Защо му е на някой да купува стар мост? Отговор на този въпрос може да даде американският предприемач Робърт Маккълъч.

Когато англичаните решили да се отърват от своят мост, Робърт Маккълъч видял решението на своите проблеми.

През 1968 г. Лейк Хавасу Сити, в щата Аризона е просто сухо и горещо място с население по-малко от 4000 души. Индустриалецът Робърт Маккълъч има желание да промени това и да оживи града.

Как да го постигне? Отговорът е от другата страна на океана – в Англия. По същото време Лондонският мост е обявен на търг. Разбира се, че Робърт ще се възползва като го купи. Все пак не може да се каже, че му липсват пари. Мостът е пренесен през океана и по-късно е сглобен изцяло в пустинята.

В началото на 60-те години на миналия век англичаните виждат проблем: Лондонският мост е пред разрушение. Преживял Втората световна, издържал 130 години, но все пак стар. Мостът не бил създаден за модерния трафик и това го разрушавало. На всеки осем години мостът потъвал с 2.5 см., според точни измервания. Ремонтирането не било опция. Решението било доста просто – построяване на нов и по-устойчив мост.

Предложението мостът да бъде продаден в САЩ дава член на столичния съвет, малко преди мостът да бъде изхвърлен на сметището. Слухът за продажбата на Лондонския мост, е изненада за повечето американци, но за един от тях е прекрасна възможност.

Родом от Мисури, индустриалецът Робърт Маккълъч, има милиони от фирми, продаващи машинно масло, мотори и резачки. Да даде слава на градчето Лейк Хавасу Сити в Аризона и да го превърне в туристическа дестинация е новата му цел. Как да привлече повече посетители обаче?

Точно в този момент бизнес съдружникът му К. Ууд му подхвърля, че Лондонският мост е в процес на продажба. Така те решават, че това е нещото, от което Лейк Хавасу има нужда.

Маккълъч и Ууд трябва да победят в търга.

Демонтирането на моста струва на Лондон 1.2 млн. долара и двамата се възползват от това като предлагат двойно повече, за да стане тяхна собственост. Продажбата се осъществява през април 1968 г. Крайната цена е 2 460 000 долара, а Робърт Маккълъч официално е новият притежател на Лондонският мост.

Как се транспортира цял мост от Англия до САЩ? Преди да разглобят моста, работниците надписали всяка една тухла и мястото на което се намирала. После пакетирали моста, натоварили го и го изпратили през океана като крайният адрес бил в  Лонг Бийч, Калифорния през Панамския канал.

Веднъж пристигайки, малка армия от камиони ескортира парчетата от Лондонският мост през пустинята до новият им дом – Лейк Хавасу.  За да може да издържи на трафика, работници строят стоманена основа, над която по-късно е поставен оригиналния гранит.

За да бъде докаран до САЩ и построен наново са похарчени 7 млн. долара. Процесът отнема три години.

Официалното откриване на Лондонският мост в САЩ е на 10 октомври 1971 г.

По случая Маккълъч дава богат прием включващ въздушно шоу, тържествен марш, фойерверки, летящи балони и празнична вечеря. В менюто влизат омари и печено телешко – точно както е било и на първото откриване на моста през далечната 1831 г. по времето на крал Уилям IV.

Участник в церемонията по откриването на моста бил лондонският кмет. Присъствали са и други знаменитости, които придавали звезден и малко шикозен блясък на събитието.

Заветната цел Маккълъч и Ууд е изпълнена.

През 1974 г. населението на Лейк Хавасу се увеличава от няколко стотин жители до над 10 000. Година по-късно статистиката показва, че именно мостът е докарал на градчето близо 2 млн. туристи повече през предходната година.

Въпреки, че Робърт Маккълъч напуска този свят през 1977 г., делото му си остава. Градът процъфтява и днес наброява над 50 000 постоянни жители.

Автор: Божидара Иванова

Дали е възможно да предразположим компанията си и да спечелим доверие в най-различни ситуации, като влияем умело върху хората? Има някои правила, за предразполагане на събеседника.

Интересното е, че те често се използват и от различните разузнавания, като са описани в инструкциите за вербуване на нови агенти.

Златното правило в техниката на манипулиране на човека отсреща ще ви позволи да спечелите неговото добро отношение и пълно доверие. Това правило гласи: „Направете така, че събеседникът ви да хареса сам себе си!“

Първото нещо, което трябва да сторите за тази цел, е да допуснете грешка. Важното е тя да не изглежда прекалена и преувеличена. Например, може да „сгрешите“ съзнателно в произношението на някаква дума или в структурата на изречението. При това непременно трябва да дадем възможност на слушателите да посочат тези грешки и да покажат как е правилно. След това си придаваме смутен вид и брагодарим за корекцията – така показваме „доброволно“ своята несъвършеност в сравнение със събеседниците.

Когато слушателите имат възможност да коригират събеседника по време на общуването, като при това срещат жив отклик и пълно одобрение от негова страна, те се чувстват по-уверени. Тогава общуват с него много по-свободно. Ако публиката вижда как говорещият си признава, че не е идеален, и забелязва грешки в изказванията му, тя, колкото и странно да звучи, става по-благосклонна към него.

Второ: с хората трябва да се разговаря за самите тях, да се показва искрен интерес към онова, което ги вълнува – а не непременно да се опитваме да ги заинтересуваме със себе си. Когато човек чувства, че някой изпитва интерес към неговата личност, в мозъка му се задействат същите важни нервни центрове на удоволствието, както при консумация на вкусна храна или докато получава големи парични суми. Така, поради подсъзнателната благодарност на човека, ще си осигурите предразположение и пълно доверие от негова страна.

Трето: по време на разговора непременно правете комплименти от името на трето лице – в противен случай те ще звучат натрапчиво и хората ще изпитат само дискомфорт. Например, кажете, че хората от вашия отдел или, по-добре, някой от ръководството или администрацията са казали нещо приятно за събеседника ви, като хвалят работата и заслугите му. Можете да одобрите уменията му в неработна среда – например, да го похвалите от името на трето лице за красивата му вила или за умението му да приготви барбекю.

Четвърто: по време на разговора непременно съчувствайте и споделяйте емоциите на събеседника си, като по този начин потвърждавате внимателното отношение към него. Ако обаче човек, особено ръководител или лидер, започне да говори за трудния си ден, просто трябва да слушате мълчаливо събеседника, без да го оплаквате колко е нещастен. Може да минете с дежурните реплики, че денят наистина не е бил лесен, но той се е справил. В никакъв случай, обаче, не повтаряйте думите на събеседника – в противен случай може лесно да усети дори едва забележим фалш.

Пето: поискайте малка услуга, която не натоварва събеседника ви. В ситуация, когато човек прави някому услуга, той израства в собствените си очи, самочувствието му се увеличава и става по-уверен в себе си. Но тук трябва да се спазва тънка граница – не си струва да се злоупотребява с дребни искания, дори и за незначителна помощ.

Шесто: добре е разговорът да се доведе до такъв момент, че човек да не може да устои и да започне да хвали сам себе си. Например, след като чуете как е работил от сутрин до късна вечер, за да свърши работата си навреме, в отговор може да кажете, че това изисква големи усилия и твърда воля. Събеседникът обикновено подхваща тази мисъл и ще обобщи колко усилия и усилия е похарчил за този бизнес. Обикновено не се сдържа да не се похвали.

Да докараш събеседника си до състояние, когато той сам хвали себе си, се смята, че е висш пилотаж в манипулацията. След това имате не само пълното му доверие, но и той вече ви харесва.

Трябва обаче да избягвате грешките в общуването, които хората правят, без да ги осъзнават и по този начин развалят първото впечатление за себе си. Съветите за поведение трябва да се прилагат навреме и на място – иначе ще се получи противоположен резултат.

Особено важно е да се определят границите на онова, което е позволено на събеседника. Той трябва да знае какви рамки не бива да пресича, кое в общуването е неприемливо и дори оскърбително. Не бива да премълчавате и преглъщате агресивни и обидни изявления спрямо вас.

Установяването на такава граница, напротив, предизвиква уважение от страна на събеседника. Ако чуете от него неща, които са ви неприятни, трябва спокойно и без да повишавате тон, да го предупредите да не прави това.

Съществува т. нар. „правило на 4-те емоции“, които трябва да бъдат предизвикани у събеседника в определен ред при първото общуване.

Първата емоция трябва да бъде радост от разговора, позитивна нагласа, веселия стил и използването на шеги, за да се подпомогне на събеседника да бъде в добро настроение.

Втората – доверие на събеседника към вашите мотиви. Третата емоция – в разговора трябва ясно да изразява добро отношение към човека и неговите чувства.

Едва четвъртата емоция е проявата на искрения интерес към събеседника. Отначало трябва, с помощта на първите три емоции, да привлечете неговото внимание, за да му бъде интересно да ви слуша.

Използването на посочените по-горе малки психологически трикове по време на разговор дава на хората радост от приятното общуване. Това на свой ред ни позволява да избегнем ненужни конфликти.

В Югоизточна Азия живеят номадските народи на моряците баджо. Те са от хората, които не са дали почти никакви жертви по време на голямото земетресение, причинило цунами в Индийския океан през 2004-та. Това е така, защото са се приспособили към живота в морето, а на брега отиват единствено, за да погребват мъртвите. Етническата група баджо, или малайци, живее по този начин от векове насам – главно в Малайзия, Индонезия и Филипините.

Баджо живеят в ръчно изработени лодки, на име „лепа-лепа“. Имат всичко, от което номадите се нуждаят, за да живеят: кухненски прибори, керосинови лампи, храна, питейна вода и дори растения. На брега баджо излизат рядко –  да продават или купуват необходимите им стоки или да ремонтират лодките си. Издържат се основно от подводен лов – те са първокласни водолази и могат да се гмуркат на дълбочина от 30 метра в търсене на бисери и морски краставици. Гмуркането се превръща в тяхно ежедневие от ранна детска възраст.

Този начин на живот, разбира се, е изпълнен с много опасности. Често се случва рибарите да осакатеят или да загинат от кесонна болест, още позната като декомпресия.

С всяка изминала година за тях животът в морето става все по-голямо предизвикателство. Рибните запаси са почти изчерпани вследствие неконтролирания риболов, а баджо се прехранват основно чрез продажбата на морски бас или наполеонова риба на риболовни компании в Хонг Конг. Нелегалните начини за риболов с помощта на динамит баджо научили от войници по време на Втората световна война. Оттогава насам с този риболовен метод са причинили огромни щети на подводната фауна.

Баджо ловят риба и с помощта на цианкалий, който се освобождава от пластмасови бутилки директно в рибния пасаж. Той парализира рибите, което позволява това да се продават живи. Въпреки това, този метод на риболов отравя целия коралов риф.

Получава се порочен кръг: за да прехранват, рибарите са принудени да ловят оогромни количества риба, но едновременно с това унищожават и огромна част от подводната фауна. Рибата достига до предприятията в Хонг Конг, където бива натъпкана със стероиди, за да остане жива (азиатските ресторанти плащат много добре именно за жива риба).

В последните години правителството е принудило морските номади да мигрират към сушата, а това ще доведе до пълна загуба на културата им. Често пъти баджо влизат в противоречие и с правителствата на други държави, защото в търсене на богат улов,  пресичат международни граници. Културата на номадите приближава към своя залез и след смъртта на сегашното поколение, няма да има кой да живее в морето. През последните години младежите баджо масово напускат родните си места, търсейки работа в града. Остава обаче надеждата, че ситуацията с морските цигани ще се подобри. Световният фонд за дивата природа, както и Международното дружество за опазване на природата, организират редица програми за рационално използване на морските ресурси.

Учените твърдят, че вследствие днешния невероятно бърз темп на развитие на технологиите, в бъдеще около 47% от понастоящем съществуващите професии ще изчезнат. И независимо, че звучи плашещо, това е и съвсем логично. В миналото е имало множество занаяти и професии, които също са прекратили съществуването си и днес са само далечен спомен, който понякога буди възхищение, а друг път… откровена почуда, дори смях. Други пък все още съществуват, но са еволюирали до такава степен, че понякога е трудно да ги свържем с оригиналния им вид.

Ние от ИскамДаЗнам имахме подобна статия преди време, но открихме още няколко такива професии и решихме да споделим и тях с вас. Всяка една от тях звучи изключително странно, дори невероятно, но, гарантираме ви – е напълно автентична и е била неделима част от ежедневието на предците ни.

1. „Слушач” на самолети

Преди радарът да бъде изобретен, на военния персонал се е налагало да използва други похвати за засичане на вражески самолети, навлизащи във въздушното им пространство. Една от тези техники е носела наименованието “акустична локация”. На ушите на хората били поставяни специални уреди, които засичали вибрациите и помагали да се определи откъде идва звукът, дори и когато е имало препятствия на пътя му, например, някой хълм. Това импровизирано оборудване се е наложило в практиката през Втората световна война.

2. „Планировач” на оргии

Тази професия е съществувала в Древен Рим и както можете да се досетите от наименованието й – основната задача на човекът, упражняващ я, била да планира забавленията и празненствата на богатите. Този план включвал менюто, музиката както и… жените. Най-известният човек, заемал тази длъжност, е Гай Петроний – авторът на Сатирикон (древен комичен роман).

3. „Скубач” на космите на подмишниците

Е, ето това се казва истинско предизвикателство. В Древен Рим премахването на космите е било символ за високо положение в обществото. Затова е имало „скубачи” на космите на подмишниците, работещи в римските обществени бани. За успешното изпълнение на тази процедура са се използвали топли метални пинсети.

4. Клоун за погребения

Работата на клоуна за погребения в Древен Рим е била да подражава на починалия, имитирайки гласа, маниерите и жестовете му, дори се е обличал по същия начин като него. Това се е правело с цел да се утеши душата на покойника, а от друга страна е служело за забавление на живите, колкото и днес да не можем да си представим думите „забавление” и погребение” в едно изречение.

5. Отговорник по личната хигиена

Тази професия със сигурност не е била сред най-приятните. „Groom of the Stool” е официалната титла на прислужника, който помагал на английския владетел с изпълняването на телесните му функции, както и с къпането след това. Тази професия е създадена по време на властването на Хенри VIII. По времето на династията на Тюдорите повечето от неприятните задължения на тази професия отпаднали и се запазило единствено обличането на кралската особа. А самата длъжност се запазила като такава до 1901-ва година.

6. Момчета за бой

Момчетата за бой са били отглеждани и възпитавани заедно с младите принцове и са получавали наказания заради тях. Поради факта, че учителите на един принц нямали правото да го ударят, те са наказвали неговия приятел. Може да си мислите, че на принца буквално не му е пукало от това, но в повечето случаи момчетата ставали много добри приятели и принцът, виждайки как бичуват приятеля му, се замислял за грешките си. И за това как да не ги повтаря повече. Въпреки, че тази традиция се приписва на британците, същинският й произход остава неясен и до днес.

7. Тепавичар

Друга професия, идваща от Древен Рим, е тази на тепавичаря. В древните римски градове тепавичарите боядисвали, миели и сушели различни видове дрехи. Разликата между тези антични „магазини за пране” и сегашните перални е фактът, че дрехите са били „изпирани” с човешка урина, събирана от обществените тоалетни.

8. „Подреждач” на кегли

Този ниско платен ръчен труд изисквал подреждането на боулинг кеглите на техните места и връщането на топките за боулинг при играчите. След изобретяването на машините, които подреждат кеглите автоматично, вече не е имало нужда от тази професия.

9. Оператор на линотипна машина

Линотипът е печатарска машина, която отлива букви или редове за релефен печат, най-масово използвана за печатане на вестници. Тази работа изисквала опитни работници, тъй като е било нужно да се правят различни настройки на празните полета, дължината и дебелината на линиите и др. В бъдещето тази професия изчезва благодарение на изобретяването на фотонабора.

10. „Компютри”

Не, не искаме да кажем, че компютрите изведнъж са станали ненужни. През 17-ти век, терминът “компютър” буквално е означавал “човек, който изчислява (computes)”. Тази професия е включвала намаляването, изчисляването и анализирането на данни на ръка, а по-късно и с помощта на механични калкулатори.

Коя от тези професии Ви изненада най-много? За кои от тях бяхте чували?