С разрастването на градовете през ХVІІ-ти век започнала да нараства и престъпността. По-рано всички съседи на улицата се познавали по име, а жителите на града – по лице. Къщите не се заключвали дори нощем. Но успоредно с индустриализацията населението се увеличавало толкова бързо, че хората от една улица не само вече не се познавали, но често дори не знаели имената на съседите си. Здравите ключалки и катинари се превърнали в насъщна необходимост, а създаването на полиция, която да следи за реда – в неизбежност.

Фабриките направили някои хора много богати, а милиони други – много бедни. Селяните в случай на лоша реколта можели да оцелеят с горски плодове, ядки и гъби, и да стоплят домовете си с клони и коренища. Но жителите на града се озовавали на ръба на оцеляването, ако загубели работата си. Все още нямало пенсии, нито социална помощ за болни и възрастни хора. Изхвърлени от квартирите, които вече не можели да плащат, хората гладували до смърт или замръзвали по улиците. Помощ получавали само от благотворителни организации и Църквата, но това не било достатъчно. Правителствата помагали малко, а наказвали много. Безизходността на ситуацията и нарастващите дългове карали жените да стават проститутки, а мъжете – престъпници.

А престъпниците били наказвани крайно сурово. След екзекуцията телата им били окачвани на вериги по кръстовищата за назидание на другите, които все още не били заловени.

Само в Лондон от 1805 до 1848 г. престъпността се увеличила 8 пъти. Редът в града се поддържал чрез стражи, наричани „чарлита“, защото били организирани още при крал Чарлз II (1630-1685). Въоръжени с топори и тояги, „чарлитата“ осветявали пътя си с фенери, патрулирайки нощем по улиците. Те ходели напред-назад и всеки час информирали жителите за времето: „Полунощ! Вали дъжд! Всичко е спокойно!“

Преди създаването на полиция, до 1800 г. държавни охранителни сили действали по Темза за борба с контрабандата. Тогава корабите, натоварени с експортни или вносни стоки, били много притегателни за различните крадци, които влизали в тях през нощта и просто хвърляли стоките зад борда. След отлива ги вадели от водата.

За разтоварването на бъчвите с бренди, корабособствениците обикновено наемали хамали, които прехвърляли товара в малки лодки, за да го откарат на брега. Обичайно било да се изпуснат „случайно“ 1-2 бъчви от всеки кораб, за да ги извадят после. С цел да се пресекат тези мошеничества, в Лондон създали през 1798 г. праобраз на „речна полиция“. Това била първата организация в света, чиито функции били да предотвратява престъпления, преди да бъдат извършени. Имало 35 такива групи, всяка от 10 докери начело с констебъл. Те били въоръжени с фенери, тояги и кречетала за сигнализация, както и със саби и пистолети. Техните униформи се отличавали с това, че нямали джобове, за да не се изкушават да сложат нещо в тях по време на служба.

През първата година на дейността си речната полиция успяла да обезвреди повече от 2 хиляди престъпници, от които двама били обесени, а 200 вкарани в затвора. Речната полиция съществува и днес. Нейните задължения сега са свързани повече с безопасността по реката, отколкото с арестуването на контрабандисти.

През 1829 г. Робърт Пийл, секретар на вътрешното министерство, решил да добави към наличните 400 речни полицаи още 1000, но вече „сухопътни“. Той искал те да действат на сушата толкова успешно, колкото речната полиция. Сега вече полицаите били наречени в негова чест „бобита“ (от „Боби“ – умалително на Робърт). Всеки служител получавал униформа и седмична заплата от шест шилинга. Успешната им работа спомогнала през 1862 г. да се вземе решение да бъде създадена собствена полиция във всеки град на Англия.

Първата униформа за полицаите била доста забавна. Тъй като ги смятали за слуги на народа, значи, трябвало да носят дрехи, подобни на онези, които носели слугите. Само на главите им сложили цилиндри – символи на властта и извънредните им пълномощия. Но с тези високи шапки било неудобно да се работи. Затова през 1850 г. ги заменили с по-практичните каски. Те не само защитавали главата от удара, но, също както цилиндъра, увеличавали ръста и видимостта на полицая, който сега можел лесно да бъде разпознат и повикан за помощ в тълпата.

Пазителят на реда бил запасан с тежък кожен колан, от който висели белезници, палка и сабя. Сабята можело да се използва само след заповед на командира против организирани бунтовници. Иначе висяла повече за сплашване. Но по време на незаконен боксов мач в Бирмингам полицай бил нападнат от един от боксьорите. Без много да му мисли, полицаят извадил сабята и отсякъл ухото на нападателя. След този случай сабите били отнети от полицаите, патрулиращи по улиците. Така те рискували живота си всеки ден, без дори да имат прилично оръжие. Чак неотдавна, поради увеличената престъпност в Лондон след нахлуването в града на много имигранти от Африка и Азия, на някои полицейски подразделения разрешиха да носят пистолети.

Правилата били строги и ако някой патрулиращ полицай стоял бездейно и просто си приказвал с граждани или пиел бира в кръчмата, го наказвали строго. Дневният патрул работел без почивка 14 часа – от 7 ч. сутринта до 9 ч. вечерта. Можел да напусне поста само, след като нощният патрул дойдел да го смени.

Ако не можел сам да се справи със ситуацията, полицаят започвал да върти кречетало, което издавало остър неприятен звук, и най-близките му колеги се втурвали към него. През 1880 г. кречеталото било заменено със свирка, тройният звук на която означавал „Искам спешна помощ!“.

В най-общи линии „куртоазен“ означава „придворен“, от френската дума „курт“ – двор, в смисъл дворцовото обкръжение на владетел, сеньор или самия крал. С времето думата придобила по-широкото значение на „галантен“, „изискан“, с елегантни маниери.

През XII-ти век в Западна Европа топлите сезони на годината били запълнени основно с две занимания – войнствени схватки и куртоазни празници.

Феодалната служба на сеньора и рицарската доблест предоставяли обширно поле за любовно „служене“ на прекрасните дами и за създаване на кодекс на куртоазните отношения, които постепенно били насаждани от самите благородни дами и техните най-верни почитатели – трубадурите.

Ролята на трубадурите в това отношение била първостепенна. По същия начин, по който сега Холивуд задава световните модели в отношенията между мъжете и жените, така някога трубадурите определяли насоката и формата на тези отношения. И когато днес целуваме ръка на жените, отваряме им вратите на колата или ги пускаме да влязат преди нас във фоайето на ресторанта, не бива да забравяме, че всичко това е устойчивото ехо от едни куртоазни отношения, възпявани и по този начин налагани като модел за поведение от певците по западните замъци и дворци в периода ХІ-ХІV-ти вв.

„Ще стана неини васал, неин приятел и роб“ – така възпявал своята прекрасна дама Бернар де Вентадорн (1125-1200), трубадур при двореца на Елеонора Аквитанска (1137-1204).

В замъците и дворците на Южна Франция постепенно се утвърждавал нов начин на ежедневно поведение на аристокрацията, според който животът бил непълноценен без песни и танци. Радостта от него непременно включвала любовни вълнения – тревоги, тайни, терзания, които били възпявани в лирични стихове. Тези стихове възхвалявали ценности, които нямали нищо общо нито със семейния морал, който Църквата се опитвала да защитава, нито с обикновената любовна вярност.

Куртоазният поклонник винаги избирал за обект на своите въздишки омъжена дама; а когато опитът за съблазняване се намирал извън замъка или двореца, обикновено ставало дума за млада девойка.

Изкуството на живота в Южна Франция тълкувало реалността по свой начин. Чрез правилата на куртоазното поведение трубадурите идеализирали прелюбодеянието, а по-точно казано, изневярата от страна на омъжената дамата – което поведение, естествено, било порицавано от Църквата, както и от цялото общество. Дали е случайно, че героините на рицарските романи обикновено изневеряват на съпрузите си, например, съпругата на самия крал Артур, кралица Гуинивер, както и Изолда, възлюблената на Тристан – това подлежи на по-задълбочено и подробно изследване.

Сюжетът на т. нар. „куртоазни романи“ обикновено се повтаря в различни варианти. Героят постъпва на служба при прекрасната дама (съпругата на собственика на замъка), тоест, става неин васал, и после извършва подвизи в нейна чест. Тайната любов между двамата също е задължително условие за куртоазното поведение.

Други герои в този сюжет са куриерът между двамата (това често е прислужничка на дамата), както и злият клеветник (lauzengier), който постоянно търси начини да навреди на влюбените. Самите те рядко успяват да останат сами, особено, като се има колко много благородници се тълпят винаги в замъка на сеньора, съпруг на дамата.

„Радостта“ в куртоазното творчество е състояние на екстаз, но е почти недостижима. Тя обозначава най-високата степен на куртоазната любов и в същото време представлявал творческо състояние, което поражда стихове.

„Аз съм влюбен, затова пиша кансони (песни)“ – това, всъщност, е постоянното творческо състояние на всеки трубадур. Разбира се, тук думата „творческо“ носи главното натоварване – понеже не е задължително авторът на стиховете в реалността наистина да е влюбен, но в поезията си непременно трябва да е такъв. Всъщност, ако авторът, който обикновено е и техният лирически герой, не изпитва любов, тогава ще изникне логичния въпрос: а в такъв случай, защо изобщо пише стихове?

Редовно се уреждали поетични състезания между трубадури. В Тулуза те били ежегодни. В град Пюи главната награда за победителя в такова състезание била дресиран ловен сокол – такава птица в Средновековна Европа струвала цяло богатство.

Ако благородник в Южна Франция, където бил центърът на куртоазията след ХІ-ти век, не познавал нейните правила, това означавало, че той е невеж и малко се различава от някой „вилан“ – понятие, близко до селянин. Названието „вилан“ характеризира цяла социална класа. Понякога трубадурите влагат в него морален смисъл. Например, една селянка може също да бъде „куртоазна“ – нищо, че не е аристократка, а „виланка“. Достатъчно е нейният ум и душа да я издигат до нивото на благородна дама.

Куртоазните, придворните маниери са знак за вътрешна красота, защото чрез нея, както пише Бернар де Вентадорн, се ражда истинската любов, посредством която „човек придобива достойнство“ и истинското си значение. Също според него: „Човек без любов не струва нищо“.

Всъщност, това очевидно важи не само за куртоазното поведение и не само през Средновековието.

Сред първите християни имало изключително високо образовани хора, познаващи гръцките науки – например апостол Павел или Юстин Философ. Евангелието се разпространявало сред общество, което четяло гръцка и римска литература.

Но след нашествието на варварите, т. нар. „Велико преселение на народите“, всичко се променило. Различните философски школи постепенно започнали да западат, а после и съвсем да изчезват.

Гръцкият текст на Книгите от Новия завет, както и латинският му превод, били неразбираеми за варварите. Но скоро те станали недостъпни и за по-голямата част от огрубялото и „варваризирано“ римско население. Книгите, съдържащи основата на християнството, вече били достояние преди всичко на духовенството. Сред неграмотното население проповедта се водела само устно. Новите християни научавали за учението за Христос от разкази на глас – както, например, франкският крал Хлодвиг от светия епископ Ремигий.

Християнските проповедници трябвало да се приспособят към едно ново общество, което дотогава живеело с примитивна, варварска вяра в магьосничеството. В същото време самите християнски свещеници, за да не влизат в остър конфликт с варварските маси, допускали много концепции и обичаи, напълно чужди на християнството. Неусетно за самите себе загрубявали и приемали варварските възгледи за света.

Въобще, християнството на западните европейци след Великото преселение повече напомня на старото езичество, отколкото на учението на Апостолите и Отците на Църквата (т. е., на християнските писатели от II-ри и III-ти вв. сл. Хр.). В молитвите новопокръстените варвари се обръщали не към Христос, а към различни светци, под които често подразбирали старите си езически богове.

Както в антична Гърция болните посещавали храма на Асклепий, така сега отивали при гроба на някой светец. Епископ Григорий от град Тур в книгата си „За чудесата“ разказва, че болните лягали да спят до самата гробница на свети Мартин, надявайки се в съня си да разберат кое лекарство или метод на лечение ще им помогнат.

Конунгите, или кралете (както по-късно ги наричали славяните по името на известния франкски конунг Карл), нямали такава власт над народа, каквато имали римските императори и техните регионални наместници. Те не разполагали с канцелария и многобройни писари, които да описват и оценяват имуществата за облагането им с данъци. Нямало и бирници, които да събират данъците от населението. Кралете получавали доходи по друг начин: назначавали своите дружинници (тоест, бойните си другари, които обикновено живеели заедно с тях) да владеят бродовете и мостовете през реките и планинските проходи и да събират пари и стоки от пътниците. Също ги назначавали за управители на рудници и солници, за да вземат от собствениците им определен дял от добитите сол, желязо, мед и злато. Част от събраните по този начин данъци били предавани на краля, друга част оставала за дружинника-надзирател.

Във всички нови кралства, основани от различните германски племена, кралете подражавали на римските управители и създавали свои закони, в които се опитвали, вместо дотогавашните жестоки кръвни отмъщения от типа „око за око и зъб за зъб“, да определят парични и имуществени глоби за различни престъпления. Съществувал Салически закон (при салическите, тоест, западните франки), Лангобардски и др. В тези закони, за да се прекратят самоуправните убийства, извършвани произволно от близките и приятелите на жертвите на престъпления, били определени парични откупи.

Една част от заплащаната сума, например, при нараняване, отивала за потърпевшия – това бил откуп. Друга част оставала за краля – това била глоба. При откупа не се оценявал по принцип човешкият живот като цяло, а званието и статуса на жертвата. Според Салическия закон, франките „стрували“ много по-скъпо от „римляните“, т. е. от завареното местно население; романизираните гали също постепенно били причислени към римляните. За убийството на свободен франк убиецът заплащал 200 солида (монети), а за „римлянин“ – 100 солида.

Но било трудно да се наложат новите закони. Кралят нямал достатъчно подчинени, за да спре кървавите вражди, да се намесва в имуществени спорове, да наказва престъпниците.

Така, например, на един пир се срещнали двама врагове – Сихарий и Аустрегизел. Слугите от техните свити се сбили. Сихарий, който имал по-малко хора, избягал.

Кралският съдия осъдил Аустрегизел да заплати откуп на потърпевшия за причинените му вреди, както и глоба в полза на краля. Аустрегизел отказал да изпълни решението на съда. Тогава Сихарий нападнал къщата, където било струпани отнетите му предмети и избил живеещите там привърженици на оскърбителя си. Оцелял само един – Храмнезинд.

Той се оплакал на съдията и Сихарий бил осъден да плати 1800 солида за убитите от него хора. На Храмнезинд това се сторило малко, той нападнал имението на Сихарий и убил няколко слуги. В отговор на жалбата на Сихарий съдията опростил половината от наложената му глоба. Така Храмнезинд получил добра сума, а Сихарий – кралска охранна грамота. На пръв поглед всичко приключило – но враждата не свършила. След няколко години Храмнезинд убил Сихарий, съблякъл дрехите му и обесил трупа – с това показал, че се смята за напълно прав.

Наложило му се да бяга, тъй като Сихарий се намирал под кралска закрила. Но кралица Брунхилда го взела под свое покровителство. Храмнезинд се покаял и му позволили да се завърне в дома си.

Този случай показва с какви трудности се сблъсквало правосъдието, налагано от кралете в новите западноевропейски общества около 600 година.

Могъществото на китайската империя, създадена от династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. сл. Хр.) положило началото на широкото разпространение на китайската култура.

Ханските завоеваявания отворили пътя за търговци, пътешественици, занаятчии, учени, авантюристи и проповедници. Постепенно се създал широк културен кръг, който обхванал източната половина на Азия и бил напълно отделен от западната част на Стария свят. В този свят след Китай най-голямо значение придобила Япония.

Японците започнали да изоставят варварския начин на живот много по-късно от китайците. На своите острови те се появили като завоеватели и изместили по-древните заселници – айните, остатъци от които днес живеят в северната част на страната. Сред японците и днес се различават две раси: една от по-груб монголо-малайски тип, която дошла от юг, от островите на Зондския архипелаг – а другата с по-фино очертание на лицата, от манджуро-корейски произход, пристигнала от Азия.

В японския бит преди 2000 години нямало почти нищо, което да е характерно за съвременната Япония: нямало чай, коприна, порцелан, рисувани ветрила, лакирани изделия, будистки храмове… Всички тези неща пристигнали по-късно от Китай. Затова някои историци и днес разглеждат японската култура просто като разновидност на китайската.

В тази древна Япония се развивало само отглеждането на ориз, а успоредно с него ловът и риболовът.

Религията на японците, подобно на китайската, се корени в номадските вярвания на Централна Азия: същото преклонение пред духовете на предците, същото почитане на безбройните „ками“ (духове и богове), които управляват небесните тела, изпращат дъжд, вятър, реколта и суша на земята, дават на хората щастие или болести. Тази древна религия впоследствие получила китайското название „шинто“ – „Пътят на боговете“.

Японските шинтоистки храмове, както и първоначалните китайски, били лишени от всякакви изображения: в малък параклис имало само маса, върху нея метално огледало, символ на слънчевия блясък, и скъпоценен камък или топка от планински кристал, обозначаващи чистотата и могъществото на добрите духове.

Характерът на древните японци бил по-различен в сравнение със сериозните, солидни, размишляващи китайци. Те били по-подвижни, с по-живо въображение, имали чувство за хумор. Тези особености са отразени в митовете за произхода на земята и хората.

Първата двойка божествени същества – Изанаги и Изанами, създали островите на Япония, както и многобройни други богове. Когато Изанами била убита от породения от самата нея бог на огъня, Изанаги слязъл подире й в подземното царство. Обхванат от ужас при вида на толкова смърт и разлагане, той избягал оттам и затворил входа с огромна скала. За да се пречисти от посещението в подземния свят, той създал нови богове – сред тях Аматерасу, богинята на слънцето, и нейния хитър и зъл брат Сусаноо – бог на вятъра и бурите. Завиждайки на блаженството в царството на светлината, Сусаноо съзнателно вършел греховете, които оскърбявали Аматерасу. Това принудило богинята да се скрие в пещера. В света се възцарили скръб и печал. За да изкарат Аматерасу от пещерата, боговете устроили празник с игри, танци и песни. Тогава един от боговете й показал огледало. Аматерасу видала в него самата себе си, но помислила, че това е съперница, и от ревност излязла от пещерата. Така светът получил отново светлина и топлина. Тя дала огледалото на своя внук – Джиму, от когото води началото си първата императорска династия на Япония.

Японците дълго запазили древните обичаи, донесени от централно-азиатската им родина: гадаене по нагорещени еленови лопатки, заравяне в земята на слугите и конете заедно с умрелия вожд. По-късно, с облагородяване на нравите, вместо живи хора и животни, заравяли глинени подобия. Въпреки това, жестокостта останала като постоянна величина в техния нрав. Те не обичали общите разсъждения, абстрахирани от реалността. В Япония не се появили законодатели и учители като Конфуций в Китай.

Към ІV-ти век японците попаднали под силното влияние на Китай. Дотогава Япония била доминирана от старото родово устройство „уджи“. Начело на всеки род стоял наследствен вожд, който бил съдия и жрец, получавал дарове и бил напълно независим от рода. Родовете се различавали по благородство. Най-гордите и могъщите твърдели, че водят началото си от боговете.

Над всички били членовете на императорския род като потомци на богинята на слънцето. Постепенно императорите увеличавали кръга на своето господство благодарение на това, че трупали даренията, носени от народа по време на големите празници, а в същото време събирали около себе си много зависими хора, особено занаятчии, преселили се от чужди земи.

Към двора се формирала аристокрация от висши сановници и знатни семейства, извеждащи своите родове от спътниците на Джиму, внука на богинята Аматерасу. При възцаряването си новият император получавал от ръцете на тези високопоставени велможи знаците на своята власт. Той обсъждал всички въпроси с тях. Ако императорът умирал, без да остави наследници, велможите сами решавали кой да седне на трона.

Около 200 г. сл. Хр. китайското изкуство, писмеността, живописта, предметите на разкоша нахлули в Япония през Корея, отделена от остров Кюшу само с тесен пролив.

В летописите са съхранени данни, че китайската калиграфия била пренесена в Япония от корееца Ван през 48 г. пр. Хр. Китай очаровал японците със своя разкош, с изящните си битови предмети, с коприната, овощните градини, учеността си, стройната религия и реда в управлението на империята.

Връзките с тази вълшебна страна извели Япония от нейната островна изолация. Младите японци пътували до континента, за да изучават медицина и юридически науки. Китайската литература започнала да се разпространява на японските острови. Японците се запознали със съчиненията на Конфуций и с будизма, който тъкмо бил постигнал кулминацията на своето разпространение в Китай.

Така се зараждала Империята на Изгряващото слънце.

Свикнали сме да смятаме, че един от знаковите символи на Средновековието е почитанието към жените, изразен в културния феномен на „прекрасната дама“ – възпявана от трубадури и менестрели, заради която хиляди рицари се сблъсквали, кръстосвайки копия и мечове по различни турнири из цяла Западна Европа.

Но почитанието към „прекрасната дама“, който култ води началото си от преклонението пред Дева Мария (Света Богородица), не било разпространено еднакво навсякъде. През ХІІ-ти век в Южна Франция, където доста свободно се разпространявали всевъзможни ереси и действали сектите на албигойците и катарите (впрочем понякога те провеждали общи събрания и местното население ги смятало за една и съща секта), жените били силно ограничени в своите права. Достатъчно било една жена да излезе сама от дома си или самостоятелно да вземе решение, което касаело собствената й съдба или съдбата на дъщерите й – и веднага се оказвало, че всичко това е невалидно, тъй като било прерогатив на нейния съпруг.

Макар, че през Х-ти и в началото на XI-ти век положението на жените в повечето части на Лангедок – основната област в Южна Франция, било доста благоприятно, постепенно със засилването на влиянието на катарите и албигойците ролята на жените в обществото била постоянно ограничавана.

Тогава се засилва сенориалната собственост, изграждат се родови замъци, решават се въпроси, свързани с наследствата на различните категории феодални владетели.

Катарите и албигойците прекрасно схващали, че култът към „прекрасната дама“ води началото си и има своите корени в почитанието към Света Богородица. По онова време мнозина феодали, при това на високо ниво като прословутия Раймонд VІ Тулузки (1194-1222) били под тяхно влияние и, дори да не членували формално в сектите, им оказвали всякаква подкрепа. Еретиците смятали жените за „съсъд на злото“, за „извор на похот и разврат“ и се стремели всякак да ограничат правата им.

Под влиянието на еретическите схващания за второстепенната роля на жената, които схващания злостно отхвърляли култа към „прекрасната дама“ като нова християнска традиция, властите в Южна Франция – най-вече в Лангедок, а също и в съседния Прованс, свеждали правата на жените до минимум.

Еретическото влияние допринесло за формирането на такъв брачен кодекс, според който всички права на собственост се прехвърляли на мъжа – а жената с всички средства се опитвали да отстранят от дележа на наследството.

Така се стигнало до парадокса, че дори по времето на трубадурите, които възпявали „прекрасната дама“, всяка жена в Лангедок, независимо от социалния слой, към който принадлежала (благородна дама, селянка, жителка на град), оставала в почти робска зависимост от съпруга или сина си, а неомъжената – от брат, чичо или вуйчо.

И ако случайно се намерела „независима“ жена, или поне с амбиции да бъде такава, това били изключения, по-точно легендарни изключения, защото всъщност такива почти нямало.

За да получи правото на определена свобода на действие, една жена трябвало да остане вдовица, да има много значителен дял вдовишко имущество (подарък от съпруга й) и не по-малко солидна зестра (подарък от близките й, който в случай на вдовство се връщал при нея) – както и завидни лични качества, за да не се озове отново под властта на мъж.

Такава била Ерменгарда Нарбонска.

Тя е родена около 1129 г., а през 1134 г. станала наследница на огромни владения. Когато през 1143 г. наследила нарбонското виконтство, решила да не чака да се превърне в солидна матрона, и започнала сама да управлява земите си.

Същата година, едва на 14 години, Ерменгарда се оженила за благородник от стар род. Това било уредено от други мъже – графовете на Монпелие, Безие и Каркасон, може би подпомогнати от графа на Барселона. Те с усилие изтръгнали младото момиче от властта на графовете на Тулуза, които били свързани с еретиците-катари. После й намерили съпруг, който да не я обременява, и я поставили начело на обширните наследствени имения, които нямали мъж-наследник.

Тя ги управлявала умело, като успяла да държи настрани от владенията си дори онези, които й помогнали да застане начело на имотите си. Така успяла да извоюва доста голяма независимост, крайно необичайна за жена в онази епоха. Разбира се, това било схванато като крайна неблагодарност от графовете на Каркасон, Безие и Монпелие – които, естествено, я лишили от своята подкрепа и оттеглили покровителството си над нея. Това я довело до печален край.

В края на живота си самата Ерменгарда попаднала в капан, поставен от мъж от собствения й род. Понеже нямала свои преки наследници, тя решила да повери виконтството на един от своите двама племенници – и непредпазливо уведомила младежа за намерението си. Но едва през 1189 г. възрастната благородна дама предложила на племенника си да управлява заедно с нея – и неблагодарникът веднага принудил самотната си родственица да му предаде цялото управление.

Желаейки да предотврати всякаква нейна съпротива, той я затворил в командорството на тамплиерите, разположено на територията, която тогава принадлежала на Каталония (днес местността Труя във френския департамент Източни Пиренеи). Там, в крайна сметка, и починала (през 1196 или 1197 г.), изоставена от всички.

Така приключил животът на Ерменгарда Нарбонска – една от първите независими жени в Европа. Потвърдила се по-късната малко тъжна и саркастична сентенция: „Който изпреварва своето време, бива принуден да го дочака в немного удобно помещение“.

Но на гордата Ерменгарда дори това не било писано – да дочака „своето“ време.

Един от основните признаци за разпадането на Римската империя била огромната промяна в семейните ценности. За тази промяна имало икономически, социални и морални причини.

През първата четвърт на ІІ век от н. е, белязана от победите на император Траян, пазарите и къщите в Рим били наводнени с роби и робини от Дакия, Арабия и Месопотамия. В същото време се задълбочили негативните последици, свързани с разрастването на робството. Имперското общество потвърдило правилото, че в държави, където робството е широко разпространено, то принизява значението на брака и го осквернява, а често и го заличава като институция.

Дори и да не били развратни, богатите мъже-римляни, депресирани от обичайния си живот, в който трябвало да се съобразяват с волята на своята законна жена, предпочитали пред официалния брак безгрижния „конкубинат“ – живот с любовница-робиня. Октавиан Август придал на тези връзки съвсем законен характер, макар и те да останали на по-низше ниво от официалния брак.

Общественото мнение вече изобщо не се отнасяло с презрение към конкубината – именно такава връзка имал след овдовяването си императорът-философ Марк Аврелий.

Щом се влюбвал в някоя робиня, римлянинът обикновено веднага я освобождавал – а в такъв случай тя му оставала вярна и той продължавал да я издържа финансово. Родените от такива отношения деца можело да бъдат осиновени и ставали напълно законни наследници.

Така дори в най-аристократичните семейства на Рим прониквали хора, религии и, съответно, морално-етични възгледи, които нямали нищо общо с традиционната римска култура. Вълни от освободени роби (разбира се, били освобождавани не само жени, но и мъже по най-различни поводи) заливали римските градове.

Това, че в случая с конкубината римляните успявали криво-ляво да придадат външна пристойност на поведението си, не променяло нещата. Рим постепенно се превръщал в не-римски. Това явление изпъкнало с цялата си сила в началото на V-ти век, когато германецът Стилихон бил начело на римската армия, по-голямата част от която тогава вече се състояла от варварски германски отряди с тяхното бойно облекло, въоръжение и традиции.

Загрижени единствено за собствения си комфорт и удоволствие, също толкова безразлични към задълженията, които изисквало от тях обществото, членовете на римския елит постепенно се отдали единствено на личното си благополучие и се занимавали главно с управлението на робските си хареми –вместо с управлението на държавата или съответния регион, където живеели.

Когато група озлобени роби убили колегата на Плиний Млади (61-113) в Сената – бившият претор Авъл Ларций Македон, към трупа му с плачове се спуснала цяла тълпа от освободени робини, които той издържал в дома си.

Присъствието на много роби водело до сериозни последствия и проблеми дори в законните семейства. Многобройни са сатирите на създателя на епиграмата като литературен жанр – Марк Валерий Марциал (40-104), по адрес на прелюбодейците в семейния кръг. Той осмива и римлянина, който отново си купил продадената от него робиня, без чиито любовни ласки не можел да живее; и развратната матрона, влюбена във фризьора си – когато го освободила, тя му подарила парична сума, равна на заплащането при придобиване на благородническо звание „конник“. Подиграва се на римлянката Марула с нейните многобройни деца, родени не от законния й съпруг Цина, а от готвача, управителя на имението им, сладкаря, флейтиста, дори от боксьор и шут.

Тези епиграми визирали най-скандалните битови случаи, които разтърсвали Рим. Без съмнение, едва ли някой е щял да им обръща чак такова внимание, ако не са изразявали една вече засилваща се социално-обществена тенденция на разпада на семейните връзки.

Когато четем поетите от тази епоха, се създава впечатление, че в много римски семейства от началото на Империята (І-ви век сл. Хр.) е можело да се чуе размяна на взаимни упреци в изневяра. Такова е например, следното сатирично двустишие: Твоята жена те нарича „слугинчик“ – а самата тя е истинска „хамалинка“.

Злоупотребите и упадъкът на нравите, свързани с робството, довели до разлагане дори на семейства от висшия римски елит, където връзки с робини и слугини не се допускали.

Професионалните проститутки „вълчици“ обикновено можело да се намерят в предградията сред различните гробници. Но много повече разлагали семействата конкубинатът и атмосферата на всепозволеност и разюзданост, пораждана от многобройните връзки с роби и робини. Самите съпрузи вече смятали брака за нещо незначително и преходно.

Най-тъжното било, че, за да се противопоставят на това масово обезценяване и девалвация на брака и семейството, римляните се нуждаели от енергията и силата на един идеал. Но имало само отделни силни личности, както и някои философски школи и секти, които събирали групички вярващи. Разумът на мнозинството римляни, отслабен от вече разложената и повърхностна култура на тънещата в лукс и безверие Империя, не бил в състояние да потърси и намери такъв идеал. Нито пък отслабналата вяра в старите римски богове –  да го приложи на практика. До окончателния край на Империята в 476 г. имало още много време – но признаците на разлагането и предстоящата бавна агония се забелязвали вече ясно, и то най-напред в семейството.

Трябвало само някой да ги види. За съжаление такъв римски император не се оказал налице.

Дали аналогията с днешна Европа е случайна или не – всеки може да реши за себе си.