Вратите и портите винаги са демонстрирали величие и социално положение през вековете. Колкото по заможно е семейството, толкова повече орнаменти са се изобразявали на входа на жилището. Дори сега, в наши дни, много хора харесват да изобразяват различни елементи на своите входни или интериорни врати. Но има едни по необичайни врати. С техните гигантски размери и историческо значение, те отстояват изпитанието на времето и вековете. Предоставяме Ви 5 от най-интересните исторически врати и порти в света.
Бранденбургска врата
Със своята история от над 200 години, Бранденбургската врата е един от най-значимите паметници в Берлин и цяла Германия. Символизираща един разделен град, вратата често привличала хора, желаещи да погледнат към света отвъд Желязната Завеса, разделяща източен от западен Берлин. Бранденбургската врата е поръчана от Пруския крал Фредерик Уилиям Втори. Вратата е богата на архитектурен и исторически символизъм. На покрива на вратата е изобразена колесница, теглена от 4 коня и управлявана от Виктория, римската богиня на победата.
Портата на Индия
IMAGE 5_Gateway of India_en.wikipedia.org
Построена през ранния 20 век в град Мумбай. Целта й е била да увековечи пристигането на краля-император Джордж Пети и царицата-императрица Мари. Много хора виждат портата като символ на британската колониална амбиция и завоевание. Височината на арката на портата е 26 метра.
Триумфалната арка
IMAGE 7_Arc de Triomphe_en.wikipedia.org
Един от символите на френската столица Париж заедно с Айфеловата кула. Арката е създадена като почитание на всички, които са се били и дали живота си за Франция по време на Френската революция и Наполеоновите войни. На нея са изписани имената на всички френски победи и генерали, взели участие. В подземията се намира паметника на незнайния войн от първата световна война. Всяка от четирите колони символизира огромна френска победа във войните, а самата Арка съдържа в себе си римска архитектура.
Арката на Константин
IMAGE 14_Arch of Constantine_en.wikipedia.org
Арката на Константин в Рим, Италия е посветена на римския император Константин Велики. Паметникът е висок 21 метра и 25.6 метра широк. Състои се от 3 различни арки, като средната е централната и най-голяма, а страничните два са по-малки и тесни. Интересното е, че всичките 3 арки са с еднакви пропорции. Арката на Константин служи като един блестящ пример за напредъка на римската архитектура.
Puerta De Alcala, Madrid
IMAGE 16_Puerta alcala_en.wikipedia.org
Puerta De Alcala е може би най-малко известната от всички. Тя се намира на Площада на Независимостта в Мадрид, Испания. Тя е построена на мястото на стар тухлен паметник от 16 век, който Цар Чарлс Трети унищожава. Портата е една от 5 царски порти, през които се е влизало в Мадрид в миналото.
Интересна, а и обхваната в мистерия история за най – дълбоката дупка изкопана от човек някога. Кое ли е истина и кое не е, сигурно на тези въпроси няма скоро да получим отговор, но в крайна сметка историята на тази дупка е наистина повече от интересна.
Работата по този проект, който ще направи истински разкрития свързани със строежа на Земята започва през1970г. Този проект бил една от гордостите на съветите по онова време наред с космическата им програма и до известна степен подводният им флот. Твърди се, че хората работещи на този обект били избирани много стриктно и не било никак лесно да започнеш работа там. Като възнаграждение освен апартамент в центъра на Москва, те получавали и месечна заплата, която по това време се равнявала на годишната заплата на който и да било преподавател в университет.
Проекта се намира в северозападната част на Колския полуостров от където идва и името му. Общо работещи са били 16 отделни лаборатории работещи едновременно, като най–дълбокото място прокопано от тях била така наречената дупка СГ-3 (СГ идва от сверхглобокая или свръх дълбока). Както вече казахме работата започва през 1970 и през следващото малко повече от десетилетие кипи неуморен труд по изкопаването на дупката. Официално проекта е замразен през 1994г., а през 1983г. учените там достигат дълбочина от 12 хиляди метра, когато решили да спрат с копаенето, а след още 262 метра проекта бил тотално спрян. В случая странностите са много, като една от е, че по план учените трябвало да стигнат до дълбочина от 15 хиляди метра, която както разбираме никога не е била достигната.
60-метровото съоръжение, съхраняващо сондата от климатичните условия – Уикипедия
Според различни източници работата по проекта е спряна, защото учените започнали да се натъкват на много свръхестествени феномени по време на копаенето на дупката, а също така и заради невъзможността да охлаждат главата на копаещата дрелка. Според някои източници на дълбочина след 8 хиляди метра учените се натъкнали на скали съдържащи огромно количество злато от около 80 грама на тон, а според днешните минни стандарти за да се започне златодобив, са нужни едва 4 грама на тон. Според други източници когато достигнали 12-те хиляди метра температурата в земните недра започнала да достига порядъци от рода на над 150 градуса по целзий, много над очакваните около 100. Като се предполагало, че на 15 км дълбочина би била от порядъка на 300 °C.
При такава температура, а и при огромните налягания там долу камъните и скалите вече не били с твърда и солидна структура, а били по–скоро пластични.
Най–странното от цялата тази история е, че според някои учени, когато достигнали 12262-я метър устройствата започнали да отчитат странни звуци. Заинтригувани от тези звуци учените спуснали специален микрофон до дъното и според тях тогава те чули човешки писъци там долу.
„Като комунист, аз не вярвам в небето или Библията, но като учен, аз вече вярвам в ада. Няма нужда да казвам, че бяхме наистина шокирани от такова откритие. Ние спуснахме в кладенеца микрофон за запис на звук от движението на литосферни плочи. Но вместо движения на плочите чухме човешки гласове да крещят от болка. Отначало мислехме, че звукът е произведен от нашата собствена сондажна техника. Но след това, когато отново внимателно изследвахме оборудването, най-лошите ни подозрения бяха потвърдени. Викове, крясъци и писъци на хора. Те крещяха, плачеха и се чуваха стенанията на милиони хора.“ – разказва ръководителят на проекта „Колски свръхдълбок сондаж“ Виктор Азаков, когато предава фонозаписа на съответните власти. След кончината на Азаков и разпадането на СССР неговият внук открива в къщата на дядо си копие от този феноменален запис и така „гласовете от ада“ стават обществено известни.
Колският сондаж е засекретен обект от самото му започване заради близостта му до границата с Норвегия и статута му на научен приоритет. Първият чужденец, който я посещава, е директор от Чехословашката академия на науките. За останалия свят новината, че СССР дълбае най-дълбокия сондаж на планетата, достига по-скоро като слух. Официално е известена и представена с обилна информация на Световния геоложки конгрес, който е проведен в Москва през 1984 година.
През 2008 година оборудването на обекта е демонтирано поради морално и физическо остаряване, неподлежащо на възстановяване, а обслужващите сгради са разрушени.
До ден-днешен династията на Хабсбургите е може би най-влиятелната сред коронованите родове в цяла Европа. Но това невинаги е било така. Нейната звезда изгряла с много перипетии, борба и усилия през ХІІІ век.
По онова временай-влиятелната тогава германска кралска династия – Щауфен (Хохенщауфен), угаснала. Настъпил период на безвластие и междуособици.
Яркото и противоречиво управление на Фридрих II Щауфен (1220-1250), германски крал и император на Свещената римска империя, който обръщал повече внимание на Италия, отколкото на Германия, завършило с пълна катастрофа. Нито на Апенинския полуостров, нито в земите на германските принцове неговите идеи за борба срещу папата и укрепване на императорската власт не получили добър отклик и били посрещнати с хладно отчуждение. А през 1254 г. умрял и последният крал на Германия от династията Щауфен – Конрад IV.
Карта на Свещената Римска империя около 1250 г. Уикипедия.
След време немският класик Фридрих Шилер ще каже: „Ужасно е времето без император“. Именно през втората половина на XIII век в германските земи нямало император. Основният кандидат за трона и главен противник на династията Щауфен – граф Вилхелм от Холандия, умрял през 1256 г.
След това за императорската корона останали да се борят двама претенденти: представителят на английската кралска династия Ричард Корнуолски и кралят на Кастилия Алфонсо X Мъдрият. Първият кандидат бил подкрепен от влиятелните архиепископи на Майнц и Кьолн, както и от неколцина светски владетели, сред които бил кралят на Бохемия (дн. Чехия). Вярно е, че на тях им било прилично заплатено – 30 хиляди сребърни марки за гласуване в полза на Ричард (тогава явно не знаели, че купуването и продаването на гласове е престъпление). Други пък – като, например, маркграфът на Бранденбург и неговият съсед херцогът на Саксония, както и архиепископът на Трир, предпочели Алфонсо.
Кастилският крал по майчина линия бил внук на Филип Швабски и с голямо желание очаквал италианското наследство на Щауфените – а Германия изобщо не го интересувала. Ричард , от друга страна, посетил два пъти германските земи, но проблемите в Англия не давали мира нито нему, нито на баща му Хенри III, и поглъщали цялото му внимание. Но на практика в цялата Свещена римска империя по това време царял властови хаос.Неговото отрицателно въздействие се почувствало особено силно върху системата на управление в Германия. Щом усетили липсата на централна власт, местните принцове веднага се впуснали в схватки за дворци, замъци, градове и земи. Просто нямало кой да спре междуособните войни. Появата на голям брой дребни благородници и рицари, готови да се борят за лакомо парче земя, също причинявала много проблеми с обществения ред в империята. Бихме могли да кажем, ако използваме терминология от нашенския горчив опит в най-новата ни история, че в тогавашна Германия настъпили своеобразни „мутренски времена“.
В тази ситуация през август 1273 г.папата призовалфеодалите, които имали правото да избират император, да гласуват възможно най-скоро.
Един от най-силните европейски владетели по онова време, Карл Анжуйски, веднага намерил претендент за овакантеното място – своя племенник, краля на Франция Филип III. Но папата не подкрепил тази кандидатура. Друг кандидат бил бохемският (чешки) крал Пржемисъл II Отакар. Папата явно му симпатизирал: той помогнал на Тевтонския орден да завземе Прусия и да основе Кьонигсберг (кръстен на негово име).Владеели достатъчно земи: Щирия, Австрия, Каринтия и Карниола (в дн. Словения). Но имперските избиратели били категорично против кандидатурата му за император на Свещената римска империя.
По същото време неочаквано за всички на 1 октомври 1273 г. за крал на самата Германия бил избран граф Рудолф Хабсбург. Новият крал нямал никакви връзки с императорските семейства на Свещената римска империя. Родовият замък Хабсбург в северната част на днешна Швейцария бил с доста скромни размери. Именно там през ХІ век се появили графовете Хабсбург. Рудолф бил роден през 1218 г. в замъка Лимбург.Към момента на избирането си за германски крал вече бил над 50-годишна възраст.
Репутацията на набожен човек само увеличавала престижа му в очите на избирателите и папата.
Още преди да приеме короната на Германия, Рудолф обявил мир в своите земи и премахнал всички незаконни пътни такси. Назначил и нов главен съдия. Лично се ангажирал да укроти всички рицари-разбойници в германските земи. По време на неговото управление много от бандитите били екзекутирани.
Рудолф обявява мир в страната. Илюстрация от хрониката на епископите на Вюрцбург де Лоренц Фрис , средата на 16 век. Уикипедия.
Но чешкият крал Отакар, който формално бил васал на Рудолф,въобще не се съобразявал с него. Той открито се присмивал на политическата линия на новия германски крал.
В резултат на това през 1275 г. бил обявен извън закона и изпаднал в немилост. Наложило се да се покае, но две години по-късно отново се разбунтувал. Армията му обаче била разбита, а самият той загинал в битката на Моравското поле през 1278 г.
Рудолф пред тялото на Отокар. Уикипедия.
След потушаването на въстанието на Отакар, неговите австрийски владения преминали през 1282 г. в ръцете на синовете на Рудолф. Оттогава Хабсбургите станали принцове – оттук-нататък Австрия била тяхно владение.
При Рудолф Италия и Бургундия не успели да излязат от имперската орбита. Папа Николай III дал наамбициозния Карл Анжуйски, който мечтаел да основе „Средиземноморска империя“,ясно да разбере, че ролята му в региона е сведена до нула. Такакато германски крал Рудолф успял да възстанови правата си в Италия. В Бургундия обаче ситуацията била по-сложна: през 1283 г. тамошният метежнически настроен граф Монбелиард трябвало да бъде укротен. Наложило се и Савоя да бъде усмирявана със сила. През 1284 г. Рудолф, вече старец, се оженил за сестрата на херцога на Бургундия, която била само на 15 години. Политическите сметки на краля обаче малко се объркали – херцогът не оказвал особена подкрепа на своя германски зет и неравната женитба не изиграла ролята, за която била замислена.
Изображение на Рудолф върху печат. Уикипедия.
Рудолф седял стабилно на германския трон, но така и не получил титлата „император на Свещената римска империя“. Благоразположеният към него папа Григорий X починал през 1276 г., следващият – Николай III, изобщо не се интересувал от империята, а Хонорий IV така и не успял да съгласува с Рудолф датата на коронацията.
Без да дочака короната на император, Рудолф І Хабсбургумрял през 1291 г. Хабсбургите заели господстващо положение в Свещената Римска империя едва през ХV век.
Назинската трагедия е наричана масовата депортация на 6000 души в СССР, от които 4000 умират на остров Назино (в река Об), Томска област, Руска съветска федеративна социалистическа република през 1933 г.
На този пуст остров в тайгата на Александровски район, Томска област, СССР, в хода на кампанията за депортация на „социално вредните и лумпените“, са изоставени без храна, без покрив над главата и без каквито и да е прибори или инструменти около 6100 души. Гладът, болката и опитите за бягство съкращават броя на живите в продължение на тринадесет седмици до 2000 души. При това са докладвани десетки случаи на канибализъм.
Клетниците, заточени на Назино, били толкова освирепели от глад и от болестите, които ги покосявали, че буквално режели парчета меса един от друг и ги поглъщали без капка угризения.
Карта на района на Назино – wikipedia
В периода 1932 – 1933 г., във връзка с въвеждането на прописка, от по-големите градове принудително са изселени граждани, признати като „декласирани елементи“. Тези хора са насочвани към по-рано създадени специални селища за „разкулачване“. В районите на Източен и Северен Казахстан се е предполагало, че ще се депортират в течението на 1933 г. до 2 милион души – по 1 милион във всеки регион. С постановление на СНК на СССР от 11 март 1933 г. е наредено незабавното започване на разтоварване на престъпните елементи в специални селища. Така, само в Украйна, Северен Кавказ, Централно-Черноземната област и Нижне-Волжкия край е трябвало да се организират специални селища с повече от 80 хиляди души, осъдени на срок до три години.
В края на април 1933 г. различни „социално вредни и декласирани елементи“ от Москва и Ленинград са изпратени в специално селище в Западен Сибир. Те пристигат в Томската депортационна комендатура и в средата на май започва „разтоварване“: депортираните са натоварени на няколко баржи и речни каравани и са изпратени в Александро-Ваховската комендатура. От 18 до 26 май баржите пристигат на разположение на комендатурата, чието ръководство взема решение за разтоварване на „контингента“ на речен остров в река Об при вливането на река Назинская.
Още от първия ден, 18 май, дезориентираната маса пристигнали хора, отслабена от дългия път (три седмици) и отсъствието на храна, започва да умира от глад. Същата нощ вали и сняг. Преброени са 322 жени и 4556 мъже плюс 27 умрели по пътя. Около ⅓ от депортираните се оказват твърде отслабнали, за да стоят прави при пристигането. Още 1200 души пристигат на 27 май.
Когато на острова пристигат 20 тона брашно и започва раздаването му, се разразява бой и охраната започва стрелба по депортираните. Брашното е преместено на отсрещния бряг на острова и раздаването му започва отново на другата сутрин. Това се отразява в нов масов бой и още стрелба от страна на охраната. След това, всичкото брашно се раздава чрез бригадири, които събират брашно за своята бригада от около 150 души. Често бригадири са били престъпници, които злоупотребявали с позицията си. На острова е нямало печки, за да се изпече хляб, затова депортираните са яли брашното, смесено с вода от реката, което довежда до дизентерия.
Някои от депортираните построявали примитивни салове в опитите си да избягат, но повечето от саловете се разпадали и стотици трупове изплували на бреговете около острова. Охраната ловувала и убивала избягалите. Поради изолираността на мястото, липсата на какъвто и да е транспорт до други части на страната и суровият живот в тайгата, всеки друг избягал се е считал за мъртъв.
На 21 май трима здравни офицери преброяват 70 нови смъртни случая, със следи от канибализъм в 5 случая. През следващия месец около 50 души са арестувани за канибализъм. В началото на юли, 2856 депортирани са преместени в по-малки селища нагоре по течението на река Назинская, оставяйки 157 депортирани, които не могат да се преместят поради здравословни причини, на остров Назино. Няколкостотин депортирани умират по време на трансфера. Между 1500 и 2000 са умирели на острова, а стотици бегълци са изчезнали. Хората, които оцеляват преместването, се озовават с инструменти и малко храна в новите си селища, но също така и с епидемия на тиф. Повечето депортирани отказват да работят в новите селища.
В началото на юли са построени нови селища от властите, но само 250 заселници са преместени там. Нови 4000 депортирани от Томск са настанени в тези селища. Според доклади до Сталин от 20 август, около 2200 души са оцелели от общо 6700. През октомври е оценено, че от 2000 оцелели, половината са болни и приковани към леглото, а само около 200 – 300 са работоспособни.
Назино остава в историята като едно от най-чудовищните места по време на управлението на Сталин.
Трагедията става достъпна за публиката по времето на Гласност през 1988 г., благодарение на организацията Мемориал / wikipedia.org
Партите са номадски ирански народ, дошъл на Иранското плато от Централна Азия.
Те управлявали от 247 г. пр.н.е. до 224 г. пр.н.е., създавайки огромна империя, която се простирала от Средиземноморието на запад до Индия и Китай на изток.
Царството е основано и управлявано от династията на Аршакидите, водачи на номадското племе парти (или парни) , завладяло голяма част от източните територии на Селевкидското царство.
Сведенията за партите са оскъдни. Те нямат собствена литература и писмените сведения за тях се състоят от външни описания на конфликтите им с римляни, гърци, евреи и на другия край на пътя на коприната, с Китай.
Дори наименованието им за самите тях е спорно, поради липса на местни записи.
Историята им започва източно от Каспийско море, в земите на днешен Туркменистан. Там била първоначалната им родина.
Партите се появили на историческата сцена в бурните времена след разпада на империята на Александър Македонски и борбите за власт за наследството му между държавите основани от неговите пълководци.
Карта на Партското царство около 60 година пр.н.е. Източник: Уикипедия
Първа под ударите им попаднала Селевкидската империя – елинистична държава с център Сирия, но владееща земите на днешен Ирак, Иран и Турция. Гръцките легиони не успели да устоят на могъщата конница на партите и скоро, Партия покорила земите на днешен Иран, които станали център на държавата им.
Огромните земи, които завладели, поставили партите в контакт със стоки и културни влияния от различни части на света. От тези влияния партите не само смесили архитектурните стилове, за да създадат своя уникална култура, на която се възхищават учените и до днес, но им позволили да създадат една от най-мощните държави на своето време.
Настанявайки се в обработваеми земи, партите създали най-могъщата конница на своето време. Пред нея не можело да устои никоя от войските на съвремието ѝ.
Те са били ненадминати ездачи, известни с партската стрелба – изстрелвали стрела обърнати назад при пълна скорост.
Скоро партите завладели земите на цяла Месопотамия, където преместили центъра на своята държава, обявявайки за столица град Ктезифон.
В следващите няколко десетилетия партите разгромили гръцкото царство в Бактрия и така царството и се разпростряло върху земите на днешен Пакистан и западна Индия. Завоеванията им на запад обаче били спрени от нова сила, която щяла да се превърне в смъртен враг на държавата им – Рим.
Войните между Партия и Римската империя продължили повече от двайсет години. Те се водили с променлив успех, като макар в един или друг момент някои от страните да имала успех, нито една от двете империи не излязла краен победител.
Краят на Партия не дошъл от външен враг, а от вътрешен. Могъщата фамилия на Сасанидите, която владеела обширни земи в южна Персия, се вдигнала на бунт срещу партите. Сасанидите смятали себе си за истински перси и наследници на владетелите на страната Персийска империя – Ахеменидите.
Бунтът им се разраснал с изключителна бързина и скоро, отслабените от гражданска война, партите били разбити. Макар и че поискали помощ от най-големия си враг Рим, това не успяло да ги спаси и скоро те загубили власт на Партия. Това дало началото на Сасанидската империя, а Партия бавно потънала в забрава.
Елизабет Йоркска е родена на 11 февруари 1466 г. в Лондон. Неин баща е крал Едуард IV, а майка й – Елизабет Удвил, амбициозна, властна и много красива жена. Малката Елизабет била първото дете на съпрузите.
След смъртта на Едуард IV през 1483 г. на престола трябвало да се възкачи братът на Елизабет, Едуард V – който обаче така и не бил коронясан. Въобще, синовете на покойния крал и Елизабет Удвил – Едуард и Ричард, били държани в Тауър, ужким под защитата на чичо им Ричард. Той обаче умишлено бавел коронацията, а скоро въобще обявил всички деца на Едуард ІV и Елизабет Удвил за незаконни; уж брат му, покойният крал, преди брака си бил обвързан с обещание да се ожени за друга жена. Скоро известия за двамата малки принцове – Едуард V и Ричард, които били затворени в Тауър, изобщо престанали да се чуват.
Какво се е случило с тях, до ден-днешен не е точно известно; това е една от най-интригуващите загадки в британската история. Най-вероятно момчетата са били убити. Не е ясно само по чия поръчка. Дълго време се смятало, че зад това стои самият им чичо Ричард, но все още е невъзможно да се докаже със сигурност.
Така през юни 1483 г. Ричард станал крал под името Ричард ІІІ. Положението на Елизабет Удвил и нейните деца се влошило значително, но тя нямала намерение да се предаде. Започнала да планира интрига срещу Ричард, като решила да използва най-голямата си дъщеря Елизабет Йоркска за оръжие в тази битка.
По това време вече няколко десетилетия Англия страдала от политически междуособици: представителите на две династии, Йорк и Ланкастър, се борели за трона. Този период, известен като Войната на Червената и Бялата роза, достигнал своя връх с появата на амбициозния, но не съвсем легитимен Хенри Тюдор. Като се има предвид, че правото му да стане законен английски крал било доста спорно, Хенри трябвало да заеме трона със сила. Той си осигурил подкрепата на французите и стоварил десант с малка армия в Уелс, където успял да събере нови поддръжници. През 1485 г. се състояла решителната битка, която определила съдбата не само на Хенри, но и на цялата страна за много дълъг период – ако не и завинаги. Ричард III загинал в битката при Босуърт на 22 август, след което Хенри бил обявен за крал още на бойното поле. 30-годишната вражда, която изтощила държавата, приключила.
Хенри VII, снимка: Уикипедия
Новият крал на Англия разбирал, че за да укрепи собствената си политическа позиция, трябва да се ожени за подходяща дама. Още преди войната той планирал, в случай на победа, това да бъде Елизабет Йоркска – тя, като дъщеря на крал, имала много по-голямо право на трона, отколкото самият той. Чрез брак с йоркската принцеса Хенри Тюдор, който бил далечен роднина на Ланкастърите, можел не само да се легитимира в очите на хората, но и да осигури горе-долу спокоен живот на своите наследници. За доброто на държавата Йорк и Ланкастър трябвало окончателно да сложат край на враждата и да обединят родовете си. По този начин двете линии се слели и образували кралската династия Тюдор, която впоследствие дала на Англия такива монарси като Хенри VIII и Елизабет I.
Елизабет Йоркска, снимка: Уикипедия
След като станал крал, Хенрих отменил акта на Ричард, койтообявявал Елизабет и другите деца на Удвил и Едуард ІV за незаконни. Никой не трябвало да се съмнява в правомерността на претенциите на Тюдорите за трона. Женитбата на Елизабет и Хенри донесла дългоочаквания мир в държавата. Символът на сливането на родовете на Йорк и Ланкастър станала розата на Тюдорите, която съчеталадватацвята – белият на Йорк и червеният на Ланкастър.
Елизабет, чието детство и младост преминали в бурните години на война, избрала за себе си позицията на миротворец. Съвременниците отбелязват нейната доброта, скромност, топлина и жизнерадост. Венецианският посланик в свой доклад споменава хуманизма и благотворителната й дейност, а Еразъм Ротердамски говори за нея като за „блестяща“ жена.
Смята се, че самата Елизабет е учила децата си на определени науки. Сравнителен анализ на почерка на Елизабет и нейния син Хенри (бъдещият Хенри VIII) показва наличието на общи елементи. Вероятно тя е била първият му учител. Едва ли е било позволено на Елизабет да образова първородния си принц Артур, тъй като престолонаследникът трябвало да бъде възпитаван по много специфичен начин. Но е възможно тя да е станала наставник за другите деца. И двамата родители, Хенри и Елизабет, вземали активно участие в живота на децата си, което не било често срещано в кралските семейства.
Историците са съгласни, че съюзът между „бялата принцеса“ и първия крал от династията на Тюдорите е бил щастлив и хората горещо приветствали тази двойка . Въпреки, че бракът бил организиран от техни роднини по политически причини, съпрузите искрено се обичали. Известно е, че двамата редовно си разменяли нежни писма и подаръци.
Снимка на Елизабет Йоркска от сериала „Бялата кралица”. Източник на снимката: IMDB.com
Хенри и Елизабет имали 8 деца, но само четири от тях оцелели в ранна детска възраст: Артур, Маргарет, Хенри и Мария.Артур обаче умрял през април 1502 г. на 15-годишна възраст, като по този начин единственият оцелял син на двойката Хенри станал наследник. Известно е, че всичките й деца били невероятно привързани към майка си. Крал Хенри VIII, вече млад мъж, многократно споменава как е скърбял след ранната й смърт.
Елизабет е единствената жена, която едновременно е била дъщеря, сестра, племенница, съпруга, майка и баба на английски крале. Нейният син станал един от най-известните владетели в британската история, а внучката й Елизабет открила „златния век“ на Британия.
Маргарет, дъщерята на Елизабет, станала майка на шотландския крал Яков V – така чрез принцесата на Йорк линията отива към Яков VI (за Шотландия), който бил същоЯков I (за Англия) и обединил шотландската и английската корона. Другата й дъщеря, Мария, станала кралица на Франция, макар и за кратко.
„Бялата принцеса“ изпълнила безупречно ролята си: укрепила династията, като родила няколко здрави потомци и осигурила поне един силен наследник. Тя никога не противоречала публично на съпруга си, не се опитвала да лобира собствените си политически възгледи, проявявала доброжелателност и любезност към своите поданици и нежност към децата си. Била красавица: от майка си наследила красива руса коса, висок ръст, снежнобяла кожа и фини черти на лицето. Истинско въплъщение на идеалната кралица от Късното Средновековие – неслучайно явъзхвалявали заедно с „прекрасната дама“ от рицарските романи.
Тя починала на 11 февруари 1503 г., на 37-ия си рожден ден, оставяйки съпруга и децата си в дълбока тъга. Хенри VII живял още 6 години, но смъртта на Елизабет го променила и той потънал в тежка депресия, от която така и не севъзстановил.
Първият крал от династията на Тюдоритебил погребан в Уестминстърското абатство до съпругата си.
Още от детството си Уилям Адамс свързалсвоята съдба с мореплаването. На 12-годишна възраст го взели за чирак в лондонска корабостроителница. След като изучил корабостроенето, Адамс се записал вкралския флот и попаднал на служба при легендарния пират Френсис Дрейк. Под негово ръководство участвал във войната с Испания, завършила с поражението на Непобедимата армада през 1588 г. Сетне последвали експедиции в отвъдморски страни – от африканското крайбрежие до арктическите морета.
Като щурман Адамс си сътрудничи с холандците и плавал на техни кораби. Такова било и съдбоносното за него пътуване до Япония, което започнало през 1598 г. и имало търговска цел. Маршрутът минавал през Атлантическия океан, заобикалял Южна Америка и излизал в Тихия океан. Плаванетопродължило година и половина и билокрайно изморително. Само един от петте кораба на търговската експедиция стигнал до Япония.
Но първите европейци, достигнали Страната на изгряващото слънце през 1542 г., били не холандци – а португалци. Именно португалските йезуити, които проповядвали на остров Кюсю,убедили местните власти, че холандският кораб „Лифде“ („Милосърдие“) с 24 членове на екипажа е пиратски. Португалците се опасявали от засилването на влиянието на европейските си конкуренти, и настроили цялата японска администрация срещу чужденците. През пролетта на 1600 г. бъдещият шогун Йеясу Токугава изпратил екипажа на „Лифде“ в затвора.
Пристигането на кораба на брега на Кюшу. Уилям Адамс носи синя шапка и дрехи, а Ян Йостен червени дрехи. Това била първата им среща с японците през 1600 г. Уикипедия.
В началото на ХVІІ век португалският бил единственият европейски език, овладян от японските дипломати. Когато затворените моряци трябвало да избират кого да изпратят до шогуна за преговори, единственият им вариант бил Уилям Адамс – само щурманът говорел португалски.
При срещата англичанинът направил дълбоко впечатление на Токугава. Той решил да отложи екзекуцията на пришълците и дори поканил Адамс още няколко пъти на гости, като го разпитвал за науките, търговията, географията и историята на Европа.
Уилям Адамс се среща с Шогун Токугава Иеясу. Уикипедия.
Изпитанието на моряците в затвора продължило месец. Накрая Токугава ги освободил, но им забранил да се връщат отново в Япония.Велможата направил Адамс свой съветник, като му дал имение, селяни и титлата самурай. Заедно със статуса на японски феодал той получил и ново име – Миура Анджин. Също така бил удостоен със званието „хатамото“ („знаменосец“), а на герба му по личното указание на Токугава било изобразено оръдие. В Япония до ден-днешен помнят англичанина под това име.
Такава съдба сполетяла и втория помощник на кораба – Ян Йостен ван Лоденщайн, който също бил задържан в Япония и получил името Яйосу.
В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шогуна. За съдбата на останалите членове на експедицията нищо не се знае. Ван Лоденщайн също станал съветник на Токугава, главно по външно-политически и търговски въпроси – той бил и главният, който подтикнал японците да забранят християнството в Япония и да започнат жестоки, кървави преследвания на японските християни.
Англичанинът акуратно изпълнявал задълженията си, но Токугава така и не го пуснал да се завърне в Европа. Там останало семейството на Адамс – жена и дъщеря. С помощта на европейски търговци, които посещавали Япония, той дори успявал да изпраща пари на семейството си до 1613 г. След времеАдамс се оженил за японка и имал две деца от нея – Джоузеф и Сюзън. Общо Миура Анджин живял в Япония 20 години.
При Иеясу Токугава Адамс станал влиятелен и богат човек. Позицията на чужденеца се разклатила едва след смъртта на шогуна през 1605 г. Новият владетел, Хидетада Токугава, не бил толкова благоразположен към съветника. Въпреки това Адамс спокойно изживял времето, отредено му от природата, и починал в мир през 1620 г., на 55-годишна възраст. Мореплавателят разделил наследството си между своите две семейства – японското и английското.
През XX век му издигнали паметник в град Хирадо. В Токио пъкима „Квартал на щурмана“, кръстен на Уилям Адамс. През 1965 г. жителите на Хирадо пренесли няколко камъка от гроба на съпругата му-англичанка на неговия гроб.
Ван Лоденщайн загинал при корабокрушение на завръщане в Япония от Батавия (дн. Джакарта в Индонезия) през 1623 г.
Надгробния камък на Миура Анджин. Уикипедия.
Така през 1609 г., благодарение на съдействието на Миура Анджин и Яйосу, холандците получили от шогуна правото да търгуват във всички пристанища на страната. Също така им било позволено да построят търговски пункт (фактория) на остров Хирадо. Времето обаче показало, че тези дипломатически успехи били напразни. Още през 1630-те години Япония напълно се затворила за чужденци и обявила политика на самоизолация, която продължила чак до 1868 г.
Съдбата на Уилям Адамс вдъхновила Джеймс Клавел за прочутия му роман „Шогун“, по който е сниман сериал с Ричард Чембърлейн в главната роля.
Австро-турската война от 1663-1664 г. започнала с нахлуването на турската армия в Трансилвания. Безпомощен пред нашествието, трансилванскияткнязЙоан Кемени избягал във Виена да търси австрийска подкрепа. Австрийският император Леополд I, който не желаел Трансилвания да бъде завладяна от Османската империя, обявил война на Турция.
През 1663 г. турска армия от 100 хиляди души под командването на великия везир Фазил Ахмед Кьопрюлю нахлула в Хабсбургска Унгария, и септември месец, поради груба грешка на коменданта Адам Форгах, превзеласилната крепост Нове Замки (в дн. Словакия). Срещу огромната турска сила се изправили само 12 хиляди души под командването на Раймунд (Раймондо) Монтекуколи и 15 хилядна унгарско-хърватска армия начело с Николай Зрински.
Още през януари 1663 г. император Леополд I, осъзнавайки, че собствените му войски не са достатъчни за победа, свикалИмперския парламент, като призовал германските и европейските монарси за помощ „срещу неверниците“ – и успял да получи положителен отклик. Отчайващата ситуация принудила императора да приеме помощ дори от своите заклети врагове – протестантските германски принцове и Франция. „Кралят-слънце“ Людовик XIV изпратил корпус от 6000 души, воден от Жан дьо Колини-Салини. В съставаму влизал знаменитият военачалник принц Людовик II дьо Бурбон-Конде.
Като цяло, християнската армия се събирала бавно, но турците дали време на врага си, понеже били заетис битки в Славония и Южна Унгария срещу унгарско-хърватската армия на Николай Зрински. Едва през лятото на 1664 г. турските войски тръгнали към Виена. Монтекуколи с армията си сеукрепил на брега на река Раба близо до Сенготхардското абатство (да не се бърка унгарският град Сентготхард с прохода Сен Готар в Швейцария).
Силите на християнската армия се състоели от следните части: Хабсбургската монархия (де факто – Австрия): 5000 пехотинци и 5900 конници; Свещената Римска империя (фактически – Германия): 6 200 пехотинци и 1200 конници; Франция: 3500 пехотинци и 1750 конници; Рейнска лига (около 50 малки немски княжества в района на река Рейн): 600 пехотинци, 300 конници. Допълнително ималонеголеми дружини хърватска кавалерия, унгарски пехотни части, отряди на Савойското херцогство и др.
Битката при Сентготхард, снимка: Уикипедия.
Данните за числеността на турската армия са противоречиви. Според някои източници те били 50-60 хиляди. Според други, само редовните османски сили – еничарите и спахиите, наброявали около 60 000 души, освен това турците имали 60-90 хиляди души нередовна войска: башибозук и обозни части. Силите в количествено отношение били твърде неравни. Ала против турците стоял Раймунд (Раймондо) Монтекуколи (1609-1680), един от най-забележителните пълководци на ХVІІ век, теоретик и практик на военното дело. Той бил генералисимус, австрийски военачалник от италиански произход. Монтекуколи прехванал турската армия в момента, когато тя се опитвала да премине река Раба – но разединението сред командирите силно затруднявало управлението на разнороднитехристиянскивойски.
На 1 август авангардът на турската армия все пак успял да премине реката близо до абатството и изтласкал австрийците от реката.
В това време все пак Монтекуколи успял да убеди Колини – предводителя на французите, и Баденския маркграф Леополд-Вилхелм – командващия имперските сили, да обединят армията под неговото върховно ръководство и да атакуват турските части, които точно в този момент се прегрупирвали след пресичането на реката.
Мощната атаката на християните била напълно неочаквана за турците, сред които се било създало впечатление, че подир отстъплението на съюзниците остава малко до крайната победа. Напълно объркани, те се втурнали обратно към реката и навлезли в нея, за да се прехвърлят на отсрещния бряг при основните си сили. Това се оказало фатално – значителен брой от тях се издавили при бягството. Картината била ужасяваща, реката била покрита с плаващи турски трупове. Това въздействало психически върху Фазил Ахмед паша. Въпреки, чеимал на разположение боеспособни части, които все още не били прекосявалирека Раба, паниката и хаосът сред авангарда го накарали да отстъпи.
Гравюра на битката при Сентготхард, снимка: Уикипедия.
Загубите на турците били значителни: между 16 и 22 хилядисъсечени и издавени. Положението допълнително се влошавало от факта, че били унищожени най-добрите и боеспособни части. Загубите на християнските съюзници варират от 2 до 6 хиляди, най-вече сред имперския контингент.
Принц Конде записал в дневника си: „Сред неверниците избухна паника. Тежките дрехи затрудняваха плуването им. Тези, които умееха да плуват, давеха онези, които не можеха. Все пак мнозина доплуваха до отсрещния бряг, но или не можеха да го изкачат, или бяха разстрелвани от френските стрелци, щом изпълзяваха върху него. Така най-напредзагиваха онези, които стигаха до брега, изкачваха се нагоре и ставаха лесни мишени. Клането беше страшно; много малко турци стигнаха живи до другия бряг“.
Въпреки, че мнозина в Европа, особено хърватските и унгарскиблагородници,очаквали Хабсбургите да преминат в контранастъпление след победата и да освободят хърватските и унгарските земи, императорът предпочел да сключи мир.
Причината била следната. Леополд се страхувал, че французите, които били само временни съюзници, в случай на продължаване на войната на унгарска територия, ще убедят унгарските и хърватските благородници да се разбунтуват срещу австрийското управление.
В резултат недоволството от позорния мирдовело до вътрешната дестабилизация на австрийската империя. Заговорът нависшите благородници – магнатите, който в Унгария бил оглавен от Ференц I Ракоци, а в Хърватия от Петър Зрински и Фран Кръсто Франкопан, билразкрит, но нанесъл значителни щети на вътрешния мир и на единството на държавата на Хабсбургите.
Обаче, независимо от политическите интриги, значението на победата приСентготхардбило изключително голямо. Чрез нея Монтекуколи спрялтурския натиск срещу монархията на Хабсбургите за 20 години и позволил на австрийците да се подготвят за решителна война с османците.
Раймондо Монтекуколи. Снимка: Уикипедия.
А след великата победа срещу турците при Виена през 1683 г. Австрия се превърнала в най-могъщата сила в Централна Европа.
Ин витро процедурата представлява оплождането на женска яйцеклетка със сперматозоид в лабораторна среда, извън човешкото тяло. От първото ин витро бебе през 1978 година до сега, в света са се родили над 8 милиона деца. Терапията служи като последна надежда за млади двойки с репродуктивни проблеми, от каквито, за съжаление, много хора страдат. Доста спорят дали тази процедура е етична и трябва да се практикува изобщо. Но преди това да стане ежедневна тема, как се заражда процедурата в световен мащаб?
Първични опити
Преди ин витро (IVF) процедурата да се използва върху хора, Уолтър Хийп, физиолог и професор в университета в Кеймбридж прави проучвания върху репродуцирането в животните. През 1891, Хийп твърди, че е извършил първия ембриотрансфер в бозайник, в заек.
През 1934, Грегори Пинкус и Ърнест Ензман се опитват да изършат IVF отново в зайци. Въпреки че успяват с забременяването, се оказва, че оплождането е станало в тялото на заека, а не извън него, както е необходимо за ин витрото.
По нататък, през 1958, двама учени публикуват доклад, в който описват как успешно са отгледали ембрио от мишка и са го пренесли в женска мишка. Анн Малкарън и Джон Бигърс показват, че е възможно да се комбинират сперматозоид и яйцеклетка извън женския организъм и да се създаде здраво ембрио.
Ранни, неуспешни бременности
Първото регистрирано човешко забременяване чрез ин витро оплождане е докладвано университета Monash през 1973. За съжаление бременността се задържа само няколко дни и е в крайна сметка, неуспешна. Други специалисти се опитват през следващите няколко години да успеят с IVF, но поради различни причини не успяват.
Първите бебета
Патрик Степто и Робърт Едуартс започват съвместните си дейности по човешко IVF през 1968. Почти 10 години по-късно, през 1977, чрез иноваторски подход те осъществяват ин витро оплождане, което прераства в първото инвитро бебе в света – Луиз Браун е родена на 25 Юли, 1978 година във Великобритания.
Степто и Едуартс са също отговорни за първото IVF момче в света, Алисар Монтгомъри, роден на 14 Януари, 1979 в Глазгоу, Шотландия. А през 23 Юни, 1980 се ражда и първото бебе в Австралия, дело на Иан Джонсън и Алекс Лопата.
Един дълъг и изпълнен с опити процес дава нова надежда на милиони хора по света. Всеки човек носи правото да има деца и поколение, а ин витро процедурите са методът, който помага за реализирането на това право.
Ин Витро в България
Десет години след историческото събитие на първото ин витро бебе, през 1988 в България е родено първото IVF мъниче в нашата страна, Илияна Тирилова. Това е станало възможно благодарение на екип от специалисти – проф. Илия Ватев, проф. Атанас Щерев, и акушер-гинеколозите д-р Йосиф Димитров, д-р Валентин Лачев и д-р Владимир Янков.
През 2021 година, Илияна също става майка на дете, заченато по естествен път.
Кога да се обърнем към ин витро?
Важно е да се отбележи, че процедурата трябва да служи като последен вариант за двойките. Ако имате проблеми със зачеване, намалете цигарите и алкохола първо, ако употребявате. Спортувайте редовно и се хранете здравословно. Това съветват всички лекари, които се занимават с ин витро. Ако от 6 месеца до 1 година на успеете да забременеете, тогава се обърнете към лекар.
В края на 1950 -те години Китай бил 90% земеделска страна и се нуждаел от модернизация. По това време Мао Цзе-дун бил на власт вече почти 10 години. За да ускори развитието на страната, той положил началото на т. нар.„Голям скок“ – кампания за укрепване на индустриалната база с цел рязък растеж на икономиката. За големи противници и саботьори на този процес били обявени… врабчетата, срещу които издигналиобвинение, че унищожаватзърното.
Проблемът се състоял в обстоятелството, че за да изхранват нарастващото градско население, заето в различните промишлени производства, китайците трябваше да отглеждат повече зърно (ориз, соя, ръж и жито), селскостопански животни и домашни птици. Те се стремели да постигнат този резултат по различни начини – включително чрез разгръщане на мащабна кампания за борба със селскостопанските вредители, сред които за най-опасни били обявенимухите,комарите, плъховете и врабчетата.
Именно борбата с врабчетата се превърнала в най-масовата част от цялостната кампания за борба с вредителите.
През 1958 г. бил разработен план за унищожаване на тези дребни птици. Мао Цзе-дун лично говорил за необходимостта от борба с врабчетата по време на 8-ия конгрес на Китайската комунистическа партия. Агитатори и пропагандисти обяснявали на хората, че птиците нанасят огромни щети на националната икономика – кълват зърното и по нивите, и когато то се съхранява на открити площи, даже в затворени складове.
Китайският научно-изследователски институт по зоология също се включил в борбата. Неговите учени изчислили, че количеството ориз и други зърнени храни, изкълвани от врабчетата всяка година, ще бъдат достатъчни за изхранване на 35 милиона души.
Борбата срещу другите вредители не била особено успешна. Действията за физическото унищожаване на популациите от комари, мухи и плъхове нямали ефект. Тук били необходими напълно различни методи – най-важният от които бил подобряването на санитарното състояние на населените места и околностите им, както и системната дезинсекция и дератизация.
Така врабчетата, живеещи редом с хората, се оказали най-уязвимата и удобна цел. Обаче опитите да бъдат изтровени или хващани с капани се оказали безплодни. Тогава китайците се сетили за нещо друго.
По принцип, всички птици имат два вида полет според движенията на крилете си: размахване (активен полет) и реене(пасивен полет). Вторият вариант обикновено се използва от големите видове (орли, лешояди, соколи, ястреби), които летят на достатъчно голяма надморска височина и използват възходящите въздушни течения като спомагателна повдигаща сила. Но птиците с малки криле,които остават предимно близо до земята, практикуват размахващ полет. Той отнема много енергия, поради което, за разлика от орлите, които се реятспокойно с часове, врабчетата не могат да останат във въздуха дълго време. 10-15 минути полет за тях е максималното време, след което птицата е напълно изтощена.
Именно тази тяхна особеност решили да използват китайците. Хората излизали по улиците, качвали се по покриви и дървета, размахвали парцали по стълбовете, чукали по тенджери, легени и барабани.
Учениците били освободени от уроци и въоръжени с прашки. Уплашените, лишени от подслон и места за почивка врабчета след кратко мятане насам-натам, падали изтощени на земята, където ги доубивали итрупали на огромни купчини.
Китайците организирали паради, посветени на борбата с „вредните“ птици, като показвали трофеите си и споделяли своите успехи. Пресата постоянно публикувала снимки на най-изявените ловци, като по този начин насърчавала населението „да продължи борбата“. В нейния разгар били избивани и други малки птици – никой нямал намерение да се задълбочава в орнитологични тънкости.
Към края на 1958 г. с врабчетата в Китай било свършено. По това време били избити близо 2 милиарда птици и сега китайците очаквали безпрецедентно увеличение на добивите на зърнени култури. Така и станало – през 1959 г. билосъбрано много повече зърно от преди. Това заглушиломалцината скептици, дръзнали да критикуват кампанията за унищожаване на врабчетата.
Заедно с увеличените реколти се развъдили повече гъсеници и скакалци, които спокойно яделипокълналите стъбла на зърнените култури по нивите – били изчезнали естествените им врагове,дребните птици. Обаче в началото на това не обърнали внимание.
Цялостните последици от унищожаването на врабчета се проявили през 1960 г. Насекомите по нивите се размножили в такива количества, че добивите рязко се сринали.
В страната започнал глад. Ръководството реагирало на това с обичайните мерки – призовало всички на борба, сега вече със скакалците и гъсениците. Хората масово излизали на полето и събирали вредители, но това почти не дало резултат.
Когато китайците започнали да умират от глад, станало ясно, че вредата от врабчетата по нивите с посеви е много по-малка от ползата, която носят – защотомалките птици са естествен регулатор на броя на насекомите. Унищожаването на гъсеници и скакалци е особено активно по време на храненето на току-що излюпените пиленца.Наложило се Мао Цзе-дун през 1960 г. да признае грешката си и да изостави борбата срещу врабчетата. Кампанията срещу „четирите вредители“ била продължена „колкото за очи“ – но вместо птиците, които се оказали полезни, за основен враг били посоченидървениците.
От този момент нататък китайците започнали да се опитват да възстановят популацията на врабчетата. Сега вече оцелелите по чудо птици били пазени по всякакъв начин. Освен това, Китай трябвало да се обърне за помощ към други страни, и закупил от Канада, СССР и Виетнам 100 милиона врабчета, които били докарвани с кораби и влакови композиции.
Историците смятат, че именно кампанията за унищожаване на врабчетата е една от причините за Големия китайски глад, който връхлетял страната в периода 1959-1961 г. Според различни източници тогава загинали от глад между 15 и 36 милиона души.
Литри, часове, километри – това са мерни единици, които днес са известни на всеки човек от ученическия чин.
Процесът на приемане на тези величини от света обаче не минал без препятствия. Например, Великобритания и нейните бивши колониални владения все още използват старата система от мерки.
Въобще, историците, които се сблъскват със средновековната система от мерки, се озовават в едно царство на хаос, неточности и просто неща, които не могат да бъдат обяснени с рационална логика.
pixabay.com
Въпросът е, че човек се ражда без способността да брои. Понятието за мярка е лично или дори колективно възприятие. В същото време колективите имат свои собствени различия за мерките:в семейството,племето, нацията и т. н. Затова и възниква различният характер на данните, които присъстват в писмените източници.
Нищо чудно, че гръцкият мъдрец Протагор казва: „Човекът е мярка за всички неща“. Футовете, стъпките, инчовете, лактите, чувалите, снопите като цяло нямат еднакво аритметично значение, особено през Средновековието. Например, съотношението между една пълна мяра зърно и една купчина зърно може да варира от една до две единици. Измерването на земята пък се колебае в зависимост от това, дали е изоранас бик или с кон. Дори на държавно ниво имало проблеми с отмерването: през 1371 г. английското правителство направило преброяване на църковните енории в кралството и ги изкарало около 45 хиляди, а всъщност нямало повече от 6.5 хиляди.
Бившият офис за тегла и мерки в Seven Sisters, Лондон
В документи и актове, които говорят за ежедневието на населението, навсякъде се срещат определения, които просто имат някакво скрито значение, известно само на посветените: „моят десятък“, „моята земя“, „моите права за ползване“. Или абстрактни характеристики като „големи“, „значителни“ и т. н.
Но трябва да разберем, че един средновековен човек не трябва да уточнява нищо по една проста причина – всичко е Божие творение, което не изисква оспорване. Числото „едно“ означава божествено единство, три е християнската Троица, четири е числото на небесния Ерусалим, Божествения храм и дом. Седем е битието и продължителността на седмицата. Числото шест означава априори най-голямото възможноколичество – нали не може да се брои повече от пръстите на едната ръка.
Трябва да се отбележи един важен момент: до ХІХ век в християнския свят е имало 12-тична система, която е наследена от времето на Античността. Лунните месеци задават предварително ритъма на времето в годината, но не корелират по никакъв начин с времето на въртене на Земята около Слънцето. Затова се обръщали към съзвездията, които според Птолемей били 12, но в християнската традиция това числопринадлежало на 12-теИзраилеви колена. Числото 20 пък напомня 20-те пръста на четирите крайника на човека. Нулата се появила в Европа благодарение на византийците през Х-ХІ век – а през ХІІІ век данъчната система на европейските кралства се убеждава в ползите от нея.
Имало и проблем със замяната на римските цифри с арабски (които, всъщност, са индийски). Тези трудности възникват по време на първите сериозни икономически и културни контакти между Европа и арабския Изток по време на кръстоносните походи и испанската Реконкиста.
Що се отнася до геодезията, тя има дълга традиция. Опитът на Античността е представен от произведенията на Плиний, Варон, Колумел и Боеций. До ХV век принципно нищо не се било променило при измерването на земните парцели. Чертежите на Вилярд дьо Хонекур и фрагменти на кадастри от ХІV век потвърждават това. Подобна била ситуацията и в строителството.
Граничен камък на границата между Австро-Унгария и Италия през XIX век, надписът на който използва остарялата днес единица мириаметър, равен на 10 km. Снимка: Уикипедия
През ХV век в Европа се появява първото изчислително устройство – абак с везни, изобретен от Херберт Орилякски.
Що се отнася до парите, тяхната скáла през Средновековието била набор от абстрактни числа, без оглед на монетите. Например, една ливра (първоначално един фунт метал, единица за тегло) била равна на двадесет су, а едно су – на дванадесет дение. Проблемът бил, че във Франция имало тридесет такива измервателни скáли. Ливрите в Париж, Тур и Виенабили различни една от друга.„Парижките“ стрували 80% от ливрите на Тур. Пробите и тежестите, разбира се, също били различни. Във валутите царял пълен хаос. Имало екю, ангел, корона, франк, флорин, дукат, матапан, маработин и т.н. Платежната система въобще не била фиксирана. Бъркотията пораждала всевъзможни търговски спекулации.
Подходът към категориите „обем“ и „пространство“ през Средновековието бил двуизмерен. Нищо не било оценявано в дълбочина. До ХІІІ век европейците не проявявали особено внимание към географията. Например, Петър Дамян (1007-1072) дори не забелязал как преминал Алпите, а свети Бернар не осъзнал, че върви покрай Женевското езеро. След ХІІІ век жителите на Европа придобили поне някаква представа за география. Възникнали въпроси каква е формата на Земята, дали стои неподвижна или се върти.
Но това не променило общата ситуация в представите на обикновените хора за географията на света. Скитащи бедни поклонници при вида на всеки голям град задавали въпроса: „Това ли е Йерусалим, където отиваме?“. Дори днес, в началото на ХХІ век, статистиката отчита, че 150 милиона души в света са твърдо убедени, че Земята е плоска.
Както знаем от уроците по история в училище, в разгара на Втората пуническа война (218-201 г. пр. Хр.) в Италия нахлува армията на Картаген, предвождана от Ханибал. Но на малцина е известно, че скоро след това навлязла още една картагенска армия, предвождана от брата на Ханибал – Хасдрубал.
През втората половина на юни 207 г. пр. Хр. армиите на римските консули Клавдий Нерон и Ливий Салинатор настигналиХасдрубал при река Метавър в Северна Италия, недалеч от днешния град Римини. Предстоящата битка трябвало да реши съдбата на цяла Италия – ако Хасдрубал успеел да разбиеобединената римска армия и да се съедини с войската на Ханибал, Римго чакали тежки времена. Ала този път римляните се подготвили, както трябва – за разлика от 217 г. пр. Хр., когато претърпели тежко поражение при Тразименското езеро, и от 216 г. пр. Хр., когато почти цялата им 90-хилядна армия била унищожена в битката при Кана.
Армията на Хасдрубал едва ли наброявала повече от 25 хиляди войници. За свое ударно звено тойсмятал отряда слонове – 10 животни, които неведнъж осигурявали победа за картагенците. Но сега те били твърде малко според древните стандарти.
По времето на битката при Метавър римската армия вече се била оформила като ефективна военна организация. През 207 г. пр. Хр. римляните имали 15 легиона с общ брой над 80 хиляди души. Към това трябва да се добавят и отрядите на италианските съюзници, много от които приелиримската военна традиция и изпратили на помощ корпуси с подобна организация и въоръжение. Кавалерията на римляните традиционно била от второстепенно значение (това положение ще остане до края на ІV в. сл. Хр., тоест, още 600 години!).
Числовото превъзходство на римляните им позволявало да се чувстват господари на ситуацията. Но то тепърва трябвало да бъде реализирано – Ханибал вече многократно бил доказал, че само количественото предимство не е достатъчно, а е необходимо още нещо: способността да го използваш правилно.
Битката се провела на трудна, пресечена местност. Левият фланг на римляните, зает от кавалерията, се опиралв река Метавър, а десният бил отделен от врага с верига труднопроходими хълмове. В центъра и вляво били основните сили под командването на консула Салинатор, вдясно – елитният отряд на Клавдий Нерон (не императорът, този е друг Нерон).
Хасдрубалпостроил армията си по подобен начин: крайният десен фланг заелакавалерията,до нея испански отряди – най-силната част на картагенците, в центъра лигури със слоновете пред фронта, а на левия фланг били келтски контингенти – най-слабите отряди, чиято единствена задача била да предотвратят пробив на Клавдий Нерон през хълмовете.
Битката при Метавър. Снимка: Уикипедия
Битката започнала още преди картагенците да се построят за бой. Нападнати от вражеска кавалерия и обсипани с дротици, те били принудени да се бият при неблагоприятни условия. Първата фаза на боя се провела изцяло в центъра и на левия им фланг. Въпреки умората и неблагоприятната позиция, воините на Хасдрубал се сражавали отчаяно – изиграли роля особеностите на военната организация на картагенските войски, в които харизмата и лидерските качества на водачаиграели важна роля. Испанските ветерани наХасдрубалбили готови да умрат за него, вместо да побягнат.
Ето как Тит Ливий описва случващото се в центъра на бойното поле: „Битката се превърна в ожесточена сеч: тук се струпа голяма част от римската пехота и конница, тук се биеха испанците, стари и опитни противници на римляните, тук се стекоха лигурите, смели и упорити воини“. И все пак, Хасдрубал не успял да принуди римляните да отстъпят; дори въвеждането в боя на последния му аргумент – слоновете, не променил хода на сражението.
Докато в центъра кипяла ожесточена сеч, Клавдий Нерон и хората му се опитали да изкачат хълмовете, които гиотделяли от вражеската линия. Но всичко било напразно: височините се оказали непристъпни; дори нямало нужда келтите да ги отбраняват.
Снимка: Уикипедия
Тогава Клавдий взел няколко кохорти, заобиколил хълмовете и картагенската линия отзад и нападнал в тил левия фланг на Хасдрубал.
Тази неочаквана дори за самите римляни помощ се оказала решаваща – въпреки всички усилия на Хасдрубал, линията на неговите войски започнала бързо да се срива. Испанците и отчасти лигурите се сражавали до последно, но келтите избягали при първите признаци на опасност. Хасдрубал, виждайки, че нещата вървят зле, извършил смела, но безразсъдна постъпка: не желаейки да изостави хората си, той се врязъл в пълен галоп сред неприятелската пехота и загинал. Римската победа била пълна.
Това било най-голямото поражение на картагенците след нахлуването им в Италия. Втората картагенска армия била напълно унищожена, заедно с надеждата за победоносен ход на войната. Дори прехвалените слонове не помогнали на картагенците. В описанието на битката при Тит Ливий се появява следният фрагмент: „Първият натиск на слоновете разстрои предните редици на римляните и те леко отстъпиха, но тъй като битката ставаше все по-свирепа, а виковете все по-силни, беше все по-трудно да се управляват слоновете. Те се втурваха наоколо, без да разбират къде са своите, а къде – враговете, и приличаха на кораби със счупени кормила„.
Повечето от животните били убити от самите им водачи веднага, щом започнали да излизат извън контрол. За целта всеки водачимал специален чук и длето, коетозабивал в основата на черепа на слона, ако имало опасност животното да се разбеснее, защото в този случай топредставлявало много по-голяма опасност за своите войски, отколкото за врага. Няколко слона били пленени от римляните – с тяхукрасили тържествата в чест на победата.
Така битката при река Метавър съживила в сърцата на римляните надеждата за обща иголяма победа. След десетина години изтощителна война мъжкото население на Рим, годно за военна служба, билонамаляло наполовина. А всички надежди на Картаген за победа в Италия умрели с Хасдрубал.
Битката при Метавър, е слабо известна за широк кръг читатели, оставайки завинаги в сянката на големите (и безплодни) победи на Ханибал. Въпреки това, тя е може би най-важната във войната.
Заслужава да се отбележи, че Хасдрубал, макар да бил майстор на маневрите и отличен тактик, не разполагал с достатъчно широко стратегическо мислене. Дори на тактическо ниво Нерон се проявил блестящо – маневрата му с кръговото движение около хълмовете решила изхода на битката, която се превърнала в една от най-гръмките победи на римскотооръжие; това не се било случвало от много години. Гъвкавостта вмисленето, разумният риск и правилната оценка на ситуацията направили Нерон ковач на тази победа, което с основание било отбелязано от самите негови съвременници.
Много скоро Рим щял да стане владетел на света. И битката при река Метавър завинаги ще остане като поучителен пример набъдещите пълководци заумело преразпределение на силите в условията на пряк контакт с врага.
