В средата на I-во хилядолетие пр. Хр., по време на масовото нахлуване на скитите в Европа, едно от племената на завоевателите се отклонило, продължило дългия си път покрай предпланините Кун-Лун и достигнало планините Юнан.

Номадите се влюбили в тези земи, защото тук имало красиви планински пасища. Това била една от малкото области на Южна Азия, където конете давали здраво и силно потомство, също както във Великата степ, откъдето идвали.

Племето „ба“, както наричали номадите, подчинило местните жители и основало царството Шу. В него се обединили множество полунезависими племена, които живеели по собствените си закони. Сред тях били и племената „тай“,които обитавали южните покрайнини на царството. Думата „тай“ означава „свободни“ – но тайците били робовладелци, защото довеждали от походите си много роби, за да обработват земята.

Тайците били отлични конници, но тяхната аристокрация предпочитала бойните слонове. Слонове имало във всяко село и на тях се сражавали не само вождовете, но и тайски жени-амазонки.

Воините-тайци били прочути със своята храброрст и затова владетелите на Ангкор, наричани „девараджи“, охотно ги приемали като военни заселници. Самата империя Ангкор била могъща държава с огромни градове. Кулите на храмовете й се издигали до самото небе, а стените им били украсени с хиляди статуи.

Варварите-тайци трябвало да защитават границите й, но когато след смъртта на девараджа Джаяварман VII в Ангкор избухнали междуособици, военните заселници се разбунтували и превзели граничния град Сукотай на река Менам. След тези събития родината на тайците – Юнан, претърпяла страшния удар на татаро-монголските нашествия.

Бягайки от монголите, тайските племена нахлули навътре в империята Ангкор. До края на ХІІІ-ти век те опустошили и завладели провинциите на запад от голямото езеро Тонле-Сап.

По време на управлението на вожда Рама Камхенга (1275-1317) тайците превзели по-голямата част от Индокитай, но след смъртта му започнали междуособни борби – и едва през 1378 г. новата държава Аютия, възникнала върху развалините на Ангкор, успяла да обедини тайските племена, живеещи в долината на Менам.

Тайците от Аютия поробили местните племенни хора – моните и кхмерите. Много местни жители станали царски роби – „даса луанг“. Те живеели в селата си, плащали данъци и, както по времето на империята, давали задължителен труд. Този 6-месечен труд бил задължителен за всички: робите работели по царските ниви и на строежите, а свободните тайци правели военни упражнения или отивали на боен поход.

След като се сблъскали със силната монголска конница, тайците възприели нейната военна организация – те били разделени на стотни, хилядни и десетохилядни (тумени). Хилядните и тумените се командвали от вождовете на племената, а стотните – от старейшините на силни родове. На 18-годишна възраст всички младежи от дадено село били призовавани на военна служба и трябвало да живеят две години в дома на стотника, занимавайки се с военни упражнения.

През 1431 г. тайската армия за трети път превзела Ангкор. Великият град бил разрушен, а населението – десетки, ако не и стотици хиляди роби, били откарани в Аютия. Сред пленниците имало чиновници, брахмани, будистки учени – и, така или иначе, варварите започнали да се вслушват в това, на което ги учели техните роби.

Тайландските царе започнали да приемат обичаите на Ангкор. Те създали администрация от чиновници-брахмани, образували „министерства“ – кроми, провеждали преброяване на населението. Също, както в Ангкор, чиновниците се различавали по дрехите и броя на нивата („етажите“) в своите чадъри. Като възнаграждение получавали земи и роби за обработката им.

Ангкор бил основан от имигранти-индуси и, приемайки традициите на Ангкор, тайландците възприели и културата на древна Индия.

През XIII-XIV-ти вв. моните-кхмери приели будизма във формата „хинаяна“ и повечето манастири били превърнати в манастири – „вати“. Монасите, живеещи във ватите, учели селските деца на четмо и писмо, лекували болните и хранели бедните. А големите манастири в Аютия били центрове на будистката наука, където получавали грамотност децата на аристокрацията. В края на учението си младите мъже се представяли пред царя, изпълнявайки ритуала на поднасяне на цветя, свещи и тамян, след което ги назначавали на различни длъжности.

Въпреки, че Аютия наследила много от характеристиките на Ангкор, тайската държава останала завоевателна и почти всяка година стотици и хиляди воини отивали на походи в Камбоджа или Лаос – а на връщане карали кервани роби.

Но през ХVІ-ти век Аютия се сблъскала с друга мощна военна държава – Миянма (Бирма). Нахлуването на бирманците през 1563 г. причинило катастрофа. Прославената тайска армия била разгромена, Аютия паднала, а десетки хиляди селяни били откарани като роби на новите господари.

Тайската държава била спасена от окончателно унищожаване само от междуособните войни, които избухнали в Миянма. Възползвайки се от това, принц Наресуан вдигнал тайците на въстание и през 1584 г. възстановил Аютия.

В началото на ХVІІ-ти век войните с Миянма завършили и Тайланд най-после можел да си отдъхне и да се озърне в променения свят.

А светът вече бил съвсем друг. През 15-ти век Аютия била изолирана страна на края на света, която индийските търговци посещавали просто на път за Китай. Но сега Тайланд вече бил център на морски кръстопът, през който преминавали холандски, английски, португалски, испански, китайски, японски и индийски кораби. Стотици безработни самураи дошли от Япония в Тайланд и от тях била сформирана царската гвардия.

Комуникацията с външния свят отворила очите на тайландските царе. Оказало се, че Тайланд не е център на Вселената, а архаичен остатък от древността, последен фрагмент от индо-шумерската цивилизация и, което било най-опасното: съсед на могъщи империи – Китай, Индия, Япония.

И не му оставало нищо друго, освен да потърси своето място в този нов и непознат свят.

Разширяването на географските знания за река Дунав било свързано със завладяването и развитието от страна на Рим на варварски земи източно от Италия и северно от Гърция.

В хода на война с едно от иллирийските племена пълководецът Марк Ливий Друз през 112-111 гг. достигнал Дунав по долината на Морава. Но най-напред римляните и северно-тракийските племена даки се срещнали в първата половина на І-ви век пр. Хр. Тогава проконсулът на Македония Гай Скрибоний Курион, преследвайки тракийски отряди, достигнал планините северно от Дунава; тоест, започнал откриването на Южните Карпати. Но там се уплашил от мрачните и страховити планински клисури и върнал армията си назад.

Завоюването на Подунавието започнало от горното течение на река Сава. През 35 г. пр. Хр. тук нахлули легионите, водени от Октавиан Август, чийто военен съветник бил Випсаний Агрипа. Те прекосили северната част на Далматинските планини – лабиринт от малки хребети, долини, котловини и плата, и по река Купа стигнали до Сава, завземайки тясна (30-40 километра) ивица от нейното средно течение. Отделни римски съгледвачи вероятно стигнали до Дунава, слизайки по река Сава до устието й.

През 29 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас (внук на своя съименник, победителя на Спартак), в качеството си на подчинен на Октавиан Август, извършил поход към долното течение на Дунав от Североизточна Македония покрай планините Дунакс и Скомий (Рила и Витоша) през Софийското поле, надолу по долината на река Екс (Искър). Така през 27 г. пр. Хр. римляните завзели пространството между десния бряг на река Дунав и северните склонове на Стара планина до Черно море, тоест, днешна Северна България.

По-късно те отново се появили на Средния Дунав: през 12–9 гг. пр. Хр. Тиберий се сражавал с варварските племена в Панония, като опустошил пространството между Сава и Драва, както и широк участък от течението на Дунав. Той открил хълмистите области на Среднодунавската равнина и езерото Балатон. Но Тиберий отвлякъл вниманието си с походи срещу германците и панонците въстанали. След 15 години той се завърнал в Панония и към 9 г. сл. Хр окончателно я покорил.

По същото време легатът Гней Корнелий Лентул бил изпратен от Панония в Дакия. През зимата той прекосил замръзналия Дунав, изтласкал даките на изток, пресякъл Среднодунавската равнина на юг до устието на р. Муреш и се изкачил на голямо разстояние нагоре по долината й. В 6 г. Тиберий форсирал Дунава и по Морава за пръв път нахлул в Бохемия на разстояние почти 100 км.

През І-ви век римляните успели да завладеят степните хълмисти пространства между левия бряг на река Дунав на юг и планините на север. Началото на окупацията на Долнодунавската равнина било поставено с военните експедиции на Елий Кат и Силван Плавт през 2-ра и 12 г. За да се предпазят от нападенията на даките, те построили покрай целите Южни и част от Източните Карпати отбранителен вал с дължина около 450 км. Въпреки това, нападенията на варварите срещу новите дунавски провинции продължили. Римляните ту търпели сериозни поражения, ту спечелвали съмнителни победи.

През 85 г., по времето на император Домициан, Корнелий Фуск изтласкал от Мизия нахлулите там даки, построил мост над Дунав и, преследвайки врага, навлязъл дълбоко навътре в Дакия. Но в планините бил обкръжен и напълно разгромен. Самият той загинал.

Тогава Домициан изпратил срещу даките Тетий Юлиан. Той спечелил през 88 г. победа близо до клисурата Железни врати, където Дунав се стеснява до 150 м.

Домициан отпразнувал триумф в Рим, но в следващата 89 г. подписал срамен за империята договор с „победения“ дакийски цар Децебал: обещал да му плаща годишна „субсидия“ и да изпрати майстори и военни специалисти, за да организират неговата армия по римски образец и да му помогнат в строежа на сгради и крепости.

Децебал може би смятал, че е победил Империята. Но през 106 г., след падането на неговата столица Сармизегетуза ,не му оставал друг изход, освен да се самоубие.

Империята все още била непобедима. Дунав станал римска река.

Българската история познава хиляди подвизи. Това е история, с която трябва да се гордеем. Често обаче, ние забравяме славата на народа си и започваме да вярваме на историческите заблуди. В тази статия ще ви запознаем с десет примера от българската история, с които трябва да сме горди.

Ето ги и тях:

България е най-старата държава с непроменено име в Европа.

Известно е, че най-старата европейска държава е Сан Марино. Нейната самостоятелност обаче е призната векове по-късно от самото създаване на държавата. В същото време България е запазила първоначалното си име, с което Кубрат я е нарекъл през 635г. Въпреки, че е попадала под робство два пъти, нейното име е останало непроменено. Първоначално е призната от Византия благодарение на съюза на Ираклий и Кубрат. През 681 година е повторно призната от император Константин IV. Така България е останала единствената държава в световната история, която не е променила името си през цялото си съществуване. А България е една доста стара държава…

Падането на Триезичната догма

Преди появата на българският език се е спазвала т.нар. Триезична догма, която гласяла, че съществуват три свещени езика –латински, гръцки и иврит. Само на тях можело да се извършва богослужебният ритуал.

С появата на българския език като богослужебен, в отделните християнски общности се появила смелостта да претендират богослужението да се извършва на местния език, а не както досега – на канонизираните латински и гръцки.

Българите са първия народ, който е нанесъл три последователни поражения на арабите

Това се случва по време на управлението на хан Тервел. През 717 и 718г., българската армия на три пъти побеждава арабите водени от Маслама в Тракия. Преди 717г., византийците записали няколко победи над арабите, но никога не били постигали подобно нещо – три последователни победи над арабските войници. Където и да отидели, арабите се превръщали в напаст за бедните жители на Африка, Азия и Иберия. Затова византийският император се обърнал за помощ към Тервел, на която ханът незабавно се отзовал. Така настъпва краят на арабската хегемония. Никой друг враг на Умаядския халифат не е успял да му нанесе три последователни поражения.

Единствено армията на Второто Българско Царство успяла да разгроми войски от три различни „модела“. Това се случило за по-малко от десетилетие.

Унгарската армия, която била устроената по „западен“ образец била разгромена от  Йоан Асен II и брат му Александър.  Другата победа е над армията на Теодор Комнин. Това била славна победа, тъй като тя въплъщавала цялото византийско военно изкуство. Също така са разгромени и монголските отряди, които нахлули в Европа през 1240 г.

Разбиването на Средновековната политическа система

До 927г. в Средновековната политическа схема единствените понятия, които съществували били западна и източна империя. Тогава се появила България, която е първата европейска държава разбила този ред.

Съществуващият от времето на Диоклециан модел за една Западна и една Източна имперска титла бил разрушен от признаването на Петър I за цар (император) през 927 г. България била първата държава в Европа, която унищожила досегашната традиция и създала нова империя.

Българският средновековен флот побеждава третата европейска морска сила – Генуа.

Флотът на Добруджанското деспотство разгромил черноморските армади на Генуа през 70-те години на XIV век. До тогава само две държави можели да се похвалят с подобен подвиг – Венеция, която доминирала над Западното Средиземноморие и Арагон, доминираща над Източното.

Българският народ е сред народите, оказал една от най-дългата съпротива срещу Османската империя – продължила около 80 години.

Българите са били най-борбеният народ, който Османската империя е срещала. В периода от 1340 до 1421 година, когато турските набези над Европа се увеличили, те оказвали активна съпротива срещу османците и на местно и на държавно ниво. Единствено унгарците като независима държава със своята 130 годишна съпротива, превъзхождат българският народ. Борбата им продължила и в рамките на Хабсбургската монархия над век и половина.

Въпреки дългото робство, българите са единственият народ, който е съумял да задържи своята държавна традиция

Ако започнем да изчисляваме, българската държава е била под робство за около 660 години. Това обаче никога не е пречело на националния ни дух. Българските традиции са се запазили през годините, а държавната ни традиция е съумяла да се задържи в рамките на три царства. Дори лишени от своя суверенитет за толкова дълго време, българският народ е успял да възстанови своята държавност.

Бройката на участващите български в Руско-турската война е толкова, колкото на армиите на Сърбия и Румъния.

България участвала в Освободителната война с над 50,000 българи, които имали активна роля в хода на войната – като снабдители, преводачи, доброволци и разузнавачи. Българската армия е била почти толкова голяма колкото армиите на Румъния и Сърбия, които имат свои самостоятелни армии. Жертвите, които е дала България, наброяват над 15 000 българи, число, което се сравнява с убитите руски войници.

Единствено българите като християнски народ в Османската империя са успели да издействат самостоятелен национален статут (милет).

Това станало заради признаването на Българската Екзархия и проведения по-късно плебисцит за нейното разширение. Цариградската патриаршия и Русия били твърдо против българите да имат собствена екзархия, но благодарение на законите, българите успели да си извоюват най-голямата, културна, политическа и самостоятелна победа в своята история. И всичко това с помощта н мирни средства.

Автор: Божидара Иванова