В продължение на много години сме обект на камери за видеонаблюдение, които следят всяка стъпка, която предприемаме. Въпреки това знаем, че един човек не може да изгледа толкова много записи. И затова личният ни живот бе в относителна безопасност. Но с появата на изкуствения интелект ще трябва да забравим за това. В близко бъдеще абсолютно всеки видеоклип ще бъде анализиран от компютър.
Във Вашингтонския университет в Сиатъл алгоритмите, използвани в проекта Megaface, успяват в 75% от случаите да разпознаят лицето на човека още при първия опит. Базата данни, на която е обучена невронната мрежа, е взета от Flickr (общо 5 милиона изображения от 672 хиляди души).
Baidu, китайският гигант за търсене, обяви в края на август 2017, че е спечелил конкурса ActivityNet, като правилно идентифицирал действията на хората в 300 000 видеоклипа с точност до 87,6%: почистване на прозорци, рязане на дърва, разходка с кучето и т.н. Facebook също прояви интерес към тази технология, за да създаде персонализирани видео емисии за своите потребители. Изкуственият интелект анализира видеоклипа и разбира кой е заснетият в него и какво прави.
Отделът по транспорта в Ню Йорк съобщи, че е извършил повече от 4000 арести, използвайки технология за разпознаване на лица. Вместо сканиране на полицейски служители, алгоритъмът сравнява снимките на шофьорска книжка с изображения от бази данни. Полицията скоро ще има достъп до изображения на половината американски възрастни хора чрез бази данни като DMV.
Компанията Axon, най-големият доставчик на камери за американската полиция, също планира да въведе изкуствения интелект, по-специално, за автоматизиране на полицейските доклади. А Motorola, друг основен доставчик на видеокамери, предлага изкуствен интелект да идентифицира личности при търсене на изчезнали деца. Камери за сигурност също се разработват с изкуствен интелект. Intel обяви, че е създала камери, способни да „наблюдават плътността на тълпата, да имат стереоскопично виждане, да разпознават лица, да броят хора и да анализират поведението им“.
Още една камера на основа на изкуствен интелект, наречена DNNCam, може да работи в отдалечени райони и практически не е възможно да бъде елиминирана.Тя може да се използва там, където няма интернет, или на касите, за да се идентифицират клиентите. И така, какво може да направи един човек, който е загрижен за нарушаване на поверителността на личния си живот? Почти нищо.
Скоро ще бъде възможно да забравите за пароли, ПИН кодове, пръстови отпечатъци, кредитни карти и в крайна сметка дори метални ключове от дома и колата. Технологията за разпознаване на лица ще промени радикално нашето възприятие за безопасност.
По време на Стогодишната война (1337-1453) английският крал Хенри V воювал във Франция с малка армия от около 7 хиляди души – главно стрелци с лък и около 1500 бронирани конници: рицари и бойци от по-низши съсловия. Французите събрали 36-хилядна армия, като в нея имало около 10 000 тежко въоръжени конни рицари!
Повече от месец англичаните избягвали решителна битка – докато французите най-после ги принудили да приемат генерално сражение при селцето Азенкур на 25 октомври 1415 г.
Английската армия пристигнала на бойното поле едва през нощта след дълъг, изморителен преход. Почти половината от войниците били или болни, или ранени в предишни сражения.
На какво се надявал кралят на Англия с армия, 5 пъти по-малобройна от френската? Той виждал, че французите са събрали срещу него цвета на своето рицарство. Натруфените френски благородници се заканвали да разпилеят англичаните само с един удар. Но Хенри вярвал в своите стрелци с лък – и за тази си вяра имал всички основания…
Крал Хенри V в битката при Азенкур, 1415, от сър Джон Гилбърт през 19 век. Уикипедия
В средновековна Англия подготовката на един стрелец продължавала 10-15 години. Момчетата започвали да се учат да стрелят с лък от 10-годишна възраст. Обучавали ги бащите или учители, които събирали деца от околните села.
Тренировките продължавали по няколко часа дневно. Първоначално на момчетата дори не давали лъкове, а те просто стоели с часове и държали в изпънатата си ръка камък, чието тегло постепенно се увеличавало. Целта била да се формира „желязно рамо“ – способност да се държи лък с часове в протегната ръка без никакви признаци на треперене.
След 10–15 години ежедневни тренировки средният английски стрелец успявал за 1 минута да изстреля 12 стрели, като всяка от тях улучвала малка мишена на разстояние 200 метра. Стрелци, които изстрелвали по-малко от 10 стрели в минута, не били допускани до сражение.
От разстояние 100-150 метра почти всеки английски стрелец можел да улучи забралото на рицарски шлем. На по-малки разстояния дори нямало смисъл да се прицелва в главата на рицаря – силата на английския дълъг лък (longbow) била достатъчна, за да пробие рицарската броня в което и да било място.
Освен в прицелната стрелба „с право мерене“, английският стрелец се обучавал и в навесна стрелба. Той можел, стреляйки над короната на високо дърво, да улучи кръг с диаметър 1 метър зад дървото.
Дългият лък бил основната гордост на английските бойци. Обикновено го изработвали от тис. Бил дълъг 1.7–1.9 метра (това зависело от височината на стрелеца) и имал така нареченото D-образно сечение. Силата, която била необходима, за да се изпъне тетивата, била в диапазона 35-70 кг. Обхватът на този лък достигал 300 метра (при навесна стрелба). Началната скорост на стрелата била 45-55 метра в секунда.
Всеки стрелец носел със себе си връзка с 24-30 стрели. Другите се превозвали в обоза. Английските стрелци никога не носели колчани със стрели зад гърба си. Подобни кадри във филмите показват или желание за зрелищност, или некомпетентност на консултанта. Стрелите се носели или в специални торби, или затъкнати в колана. По време на битка стрелците най-често ги забивали в земята пред себе си, което ускорявало и улеснявало стрелбата. Допълнителен ефект от това било заразяването на раната с пръстта от върха на стрелата – затова англичаните нерядко били обвинявани, че използват отровни стрели.
Английската средновековна армия опитвала да заеме най-изгодната позиция за отбрана. Всички природни бариери били използвани, за да забавят настъпващия враг и да изключат флангови атаки от негова страна; употребявали още колове, фашини (снопове пръчки), фрагменти от огради, вълчи ями.
При подобни условия била необходима желязна дисципплина. Никакво преследване на врага не било разрешено, докато не бъдел напълно разгромен. Войник, който изкрещявал: „Havoc!“ (сигнал за плячкосване и вземане на пленници за откуп), рискувал да бъде обесен.
Така английските стрелци, обучени, добре екипирани, стегнати със строга дисциплина, при умело ръководство били страховита сила по бойните полета.
А на 25 октомври 1415 г. при Айзенкур френската рицарска тежка кавалерия нападнала англичаните без команда. Всеки от френските рицари се опитвал преди останалите да проникне в лагера на врага, което смятал за чест. В резултат към англичаните се понесла огромна неорганизирана тълпа.
Противниците били разделени от 500 метра поле – равно, но кално! Англичаните се построили в тънка линия по фронта и зачакали врага да влезе в обхвата на лъковете. Всеки стрелец получи няколкостотин стрели преди битката…
На французите им трябвало само да преминат тези 500 метра – и след това стоманената лавина от 10 000 рицари за няколко минути просто щяла да размаже уморените и леко въоръжени пехотинци без доспехи. Половин километър – това са 2 минути галоп! Но под стрелите на най-добрите лъкове в Европа се оказало невъзможно.
Сутринта на битката при Аженкур, 25 октомври 1415 , рисувана от сър Джон Гилбърт през 19 век. Уикипедия
Пет пъти френската конна лавина от хиляди рицари се засилвала срещу англичаните, опитвайки да преодолее тези проклети 500 метра – и 5 пъти отстъпвала в паника, като мачкала собствената си пехота. След всяка атака англичаните излизали в полето, изваждали стрелите от труповете на убитите и се завръщали на позициите си.
Французите загубили в битката при Азенкур между 7 и 10 хиляди души, а 1200 рицари били пленени. Английските загуби били 112 души, сред тях 13 рицари. Потвърдила се старата истина: малка група „професионалисти“ винаги побеждава многобройна, но неорганизирана и самоуверена тълпа.
Битката при Азенкур е една от най-блестящите военни победи на Англия. Но само едно сражение, колкото и славно да е то, не решава съдбата на цяла война. Само 14 години по-късно, през 1429 г., Жана д`Арк разгромила англичаните при Орлеан, което обозначило и началото на окончателната победа на французите в Стогодишната война.
През ХІХ-ти век, след като достигали 8-годишна възраст, момчетата от аристократични семейства отивали да живеят в училищните пансиони. А какво правели техните сестри?
Те се учели да смятат и пишат – първо с бавачки, след това с гувернантки. Прекарвали по няколко часа на ден, прозявайки се отегчено и гледайки през прозореца хубавото време, подходящо за езда. В стаята имало маса или чин за ученичката и гувернантката, шкаф с книги, понякога черна дъска. Входът в учебната стая често бил директно от детската.
Бавачките били обожавани, но гувернантките рядко се ползвали с любовта на семейството. Може би защото бавачките избирали своята съдба доброволно и оставали при семейството до края на живота си – а гувернантката се залавяла с тази професия по неволя. Най-често гувернантки ставали образовани момичета от средната класа, дъщерите на професори и чиновници без особени доходи. Те били принудени да работят, за да помогнат на разореното си семейство и да спечелят пари за някаква зестра. Понякога дори дъщери на аристократи, които били загубили състоянието си, се принуждавали да станат гувернантки. За такива момичета унижението на тази позиция било пречка да получат поне малко удоволствие от работата си. Те били много самотни и слугите се стараели всякак да изразят презрение към тях.
Гувернантката, от Ричард Редгрейв. Уикипедия
Колкото по-аристократично било семейството на бедната гувернантка, толкова по-лошо се отнасяли към нея. Слугите смятали, че щом една жена е принудена да работи, тя е равна с тях и не искали да я обслужват, за да й демонстрират своето пренебрежение. Ако бедното момиче започвало работа в семейство без аристократични корени, тогава домакините, подозирайки, че тя ги гледа отвисоко и ги презира заради липсата на аристократични маниери, не я харесвали и я търпели само, за да научи дъщерите им как да се държат в обществото.
Освен преподаването на езици на дъщерите си, свирене на пиано и рисуване на акварели, родителите слабо се интересували от по-задълбочени техни знания. Момичетата четели много, но не нравоучителни книги – а френски любовни романи, тогавашните аналози на днешното „порно“, които тайно измъквали от домашната библиотека. Слизали до залата за хранене само за закуска и обяд, където седели на отделна маса заедно с гувернантката. В 17 ч. в учебната стая се сервирал чай със сладкиши. След това децата не получавали храна до сутринта.
Често за учене на френски и немски канели за гувернантки французойки и немкини. Освен такива уроци, момичетата учели танци, музика, ръкоделие и умение да се държат в обществото. В много училища като приемен изпит давали за задача да се зашие копче или да се бродира петлица върху дрехата.
Но подобна картина се наблюдавала само в Англия. Руските и немските девойки били много по-образовани и владеели 3-4 езика, а във Франция момичетата били и по-изискани в поведението си. Именно това поведение определяло съдбата на девойката.
На момичета от добри семейства никога не им се разрешавало да останат насаме с мъж, дори за няколко минути в гостната на собствения си дом. В обществото царяло твърдо убеждение, че ако мъж остане насаме с момиче, той непременно ще се домогва сексуално към нея.
Всъщност, дори днес в някои елитни университети на Британия и САЩ е разпоредено професорите да изпитват студентки само в зали с големи прозорци или при отворени врати. Както виждаме от скандалите със сексуални домогвания в Холивуд, може би такива обичаи не са толкова безоснователни…
Момичетата и младите жени били под постоянно наблюдение на слугите. Навсякъде ги придружавали роднини, гувернантки или лакеи.
През 1700 г. Карл ХІІ разгромил руската армия при град Нарва. Така започнала Северната война, в която главните противници били Швеция и Русия. Тя продължила 21 години.
Карл ХІІ решил да приключи веднъж завинаги с този противник и да превземе Москва. През 1708 г. той започнал голям поход срещу Русия. По онова време шведската армия била най-силната в Европа.
Руските селяни водели партизанска война и шведите гладували. Когато армията на Карл наближила Полтава, тя вече била загубила в отделни схватки, заради глад и болести 1/3 от състава си и включвала около 35 хиляди души. На 28 април 1709 г. самият крал дошъл в лагера при града. Носели го на носилка, защото бил ранен в крака.
Полтавският гарнизон се състоял от 4200 войници. От април до юни шведите предприели 20 неуспешни щурма на Полтава и загубили повече от 6 хиляди войници.
В края на юни Карл XII оставил срещу Полтава 2 полка с малък отряд кавалерия. Сега под пряко негово разпореждане имало 26 пехотни батальона и 22 кавалерийски полка – общо 25 хиляди души, с които заел позиции на около 6 километра от града.
Битката при Полтава; фрагмент от мозайка на Михаил Ломоносов, Академия на науките, Санкт Петербург, 1762 – 1764. Уикипедия.
Руската армия се състояла общо от около 60 хиляди войници. В сражението участвали 25 хиляди пехотинци – но част от тях дори не влезли в боя. Руската кавалерия наброявала около 21 хиляди души, повечето драгуни (конници, въоръжени с карабини).
Карл XII разполагал с 41 оръдия. По принцип, шведската армия по онова време подценявала артилерията. Целият акцент се слагал върху мощната атака на шведската пехота – каролинерите, в плътен строй.
Петър I, напротив: обръщал голямо внимание на артилерията, която традиция водела началото си още от Иван Грозни. Затова в битката при Полтава превъзходството на руснаците в оръдия било смазващо. Различни историци посочват различни данни за броя им в руската армия – от 102 до 302.
Около 23.00 ч. на 26 юни 1709 г. спящите шведи били събудени и им заповядали да се построят в бойни колони. Призори те излезли на полето пред руските редути. Успели бързо да превземат първите два недовършени редута. Третият редут обаче не могъл да бъде превзет в движение. Междувременно руските драгуни под командването на княз Меншиков тръгнали срещу шведите.
В първата фаза на битката от руска страна участвали 17 драгунски полка – общо 10 хиляди кавалеристи, с 13 оръдия. Руската кавалерия няколко пъти отблъснала атаките на шведската.
Около 4 ч. сутринта Петър I й наредил да се оттегли, за да се избягнат повече загуби. Шведите решили, че руската кавалерия бяга и сред тях се възцарило приповдигнато настроение. Офицерите поздравявали краля с победата. Всички смятали, че оставало само да бъде довършена руската армия.
Преминаването през линията на руските редути обаче объркало бойния строй на шведската пехота, най-вече колоната на генерал-майор К. Г. Роос. Лошо подготвения щурм на третия редут се провалил. Това довело до големи загуби, особено при офицерите. От 2600 души в началото на битката в отряда на Роос останали около 1500. Той се отказал от по-нататъшно щурмуване на редута и заповядал отстъпление към Яковецката гора.
Петър I видял откъсването на тази част на шведската пехота от главните сили и изпратил там 5 пехотни батальона под командването на генерал-лейтенант Самуил фон Ренцел.
Петър I
Към отряда на Роос се присъединила кавалерията на генерал-майор Шлипенбах. Той тръгнал да търси главните сили, но се натъкнал на руската кавалерия и попаднал в плен. Това бил първият пленен шведски генерал в битката при Полтава.
Скоро Роос видял, че руснаците го обкръжават. След кратка, но ожесточена схватка, останките от отряда му (вече само 300-400 души) избягали на юг през гората към шведските укрепления край Полтава. Там се предали на генерал-лейтенант фон Ренцел.
В 9 ч. сутринта основните линии на шведските пехотинци атакували руската пехота. Въодушевени от присъствието на краля си, дясното крило на шведската пехота яростно нападнало левия фланг на руската армия. Шведите с щикова атака отблъснали 1-ви батальон от Новгородския полк и пленили десетина руски оръдия.
Цар Петър I забелязал навреме това, взел 2-ри батальон от Новгородския полк и начело на него се втурнал към опасното място. Пристигането на царя сложило край на успеха на шведите и редът на левия фланг бил възстановен. В това време на десния фланг руската пехота на генерал-лейтенант Голицин, която се състояла от най-елитните полкове, атакувала шведската пехота и я обърнала в бягство. Два шведски батальона в центъра на Упландския полк били обкръжени и напълно унищожени (от 700 души оцелели само 14). Загинали полковник Густав Шернхьок и подполковник Аренд фон Пост. Шведите объркали бойния строй и започнали безредно отстъпление, което към 11 ч. се превърнало в истинско бягство.
Виждайки разгрома, шведският крал напуснал бойното поле. Докато минавали обратно през линията на редутите, които руснаците отново заели, кралската охрана понесла тежки загуби. Тук загинал историкът на краля – Густав Адлерфелт.
На бойното поле били пленени фелдмаршал Реншилд, генерал-майор Стакелберг, принцът на Вюртемберг полковник Густав Хорн, полковник Андерс Апелгрен, полковник Нилс Юленщерн. Руснаците пленили 137 знамена и щандарти.
Все още ехтели гърмежите на битката, а Петър I отново построил армията си и започнал да празнува победата. Пленените шведски генерали били поканени в празничната шатра. Там върнали шпагите на фелмаршал Реншилд и на принца на Вюртемберг.
Разгромът на шведската армия при Полтава довел до прелом в Северната война в полза на Русия. Той сложил завинаги край на експанзията на Швеция към Европа.
В наше време 10 юли (27 юни по стария календар) се празнува в Русия като Ден на воинската слава – в памет на Полтавската битка.
Обкръжена отвсякъде с вода, Англия винаги е била смятана за една от най-силните морски държави. През ХІХ-ти век, по време на усиленото индустриално развитие, корабостроителният бизнес в страната достигнал връхната си точка благодарение на забележителният инженер Изамбард Брунел.
Веднага след изобретяването на парната машина Изамбард решил да пресече Атлантическия океан на кораб, плаващ с пара – параход. В доковете на Бристол започнало строителството на „Грейт Уестърн“ („Великият запад“) – тогава това бил най-големият и най-стабилен кораб в света.
За да укрепи корпуса, Брунел първо започнал да подсилва ребрата на кораба със стоманени ленти, държани от метални нитове. Огромни колела от всяка страна, задвижвани от парна машина, придвижвали парахода напред или назад. Въпреки това, въртенето на колелата го принуждавало постоянно да се отклонява от курса, което водело до голяма загуба на гориво и време. За да стабилизира движението, Изамбард сложил и мачти с платна.
Изамбард Брунел
Благодарение на тези новости ветроходният параход на Брунел стигнал до Ню Йорк за рекордно кратко време – 15 дни!
Триумфът подтикнал инженера да построи още по-голям кораб. Но дървото ограничава размерите, затова Брунел решил да предприеме небивала дотогава стъпка – „Грейт Бритън“ („Великобритания“) да бъде първият в света кораб с метален корпус.
Задачата изглеждала непосилна! Дотогава никой в историята на човечеството не се бил захващал да строи метален кораб. Липсвали подходящи инструменти. Например, размахът (амплитудата) на чука, задвижван от въртящо се колело на водна мелница, бил по-малка от метър. Брунел решил да използва чука, движен от силата на парата, който бил изобретен от Джеймс Нейсмит. Това разкрило огромни възможности пред металообработването и за по-нататъшното развитие на индустриализацията. С такъв чук можело чрез леко усилие да се кове метал с всякаква дебелина.
Новите технологии се създавали по време на строителството на кораба. Корпусът бил обшит със стоманени плочи. Отворите за нитове пробивали с ювелирна за онова време точност. При създаването на „Грейт Бритън“ Брунел използвал напълно нов метод за придвижване, като добавил към колелата винт, заимстван от изобретателя Френсис Смит. През 1845 г. корабът най-накрая бил тържествено пуснат на вода.
„Грейт Бритън“ („Великобритания“)
За една година той пресякъл Атлантическия океан 7 пъти. Това било огромен успех!
Но се случило нещастие. На 27 септември 1846 г. „Грейт Бритън“ налетял на рифове. Пристигайки на мястото на катастрофата, Брунел пише на приятели: „Бях шокиран да видя как корабът ми е изоставен без никакъв надзор. Аз се взирах в него, както родител гледа детето си“. Шест месеца по-късно, под надзора на Брунел, корабът бил върнат в Бристол, където стои до ден-днешен.
Този втори кораб на изобретателя доказал, че стоманеният корпус е много по-здрав и по-дълготраен от дървения. Това накарало Изамбард да създаде друг кораб-гигант – 6 пъти по-голям от „Грейт Бритън“. Това бил „Грейт Истърн“ („Великият изток“). Без да обръща внимание на своите недоброжелатели, които го упреквали, че избрал за име на парахода названието на прочутата масонска ложа, Брунел се заловил за работа.
Трудностите съпровождали строителството от самото начало. Липса на желязо, липса на средства, разногласия с партньорите. Но основният проблем бил как да се пусне колосалният кораб във водата. Обикновено корабът навлиза във водата с носа си, като постепенно се плъзга по стапелите. Но „Грейт Истърн“ бил огромен и Брунел се страхувал, че когато влезе във водата, корабът просто ще се блъсне в отсрещния бряг. Тогава той решили да постъпи крайно необичайно – да спусне кораба със страничния борд напред. Подготовката за спускането отнела половин година.
Въпреки постоянните болки в черния дроб, Брунел не оставял рожбата си нито за миг. Накрая, през 1858 г. корабът бил пуснат на вода.
„Грейт Истърн“ изпреварил своето време с около половин век. Той маневрирал с колелата, а се придвижвал предимно с винт. По дължината на трюма се разполагали 10 напречни водонепроницаеми отсека.
В случай, че корабът се разцепел на две в средата си, двете му отделни части можели да плават самостоятелно. Той превозвал 1100 пътници в първа и втора класа. За парната машина натоварвал въглища, с които да плава 45 дни, без, да влиза в пристанище. „Грейт Истърн“ бил най-големият кораб в света.
„Грейт Истърн“ („Великият изток“)
Той участвал през 1865 г. в полагането на кабел по дъното на Атлантическия океан, с който била установена телеграфна връзка между Европа и Северна Америка. Когато работата приключила, кралица Виктория пожелала да изпробва новия начин за съобщения: и така 5 минути след конни състезания в Дарби името на спечелилия кон станало известно в Америка.
Брунел написал: „Досега никога не съм се посвещавал така на работата си, както се посветих на този кораб“!
Но той не успял да се порадва на успеха на творението си, защото починал почти веднага след пускането на кораба на вода.
Идеите на великия инженер живеят и до днес. Негови технологии били използвани при създаването на „Куин Мери“ – един от най-големите пътнически кораби в света, както и в построяването на британския самолетоносач „Роял Арк“.
В човешката история винаги е имало войни – дали са се водили за надмощие или територия, войните са събития, които често довеждат до тежки загуби. Най-често войната се характеризира с висока смъртност и нечовешка агресия. Могат да се дадат хиляди примери – като се започне от кървавите Пунически войни и се стигне до Втората световна война. Тъй като основната цел на участниците в една война е победата и то на всяка цена, трябва да се отбележат начините по които да се осъществи тя. Най-използваното военно средство винаги са били въоръжените сили. Много по-рядко се е стигало до икономически, дипломатически, идеологически или други подобни средства на борба.
Това ни довежда до темата в тази статия – а именно оръжията. Има теории, че те са възникнали заедно с първите инструменти, които хората са използвали. Това обаче не прави всяко едно оръжие хуманно или пък позволено – още през Средновековието някои от военните оръжия са били забранени заради жестокостта си и с цел запазване на населението. А след Първата и Втората световна война техният брой се увеличава. Разбира се, това никога не е пречело на великите сили, които въпреки че ги използват по-рядко, продължават да ги разработват.
ООН например е забранила химическите и биологическите оръжия. Подобна забрана обаче не съществува във връзка с ядрените оръжия, които почти всички страни някога са разработвали или продължават да разработват. Въпреки конвенциите на ООН, които са доста всеобхватни все пак има оръжия, които могат да ви изненадат със своята смъртоносност.
Ето ги и най-странните оръжия, които международните конвенции са забранили, защото са изключително нехуманни:
Ножове с усукани или спираловидни остриета
Те са много по-опасни, отколкото мислите. След тях остават дълбоки, рани, които не могат да се зашият. Оръжия от типа на Jagdkommando Integral Tri-dagger могат да предизвикват толкова силни разкъсвания, които да доведат до смърт. За това и са толкова опасно оръжие, което конвенциите са забранили – смъртта настъпва бавно и болезнено, за жертвата и няма спасение.
Отровни куршуми
Страсбургската договореност е най-старото известно споразумение, което забранява определен тип оръжие. Тя датира от 1675 година и се отнася за отровните куршуми. До нея се стига благодарение на армиите на Франция и германската Свещена римска империя, които използвали отровни куршуми за да компенсират неточността на пушките си. Така довеждали до инфекции противниците си – нарочно намазвали куршумите с екскременти или ги поставяли в гниещи трупове. Стигнало се до момент, в който Черната смърт можела да се повтори. Опасността, която навремето заличила 2/3 от населението на Европа, изплашила твърде много управляващите. Така се стигнало до подписването на Страсбургската договореност.
Огнехвъргачки
Въпреки простото си устройство – най-често се състоят от резервоар за горивната смес, батерия, помпа, запалка и маркуч, огнехвъргачките имат обсег до 80 метра, силата им зависи от терена и използваната смес, което може да предизвика огромни пожари. Затова огнехвъргачките са забранени за използване в градовете от ООН – могат да доведат до геноцид на градското население заради ниската си прецизност.
Лазери, които предизвикват постоянна слепота
Лазерите, които причиняват постоянни щети на човешкото тяло са забранени от конвенциите на ООН, за разлика от тези, причиняващи временни щети. Обсегът на лазерите е много голям и въпреки лесното им използване и дори създаване, те могат да нанесат огромни щети на човешкото зрение. Поради това оръжията, които водят да трайна загуба на зрението са забранени още от 19 век с международна конвенция.
Капани
При капаните няма избирателност – попаднеш ли веднъж вътре, няма измъкване. Забранени са, тъй като в тях могат да попаднат не само войници, но и цивилни, както и деца. Капаните са доста лесни за направа. Например по време на Виетнамската война, виетнамците използвали капани за да оцелеят в джунглата. Най-лесният за направа капан е дупка, в която са поставени заострени колове, които са скрити от бамбукови пръчки и пръст. Капанът е незабележим и смъртоносен – когато противниковите войници стъпели на него се нанизвали на шишовете.
Ентомологичните оръжия
Ентомологичните оръжия представляват биологични оръжия, които използват различни видове насекоми като свои приносители. Представете си рояк от комари заразени с нелечима болест, която е лесно преносима. Правителството дори няма да разбере от къде му е дошло.
Или пък насекоми, които започнат да атакуват посевите на противника и предизвикат глад или затруднена икономика в неговата страна. Нормално е подобен похват да бъден забранен от ООН, тъй като лесно може да доведе до геноцид на населението. Всъщност всички животни, които могат да бъдат използвани за целите на биологичната война са забранени.
Историята познава истински примери на ентомологични оръжия. Знае се, че по време на Втората световна война, Канада и Япония усилено са разработвали подобни проекти. Останалите участващи също са се включили. Японците обаче успешно успели да използват заразени с чума бълхи и то в големи количества. Това предизвикало смъртта на 500 000 китайци.
Кърлежът пък се превръща в основно оръжие на СССР по време на Студената война – създават се автоматизирани станции, които произвеждат милиони насекоми дневно. На свой ред и САЩ създават инсталации, които имат за цел да произвеждат по 100 милиона насекоми месечно, но залагат повече на комари и бълхи. През 90-те години на миналия век отново американците дават 6,5 милиона долара за осъществяването на проект, в който да се създаде оръжие с гъсеници. Това прави ентомологичните оръжия толкова опасни – тяхната незабележимост. Днес шансът за използването на подобни оръжия е изключително голям.
Куршум с кух връх
6.5×55 mm Шведски преди и след разширяването. Дългата база и по-малък диаметър показват, че това е куршум, предназначен за дълбоко проникване на по-голям дивеч. Куршумът от снимката е преминал през повече от половината на лос, преди да спре. Уикипедия.
Някои намират куршумите с кух връх за много по-хуманни от обикновените такива заради бързината, с която убиват. На някои места се използват за лов или от полицаите. Мощта на този вид боеприпаси е значително по-голяма – те се сплескват и така увеличават диаметъра си. Затова и военните стратези твърдят, че са хуманни. Противниците им от друга страна казват, че подобен куршум често е почти невъзможен за изваждане. Така при уцелване на крайник почти винаги е нужна ампутация. Употребата на куршуми с кух връх е забранена с Хагската Конвенция от 1899 година. САЩ не участва в това споразумение и запазва възможността си да използва куршумите по време на война.
Климатично оръжие
В края на 60-те години САЩ използва климатично оръжие срещу Виетнам – официално се смята, че е за да спрат движението на логистиката на вражеските войски. Така те засилват дъждовния сезон и в следствие на това в Женева е подписана конвенция през 1978, която забранява оръжията, модифициращи природата.
В резултат от действията на американците страдат и цивилните, които са принудени да търпят силни наводнения, свлачища и лоша реколта.
Инверсионните следи, оставени от двигателите на Airbus A340, смятани за кемтрейлс. Уикипедия.
В средата на 90-те години в официален доклад на Военновъздушните сили на САЩ се говори за климатичното оръжие, в чиято основа стоят наночастици. Все още е спорно дали „кемтрейлове“ наистина съществуват, смята се, че хората ги възприемат като заплаха заради неизвестността, която предизвиква кондензацията във въздуха и усиления въздушен трафик.
При изгарянето на самолетното гориво се образува въглероден диоксид и водни пари. Заради високата надморска височина, където въздухът е студен се образува кондензацията и така се появяват следи след самолетите. Следите зависят от типа на самолетния двигател, температурата на въздуха и въздушните течения и влажността.
Точка „Haceлeниe“ (№275) – това е най-интересната точка в cпиcъĸa c цeли, които да бъдат осъществени пpи вероятен paĸeтeн ядpeн yдap cpeщy CCCP. Πлaнът е от 50-тe гoдини – тогава възможността за paзмянa нa ядpeни yдapи мeждy CAЩ и CCCP била доста вepoятна.
Някои от другите обекти нa CCCP представляват мишени в гoлeмитe гpaдoвe, ĸoитo биxa могли да предизвикат евентуални cиcтeмни нapyшeния в инфpacтpyĸтypaтa нa cтpaнaтa. И това не е само в CCCP – съществуват още много oбeĸти в Изтoчнa Eвpoпa, намиращи се в cтpaнитe-caтeлити нa CCCP. Нaceлeниeтo е единствената точка, която неизменно присъства навсякъде в списъка.
Анaлитиĸът oт Nаtіоnаl Ѕесurіtу Аrсhіvе Уилям Бyp заявява: „Haиcтинa e oбeзпoĸoитeлнo дa ce види нaceлeниeтo ĸaтo oбeĸт зa ядpeни yдapи“. Той твърди, че това е най-подробният списък, който някога е бил публикуван.
Cпиcъĸът е огромен – повече от 800 cтpaници, които в миналото са били ceĸpeтни. Целите в него са създадени с идеята, че е възможна война, която да избухне 3 години от написването на документа. Cтpaтeгичecĸoтo aвиaциoннo ĸoмaндвaнe разработва плана пpeз 1956 .
Доста от целите все още не са идентифицирани – тези, които са разсекретени представляват точни локации, открити чрез поредици кодови числа.
В миналото все още не са съществували мeждyĸoнтинeнтaлни paĸeти или мощни компютри, които да изчисляват траекториите или инcтaлaции зa тяxнoтo изcтpeлвaнe oт пoдвoдници. И за САЩ и за СССР положението не е добро – пoтeнциaлнитe ядpeни yдapи изглeждaт ĸaтo нaбeзи oт бoмбapдиpoвaчи c paĸeти и бoмби, които имат ядpeн зapяд. Maтю Дж. MaĸKинзи и други специалисти твърдят, че пo същото вpeмe CAЩ e разполагала с 10 пъти пoвeчe ядpeн арсенал oт CCCP. Нейната обща ядрена сила пpeз 50-тe гoдини на миналия век била около 20000 мeгaтoнa тpoтилoв eĸвивaлeнт. През следващите две години, пpeзидeнтът Aйзeнxayъp peшaвa дa нaмaли ядpeния apceнaл наполовина.
Според плановете населението е трябвало да бъде заличено. Пълен геноцид. Тогавашните военни смятали, че това е най-лесният вариант врагът да бъдe дeмopaлизиpaн –чрез нaceлeниeтo и войниците. Чрез унищожаването на населението, врагът щял да стане икономически слаб, което от своя страна щяло да го направи зависим след войната. Стратезите от Пентагона били на мнение, че и вариантът противникът просто да престане да съществува като общество и държава също е възможен.
„Чyдecнo e, чe дeтaйлитe ce изяcнявaт. Toвa e изĸлючитeлнo мoщнo opъжиe, ĸoeтo мoжe дa нaнece нeвepoятни paзpyшeния. Toзи дoĸyмeнт мoжe дa e чacт oт иcтopиятa, нo зa cъжaлeниe ядpeнoтo opъжиe oщe нe e иcтopия“.
Историята познава две атомни бомби, които са били взривени над вражеска страна, като и двете са притежание на САЩ и са използвани по време на Втората световна война. Това са бомбите над Хирошима и Нагасаки. След тях, атомни бомби са взривявани над две хиляди пъти по различни поводи, но не и като военни действия – повечето са като ядрени опити и за демонстративни цели.
Проектът Манхатън е първата успешна разработка на САЩ за атомна бомба. В проектът „Манхатън“, в пика на своето развитие са участвали около 130 000 души от 30 учреждения в САЩ. Проектът е струвал на страната около 2 милиарда щатски долара (днес това са приблизително 22 млрд. долара, което автоматично го превръща в една от най-големите и скъпи изследователски програми познати на историята. Той включва пускането на атомните бомби срещу японските градове Хирошима и Нагасаки на 6 и 9 август 1945 г., по време на Втората световна война.
РДС-1 – това е името на първата съветска атомна бомба, която е взривена на 29 август 1949 г. на полигона край Семипалатинск, днешен Казахстан. Позната е и под имената „Изделие 501“ и „Первая молния“. Мощността на бомбата е била 22 килотона, това е почти колкото на американската „Дебелака“, която бомбардирала японският град Нагасаки през 1945 г. Смята се, че съкращението РДС-1 означава „Реактивен двигател специален“.
Продължаваме с описанието на някои от най-вълнуващите защити, проведени в Югоизточна Европа:
Обсадата на Кастелнуево (Нерцег Нови) – 1539г.
Конфликтът се развил в Кастелнуево, дн. Черна гора. Начело на 50 000 османска армия бил Хайредин Барбароса. Те се изправили срещу Католическата монархия (Испания) с армия от 3-5 000 души, които били предвождани от Франсиско де Сармиенто.
Въпреки първоначалната победа на испанците, по-късно крепостта била обсадена по суша и море от Хайредин Барбароса и управителя на Босна. Капуданпашата поел върховното командване и атакува крепостта въпреки солидният за времето си гарнизон, който я охранявал. Испанците организирали успешни излази и нанесли солидни щети на османската армия. Първият османски щурм започнал на 23-ти юли. Испанците успешно се справили с него, убивали 6,000 вражески войници, а те самите изгубили само 50 от своите.
Изглед към Кастелнуово през XVI век; гравиране от неизвестен художник от седемнадесети век. Уикипедия
По заповед на Барбароса градът бил бомбардиран с концентриран огън както от батареите на сушата, така и от корабните оръдия. Следва нов щурм – на 5-ти август, когато е включена спешена кавалерия, както и еничари. Дори ранените испанци са принудени да вземат участие в защитата на крепостта и заедно всички успяват да удържат фронта.
На следващия ден следва нова атака. Испанците са само 600, а командир Сармиенто е пострадал при предишната битка – раняван е на три пъти от стрели в лицето. Той изтеглил хората си към вътрешната крепост, но местните водени от страха не искали да отворят портите. Последната атака е посрещната от испанците лице в лице – Сармиенто можел да бъде спасен с въже, хвърлено от крепостта, но не пожелал да изостави войниците си. 400 умрели по време на сражението, останалите 200 били пленени заради тежките си рани. По-късно повечето били убити. Малцината, които оцелели били взети в плен и откарани в Истанбул. 6 години по-късно, 25 от тях успели да откраднат кораб и да достигнат до Месина, контролирана от испанските сили.
Обсадата на Егер (1552г.)
В обсадата на Егер, Унгария, участват Ахмед паша и Али паша, които предвождат около 35-40,000 души османска армия, която разполага със 166 оръдия. Ищван Добо ръководи испанската армия, състояща се от 2,100-2,300 души, от които около 50 са жени.
Жени от обсадата на Егер, Берталан Секели. Уикипедия
След анексирането на Унгария, крепостта Егер е една от малкото владения, които не падат в ръцете на Сюлейман Великолепни. Срещу здравата крепост е изпратена румелийска армия, начело на която стои Ахмед паша, и гарнизона на Буда, над който командва Али паша. Очакванията на османците за лесна победа са грешни. Изстреляни са над 12 000 гюлета, които дори не разклащат крепостта, а бранителите отразяват пет големи щурма. Срамът на османците е пълен, когато не успяват да завладеят крепостта дори при взривяването на кулата с барут. Ищван Добо и неговите офицери подават оставка от постовете си в егерския гарнизон в знак на протест от липсата на помощ от Фердинанд, който е крал и на Унгария. Султан Мехмед III завладява крепостта чак през 1596г.
Обсадата на остров Св. Йоан, 1629г.
О. Св. Йоан край Созопол, дн. България е измъчван от постоянни казашки пиратски набези в Черно море. Участниците в обсадата били Донски и Запорожки казаци и Османската империя. Армията на Донските и Запорожки казаци се състояла 150 души, които в последствие станали 4,000. Османските войници наброявали 4,500 еничари от Истанбулския гарнизон и 15 галери.
В резултат на поредната пиратска атака е взето решението 4,500 еничари да бъдат натоварени на 15 галери и изпратени към Созопол, където е последното място, на което са забелязани казаците-пирати. Еничарите успешно разделят 300-те казаци и успяват да пленят половината на брега. Остават 150 казаци, които намират скривалище в гръцкия манастир на о. Св. Иван и са обсадени от турците. Цели 8 дни турците държат казаците под обсада докато изненадващо от морето се появява цяла флотилия от 80 лодки, с около 4000 казаци на борда, които спасяват обсадените, а по време на битката пленяват две турски галери и отстъпват.
Обсадата на Дряновския манастир (29. IV-07.V, 1876г.)
Мястото е Дряновският манастир в България. Четата на поп Харитон и Бачо Киро се състояла от около 200 души, начело, на които стояли поп Харитон, Бачо Киро, Петър Пармаков. Начело на османската армия бил Фазъл паша, който предвождал 3-4,000 души, оръдия.
Дряновския манастир след обсадата.
Девет дни въстаниците се бранят от непрекъснатите атаки на редовната войска и башибозука, придружена от артилерийска стрелба. Ослепяването на поп Харитон по време на обсадата не сломява четниците. Виждайки, че вече няма как да удържи на атаките, Петър Пармаков решава да направи опит да пробие обсадата. Решението му да минат през манастирското лозе е фатално – натъква се право на османския щаб. 80 четници са убити в завързалата се битка. Единици успяват да се измъкнат, като един от тях е Бачо Киро, който се отправя към Бяла Черква, но там е предаден и впоследствие обесен. В манастира поп Харитон сам посреща османците, и преди да загине със сабя в ръка посича няколко от нападателите.
Шипка, август 1877г.
„Грабвайте телата!“
Защитата на „Орлово гнездо“. Художник Алексей Попов. Уикипедия
Шипка. Руско-турската война от 1877-1878г. Мястото, където се е развила една от най-паметните битки в българската история. Всеки българин е чувал за случилото се на Шипка. За великите ген. Столетов, ген. Радецки. За Сюлейман паша и 30,000 турска армия, която е била победена от 7 500 български и руски войници. Обратното би било срам. Рамо до рамо нашите опълченци и техните руски братя по оръжие извършват подвиг, който е заел своето място не само в българската, но и в световната история.
Противникът на византийския император Юстиниан Велики – шах Хозрой Ануширван (531-79), бил последният голям персийски владетел. Подобно на баща си Кавад I (488-531), той водил безмилостна борба срещу аристокрацията, която през V-ти век създала свои независими владения в регионите, притежавала свои военни отряди, разполагала с много слуги и крепостни селяни в огромните си имения.
За да сломи едрите магнати, които разпокъсвали държавата, Кавад разрешил проповедите на маздакитите (последователи на Маздак), които се обявявали срещу неравенството в собствеността, ратували за премахване на робството и за примитивен комунизъм, като прославяли бедността.
Хозрой също обявил себе си за застъпник на слабите против силните, и с това привлякъл на своя страна дребната аристокрация, която враждувала с едрите велможи. Той конфискувал големи имения на магнатите, интензивно налагал поземлени и поголовни данъци по подобие на Византия – и успял да напълни държавната хазна. Това му дало възможност да вземе под своя опека цялата тежка бронирана кавалерия – прочутите персийски катафракти, която преди това била разпръсната по отделните области в подчинение на тамошните магнати.
Възстановка на Константинопол
След създаването по този начин на абсолютна монархия, резултатът бил лесно да се предвиди – всяка централизирана държава е по-силна от своите съседи, където властта на монарха е ограничена от сенат, по-силна аристокрация и т. н. По този начин Хозрой придобил надмощие в постоянните войни с Византия. Но, от друга страна, постоянното военно положение носело своите рискове: значението на армията станало опасно голямо. Слабите наследници на Хозрой, сами по себе си неспособни да водят военни дела, не можели да се справят със своеволията на военачалниците.
Междувременно Сирия и Двуречието (Тигър и Ефрат), разположени в покрайнините на голямата сирийско-арабска пустиня, били обект на все по-засилващи се арабски нападения. Вместо да се защитават с общи сили срещу нарастващите атаки на арабите, Византия и Персия постъпвали по възможно най-глупавия начин – използвали тяхната бърза кавалерия в борбата помежду си. И едните, и другите заселвали арабски племена по своите граници по подобие на някогашните германски федерати в Римската империя.
Получило се същото, както и в Европа: там заселването на германските федерати по северните граници на империята подготвило нейното превземане от европейските варвари – а тук арабските варвари се заселили в южните покрайнини на двете цивилизовани държави и спокойно подготвили завоюването на целия Близък Изток.
Особено пагубни за Византия и Персия били войните в началото на VII-ми век.
Хозрой ІІ (570-628) Парвиз, внукът на Хозрой Ануширван, сключил съюз с аварския каган, като го убедил едновременно да нападне Константинопол и византийските провинции в Азия.
Династията на Юстиниан загинала в разгара на военната буря, която се разразила от всички страни. През 610 г. в Константинопол, с одобрението на патриарха, за император бил избран африканският наместник Иракли. Той пристигнал в Константинопол начело на голям флот, като всички кораби били украсени със статуи на Света Богородица.
По това време персийските войски нахлули в Сирия и Мала Азия, превзели Антиохия, Дамаск и накрая Ерусалим, където пленили Христовия кръст. На север достигнали Черно море, на юг завладели Александрия в Египет – така прекъснали снабдяването на Константинопол с жито.
Ираклий вече се канел да напусне Константинопол и да премести столицата в Картаген – но патриарх Сергий го спрял от името на аристокрацията и народа, като взел от него клетва да не изоставя града и да предприеме кръстоносен поход срещу езичниците, за да освободи християнските светини.
За да осигури тила на армията си, императорът платил огромен откуп на аварския каган. После започнал да набира войници от населението на самата империя, защото досегашните германски федерати били заминали на запад и се пръснали из цяла Европа.
Самият Ираклий застанал начело на армията в Азия. Той успява да изтласка персите от Мала Азия. След което настигнал и победил персийската армия в Азербайджан. Кавказките планинци застанали на страната на Византия. В следващата битка при Ниневия персите били окончателно разгромени. Хозрой избягал в Ктезифон, където бил убит от сина си Кавад II.
В същото време под ръководството на патриарх Сергий било отблъснато яростно нападение срещу Константинопол на персите и арабите.
Кавад ІІ сключил примирие с Ираклий и върнал Светия кръст, който императорът тържествено внесъл в столицата през 628 г.
Но, в същото време, се наложило северната част на Балканския полуостров да бъде изоставена на аварите и славяни. Също така, вече било невъзможно дори да се мисли за завръщането на италианските области, превзети от лангобардите. Южната част на Испания отново се върнала към вестготите.
Така империята загубила голяма част от териториите, възстановени от Юстиниан Велики. Тя отново се свила, изоставила плановете си за възвръщане на Запада и обърнала поглед повече към изток. В Константинопол престанали да се интересуват от Британия и Галия. Но за Китай събирали все повече сведения.
Мнозина имперци харесвали спокойствието на китайския политически живот, липсата на спорове за трона, строгостта на китайските закони, които забранявали златните украшения.
Въпреки, че държавата продължавала да се нарича Римска империя, а нейното население „римляни“ (ромеи), гръцкият етнос заемал доминиращо положение.
При Юстиниан Велики официалният език (придворен и чиновнически) все още бил латинският. Но при неговите наследници от края на VІ-ти век гръцкият, който се говорел сред по-голямата част от населението, станал задължителен. В армията на Ираклий командите вече се давали на гръцки.
След като победила Персия, постепенно започнало стабилизирането на Източната Римска империя в новите й граници. Тя просъществувала още над 800 години – до 1453 г.
Знаете ли, че едни от най-интересните и значителни битки в човешката история са се провели именно в Югоизточна Европа? Човешката история познава хиляди сражения, всяко от които е уникално само по себе си. Многобройни подвизи, геройства, храброст. В тази статия можете да прочетете за някои от най-вълнуващите защити, проведени в Югоизточна Европа:
Термопилите. 480г. пр. Хр.
В битката при Термопилите, състояла се през 480 г. пр. хр., армията на спартанците, водена от Леонид се е била срещу персийската армия, водачи на която са били Ксеркс, Мирдоний и Хидам. Армията на персийците е около 70 000 човека, докато спартанците са били много по-малочислени: 8 000 човека в началото на битката. Армията на спартанците е разделена и Леонид остава да брани прохода начело на 300 войници.
Това било изключителна постъпка – самият факт, че 300 души са били достатъчно смели, за да се изправят срещу 70 000 и да отстояват позицията си. Знаем какъв е изхода – персийците побеждават, всичките 300 войници загиват.
Обсадите на Перник (1004, 1016г.)
В обсадата над Перник се срещнали войските на българи и византийци. Начело на пернишкият гарнизон, който бил нищо в сравнение с многочислените византийци, стоял Кракра, докато византийската армия се водела от Василий II. Настъпвайки към Средец, Василий II срещнал един от най-верните самуилови воеводи – Кракра. Това станало след провала на Самуил по долината на Вардар през 1003г. Кракра и пернишкият гарнизон отблъснали ромеите, които подвили опашка към дома. Няколко години по-късно, през 1016г., след кончината на Гаврил Радомир, Василий II повторил грешката си. Отново нападнал Перник – този път обсадата продължила три месеца. И отново се натъкнал на Кракра, който заедно с пернишките бойци разбили армията му.
Обсадата на Търново (април-юли, 1393г.)
Патриарх Евтимий
Събитията се развиват в Търново. Начело на търновският гарнизон стои Патриарх Евтимий, а многобройната османска войска е поведена от Сюлейман Челеби. Патриарх Евтимий героично се борил срещу османските завоеватели, но след тримесечна обсада бил принуден да предаде крепостта. Условията били ясни, което говори, че българите не са имали никакъв шанс за победа. Когато Челеби напуснал града, оставил османски гарнизон, който организирал залавянето и убийствата на градските първенци.
Обсадата на Белград (1456г.)
В обсадата на Белград, състояла се през 1456г., армията на Османската империя, водена от Мехмед II наброявала 70 000 и се срещнала с по-малобройната кръстоносна армия на Кралство Унгария, състояща се от 50 000 войници, които били под ръководството на Янош Хуняди, Михай Силажи, Джовани Капистрано.
Белград бил обграден от три места. Османските войски разположили внимателно артилерията и речният флот, който да блокира Дунав. Под знамето на кръстоносците, Янош Хуняди събрал около 45,000 бойци и селяни-доброволци, които повел по Дунав. Унгарците лесно разгромили водната блокада и завзели крепостта. Тук Мехмед II предприел рисков ход и изпратил еничарите си да щурмуват стените. Те пробили една от секциите на яката крепост и успешно нахлули в града, после продължили към вътрешната цитадела. Това било грешка – така бранителите успели да запушат пробива и да приклещят и избият нападателите, които били вътре в града. Унгарските селяни започнали да заграбват всичко, което им се изпречи докато не достигнали османския лагер. Там били нападнати от спахиите на Мехмед, но желанието им за богатства им дало сила да победят османските конници. По този повод Мехмед ангажирал цялата си армия, а на Янош Хуняди се наложило да подкрепи мародерите. В последвалата битка, османците били разбити от унгарците.
Обсадата на Гюнс (1532г.)
В обсадата на Гюнс (Кьожек), Унгария се изправили войските на Хабсбургската монархия и Османската империя. Начело на хабсбургите стоял Никола Юришич, който повел между 7-800 хърватски войници. От страна на Османската империя били и Ибрахим паша, които предвождали около 100-120,000 души. Ходът на събитията е доста интересен – номинална османска победа и стратегическа хабсбургска победа.
В личния си дневник, Юришич написал, че очаква крепостта да падне за два дни. Хърватите обаче го изненадали – издържали 25. Над 2/3 от тях намерили смъртта си докато избягвали постоянните османски атаки. Тогава сякаш в помощ на хърватите, в края на август времето се развалило, което накарало османците да се оттеглят след 17 щурма, а Сюлейман се отказал от завладяването на Виена. Ибрахим паша призовал Юришич в шатрата си и договорил с него формална капитулация – в крепостта трябвало да бъдат допуснати 10 османски войника, които да развеят султанското знаме на непокътнатата най-висока кула, а когато османската армия напуснела района, можело да бъде свалено. Юришич останал изумен от предложението, на което нямало как да откаже. На 25-ти август според уговорката Сюлейман изтеглил огромната си армия.
През Х-ти век маджарите (унгарците) се превърнали в Бич Божи за Западна Европа, също както техните предшественици, хуните.
Спускайки се покрай Черно море, те се натъкнали на България, където на два пъти разбили княз (тогава все още не цар) Симеон през 895 г. и опустошили Североизточна България.
В отговор на това Симеон се съюзил с печенегите, събрал огромна армия и нанесъл решаващо поражение на маджарите в дълга и жестока битка край река Южен Буг в днешна Украйна. Маджарите избягали в Панония и така се озовали в Централна Европа. Там обаче се съвзели и съседите им пропищели от тях – те нападали на малките си, бързи коне, стреляли с отровни стрели, пленявали хора за продажба в робство, разорявали църкви. В Германия всяко от племената – саксонци, франки, баварци, начело със своя вожд-херцог, се стараело да се откупи, без да се грижи за съседите си.
През 918 г. херцогът на саксонците – Хайнрих, който по-късно получил прякора „Птицеловец“, бил избран за германски крал. Той сключил примирие с унгарците за 9 девет години и използвал това време, за изгради по границата с тях редица укрепени градове („бург“-ове).
Отон I
Неговият син, Отон I (936-72), могъщ, неуморен лидер, напомнящ за Карл Велики, покорил всички други германски херцогства: Франкония, Бавария, Швабия (на югозапад), Лотарингия (днешните Холандия, Белгия и Северозападна Германия). Обединявайки силите на всички си васали, през 955 г. той нанесъл страховито поражение на маджарската орда.
Нападенията срещу Германия престанали. Големият успех на Отон му дал възможност да затвърди обединението на германските племена и да започне разширяване на границите на държавата си.
Най-близките до Германия разпръснати славянски племена на лютичите и сорбите не оказвали сериозна съпротива на германците. Но зад Одер, по неговия приток Варта, и в регионите около днешните Краков и Варшава полските племена започнали да се обединяват около князете от рода на Пястите.
Княз Мешко (Мечислав, 963-992) се борел упорито срещу германските маркграфове (наместниците на пограничните области „марки“), на които Отон бил възложил завладяването на земите отвъд река Елба.
Скоро, обаче, вниманието на Отон било отвлечено отвъд Алпите, към Италия. Той прекосил Алпите с голяма армия и в Павия, старата столица на племето на лангобардите, бил коронясан с т. нар. „желязна корона на Италия“ (в златната корона имало железен гвоздей от кръста на Голгота). Но той се стремял към Рим, към възстановяването на свещената империя – и в катедралата „Свети Петър“, облечен в дрехи на духовник, през 962 г. получил от ръцете на папата императорския венец.
Оттогава самият Отон I, синът му Отон II и внукът Отон III били заети повече в Италия, отколкото се занимавали с Германия.
Отон I (Магдебург, оригинал ок. 1240 г.). Уикипедия
В това време синът на княз Мешко и чешката княгиня Домбровка – полският крал Болеслав Храбри (992-1025), откупил от прусите тялото на загиналия в земите им епископ Адалберт, поставил ценните мощи на мъченика в катедралата на Гнезно и го обявил за покровител на Полша. А през 1000 г., когато в Европа много хора очаквали идването на Антихриста и края на света, император Отон III дошъл в Гнезно да моли за опрощение на греховете си до гроба на Адалберт, който приживе бил негов приятел.
Болеслав, въздигнат от императора в ранг на римски патриций, умело се възползвал от благочестието на Ото и невниманието му към интересите на Германия. По искане на императора папа Силвестър II назначил за архиепископ на Гнезно брата на Адалберт и отделил Полша като самостоятелна марка.
След смъртта на Отон ІІІ Болеслав напълно се отделил от Германия. Опитвайки се да създаде голяма западнославянска държава, той завзел Бохемия и Моравия, покорил славяните от Поморието (Померания) и дори започнал да превзема земите на източногерманската марка (днешните Силезия и Саксония). Но наследникът на Отон ІІІ – император Хенри II, в упорити битки освободил германските владения от поляците и ги прогонил от Прага.
През 1024 Болеслав постигнал триумф в своята политика: освен папата и императора, полските епископи също го коронясали за крал на Полша. Започнал възходът на полската държава.
Унгарците приели християнството почти едновременно с поляците. Поражението при Аугсбург променило радикално техния живот и настроения. Сега те трябвало да се ограничат в завладените от тях земи и преминали към уседнал начин на живот. През 1000 г. техният вожд Вайк (като християнин – Стефан) получил кралска корона от папа Силвестър ІІ.
Така геополитическата ситуация в Централна Европа постепенно придобивала познатите ни днес очертания.
Обикновено се смята, че Ранното Средновековие в Европа било епоха на невежество, неграмотност, суеверия и диви, все още варварски, нрави. Дори някои идеологически и антихристиянски настроени историци му лепнали етика „Тъмните векове“ – тоест, християните тогава били толкова неграмотни, че не оставили подире си никакви летописи, хроники, известия за своите деяния, и по тази причина днес не знаем как са живели.
Но, както всяка идеологически предвзета хипотеза, така и тази лесно се разрушава при по-внимателно вглеждане. Защото, ако се вгледаме с необходимото внимание в т. нар. „тъмни векове“, ще установим, че това изобщо не е някаква неясна и неизвестна епоха – а случващото се тогава е грижливо записано в многобройни хроники, благодарение на които днес можем да възстановим тогавашните събития в буквалния смисъл ден по ден.
Да, вярно е, че Карл Велики не умеел да пише (или поне така твърдят). Но никой не може да отрече неговото възхищение от книжниците и учениците. Нещо повече, той имал една голяма страст: да събира отвсякъде писатели, художници, учени. Англо-саксонският монах Алкуин, неговият ученик – франкът Ейнхард, секретарят и биограф на Карл – вестогтският поет Теодулф, лангобардският хронист Павел Дякон били сред постоянната му свита, като императорът обичал да слуша техните спорове и поетични състезания.
Карл Велики
Алкуин организирал придворна школа по образеца на англосаксонските манастири. В нея Карл набирал най-вече синове на видни велможи, за да се подготвят по различни въпроси в управлението на държавата. Дворът му се превърнал в истинско културно средище, където се пишели стихове, речи, богословски съчинения, хроники.
Ето, например, как обяснявали на ученик плаването с кораб в морето. Ученикът казва: „Но аз не зная как да построя кораб?“ Алкуин обещава да седне заедно с момчето в кораба и започва с философското обяснение на морския съд: „Корабът е пътуваща къща, постоянна странноприемница, пътник, който не оставя следи, съсед на бреговете“. „А какво е бряг?“ – пита ученикът.„Стената на Земята“ – отговаря учителят.
На учените и поетите, които обкръжавали Карл, изглеждало, че „времената се подновяват, възкръсва животът на древните, възражда се онова, с което блестял Рим“. Разбира се, имало и разлика във философското виждане на човешкото битие. Веднъж Карл получил съобщение за смъртта на епископ, който оставил само два фунта сребро за помен на душата си. Един млад духовник случайно чул за това и казал: „Малко е приготвил за такова за далечно и дълго пътуване, каквото е странстването на душата към оня свят!“ Карл харесал тази искреност и, пренебрегвайки мнозина знатни кандидати, назначил младия свещеник на освободеното място, като го насърчил да събере повече пари за задгробното си пътуване.
В империята на Карл Велики преобладаващият брой население живеело в села и имения, в ниски дървени сгради. За събиранията на повече васали бързо сковавали цели селища от колиби и бараки; после също така бързо те изгаряли.
Само в Аахен, на границата на днешните Германия и Белгия, където Карл особено обичал да отсяда, построили голям „пфалц“ (от латинската дума „палатиум“, дворец). Тук обширен двор разделял две каменни сгради: кръгла катедрала и кралска зала, в която семейството на суверена и най-близките му хора, заедно с поканените велможи, се събирали при голяма камина.
Двете основни постройки, заедно със съседните им спални, работилници, дамски стаи, складове, помещения за слуги, стаи за каноници (катедралните свещеници) и военната стража били обкръжени от висока ограда с каменна порта и наблюдателна кула на входа.
А около голямата камина започвали поетичните състезания. Полагали се основите на културата на средновековна Европа.
