Още
    Начало Блог Страница 91

    Холандската кухня през ХVІІ-ти век – зеленчуци, сирене и много-много бира

    През ХVІІ-ти век ястията в холандската кухня били тежки, много засищащи – и, в същото време, набързо приготвени. По онова време абат Сартр пише:

    „Масло, сирене, сланина – това са ястия, които не изискват много внимание. А бульонът им не е нищо друго, освен вода, в която са хвърлени много сол, индийско орехче, ориз и скълцано месо. Няма никакъв вкус. Тази помия ясно показва, че не е нужен повече от час, за да я приготвите“.

    Цял час – това е доста щедро предположение, ако се вгледаме в рецептата. Що се отнася до индийското орехче, добавяли го само в тържествени случаи, защото въпреки оживената търговия, подправките все още били изключително скъпи. По същото време парижките готвачи готвели своите бульони по половин ден.

    Холандската домакиня, независимо от социалното си положение, сама се занимавала с готвене, но, по правило, не изпитвала голяма любов към кулинарното изкуство. В много семейства готвели веднъж седмично, през останалите шест дни претопляли вече готовите ястия. Само много високопоставени дами държали метр д`отел и готвач, който през втората половина на века обикновено бил французин.

    Животът с плодове, ядки и сирене от Флорис Классуон ван Дък. Уикипедия

    Богатите домакини с изтънчен вкус черпели знания от готварски книги, например от „Ловък готвач или Акуратна домакиня, описващи най-добрия начин да се готвят, варят и пекат всякакви ястия“, публикувана в Амстердам през 1668 г. Имало и френски наръчници –  „Френски кулинар“ на Ла Варен и „Превъзходна школа за служителите на стомаха“. Те съдържали отлични френски рецепти, но в Холандия рядко ги спазвали.

    Селяните се хранели почти изцяло със зеленчуци и млечни продукти. Моряците – с риба, булгурена каша и сирене. Трапезата на гражданите също била доста еднообразна. Бедняците се задоволявали с ряпа и пържен лук; също стар, нерядко почти мухлясал, хляб и бира.

    Националното ястие, което най-често се готвело за обяд, било „хютспот“. Представлявало скълцано овче или говеждо месо, листни зеленчуци, пащърнак или сливи, поръсени с лимонов или портокалов сок и напоени с оцет. Всичко това се смесвало и дълго се варяло с добавяне на мазнини и джинджифил…

    По-изисканото „олипотриго“ (Olla podrida – исп.), което дошло от Испания, заменяло „хютспот“-а по празници. При неговото готвене в продължение на 3 1/2 часа се варели парчета от кастриран петел (петлите се кастрирали за угояване), агнешко, овче, телешко, говеждо, колбаси, свински джолан, свинско месо, цикория, артишок и различни подправки. В полученият сос се добавяли жълтъците на 4-5 яйца, кисело вино и топено масло. Сосът се приготвял отделно и с него заливали сместа от различни видове месо, която се сервирала с печени кестени.

    През 1631 г. учениците в Лайденското училище получавали за неделен обяд супа с хляб, горещо месо или хютспот. В делнични дни получавали същата супа с хляб, кълцано месо и зеле, хютспот, бял фасул или риба с хляб, масло и сирене. Един хляб на четирима.

    Холандското масло (особено от Делфт и Лайден) се славело със своето качество. Изнасяли го на високи цени, а самите холандци се задоволявали с евтино английско или ирландско масло.

    Немците наричали холандците „сиреногълтачи“. Дълго време сиренето било почти единственият продукт на холандския експорт. Някои видове се радвали на специално търсене – „Тексел“ и „Гауда“. Лайденското сирене ароматизирали с кимион. „Едам“ приготвяли, като го смесвали с пармезан.

    Поради недостига на пшеница в Холандия пекли хляб, който французите единодушно обявявали за негоден за ядене. Черен, клисав, плътен – приготвяли го от ръжено, ечемичено, овесено брашно. Много скъпият пшеничен хляб се смятал за сладкиш и го сервирали в неделя и по празници. В ежедневието можели да си го позволят само богатите хора.

    Холандците били най-големите консуматори на зеленчуци в Европа. Почвата в селата била подходяща за градински култури, макар и не твърде разнообразни. Грах, боб, зеле, моркови, брюква (жълта ряпа), бяла ряпа и краставици, заедно с млечни продукти формирали основната трапеза на обикновените хора. Артишокът, зеландските и холандските аспержи си спечелили международно признание и били изнасяни в Англия.

    Кромидът служел за подправка. Картофите се смятали за отровни – което е вярно, ако някой реши да консумира листата и стъблата. Докато европейците разберат, че се ядат грудките, а не надземната част, изминало време. Засега ги отглеждали заедно с доматите като декоративни растения.

    Рибата – речна, морска, прясна, осолена, печена, варена, със сос и без, допълвала предимно вегетарианското меню на обикновените холандци.

    Кухненска сцена от 1644 г., от Дейвид Тениърс. Уикипедия

    Холандската природа била оскъдна на питейна вода. Трябвало да слагат цистерни, да копаят кладенци и да кретат с кофи до каналите. Затова пиели много малко вода, а най-бедните я използвали за разреждане на мляко и бира.

    Бирата била национална напитка. Пиели я по време на, преди и след хранене, у дома и в таверните. Имало два вида бира – „проста“ и „двойна“, в зависимост от съдържанието на алкохол. „Двойната“ била много силна и подбуждала към буйстване. Националното потребление на бира достигало огромни мащаби. Към 1600 г. само в таверните на град Харлем изпивали 250 000 хектолитра (25 милиона литра) годишно! Повечето градове, въпреки усилената работа на собствените им пивовари, трябвало да внасят бира от Англия и германските княжества.

    Холандците от ХVІІ-ти век обичали подсладени вино и водка (впрочем, водката се появила в Русия през ХVІ-ти век именно от Холандия и Дания) – а на Богоявление в таверните сервирали подсладена бира.

    В специални случаи, например, по време на сватба, приготвяли коктейла „хипокрас“, чиито рецепти били изключително многобройни. Общо взето, трябвало да се смесят подсладено и леко разводнено рейнско вино с канела, джинджифил и готварски карамфилчета. В опростената версия това било врящо бяло вино, в което размеквали пръчица канела.

    „Глиганска зурла“ – бойният строй на Тевтонския орден

    Бойният строй на западните рицари в средновековна Европа не се отличавал с особено разнообразие. Обикновено те се строявали в една, най-много две редици на широк фронт, след което нетърпеливо очаквали сигнал да атакуват. Причината била тривиална: всеки рицар смятал за недостойно да се „крие“ зад гърба на другите в битката и бързал да се отличи с личните си подвизи в предстоящото сражение. Това, естествено, не спомагало за укрепване на дисциплината и намалявало възможностите на пълководеца да използва различни бойни формации срещу противника.

    Малко по-различно било положението сред воините от различните монашески рицарски ордени. Там дисциплината обикновено била на висота. Магистрите на ордените се стремели към разнообразяване бойния строй с цел получаване на повече възможности за различно маневриране на бойното поле.

    Една от известните новости при рицарите от Тевтонския орден бил бойният строй „клин“ или, както още го наричали, „глиганска зурла“. Той представлявал клиновидно построяване на бойната формация с цел „разсичане“ на неприятелските редици и разпиляване на вражеските сили.

    По този въпрос обаче сред историците се водят оживени спорове.

    Причината някои от тях да се съмняват в предимствата на „глиганската зурла“, е в очевидният недостатък на този начин на построяване. Най-известният исторически епизод с използване на клиновидния боен строй е прочутото „Ледовое побоище“ – битката на св. Александър Невски срещу Тевтонския орден на Чудското езеро, където рицарите биват разгромени върху ледената повърхност.

    Ледовое побоище. св. Александър Невски срещу Тевтонския орден. Летописна миниатюра, от средата на XVI век.

    Има обаче и мнения, че описанието на „глиганската зурла“ се схваща неправилно от съвременните историци. Някои от тях смятат, че благодарение на тясното, дълбоко построяване „клинът“ позволявал да бъдат „пробити“ вражеските редици. Очевидно привържениците на тази хипотеза смятат, че в този случай се получава нещо като удар на брадва върху цепеница.

    Достатъчно е обаче да се замислим по-задълбочено, за да установим, че това просто е трудно за реализиране – в този случай нападателите сами си създават проблем. Защото така върхът на „глиганската зурла“ навлиза сред вражеския строй – тоест, бойците там доброволно се озовават обкръжени от три страни. В условията на яростна ръкопашна схватка това е равно на самоубийство.

    Второ: когато се сблъска с препятствие (вражески воин), конят от първата, най-тясната, редица на „клина“ ще спре, което означава автоматично спиране и на всички конници подире му.

    Трето, при тази формация в началния етап на битката участват само неколцина рицари от първата редица на „зурлата“. Другите на практика бездействат. Повече от явно е, че в такава тактика няма никаква военна логика. Неприятелските удари („удари“ в буквален смисъл!) се стоварват върху малцината бойци от тази първа редица, които се оказват обречени на смърт.

    Но, в такъв случай, за какво се използвала „глиганската зурла“?

    „Клинът“ представлявал колона, която леко се стеснявала към предната си част. В първата редица имало от 3 до 9 воини (в зависимост от общата численост на отряда). Във всяка следваща редица броят им се увеличавал с двама – така образували равнобедрен трапец, насочен с тясната си част към неприятеля. Дълбочината на построяването достигала 5-7 реда. Например, в първата редица – 3 рицари, във втората – 5, в третата – 7, в четвъртата – 9, в петата – 11. Широкият заден край на „зурлата“ се състоял от най-опитните и добре въоръжени рицари.

    Отзад „клинът“ бил подкрепен с правоъгълна колона конници, дълбока десетина редици. В средата на колоната се намирали редовите бойци: оръженосци, конни арбалетчици и пехотинци. Отляво и отдясно те били прикрити с колони тежковъоръжени рицари. Основната задача на клина била да се преодолее зоната на вражеския обстрел с минимални загуби. Добре защитените рицари прикривали пехотинците от вражеските стрели с щитовете и собствените си брони.

    Някои автори, обаче, не са съгласни с това. Според тях, уязвимостта на колоната е много по-висока от тази на разгърната атакуваща редица – защото така противникът обстрелва гъста маса конници, които се движат много близко един до друг. Тесният челен фронт на „клина“ може да намали ефекта от фронтален обстрел с мощни и бавно зареждащи се артилерийски оръдия, но не и да предпази от маса стрели, падащи „навесно“.

    Други изследователи смятат, че „клинът“ изглеждал по следния начин: 12 редици с общо 504 бойци. Първата редица се състои от двадесет конници. Във всяка следваща се добавят 4 души (по двама отляво и отдясно), достигайки в последната 64 бойци. Във вътрешната си част, започвайки от 5-та редица, „клинът“ включвал стрелци. По този начин „глиганската зурла“, всъщност, била не колона, а трапец, обърнат с тясната си страна срещу врага. Когато първата редица спирала, сблъсквайки се с противника, фланговите бойци от следващите редици автоматично се присъединявали към нея, защото пред тях имало празно пространство. Така се оформяла уголемена и единна първа редица. В това време конниците от центъра на „клина“ отивали по фланговете или заменяли падналите в предните редици. По този начин „зурлата“ се превръщала в разгърнат строй.

    Сам по себе си „клинът“ не дава кой знае както предимство. Той не е нищо повече от средство за минимализиране на загубите в процеса на достигане до бойното поле. А след началото на битката се появявали други фактори, които и решавали изхода на сражението.

    „Клинът“ неслучайно се използвал най-вече в Тевтонския орден. Той се сражавал често с руската кавалерия, която била по-маневрена от тежките рицари и в състава си имала голям брой конни стрелци. При тези условия рицарите трябвало да доведат оръженосците и пехотинците с най-малко загуби до линията на сблъсъка с основните сили на руската армия – което и се опитвали да постигнат чрез бойния строй „глиганска зурла“.

    Гелон – столицата на скитите

    Когато започнал да пише своя грандиозен труд „История в девет книги, или Музите“, древногръцкият историк Херодот (484-425 г. пр. Хр.) направил първото си дълго пътуване до Скития. Именно там, в земите на днешна Украйна и Южна Русия, персийският крал Дарий претърпял тежко поражение от скитите. Това се случило през 512 г.пр. Хр. Как и по какви причини се озовал той в Скития, защо огромната му армия била победена – това интересувало древният историк.

    В онези дни Скития била легендарна и мистериозна страна. Омир в „Одисея“ я нарича „вечно облечена в мъгла и облаци“.

    Херодот отседнал в гръцката колония Олвия. Тук той прекарал няколко месеца, като от време на време правел опознавателни пътувания дълбоко в скитските предели.

    Той нарича „скити“ всички народи, които живеели северно от Черно море. Ситуацията се усложнявала от липсата на скитска писменост. В курганите – надгробните могили на войнствените скити, са откривани само оръжия и златни украшения. Но кой е погребан, как се е казвал, какъв пост заемал – курганът мълчи. Разговорите с местните жители, главно с гърците, се превърнали в основен източник на информация за историка.  От тях Херодот узнал и за столицата Гелон, която се намирала в земите на скитското племе будини. Той пише:

    Скитски бойци, нарисувани върху чаша, намерена в кургана Кул’Оба край Керч (Национален Ермитаж, Санкт Петербург). Уикипедия.

    „В земята на будините се намира дървен град, наречен Гелон. Всяка градска стена е дълга 30 стадия (гръцкият стадий е равен на 178 метра – б. а.). Тя е висока и изцяло от дърво. Къщите и храмовете също са построени от дърво. Защото там има храмове на гръцките богове със статуи, олтари и храмови постройки от дърво, построени по елински образец. На всеки три години будините празнуват фестивал в чест на Дионис и изпадат във вакхански екстаз. Жителите на Гелон говорят отчасти на скитски език, отчасти на гръцки. Будините, които са коренното население на тази страна, са номади. Това е единственият народ тук, който се храни с борови шишарки. Гелоните пък, напротив, се занимават със земеделие, градинарство и ядат хляб. По външен вид и цвят на кожата те изобщо не са като будините. Впрочем, елините наричат и будините „гелони“, което е неправилно. Цялата им земя е покрита с гъсти гори от различни дървета. Сред горските дебри се намира огромно езеро, заобиколено от блата и тръстики. В това езеро ловят видри, бобри и други животни с четириъгълна муцуна (историците смятат, че става дума за лосове – б. а.). С кожата на тези животни будините подплатяват дрехите си, а тестисите на бобрите се използват като лек против болести на матката. “

    Разказът на Херодот дал тласък за археологическото търсене на града. По въпроса имало различни версии. По принцип те се свеждали до предположението, че Гелон трябва да бъде търсен или на Волга, или на Средния Дон.

    Херодот косвено посочва къде се намирал Гелон. Когато описва походът на Дарий срещу скитите, той разказва, че военните планове на номадите били съставени много умело. Армията на цар Скопас трябвало да примами персите покрай Меотида (Азовско море). Войските на други две скитски държавни образувания – царствата на Иданфирс и Таксакис, обединени в една армия с гелоните и будините, трябвало да отстъпват бавно и да примамват врага в безлюдни местности.

    Персите ги преследвали упорито и навлезли в земите на будините. Тук се натъкнали на голям град, ограден с дървена стена. Жителите му не оказали съпротива и избягали, затова градът бил празен. Персите го опожарили.

    Херодот постоянно сочи, че Гелон се намирал близо до река Танаис (Дон). След дълги спорове историците стигнали до извода, че най-вероятно древният Гелон – това е т. нар. „Велско городище“, на 35 км от Полтава нагоре по река Припят. Археологическите разкопки тук показали, че първоначално дървената крепостна стена е била с височина около 2 метра. Но в края на VI в. пр. Хр. тя била изгорена, точно според сведенията на Херодот за опожаряването на града от персите; после възстановена двойно по-висока – до 4 метра.

    „Бой на скити и славяни“, В.М. Васнецов, 1881. Уикипедия.

    Оказало се, че градът бил голям занаятчийски център. Археолозите открили цели квартали на ковачи, леяри на бронз, грънчари. Били намерени парчета от гръцки йонийски амфори от VI-V в. пр. Хр., както и от средиземноморски амфори, произведени в неизвестен център. Това означава не само, че жителите на селището търгували със страните от Средиземноморието, но и, че тук вероятно е живяла цяла колония гръцки търговци.

    В крепостните ровове били открити бронзови, железни и костени върхове на стрели, железни мечове и кинжали, дротици (копия за хвърляне), железни люспи от доспехи, камъни за хвърляне с различни размери, боздуган.

    Археолозите доказали, че в края на VI в. пр. Хр. градът претърпял катастрофа – бил напълно опожарен. Това потвърждава разказа на Херодот, според когото през 512 г. пр. Хр. персите, без съпротива от местното население, завладели и изгорили Гелон. Тяхното нападение върху централния град на Северна Скития било неизбежно – огромният укрепен район, прочут със своята търговия, следователно, и с богатства, не можел да не привлече вниманието на нашествениците.

    След разгрома на персите градът бил построен отново и съществувал до ІІІ-ти век сл. Хр. До момента не може да се установи как и защо е загинал.

    Гвелфи срещу гибелини

    През 1480 г. италианските архитекти, поканени в Русия от Великия Московски княз Иван ІІІ да строят Кремъл, се изправили пред важен въпрос: каква форма трябвало да имат зъберите по стените и кулите? Права или раздвоена, като „лястовича опашка“? На пръв поглед, това било архитектурна подробност – но се оказало, че е проблем с политически характер.

    Въпросът се състоял в това, че италианските поддръжници на папата, наричани „гвелфи“, имали замъци с правоъгълни зъбери. А зъберите по стените на противниците на папата – гибелините, били раздвоени, с форма на „лястовича опашка“. (За по-нагледно: това е формата на кръста на прочутия Малтийски орден).

    След известен размисъл архитектите стигнали до правилния извод, че Великият Московски княз, като православен владетел,  определено не може да е привърженик на папата. Затова и до ден-днешен зъберите по стените на Кремъл повтарят формата на тези по замъците на гибелините – противниците на папата, в средновековна Италия.

    Портрет на Фредерик II. Уикипедия.

    Борбата на тези две партии обаче предопределила не само облика на стените на Кремъл – но и пътищата на западноевропейската история.

    През 1194 г. на императора на Свещената римска империя Хенри VI Хохенщауфен се родил син – бъдещият крал Фридрих II. Малко след това дворът му, който скитал по Италия, спрял за известно време в южната част на страната. Там императорът се обърнал към абат Йоахим Флорски с въпрос за бъдещето на своя наследник. Отговорът бил убийствен: „О, кралю! Твоето момче е разрушител и син на погибел. Уви, Господи! Той ще разори земята и ще угнетява светините!“

    Именно по време на управлението на Фридрих II (1220-1250 г.) започнала конфронтацията между двете партии – гвелфи и гибелини, която по различен начин повлияла върху историята на Централна и Северна Италия до ХV-ти век. Тази борба започнала във Флоренция и, формално, винаги оставала чисто флорентински феномен. Но обикновено флорентинците ангажирали почти целия Апенински полуостров и дори съседните страни, преди всичко Франция и Германия, в привидно „градските“ си междуособици. Как започнало всичко?

    През 1216 г. на богата сватба в селишето Кампи, близо до Флоренция, станало пиянско сбиване. В действие влезли кинжали и младият благородник Буонделмонте деи Буонделмонти убил Одо Ариги. Страхувайки се от отмъщение, младежът обещал да се ожени за девойка от търговския род Амидеи, роднина на Ариги. Но нещо накарало младоженеца да развали обещанието си и да избере съпруга момиче от аристократичното семейство Донати.

    Сутринта на Великден Буонделомонте на бял кон тръгнал към къщата на булката, за да сключи брачния обет. Но на главния мост на Флоренция – Понте Векио, той бил нападнат и убит от измамените Ариги. „Тогава – пише летописецът, – започна разрушението на Флоренция и се появиха нови думи: партията на гвелфите и партията на гибелините“.

    Сватбата на Буундемонте, масло върху платно от Саверио Алтамура, 1858-1860г. Уикипедия.

    Все пак, разделението между гвелфи и гибелини наистина става през XIII век – но негов източник са не междуособиците сред флорентинските кланове, а глобални процеси в европейската история.

    По онова време Свещената Римска империя на германската нация се простирала от Балтийско море на север до Тоскана на юг, и от Бургундия на запад до Чехия на изток. Названията на партиите произхождат от немски. Немският род Велфи (Welf) притежавал Саксония и Бавария, италианците  произнасяли названието му като «гвелфи» (Guelfi); на свой ред «гибелини» (Ghibellini) е изопаченото немско „Вайблинген“ (Waiblingen – название на замък) – това са Хохенщауфените, които са родом от Швабия.

    Папският Рим бил в състояние на непрестанна борба срещу Хохенщауфените, които искали да завладеят цяла Италия. Така северните италиански градове се озовали между чука и наковалнята – тяхната независимост била заплашена както от германските императори, така и от папите. Градовете трябвало да изберат кого да вземат за съюзник. Тези, които подкрепяли папата, били наричани „гвелфи“ (династията Велф била враг на Хохенщауфените), а противниците на папата – гибелини, съюзници на Хохенщауфените. Грубо казано, в градовете за гвелфите били пополаните (пополо – народ), а за гибелините – аристокрацията. Така геополитическите фигури се оформили: императорът, папата, градовете.

    Италианските граждани почувствали властовия вакуум и не закъснели да го използват: започнало движение за самоуправление, което за 200 години напълно променило баланса на властта не само в Италия, но и в цяла Европа. Старите римски центрове, пострадали от варварите, успешно се съживявали и в Италия имало много повече граждани, отколкото в другите западни страни.

    Жестокостта била задължителна част от борбата между италианските средновековни партии. Властта била жестока, но гражданите също били жестоки към нея: „виновните“ подести (кметове), консули, дори църковници бивали бити, изтръгвали езиците им, ослепявали ги, гонели ги позорно по улиците. Такива нападения давали временна илюзия за свобода. Властите отговаряли с мъчения и стимулирали доносничеството.

    Политическите предпочитания се променяли доста бързо. Дали човек е гвелф или гибелин, често зависело от конкретния момент. През целия ХІІІ-ти век надали имало поне един голям италиански град, където властта да не се сменяла насила няколко пъти.

    Гвелфите и гибелините въобще не били организирани партии, подчинени на ръководството на официални лидери. Те се състоели от мрежа независими групи, които си сътрудничели до известна степен под подходящо знаме. Като цяло партиите просто осигурявали вярност към папата или императора. Това била цялата им идеология.

    В тази борба трудно можело да се говори за невинни или виновни. Летописецът от ХІІІ-ти век Саба Маласпина еднакво определял гвелфите и гибелините като „демони“; а Джери от Арецо наричал своите съграждани „езичници“, защото се прекланяли пред тези партийни имена, сякаш са идоли.

    Всъщност, тези названия определено са подходящи и за някои съвременни политически партии. Древните римляни са го казали отдавна: „Времената се менят – хората не“.

    Кой е четвъртият кораб или загадките на Христофор Колумб?

    Когато искаме да разберем кой всъщност е бил Христофор Колумб, неволно се досещаме за едно от най-разпространените прозвища на мистични персонажи в криминалната литература – „господин Никой“.

    Произходът и откритията на Колумб са обвити в загадъчна неизвестност. Макар да се смята, че той бил син на генуезкия тъкач Доменико Коломбо, в запазените списъци на майсторите от гилдията на тъкачите в Генуа няма човек с такова име. Къщата на площад „Данте“, където се твърди, че е роден, представлява обикновена туристическа бутафория, подобна на „апартамента на Шерлок Холмс“ на „Бейкър-стрийт“ в Лондон.

    Първите горе-долу достоверни следи от Колумб се появяват едва през 1473 г., когато е вече на двадесет и две години. Приблизително от това време е документът, в който: „Венецианският морски съд предупреждава за пирата Коломбо, който е на служба при анжуйския херцог Рене“. Това, без съмнение, се отнася за Христофор Колумб – на зряла възраст самият той често с добро си припомнял службата при херцог Рене. Колкото до „пиратството“, това понятие било твърде разтегливо. Тогава то се смятало за „занимание, достойно за благородник“. Пък и тук става дума не за пиратство, а за каперство – нападения против кораби на страни, враждебни на владетеля, който издавал разрешение за нападенията.

    Историята на дългогодишните молби на Колумб към португалския и испанския двор е добре известна. Не е съвсем ясно защо португалският крал реагирал толкова безразлично на плановете на Колумб. Може би вече знаел, че на запад няма никаква „Индия“ – а само джунгли с човекоядци, без никакво злато? Златото щели да го открият много по-късно и по-навътре от бреговете с канибалите…

    А условията в договора на испанската корона с Колумб са приказно щедри и… останали неизпълнени. При това е доказано известно, че испанските монарси се отличавали с почтеност и честност към своите служители. Защо не се отличили така към Колумб? Може би защото постиженията на Колумб“ изобщо не впечатлили кой знае колко съвремениците му? Нито злато, нито други богатства от приказната Индия. А истинските размери на континента, открит от него (всъщност, той открил не самия континент Америка, а само Карибския архипелаг) станали известни много по-късно.

    През 1609 г. в Лисабон излязла книгата на перуанския историк Гарсиласо де ла Вега „За държавата на инките“. Авторът твърди, че около 1484 г. един лоцман от испанския град Уелва, Алонсо Санчес, по пътя си към Мадейра попаднал в силна буря и корабът му бил носен в морето около месец. Тогава пристигнали на неизвестен остров, вероятно Хаити. После Санчес успял да се завърне в Европа, като загубил 12 от 17-те членове на екипажа. „Те останали в къщата на известния Христофор Колумб, генуезец, защото го познавали като велик лоцман и картограф, който съставял карти за мореплаване… Всички умрели в неговия дом, оставяйки му в наследство своите трудове, които ги довели до смърт и които великият Колумб се захванал да довърши“.

    В края на 1970-те години в архивите на италианския град Модена било открито писмо от неаполитанския посланик в Барселона Анибале ди Дженаро, изпратено на 9 март 1493 г. до брат му, който заемал същия пост в Милано. Сред другите новини от Испания Анибале съобщава: „Преди няколко дни се завърна Колумб, който през август миналата година с 4 кораба тръгнал на плаване през великия океан“.

    Странни неща има в това писмо! Първо, как така 4 кораба? Обикновено традицията твърди, че Колумб е тръгнал за своята Първа експедиция с 3 кораба: „Санта Мария“, „Пинта“ и „Ниня“. Кой е четвъртият кораб?

    На второ място, официалната дата на завръщането на Колумб от първата му експедиция е 15 март 1493 г.! Но Анибале пише още на 9 март, че вече е разбрал за пристигането на корабите на Колумб в испанското пристанище Палос. Също и ако приемем датата 4 март – известната дата на пристигането на Колумб в Лисабон, сметките пак не излизат, защото трябва тези над 1250 км от Лисабон до Барселона да са изминати от куриер само за 5 дни (по 250 км дневно) до 9 март, когато Анибале пише писмото си. Очевидно невъзможно.

    Изводът? Ако вземем предвид писмото на Анибале Дженаро, се оказва, че Колумб се е върнал в испанското пристанище Палос много по-рано от официалната дата 15 март – изглежда някъде към 20 февруари. Две седмици по-късно новините за това събитие стигнали до Барселона.

    Освен това, Дженаро не пише за никакви „нови земи“. Чак една-две години по-късно започват важните пътувания на Колумб и младия идалго Алонсо де Охеда – добре документирани, завършващи с доставката на истинско злато и съвсем истински индианци в Испания, за което са останали документи. И възниква въпрос: а всъщност, открила ли е нещо първата експедиция на Колумб? Ами ако не е?

    Може би това обяснява толкова странната, нечувана дотогава „неблагодарност“ на испанската кралска двойка – на Колумб просто нямало за какво да се плати. Нищо не открил – нищо не му платили.

    Това, разбира се, е само хипотеза. Но и за самата Първа експедиция на Колумб има твърде много съмнения, че е само една хипотеза.

    Мистериите на океана – потъналите древни градове

    Световните океани крият много загадки на дъното си. И Титаник не е единственият пример за това. В морските дълбини се крие история, за която дори не подозираме. Мистерия, която трябва да бъде разрешена. На дъното на океана лежат стотици артефакти – съкровища, потънали кораби и дори изгубени градове. Древни градове, които стоят и само чакат някой да ги открие и да възроди старото им величие. Можете ли да си представите? На територията на Китай и Индия, както и в района на Южна Америка са открити подводни градове, за чието съществуване до скоро не се знаеше.

    Всички сте чували за Атлантида – изгубеният град, чието съществуване остава загадка. Истина ли е или не? За Атлантида знаем благодарение на древногръцкия философ Платон. През 360 година пр. н. е., той написва книга, в която говори за град съществувал преди 9000 години. Според него Атлантида имала размерите на Азия. Разбира се, дали Атлантида е истински град не е потвърдено. Възможно ли е град с подобни размери да остане толкова дълго в забвение? Учените все още спорят за отговорът на този въпрос.

    С времето обаче бяха открити други потънали градове, за които се знае, че със сигурност са истина. Ето ги и тях:

    Хераклион (Тонис)

    Този град продължава да изненадва учените с тайните си. Египтяните го нарекли Тонис, а древните гърци го познавали под името Хераклион. Потънал преди 1200 години, Тонис бил египетско пристанище (664 – 332 г. пр. н.е.). Смята се, че града е потънал вследствие на земетресение, по време на своя зенит. Открит е до северния бряг на Египет – на дълбочина по-голяма от 6 метра. В него са намерени невероятни исторически артефакти. Останките на 60 потънали кораба. Храмове, запазили някогашното си великолепие. Всичко в този град продължава да ни изненадва.

    Хераклион

    Палатът на Клеопатра, Александрия, Египет

    Домът на Клеопатра и Марк Антоний. Мястото, където великата владетелка на Египет сама е предизвикала смъртта си за да избегне, това да стане робиня. Предполага се, че и тук причина за потъването на града е било земетресение. Случило се е някъде в периода между 4 и 8 век. Заедно с дома на Клеопатра са потънали и всички частни сгради, казарми, военни обекти, както и недовършеният Тимомиум, светилището на Марк Антоний и Храмът на Изида. Там се намира и едно от Седемте чудеса на света – Фарът на Александрия. През 1994 година археолозите са открили различни съдове, статуи и бижута. Напоследък все повече се заговори за откриването на подводен музей, който да върне предишната слава на града.

    Шиченг, Китай (Лъвският град)

    Предполага се, че градът датира от времето на династиите Кинг и Минг (1368 г.). Градът е бил строен в продължение на години – издигнат е около 1300 година, но има свидетелства, че 300 години по-късно също е имало строителна дейност. Шиченг е пример за град, който е бил потопен умишлено. През 1959 година, жителите му били принудени да се евакуират, заради строенето на хидроелектрическа централа и язовир на територията му. При откриването на града, учените намерили цели стени и конструкции от 16 век в добро състояние.

    Шиченг. Уикипедия.

    Порт Роял, Ямайка

    Градът бил известен със съмнителната си репутация. Имало е и други жители освен пирати и проститутки, но много хора вярват, че именно грехът е станал причина Порт Роял да потъне през 1692 година. Други твърдят, че отново земетресение е станало причина града да срещне края си и населението от 2000 души да изчезне. С времето градът продължава да потъва и в момента се намира на 12,192 m (40 фута) под водата.

    Картина на Порт Роял от 1753 г. Уикипедия.

    Съвремието познава и други градове, които още лежат на морското дъно – например Алти Ям в Израел или Дуарка в Индия. А може би дори Атлантида съществува и някой ден ще можем да се насладим и на неговото величие…

    Автор: Божидара Иванова

    Различни теории за края на света

    Краят на света. Една от най-актуалните теми напоследък. Календарът на маите предрече краят на света, но ние сме все още тук. Научнофантастичните филми и книги, всеки ден ни въздействат със своите прогнози за бъдеще, в което светът не е такъв, какъвто го познаваме. Има многобройни хипотези за края на света – как и кога ще настъпи. Дали той ще дойде от нашествие на извънземни, голям метеорит или биологична зараза? Никой не знае със сигурност, но едно е гарантирано – някой ден все пак ще настъпи. CheatSheet описва няколко възможни причини, които да доведат до края на света.

    На Земята ще падне огромен астероид

    Смята се, че удар на астероид е довел до изчезването на динозаврите. Може би не знаете, но астероиди постоянно се разбиват на нашата планета. Просто те са малки и нямат глобално въздействие върху планетата. Представете си обаче на Земята да се разбие огромен астероид. Последствията, до които ще доведе подобно събитие. Най-вероятно това би довело до пълно унищожение на планетата. Възможността на Земята да се разбие огромен астероид е 1 на 74  817 414. Но все пак има подобна възможност, затова и учените се опитват да намерят начин да предотвратят такъв удар.

    Слънцето ще погълне Земята

    Учените предполагат, че някъде много напред във времето – може би след около 7,5 милиарда години, Слънцето ще нарасне дотолкова, че ще достигне до орбитата на Земята. Според прогнозите, то ще разшири слънчевата си маса до такива размери, че ще е напълно възможно да погълне Земята. Разбира се, по времето, когато това се очаква да се случи, вероятно хората и животните отдавна няма да обитават Земята.

    Земята ще бъде ударена от черна дупка или „планета скитник”

    Има и по-плашещи неща от астероидите. Това са черните дупки и така наречените междузвездни „планети скитници”. Те могат да доведат до края на света и то доста бързо. Просто се появят от нищото и удрят точно нашата планета. Няма шанс за спасение. Добрата новина обаче е, че вероятността нещо такова да се случи е едно към безкрайност.

    Глобално ядрено изтребление

    Това е една от най-реалните заплахи в съвремието. От 40-те години насам, ядрената война е постоянен риск за населението. Светът е видял какво могат да причинят ядрените бомби – пример за това са японските градове Хирошима и Нагасаки. Всеки ден, когато пуснем новините чуваме за събитията, случващи се на Изток. Заплахата, свързана с ядрени бомби от Иран или Северна Корея. Чуваме за хората, които всеки ден стават с мисълта, че може да им бъде последен. Вероятността нечие правителство да започне ядрена война, която ще доведе да края на света е по-реална от всякога и никой няма как да го предотврати.

    Изкуствен интелект

    Изкуственият интелект. Врата към бъдещето. Или поне така беше в началото. Напоследък изкуственият интелект се превърна в неочаквана, но реална заплаха за бъдещето на Земята. Идеята, която преди време съществуваше само във филмите и книгите, а именно, че роботи ще поробят човечеството става все по-вероятна. Учените ни предупреждават за опасността, която може да възникне вследствие от изкуственият интелект. Какво ще стане ако вашият кухненски робот, „умната” ви прахосмукачка или още „по-умният” ви хладилник решат да ви скроят номер?

    Епидемии

    Чували ли сте за черната смърт? През 14 век, тя е станала причина за смъртта на около 60% от населението на Европа. От тогава до сега, медицината е претърпяла огромно развитие, измислени са доста превантивни мерки като ваксините, но никой не може да предотврати ако непозната бактерия предизвика нова зараза.  Погледнете каква паника предизвика Ебола. Как да се предпазиш от нещо, срещу, което не е измислено лечение?

    Човешките биооръжия и био-технологичната зараза

    Човекът също може да стане причина за началото на болести. В много лаборатории правят точно това –  експериментират с непознати бактерии и така създават нови вируси. Вярно, че се опитват да намерят лек срещу тях, но си представете, че нещо подобно попадне в неподходящи ръце. Например на терорист. Това би било опасно за цялото човечество. Ами недостига на лекарства? Също може да предизвика заплаха за оцеляването на вида ни. Ясно е какво става, когато не съществува лекарство срещу дадена болест. Ами когато съществува лек, но го няма в наличност? Ако всички антибиотици бъдат изчерпани, нищо няма да може да застане на пътя на болестотворните бактерии. В това се състои проблема на биотехнологичното бедствие.

    Екологичен проблем

    Никой не обръща внимание на торбичките по улицата. Или пък на изхвърленото шише, плаващо по повърхността на реката. Грешка. С всеки изминал ден нашата екосистема става все по-слаба. Ние сами унищожаваме планетата си. Погледнете цялостната  картина – изтъняването на озоновия слой, появата на киселинни дъждове, глобалното затопляне. Рано или късно, планетата Земя ще загине заради собствената ни немарливост.

    Експерименти

    Достатъчно ли е да разчитаме на думите на учените? Може би не. Преди време, те твърдяха, че атомните бомби не са чак такава голяма заплаха. Обаче грешаха. Различните експерименти, които провеждат от типа на този за ускоряване на частиците в CERN или други лаборатории, могат да бъдат по-опасни от очакваното.

    Извънземна инвазия

    Още един актуален въпрос. Съществуват ли извънземни? И ако да, възможно ли е да поробят човечеството. Статистиките показват, че е напълно възможно да има извънземни. И да, най-вероятно са по-интелигентни от нас. Което ги превръща в съвсем реална заплаха за човека.

    Гама лъчи и слънчеви изригвания

    Слънчевите изригвания са много опасни. В комбинация с гама-лъчите могат да нанесат големи поражения. По нагоре разбрахте, че Слънцето ще навлезе в земната орбита след милиарди години. Слънчевите изригвания обаче се случват всеки ден. Имат силата без проблем да изпепелят Земята.

    Супер-вулкани

    Говори ли ви нещо изразът „supervolcano”? Пример за такива вулкани са Йелоустоун в САЩ, Асо в Япония, Мерапи в Индонезия, Везувий и Етна в Италия. В тях има толкова много сила и енергия, които само чакат да бъдат освободени. Едно евентуално изригване, може да предизвика ефектът Помпей.

    Ефектът на Матрицата

    Възможно ли е да живеем в игра? Какво ще стане ако някой реши да приключи всичко и я затвори? Изведнъж стане черно и край. Някои учени категорично отрекоха възможността за подобно нещо. Според тях не сме част от видео игра. Но ако това също е нагласено от програмистите на играта?

    Автор: Божидара Иванова

    Как да разпознаем индиго децата?

    Все по-често в ежедневието ни се сблъскваме с израза деца индиго. Какво представлява той? Идеята, стояща зад този термин дава началото си през 70-те години на миналия век от учителката и автор на книги Нанси Ан Тап (Nancy Ann Tappe). Децата индиго са различни. Те са специални и много по надарени от останалите още от раждането си. Възможностите им граничат със свръхестественото. Те напомнят на човечеството, че някога и ние самите сме били като тях. Но днес сме изгубили връзката с вътрешното ни аз – тяло и съзнание не са вече едно. Тези деца са като магически дар за човешкото развитие. Те са еволюирали. Те могат без проблем да се свързват с колективното съзнание.

    Знаете ли какво представлява аурата? Тя е цветово излъчване около даден човек или предмет. Всеки има аура. Затова и децата индиго са кръстени така. Защото тяхната аура има индигов цвят. През 1982 година излиза книгата „Как да разберем живота си чрез цветовете” (Understanding Your Life Through Color) на Нанси Ан Тап. В нея Нанси изяснява значението на всеки цвят на аурата и метафизичната им концепция. Според нея през 60-те години на миналия век много деца са се родили с индигова аура.

    Как да разпознаете индиго децата? Ето няколко признака, които ги различават от останалите:

    1. Те са изключително интуитивни. Тяхното, така наречено шесто чувство, е много по-развито от това, на обикновените хора. Затова и децата индиго виждат и чуват неща, които останалите не разбират.
    2. Децата индиго са много по самоуверени от останалите. Те имат ясна цел, която се стремят да постигнат.
    3. Те са много по-мъдри от хора, които са два или три пъти по-възрастни от тях. Лесно стават съпричастни на проблемите на останалите хора.
    4. Те са уникални – вършат всичко по свой си начин. Обикновените норми и правила изглеждат банални за тях. Надарени са със много силна воля още от малки.
    5. Да имаш собствени правила доста често води до конфликт с останалите – децата индиго не се разбират с родителите и учителите си. През повечето време те не правят това, което се иска от тях, а тръгват по свой собствен път.
    6. Към тях трябва да се подходи по-различно от останалите деца. Те не признават авторитета на някой, който ги ограничава. Да си родител на такова дете е огромно предизвикателство.
    7. Обработват информацията много по-бързо от нормалното. Това често води до депресивни състояния и тревожност. Често такива деца биват диагностицирани със синдром на дефицит на внимание и хиперактивност.
    8. Те са по-различни от останалите деца. Затова в очите на хората, те изглеждат антисоциални. Единствено с децата като тях, те могат да се почувстват себе си. Само те ги разбират и приемат напълно такива, каквито са.
    9. Могат да решат почти всеки проблем, дори и трудните. Просто са по-проницателни и виждат нещата от различен ъгъл, което прави идеите им нестандартни, но изключително ефективни.
    10. Имат затруднения в училище. Те се състоят в това, че дясното им полукълбо е по-развито, което влияе на тяхната интелигентност и креативно мислене. А стандартите на училищата изискват по-голямо участие на лявото полукълбо.

    Автор: Божидара Иванова

    За човешкия и за изкуствения интелект

    Вече сме свикнали да чуваме такива фрази като „машинно обучение“ и „изкуствен интелект“. Смятаме, че някой е успял да възпроизведе човешкия ум вътре в компютъра. Това, разбира се, не е вярно. Но част от причината, поради която тази идея е толкова разпространена, е, че метафората на човешкото учене и интелект е много полезна при обяснението на машинното обучение и изкуствения интелект. Някои негови изследователи поддържат тесен контакт с общността на невролозите, а вдъхновението се движи и в двете посоки.

    Тази метафора обаче може да бъде пречка за хората, които се опитват да обяснят машинното обучение на тези, които са по-малко запознати с него. Един от най-големите рискове от комбинирането на човешката и машинната интелигентност е, че започваме да прехвърляме прекалено много права на машините. Но тези от нас, които работят със софтуер, е важно да помним, че интелектуалният агент остава човекът, който в крайна сметка изгражда тези системи.

    Основните разлики между машината и човешкия интелект си заслужава да бъдат направени. Въпреки факта, че има прилики, като разгледаме различията, можем по-добре да разберем как работи изкуствения интелект и как да го изграждаме и използваме по най-ефективния начин.

    Невронни мрежи

    Централно място в метафората, която свързва човешкото и машинното обучение, е концепцията за невронната мрежа. Най-голямата разлика между човешкия мозък и изкуствената невронна мрежа е мащабът на невронните мрежи на мозъка. Важен е не само броят на невроните в мозъка (който възлиза на милиарди), но и поразително голямото количество връзки между тях.

    Проблемът обаче е по-дълбок, отколкото само въпросите, свързани с мащаба. Човешкият мозък е качествено различен от изкуствената невронна мрежа поради две други важни причини: връзките, които я хранят, са аналогови, а не цифрови, а самите неврони са хетерогенни и неравномерни (за разлика от изкуствената невронна мрежа). Ето защо мозъкът е толкова сложен. Изкуствената невронна мрежа, въпреки че понякога е трудна за разбиране, има основна архитектура и принципи, които я ръководят. Дори най-сложните невронни мрежи с изкуствен интелект са проектирани с конкретна цел и за постигане на определен резултат. Но човешкият мозък е устроен различно. Той има инстинкт за самосъхранение и т.н., но също така възпроизвежда критично мислене и творчески подход, които все още не могат да бъдат програмирани.

    Перфектната простота на изкуствения интелект

    Иронията се състои в това, че системите на изкуствения интелект са много по-прости от човешкия мозък, което позволява на изкуствения интелект да се справи с много по-голяма изчислителна сложност, отколкото можем ние. Неговите невронни мрежи могат да съхраняват много повече информация и данни от човешкия мозък, главно поради типа данни, които се съхраняват и обработват от невронната мрежа. Въпреки че една изкуствена невронна мрежа може да обработва конкретни данни, тя не може да обработва информация по богат и многоизмерен начин, както го прави човешкият мозък. Това е основната разлика между конструираната система и човешкия мозък. Независимо от годините изследване той остава неразбираем. Това се дължи на факта, че аналоговите синаптични връзки между невроните са почти непроницаеми за цифровите връзки в изкуствената невронна мрежа.

    Скорост и мащаб

    Относителната простота на изкуствения интелект позволява да се изпълни сложна задача много бързо и много добре. Човешкият мозък просто не може да обработва данни с такава скорост. За изкуствения интелект в този контекст е важно, че той разделя данните и информацията на малки компоненти. Например, може да превърне звуците на речта във фонетични части, които след това да сглоби в изречения или да разбие изображенията на парчета, за да разбере правилата, чрез които се формират големи картини. Хората често правят това, а тук машинното обучение нерядко напомня човешкото. Човек разчленява данните или информацията на малки части, за да успее да ги обработи. Начинът, по който дадена система от изкуствен интелект разбива набор от данни, е нейният собствен подход за разбиране на информацията.

    Човешкият интелект: Идентифициране на проблемите

    Човешкият интелект е свързан със способността на хората да идентифицират проблеми и да ги решават. Изкуственият интелект може да намира нови способи за решение на проблема, но той не може да го формулира. През последните години алгоритмичната нечувствителност стана обект на голямо внимание. Все повече и повече скандали се свързват с пристрастеност към системите на изкуствения интелект. Разбира се, това е в пряка зависимост от предразсъдъците на тези, които правят алгоритми, но самите причини за това, къде тези алгоритми се появяват, могат да бъдат определени само от хора. Необходимо е човешкият и изкуственият интелект да се допълват взаимно. Трябва да помним, че изкуственият интелект и машинното обучение не са просто алгоритми, които човекът създаде и които излязоха от нашия контрол. Ние ги проектираме и творим, което означава, че имаме отговорност за нашето бъдеще – то ще бъде такова, каквото сами си го направим.

    Магията във военното изкуство на келтите

    Военното дело през Древността и Средновековието било изпълнено с много загадки. То се различава от съвременното най-вече с това, че воините разчитали повече на силата и уменията си. Освен това, голяма роля играела етиката на битката, която етика днес, всъщност, липсва. Противниците се придържали към определени правила. Основният начин на бой била ръкопашната схватка и известният израз „гледам врага в очите“ тогава не бил метафора – а носел съвсем буквален смисъл.

    Войната в древността не се смятала за нещо ужасно. Древните келти обичали да воюват – това се обяснява както с желание да премерят сили с противника (в съвсем буквален смисъл), така и с презрение към смъртта. За тях войната имала религиозно, сакрално значение. Макар, че така било не само сред келтите. Такива нюанси внасяли в битките Арес и Херакъл сред гърците; Марс, Белона и Херкулес сред римляните; Мелкард сред картагенците; Индра в химните на Ригведа.

    Келтските жреци – друидите, както и певците-бардове, често участвали в битките; разбира се, не като обикновени бойци, а в ролята на носители на сакрални сили, които да помогнат на редовите воини.

    Първите сблъсъци на галите (континенталните келти на територията на днешна Франция, за разлика от тези на остров Британия – бритите) с етруските и римляните се случили към 390 г. пр. Хр. Тогава галските войски на 21 юли 387 г. пр. Хр. дори превзели и разграбили напуснатия от жителите му Рим, с изключение на здравата Капитолийска крепост. Римляните се борили с тях до кампанията на Юлий Цезар от 56-50 гг. пр. Хр. – когато войските на галския вожд Верцинжеторикс били окончателно разгромени.

    Статуя на Версенжеторикс в Ализ-Сент-Рен. Уикипедия

    Начело на келтската армия стоял кралят (наричан „ри“). Той играел и ролята на жрец, като главните му функции били: да свика народно събрание, да контролира провеждането му, и да заведе войската до границата – след което начело на армията можело да бъде отново той или специално избран военен вожд.

    Върху знамената си келтите често изобразявали глиган, който притежавал сакрална връзка с отвъдния свят – в келтски воински погребения на територията на Чехия са открити части и дори цели скелети на диви свине.

    Освен това, съществувал т. нар. „култ на отрязаните глави“. Според келтите, човешката душа се намира в главата. Съществуват изображения върху келтски монети на воин, държащ в ръка отрязана човешка глава.

    Помпей Трог, който съобщава за нашествието на келтите на Балканския полуостров през 279 г. пр. Хр., пише: „Част от келтите проникнали в Илирийския залив, следвайки полета на птиците“. В ирландската сага „Сватове за Емер“, когато героят Кухулин хвърлил камък към три птици, те се превърнали в красиви жени. В сагата „Видението на „Енгус“ Каер, дъщеря на Етал, се превръщала в птица всяка година, ­а после превърнала в птица и героя Енгус. Явно тук има представа за душата-птица.

    Всички автори отбелязват странното поведение на келтите преди и по време на битката, което обяснявали просто: келтите били смели и храбри в сражение, но след първия неуспех изпадали в паника.

    Но проблемът се състоял в това, че войната за келтите била нещо свещено. Затова и някой признак, че боговете не били на тяхна страна в конкретната битка, действително внасял смут в бойните им редици.

    Така, например, римският историк Тит Ливий съобщава, че когато военният трибун Марк Валерий предизвикал огромен гал на двубой, върху шлема на римлянина кацнала врана. Галът изпаднал в паника и бил убит. Просто сред келтите враната била олицетворение на богинята на войната Моригана (Махи, Бадб). Кацнала върху шлема на врага, това означавало, че щяла да помага на противника, а не на келтския воин. От тази гледна точка, уплахата на гала в конкретния случай била съвсем логична и оправдана.

    Така, че за келтите войната била свещена. Съществували специални келтски отряди от воини-магове, които се сражавали голи ­и използвали бойни похвати, различни от тези на другите бойци.

    В сагата „Раждането на Конхобар“ друидът Катбад бил едновременно и воин. А самият Конхобар, крал на Улад, „получил от Катбад мъдрост и други знания, които му помогнали да спечели битката при Гайрех и Илгайрех срещу Айлил и кралица Медб по време на отвличането на бика от Куалнге“.

    В сагата „Похищението на Стод Фроех“ войската на Фроех е придружавана от „седем златокоси тръбачи“,­ „трима друиди „и „трима арфисти“. Кралица Медб, преди да тръгне на поход, питала своя друид за предсказания. Когато арфистите на Кайнбале дошли при воините на Медб, за да ги развеселят, били изгонени, понеже „владеели велико знание, предсказания и магии“. Така при келтите друидите несъмнено участвали в битки като носители на специални сили.

    Най-интересното е, че съвременните психологически изследвания потвърждават възможността за съществуването на „магическо оръжие“ на психическа основа. По принцип, неговото действие е следното. Лицето, което узнавало, че е подложено на магия, вече било вътрешно убедено, че е обречено. Роднините и сънародниците му също вярвали в това. Фактически, той вече бил мъртъв за тях.

    Такъв човек изпитва постоянен страх. Страхът, както и гневът, се придружава от изключително интензивна дейност на симпатическата нервна система. Настъпва нарушение в кръвообращението, спадане на кръвното налягане. Всичко това в хода на древните битки, когато физическите сили на отделния боец били често решаващи, се схващало като „магия“ – с всички последици, а и със засилване на вярата в намесата на свръхестествени сили във войната.

    Келтски костюми, ІІІ в.пр.н.е., Археологически музей в Краков. Уикипедия

    „Вълшебните пръчки“ – най-популярните магически аксесоари в легендите

    Вълшебната пръчка е един от най-популярните магически аксесоари в легендите, приказките и митовете на много народи по света – но най-вече европейските. Магически пръчки притежавали най-силните феи, магьосници, чародеи и вещици. А легендите твърдят, че понякога и обикновени смъртни хора успявали да се докопат до този магически артефакт.

    Магическите пръчки (тояги, клони, много често жезли) служели на собствениците си за действия по разнообразни магьоснически процедури – от най-простите и непретенциозни магии (например, как да създадем небесна дъга или купчинка вкусни торти) до страховити и ужасни деяния (причиняване на земетресения, чума, урагани или пък превръщане на хора в най-различни животни, дори понякога в предмети).

    Според митовете и приказките, за да може пръчката да разгърне своите сили, било необходимо да се каже на глас желание и да се махне с нея, понякога във форма на определен знак или древна буква – руна, сочейки към мястото, където трябвало да се появи някакво същество или предмет. Но било нужно магията да бъде точно и ясно формулирана, иначе магическата пръчка просто нямало да работи. Освен това, в някои случаи имало изискване собственикът й да мисли за своето желание постоянно, иначе тя нямало да го „чуе“.

    Най-голямата тайна за вълшебните пръчки било кой ги е създал изначално? Но на този въпрос легендите не дават отговор. Никой никога не е успял да разкрие онзи велик чародей или магьосник, който направил за пръв път този магически артефакт. Маговете на древността приемали вълшебните пръчки и жезли просто като даденост и велика тайна.

    По принцип, магическите пръчки се наследявали или просто били намирани в скривалища – но и в двата случая собственикът било по-добре да пази в тайна този факт. Иначе го заплашвала опасност, тъй като имало много хора и врагове-магьосници, които искали да завладеят този вълшебен предмет.

    Но имало и такива магически пръчки, които можели да бъдат направени от по-обикновени магове. Най-простите били създавани за по-обикновени ритуали като, например, призоваване на духове и предпазване от нечисти сили.

    По-мощните пръчки се изработвали при изгряваща луна, в полунощ, от определени сортове дървесина като офика, леска и бъз (свирчовина). Но преди това било необходимо дървото да се обиколи три пъти по посока на часовниковата стрелка, като същевременно му се благодари и възхвалява неговата сила.

    Трябвало то да бъде живо, да расте. С магически нож се отрязвал най-здравият клон. Било нужно той да бъде прав, с малко количество филизи и листа, които се чистят – а в същото време магът благодарял и възхвалявал дървото, после го дарявал с червена лента, която увивал около стъблото му. След това, върху земята до дървото се поливала вода или червено вино, а в нея се заравял скъпоценен камък или хляб.

    След като магьосникът се завърнел след полунощ в дома си, трябвало да обели кората от клона и да го натрие с някакво ароматно масло, за да му придаде още по-голяма сила. Бъдещата магическа пръчка се скривала в продължение на седем денонощия на тъмно и уединено място. На осмата нощ се изваждала, отивало се на закътано място, поставяла се върху гола земя (без трева и камъни), докосвала се с магически нож и се казвало вълшебно заклинание:

    – Моля те, о, клон от (например, бъз), в името на силите на Земята, Въздуха, Водата и Огъня! Стани истинска магическа пръчка, поеми в себе си сила и мощ. Бъди мой помощник!

    За да се увеличи силата на пръчката, трябвало да бъде стисната в дясната ръка и магът да се моли на бога и други могъщи сили, в които вярвал, като се обръщал към четирите посоки на света в следната последователност – юг, запад, изток и север.

    Вещиците, магьосниците и чародеите използвали подобни магически пръчки в ритуали и магии за изпълнение на желанията, като си помагали с мощни заклинания. И колкото по-стара била магическата пръчка, толкова по-силна ставала, тъй като поемала енергията на Вселената и изпълвала със смисъл и сила всяка дума на своя господар. Затова трябвало постоянно да се практикува магия с нейна помощ. Главното било да се вярва в силата и могъществото й. Тогава тя щяла да помогне във всяка ситуация.

    Такава пръчка ще служи дълги години и, може би, след векове ще се превърне в артефакт от миналото. Главното е начинаещият магьосник да повярва  в това, че силите му са безгранични. Нали неслучайно казват, че вярата е сила!

    Евтините, но талантливи шпиони на Нейно величество

    Джеймс Бонд имал своите предшественици още през ХVІ-ти век.

    През 1572 г. ръководител на разузнаването на кралица Елизабет І станал Франсис Уолсингъм. Дотогава той бил посланик на Англия в Париж и станал свидетел на Вартоломеевата нощ на 24 август същата година.

    Франсис Уолсингъм

    Следвайки практиката на предшественика си Никълъс Трокмортън, Уолсингъм наел шпиони, които следели както действията на френското правителство, така и интригите в Париж на британците и ирландците, врагове на кралицата. През следващите десетилетия Уолсингъм създал обширна разузнавателна мрежа. Ревностен протестант-калвинист, той бил искрено убеден, че принадлежи към богоизбран народ. Затова и в дейността си не пренебрегвал услугите на професионални престъпници, авантюристи, главорези, които не липсвали в тогавашните европейски градове (впрочем, както и в днешните). Целта оправдавала средствата.

    Уолсингам дори формулирал такъв принцип: „Ако нямаше негодници, честните хора едва ли щяха да знаят нещо за престъпленията, насочени срещу тях“. А верността на негодниците можела да се осигури само със страх и злато, в унисон с друга негова известна сентенция: „Нужните сведения никога не са прекалено скъпи“.

    Кралица Елизабет неведнъж упреквала Уолсингъм, че иска да подпали война с Испания заради интересите на протестантите-пуритани, които критикували държавната англиканска църква, че е запазила много от католицизма. Но му се доверявала напълно.

    В края на 1570-те и 80-те години планът на испанския крал Филип II бил да унищожи протестантската ерес в холандските и белгийските владения на испанската корона. За целта трябвало да лиши Холандия от възможността да получава помощ от Англия; после да свали Елизабет от трона, да постави там католичката Мария Стюарт, която му предлагала ръката си – и по този начин да установи пълната хегемония на Испания. В краен случай, оставал вариант за военен десант в Англия на испанската армия, която тогава била най-добрата в Европа.

    Англия се опитвала да осуети тези планове предимно чрез организиране на непрекъсната пиратска война срещу испанското корабоплаване. Завземането и грабежите на испанските кораби от страна на английските пирати отслабвали Испания и осезаемо увеличавали ресурсите на Англия. Пък и служели за директно обогатяване както на търговците, така и на самата Елизабет, която била таен акционер сред „кралските пирати“.

    Задачата на британската тайна служба била преди всичко да предотвратява заговорите, да следи подготовката за десант на испанската армия в Англия и да събира информация, която да улесни британската пиратска война в морето.

    Разузнавателната мрежа на Уолсингъм се справила с всички тези задачи доста успешно. Скромен монах, който учи в йезуитски колеж, английски благородник, богат италианец, пристанищен офицер в Малага или пътуващ френски търговец, парижки дуелист или студент в някой от прочутите немски университети – всеки от тях можело да бъде агент на Уолсингъм. Той имал агенти с различен профил: „просто“ шпиони, шпиони-провокатори, специалисти по дешифровка, майстори на фалшиви писма и печати.

    Например, през 1580 г. от Англия на континента пристигнал Джон След. Цели месеци той пътувал в компанията на католически свещеници, избягали от Англия. Посетил Рим, след което се завърнал в Лондон с подробно описание на 285 англичани, които били емигранти в чужбина – студенти, военни, търговци, свещеници. В доклада били подробно посочени семейните връзки на тези лица, както и характерните им белези, ако се наложело да бъдат заловени.

    Един от способните агенти на началника на елизабетинското разузнаване бил и Антъни Манди – известен актьор и драматург, който оказал влияние върху Шекспир. През 1578 г., по нареждане на Уолсингъм, Манди отишъл в Рим, заявил, че е католик и под псевдоним влязъл в Английския колеж, който подготвял свещеници-мисионери за изпращане в Англия. След като през 1581 г. се завърнал, Манди участвал в залавянето на своите състуденти, които добре познавал. За награда много от неговите пиеси се играели в столичните театри.

    Сред агентите на Уолсингъм били още драматургът и актьор Матю Ройстън, рано починалият талантлив драматург Уилям Фаулър и бъдещият прочут драматург Кристофър Марлоу, докато още учел в университета в Кеймбридж.

    Уолсингъм, очевидно, имал предпочитание към вербуването на писатели и актьори. Така заложил основите на традиция, която продължила 400 години. Вече в нашата съвременност двама от агентите станали и прочути автори на шпионски романи – Греъм Грийн и Ян Флеминг, „бащата“ на Джеймс Бонд.

    Уолсингъм нямал пари да поддържа многобройни агенти, затова обръщал внимание главно на професионалните им качества. Той получавал информация от 12 различни места във Франция, 9 в Германия, 3 в Холандия, 4 в Испания и 4 в Италия (включително от Английския колеж в Рим).

    Мрежата на Уолсингъм се състояла от една основа под формата на малцина доверени, постоянно използвани агенти – и по-голям брой други шпиони, използвани от време на време срещу скромно заплащане. Англия все още още не била богатата империя, каквато станала по-късно. Пестеливата кралица Елизабет знаела цената на парите и не била много щедра.

    Затова, колкото и странно да било, неведнъж нейните посланици, а и самият Уолсингъм плащали на агентите от собствените си джобове. Е, не много – но според джобовете си. Какво да се прави – шпионажът във всички епохи искал не само умения – но и пари.