Колкото и странно да изглежда, космонавтите са суеверни хора, които в работата си спазват много ритуали. Амулети, филми, песни и обръщение към Гагарин – всеки космонавт отделя внимание на всичко това с надеждата полетът му да премине без произшествия.

Изглежда трудно да се намери връзка между сложните научни разработки и откровените суеверия, но има някои психологически обяснения.

Космонавтиката е пряко свързана с висок риск за живота. От 483 космонавти, които официално са излетели в Космоса, са загинали 18. Процентът на смъртност прави тази дейност една от най-опасните. Ето защо не е изненадващо, че космонавтите се нуждаят от допълнителна психологическа защита, за което служат всевъзможни вярвания и ритуали.

Друго обяснение за суеверните увлечения е т. нар. „корпоративен дух“. Космонавтите представляват елитна изолирана професионална група. Тя с основателно самочувствие използва знаци, които ги отличават от другите и обединяват в голям общ екип.

„Суеверните“ традиции получили своето начало от известния съветски конструктор Сергей Корольов. Той, например, не позволявал да се изпълняват ракетни стартове в понеделник. Защо – и до ден-днешен никой не знае. Дори в такъв ден да бъдел насрочен старт, правел всичко възможно, за да го отмени – и успявал. И досега понеделникът в руската космическа програма неофициално се смята неподходящ за стартове.

Друг ден, който се избягва както за стартове, така и дори за всякакви работи на стартовите площадки на космодрума Байконур, е 24 октомври. Причината е, че на тази дата през 1960 г. десетки хора загинали поради експлозия на ракета, докато била на стартовата площадка. Също на 24 октомври три години по-късно, през 1963 г., експлозия на ракетата Р-9A убила още осем души.

Друга незаменима традиция на легендарния конструктор Корольов била именно един „щастлив“ оператор – капитан Смирницки, да натиска бутона “Старт“. По настояване на Корольов Смирницки натискал бутона дори, когато вече страдал от екзема, защото конструкторът разчитал само на неговата „лека ръка“ и на ничия друга.

Някои от традициите на руската космонавтика били пренесени от флота. Причината е, че доста често за космонавти вземали пилоти от военно-морската авиация – оттам и „морският“ характер на някои риуали. Например, както във флота присъствието на жена на борда е лошо знамение, така смятали и дълго време в космонавтиката. Именно поради това се страхували да изпратят в космоса първата жена-космонавт Валентина Терешкова. Но понеже в Съветския съюз суеверията енергично се отричали, пък и било навечерието на Международната женска конференция в Москва през 1963 г., Терешкова все пак излетяла. Слава Богу, всичко протекло благополучно.

Мъжете „взели реванш“ през 2008 г., по време на трудното и рисковано приземяване на капсулата на кораба „Союз ТМА-11“. Нейният екипаж се състоял от две жени и мъж. Тогава ръководителят на „Роскосмос“ Анатолий Перминов отбелязал, че все пак за в бъдеще не бива на борда на космическите апарати броят на жените да надвишава този на мъжете.

Серията ритуали преди полет в космоса започва още в Звездното градче. Бъдещият екипаж отива при паметника на Юрий Гагарин и другите загинали космонавти. След това се посещава кабинета на легендарния космонавт, който е запазен в оригиналния му вид. В Байконур екипажът задължително се настанява в легендарния хотел „Космонавт“, около който през годините са създадени много легенди.  Пред хотела се простира дълга алея с дървета, посадени от благополучно кацналите комонавти. Членовете на екипажа се разхождат по нея, за да почувстват невидимата подкрепа на своите предшественици.

В хотела космонавтите непременно гледат филма „Бялото слънце на пустинята“. Тази традиция е свързана с трагичния полет на екипажа на Союз-11. След този нещастен епизод в историята на космонавтиката, всички наблюдавали с опасения и напрежение следващия полет. За щастие той се оказал успешен и всички манипулации на екипажа били оценени като отлични. Тогава се оказало, че космонавтите преди полета гледали „Бялото слънце на пустинята“. Така неговата прожекция преди полет се превърнала в нова традиция за гарантиране безопасността на полета. Ако екипажът включва чужденци, специално заради тях се прожектира копие със субтитри.

В деня на полета в закуската на космонавтите е включено шампанско. Освен това, те оставят автографите си върху вратата на хотелската стая. След пристигането си на космодрума командирът на екипажа получава команда да се качат на борда и всеки космонавт маха с ръка, повтаряйки легендарния жест на Гагарин. Изпращачите обаче в никакъв случай не махат с ръце в отговор, защото това се смята за лош знак.

По време на излитането идва ред на последния ритуал – в командното отделение, в зоната на обхват на наблюдателните камери, върху връвчица се провисва малък предмет, най-често играчка.

Това е не само талисман, но носи и практическа полза при наблюдението от страна на наземните контролни екипи. Когато действието на гравитацията изчезне, талисманът започва да се носи свободно из въздуха – което показва, че корабът благополучно е излязъл на достатъчна височина.

На 25 юли 1918 г. войските на адмирал Александър Василиевич Колчак освободили Екатеринбург от болшевиките.

Те закъснели съвсем малко – царското семейство, което било преместено от Москва в този град, вече било разстреляно в подземието на т. нар. „Ипатиев дом“: императорът Николай ІІ, императрицата, техните деца, лекарят, камердинерът и готвачът им.

На 30 юли започнало разследването на убийството на императорското семейство. Следствието се водело от Николай Соколов.

Огледът на къщата, където бил извършен  разстрелът, открил върху една от стените пречупен кръст и неразбираем надпис. Сметнали загадъчните букви за кабалистично заклинание. Между другото, надписът не е разчетен и до днес. А къщата била разрушена през септември 1977 г.

Соколов предположил, че рисунката и надписът са направени от ръката на последната руска императрица. Затова наредил: „Да се снима и приложи към делото!“

Въпреки трудностите, които срещнал, Соколов се отнесъл добросъвестно към работата си. Той бързо установил, че свастиката е санскритски знак, символизиращ Слънцето – а след 1910 г. в Германия се използвала като антисемитски символ.

Тук започнали загадките около пречупения кръст, нарисуван в зловещото помещение на разстрела. В хода на следствието Соколов разбрал, че императрицата Александра Фьодоровна, която се увличала по тогава модните спиритизъм и окултизъм и се занимавала сериозно с тези явления, била започнала да рисува знака на свастиката по стените на всяка стая, където живеела.

И тук в историята се появява характерен детайл. След революцията започнали да изработват символиката на новата власт. Но първите скици на съветски символи по-късно във времето били строго засекретени, преработени и набързо унищожени. Причината била невероятна: в средата на червената петолъчка най-напред имало не прословутите сърп и чук, а … пречупен кръст. Свастика! Мистичният източен знак, по-древен от християнския кръст. А петолъчката или, както е по-известна – пентаграмата, наричана още „звездата на Соломон“, се среща в католически църкви, строени от рицарите-тамплиери, още през ХІІ-ти век.

През 1920 г. свастиката за пръв път излязла на широката политическа арена: пречупеният кръст се появява върху стоманените каски на немските екстремисти от т. нар. „Бригада на Ерхард“ – а през 1923 г. в навечерието на прословутия „бирен пуч“ в Мюнхен, свастиката става официална емблема на Национал-социалистическата работническа партия на Германия, която тогава вече ръководел Адолф Хитлер. Той внесъл свой принос в рисунъка й – по негово нареждане променили посоката на „въртене“. Така, случайно или не, избрал така наречената „обратна“ или „дясно усукана“ свастика – именно на този символ се покланяли членовете на тайното общество на черната магия от Тибет, знаменитите „черни Бонпо“. В същото време били образувани ударните отряди на национал-социалистическата партия – които отначало носели съвсем не свастика на ръкавите и петлиците си, а… петолъчки. Но по-късно Хитлер отхвърлил решително всякакви звезди, които му напомняли за масоните и комунистите.

Един от първите, които опитали да разгадаят тайната на вече политическата свастика, бил бившият руски белогвардейски генерал Александър Кутепов, ръководител на емигрантския Руски военен съюз. По някакви странни пътища у него попаднали снимките на свастиката и кабалистичния надпис, направен от последната руска императрица в Дома на Ипатиев.

Но това, което представлява още по-голяма мистерия, е, че снимките, с които разполагал генерал Кутепов, били направени на… 24 юли 1918 г., т. е. един ден преди влизането на армията на Колчак в Екатеринбург. Може би снимките били подхвърлени на генерала по някаква причина от съветските специални служби? На всичко отгоре, генералът бил ликвидиран по-късно от същите тези служби – които, странно защо, избрали точно него за мишена сред толкова много други генерали и офицери от бялата емиграция.

Според официалната версия, генералът внезапно изчезнал в Париж през 1930 г. при „неясни обстоятелства“. Но френски изследователи смятат, че генерал Кутепов започнал самостоятелно разследване на смъртта на царското семейство, както и на тайната на надписа с пречупения кръст, нарисуван от последната руска императрица.

Френският писател Теди Легран (псевдоним на полицейски информатор, чието истинско име не е известно и който използвал още няколко псевдонима) веднъж се изпуснал пред журналистите, че Кутепов бил отвлечен и убит на тримачтовата яхта на немския барон Ото фон  Баутенас, която носела името „Асгард“. Странно съвпадение, но „Асгард“ е  второто название на мистичното общество „Туле“, в което по едно време ръководна роля играел…  Адолф Хитлер!

Трудно е да се прецени истинската роля на специалните служби от различни държави в тази мистериозна история – но и Теди Легран, и барон Баутенас скоро загинали „при неизяснени обстоятелства“. Легран бил отровен, а Баутенас паднал от борда на яхтата си.

Така се раждал мистериозният и страшен свят на политическата свастика, където нямало случайни инциденти – но нещата носели своя таен смисъл, неизвестен и скрит за непосветените.

Още преди хиляди години хората са използвали животните като оръжия.

Всички знаем как Ханибал напада Рим с военни слонове, но малко хора знаят, че римляните отвръщат с горящи прасета, чиято цел е да объркат и подпалят слоновете.

Това е чудесен пример как в далечното минало животните са били използвани за различни цели от хората. И сега е така. Помагат в земеделието, осигуряват ни храна, ползват се като опитни зайчета в експерименти и научни изследвания, като човешки оръжия.

По време на Втората световна война британските спецслужби решават, че да напълнят с експлозив мъртви плъхове и да ги разпръснат из Германия е отличен начин да поведат във войната.

Смисълът е в това, германците да се опитат да ги изгорят заедно и така да предизвикат огромна експлозия, която ще има огромни последствия.

Този план обаче пропада още в началото, когато корабът им с мъртвите плъхове е заловен от нацистите през 1941 г.

Разбира се, има и други примери за безскрупулната експлоатация на животни като оръжия. Ето някои от тях:

Съветски кучета камикадзе

През 30 те години на миналия век в СССР стартират програма за обучение на кучета, които трябва да взривяват противниковите танкове.

Първоначално те били обучавани просто да оставят бомбата под танка и да се завръщат при своите хора. Това естествено се оказало невъзможно, защото те се завръщали с бомбата. И така те изменят ролята на добрият домашен любимец, превръщайки го в куче-камикадзе.

Все пак проектът е бил с животни – как те могат да направят разлика между почти еднаквите немски и съветски танкове. Затова доста често те са взривявали грешната мишена. А понякога дори не са можели да изпълнят задачата си – намесвал се е външен фактор, например изстрел от оръжие и кучетата твърде уплашени да продължат, се завръщали с неизпълнена мисия.

Според докладите, това се е оказал доста добър начин врагът да бъде унищожен – по този начин 300 немски танка са разрушени. Извън призмата на пропагандата, обаче проектът е пълен провал.

Американски прилепи бомби

През 1942 г. зъболекарят Литъл Адамс, разгневен от нападението над Пърл Харбър дава идеята прилепите да бъдат използвани като бомби. Дори президента Рузвелт се съгласява.

Взривните устройства са създадени от известният химик Луис Физер. Хиляди прилепи биват събрани във специално изработено съоръжение с формата на бомба.

Равносметката е тази – десет самолета могат да пренесат по 100 от големите бомби и така да пуснат на свобода хиляди прилепи с експлозиви едновременно. Когато прилепите бъдат пуснати на свобода над Япония ще започнат поредица от пожари и инфраструктурата на най-развитата държава в света е можело да бъде разрушена.

За задачата са избрани определен вид прилепи –  Бразилски свободноопашати прилепи.

Те са многобройни, могат да носят тежко и нямат нужда да се хранят по време на хибернация. По-късно, през 1943 г. проектът попада в ръцете на Военноморските сили, след като избягали прилепи с експлозиви подпалват база на армията и колата на генерала. По-късно проектът е напълно прекратен.

Ядрени оръжия и пилета

Звучи като шега, нали? Да, но всъщност е самата истина. Това било идея на британците по време на Студената война. Знаем за него повече благодарение на това, че на 1 април 2004 г проектът е разсекретен.

Той стартира през 1957 година и носи наименованието „Син паун“.

Планът бил да бъдат заровени няколко ядрени оръжия в Северна Германия и в случай, че СССР реши да нападне да бъдат задействани. Основният проблем се оказала твърде студената зима. Няма как техниката да работи при толкова ниски температури.

Най-добрите учени трябвало да разрешат този проблем – как електрониката да бъде защитена от студа. Ето го и отговорът – пилета. Ако в бомбата има пилета с осигурена храна и вода, те ще могат да произведат нужната топлина, която да държи електрониката в изправност.

Планът е доста добър, но така и не влиза в действие. Главната причина е вероятността заради ядреният взрив да пострада техен съюзник.

Повечето подобни проекти се провалят. Но има и няколко изключения. Пример е програмата на Военноморските сили на САЩ за морските бозайници, която действа от 1960 г.

Служейки повече от 40 години, делфините са доказали, че са най-добрите военни животни. През годините се разбра колко полезни са те в намирането и маркирането на мини и пазенето на гранични територии.

Котки шпиони

Опитът на ЦРУ да обучат котки за шпиони бил напълно неуспешен. Името на проекта било „Звукова котка”. Стартирал през 60-те години на миналия век. Проектът, който струвал на ЦРУ 20 млн. долара имал за цел превръщането на котки в подслушващи устройства. Идеята на проекта била да се използват група от специално обучени котки, в чиито опашки да се имплантират микрофони, с вградени антени и батерии. После незабелязано трябвало да пуснат котките до руското посолство за да могат да подслушват чрез тях комунистически длъжностни лица. Възможно е този план да е можело да просъществува, но станало нещо непредвидено – още първата изпратена котка била прегазена от такси и така проектът бил спрян още преди да е започнал.

Делфините

Делфините също са обект на интерес от военните още от периода на Студената война. Най-често те са използвани като шпиони за търсене на подводници и за спасяване на давещи се моряци. Любопитното е, че някои от тях са обучавани да нападат и убиват вражески водолази. Има и други случаи  –  използват се като преносими бомби и в момента, в който делфинът е близо до целта си бомбата се активира. На този етап от развитието, военните не могат да се лишат от толкова важен съюзник и затова са ограничили ползването на делфините в този аспект. Делфините не се влияят от налягането до 350 м., трудно се изморяват, понасят ниските морски температури. Но най-важното е, че не могат да бъдат засечени от който и да е радар. Тяхната интелигентност ги прави по-лесни за обучение, а биолокаторът им позволява да засичат големи плавателни съдове.

Тюлени и морски лъвове

Тюлените и морските лъвове също са интелигентни. Едно нещо обаче ги различава от делфините – по-агресивни са. В операция „Пустинна буря“ в Персийския залив (една от най-важните операции с участието на морски лъвове) , морски лъвове атакували иракски бойни плувци, които залагали мини под водата. Убили четирима иракски водолази, принудили петима да изплуват. В други случаи морските лъвове са обучавани да снимат и откриват чужди обекти или да търсят различни предмети по морското дъно. Използват ги и като охрана.

Автор: Божидара Иванова

Защо му е на някой да купува стар мост? Отговор на този въпрос може да даде американският предприемач Робърт Маккълъч.

Когато англичаните решили да се отърват от своят мост, Робърт Маккълъч видял решението на своите проблеми.

През 1968 г. Лейк Хавасу Сити, в щата Аризона е просто сухо и горещо място с население по-малко от 4000 души. Индустриалецът Робърт Маккълъч има желание да промени това и да оживи града.

Как да го постигне? Отговорът е от другата страна на океана – в Англия. По същото време Лондонският мост е обявен на търг. Разбира се, че Робърт ще се възползва като го купи. Все пак не може да се каже, че му липсват пари. Мостът е пренесен през океана и по-късно е сглобен изцяло в пустинята.

В началото на 60-те години на миналия век англичаните виждат проблем: Лондонският мост е пред разрушение. Преживял Втората световна, издържал 130 години, но все пак стар. Мостът не бил създаден за модерния трафик и това го разрушавало. На всеки осем години мостът потъвал с 2.5 см., според точни измервания. Ремонтирането не било опция. Решението било доста просто – построяване на нов и по-устойчив мост.

Предложението мостът да бъде продаден в САЩ дава член на столичния съвет, малко преди мостът да бъде изхвърлен на сметището. Слухът за продажбата на Лондонския мост, е изненада за повечето американци, но за един от тях е прекрасна възможност.

Родом от Мисури, индустриалецът Робърт Маккълъч, има милиони от фирми, продаващи машинно масло, мотори и резачки. Да даде слава на градчето Лейк Хавасу Сити в Аризона и да го превърне в туристическа дестинация е новата му цел. Как да привлече повече посетители обаче?

Точно в този момент бизнес съдружникът му К. Ууд му подхвърля, че Лондонският мост е в процес на продажба. Така те решават, че това е нещото, от което Лейк Хавасу има нужда.

Маккълъч и Ууд трябва да победят в търга.

Демонтирането на моста струва на Лондон 1.2 млн. долара и двамата се възползват от това като предлагат двойно повече, за да стане тяхна собственост. Продажбата се осъществява през април 1968 г. Крайната цена е 2 460 000 долара, а Робърт Маккълъч официално е новият притежател на Лондонският мост.

Как се транспортира цял мост от Англия до САЩ? Преди да разглобят моста, работниците надписали всяка една тухла и мястото на което се намирала. После пакетирали моста, натоварили го и го изпратили през океана като крайният адрес бил в  Лонг Бийч, Калифорния през Панамския канал.

Веднъж пристигайки, малка армия от камиони ескортира парчетата от Лондонският мост през пустинята до новият им дом – Лейк Хавасу.  За да може да издържи на трафика, работници строят стоманена основа, над която по-късно е поставен оригиналния гранит.

За да бъде докаран до САЩ и построен наново са похарчени 7 млн. долара. Процесът отнема три години.

Официалното откриване на Лондонският мост в САЩ е на 10 октомври 1971 г.

По случая Маккълъч дава богат прием включващ въздушно шоу, тържествен марш, фойерверки, летящи балони и празнична вечеря. В менюто влизат омари и печено телешко – точно както е било и на първото откриване на моста през далечната 1831 г. по времето на крал Уилям IV.

Участник в церемонията по откриването на моста бил лондонският кмет. Присъствали са и други знаменитости, които придавали звезден и малко шикозен блясък на събитието.

Заветната цел Маккълъч и Ууд е изпълнена.

През 1974 г. населението на Лейк Хавасу се увеличава от няколко стотин жители до над 10 000. Година по-късно статистиката показва, че именно мостът е докарал на градчето близо 2 млн. туристи повече през предходната година.

Въпреки, че Робърт Маккълъч напуска този свят през 1977 г., делото му си остава. Градът процъфтява и днес наброява над 50 000 постоянни жители.

Автор: Божидара Иванова

Дали е възможно да предразположим компанията си и да спечелим доверие в най-различни ситуации, като влияем умело върху хората? Има някои правила, за предразполагане на събеседника.

Интересното е, че те често се използват и от различните разузнавания, като са описани в инструкциите за вербуване на нови агенти.

Златното правило в техниката на манипулиране на човека отсреща ще ви позволи да спечелите неговото добро отношение и пълно доверие. Това правило гласи: „Направете така, че събеседникът ви да хареса сам себе си!“

Първото нещо, което трябва да сторите за тази цел, е да допуснете грешка. Важното е тя да не изглежда прекалена и преувеличена. Например, може да „сгрешите“ съзнателно в произношението на някаква дума или в структурата на изречението. При това непременно трябва да дадем възможност на слушателите да посочат тези грешки и да покажат как е правилно. След това си придаваме смутен вид и брагодарим за корекцията – така показваме „доброволно“ своята несъвършеност в сравнение със събеседниците.

Когато слушателите имат възможност да коригират събеседника по време на общуването, като при това срещат жив отклик и пълно одобрение от негова страна, те се чувстват по-уверени. Тогава общуват с него много по-свободно. Ако публиката вижда как говорещият си признава, че не е идеален, и забелязва грешки в изказванията му, тя, колкото и странно да звучи, става по-благосклонна към него.

Второ: с хората трябва да се разговаря за самите тях, да се показва искрен интерес към онова, което ги вълнува – а не непременно да се опитваме да ги заинтересуваме със себе си. Когато човек чувства, че някой изпитва интерес към неговата личност, в мозъка му се задействат същите важни нервни центрове на удоволствието, както при консумация на вкусна храна или докато получава големи парични суми. Така, поради подсъзнателната благодарност на човека, ще си осигурите предразположение и пълно доверие от негова страна.

Трето: по време на разговора непременно правете комплименти от името на трето лице – в противен случай те ще звучат натрапчиво и хората ще изпитат само дискомфорт. Например, кажете, че хората от вашия отдел или, по-добре, някой от ръководството или администрацията са казали нещо приятно за събеседника ви, като хвалят работата и заслугите му. Можете да одобрите уменията му в неработна среда – например, да го похвалите от името на трето лице за красивата му вила или за умението му да приготви барбекю.

Четвърто: по време на разговора непременно съчувствайте и споделяйте емоциите на събеседника си, като по този начин потвърждавате внимателното отношение към него. Ако обаче човек, особено ръководител или лидер, започне да говори за трудния си ден, просто трябва да слушате мълчаливо събеседника, без да го оплаквате колко е нещастен. Може да минете с дежурните реплики, че денят наистина не е бил лесен, но той се е справил. В никакъв случай, обаче, не повтаряйте думите на събеседника – в противен случай може лесно да усети дори едва забележим фалш.

Пето: поискайте малка услуга, която не натоварва събеседника ви. В ситуация, когато човек прави някому услуга, той израства в собствените си очи, самочувствието му се увеличава и става по-уверен в себе си. Но тук трябва да се спазва тънка граница – не си струва да се злоупотребява с дребни искания, дори и за незначителна помощ.

Шесто: добре е разговорът да се доведе до такъв момент, че човек да не може да устои и да започне да хвали сам себе си. Например, след като чуете как е работил от сутрин до късна вечер, за да свърши работата си навреме, в отговор може да кажете, че това изисква големи усилия и твърда воля. Събеседникът обикновено подхваща тази мисъл и ще обобщи колко усилия и усилия е похарчил за този бизнес. Обикновено не се сдържа да не се похвали.

Да докараш събеседника си до състояние, когато той сам хвали себе си, се смята, че е висш пилотаж в манипулацията. След това имате не само пълното му доверие, но и той вече ви харесва.

Трябва обаче да избягвате грешките в общуването, които хората правят, без да ги осъзнават и по този начин развалят първото впечатление за себе си. Съветите за поведение трябва да се прилагат навреме и на място – иначе ще се получи противоположен резултат.

Особено важно е да се определят границите на онова, което е позволено на събеседника. Той трябва да знае какви рамки не бива да пресича, кое в общуването е неприемливо и дори оскърбително. Не бива да премълчавате и преглъщате агресивни и обидни изявления спрямо вас.

Установяването на такава граница, напротив, предизвиква уважение от страна на събеседника. Ако чуете от него неща, които са ви неприятни, трябва спокойно и без да повишавате тон, да го предупредите да не прави това.

Съществува т. нар. „правило на 4-те емоции“, които трябва да бъдат предизвикани у събеседника в определен ред при първото общуване.

Първата емоция трябва да бъде радост от разговора, позитивна нагласа, веселия стил и използването на шеги, за да се подпомогне на събеседника да бъде в добро настроение.

Втората – доверие на събеседника към вашите мотиви. Третата емоция – в разговора трябва ясно да изразява добро отношение към човека и неговите чувства.

Едва четвъртата емоция е проявата на искрения интерес към събеседника. Отначало трябва, с помощта на първите три емоции, да привлечете неговото внимание, за да му бъде интересно да ви слуша.

Използването на посочените по-горе малки психологически трикове по време на разговор дава на хората радост от приятното общуване. Това на свой ред ни позволява да избегнем ненужни конфликти.