали въпроси каква е формата на Земята, дали стои неподвижна или се върти.

    Но това не променило общата ситуация в представите на обикновените хора за географията на света. Скитащи бедни поклонници при вида на всеки голям град задавали въпроса: „Това ли е Йерусалим, където отиваме?“. Дори днес, в началото на ХХІ век, статистиката отчита, че 150 милиона души в света са твърдо убедени, че Земята е плоска.

    Най-важната битка във войната между Картаген и Римската империя

    Както знаем от уроците по история в училище, в разгара на Втората пуническа война (218-201 г. пр. Хр.) в Италия нахлува армията на Картаген, предвождана от Ханибал. Но на малцина е известно, че скоро след това навлязла още една картагенска армия, предвождана от брата на Ханибал – Хасдрубал.

    През втората половина на юни 207 г. пр. Хр. армиите на римските консули Клавдий Нерон и Ливий Салинатор настигнали Хасдрубал при река Метавър в Северна Италия, недалеч от днешния град Римини. Предстоящата битка трябвало да реши съдбата на цяла Италия – ако Хасдрубал успеел да разбие обединената римска армия и да се съедини с войската на Ханибал, Рим го чакали тежки времена. Ала този път римляните се подготвили, както трябва – за разлика от 217 г. пр. Хр., когато претърпели тежко поражение при Тразименското езеро, и от 216 г. пр. Хр., когато почти цялата им 90-хилядна армия била унищожена в битката при Кана.

    Армията на Хасдрубал едва ли наброявала повече от 25 хиляди войници. За свое ударно звено той смятал отряда слонове – 10 животни, които неведнъж осигурявали победа за картагенците. Но сега те били твърде малко според древните стандарти.   

    По времето на битката при Метавър римската армия вече се била оформила като ефективна военна организация. През 207 г. пр. Хр. римляните имали 15 легиона с общ брой над 80 хиляди души. Към това трябва да се добавят и отрядите на италианските съюзници, много от които приели римската военна традиция и изпратили на помощ корпуси с подобна организация и въоръжение. Кавалерията на римляните традиционно била от второстепенно значение (това положение ще остане до края на ІV в. сл. Хр., тоест, още 600 години!).

    Числовото превъзходство на римляните им позволявало да се чувстват господари на ситуацията. Но то тепърва трябвало да бъде реализирано – Ханибал вече многократно бил доказал, че само количественото предимство не е достатъчно, а е необходимо още нещо: способността да го използваш правилно.

    Битката се провела на трудна, пресечена местност. Левият фланг на римляните, зает от кавалерията, се опирал в река Метавър, а десният бил отделен от врага с верига труднопроходими хълмове. В центъра и вляво били основните сили под командването на консула Салинатор, вдясно – елитният отряд на Клавдий Нерон (не императорът, този е друг Нерон).

    Хасдрубал построил армията си по подобен начин: крайният десен фланг заела кавалерията, до нея испански отряди – най-силната част на картагенците, в центъра лигури със слоновете пред фронта, а на левия фланг били келтски контингенти – най-слабите отряди, чиято единствена задача била да предотвратят пробив на Клавдий Нерон през хълмовете.

     

     

    Битката при Метавър. Снимка: Уикипедия

    Битката започнала още преди картагенците да се построят за бой. Нападнати от вражеска кавалерия и обсипани с дротици, те били принудени да се бият при неблагоприятни условия. Първата фаза на боя се провела изцяло в центъра и на левия им фланг. Въпреки умората и неблагоприятната позиция, воините на Хасдрубал се сражавали отчаяно – изиграли роля особеностите на военната организация на картагенските войски, в които харизмата и лидерските качества на водача играели важна роля. Испанските ветерани на Хасдрубал били готови да умрат за него, вместо да побягнат.               

     

    Ето как Тит Ливий описва случващото се в центъра на бойното поле: „Битката се превърна в ожесточена сеч: тук се струпа голяма част от римската пехота и конница, тук се биеха испанците, стари и опитни противници на римляните, тук се стекоха лигурите, смели и упорити воини“. И все пак, Хасдрубал не успял да принуди римляните да отстъпят; дори въвеждането в боя на последния му аргумент – слоновете, не променил хода на сражението

     

    Докато в центъра кипяла ожесточена сеч, Клавдий Нерон и хората му се опитали да изкачат хълмовете, които ги отделяли от вражеската линия. Но всичко било напразно: височините се оказали непристъпни; дори нямало нужда келтите да ги отбраняват.

     

    Снимка: Уикипедия

    Тогава Клавдий взел няколко кохорти, заобиколил хълмовете и картагенската линия отзад и нападнал в тил левия фланг на Хасдрубал.

    Тази неочаквана дори за самите римляни помощ се оказала решаваща – въпреки всички усилия на Хасдрубал, линията на неговите войски започнала бързо да се срива. Испанците и отчасти лигурите се сражавали до последно, но келтите избягали при първите признаци на опасност. Хасдрубал, виждайки, че нещата вървят зле, извършил смела, но безразсъдна постъпка: не желаейки да изостави хората си, той се врязъл в пълен галоп сред неприятелската пехота и загинал. Римската победа била пълна.                         

     

    Това било най-голямото поражение на картагенците след нахлуването им в Италия.  Втората картагенска армия била напълно унищожена, заедно с надеждата за победоносен ход на войната. Дори прехвалените слонове не помогнали на картагенците. В описанието на битката при Тит Ливий се появява следният фрагмент: „Първият натиск на слоновете разстрои предните редици на римляните и те леко отстъпиха, но тъй като битката ставаше все по-свирепа, а виковете все по-силни, беше все по-трудно да се управляват слоновете. Те се втурваха наоколо, без да разбират къде са своите, а къде – враговете, и приличаха на кораби със счупени кормила„.

    Повечето от животните били убити от самите им водачи веднага, щом започнали да излизат извън контрол. За целта всеки водач имал специален чук и длето, което забивал в основата на черепа на слона, ако имало опасност животното да се разбеснее, защото в този случай то представлявало много по-голяма опасност за своите войски, отколкото за врага. Няколко слона били пленени от римляните – с тях украсили тържествата в чест на победата.

    Така битката при река Метавър съживила в сърцата на римляните надеждата за обща и голяма победа. След десетина години изтощителна война мъжкото население на Рим, годно за военна служба, било намаляло наполовина. А всички надежди на Картаген за победа в Италия умрели с Хасдрубал.

    Битката при Метавър, е слабо известна за широк кръг читатели, оставайки завинаги в сянката на големите (и безплодни) победи на Ханибал. Въпреки това, тя е може би най-важната във войната. 

    Заслужава да се отбележи, че Хасдрубал, макар да бил майстор на маневрите и отличен тактик, не разполагал с достатъчно широко стратегическо мислене. Дори на тактическо ниво Нерон се проявил блестящо – маневрата му с кръговото движение около хълмовете решила изхода на битката, която се превърнала в една от най-гръмките победи на римското оръжие; това не се било случвало от много години. Гъвкавостта в мисленето, разумният риск и правилната оценка на ситуацията направили Нерон ковач на тази победа, което с основание било отбелязано от самите негови съвременници.

     

    Много скоро Рим щял да стане владетел на света. И битката при река Метавър завинаги ще остане като поучителен пример на бъдещите пълководци за умело преразпределение на силите в условията на пряк контакт с врага.

    Историята на Гинес

    „Световни рекорди на Гинес“ (на английски: Guinness World Records), позната до 2000 г. като „Книгата за рекорди на Гинес“ (The Guinness Book of Records), е годишен справочник, съдържащ колекция международно признати световни рекорди, включвайки както човешки постижения, така и природни крайности. Самата книга държи рекорда за най-продавана авторска поредица книги.

    На 4 май 1951 г., сър Хю Бивър, заемащ поста управител на пивоварната Гинес, е на ловджийско събиране на пристанището Уексфорд на река Слейни в графство Уексфорд, Ирландия. Въвлечен е в спор: коя е най-бързата дивечова птица в Европа, Златистата булка или яребицата. Същата вечер в Касълбридж Хаус той разбира, че не е възможно да се разбере отговора на спора само чрез изследване на справочната литература.

    Бивър разбира, че сигурно много подобни въпроси се повдигат всяка вечер в хилядите кръчми в Британия и Ирландия, но няма книга, която да разреши тези спорове, и разбира, че книга, предоставяща тази информация, би могла да стане популярна.

    Идеята му става реалност, когато един служител на пивоварната, Кристофър Чатауей, препоръчва на Бивър двама братя – свои приятели, които имат детективска агенция в Лондон. Бивър ги наема да създадат първия сборник, който по-късно се превръща в Книгата за рекорди на Гинес. Първият вариант е отпечатан през август 1954 г. в 1000 копия, които биват раздадени.

    wikipedia.org

    След създаването на книгата изданието от август 1955 г. достига върха на британската класация за най-продавани книги още преди Коледа. „Беше просто пазарен подарък, а не нещо, от което се правят пари“ твърди Бивър. Но на следващата година само в САЩ са продадени 70 000 копия.

    След изненадващо добрите продажби книгата започва да се преиздава, като накрая се стига до текущото положение – по една нова редакция всяка година, издавана през октомври, за да съвпадне с периода на пазаруване за Коледа. Братята Макуиртър продължават да я издават в продължение на дълги години. Единият от братята е убит от Ирландската републиканска армия през 1975 г. Другият участва в телевизионно шоу, в което деца му задават въпроси за различни световни рекорди.

    Специален рекорд е рекордът за човек, притежаващ най-много рекорди в книгата. Това е швейцарският жонгльор Пол Сали (Paul Sahli) със записани 65 рекорда на Гинес.

     

    Битката при Чаталджа – първото голямо поражение на българската армия

    На 17-18 ноември (4 – 5 ноември стар стил)  1912 г. започва Битката при Чаталджа в хода на Балканската война, при която българската армия претърпява едно от най-големите си поражения.

    118 000 български войници под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия от 190 000 души на османската Чаталджанска армия при подстъпите към столицата Константинопол. 

    Това е най-значителният военен успех на Османската империя в хода на Балканската война и първото голямо поражение на българската армия след създаването на Третата българска държава.

     

     

    След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия българското командване начело с Радко Димитриев не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник. Това дава възможност на турците да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Константинопол с Източна Тракия. 

    Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море. 

    Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 17 ноември. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису. Късно вечерта на левия български фланг 29-и ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел както от османската, така и от българската артилерия. 

    На 18 ноември османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции. Това е най-значителният военен успех на Османската империя в хода на Балканската война и първото голямо поражение на българската армия след създаването на Третата българска държава.

    Бойни действия

    Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември (30 октомври) и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг при спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.

    Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 17 (4) ноември 1912 година. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а Шеста дивизия с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.

    Късно вечерта на левия български фланг Двадесет и девети ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел, както от османската, така и от българската артилерия. Около обед на 18 ноември Двадесет и девети полк се оттегля с тежки загуби от Илеритабия.

    На 18 (5) ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции.

    wikipedia.org

    Резултати

    Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи инициативата в бойните действия. Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали, 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, отнела живота на други 1600 души, отслабват допълнително българските части, вече понесли значителни жертви от началото на войната. Деморализацията сред българските войски е съпътствана от втвърдяване на османската политика. Две седмици след сражението е сключено примирие, което трае не повече от два месеца. Бойните действия в района на Чаталджа продължават с прекъсвания до април 1913 г.

     

    Няколко интересни факта за делфините

    Делфините са едни от животните, които никога не спят! Или по-точно – поне едното им око остава отворено, докато другото е затворено за сън. Природата ги е създала така, че спи само едната половина на мозъка, а другата стои будна. Именно по този начин делфините се пазят от по-едрите обитатели на моретата и океаните – китовете и някои акули.

    Известно е, че делфините са едни от най-интересните животни на планетата. Те не са риби, а морски бозайници, дишат с бял дроб като хората, а не с хриле. Те не могат да стоят непрекъснато във водата – трябва да изплуват, за да си поемат въздух. Издържат под вода около 8-15 минути.

    Делфините не хвърлят хайвер, а женските раждат малките си и ги кърмят. Тези бозайници са по-бързи плувци от много риби. Скоростта им във водата достига до 40 км/ч.

     

    Обонянието на делфините не е много добро, но те виждат много добре, както под водата, така и на повърхността. Бозайниците обаче разчитат най-много на своя слух. Те чуват много добре дори и тези звуци, които хората не могат да чуят – ултразвуците. Именно благодарение на тази своя способност делфините могат да се ориентират много добре във водата, дори и на тъмно, както за посоката, така и за дълбочината, за околните предмети, а също така и да общуват помежду си.

    Делфините общуват чрез звуци, които издават като използват отвора, през който дишат. Любопитна подробност е, че делфините притежават слонска памет – те могат да разпознаят характерния сигнал на свой събрат дори и след 20-годишна раздяла.

    Според американски морски биолози интелигентността на делфините е шокиращо близка до тази на човека и те трябва да получат права като ‘личности не-човеци’. Установени са анатомични доказателства, че съотношението на мозъчната маса към общото им тегло е второ след това при човека. Тя превишава дори стойността при шимпанзетата.

    И тъй като делфините смятат хората близки по разум, те открито показват своите ‘морални ценности’. Ако плувате сред делфини и около вас има деца, те най-напред отиват при децата. Ако няма деца, предпочитат жените, ако пък няма жени, чак тогава отиват при мъжете. А ако наоколо има бременна жена, всички останали могат да забравят за делфините – цялото им внимание се насочва към нея… 

    Кой е Асен Йорданов? Създателят на първия български самолет

    Асен Христов Йорданов (1896 – 1967) е български изобретател, инженер и авиатор. Йорданов е смятан за основател на авиоинженерството в България и има принос в развитието на американската авиация. „Йорданов залив“ на Земя Греъм в Антарктида е кръстен на негово име.

    Асен Йорданов е роден в София на 2 септември 1896 г., син на Христо Йорданов, инженер и химик. От малък любимото му занимание е да прави хвърчила.

    През лятото на 1912 г., придружен от баща си, посещава технически изложби и музеи в Италия, Швейцария и Франция. После баща му го изпраща да учи в Гренобъл, но той постъпва в училището за пилоти на известния френски летец-конструктор Луи Блерио в парижкото предградие „Етан“

    По време на Балканската война, едва 16-годишен, Асен заминава за фронта доброволец и постъпва като механик в аеропланното отделение край Свиленград. Там той продължава да работи върху конструирането на първия български самолет „Експрес“ (понякога наричан „Йорданов-1“), който завършва през лятото на 1915 г.

    След неговото изпитание специална комисия от Министерството на войната заключава:

    „Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов – за изобретател. Датата 10 август 1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене.“

    Първият български самолет „Експрес“ („Йорданов-1“) 1915г. – wikipedia.org

    През Първата световна война Асен завършва гимназиалното си образование във II мъжка гимназия и е приет в Школата за запасни офицери. Три месеца по-късно постъпва в Авиационното училище в Божурище, което завършва в кратък срок и с чин поручик заминава на фронта.

    Във въздушното отделение в с. Удово му се поверява боен самолет, с който взема участие във въздушни боеве. За проявена изключителна храброст е награден с орден за храброст.

    След войната Ньойският договор забранява България да има авиация, самолетите ѝ са унищожени, личният състав е уволнен. Това е силно обезкуражаващо за летеца и конструктора Асен Йорданов.

    През 1921 г. Американският аероклуб обявява конкурс за обиколка на Земята със самолет. За победителите е обявена награда от един милион долара.

    Кандидати са и българските летци Асен Йорданов и Гаврил Стоянов. С парична помощ от българското правителство двамата българи пристигат в САЩ, но конкурсът не се провежда, защото от други страни не се престрашават да участват.

    С разрешение на правителството Асен Йорданов остава в САЩ.

    Първоначално върши каквато и да е работа и старателно изучава английски.

    След време постъпва чертожник в конструкторското бюро на заводите Curtiss, сетне става летец-изпитател. Продължава да учи и завършва аероинженерство, химия, физика и радиоинженерство. Работи за компаниите LWF (Lowe, Willard & Fowler Engineering Co.), Curtiss Aeroplane Company и Curtiss-Wright Corporation

    През 1941 г. Асен Йорданов основава дружество „Jordanoff Aviation Company“, преименувано по-късно в „Jordanoff Corporation“, придружено от „Jordanoff Electronics“. Ателиетата му заемат четирите етажа на сградата на „Медисън авеню“ в Ню Йорк. Дейността им е в тясна връзка с военната отбрана на САЩ и се намира в строга секретност.

    Неговата популярност нараства, когато открива авиационно училище.

    Асен Йорданов е автор на многобройни трудове с практическа стойност, посветени на пилотирането и теоретичната подготовка на пилотите, включително за дневно и нощно пилотиране, наземна поддръжка, радиоекипировка, метеорологични станции, които стават настолни книги за летците и хората от самолетната промишленост.

    В САЩ са продадени 750 000 екземпляра от книгите му. Те са преведени в много страни, включително и СССР. Текстът в тях е сбит, точен и е придружен от илюстрации. Това може да се определи като визуално преподаване. Йорданов използва обикновено разговорен стил, сякаш се обръща към читателите като към свои ученици и приятели. Той често добавя към своите технически илюстрации някои комикси, които превръщат сухата материя в приятна и лека за четене.

    След войната започва упадък в кариерата на Йорданов. Той престава да работи в сферата на авиацията и се насочва към нови области.

    През 1950-те години Йорданов работи върху сигурността при автомобилите и е един от създателите на въздушната възглавница, а също и върху апарата Джордафон – предтеча на днешния телефонен секретар, който освен това дава и възможност няколко души едновременно да разговарят помежду си.

    Умира на 19 октомври 1967 г. , а прахът от урната е разпръснат със самолет в небето над Америка.

    На този ден световните информационни агенции съобщават: „Асен Йорданов — пионер на авиацията, летец-изтребител, авиоконструктор на Боинг и Дъглас, почина на 71-годишна възраст.

    Космонавтът Нийл Армстронг казва:

    „Всички американски летци сме се учили от българина Джорданов“

    Още приживе неговите заслуги са признати. Името му е вписано в „Книгата за почетни граждани на Ню Йорк“, портретът му е изложен в „Залата на славните“ в нюйоркското летище „Ла Гуардия“.

    В „National Air and Space Museum“ към Смитсоновия институт са изложени негови вещи и лични архиви.

    Васил Гендов – създателят на първият български игрален филм

    На 13 януари 1915 г. е прожектирана комедията „Българан е галант“ на Васил Гендов, която е първият български игрален филм. Той поставя началото на българското киноизкуство.

    Прожектиран е в елитното тогава софийско кино „Модерен театър“. Премиерата му е била много шумна, тъй като за България е било сензационна новост да има български филм, с български сюжет и български актьори.

    След двудневните премиерни прожекции в София „Българан е галант“ обикаля немногобройните по онова време провинциални кина, появява се още веднъж в програмата на „Модерен театър“ през септември същата година, след което спира да се прожектира и е забравен.

     

    Той е безвъзвратно изгубен за историята през 40-те години на XX век, когато вследствие на бомбардировките над София, лентата, съхранявана от автора в дома му, е унищожена.

    Запазени са само 1-2 кадъра. Мемоарите на Гендов са единственият източник за съдържанието на филма.

     

    Съобразно технологиите в киното по това време, филмът е черно-бял и „ням“. Филмът е заснет из красивите софийските улички – „Славянска“ №19 и централната „Леге“, сред красивите витрини на скъпите магазини и край шикозните заведения, а героите са облечени по последна мода.

    Освен сценарист на филма Гендов е и режисьор и изпълнител на главната роля. Кинокритици сравняват бащата на българското кино с Макс Лендор, който е определян като „първата международна кинозвезда“ и също като него се е изявявал и в трите професии. 

    Сюжетът

     

    Сюжетът разказва за елегантен и обичащ приключенията мъж на име Българан, който среща на улицата млада дама и започва да я ухажва. Тя решава да даде добър урок на натрапника и му предлага да я придружи до пазара, където прави покупки с щедра ръка. Изненадана, тя открива, че не носи пари и моли ухажора си да ѝ даде назаем. Той се съгласява.

    Дамата води Българан в луксозно заведение и за негова сметка поръчва скъпи напитки и закуски. После натоварва кавалера с пакетите и го повежда към дома си. По пътя среща своя съпруг и му предлага да извикат файтон и да освободят „носача“. Двамата потеглят пред смаяния Българан, който получава дребна монета за извършената услуга.

     

    Първият български филм е плод на упоритостта, амбицията и изключителната влюбеност на Васил Гендов в кинематографа.

    Актьорски състав:

    Васил Гендов – Българан

    Мара Миятева-Липина – Младата дама

    Ангелов – Съпругът на дамата

    Методи Станоев – Първи минувач

    Антон Делбело – Клиент в ресторант

    Тодор Стамболиев – Втори минувач