Всички са чували за битките при Одрин, Ахелой и Дойран. Но чували ли сте за битката при Буг или битката при Тесалоники? Най-вероятно не. Българската история познава много победи и загуби. Много от тях обаче са забравени, тъй като нашият народ често има склонността да се съсредоточава върху същината, но да пренебрегва детайлите. Само, че хората с право са казали, че дяволът е в детайлите. В тази статия ще ви запознаем с някои от пренебрегваните, но също толкова значими битки, които са част от нашата история.

Ето ги и тях:

Битката при Буг (896г.)

Битката при Буг, състояла се през 896 година при едноименната украинска река, е живото проявление на конфликтът между маджарите и българите.

Известният със стратегическото си мислене Симеон се възползвал от породилия се конфликт между маджарите и печенегите. Така той влязъл в съюз с печенегите, които атакували сърцето на Маджарския племенен съюз, намиращо се по поречието на Днепър.Това отворило перфектната възможност Симеон да атакува в гръб от южния фронт. Маджарите били сериозен противник – преди битката Симеон организирал полеви литургии с надеждата Бог да му помогне. Предполага се, че в битката участвали предимно кавалеристи, които имали опит в маневрирането в откритите поречия на южна Украйна. И двете страни дали много жертви. Българите разполагали с отреди тежка кавалерия, докато унгарците най-вероятно са разчитали на лека конница и множество конни стрелци. Победата над маджарите при Буг била разковничето за разгрома на Маджарския племенен съюз известен като Етелкьоз. Маджарите напуснали Украйна и се заселили в Панония, където живеят и сега. След битката Симеон осигурил безопасността на североизточната си граница и се съсредоточил над Тракия. При Булгарофигон, той разбил ромейска войска. Това събитие останало в историята като Търговска война с Византия.

Битката при Тесалоники, 995г.

Балканите след битката при Тесалоника; В защриховано – земи, завладени от Самуил сред победата над византийците;

Битката се развила до Тесалоника (дн. Тесалоники/Солун). Състояла се между, българската армия, под ръководството на Гаврил Радомир и Самуил, които нападнали Византийската империя, предвождана от Ашот Таронит и Григорий.

Самуил не можел да прежали загубите, които България дала след падането на Преслав през 971г. Победата му при Траянови врата над Василий II, довела до вътрешни конфликти във Византийската империята, от които той се възползвал. Започнал множество кампании в Македония и Мизия, които да намалят византийското присъствие на Балканите. Така през 995г. Самуил събрал компактна армия, с която тръгнал на юг, по поречието на Струма. Целта била Солун (вторият по големина византийски град). Българите обаче били малобройни – за това можем да съдим по тактиката, която приложил царят, а именно факта, че той не обсадил Солун, а разчитал да примами градският гарнизон в капан. Затова пратил като примамка малък авангард, докато основната войска се спотаявала в хълмовете. Начело на византийският авангард стоял Ашот – син на арменския княз Григорий от Тарон, който преминал на византийска служба и дукс на Тесалоника. Той имал задачата да разбере численноста на българската войска и нейното разположение. Ашот успял да победи  авангарда, но попаднал капана на Самуил. Григорий умира в опит да спаси сина си. Ашот бил пленен, и след като остават без водачи, византийците отстъпват и се барикадират в Солун. Самуил не обсадил Солун, а продължил на юг, където завладял Беотия, Тесалия и най-сетне достигнал Коринт през 996г. Разгрома на византийците при Солун, отворил много врати на българския владетел – вече можел съвсем спокойно да стартира кампания срещу хърватите и сърбите. Две години по-късно и те паднали под меча на българският цар.

Битката при Видин,  1233г.

През 1232г. унгарският крал Андрей II окупирал областите Стрем, Белград, Браничево, Олтения и Видинско. Това станало в следствие на отслабената българска армия след войната между България и Епирското деспотство. Победата на Иван Асен II при Клокотница дала шанс за нападение над унгарците. Българската армия била поведена от брата на царя – севастократор Александър, който бил управител на Софийско. Това бил неговият апанаж – неговото лично владение в рамките на династията Асеневци. Не се знае много за Александър и неговите водачески умения. Малкото, което знаем е следното:  През 1207г. Александър, заедно с Иван Асен II бягат във Волиния. Това станало след кончината на Калоян и възкачването на Борил. Там младите царски синове се обучавали в най-мощното руско княжество по онова време. Така те придобили уменията нужни им да свалят Борил от престола – заставайки начело на силен варяжки отряд, двамата братя свалили Борил и на трона се възкачил Иван Асен II. Влиянието на Борил обаче останало – нужни били десет години и доста помощ от Александър, за да се премахне. Получената титла севастократор говори много за уменията на Александър. Смята се, че той е изиграл важна роля за победата над епирския деспот Теодор Комнин,вероятно ръководейки част от българската войска. Александър се разполагал с голямо доверие от Иван Асен II. Царят му поверил отвоюването на северозападните български земи от унгарците (една от основните военно-политически сили в цяла източна Европа). Не се знае какъв е резултатът от сражението край Видин, но се предполага, че Александър е нанесъл огромно поражение на унгарците, защото през същата 1233г. им нанася поражение в още две битки – в Олтения и край Браничево. Има хипотези, че в армията на Александър е имало и кумански отряди, както и български васали, които преди са били част от епирските сили, които Иван Асен II е пленил при Клокотница.

Победата на Иван Асен II над татарите, пролетта на 1241г.

Унгария, Босна и Хърватия били опустошени от татарите през 1240г. Същата година татарите внезапно се изтеглили обратно към понтийската степ. Част от тях минала през българските земи отвъд Дунав, на което Иван Асен II отговорил като събрал войската си и нападнал. Събитията се случили в дн. Молдова (или румънската част на Молдова). Знаем, че Иван Асен „почти разбил татарите“. Има различни тълкувания по темата. Например: когато българите разбрали къде точно се намират ги нападнали докато форсирали някоя от множеството реки, които пресичат Молдова, евентуално Буг или Днестър. Повечето татари са разгромени, а тези, които се спасяват минават реката и достигат до южна Украйна. Татарите били опасен противник – година по-късно по време на татарска наказателна експедиция североизточните български земи били разорени. Това бил отговорът на Бату хан, който най-вероятно се чувствал заплашен от българите, след като волжките българи, преди десетилетие са нанесли първото сериозно поражение на монголските армии.

Битката при Девина, 1279г.

Ивайло не бил доволен от това, че столичната аристокрация му отнела трона в полза на Иван Асен III. След като отблъснал татарите при обсадата на Дръстър (Силистра), селският цар тръгнал към Търново за да си получи трона обратно. Армията му от селяни-ветерани обсадила столицата, но без успех. Освен, че им липсвал опит, в битката се намесил византийският император Михаил VIII Палеолог, който изпратил 10 000 армия начело с протовестиарият Мурин, за да помогне на Иван Асен III. Целта на армията била да премине Стара Планина и да издебне в гръб армията на селския цар, докато той е зает с обсадата над Търново. Ивайло обаче разбрал за плановете им и поел на юг, за да пресрещне ромеите. Тук важна роля изиграла силата на изненадата и теренът в Котелския проход – Ивайло и неговата войска разгромили по-многобройната ромейска армия. Повечето византийци умират по време на сражението, а пленниците са изклани по заповед на Ивайло. По-късно Ивайло разгромява 5 000 ромейска армия, с което напълно разбива плановете на Михаил Палеолог да сложи поставено от него лице на търновския трон. Благодарение на Ивайло ромеите губят всичките си шансове срещу България. И въпреки че не си възвръща трона и е изместен от богатия деспот Георги Тертер, Ивайло доказва нещо, което 150 години по-късно ще се разбере в хуситските войни, а именно, че селските армии са също толкова страховити, колкото останалите. Има предположения, че оръжията, които хуситите са използвали ( пригодени за оръжие селски сечива като чукове, коси, млатове за жито, сърпове и т.н.), са използвани в Ивайловата армия още век и половина преди това!

Автор: Божидара Иванова

Най-старите селища на бургундите се намирали в Южна Норвегия. Около II-ри век пр. Хр. те поели на юг и се заселили между Среден Одер и Долна Висла.

Около 200 г. под натиска на гепидите се оттеглили на югозапад и стигнали до Горен Майн. Оттам правели набези на римска територия. Първият император, който се сражавал с тях, бил Проб (имп. 276-282).

По-късно бургундите изгласкали алеманите на запад и югозапад, и в средата на ІV-ти век достигнали Рейн. Борбата между двете племена била причинена от икономически причини: те се стремели да завладеят солните находища на границата между тях.

Когато през 407 г. вандали, алани и свеви нахлули в Галия, бургундите, водени от племенния им цар Гундахар (Гантияр, крал Гунтер от епоса „Песен за нибелунгите“), заели региона на Майнц и прилежащата долина на Рейн. От там те, заедно с аланите, нахлули в Долна Германия и подкрепили галския узурпатор Йовин (411-413), който воювал срещу император Хонорий. През 413 г. бургундите били признати от Западната Римска империя за федерати (съюзно племе) и получили места за заселване в района на Вормс. По същото време приели християнството.

Бургундите обаче не се свъртали на едно място и направили фагална грешка: опитали се да нахлуят в римската провинция Белгика. Но там били пресрещнати от великия Аеций – „последния римлянин“. С помощта на хунски наемници в две битки (през 435-та и 436 гг.) той им нанесъл страшно поражение. Клането било страховито дори за онази кървава епоха. Голяма част от бургундите били избити, заедно с жените и децата. Загинали крал Гундахар и неговите братя.

Гибелта им станала основа за по-късно създадената „Песен на Нибелунгите“. Има хипотеза, че хунският вожд Атила бил убит през 453 г. в нощта на сватбата си от бургундката Гудрун, за която тогава се оженил – това било нейното отмъщение за масовото клане, извършено от хуните. Оцелелите бургунди били заселени от Аеций на територията на днешна Швейцария като федерати.

В заетите от бургундите гало-римски градове се развивала оживена занаятчийска дейност и търговия с Прованс и Италия. Най-важните им градове били Лион и Женева. Главната военна задача на бургундските федерати била защита на северната граница на империята срещу алеманите.

Бургундите, както и вестготите, получили, в съответствие с римския закон за заселването на варварите като „гости“, 2/3 от от обработваемата земя в региона, 1/2 от горите и ливадите и 1/3 от робите. Тъй като в V-ти век, поради икономическата криза и липсата на работници, почти половината от обработваемата земя пустеела, това не се схващало от гало-римската аристокрация като голяма загуба.

Земята се обработвала в съответствие с късната римска традиция. Големите гало-римски земевладелци запазили своите привилегии, едрите магнати задържали личните си военни отряди. Предводителите на бургундските отряди били изравнени с римските офицери, префекти и командири на граничните войски. Така възникнало Бургундското кралство със столица Женева.

Самите крале получавали почетни титли от римските императори, заемали длъжности на висши римски командири и получавали най-високата титла, която императорите на Западната империя можели да дадат – патриций.

По споразумение с гало-римската сенаторска аристокрация от този регион, бургундите окупирали част от провинция Лугдунензис и през 457 г. превзели Лион, който в 461 г. станал новата столица на кралството.

Но голяма част от гало-римляните се отнасяли с непризън към бургундите, които неизбежно, така или иначе, смятали за диви варвари. Така, например, писателят-дипломат Гай Аполинарий Сидоний пише в писмо до приятеля си, сенатора Катулина:

„Ти си добре, не те преследва отвратителната миризма на чесън и миризлив лук, която трови въздуха от рано сутрин на десет трапези. Около тебе няма цяла тълпа такива великани, сякаш си техен дядо, и които не би могла да изхрани даже кухнята на Алкиной“.

След убийството на император Флавий Майориан (461 г.) бургундите отново се възползвали от политическата слабост на Рим и успели да разширят териториите си на юг. Те загубили федералния си статут едва след падането на Западната Римска империя през 476 г. Преди това те възпрепятствали алеманите да се заселят в Швейцария и помогнали на Аеций да разгроми хунските орди на Атила през 451 г. в сражението на Каталаунските полета, като изпратили войските си в подкрепа на римляните.  Племенницата на бургундския крал Гундобад станала съпруга на крал Хлодвиг – основателя на франкската държава.

В бургундското кралство общинските институции на Късната Римска империя продължавали да функционират. В бюрократичния апарат на кралския двор продължавали да действат римските традиции.

Бургундският крал Сигизмунд се опитвал да установи приятелски отношения с Византия. В писма до император Анастасий (491-518 г.) той нарича себе си императорски войник, твърди, че Кралство Бургундия е част от империята и уверява, че чака заповедите на императора.

Но в битка с франките през 523 г. бургундската армия била разгромена. Същата година Сигизмунд умира, а година по-късно тронът преминава към Годомар, последния цар на бургундите (524-534). Той победил франките през 524 г. и временно стабилизирал положението на кралството.

Но през 534 г. обединените франкски войски под командването на кралете Хилдеберт, Клотар и Теодоберт разбили бургундите в решаващата битка при град Отен. Крал Годомар се намирал в обсадения Отен, който скоро бил превзет от франките. Има различни версии за съдбата му, но не е точно известно дали бил убит, заловен или е успял да избяга. Летописите не са запазили повече сведения за него.

Така бургундската държава загинала. Бургундите били включени във франкската държава и изиграли определена роля при формиране на етногенезиса на френската нация.

В самото начало на Рим прочутите легионери – железният юмрук на републиката, били пълноправни римски граждани. Но по-късно техните права постепенно били орязвани, което неизбежно се отразило и на жените им.

Воинът-легионер в републиканската епоха бил гражданин, който носел задължителна военна служба при условие, че има минимално необходимото материално благосъстояние. Той бил призоваван на служба, ако това се налагало поради военна необходимост – а съпругата му оставала у дома, за да отглежда деца. Известен е примерът с легионера Спурий Лигустин, цитиран от историка Тит Ливий да казва:

„Аз съм сабинянин. Баща ми остави един югер земя (1 югер = 2518 кв. м – б. а.) и малката хижа, където съм роден, израснах и все още живея. Веднага щом навърших необходимата възраст, той ме ожени за дъщерята на своя брат, която не ми донесе никаква зестра, освен прямота, целомъдрие и плодовитост, напълно достатъчна дори за богата къща. Ние имаме шест сина и две дъщери, вече омъжени. Четирима от синовете ни носят тогите на зрели мъже, двама все още носят претексти“. Претекстата била бяла тога с червена ивица по краищата, носена от момчета на 16-17 години.

След реформите на консула Гай Марий (158-86 пр. Хр.) в армията започнали да влизат плебеи, които нямали никаква собственост, освен децата си. Военното дело се професионализирало. Били установени нови правила, включително забрана за легионерите да се женят. Отсега нататък до пенсионирането си те трябвало да водят личен живот с помощта на конкубинат (без официален брак).

Конкубинатът бил открито търпян от военните власти, които се примирили с него. Според археологически източници, жените живеели във временни или постоянни жилища, в зависимост от това за колко време се установявал легионът в дадена местност. Тези жилища образували своеобразно цивилно селище около лагера или казармите, наречено „канаба”. Жените нямали право да влизат във военния лагер. Това било забранено дори в мирно време.

Юридическите документи и папируси сочат, че ако женен мъж влизал в армията, бракът му бивал преустановен до края на службата. Децата, родени от такъв съюз, били считани за незаконни до пенсионирането на легионери. За да се регламентират правата на тези деца и въпросите на зестрата (защото дори при незаконен брак се изплащала зестра) се налагало да се приемат специални норми. Ако самата съпруга била римска гражданка, нейните деца също били такива, а като място на раждане било записвано „роден в лагерите“.

Всъщност, това било и важен източник за попълване на войските. Регулирането на статута на ветераните улеснявало навлизането им в гражданския живот. Те рядко се завръщали по родните си места, често се обяснявало с обстоятелството, че легионерите намирали жени, където се установявал на гарнизон легионът, а не водели приятелки от домовете си.

В сходно положение били войниците, които не били римски граждани, но служели в помощните войски. В края на службата императорът им давал едновременно римско гражданство и „право на законен брак (конубиум) със съпругата, която те вече имали или, ако нямали такава, то за която се оженвали по-късно – но само с една“. Това гражданство се предавало на децата, узаконени по този начин. На всеки войник официално се признавало правото само на един брак.

Например, в една запазена военна диплома се потвърждава, че император Адриан през 123 г. предоставил гражданство на войници от бретонската ала („ала“ – конна част от 500 кавалеристи), разположени в Долна Панония. Така законът уреждал справедливата благодарност на империята към нейните воини, които прекарвали живота си във вярна служба на римските орли.

В средата на I-во хилядолетие пр. Хр., по време на масовото нахлуване на скитите в Европа, едно от племената на завоевателите се отклонило, продължило дългия си път покрай предпланините Кун-Лун и достигнало планините Юнан.

Номадите се влюбили в тези земи, защото тук имало красиви планински пасища. Това била една от малкото области на Южна Азия, където конете давали здраво и силно потомство, също както във Великата степ, откъдето идвали.

Племето „ба“, както наричали номадите, подчинило местните жители и основало царството Шу. В него се обединили множество полунезависими племена, които живеели по собствените си закони. Сред тях били и племената „тай“,които обитавали южните покрайнини на царството. Думата „тай“ означава „свободни“ – но тайците били робовладелци, защото довеждали от походите си много роби, за да обработват земята.

Тайците били отлични конници, но тяхната аристокрация предпочитала бойните слонове. Слонове имало във всяко село и на тях се сражавали не само вождовете, но и тайски жени-амазонки.

Воините-тайци били прочути със своята храброрст и затова владетелите на Ангкор, наричани „девараджи“, охотно ги приемали като военни заселници. Самата империя Ангкор била могъща държава с огромни градове. Кулите на храмовете й се издигали до самото небе, а стените им били украсени с хиляди статуи.

Варварите-тайци трябвало да защитават границите й, но когато след смъртта на девараджа Джаяварман VII в Ангкор избухнали междуособици, военните заселници се разбунтували и превзели граничния град Сукотай на река Менам. След тези събития родината на тайците – Юнан, претърпяла страшния удар на татаро-монголските нашествия.

Бягайки от монголите, тайските племена нахлули навътре в империята Ангкор. До края на ХІІІ-ти век те опустошили и завладели провинциите на запад от голямото езеро Тонле-Сап.

По време на управлението на вожда Рама Камхенга (1275-1317) тайците превзели по-голямата част от Индокитай, но след смъртта му започнали междуособни борби – и едва през 1378 г. новата държава Аютия, възникнала върху развалините на Ангкор, успяла да обедини тайските племена, живеещи в долината на Менам.

Тайците от Аютия поробили местните племенни хора – моните и кхмерите. Много местни жители станали царски роби – „даса луанг“. Те живеели в селата си, плащали данъци и, както по времето на империята, давали задължителен труд. Този 6-месечен труд бил задължителен за всички: робите работели по царските ниви и на строежите, а свободните тайци правели военни упражнения или отивали на боен поход.

След като се сблъскали със силната монголска конница, тайците възприели нейната военна организация – те били разделени на стотни, хилядни и десетохилядни (тумени). Хилядните и тумените се командвали от вождовете на племената, а стотните – от старейшините на силни родове. На 18-годишна възраст всички младежи от дадено село били призовавани на военна служба и трябвало да живеят две години в дома на стотника, занимавайки се с военни упражнения.

През 1431 г. тайската армия за трети път превзела Ангкор. Великият град бил разрушен, а населението – десетки, ако не и стотици хиляди роби, били откарани в Аютия. Сред пленниците имало чиновници, брахмани, будистки учени – и, така или иначе, варварите започнали да се вслушват в това, на което ги учели техните роби.

Тайландските царе започнали да приемат обичаите на Ангкор. Те създали администрация от чиновници-брахмани, образували „министерства“ – кроми, провеждали преброяване на населението. Също, както в Ангкор, чиновниците се различавали по дрехите и броя на нивата („етажите“) в своите чадъри. Като възнаграждение получавали земи и роби за обработката им.

Ангкор бил основан от имигранти-индуси и, приемайки традициите на Ангкор, тайландците възприели и културата на древна Индия.

През XIII-XIV-ти вв. моните-кхмери приели будизма във формата „хинаяна“ и повечето манастири били превърнати в манастири – „вати“. Монасите, живеещи във ватите, учели селските деца на четмо и писмо, лекували болните и хранели бедните. А големите манастири в Аютия били центрове на будистката наука, където получавали грамотност децата на аристокрацията. В края на учението си младите мъже се представяли пред царя, изпълнявайки ритуала на поднасяне на цветя, свещи и тамян, след което ги назначавали на различни длъжности.

Въпреки, че Аютия наследила много от характеристиките на Ангкор, тайската държава останала завоевателна и почти всяка година стотици и хиляди воини отивали на походи в Камбоджа или Лаос – а на връщане карали кервани роби.

Но през ХVІ-ти век Аютия се сблъскала с друга мощна военна държава – Миянма (Бирма). Нахлуването на бирманците през 1563 г. причинило катастрофа. Прославената тайска армия била разгромена, Аютия паднала, а десетки хиляди селяни били откарани като роби на новите господари.

Тайската държава била спасена от окончателно унищожаване само от междуособните войни, които избухнали в Миянма. Възползвайки се от това, принц Наресуан вдигнал тайците на въстание и през 1584 г. възстановил Аютия.

В началото на ХVІІ-ти век войните с Миянма завършили и Тайланд най-после можел да си отдъхне и да се озърне в променения свят.

А светът вече бил съвсем друг. През 15-ти век Аютия била изолирана страна на края на света, която индийските търговци посещавали просто на път за Китай. Но сега Тайланд вече бил център на морски кръстопът, през който преминавали холандски, английски, португалски, испански, китайски, японски и индийски кораби. Стотици безработни самураи дошли от Япония в Тайланд и от тях била сформирана царската гвардия.

Комуникацията с външния свят отворила очите на тайландските царе. Оказало се, че Тайланд не е център на Вселената, а архаичен остатък от древността, последен фрагмент от индо-шумерската цивилизация и, което било най-опасното: съсед на могъщи империи – Китай, Индия, Япония.

И не му оставало нищо друго, освен да потърси своето място в този нов и непознат свят.

Разширяването на географските знания за река Дунав било свързано със завладяването и развитието от страна на Рим на варварски земи източно от Италия и северно от Гърция.

В хода на война с едно от иллирийските племена пълководецът Марк Ливий Друз през 112-111 гг. достигнал Дунав по долината на Морава. Но най-напред римляните и северно-тракийските племена даки се срещнали в първата половина на І-ви век пр. Хр. Тогава проконсулът на Македония Гай Скрибоний Курион, преследвайки тракийски отряди, достигнал планините северно от Дунава; тоест, започнал откриването на Южните Карпати. Но там се уплашил от мрачните и страховити планински клисури и върнал армията си назад.

Завоюването на Подунавието започнало от горното течение на река Сава. През 35 г. пр. Хр. тук нахлули легионите, водени от Октавиан Август, чийто военен съветник бил Випсаний Агрипа. Те прекосили северната част на Далматинските планини – лабиринт от малки хребети, долини, котловини и плата, и по река Купа стигнали до Сава, завземайки тясна (30-40 километра) ивица от нейното средно течение. Отделни римски съгледвачи вероятно стигнали до Дунава, слизайки по река Сава до устието й.

През 29 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас (внук на своя съименник, победителя на Спартак), в качеството си на подчинен на Октавиан Август, извършил поход към долното течение на Дунав от Североизточна Македония покрай планините Дунакс и Скомий (Рила и Витоша) през Софийското поле, надолу по долината на река Екс (Искър). Така през 27 г. пр. Хр. римляните завзели пространството между десния бряг на река Дунав и северните склонове на Стара планина до Черно море, тоест, днешна Северна България.

По-късно те отново се появили на Средния Дунав: през 12–9 гг. пр. Хр. Тиберий се сражавал с варварските племена в Панония, като опустошил пространството между Сава и Драва, както и широк участък от течението на Дунав. Той открил хълмистите области на Среднодунавската равнина и езерото Балатон. Но Тиберий отвлякъл вниманието си с походи срещу германците и панонците въстанали. След 15 години той се завърнал в Панония и към 9 г. сл. Хр окончателно я покорил.

По същото време легатът Гней Корнелий Лентул бил изпратен от Панония в Дакия. През зимата той прекосил замръзналия Дунав, изтласкал даките на изток, пресякъл Среднодунавската равнина на юг до устието на р. Муреш и се изкачил на голямо разстояние нагоре по долината й. В 6 г. Тиберий форсирал Дунава и по Морава за пръв път нахлул в Бохемия на разстояние почти 100 км.

През І-ви век римляните успели да завладеят степните хълмисти пространства между левия бряг на река Дунав на юг и планините на север. Началото на окупацията на Долнодунавската равнина било поставено с военните експедиции на Елий Кат и Силван Плавт през 2-ра и 12 г. За да се предпазят от нападенията на даките, те построили покрай целите Южни и част от Източните Карпати отбранителен вал с дължина около 450 км. Въпреки това, нападенията на варварите срещу новите дунавски провинции продължили. Римляните ту търпели сериозни поражения, ту спечелвали съмнителни победи.

През 85 г., по времето на император Домициан, Корнелий Фуск изтласкал от Мизия нахлулите там даки, построил мост над Дунав и, преследвайки врага, навлязъл дълбоко навътре в Дакия. Но в планините бил обкръжен и напълно разгромен. Самият той загинал.

Тогава Домициан изпратил срещу даките Тетий Юлиан. Той спечелил през 88 г. победа близо до клисурата Железни врати, където Дунав се стеснява до 150 м.

Домициан отпразнувал триумф в Рим, но в следващата 89 г. подписал срамен за империята договор с „победения“ дакийски цар Децебал: обещал да му плаща годишна „субсидия“ и да изпрати майстори и военни специалисти, за да организират неговата армия по римски образец и да му помогнат в строежа на сгради и крепости.

Децебал може би смятал, че е победил Империята. Но през 106 г., след падането на неговата столица Сармизегетуза ,не му оставал друг изход, освен да се самоубие.

Империята все още била непобедима. Дунав станал римска река.