Още
    Начало Блог Страница 96

    Странните суеверия и ритуали при космонавтите

    Колкото и странно да изглежда, космонавтите са суеверни хора, които в работата си спазват много ритуали. Амулети, филми, песни и обръщение към Гагарин – всеки космонавт отделя внимание на всичко това с надеждата полетът му да премине без произшествия.

    Изглежда трудно да се намери връзка между сложните научни разработки и откровените суеверия, но има някои психологически обяснения.

    Космонавтиката е пряко свързана с висок риск за живота. От 483 космонавти, които официално са излетели в Космоса, са загинали 18. Процентът на смъртност прави тази дейност една от най-опасните. Ето защо не е изненадващо, че космонавтите се нуждаят от допълнителна психологическа защита, за което служат всевъзможни вярвания и ритуали.

    Друго обяснение за суеверните увлечения е т. нар. „корпоративен дух“. Космонавтите представляват елитна изолирана професионална група. Тя с основателно самочувствие използва знаци, които ги отличават от другите и обединяват в голям общ екип.

    „Суеверните“ традиции получили своето начало от известния съветски конструктор Сергей Корольов. Той, например, не позволявал да се изпълняват ракетни стартове в понеделник. Защо – и до ден-днешен никой не знае. Дори в такъв ден да бъдел насрочен старт, правел всичко възможно, за да го отмени – и успявал. И досега понеделникът в руската космическа програма неофициално се смята неподходящ за стартове.

    Сергей Корольов

    Друг ден, който се избягва както за стартове, така и дори за всякакви работи на стартовите площадки на космодрума Байконур, е 24 октомври. Причината е, че на тази дата през 1960 г. десетки хора загинали поради експлозия на ракета, докато била на стартовата площадка. Също на 24 октомври три години по-късно, през 1963 г., експлозия на ракетата Р-9A убила още осем души.

    Друга незаменима традиция на легендарния конструктор Корольов била именно един „щастлив“ оператор – капитан Смирницки, да натиска бутона “Старт“. По настояване на Корольов Смирницки натискал бутона дори, когато вече страдал от екзема, защото конструкторът разчитал само на неговата „лека ръка“ и на ничия друга.

    Някои от традициите на руската космонавтика били пренесени от флота. Причината е, че доста често за космонавти вземали пилоти от военно-морската авиация – оттам и „морският“ характер на някои риуали. Например, както във флота присъствието на жена на борда е лошо знамение, така смятали и дълго време в космонавтиката. Именно поради това се страхували да изпратят в космоса първата жена-космонавт Валентина Терешкова. Но понеже в Съветския съюз суеверията енергично се отричали, пък и било навечерието на Международната женска конференция в Москва през 1963 г., Терешкова все пак излетяла. Слава Богу, всичко протекло благополучно.

    Мъжете „взели реванш“ през 2008 г., по време на трудното и рисковано приземяване на капсулата на кораба „Союз ТМА-11“. Нейният екипаж се състоял от две жени и мъж. Тогава ръководителят на „Роскосмос“ Анатолий Перминов отбелязал, че все пак за в бъдеще не бива на борда на космическите апарати броят на жените да надвишава този на мъжете.

    Серията ритуали преди полет в космоса започва още в Звездното градче. Бъдещият екипаж отива при паметника на Юрий Гагарин и другите загинали космонавти. След това се посещава кабинета на легендарния космонавт, който е запазен в оригиналния му вид. В Байконур екипажът задължително се настанява в легендарния хотел „Космонавт“, около който през годините са създадени много легенди.  Пред хотела се простира дълга алея с дървета, посадени от благополучно кацналите комонавти. Членовете на екипажа се разхождат по нея, за да почувстват невидимата подкрепа на своите предшественици.

    В хотела космонавтите непременно гледат филма „Бялото слънце на пустинята“. Тази традиция е свързана с трагичния полет на екипажа на Союз-11. След този нещастен епизод в историята на космонавтиката, всички наблюдавали с опасения и напрежение следващия полет. За щастие той се оказал успешен и всички манипулации на екипажа били оценени като отлични. Тогава се оказало, че космонавтите преди полета гледали „Бялото слънце на пустинята“. Така неговата прожекция преди полет се превърнала в нова традиция за гарантиране безопасността на полета. Ако екипажът включва чужденци, специално заради тях се прожектира копие със субтитри.

    В деня на полета в закуската на космонавтите е включено шампанско. Освен това, те оставят автографите си върху вратата на хотелската стая. След пристигането си на космодрума командирът на екипажа получава команда да се качат на борда и всеки космонавт маха с ръка, повтаряйки легендарния жест на Гагарин. Изпращачите обаче в никакъв случай не махат с ръце в отговор, защото това се смята за лош знак.

    По време на излитането идва ред на последния ритуал – в командното отделение, в зоната на обхват на наблюдателните камери, върху връвчица се провисва малък предмет, най-често играчка.

    Това е не само талисман, но носи и практическа полза при наблюдението от страна на наземните контролни екипи. Когато действието на гравитацията изчезне, талисманът започва да се носи свободно из въздуха – което показва, че корабът благополучно е излязъл на достатъчна височина.

    Гибелните следи на свастиката

    На 25 юли 1918 г. войските на адмирал Александър Василиевич Колчак освободили Екатеринбург от болшевиките.

    Те закъснели съвсем малко – царското семейство, което било преместено от Москва в този град, вече било разстреляно в подземието на т. нар. „Ипатиев дом“: императорът Николай ІІ, императрицата, техните деца, лекарят, камердинерът и готвачът им.

    На 30 юли започнало разследването на убийството на императорското семейство. Следствието се водело от Николай Соколов.

    Огледът на къщата, където бил извършен  разстрелът, открил върху една от стените пречупен кръст и неразбираем надпис. Сметнали загадъчните букви за кабалистично заклинание. Между другото, надписът не е разчетен и до днес. А къщата била разрушена през септември 1977 г.

    Соколов предположил, че рисунката и надписът са направени от ръката на последната руска императрица. Затова наредил: „Да се снима и приложи към делото!“

    Въпреки трудностите, които срещнал, Соколов се отнесъл добросъвестно към работата си. Той бързо установил, че свастиката е санскритски знак, символизиращ Слънцето – а след 1910 г. в Германия се използвала като антисемитски символ.

    Тук започнали загадките около пречупения кръст, нарисуван в зловещото помещение на разстрела. В хода на следствието Соколов разбрал, че императрицата Александра Фьодоровна, която се увличала по тогава модните спиритизъм и окултизъм и се занимавала сериозно с тези явления, била започнала да рисува знака на свастиката по стените на всяка стая, където живеела.

    Императрицата Александра Фьодоровна. Уикипедия.

    И тук в историята се появява характерен детайл. След революцията започнали да изработват символиката на новата власт. Но първите скици на съветски символи по-късно във времето били строго засекретени, преработени и набързо унищожени. Причината била невероятна: в средата на червената петолъчка най-напред имало не прословутите сърп и чук, а … пречупен кръст. Свастика! Мистичният източен знак, по-древен от християнския кръст. А петолъчката или, както е по-известна – пентаграмата, наричана още „звездата на Соломон“, се среща в католически църкви, строени от рицарите-тамплиери, още през ХІІ-ти век.

    През 1920 г. свастиката за пръв път излязла на широката политическа арена: пречупеният кръст се появява върху стоманените каски на немските екстремисти от т. нар. „Бригада на Ерхард“ – а през 1923 г. в навечерието на прословутия „бирен пуч“ в Мюнхен, свастиката става официална емблема на Национал-социалистическата работническа партия на Германия, която тогава вече ръководел Адолф Хитлер. Той внесъл свой принос в рисунъка й – по негово нареждане променили посоката на „въртене“. Така, случайно или не, избрал така наречената „обратна“ или „дясно усукана“ свастика – именно на този символ се покланяли членовете на тайното общество на черната магия от Тибет, знаменитите „черни Бонпо“. В същото време били образувани ударните отряди на национал-социалистическата партия – които отначало носели съвсем не свастика на ръкавите и петлиците си, а… петолъчки. Но по-късно Хитлер отхвърлил решително всякакви звезди, които му напомняли за масоните и комунистите.

    Немската свастика

    Един от първите, които опитали да разгадаят тайната на вече политическата свастика, бил бившият руски белогвардейски генерал Александър Кутепов, ръководител на емигрантския Руски военен съюз. По някакви странни пътища у него попаднали снимките на свастиката и кабалистичния надпис, направен от последната руска императрица в Дома на Ипатиев.

    Но това, което представлява още по-голяма мистерия, е, че снимките, с които разполагал генерал Кутепов, били направени на… 24 юли 1918 г., т. е. един ден преди влизането на армията на Колчак в Екатеринбург. Може би снимките били подхвърлени на генерала по някаква причина от съветските специални служби? На всичко отгоре, генералът бил ликвидиран по-късно от същите тези служби – които, странно защо, избрали точно него за мишена сред толкова много други генерали и офицери от бялата емиграция.

    Според официалната версия, генералът внезапно изчезнал в Париж през 1930 г. при „неясни обстоятелства“. Но френски изследователи смятат, че генерал Кутепов започнал самостоятелно разследване на смъртта на царското семейство, както и на тайната на надписа с пречупения кръст, нарисуван от последната руска императрица.

    Френският писател Теди Легран (псевдоним на полицейски информатор, чието истинско име не е известно и който използвал още няколко псевдонима) веднъж се изпуснал пред журналистите, че Кутепов бил отвлечен и убит на тримачтовата яхта на немския барон Ото фон  Баутенас, която носела името „Асгард“. Странно съвпадение, но „Асгард“ е  второто название на мистичното общество „Туле“, в което по едно време ръководна роля играел…  Адолф Хитлер!

    Трудно е да се прецени истинската роля на специалните служби от различни държави в тази мистериозна история – но и Теди Легран, и барон Баутенас скоро загинали „при неизяснени обстоятелства“. Легран бил отровен, а Баутенас паднал от борда на яхтата си.

    Така се раждал мистериозният и страшен свят на политическата свастика, където нямало случайни инциденти – но нещата носели своя таен смисъл, неизвестен и скрит за непосветените.

    Животните, използвани като оръжия

    Още преди хиляди години хората са използвали животните като оръжия.

    Всички знаем как Ханибал напада Рим с военни слонове, но малко хора знаят, че римляните отвръщат с горящи прасета, чиято цел е да объркат и подпалят слоновете.

    Това е чудесен пример как в далечното минало животните са били използвани за различни цели от хората. И сега е така. Помагат в земеделието, осигуряват ни храна, ползват се като опитни зайчета в експерименти и научни изследвания, като човешки оръжия.

    По време на Втората световна война британските спецслужби решават, че да напълнят с експлозив мъртви плъхове и да ги разпръснат из Германия е отличен начин да поведат във войната.

    Смисълът е в това, германците да се опитат да ги изгорят заедно и така да предизвикат огромна експлозия, която ще има огромни последствия.

    Този план обаче пропада още в началото, когато корабът им с мъртвите плъхове е заловен от нацистите през 1941 г.

    Разбира се, има и други примери за безскрупулната експлоатация на животни като оръжия. Ето някои от тях:

    Съветски кучета камикадзе

    През 30 те години на миналия век в СССР стартират програма за обучение на кучета, които трябва да взривяват противниковите танкове.

    Първоначално те били обучавани просто да оставят бомбата под танка и да се завръщат при своите хора. Това естествено се оказало невъзможно, защото те се завръщали с бомбата. И така те изменят ролята на добрият домашен любимец, превръщайки го в куче-камикадзе.

    Все пак проектът е бил с животни – как те могат да направят разлика между почти еднаквите немски и съветски танкове. Затова доста често те са взривявали грешната мишена. А понякога дори не са можели да изпълнят задачата си – намесвал се е външен фактор, например изстрел от оръжие и кучетата твърде уплашени да продължат, се завръщали с неизпълнена мисия.

    Според докладите, това се е оказал доста добър начин врагът да бъде унищожен – по този начин 300 немски танка са разрушени. Извън призмата на пропагандата, обаче проектът е пълен провал.

    Американски прилепи бомби

    През 1942 г. зъболекарят Литъл Адамс, разгневен от нападението над Пърл Харбър дава идеята прилепите да бъдат използвани като бомби. Дори президента Рузвелт се съгласява.

    Взривните устройства са създадени от известният химик Луис Физер. Хиляди прилепи биват събрани във специално изработено съоръжение с формата на бомба.

    Равносметката е тази – десет самолета могат да пренесат по 100 от големите бомби и така да пуснат на свобода хиляди прилепи с експлозиви едновременно. Когато прилепите бъдат пуснати на свобода над Япония ще започнат поредица от пожари и инфраструктурата на най-развитата държава в света е можело да бъде разрушена.

    За задачата са избрани определен вид прилепи –  Бразилски свободноопашати прилепи.

    Те са многобройни, могат да носят тежко и нямат нужда да се хранят по време на хибернация. По-късно, през 1943 г. проектът попада в ръцете на Военноморските сили, след като избягали прилепи с експлозиви подпалват база на армията и колата на генерала. По-късно проектът е напълно прекратен.

    Ядрени оръжия и пилета

    Звучи като шега, нали? Да, но всъщност е самата истина. Това било идея на британците по време на Студената война. Знаем за него повече благодарение на това, че на 1 април 2004 г проектът е разсекретен.

    Той стартира през 1957 година и носи наименованието „Син паун“.

    Планът бил да бъдат заровени няколко ядрени оръжия в Северна Германия и в случай, че СССР реши да нападне да бъдат задействани. Основният проблем се оказала твърде студената зима. Няма как техниката да работи при толкова ниски температури.

    Най-добрите учени трябвало да разрешат този проблем – как електрониката да бъде защитена от студа. Ето го и отговорът – пилета. Ако в бомбата има пилета с осигурена храна и вода, те ще могат да произведат нужната топлина, която да държи електрониката в изправност.

    Планът е доста добър, но така и не влиза в действие. Главната причина е вероятността заради ядреният взрив да пострада техен съюзник.

    Повечето подобни проекти се провалят. Но има и няколко изключения. Пример е програмата на Военноморските сили на САЩ за морските бозайници, която действа от 1960 г.

    Служейки повече от 40 години, делфините са доказали, че са най-добрите военни животни. През годините се разбра колко полезни са те в намирането и маркирането на мини и пазенето на гранични територии.

    Котки шпиони

    https://www.youtube.com/watch?v=kFAoU3iJnTM

    Опитът на ЦРУ да обучат котки за шпиони бил напълно неуспешен. Името на проекта било „Звукова котка”. Стартирал през 60-те години на миналия век. Проектът, който струвал на ЦРУ 20 млн. долара имал за цел превръщането на котки в подслушващи устройства. Идеята на проекта била да се използват група от специално обучени котки, в чиито опашки да се имплантират микрофони, с вградени антени и батерии. После незабелязано трябвало да пуснат котките до руското посолство за да могат да подслушват чрез тях комунистически длъжностни лица. Възможно е този план да е можело да просъществува, но станало нещо непредвидено – още първата изпратена котка била прегазена от такси и така проектът бил спрян още преди да е започнал.

    Делфините

    Делфините също са обект на интерес от военните още от периода на Студената война. Най-често те са използвани като шпиони за търсене на подводници и за спасяване на давещи се моряци. Любопитното е, че някои от тях са обучавани да нападат и убиват вражески водолази. Има и други случаи  –  използват се като преносими бомби и в момента, в който делфинът е близо до целта си бомбата се активира. На този етап от развитието, военните не могат да се лишат от толкова важен съюзник и затова са ограничили ползването на делфините в този аспект. Делфините не се влияят от налягането до 350 м., трудно се изморяват, понасят ниските морски температури. Но най-важното е, че не могат да бъдат засечени от който и да е радар. Тяхната интелигентност ги прави по-лесни за обучение, а биолокаторът им позволява да засичат големи плавателни съдове.

    Тюлени и морски лъвове

    Тюлените и морските лъвове също са интелигентни. Едно нещо обаче ги различава от делфините – по-агресивни са. В операция „Пустинна буря“ в Персийския залив (една от най-важните операции с участието на морски лъвове) , морски лъвове атакували иракски бойни плувци, които залагали мини под водата. Убили четирима иракски водолази, принудили петима да изплуват. В други случаи морските лъвове са обучавани да снимат и откриват чужди обекти или да търсят различни предмети по морското дъно. Използват ги и като охрана.

    Автор: Божидара Иванова

    Кулдара – селото, изоставено за една нощ

    Каква е загадката на това малко индийско село? Има различни теории по въпроса, но истината не е известна на никой.

    Какво се е случило?  Най-вероятно никога няма да разберем цялата истина. Всичко става в една загадъчна нощ през 1825 г. и някак цялото население на Кулдара мистериозно изчезва.

    Неясно е какво е станало, но има няколко теории, които се опитват да обяснят случилото се.

    Как е възможно от красиво и процъфтяващо селце, Кулдара изцяло да опустее само за една нощ?

    Къде се намира легендарното село Кулдара? Най общо казано в Индия. Ако решите да потърсите по-подробно ще разберете, че е на 15 километра от Джайсалмер в индийския щат Раджастан. Щатът граничи с Пакистан на запад, Гуджарат на югозапад, с Мадхя Прадеш на югоизток , на североизток граничи с Утар Прадеш и Харяна, и на север с Пенджаб.

    Началото на селото слагат 84 души през XIII век. Основателите му са от малка общност трудолюбиви брахмани Паливал. Това са представители на една от висшите касти в Индия, равнозначно на европейското духовенство, които мигрирали от западните части на страната.

    Паливалите  са познати с невероятните си умения в земеделието. Доста е трудно да отгледаш плодородни култури в крайно суровите и сухи условия на пустинята Тар, но те успявали – намирали места, чиято почва била богата на гипс (минерал, който съдържа 20% вода).

    Паливалите развили и други умения, разбира се. Те били невероятни търговци, което стояло в основата на богатството им. Така общността им се разширила и се радвали на просперитет над шест века. Населението доста се увеличило през вековете и в най-добрите години на XVII и XVIII в., селото се радвало на над 1500 души.

    Днес в Кулдара могат да бъдат видени руините на над 400 постройки. Някои от тях са много запазени и до сега.

    Как за една нощ през 1825 г. всички в Кулдара изчезват? При това те са взели най-ценните си вещи. Защо някой ще напусне дома си за една нощ и ще остави история и култура, която е била градена с векове?

    Една от теориите обяснява нещата доста просто – търсене на по-добро място за живеене. И въпреки че, звучи логично тази вероятност е доста малка. Защо това да стане за една нощ? Какво ги е накарало да бързат толкова?

    Вероятността да са тръгнали в издирване на вода е широко коментирана. Според едни те са издирвали повече вода, според други,  не количеството е било причината, а фактът, че се е наложило изселване заради натровените водоеми. И всъщност те сами са си били виновни – изхвърляли са труповете на използваните за жертвоприношения животни.

    Но най-подкрепяната теория звучи най-достоверно. Жителите на селото бягат в опит да избегнат тираничното управление на местния диван (съветът в някои ислямски страни). Вероятността управникът на Джайсалмер – Салим Сингх, в чиято власт било и въпросното село, да е злоупотребявал с налагането на големи, почти невъзможни данъци върху жителите на селцето е съвсем реална причина, едно цяло общество да изостави домовете си  в търсене на нещо по-добро.

    Само, че е имало и друга причина обществото да побегне. Когато Сингх зърнал за пръв път дъщерята на местния управник я харесал дотолкова, че поискал ръката ѝ. Той отправил ултиматум на Кулдара. Едно денонощие хората да решат дали ще му дадат невестата или данъците ще станат още по-непосилни за плащане.

    Според историята верността към бащата на момичето, подтикнала всички заедно да изоставят селото преди единият ден да е преминал. Така те оставили всичко, което общността е градила с векове.

    Според местните съществува проклятие над цялото село. Преди да заминат жителите на Кулдара проклели селото никога повече да не бъде обитавано. Всеки, който се опълчил на тази клетва, щял да посрещне смъртта. Така от онази нощ никой никога повече не е стъпвал там.

    Уикипедия

    Според някои  е възможно руините да са епицентър на паранормална активност. Това привлича многобройни туристи всяка година. Областта е под надзора на Археологическите служби на Индия, а Кулдара е със статут на историческо и културно наследство.

    И въпреки всички предположения какво е станало в селцето през онази нощ, отговор няма. Защо цялото население е изчезнало?

    Автор: Божидара Иванова

    Историята на Лондонският мост: Как един мост бе пренесен от Лондон в САЩ

    Защо му е на някой да купува стар мост? Отговор на този въпрос може да даде американският предприемач Робърт Маккълъч.

    Когато англичаните решили да се отърват от своят мост, Робърт Маккълъч видял решението на своите проблеми.

    През 1968 г. Лейк Хавасу Сити, в щата Аризона е просто сухо и горещо място с население по-малко от 4000 души. Индустриалецът Робърт Маккълъч има желание да промени това и да оживи града.

    Как да го постигне? Отговорът е от другата страна на океана – в Англия. По същото време Лондонският мост е обявен на търг. Разбира се, че Робърт ще се възползва като го купи. Все пак не може да се каже, че му липсват пари. Мостът е пренесен през океана и по-късно е сглобен изцяло в пустинята.

    В началото на 60-те години на миналия век англичаните виждат проблем: Лондонският мост е пред разрушение. Преживял Втората световна, издържал 130 години, но все пак стар. Мостът не бил създаден за модерния трафик и това го разрушавало. На всеки осем години мостът потъвал с 2.5 см., според точни измервания. Ремонтирането не било опция. Решението било доста просто – построяване на нов и по-устойчив мост.

    Предложението мостът да бъде продаден в САЩ дава член на столичния съвет, малко преди мостът да бъде изхвърлен на сметището. Слухът за продажбата на Лондонския мост, е изненада за повечето американци, но за един от тях е прекрасна възможност.

    Родом от Мисури, индустриалецът Робърт Маккълъч, има милиони от фирми, продаващи машинно масло, мотори и резачки. Да даде слава на градчето Лейк Хавасу Сити в Аризона и да го превърне в туристическа дестинация е новата му цел. Как да привлече повече посетители обаче?

    Точно в този момент бизнес съдружникът му К. Ууд му подхвърля, че Лондонският мост е в процес на продажба. Така те решават, че това е нещото, от което Лейк Хавасу има нужда.

    Маккълъч и Ууд трябва да победят в търга.

    Демонтирането на моста струва на Лондон 1.2 млн. долара и двамата се възползват от това като предлагат двойно повече, за да стане тяхна собственост. Продажбата се осъществява през април 1968 г. Крайната цена е 2 460 000 долара, а Робърт Маккълъч официално е новият притежател на Лондонският мост.

    Как се транспортира цял мост от Англия до САЩ? Преди да разглобят моста, работниците надписали всяка една тухла и мястото на което се намирала. После пакетирали моста, натоварили го и го изпратили през океана като крайният адрес бил в  Лонг Бийч, Калифорния през Панамския канал.

    Веднъж пристигайки, малка армия от камиони ескортира парчетата от Лондонският мост през пустинята до новият им дом – Лейк Хавасу.  За да може да издържи на трафика, работници строят стоманена основа, над която по-късно е поставен оригиналния гранит.

    За да бъде докаран до САЩ и построен наново са похарчени 7 млн. долара. Процесът отнема три години.

    Официалното откриване на Лондонският мост в САЩ е на 10 октомври 1971 г.

    Лондонският мост в Лейк Хавасу Сити. Уикипедия.

    По случая Маккълъч дава богат прием включващ въздушно шоу, тържествен марш, фойерверки, летящи балони и празнична вечеря. В менюто влизат омари и печено телешко – точно както е било и на първото откриване на моста през далечната 1831 г. по времето на крал Уилям IV.

    Участник в церемонията по откриването на моста бил лондонският кмет. Присъствали са и други знаменитости, които придавали звезден и малко шикозен блясък на събитието.

    Заветната цел Маккълъч и Ууд е изпълнена.

    През 1974 г. населението на Лейк Хавасу се увеличава от няколко стотин жители до над 10 000. Година по-късно статистиката показва, че именно мостът е докарал на градчето близо 2 млн. туристи повече през предходната година.

    Въпреки, че Робърт Маккълъч напуска този свят през 1977 г., делото му си остава. Градът процъфтява и днес наброява над 50 000 постоянни жители.

    Автор: Божидара Иванова

    Създаването на демократична Германия след Хитлер

    След края на Втората световна война пред победилите съюзници изникнал въпросът: какво да се прави с Германия? И още един, може би още по-важен: какво да се прави с германците?

    През 1944 г. Великобритания и Съединените щати се споразумели, че след края на войната Германия трябва да бъде разделена на части, тежката индустрия да бъде унищожена, а самото население да се пренасочи към селското стопанство. Това бил така нареченият „план Моргентау“, предложен от тогавашния министър на финансите на САЩ Хенри Моргентау.

    Финансистът от Уолстрийт Хари Декстър Уайт изчислил, че този план ще причини намаляване на населението на Германия с 25 милиона души. През август 1944 г. бил издаден наръчникът за следвоенната окупационна администрация в Германия. Но Моргентау го отхвърлил, защото смятал, че дневният порцион от 2000 калории на германец е прекалено голям.

    Бившият президент на САЩ Хърбърт Хувър пише през март 1947 г.:

    „Има илюзия, че Германия може лесно да бъде преобразувана в „страна на орачи и пастири“. За целта обаче трябва да се ликвидират или закарат някъде 25 милиона немци“.

    Секретният „план Моргентау“ обаче попаднал в пресата.

    Естествено, нацисткият централен орган Volkischer Beobachter („Фьолкишер беобахтер“) веднага излязъл със заглавие: „Рузвелт и Чърчил са съгласни с еврейския убийствен план“. Вестниците в Америка и Англия също подложили плана на рязка критика.

    Избухнал скандал. Правителствата на САЩ и Англия били принудени да отхвърлят плана в първата му версия. Но неговите идеи били съхранени и въплътени в западните окупационни зони.

    „От 1945 г. до средата на 1948 г. наблюдавахме заробването, унижението, унищожаването на цяла нация“, пише офицерът от медицинската служба на американския флот капитан Албер Бенке. Той съобщил, че в някои области на Германия под окупацията на САЩ и Англия хората получавали по 400 калории дневно, а в повечето райони малко под 1000 калории. В същото време съюзниците обесили бившия нацистки наместник в Холандия Артур Зайс-Инкварт заради „глада“, устроен от него там – холандците по негово време получавали по 1394 калории на ден.

    През септември 1944 г. на Втората Квебекска конференция Рузвелт и Чърчил обсъдили планове за стерилизиране и кастриране на немците. Рузвелт по принцип се съгласил с такъв вариант, като все пак допуснал и друга „опция“:

    „Трябва да бъдем твърди към Германия – имам предвид целия немски народ, а не само нацистите. Необходимо е или да се кастрират германците, или да се държим с тях така, че да не могат да възпроизвеждат потомци, които да се държат както в миналото“.

    Но, всъщност, тази идея била предложена доста по-рано – още през март 1941 г. Тогава в САЩ излязла книгата на Теодор Кауфман „Германия трябва да загине!“ (Germany Must Perish!). В нея авторът предлага след края на войната немците да бъдат стерилизирани и кастрирани, а територията на Германия да бъде поделена между Холандия, Белгия, Франция, Чехословакия и Полша. Авторът на книгата изчислил, че щяло да се наложи да бъдат стерилизирани и кастрирани около 48 милиона германци (всички мъже до 60-годишна възраст и жени до 45-годишна възраст). Той предложил това да стане така: ако 20 хиляди хирурзи провеждат по 25 операции на ден, ще могат да стерилизират цялото посочено немско население за около 3 месеца. След две поколения немската нация просто трябвало да изчезне безследно.

    През 1942 г. Кауфман публикувал втора книга, в която за пръв път изложил план за превъзпитание на германския народ. Този втори план на Кауфман се състоял от десет точки. Най-изненадващото е, че в тях се предлага след войната да бъде извършено точно това, което и сторили САЩ и Англия с Германия: изолиране на източните райони на страната, преместване на столицата западно от Берлин, превъзпитание особено на германските младежи, строг контрол върху пресата и радиото.

    След дълго колебание идеята за стерилизиране на германците била отхвърлена, защото се планирало Германия да бъде използвана против СССР – а за целта в нея все пак трябвало да живеят хора. Приел се планът на професора от Харвард Е. А. Хътън, който през януари 1943 г. предложил идеята да се промени наследствеността на германците. Според професор Хътън немците трябвало да бъдат кръстосани с други нации и така да се създаде „нова порода“ неагресивни германци. За целта се предлагало следното: да бъдат изведени от Германия пленените немски войници – около 10-12 милиона мъже, за период от 20 години в пленнически лагери на чужда територия, да се докарат в Германия мъже предимно от Африка и да се подпомагат финансово браковете между немски жени и чужденци. По този начин можело да се намали броят на расово чистите германци.

    Американски войници комуникират с немски момичета в градината „Tiergarten“ – 22 Август, 1945

    А с цел германците да не се размножават прекалено, трябвало да се „копират“ социално-психологически елементи от Ваймарската република през 1920-те години: окуражаване на хомосексуализма и други сексуални отклонения, масово ангажиране вниманието на жените с работа, кариера и всичко, което ги отклонява от семейството, пропагандиране на порнографията и въобще на „забавленията“. Ситуацията във Ваймарската република е добре илюстрирана в прочутия филм „Кабаре“.

    Плановете за тотално унищожение на немците в западните окупационни области били отхвърлени поради започващата тогава Студена война. В нея на Германия и нейните нови въоръжени сили се отреждала важна роля в борбата срещу комунизма и СССР. Идеите за стерилизиране на немските мъже и жени били отхвърлени като нецелесъобразни. Останали само плановете за „превъзпитание“ на младото поколение и докарване на имигранти от чужбина.

    През 1960 г. САЩ принудили Германия да приеме първите 7000 турски гастарбайтери под предлог, че трябвало да се помогне на Турция, която била важен съюзник по НАТО.

    Започнало създаването на нова демократична Германия.

    Как да манипулираме хората около нас?

    Дали е възможно да предразположим компанията си и да спечелим доверие в най-различни ситуации, като влияем умело върху хората? Има някои правила, за предразполагане на събеседника.

    Интересното е, че те често се използват и от различните разузнавания, като са описани в инструкциите за вербуване на нови агенти.

    Златното правило в техниката на манипулиране на човека отсреща ще ви позволи да спечелите неговото добро отношение и пълно доверие. Това правило гласи: „Направете така, че събеседникът ви да хареса сам себе си!“

    Първото нещо, което трябва да сторите за тази цел, е да допуснете грешка. Важното е тя да не изглежда прекалена и преувеличена. Например, може да „сгрешите“ съзнателно в произношението на някаква дума или в структурата на изречението. При това непременно трябва да дадем възможност на слушателите да посочат тези грешки и да покажат как е правилно. След това си придаваме смутен вид и брагодарим за корекцията – така показваме „доброволно“ своята несъвършеност в сравнение със събеседниците.

    Когато слушателите имат възможност да коригират събеседника по време на общуването, като при това срещат жив отклик и пълно одобрение от негова страна, те се чувстват по-уверени. Тогава общуват с него много по-свободно. Ако публиката вижда как говорещият си признава, че не е идеален, и забелязва грешки в изказванията му, тя, колкото и странно да звучи, става по-благосклонна към него.

    Второ: с хората трябва да се разговаря за самите тях, да се показва искрен интерес към онова, което ги вълнува – а не непременно да се опитваме да ги заинтересуваме със себе си. Когато човек чувства, че някой изпитва интерес към неговата личност, в мозъка му се задействат същите важни нервни центрове на удоволствието, както при консумация на вкусна храна или докато получава големи парични суми. Така, поради подсъзнателната благодарност на човека, ще си осигурите предразположение и пълно доверие от негова страна.

    Трето: по време на разговора непременно правете комплименти от името на трето лице – в противен случай те ще звучат натрапчиво и хората ще изпитат само дискомфорт. Например, кажете, че хората от вашия отдел или, по-добре, някой от ръководството или администрацията са казали нещо приятно за събеседника ви, като хвалят работата и заслугите му. Можете да одобрите уменията му в неработна среда – например, да го похвалите от името на трето лице за красивата му вила или за умението му да приготви барбекю.

    Четвърто: по време на разговора непременно съчувствайте и споделяйте емоциите на събеседника си, като по този начин потвърждавате внимателното отношение към него. Ако обаче човек, особено ръководител или лидер, започне да говори за трудния си ден, просто трябва да слушате мълчаливо събеседника, без да го оплаквате колко е нещастен. Може да минете с дежурните реплики, че денят наистина не е бил лесен, но той се е справил. В никакъв случай, обаче, не повтаряйте думите на събеседника – в противен случай може лесно да усети дори едва забележим фалш.

    Пето: поискайте малка услуга, която не натоварва събеседника ви. В ситуация, когато човек прави някому услуга, той израства в собствените си очи, самочувствието му се увеличава и става по-уверен в себе си. Но тук трябва да се спазва тънка граница – не си струва да се злоупотребява с дребни искания, дори и за незначителна помощ.

    Шесто: добре е разговорът да се доведе до такъв момент, че човек да не може да устои и да започне да хвали сам себе си. Например, след като чуете как е работил от сутрин до късна вечер, за да свърши работата си навреме, в отговор може да кажете, че това изисква големи усилия и твърда воля. Събеседникът обикновено подхваща тази мисъл и ще обобщи колко усилия и усилия е похарчил за този бизнес. Обикновено не се сдържа да не се похвали.

    Да докараш събеседника си до състояние, когато той сам хвали себе си, се смята, че е висш пилотаж в манипулацията. След това имате не само пълното му доверие, но и той вече ви харесва.

    Трябва обаче да избягвате грешките в общуването, които хората правят, без да ги осъзнават и по този начин развалят първото впечатление за себе си. Съветите за поведение трябва да се прилагат навреме и на място – иначе ще се получи противоположен резултат.

    Особено важно е да се определят границите на онова, което е позволено на събеседника. Той трябва да знае какви рамки не бива да пресича, кое в общуването е неприемливо и дори оскърбително. Не бива да премълчавате и преглъщате агресивни и обидни изявления спрямо вас.

    Установяването на такава граница, напротив, предизвиква уважение от страна на събеседника. Ако чуете от него неща, които са ви неприятни, трябва спокойно и без да повишавате тон, да го предупредите да не прави това.

    Съществува т. нар. „правило на 4-те емоции“, които трябва да бъдат предизвикани у събеседника в определен ред при първото общуване.

    Първата емоция трябва да бъде радост от разговора, позитивна нагласа, веселия стил и използването на шеги, за да се подпомогне на събеседника да бъде в добро настроение.

    Втората – доверие на събеседника към вашите мотиви. Третата емоция – в разговора трябва ясно да изразява добро отношение към човека и неговите чувства.

    Едва четвъртата емоция е проявата на искрения интерес към събеседника. Отначало трябва, с помощта на първите три емоции, да привлечете неговото внимание, за да му бъде интересно да ви слуша.

    Използването на посочените по-горе малки психологически трикове по време на разговор дава на хората радост от приятното общуване. Това на свой ред ни позволява да избегнем ненужни конфликти.

    Най-верните четирикраки приятели в историята

    Три верни кучета, доказали се на собствениците си. Те имат морал, предани са и стоят редом до стопаните си на бойния фронт. Имат заслужено място в човешката история и до днес.

    Чували сте приказката, за това как кучето е най-добрият приятел на човека. Благодарение на своята сила и вярност, тези три кучета са достойно доказателство, че кучето наистина е най-добрият приятел на човека.

    Сержант Стъби

    Всичко започнало в един обикновен, но по-късно оказал се съдбоносен ден на 1917 г. В кампуса на Йейлския университет било намерено изгубено кученце – от смесена порода питбул. Сякаш съдбата се намесила – точно в този ден 102 пехотен полк имали тренировка в кампуса.

    Покорен от малкото кученце, редник Дж. Робърт Конрой го осиновява и го кръщава Стъби, защото има къса дебела опашка. Стъби става част от екипа и посещава мисии. Придружава редника на френския фронт и взема активно участие. Дори се научава да отдава почит с дясната си лапа. Уникално, нали?

    По-късно Стъби бива обгазен с иприт на френска земя.

    Дори пострадал, Стъби показва невероятна воля. Веднага след възстановяването си се връща на първата фронтова линия. Налага се да носи специално пригодена за него противогазна маска, но това не го спира. Противогазната маска наред със силното кучешко обоняние, му дава възможността да известява своя полк за вражески химически атаки.

    Това смело куче успява да си спечели ранга сержант. Това се случва след като забелязва немски шпионин и го атакува, задържайки го достатъчно, докато дойдат другите военни. За 18-те месеца, в които служи, Стъби взема участие в 17 битки, преборва се с множество тежки рани и предоставя своята кучешка подкрепа на своя екип.

    След Първата световна война Стъби се прибира САЩ, където става национален герой. Умира през 1926 година, но през целия си живот постига много успехи и си спечелва най-различни почести и награди.

    30 години по-късно даряват тялото му на научноизследователския и образователен институт „Смитсонов“ в САЩ. То бива изложено на място, където можете да видите смелият герой и днес.

    Оуни

    Оуни. Уикипедия

    Оуни е осиновен през 1888г. от пощенски работници в Олбани, щата Ню Йорк и става част от техния екип. Въпреки, че стопаните му не са го искали той все пак намерил своето място в света.

    Оуни бил сладък бордър териер. Спял върху чантите с писмата и не пречел на никого, но постепенно станал част от семейството на пощальоните и започнал да ги придружава в обиколките по къщите. За няколко години станал толкова важен, че участвал в техните пътувания с влак из страната, а по-късно из целия свят.

    Дори медийният свят проследява пътуванията на Оуни, което го прави още по-популярен. За периода на цялата си кариера получава толкова много медали, че няма как да ги носи всичките.

    През 1895 г. кучето пощальон се качва на борда на парахода „Виктория“ за 129-дневно околосветско пътешествие. През цялата си 9-годишната служба като талисман на американските пощенски услуги , кучето има пропътувани над 225 000 км.

    Не се знае как е починало пощенското куче, но има хипотези, за това как Оуни е ухапал пощальон от Охайо и по-късно е направил опит да нападне разследващият случая орган. Когато пощенските служби известяват смъртта на кучето пощальон, вестници из цялата страна отдават почит на Оуни и публикуват негови некролози.

    Историята на това куче е истинско вдъхновение за много хора. И днес в интернет пространството и социалните мрежи може да намерите подробности за подвизите му. В негова памет дори е пусната пощенска марка през 2011 г. А в Националният пощенски музей „Смитсонов“  във  Вашингтон, може да видите все още запазеното тяло на пощенският герой.

    Балто

    Чували ли сте за дифтерит? За тези от вас, които не са го чували, дифтеритът представлява силно заразна болест на дихателните пътища. През януари 1925 г. деца в град Ноум, Аляска стават жертви на тази коварна болест, което принуждава лекарят, д-р Къртис Уелч да обяви карантина, заради опасността, че всички 1400 души в селото могат да станат потенциални носители на заболяването.

    Единственият вариант, който има докторът е животоспасяващ серум като най-близкото място, от където да го вземе било градче намиращо се на повече от 1500 км. от Ноум. Суровите зимни условия пречат на самолетите и корабите да стигнат до града и най-удачният вариант бил да се използва кучешки впряг.

    Кучешкият впряг тръгва от Ненана. За цялото пътуване са използвани 150 кучета, които постоянно се сменяли. Температурата стигала до -53 градуса по Целзий, имало силен вятър и виелици.

    Това ни най-малко не притеснява Балто да води своя впряг само напред. На 2 февруари 1925 година, Балто (който е от породата сибирско хъски) и неговият кучешки впряг влизат в град Ноум, а водачът е приветстван като герой.

    Това прави кучето изключително популярно, а през декември 1925 е построена негова бронзова статуя в Сентръл Парк, Ню Йорк.

    Балто умира на 14 годишна възраст на 14 март 1933 г. в Кливланд. След това е препариран и даден на Кливландския природонаучен музей, където може да го видите и днес.

    Балто в Кливландския природонаучен музей. Уикипедия

    Автор: Божидара Иванова

    Сражението при Красное – агонията на „Великата армия“

    На 18 ноември 1812 г. завършило тридневното сражение при село Красное, което представлява финалният мощен удар по отстъпващата от Москва армия на Наполеон.

    В онзи момент от 600-хилядната „Велика армия“, с която Бонапарт нахлул в Русия, били оцелели само около 80 хиляди войници и офицери, способни да носят оръжие. В резултат на битката при Красное техният брой намалял на 44 хил. души.

    Французите се оттегляли по Стария Смоленски път в четири отделни големи колони. Първата колона оглавявал самият Бонапарт, втората – вицекралят на Италия Йожен Богарне, третата – маршал Даву, четвъртата – маршал Ней.

    Битката започнала с атака на летящия партизански конен отряд на Денис Давидов срещу Красное, където почивали Наполеон и неговата гвардия. Французите отблъснали атаката, а след това самите те нападнали казаците на атаман Ожаровски, които се били разположили на лагер край село Кутково, южно от Красное. Поради загуба на бдителност, казаците били изненадани и изтласкани назад.

    Междувременно руските войски под командването на генерал Милорадович прерязали Смоленския път пред корпуса на Богарне. Опитите на французите да пробият тази мощна бариера, подкрепена от артилерия, завършили неуспешно. Наложило се да я заобикалят от север, без пътища, направо през снежните гори и полета. Ноември тази година бил мразовит, температурата спаднала до минус 10 градуса през деня, а французите нямали зимни униформи. Пътят на колоната на Богарне бил осеян със стотици трупове. Отслабналите и неспособни да се движат французи просто били изоставяни да умрат, защото нямало с какво да ги превозват, нито пък кой да ги носи. Войниците и така едва кретали през преспите. Освен това, от време на време трябвало да отблъскват нападенията на казаците и партизаните на Давидов. Ранените в тези схватки били обречени. И все пак, остатъците от корпуса на Богарне след няколко часа стигнали до Красное.

    През това време руснаците оборудвали артилерийски позиции покрай пътя край село Никулино, очаквайки идването на колоната на маршал Даву. Кутузов заповядал на Милорадович да пази войниците, да не влиза в ръкопашен бой, а да громи врага с артилерийски огън. И Милорадович блестящо изпълнил заповедта. Фланговият огън от близка дистанция косял французите със стотици при всеки залп, а те вече нямали сили да контраатакуват. От 7500 войници и офицери, с които Даву влязъл в боя, до Красное стигнали не повече от 1500. Останалите били разкъсани от снарядите и картеча или се предали.

    Същия ден Наполеон решил да продължи отстъплението, без да чака последната колона. На 18 ноември, когато руснаците вече били заели напуснатото от врага Красное, от изток се появил корпусът на Ней. Неговата съдба била още по-тежка от тази на корпусите на Богарне и Даву, тъй като главните сили на наполеоновата армия вече не били наблизо и той не можел да разчита на бързо съединяване с тях.

    Французите не успели да пробият защитата на подстъпите към селото и се оттеглили на север към Днепър – отново през снеговете, без пътища, преследвани от казаците. Те вървели два дни без храна и почивка, до коляно в снега и преодолявали през бродове полузамръзналите реки. Вечерта на 20 ноември последните оцелели достигнали Орша, където армията на Наполеон била спряла за поредна почивка. От 6-хилядния корпус на Ней останали живи 800 души.

    Общите френски загуби в района на Красное били 13 хиляди убити и 23 хиляди пленени – ранени, болни и измръзнали, от които почти никой не оцелял. Освен това, французите изоставили обозите и почти цялата си артилерия – 228 оръдия. Руската армия загубила 2 хиляди убити и 3 хиляди ранени.

    На 23 ноември Наполеон заповядал да се напалят огньове, в които били изгорени знамената на унищожените полкове. Тези знамена се оказали твърде много.

    А три дни по-късно битката при пограничната река Березина поставила финалната точка. Наполеон успял да се измъкне от Русия, придружен от 1000 войници и офицери. Това било всичко, което останало от 600-хилядната „Велика армия“.

    ВИЖТЕ ОЩЕ:  Неосъществената мечта на Наполеон – съюз с Русия

    Империята Цин – началото на „поднебесен“ Китай

    През 221 г. пр. Хр. била създадена първата централизирана китайска държава – империята Цин. Периодът от 255 до 222 гг. пр. Хр. представлява времето на нейния възход като самостоятелно царство. В този отрязък от време то водило редица успешни войни със съседните царства, а после унищожило най-силния си противник – династията Чжоу, и формирало първата централизирана монархия.

    Цинският владетел Ин Чжен провеждал твърда политика на обединяване на царството, необходима във връзка с развитието на селското стопанство и търговията.

    По това време китайците водели дълги и ожесточени войни с хуните – чергари, обитаващи днешна Монголия. Хуните разполагали с мощна и бърза кавалерия. Нападенията им опустошавали северните провинции на Китай, а борбата срещу тях представлявала сериозна трудност за китайските царства, тъй като китайците имали малобройна конница. Обикновено хуните лесно се изплъзвали от ударите и се оттегляли дълбоко в Монголия, докато китайската армия не спре преследването и не се върне назад поради липса на продоволствие. После организирали нови набези там, където най-малко ги очаквали.

    През 221 г. пр. Хр. Ин Чжен най-после успял да победи всичките си противници и завършил обединението на страната. След това станал пръв от владетелите на Китай, който се обявил за император под името Цин Ши-хуанди – което в превод означава „първият император на Цин“. Това събитие имало огромно значение за китайската история.

    Цин Шъхуанди – Уикипедия

    Императорът създал стройна съгласувана система на централизирана администрация. Цялата страна била разделена на 36 големи региона, границите на които нарочно не съвпадали с очертанията на дотогавашните царства и княжества.

    Начело били поставени „цзюн-шоу“ (губернатори). Всички селяни в империята получили парцели земя за обработване. По време на управлението на Цин Ши-хуанди в страната били извършени големи строителни работи: изградили се пощенски станции, напоителни системи, отбранителни съоръжения. Построили се 7500 километра пътища с ширина 15 метра и три платна. Средното платно било запазено за императора.

    Друг важен принос в културата след обединяването на Китай била унификацията на писмеността. По-рано различните княжества имали свои собствени писмености. Това било сериозна пречка за културния обмен. След обединяването под управлението на Цин, „сяо-чжуан“ (един от видовете древна китайска писменост) станал общоприет писмен език. Развитието на китайския йероглиф било уеднаквено и легализирано, което изиграло важна роля в развитието на културата. Освен това, по време на династията Цин била въведена единна система от мерки и теглилки. Първият император също така въвел обща парична единица, за да създаде благоприятни условия за икономическо развитие и укрепване на централната власт.

    През 213 г. пр. Хр. по заповед на Цин Ши-хуанди били изгорени всички древни книги – а през 212 г. пр. Хр екзекутирали 460 от най-активните идеологически противници на императора сред последователите на Конфуций.

    Още в края на IV-ти век пр. Хр. за отбрана против хунските нападения княжествата Ин, Чжоу и Цин построили голяма защитна стена. Останки от нея не са запазени.

    През 214 г. пр. Хр. китайците започнали да строят нова стена – Бян-чен („погранична стена“), която по-късно европейците нарекли „Великата китайска стена“. Тя започвала в старата китайска крепост-митница Шанхай-гуан и вървяла в посока на запад, по планинските хребети, по бреговете на реките, като завършвала в крепостта Дзяюй-гуан.

    Великата стена отначало представлявала землен вал, укрепен или облицован с камъни и тухли. На неравномерни интервали по стената били издигнати четириъгълни двуетажни стражеви кули с вътрешни стълби.

    Изграждането на Великата стена показва високото ниво на военно инженерство в Древен Китай. По време на империята Цин били изградени стратегически пътища, както и централна водна магистрала – Великият китайски канал. Територията на държавата се увеличила значително – сега тя включвала голяма част от Китай.

    Лошото било, че цялата тежест на войните, на строежа на Великата стена, дворците, пътищата и т. н. легнала върху гърба на селяните, които били подложени на жестока експлоатация. Последица от това били големи селски въстания, под чиито удари в края на краищата паднала и самата династия Цин. През 206 г. въстаници, предвождани от Лю Бан, който се провъзгласил за император и положил началото на нова китайска династия – Хан, превзели столицата Сян (Чанян).

    Но империята Цин изиграла своята историческа роля, като обединила Китай. Независимо от всички следващи исторически перипетии, той останал единен завинаги под названието, което му дали самите китайци: „Поднебесната империя“.

    На събития от онази епоха и на самия император Цин Ши-хуанди е посветен прочутият китайски игрален филм „Герой“ с Джет Ли в главната роля – който, между другото, е обявен от кинокритиката за „най-изящният филм в историята на световното кино“.

    ВИЖТЕ ОЩЕ: Безсмъртието на император Цин Шъхуанди

    Атинската демокрация – „Властта на народа се превърна във власт на тълпата“

    Древна Гърция се състояла от множество независими „полиси“ – градове с подчинени им селски околности. В най-изгодно географско положение била Атина. Морето я защитавало от две страни и затова градът избегнал участта да го завладеят нахлуващите от север племена на дорийците.

    Атина контролирала сухопътните търговски пътища, водещи към Пелопонес, а с развитието на корабоплаването атиняните започнали да се занимават активно и с морска търговия.

    Градът владеел морския път от Средиземно към Егейско море, като предлагал на чуждите кораби удобно пристанище срещу съответно заплащане. Атинските кораби лесно достигали големия остров Крит на юг от Балканския полуостров, а оттам вече и бреговете на Северна Африка.

    Активната търговия допринесла за икономическия просперитет на древна Атина – но също и за силното имуществено разслоение на населението й. Атинските търговци забогатели и започнали да влияят върху държавната политика – просто си купували съвсем официално висши държавни длъжности. Постепенно атинската племенна аристокрация, която дотогава концентрирала цялата власт в ръцете си, била изтласкана от най-богатите граждани, занимаващи се с политика – олигарсите.

    Олигарсите господствали както в изпълнителната власт на Атина, така и в народното събрание – което уж трябвало да изразява волята на гражданите, но за участие в него вече трябвало да притежаваш определено богатство. По този начин то, естествено, приемало закони, които защитавали интересите на богатите олигарси, но значително влошавали положението на обикновените атиняни.

    Широките маси на населението били принудени постоянно да заемат пари от олигарсите, защото фермите на обикновените граждани не можели да се конкурират с големите имения на богаташите. Онези, които не успявали да си върнат дълговете, ставали роби на кредиторите си.

    В началото на VI в. пр. Хр. Солон провел редица реформи, които премахнали робството за дългове. В народното събрание получили възможност да участват всички граждани, с изключение на най-бедните. Но в крайна сметка реформите на Солон само задълбочили вътрешните противоречия в Атина: олигарсите били недоволни от ограничаването на тяхното влияние, а демосът искал пълно равенство в политическите права.

    През 560 г. пр. Хр в Атина начело на града застанал тиранинът (тази дума тогава означавала просто владетел с пълни властови пълномощия) Пизистрат, който с прекъсвания управлявал до смъртта си през 527 г. пр. Хр. Пизистрат успял да възстанови вътрешния ред в политиката. Той покровителствал културата и изкуството. Именно тогава Атина придобива известност като културен център на древна Гърция. Някои историци смятат, че по това време за пръв път били записани „Илиада“ и „Одисея“, които дотогава се разпространявали устно.

    След Пизистрат подир упорити политически борби властта преминала към Клистен, който обещал всеобщо и пълно политическо равноправие на гражданите. Спартански войски нахлули в подкрепа на олигарсите, но атиняните се вдигнали на въоръжено въстание, олигархичната партия била разгромена и Клистен извършил редица реформи, насочени към установяване на политическо равенство на свободните граждани.

    Главната реформа била, че вече всички граждани избирали свои представители в Съвета на 500-те („Буле“) – един от главните държавни органи на Атина, фактически изпълнителната власт. В него се избирали чрез жребий по 50 души от всеки район („фила“), не по-млади от 30 години.

    Върховният орган на държавата било Народното събрание – „Еклесия“, в което участвали всички мъже, имащи атинско гражданство; състояло се от 20-30 хиляди души и се събирало всеки 8-9 дни. При Клистен било въведено заплащане за участие в народното събрание, равно приблизително на дневната надница на един занаятчия. Целта била всички, дори най-бедните, да могат да участват в обсъжданията.

    Интересно била уредена съдебната власт („Гелиея“). В нея влизали 6 хиляди души съдебни заседатели („гелиасти“ – от всяка фила по 600, които образували своеобразен „районен съд“, „дикастерия“). В едно съдебно заседание участвали минимум 201 „дикасти“. Многобройността на заседателите фактически правела невъзможен подкупа на съда. Разбира се, за различните съдебни дела се набирал различен брой заседатели – от минимален с 201 (за граждански дела при суми под 1000 драхми) до максимален с 6000 (при дела за държавна измяна). Например, Сократ бил осъден на смърт от 501 съдебни заседатели.

    В атинската демокрация държавата изцяло контролирала живота на обществото. Имало толкова много държавни длъжности, че до 1/3 трета от всички възрастни мъже били на някоя от тях. Жените, робите и чужденците-имигранти нямали политически права.

    Всеки гражданин трябвало да принася полза за обществото. Паразитите, които не искали да се занимават с някаква дейност, получавали тежки глоби. Синовете, чиито родители не ги били научили на занаят, били освобождавани от задължението да подкрепят родителите си в напреднала възраст.

    Но безпрецедентният ръст на политическото влияние на Атина след Гръко-персийските войни (499-449 гг. пр. Хр.), колосалната военна плячка и огромният брой роби довели атинското общество до развихряне на корупция, изолиране на гражданите от реалността и удивително политическо лекомислие. И тогава започнали да се проявяват най-лошите черти на демокрацията, които в края на краищата съсипали атинската държава.

    Решенията на Народното събрание вече станали силно зависими от красноречието на конкретни оратори – които говорели прекрасно, но не винаги правилно преценявали ситуацията. Това красноречие карало атиняните да вземат напълно погрешни решения. Както по-късно признали с горчивина древните автори: „Властта на народа се превърна във власт на тълпата“.

    В резултат на това по време на Пелопонеските войни (431–404) Атина загубила своята хегемония на Балканския полуостров, Спарта я разгромила и областта Атика била разорена от спартанските войски.

    Упадъкът на Атина, причинен от неизбежното демократично загниване на държавата, продължил до 338 г. пр. Хр., когато атинската армия била разгромена от македонците в битката при Херонея и градът загубил своята независимост.

    Елам – 3000 години древна история

    През IV-III хилядолетия пр. Хр. територията на Иран била гъсто населена от различни племена, сродни на източните си съседи – дравидите от долината на Инд.

    Най-напред създали държавност племената от земята Елам в днешния Югозападен Иран; това име й дали месопотамците в подражание на еламското самоназвание „Халтемпт“ – „Земята на Бога“.

    Най-големите центрове на Елам били Суза на запад и Аншан (съвременният археологически обект Тепе-Малян) на изток. Окончателно еламитите били цивилизовани от шумерите, които през ІV-то хилядолетие пр. Хр. подчинили района Сузиана и основали колония в Суза, която станала център за разпространение на културата и политическия опит на Месопотамия. Така еламитите усвоили писмеността и, след изтеглянето на шумерите, създали своя собствена държава, която подчинила почти цялото иранско плато.

    Основните центрове на новата държава станали нейните колонии, известни по административните документи на Елам от началото на ІІІ-то хилядолетие пр. Хр. Тези външни владения еламитите загубили след няколко века, но собственото си етно-политическо единство и държавност запазили в продължение на хиляди години.

    Елам бил федерация от няколко княжества, която ту се обединявала под властта на едно от тях, ту отново се разпадала. Столица била Суза – най-големият град в Елам, който се намирал в най-плодородната част на страната и контролирал маршрутите към Месопотамия.

    Във фазите на стабилно обединение еламитите обикновено завладявали обширни вътрешни райони в днешен Иран, а понякога и значителна част от Месопотамия. По време на разпадане страната губела всичките си завоевания и прекратявала активната си външна политическа дейност. Постоянните геополитически противници на Елам били държавите в Месопотамия – Акад, Ур, Вавилония, Асирия, като превесът често се променял от едната към другата страна.

    Еламската държава и съседните ѝ територии. Уикипедия

    За Елам били характерни архаичните обичаи на родово-племенното общество: съвместно управление-тривластие, бракове между братя и сестри, както и левират – когато мъж задължително се жени за вдовицата на брат си.

    Основните клетки на обществото били големи родови общности с колективно владеене на земята. Но те постепенно се разпаднали на малки частни ферми. Царските и храмови стопанства били отделени от частните имоти.

    Месопотамските източници наричат ​​Елам страна на демони и зли магьосници, а неговите жители – планински разбойници, алчни за месопотамските богатства.

    В 2003 г. пр. Хр. след много перипетии и ожесточена война Елам унищожил царство Ур, като пленил последния урски цар Ибисуен.

    Около 1775-1765 пр. Хр. по времето на цар Сивепалархухпак Елам завоювал почти цяла Месопотамия, като превърнал в свой васал дори прочутия вавилонски цар Хамурапи, създателя на първите писани закони в човешката история. Обединената еламо-месопотамска армия под командването на еламския пълководец Кутир-Лагамар (Кедорлаомер) стигнала до Източното Средиземноморие (спомен за този поход е запазен в Библията, книга „Битие“, глава 14).

    Но този успех бил съвсем временен. През 1764 г. пр. Хр. Хамурапи в продължителна война разгромил еламитите и превзел Суза.

    През XVII-ти век. пр. Хр. в Иран нахлули арийците. Местното население било прогонено. Елам оцелял, защото се намирал в периферията на нашествието. Дори преживял нов период на разцвет – създала се централизирана монархия и наследствени династии. Еламските войски разгромили дори Асирия.

    Но вавилонците, водени от Навуходоносор I, внезапно въстанали и успели да нанесат такъв удар на еламитите в сражение при река Улай (1130 г. пр. Хр.), че Елам се губи от месопотамските летописи през следващите 300 години.

    Новата еламска държава била създадена едва към средата на VIII-ми век пр. Хр., но никога не успяла да преодолее разпокъсаността на страната. Нейната история в този период представлява поредица от непрестанни войни с Асирия.

    През 639 г. прочутият асирийски цар Ашурбанипал нанесъл окончателен удар на Елам. При завръщането си от победоносния поход той впрегнал в своята колесница трите последни царе на Елам – Хумбан-Халташ III, Пае, Таммариту и техния съюзник, пленения арабски шейх Уайате. Елам, който тогава вече наброявал история от почти 3 хиляди години, прекратил своето съществуване.

    Ашурбанипал разграбва Суза през 646 пр.н.е. Уикипедия

    Днес иранизирани потомци на еламитите – племената бахтиари и лури,  живеят в планините на Югозападен Иран.