Още
    Начало Блог Страница 97

    Ето кой шеф подари 600 коли на служителите си

    Собственикът на индийската компания за търговия със скъпоценни камъни Hare Krishna Exports Савджибхай Долакия подари на 600 от служителите си нови автомобили по случай най-големия индуистки празник Дивали, който е еквивалент на християнската Коледа. Други 1 000 работници са получили големи парични премии и апартаменти.

    „Целта на инициативата е да бъде възнаградена лоялността и предаността на служителите в компанията“, пише във Facebook Савджибхай Долакия. Автомобилите са най-вече Renault и Suzuki, а общата им стойност надхвърля $2 млн. (€1.76 млн.).

    Това не е първият изблик на щедрост от страна на Савджибхай Долакия. Преди две години шефът на Hare Krishna Exporters подари на работниците си стотици апартаменти по случай Дивали.

    Източник: факти.бг / Георги Касабов

    16 невероятни факта за Япония, които доказват, че паралелните вселени съществуват

    Като резултат от силното земетресение в Япония през 2011-та, Земята започна да се върти с 1,8 микросекунди по-бързо. Така че – ако ви се струва, че все не ви остава време, поне знаете вече какво да обвините за това. Но, сериозно – Япония е толкова уникална страна, че е имала шанса да повлияе на скоростта, с която се върти планетата ни. Действително тази държава представлява съвсем различна вселена и ние от екипа на ИскамДаЗнам открихме шестнайсет невероятни факта, които го потвърждават.

    В работата ни често ни се случва да бъдем впечатлени от особеностите на японската култура. А сега нека заедно я разгледаме по-подробно и ще разберете защо светофарите в Страната на изгряващото слънце светят в синьо, а не в зелено, както и много други любопитни и поразителни неща за тази прекрасна държава.

    1. Японските мъже правят предложение за брак на половинките си все едно ще си наемат персонален готвач

    Японците са наистина много скромни и срамежливи, и това обяснява факта защо традиционното предложение за брак често пъти е отправяно по значително индиректен начин. Например, един мъж може да попита приятелката си: „Съгласна ли си да ми приготвяш супа всеки ден?”. Или пък може да попита любимата си дали е готова да пере дрехите му и да бъде погребана заедно с него (като последното носи смисъла и символиката на това, че любовта им е толкова силна, че ще продължи да живее и след тяхната собствена смърт).

    Тази традиция обаче бавно, но сигурно, се превръща в отживелица. Единствено и само изключително срамежливите японци използват този крайно неромантичен начин да изразят чувствата и желанията си открито. Прието е й годеникът да поиска ръката на избраницата си от нейните родители преди да й направи предложение. Японците са много консервативни в това отношение.

    2. Някои японци прекарват години наред в т.нар. кибер кафенета без да ги напускат

    Не всички жители на Япония разполагат с достатъчно пари да си наемат жилище или дори да отседнат в капсула в т.нар. хотели-капсули. На някои от тези хора се налага да прекарат години в тези кибер кафенета. Ограничените пространства там, както и многото места за сядане невинаги дори дават възможност на хората да заемат удобна позиция в легнало положение… Освен достъпа до Интернет, кибер кафенетата предлагат на посетителите си и душове, както и безалкохолни напитки. Средната цена за престой в тези кафенета е по-ниска (между 12 и 22 щатски долара) отколкото в хотелите-капсули (между 18 и 36 щатски долара на ден). Това обяснява и популярността на подобен вид „подслон” сред хората, които получават ниски заплати.

    3. Котка или куче се ползват с пълното право да заемат длъжността „началник-гара”

    Спомняте ли си легендата за римския император Калигула, който направил коня си сенатор? Японците в никакъв случай не са луди, но на жп гарата Кифи, намираща се в префектурата Окаяма, длъжността „началник-гара” се заема от котка.

    Първият мъркащ началник-гара се е казвал Тама. Тази котка поздравявала пътниците и вместо пари, получавала храна. Тя дори взела участие в заснемането на документален филм за местните традиции. След смъртта й хиляди хора отишли да я изпратят в последния й път, а Тама била поставена в намиращо се недалеч от Кифи светилище и впоследствие – обожествена.

    През 2015-та мястото й било заето от наследника й на име Нитама.

    Началник-гарата в Аджигасава пък е куче. Казва се Васао (още известен като „busakawaii „, което в превод означава „грозен, но сладък”). Има и филм с негово участие, а хората просто го обожават.

    Благодарение на Тама и Васао броят на туристите, които посещават малки градове, се е увеличил значително: почти 120 хиляди души годишно пристигат в Аджигасава, за да се срещнат с кучето.

    4. В отводнителните канали живеят риби

    Водата в отводнителните канали в Япония е наистина много чиста; хората не изхвърлят никакви боклуци там, а мръсните канали се оттичат на други места. Качеството на водата в тези канали е по-добро дори от питейната вода в чешмите, а рибите плуват в тях свободно. Подпочвените води, които достигат до тези канали могат да се използват за направата на лед или за целите на готвенето. Тази система се нарича „кабата” . В префектурата Шига каналите са конструирани на различни нива – тези, разположени по-надолу, се използват за миене на чинии, а остатъците от храната служат за храна на рибите. Ако оставите мръсната си чиния в такъв канал за около 3 часа, няма дори да Ви се налага да я миете – шараните ще изядат всички хранителни отпадъци. Тези канали също представляват атракция за туристите. Платените туристически обиколки носят достатъчно средства за поддържането, почистването и ремонтирането на тези канали.

    5. Ученичките носят къси поли и чорапи до коленете дори и през зимния период

    По всяко време на годината ученичките носят къси плисирани поли в съчетание с бели, тъмносини или черни чорапи до коленете. В аниме-училищата момичетата носят изключително къси поли, но повечето училища са възприели за еталон полите с дължина до коляното.

    Някои експерти в модата обичат да носят по-широки чорапи в комбинация с късите поли, за да направят глезените си да изглеждат като на кукли и нарушават правилата като сами подкъсяват дължината на полите си.

    Повечето ученички носят къси панталони под полите си. Много японски училища имат унифициран стандарт за облеклата както за момичетата, така и за момчетата. Ето защо момичетата обличат къси панталони под полите си предварително, за да не им се налага да се преобличат когато дойде време да влязат в час по физическо възпитание.

    6. В Япония има кафенета, в които можете съвсем свободно да разговаряте с… бухали

    Много хора са чували за кафенета, в които можете да прекарате време в компанията на котки. Но какво ще стане в случай, че не сте любител на котките? Идете в кафене, в което има кози, зайци или бухали.

    В Япония има редица различни видове кафенета, в които има животни. Едно от тях е кафене, в което има бухали и което носи името Fukuro no Mise. Намира се в Токио. Мястото е толкова популярно, че сутрин, още преди да е отворило, хората се редят на опашка, за да влязат и чакат часове наред. Между другото, не е такова кафене, каквото ние сме свикнали да виждаме: там не се предлага храна, а само напитки. И това да поговорите с някоя от птиците ще Ви струва 17 щатски долара. Има и изключително стриктни правила относно „комуникацията” Ви с бухалите: можете да докосвате единствено гърбовете или главите им, и на всички посетители се дават много ясни инструкции за това още преди да са влезли в кафенето.

    7. Хиляди голи и полуголи мъже вземат участие във фестивала Хадака Мацури

    Хадака Мацури е фестивал, който се провежда веднъж годишно, а в него вземат участие над 9,000 мъже. Мъжете носят много малко дрехи – само традиционната японска препаска, наречена фундоши. Могат да носят и кимоно, а в други случаи може и да са чисто голи.

    Фестивалът има дълбоко религиозен произход. Японците вярва, че мъжката голота има силата да поглъща негативните енергии и лошите влияния. След като плуват в леденостудена вода, мъжете да опитват да хванат различни талисмани, изработени от върбови клонки, докато шинто свещеник хвърля тези талисмани сред тълпата. Вярва се, че тези талисмани носят късмет. Редки са случаите и в които този фестивал преминава без счупени носове или множество натъртвания по телата на участниците.

    8. Дори и роботите са загинали при инцидента във Фукушима

    През 2011-та разрушително земетресение доведе до формирането на чудовищно по размери цунами (около 10 метра височина), което предизвика ужасен инцидент в атомната електроцентрала Фукушима. Нивата на радиационното замърсяване бяха толкова високи, че достъпът до централата беше абсолютно невъзможен. Пет робота бяха изпратени там, за да премахнат останките от захранването на централата, но нито един от тях не се завърна. Веднага щом са достигнали реактора, задвижването им е отказало, а щетите, нанесени от радиацията ги направили напълно неизползваеми.

    9. В Япония черните котки носят късмет

    Никога няма да се случи да видите японец, който да реши да не пресече улицата, само защото там стои черна котка. Хората в Япония вярват, че черните котки носят късмет. Жените, които нямат половинки, са собственичките на черни котки, които са най-големи късметлийки: вярва се, че съдбата ще им донесе много потенциални годеници.

    10. На бутилките от бира има надписи с брайловата азбука

    Японското правителство отделя специално внимание на грижата за незрящите и хората с намалено зрение. В някои градове има специални тактилни жълти линии, които помагат на незрящите да се движат в градската среда и които водят до билетни центрове (за градския транспорт, например). Същото важи и за бутилките бира – те също си имат надписи с брайловата азбука. Те обаче не биха послужили на чужденец, защото са написани на японската версия на азбуката за незрящи.

    11. Има японска компания, съществуваща през последните 14 века

    Според данни от 2009-та година, по света има повече от 21 хиляди компании, които датират отпреди повече от 200 години. Най-старата компания на света обаче е на повече от цели 14 века и се казва Конго Гуми. Тази строителна компания е била основана през 578 година и специализира в изграждането на будистки храмове. Нейно дело са редица известни сгради, включително и замъкът в Осака.

    Компанията е преживяла няколко войни, преминала е през множество трудни периоди, но е успяла да оцелее и функционира и до днес. По време на Втората световна война е пренасочила дейността си към производството на ковчези. След войната се завръща към основните си дейности и започва да използва бетон, който е устойчив на земетресения (както знаете, в Япония те са изключително често явление) вместо по-популярните дотогава дървени плоскости.

    Единственото, което може да се счете за срив в историята на тази компания е, че през 2006-та банкрутира и бива купена от друга компания.

    12. На нощните клубове в Япония е било разрешено да работят след полунощ едва през 2015-та

    През 1948-ма в Япония е приет закон, по силата на който танцуването след полунощ в нощни клубове, барове и други публични места е забранено. В годините след войната нощните клубове са били места за забавления за възрастни. Ситуацията отдавна се е била променила, но ограниченията останали. През 2015-та законът е бил преразгледан и вследствие на това в момента нощни клубове и барове, притежаващи подходящото осветление, имат право да работят по цяла нощ.

    13. В едно японско телевизионно шоу хората… захапват странни неща

    По японските телевизии се излъчват много необичайни и чудновати предавания, и това определено е едно от тях. Участниците трябва да захапят най-различни предмети и да определят дали са направени от шоколад или не. Сладките са изработени с такава прецизност, че е много трудно да бъдат различени от обикновените предмети – мебели, различни аксесоари, дрехи, обувки и т.н.

    14. Японците бръснат главите си в знак на разкаяние

    Някои японци бръснат главите си, за да признаят вината си за нещо. Същото важи и за обикновените хора, политиците и в случая, споменат по-долу – за поп звездите. Понякога жените също отрязват косите си в знак на разкаяние.

    През 2013-та поп певицата Минами Минегиши, част от групата AKB48, отряза косата си, за да се извини за това, че е прекарала нощта с приятеля си. В договора й е имало клауза, че Минегиши и останалите членове на групата няма да имат срещи от интимен характер и че по никакъв начин не трябва да компрометират облика си на целомъдрени хора. Тя каза, че не е искала да й се налага да напуска групата и е признала вината си чрез традиционното обръсване на главата.

    Тази традиция, подобно на много други, се превръща в отживелица и бръсненето на главата става все по-рядко срещан начин хората да засвидетелстват чувствата си на вина. В Япония съществуват над 20 начина за това как да се извините за нещо.

    15. Японските светофари имат сини вместо зелени светлини

    В японския език има много думи, които нямат аналог у другите езици, но от векове насам те използват една и съща дума за „зелено” и „синьо”. В края на хилядолетието се е появила думата „midori”, която се използва за индикиране на зеления цвят, но все още се смята и за просто нюанс на синьото. Вследствие на объркването, произтичащо от това своеобразно смесване на цветовете, японците могат да Ви предложат синя ябълка (макар и в действителност да имат предвид зелена такава), а зеленото на светофара всъщност да наподобява цвета на океана, като в някои случаи си е направо… искрящо синьо.

    15. Можете да подремнете в кафенета, създадени специално за тази цел

    Има кафенета, в които можете да подремнете в изключително меко и удобно легло (Вие сами избирате колко време ще Ви е необходимо за това). Можете да почетете книга или да си вземете слушалки и да послушате музика. Някой от персонала ще Ви събуди когато сте посочили и ще Ви донесе чашка кафе. Най-вероятно там ще Ви се присънят и най-невероятните сънища.

    Атаката на леката кавалерия

    През 1853-1856 гг. се водела Кримската война между Русия от една страна, и Турция, Франция, Великобритания и Сардиния от друга.

    Кавалерийската дивизия на британската „Източна армия“ била разположена в Балаклавската долина. В състава й влизали тежка и лека бригада, всяка от които имала по 5 кавалерийски полка (около 1500 кавалеристи).

    Начело на дивизията бил генерал-лейтенант Чарлз Бингъм, граф Лукан. Леката бригада командвал генерал-майор Джеймс Браденел, граф Кардиган. Преди Кримската война Кардиган никога не бил участвал в бойни действия.

    Главнокомандващият руските войски в Крим генерал А. С. Меншиков решил да нанесе удар по комуникациите на врага на 25 октомври 1854 г. с отряд от 16 000 души под командването на генерал Павел Петрович Липранди.

    В 05.00 ч. отрядът започнал настъпление. В 07.30 ч. Азовският пехотен полк превзел с щикова атака турския редут №1 на Балаклавските хълмове. Турците побягнали, изоставяйки още 3 редута.

    Британците загубили 9 оръдия.

    По онова време артилерийските оръдия били не просто оръжие, а своеобразен символ. Артилерийските части нямали знамена, а върху стволовете на оръдията се поставяли емблемите на армията и държавата. Дори повредено вражеско оръдие се смятало за ценен трофей.

    В 8.00 ч. на бойното поле пристигнали двама главнокомандващи – английският генерал лорд Реглан и френският генерал Канробер. Лорд Реглан посочил на Канробер руснаците, които откарвали оръдията от превзетите редути, и казал, че е жалко да им бъдат отстъпени  тези топове. Канробер отговорил: „Защо да нападаме руснаците? Нека да ги оставим да тръгнат срещу нас: ние сме на отлична позиция, няма нужда да се местим!“

    Въпреки това, Реглан повикал генерал Ейри и му продиктувал няколко реда. Ейри предал листа хартия на капитан Нолен и му наредил да го занесе на командира на кавалерията лорд Лукан.

    В заповедта Лукан прочел: „Лорд Реглан иска кавалерията бързо да се придвижи напред, да преследва врага и да му попречи да откара оръдията. Може да се присъедини и отряд конна артилерия. Френската кавалерия се намира на вашия ляв фланг. Незабавно“.

    Впоследствие Реглан твърдял как капитанът Нолен забравил да съобщи, че му било добавено устно: „Ако е възможно“. Лукан пък изразявал готовност да свидетелства под клетва, че Нолен не му казал: „Ако е възможно“.

    След като получил заповед за атака, лорд Лукан попитал Нолен какви точно оръдия се имат предвид в заповедта. Нолен показал с ръка сякаш позициите в другия край на долината. Самият Нолен загинал по време на атаката и посоката на жеста му останала недоказана.

    Лукан заповядал на лорд Кардиган да възглави своята лека бригада от 673 души и да нападне по долината между Федюхинските хълмове и редутите, превзети от руснаците. Кардиган се опитал да възрази, че в равнината са разположени тежки руски оръдия, които са защитени от двете страни с батареи лека артилерия и стрелци по околните височини. Лукан отговорил: „Нямаме друг избор, освен да се подчиним!“ Тогава Кардиган изкомандвал: „В атака!“

    „Атаката на Леката бригада“, Ричард Удвил. Уикипедия.

    В 11.10 ч. бригадата лека кавалерия тръгнала в атака. Когато тя се придвижила напред, руснаците я посрещнали с огън от оръдията на редута вдясно и с пушечни залпове. Британските кавалеристи гордо минали в галоп покрай оръдията – снаряжението и сабите им святкали под сутрешното слънце в цялото си великолепие. Наблюдателите отстрани не вярвали на очите си. Тази шепа хора атакували цяла армия, построена в боен ред? Самите руснаци не допускали, че е възможна толкова налудничава атака, и били изненадани.

    Английската бригада успяла да премине под кръстосания огън на руската артилерия и пехота от Федюхинските и Балаклавските хълмове, да разбие 1-ви Уралски казашки полк, да достигне руските оръдия и да съсече разчетите им. Застаналите зад артилерията руски Киевски и Ингерманландски хусарски полкове не успели да организират контраатака срещу леката бригада поради гъстотата на бойните си редици, увеличена от отстъпващите уралци.

    Но, в резултат от флангова атака на три ескадрона от Сводния улански полк на подполковник Ерьопкин, леката британска кавалерия била разпръсната и отстъпила с тежки загуби. Трябвало да се оттегля – отново под кръстосания огън на руската артилерия и пехота, което допълнително увеличило броя на убитите и ранените.

    Английският журналист Уилям Ръсел, очевидец на събитията, така описва края на атаката в репортажа си за вестник „Таймс“:

    „Ние гледахме как те нахлуха в позициите на руската батарея. После, за наш възторг, ги видяхме да се завръщат, след като пробиха колона руска пехота и я разпръснаха като купа сено. Именно тук, както бяха развалили строя си, ги помете флангов залп от руската батарея на хълма. Ранените и загубили конете си кавалеристи, които бягаха към нашите позиции, по-красноречиво от всякакви думи свидетелстваха за тяхната тъжна участ. В 11.35 пред проклетите московитски оръдия вече не бяха останали британски войници, освен мъртви и умиращи“.

    Участникът в сражението, френският генерал Пиер Боске, произнесъл по повод действията на британската кавалерия прочутата фраза: „Това е великолепно – но не е война, а безумие!“

    Относно загубите на леката кавалерия мненията се различават. Британският кореспондент Ръсел ги оценява на 409 души и 362 изгубени коня. Трагедията на бригадата била възприета твърде болезнено в Англия.

    На тази злощастна атака са посветени стихотворенията „Атаката на леката бригада“ на Тенисън и на Ръдиард Киплинг – „Последният от леката бригада“.

    Също игралните филми „Атаката на леката кавалерия“ – 1936 г., и „Атаката на леката кавалерия“ – 1968 г., както и песента The Trooper на Iron Мaiden от албума Piece of Mind.

    Трагичният мотив с атаката на британската лека кавалерия е използван в третата част на филмовата сага „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“ – при епизода с атаката на конницата на гондорците срещу крепостта Осгилиат.

    Помпей срещу пиратите

    Днес много хора свързват морското разбойничество главно със средновековните европейски бандити от типа на „Карибски пирати“ – но самото пиратство съществувало от незапомнени времена.

    Особено в древния свят се прочули финикийските пирати, които съвсем успешно съчетавали грабежите с търговията. Те търгували там, където не били достатъчно силни, за да грабят. Дори Омир ги споменава в „Одисея“.

    Макар от времето на Омир до походите на Гней Помпей Велики да били изминали доста векове, ситуацията с пиратите в Средиземно море не се променила особено. След падането на морските държави Картаген и Коринт, които сдържали пиратите, морските грабежи от Близкия изток до Испания придобили застрашителни мащаби. Първоначално пиратите използвали леки, бързи и маневрени кораби – но сега се качили на големи триреми и биреми и вече нападали не просто отделни кораби, а цели търговски кервани и крайбрежни градове.

    Докато римският сенат бил зает с непрекъснати войни против съседните племена и граждански конфликти в самия Рим, пиратите се вихрели в близост до италианското крайбрежие – в един момент пленили дори младия Юлий Цезар.

    Ситуацията станала особено остра през 60-те години пр. Хр. Много пирати се настанили на остров Сицилия и построили укрепена база близо до Сиракуза – оттам извършвали светкавични нападения по брега на Италия. Римските търговски пътища били заплашени, поради което столицата на Републиката се изправила пред критични прекъсвания в доставките на зърно от Египет.  Под властта на пиратите се оказали повече от 400 крайбрежни градове, а флотът им се състоял от над хиляда кораба.

    Сенаторите намерили време за тях едва след победата над въстаналите роби начело със Спартак. Борбата срещу пиратите била поверена на Гней Помпей, който за дотогавашните си победи бил наречен „Велики“.

    Реконструкция на Гней Помпей Велики.

    Армията, с която Помпей влязъл в нелеката война срещу морските разбойници, наброявала 500 кораба, 120 000 легионери (24 легиона) и 5000 конници. Ясно било, че обичайната римска тактика на сухоземното бойно поле няма да е ефективна, затова Помпей  дълго изучавал опита на своите предшественици – картагенците и гърците, които успешно се били борили срещу пиратството.

    За най-разумна стратегия той сметнал масирана едновременна атака срещу базите на пиратите, за да предотврати обединяване на силите им и да не позволи да избягат. Помпей условно разделил Средиземноморието на няколко сектора, командвани от подчинени му легати. По този начин, в случай на оттегляне на пиратите в съседния сектор, те незабавно попадали в ръцете на друг римски отряд.

    Целият район на Средиземно море се оказал под пълния контрол на римския флот. Във всеки сектор се намирали по 30-40 кораба. Помпей отделил други 60 кораба в резервен отряд със задача да подсилват сектор, който имал нужда от това.

    Най-напред той отишъл на 40-дневна експедиция в Западното Средиземноморие, където лично проверил състоянието и организацията на своите флотилии. За още 40 дни направил същото и в източната част на акваторията. По този начин за по-малко от три месеца била изградена система за военно- административен контрол върху цялото Средиземно море и движението на търговските кервани.

    Ударът се оказал толкова внезапен и масиран, че пиратите въобще не успели да организират някаква сериозна отбрана. Отначало те искали да разгромят флота на Помпей в генерално сражение, а самия него да пленят заради огромен откуп – но координацията и бързината в действията на римския военачалник ги паникьосали. Те започнали да напускат завладените градове и да се оттеглят в собствените си бази и пристанища.

    Основните търговски пътища били охранявани от римската флота с големи отряди легионери на корабите. Пиратските нападения станали невъзможни. Подчинените на Помпей командири не стоели със скръстени ръце, непрекъснато атакували пиратските отряди и стоварвали десанти в разбойническите гнезда. В течение на няколко седмици дейността на пиратите в Централното и Западното Средиземноморие престанала напълно – Помпей и неговите подчинени действали изключително сурово и безмилостно. Оцелелите разбойници се изпокрили в миши дупки.

    Войските на Гней Помпей срещу киликийските пирати.

    Обаче републиканското управление веднага показало своите обичайни дефекти. Подозрителният Сенат започнал да прави спънки на собствения си пълководец, защото се страхувал от прекаленото му усилване. Сенаторите дори наредили флотът да бъде разпуснат – и това след големите успехи в морето! Наложило се Помпей да даде честна дума, че ще разпусне армията си след приключване на операцията.

    По време на престоя му край бреговете на Гърция се случил любопитен епизод. Римската ескадра пленила пиратски кораб. Помпей наредил да се конфискува кораба, а екипажът да бъде освободен. След това много пирати започнали да се предават заедно със семействата си лично на Помпей. С тяхна помощ той издирвал закоравелите разбойници и всеки, който се съпротивлявал, бивал незабавно ликвидиран.

    В Централното и Западното Средиземноморие ситуацията се успокоила, но на изток, особено в Киликия, пиратите не мислели да се предадат. Решителната битка станала недалеч от тяхната столица – Корацезиум (дн. гр. Алания в Турция). Подробности за нея не са се запазили – известно е само, че железните римски легиони просто смазали пиратските отряди.

    Останалите пирати, впечатлени от силата на легионите, предпочели да спасят живота си. Започнала вълна от капитулации. Повече от 120 градове, пристанища и крепости се покорили на Рим. Над 10 хиляди пирати били избити или се предали.

    Със заловените Помпей действал жестоко, но справедливо: най-злостните разбойници и главатарите им били екзекутирани, а останалите получили прошка. Доста от тях били станали пирати по неволя – след като разбойниците ограбили собствените им селища, вече нямало как да си изкарват хляба, освен като самите започнат да ограбват кораби.

    Помпей щедро простил и им раздал земя за обработване. Те се заселили в Киликия, която тогава била опустяла след войните на Рим срещу  Митридат, царя на Понт.

    Камъни, които растат и се размножават

    Удивителни камъни, които растат и се размножават могат да бъдат намерени далече в централната и в южната част на Румъния. Местните жители ги наричат трованти.  Те имат заоблена или обтекаема форма. След дъжд с тях се случват невероятни събития: растат като гъби, увеличавайки своя размер.

    Например, малък тровант, който тежи само няколко грама, може да достигне гигантски размери и да тежи повече от един тон. Колкото по-голям е камъкът, толкова по-бавно расте.

    Основният компонент на камъните трованти е пясъчникът. В тяхната вътрешна структура те изглеждат необичайно: ако рачупите камъка на две, на среза, който изглежда като дърво, можете да видите няколко т.нар. възрастови пръстени, центрирани около малка твърда сърцевина.

    Независимо от това геолозите не бързат да поставят тровантите в категорията на явления, които са необясними за науката, въпреки изненадващия им произход. Учените стигат до извода, че растящите камъни са необичайни, но тяхната природа може лесно да бъде обяснена. Геолозите са убедени, че тровантите са само резултат от дългите процеси на циментиране на пясък, които се случват в продължение на милиони години в земните недра. И с помощта на силна сеизмична дейност тези образувания се оказват на повърхността.

    Учените са намерили и обяснение за растежа на тровантите: камъните се увеличават по размер поради високото съдържание на различни минерални соли под повърхността им. Когато тя се намокри, тези химични съединения започват да се разширяват и да оказват натиск върху пясъка, което кара камъка да расте.

    Възпроизвеждане

    Тровантите имат една особеност, която геолозите не могат да обяснят. „Живите” камъни, освен, че растат са способни и да се рамножават. Това се случва по следния начин: след като повърхността на камъка се намокри на него се появява лека подутина. С течение на времето тя расте и когато теглото на новия камък стане достатъчно голямо, то се отделя от камъка-майка.

    Структурата на новопоявилите се трованти е същата като на другите по-стари камъни. Вътре има ядро, което е основната загадка за учените. Ако растежът може по някакъв начин да бъде обяснен от научна гледна точка, тогава процесът на разделяне на каменното ядро се противопоставя на логиката. По принцип процесът на възпроизвеждане на тровантите напомня вегетативно размножаване чрез пъпкуване, поради което някои експерти сериозно са се замислили над въпроса дали тровантите не са неизвестна неорганична форма на живот.

    Местните хора са били наясно с необичайните свойства на тези „живи” камъни повече от сто години, но не им обръщали особено внимание. Използвали ги като строителни материали. Трованти често могат да се срещнат и на румънските гробища – те се поставят като надгробни плочи поради необичайния им вид. Има още една уникална способност на тровантите. Подобно на прочутите скитащи камъни от Калифорнийския резерват в Долината на Смъртта, те понякога се преместват от място на място.

    Музей на открито

    Днес тровантите са едно от онези интересни места в Румъния, които привличат туристи от цял свят. На свой ред находчивите румънци правят сувенири и декорации от малки трованти и затова всеки, който желае има възможност да вземе частица от това каменно чудо за спомен. Много собственици на тези сувенирни твърдят, че когато се намокрят, камъните започват да растат, а понякога произволно се движат из дома им, което създава доста зловещо впечатление.

    Най-голямото местообитание от растящи камъни се среща в румънския окръг Вълча. На неговата територия има трованти с различни форми, размери и цветове. Поради големия интерес на туристите през 2006 г. властите в село Костешти създали единствения открит музей в Румъния. Неговата площ е 1,1 хектара. Експозицията е събрала най-необичайни по вид растящи камъни от различни места.

    Ядрените танкове

    Първоначално ядрените бомби били толкова огромни, че едва влизали даже в най-големите бомбардировачи. Но с развитието на науката хората се научили да ги правят по-компактни. Появила се възможност да бъде създадена ядрена артилерия.

    През 1952 г. в САЩ бил приет на въоръжение първият ядрен снаряд W9 с калибър 280 мм. Но това все още било твърде голям размер. Най-разпространените тежки оръдия във въоръжените сили са с калибър около 150 мм.

    Едновременно американските танкостроители търсели нов калибър и за танковите оръдия. По това време САЩ вече знаели много неща за съветския танк Т-54 и станало ясно, че е време да кажат сбогом на обичайните 90-милиметрови танкови оръдия.

    Съветски танк Т-54

    Но какво да се сложи вместо тях? Разбира се, добре познатите тогава 105-мм оръдия били нелош вариант, но американците не ги харесвали и винаги ги смятали за нещо временно. Те биха се справили с руските средни танкове, въоръжени с подобни оръдия – но какво да правят срещу тежките танкове? Оставали две опции: импулсни оръдия калибър 120-130 мм с кинетични боеприпаси, чиито снаряди нямат експлозив, а разрушават просто със силата на удара; или нещо по-голямо, с кумулативни (силно пробивни) снаряди.

    Първият вариант изглеждал логичен, защото САЩ вече имали опит в създаването на такива оръжия – танкът M103 със 120-милиметрово оръдие М58. Използвайки нови видове боеприпаси, оръдието с калибър 120 мм можело да се справи с всеки танк на разумна дистанция. Обаче то било голямо и неудобно, а и поради силния откат можело да се поставя само на достатъчно тежки машини.

    Танк M103 – САЩ

    През 1959 г. проблемът бил решен и 152-милиметровото оръдие станало основно за всички перспективни американски танкове. То можело да изстрелва и тактически ракетни снаряди, при това с ядрен заряд. Това било твърде голямо предимство, за да се подмине с лека ръка. Веднага се появила и обосновка защо танковете се нуждаят от ядрени снаряди в арсенала си.

    От боеприпас с мощност 60 тона тротилов еквивалент би могло да се очаква унищожаване на вражески танков взвод – но не повече. Да се харчи за подобен ефект ядрен снаряд било неоправдано разточителство. Но съвсем друго нещо е да се използва срещу пехотата.

    Точно тогава пехотинците получили на въоръжение изключително опасните преносими ПТУРС (противотанкови управляеми реактивни снаряди). С тях добре прикрит разчет, заел удачна позиция, можел да унищожи доста танкове.

    С появата на ядрените ракетни снаряди проблемът се решавал много просто. Подозрително градче или горичка, от която летели ПТУРС-ове, получавал малка ядрена експлозия и млъквал завинаги. Като цяло, тактическите ядрени оръжия сериозно улеснявали пробива на всяка вражеска отбранителна позиция.

    Трудният момент бил разпределението на ядрени устройства по отделните танкове. Ядрените снаряди били доста скъпи и не можели да се произвеждат в големи количества. Достатъчно било противникът да унищожи един танк, въоръжен с тях – и вече нямало с какво да се пробие вражеската отбрана.

    В крайна сметка било решено всеки танк да има 1-2 ядрени снаряди в боекомплекта си. След получаване на заповед отгоре самият командир на танка вече решавал дали да използва ядреното оръжие на негово разположение.

    Подобни идеи се появили и в Британия. В началото на 1960-те години британците започнали да разработват бързоходния танк „Калибан“ (по името на героя от пиесата на Шекспир „Бурята“). Това била лека, но добре бронирана машина със 160-мм оръдие. Основните му боеприпаси били бронебойно-фугасните снаряди HESH, които успешно пробивали танкова броня. В допълнение към тях на танка придали и ядрени снаряди.

    В СССР също разработили такава идея, но по-късно – едва през 1968 г. Тактическите ракетни комплекси „Таран“ и „Шиповник“ можели да стрелят с 300-мм неуправляеми ракетни снаряди. Големият калибър предполагал мощност до 300 тона тротилов еквивалент – тоест, с един удар можело да бъде унищожено танково подразделение или цяло село, превърнато в отбранителен пункт.

    Част от операцията Апшот-Нотхол, проведена на 25 май 1953 г. в Невада, по време на която е тестван 15-килотонов заряд от 280-мм оръдие.

    След дълги пресмятания и изчисления, в крайна сметка се появили ядрени снаряди за артилерията – но нито един от ядрените проекти за танкове не влязъл в производство.

    Това се дължи на няколко причини. Ядреният снаряд е сложно устройство и изисква специално съхранение. Как да се снабдят с него множество танкове? Очевидно щели да възникнат проблеми.

    Освен това: къде да се използва? Някой млад и ентусиазиран полеви командир решава да използва само един-два снаряда, за да си реши тактическите проблеми – но противникът предполага, че е започнала голяма ядрена война, изстрелва стратегически ракети и вече цели градове пламват в ядрен апокалипсис! Очевидно това било неоправдан риск. Не бивало да се забравя и опасността от евентуален „приятелски“ ядрен огън.

    С течение на времето станало ясно, че тактическите ядрени оръжия далеч не отговарят на всички въпроси пред военните. Танковете с ядрени снаряди останали само на чертежи и рисунки в миналото – и слава Богу!

    Истина ли е, че Иисус е лекувал с канабис?

    Историята познава безчет теории, които нямат доказателства. Една от тях е, че Иисус и неговите апостоли са лекували и миропомазвали с помощта на масло от канабис. Тази теория е доста спорна, но редица експерти продължават да вярват в нея и до днес.

    Един от хората, които смятат тази теория за реална е авторът и главен редактор на нюйоркското списание „High Times“ – Дейвид Биненсток. Според него растението канабис има много лечебни свойства. Той твърди, че преди 2000 години е било доста разпространено и целия Среден Изток се е възползвал от лечебните му способности.

    Канабис

    Смята се, че канабисът може да се проследи още от  началото на времето. За негова родина учените считат Хималаите в Азия. Някои от тях са на мнение, че хората са физиологически свързани с канабисът.

    В интервю за „Дейли Стар Онлайн“, той казва: “Няма разлика между маслото от канабис, което се използва днес и по времето на Иисус – просто канабисът се превръща в масло и се абсорбира през кожата”.

    Можете да направите бърза справка в Библията. Учените са открили, че в един от текстовете в нея се намира доста солидна препратка към това, че Иисус вероятно е използвал канабис да лекува

    Според тях в рецептата за маслото за миропомазване на Иисус участва канабис. В Изход 30:22-25 е написано:

    Вземете следните подправки: 500 шекела смирна, половината на това благоухайна канела, 250 шекела „q’aneh-bosm“, 500 шекела касия… и зехтин. Направете от всичко това свещено масло за миропомазване, ухайна смесица… Това ще бъде свещеното масло за миропомазване“.

    Споменава се билката „q’aneh-bosm“. Известна е с наименованието „keneh-bosm“ – според някои това е познатият ни днес канабис.

    Друг известен историк и учен, подробно запознат с естеството на канабиса – Крис Бенет, също е на мнение , че в Библията се споменава същото това растение и дори посочва, че „Ако канабисът е една от основните съставки на маслото за миропомазване на Иисус и прави християните християни, то преследването на тези, които използват канабис е антихристко“.

    Той смята, че думата „keneh-bosm“ идва от „kan“, което означава „коноп“ или „хашиш“ и  думата “bosom” – ароматен, които заедно биха могли да се преведат като „блатен аир“( лечебна тръстика,) но всъщност това не е правилно.

    Както всяка теория така и тази има много привърженици, но и много противници. Според някои е нелепо да се мисли, че “keneh-bosm”, която се споменава  в Новия завет всъщност е канабис.

    Например професорът по ботаника към Университета Олд Доминиън в Норфолк, Вирджиния – Литън Джон Мъсълман, отхвърля хипотезата, че „keneh-bosm“ е канабис и застава зад всеобщото мнение, че това е блатен аир, познат още и като акорус. Точно както в библията.

    Точните му думи са:

    Акорусът е бил много важен за аюрведическата медицина и е с доказана ефикасност. В Шри Ланка например той може да бъде намерен във всяка аптека и дори в градините на хората. Северноамериканските видове пък са от изключителна важност за индианците“.

    Твърдението, че Иисус е лекувал с помощта на канабис ще си остане загадка, докато не се появят по-солидни доказателства, в подкрепа на това, че “keneh-bosm“ наистина означава канабис.

    Автор: Божидара Иванова

    Ако Хитлер беше превзел Москва…

    Както е известно, историята не познава условното наклонение, изразявано с думата „ако“. Въпреки това, мнозина историци – както любители, така и сериозни професионалисти, анализират как биха се развили исторически случки и ситуации, ако…

    Така, например, немалко хипотези са посветени на развитието на евентуалните последващи събития в случай, че през 1941 г. по време на битката за Москва Хитлер беше успял да превземе столицата на СССР – ако реализацията на немския план „Барбароса“ беше започнала по-рано, Япония беше обявила война на Съветския съюз и Сталин не бе получил възможност да прехвърли за отбраната на Москва сибирските или, по-точно, далекоизточните дивизии.

    източник: terminal3

    Днес писатели и историци се опитват да фантазират в най-различни ракурси на тази тема. Всички са съгласни, че това е щяло да бъде повратна точка в цялата Втора световна война.

    Например, писателят Франк Кристофър Тайк смята, че, след падането на столицата на СССР през 1941 г., на територията на Евразия щели да се формират две супер-сили – Германия и Япония, които щели разделят територията на СССР помежду си. Руският Далечен Изток, Китай с Корея, както и сателитни държави от типа на Монголия, щели да преминат към Япония. Европа плюс Англия и съветската територия до Урал щели да станат част от Третия райх.

    Вместо долара основната световна валута би била германската марка с лика на Адолф Хитлер. Резервната валута щяла да бъде японската йена. Още през 1944 г. немските учени щели да бъдат първите, които създават атомна бомба и средствата за нейното пренасяне – поради което САЩ щели да останат периферна страна без особени възможности. По очевидни причини държава като Израел не би се появила в Близкия изток. Без петролните и газови приходи на близкоизточните монарси, ислямът като религия нямало да играе важна роля в политиката. Съгласно известната хитлеристка Директива № 32 (реален документ, предвиждащ действията на Вермахта след разгрома на Съветска Русия), СССР до Урал щял да бъде разделен между немските земи Холщайн, Саксония, Баден и Вестфалия, а новите територии щели да имат центрове в Ленинград, Москва, Киев и Баку.

    За днешните почитатели на Хитлер в Украйна и прибалтийските страни би било полезно да знаят, че според германските планове Прибалтика, Крим, Западна Украйна, Белорусия и Поволжието трябвало напълно да бъдат „почистени“ от местното население, след което там да бъдат заселени етнически „чисти“ германци. Централна Азия трябвало да се превърне в германска житница, а Колският полуостров на север – в голям рудник за метали, с които да се произвежда оръжие за Вермахта.

    Белгийският общественик Леон Дегрл смята, че след падането на Москва и СССР Европа щяла да се превърне изцяло в германска територия. Половината от населението щяло да работи за нуждите на Третия райх, а другата половина – като обслужващ персонал за комфортната почивка на истинските арийци.

    Но има и изследователи, които смятат, че падането на Москва през 1941 г. само по себе си не би довело до непосредственото поражение на СССР.

    Такова е мнението на британския журналист Джон Барбър, който предполага, че в такъв случай Сталин щял да бъде принуден да подпише нов договор от типа на Брест-Литовския от 1918 г., като предаде на Берлин европейската част на страната, за да спечели време. Но, все пак, британецът смята, че евентуалните перспективи пред СССР, който би загубил значителна част от населението, ресурсите и производствената си база, щели да бъдат твърде мрачни. Страната, според него, неизбежно щяла да се разпадне на редица малки държави, които лесно да бъдат погълнати от Германия и Япония.

    Други експерти пък смятат, че дори Хитлер да бил успял да превземе столицата на СССР, това би било само началото на истинската война. Русия веднъж вече е губила Москва по времето на нашествието на Наполеон – и всички знаят как е завършило то. Огромната територия с лоши пътни връзка, студеният климат и тоягата на народната партизанска война нямало да позволят на германците да се чувстват спокойни в окупираните земи.

    Не трябва да се забравя и факта, че Великобритания и Съединените американски щати били изключително заинтересовани Берлин да не получи контрол над природните ресурси на Съветския съюз. Следователно, през 1945 г. американските атомни бомби щели да бъдат хвърлени не над Хирошима и Нагасаки, а над Берлин. А това щяло да бъде вече съвсем друга война с непредвидими последици.

    Бомбардировките над София /1943-1944г./ и кой спаси столицата ни?

    На 13 декември 1941 година България обявява война на Великобритания и САЩ. Цар Борис и министрите му се надяват по този начин да избегнат груби действия на Хитлер срещу България. По-просто казано: окупация.

    По принцип, тази линия на поведение сработва. Проблемът обаче възниква, когато „символичната война“ се превръща в реална. В доста популярни исторически материали се твърди, че на заседание от 19 октомври 1943 г. на британския Имперски комитет по отбраната  Уинстън Чърчил казал:

    „Трябва да бъде ударена столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен и сринат до основи, а в неговите развалини да се сеят картофи.”

    Други историци твърдят, че това е само историческа легенда. Дискусиите по въпроса продължават.

    Факт е, че на 14 ноември 1943 г. е извършено първото масирано въздушно нападение над София с 91 бомбардировача и 46 изтребителя. Загиват 56 мирни граждани. Няма свалени вражески самолети.

    Между другото, характерно е, че в британските военни документи от онова време нападенията са наричани в прав текст „терористични бомбардировки“.

    На 20 декември 1943 г. е „черният Никулден“. 150 американски бомбардировача „Либърейтър“ и 60 изтребители са пресрещнати от едва 36 български изтребители Месершмит-109 и „Девоатин“. Загиват подпоручик Георги Кюмюрджиев и легендарният поручик Димитър Списаревски, който сваля един бомбардировач и удря с „таран“ втори. Свалени са общо 5 американски самолета – 2 бомбардировача и 3 изтребителя. Американският пилот лейтенант Едуард Тинкър след битката казва: „Българите се бият толкова ожесточено, сякаш защитават най-ценната своя светиня. Не съм виждал такава ярост във въздушно сражение“.

    На 30 март 1944 г. е най-тежката „терористична бомбардировка“ над София. Столицата е нападната от 450 бомбардировача, придружени от 150 изтребителя. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби.  Българските изтребители храбро пресрещат противника, но са твърде малко и не успяват да провалят плановете на врага. Свалени са 9 противникови самолета.

    Бомбардировка над София, вероятно на 17 април 1944 г. Уикипедия.

    На 17 април София е нападната от 350 бомбардировача и 100 изтребителя. Тогава са и най-тежките загуби сред българските пилоти – загиват 7 летци.

    А след това се случва нещо крайно изненадващо и неочаквано. Бомбардировките над София престават. Всъщност, има още една – на 24 май 1944 г., но без мащаба и размаха на дотогавашните.

    Естествено, всеки би се запитал: защо бомбардировките спират? Явно в хода на събитията се е намесил някакъв важен фактор.

    В търсене на отговор на въпроса кой е този фактор стигаме до книгата „Георги Димитров“, издадена в София от Партиздат през 1972 г. с автори Давид Елазар, Добрин Мичев, Любомир Панайотов, Петра Раденкова и Веселин Хаджиниколов. В нея на страници 496-497 пише следното:

    „Тук трябва да отбележим, че благодарение на голямото си влияние сред съветските ръководители Димитров можа да спаси нашата столица София от пълно разрушение вследствие на системните бомбардировки. Английски и американски самолети бяха нанесли над нея 10 силни удара, като през пролетта на 1944 г. вече застрашаваха да я превърнат в развалини… Както разказва генерал Захари Захариев, в средата на април 1944 г. на Васил Коларов съобщили за последната голяма бомбардировка над София. Той се развълнувал много и казал: “Тези продажни управници ще докарат работата дотам, че американците ще разрушат хубавата ни София”. После вдигнал телефона, обадил се на Димитров, разказал му за станалото и го помолил да направи каквото може за прекратяване на бомбардировките. По молба на Димитров съветското Главно командване се свързало с командването на САЩ и поискало да спрат ударите над София. След този благороден акт на съветското ръководство българската столица вече не била бомбардирана”.

    Естествено, никога не бива да вярваме на идеологическа литература, без да проверим фактите и обстоятелствата. Затова нека да се обърнем към фактите, както и към обстановката, в която е написана книгата.

    Първи факт: след 17 април, тоест „средата на април“, както пише в книгата, масовите бомбардировки над София наистина престават. Има само едно нападение на 24 май 1944 г., когато е разрушена днешната зала „България“. Тоест, вече е налице първо  съвпадение между исторически факт и написаното в книгата.

    Втори факт: заслужава си да се вгледаме как авторите описват случая: „ … благодарение на голямото си влияние сред съветските ръководители Димитров можа да спаси…“ Но под израза „съветските ръководители“ тук може да се подразбира само и единствено Сталин. През 1972 г. той все още е заклеймяван като „враг на социализма“, „изверг“ и „разрушител на социалистическите перспективи“ – което напълно обяснява предпазливите формулировки на авторите с цел да не се споменава името му в положителния контекст на спасител на София. Второ съвпадение.

    Трети факт: авторите пишат: „По молба на Димитров съветското Главно командване се свързало с командването на САЩ…“

    Но с командването на САЩ, тоест, с Франклин Рузвелт, може отново и единствено да се свърже само Сталин. Тук пак виждаме предпазливата обтекаемост на изразните средства на авторите, за да избегнат поставянето на имената на Сталин и Рузвелт в контекста на спасители на българската столица. Трето съвпадение.

    Така, можем спокойно да констатираме историческия факт, че София избегнала трагичната участ, която Чърчил й готвел, благодарение на Васил Коларов, Георги Димитров, Йосиф Висарионович Сталин и Франклин Делано Рузвелт.

    В резултат от „терористичните бомбардировки“ над София са разрушени 12 657 сгради. Жертвите на въздушните нападения – убити, безследно изчезнали и починали от раните си, са 4208 души. Тежко ранени са 4744. Загиват 22 български летци.

    Разрушена сграда на бул. „Фердинанд“. Уикипедия.

    Днес, поради различни идеологически причини, в София няма паметник на нейните спасители – Коларов, Димитров, Сталин и Рузвелт. Което определено не говори добре за нашия исторически морал и чувството ни за благодарност.

    Как да познаете неуверените хора?

    Ако искате да бъдете по-успешни, най-лесният начин е да станете по-уверени, защото предимството е в полза на уверените личности. Те вдъхновяват по-нерешителните и правят така, че винаги всичко да става по техния начин, правилния начин.

    Съществуват и друг тип хора – неуверените. Това са хора, които изпитват постоянна плахост и имат ниско мнение за собствената си особа. Тези хора са свикнали да разчитат на чуждото одобрение.

    Ето как може да познаете неуверените хора:

    Говорят малко, но мислят много

    Човешкият мозък е устроен, така че да разглежда и обмисля всички евентуални решения и изходи на проблема в определена ситуация. При неуверените хора, този процес отнема повече време и усилия. Те мислят ли, мислят  и чак тогава пристъпват към действие. Ако се съмняват, че тяхното решение е правилно, по-скоро биха предпочели да го запазят за себе си и в никакъв случай не биха го казали на никого. Обичайна практика е тези хора да остават неразбрани от останалите и доста често биват определяни като странни и различни.

    Много лесно се отегчават на работа

    Еднообразието е изключително скучно. А за тези хора то е още по-отблъскващо. Те обичат да се изправят пред различни предизвикателства и да изпълняват задачи от различно естество. Но колкото и да обичат да са активни, подобен тип хора винаги си остават праволинейни изпълнени със съмнение.Съмнението е тяхна присъща черта – това ги прави и по-податливи към неувереност, когато им се налага да вземат важно решение или вършат нещо в по-дългосрочен план и трябва да получат одобрението на някой друг. Те избягват да поемат отговорност за по-важни неща по ясни причини.

    Всичко има няколко страни

    Неуверените хора предварително преценяват плюсовете и минусите, преди да решат каквото и да е, дори за дребните и незначителни неща. Всичко е два пъти по-сложно в техните глави – сложни схеми, всеки възможен сценарий по даден проблем, преглеждат всичко това и обмислят всички вероятни изходи на въпросния проблем. Това обаче не винаги свършва добре, защото те са по-податливи на заблуда и лесно могат да изпаднат в самозаблуда. Затова и не могат да вземат сами решение, а винаги се допитват до другите и приемат тяхното мнение за по-вярно.

    Изпитват трудности в общуването си с други хора

    Как да разберете, че изпитвате затруднения при общуването с други хора – било то познати или не, за кратко или по-задълбочено общуване? Просто се появява ненужно неудобство. Естествено чувство е. Може би дори цял модел на поведение.Това е напълно нормално при неуверените хора. Случва се постоянно. Неудобството им ги прави изключително нервни и напрегнати през цялото време.

    Неувереността им ги прави параноични – според тях всички забелязват грешките им

    С каквото и да се захванат, те постоянно смятат, че останалите ги съдят. Винаги мислят за чуждото мнение и се съмняват в своето собствено. Виждат проблем там, където не съществува. Това ги прави и доста трудни събеседници. Почти са неспособни да вземат самостоятелно решение. Първото, което правят е да помислят за това какво казват или ще си помислят другите. Дори да не ги познават. Те изпитват тревожност, когато им се налага да вземат самостоятелно решение. Възможните провали или грешки просто ги подлудяват. Затова и често се допитват до свои близки, приятели или познати.

    Изпитват нужда да бъдат одобрени от другите

    Тези хора се нуждаят от постоянно окуражаване и подкрепа. Думи като „Ще се справиш”, „Обичам те”, „Вярвам в теб” и т.н. Тяхната неувереност им пречи, но същевременно с това ги и наранява.

    Автор: Божидара Иванова

    Къде се намира нулевият километър?

    Знаете ли от къде идва изразът: „Всички пътища водят към Рим.“?

    Известно ни е, че някога на римския Форум, в близост до храма на Сатурн, император Октавиан Август наредил построяването на позлатен бронзов монумент, който нарекъл Milliarium Aureum (Златен километричен камък).

    В миналото за европейците Рим бил целия свят. Всички пътища започвали от бронзовия монумент и всички разстояния и дължини от Рим до най-крайните части на Римската империя били измервани оттук.

    В наше време няма как да оценим величието на Milliarium Aureum, защото той не съществува от дълго време. Единственото, което е останало от красотата му е мраморната му основа, която не е за вярване, но е оцеляла през времето и климатичните условия.

    Въпреки че, физическото присъствие на Златният километричен камък на Древен Рим отсъства, то духовното си е все още там и се радва на доста поддръжници. В столиците на повечето държави може да откриете знаци, бележещи известният нулев километър, от който на практика дават началото си всички пътища и магистрали.

    В Испания нулевият километър, се намира на площад Пуерта дел Сол. Любопитното е, че е разположен пред старата поща, за чийто часовник се носи легендата, че отброява официалното испанско време. Дали това е случайност?

    През 2002 г. заради обърнатата карта на Испания, символичният център на страната бе завъртян на 180 градуса. На места обаче нулевият километър не съвпада с точката, намираща се върху централния площад на града.

    Положението било същото и в Древен Рим. Там Milliarium Aureum и Umbilicus Urbis Romae (точният превод е Пъпа на град Рим) не съвпадали.

    В Русия знакът се намира в самото сърце на Москва, точно пред Иверските  (известни и като Възкресенските) врати. Вглеждайки се в паважа на алеята, която свързва Червения площад с Манежния, може да видите бронзовата плоча наречена „Нулевой километр автодорог Российской Федерации”. Още от самото си поставяне през 1996 г., плочата дава начало на традиция, която някои смятат за просто суеверие, но други възприемат доста сериозно, а именно, че съдбата ще изпълни едно желание на този, който стъпи точно върху нулевия километър и си пожелае нещо, хвърляйки монета през рамо.

    За жителите на столицата е съвсем нормално да видят възрастна жена или просяк да обикалят около нулевия километър за да вземат всяка хвърлена монета. Обичаят е доста известен и Бронзовият знак привлича просяците като мухи на мед.

    Представете си какви суми вижда всеки ден този паваж. Надежда на туристите, а и на жителите на Москва желанията им да се сбъднат. Но стариците и просяците, не винаги остават доволни от тези, които хвърлят не копейки и рубли, а чуждестранна валута.

    В Париж също може да видите нулевият километър. Само, че там е по-познат като нулева точка и е доста по-стар. Намира се пред главния вход на катедралата Нотр Дам, в сърцето на френския град още от 1769 г. и представлява каменен диск, който преди е бил роза на ветровете, с едва забележим месингов орнамент в центъра. Ако се озовете в Франция, град Руан и попаднете на табела с надпис „Париж ? 135 км“, имайте предвид, че разстоянието е взето именно до тази нулева точка.

    Нулевият километър в Париж, пред Нотр Дам. Уикипедия.

    И тук съществува поверие, но то е доста по-просто за сбъдване –  стъпите ли върху нулевия километър, някой ден отново ще се върнете в красивата столица.

    Посещавайки Будапеща ще видите триметрова скулптура изградена от варовик, където върху буквите КМ е сложена огромна 0, издигната там, където някога се е намирал прагът на кралския дворец в Буда. Дворецът бил съборен при построяването на един от мостовете над Дунав през 1849 г.

    В Индия функцията на нулев километър е приела мраморната платформа поставена на мястото, където на 31 януари 1948 г. бил кремиран „бащата на индийската нация”, великият Махатма Ганди,.

    Японският нулев километър в Токио се намира на мост, а именно на Японския мост („Нихонбашин” на японски).

    Във Филипините и по точно в столицата – Манила, нулевият километър се намира в основата на пилон за знаме в парк Рисал.

    Ситуацията в Панама не е много по-различна. И тук нулевият километър е разположен върху мост. Намира се на моста „Мартин Соса” на авеню Симон Боливар, част от Панамериканската магистрала.

    Част от от Панамериканската магистрала е и Чилийският нулев километър.

    А в Аржентина той се намира в центъра на столицата – Буенос Айрес.

    За кубинския нулев километър се разказва доста интересна история. Мястото му е Хавана. Или по-точно на пода в голямата зала на Капитолия. Точно в центъра, в краката на огромната, покрита с чисто злато статуя на Републиката, която е висока 15 м, тежка 49 тона се намира инкрустиран 25-каратов диамант.

    Не бързайте със заключенията. Това е само копие на оригиналния диамант. Разказва се, че той е бил собственост на руския император Николай ІІ и по-късно е бил изтъргуван от кубинската държава от богат турски търговец. Ето още нещо любопитно. На 25 март 1946 г. камъкът бива откраднат и по-късно същата година неочаквано е върнат на  Рамон Грау Сан Мартин, тогавашния президент на 2 юни. Първоначално след връщането му нищо не се променило, но през 1973 г. било поставено негово копие.

    Първоначално англосаксонският свят не иска да отбелязва нулевия километър. Пример за това е, че във Великобритания всички разстояния се измерват от железопътната гара „Черинг Крос“ в Лондон. Някак това я прави официален нулев километър. Според англичаните обаче има и неофициален. Това е легендарният Лондонски камък (The London Stone).

    Една от историите, а може би и най-разпространената е, че той бил част от олтара на Брут от Троя,  родственик на Еней, основал Лондон и първи владетел на Англия. Но има и по-достоверна версия –  нулев километричен камък, с помощта, на който римляните измервали разстоянията в тогавашната британска провинция.

    Няма как да знаем кое е истина и кое е добре поддържана лъжа, но знаем едно, а именно, че дълго време не само гражданите на красивият Лондон, но и целият английски народ са смятали Лондонския камък не просто за център на града, но и за неговата душа и сърце. Средновековната традиция била пред този камък да се сключват важни търговски сделки, да се полагат клетви за вярност и оповестяват официални прокламации.

    Ето така се изгражда нова традиция. През пролетта на далечната 1450 г. Джак Кейд, водач на въстанието срещу крал Хенри VІ, покорява Лондон и докосва камъка с меча си, което според вярванията, му позволява да се обяви за владетел на града.

    Някога Лондонският камък бил далеч по-голям и се намирал в центъра на Кенън Стрийт. През 1940 г. черквата Сейнт Суитин пострадала тежко от бомбардировка, но вграденият в нея камък оцелял, дори след събарянето и по-късно.

    Къде може да видите Лондонския камък днес? Той е вграден ниско в стената на магазин за спортни стоки близо до станцията на метрото на Кенън Стрийт.

    И нулевия километър във Вашингтон носи със себе си интересна история. В началото французинът Пиер Шарл Л’Енфант, първият градски архитект, решил да сложи обелиска едва на една миля на източно от Капитолия. Идеята била той да е началната точка, от която да се измерват разстоянията между американската столица и останалите градове и щати.

    Въпреки, че идеята му се провалила, през 1804 г. бил поставен така наречения Камък на Джеферсън, който отбелязвал т.нар. „Вашингтонски меридиан”. Години по-късно през 1919 г. било решено да се добави временен маркер, а през 1920 г. Конгресът се разпоредил да бъде издигнат съответния монумент. Нарежданията били ясни – това не трябвало да влияе по никакъв начин на бюджета.

    Официалният вашингтонски нулев камък бил открит на 4 юни 1923 г. непосредствено до Белия дом. Финансирането му дошло благодарение на дарения. Как изглежда той – като гранитен блок висок около метър и двайсет, на чийто връх е поставен бронзов диск с формата на 16-лъчева роза на ветровете.

    Предназначението на камъка така и не се е осъществило и днес се използва единствено за да се определят разстоянията в самата щатската столица.

    Румъния прави изключение от правилото, че в дадена държава трябва да има само една точка, която да изпълнява функцията на нулев километър – тук са два като и двата са разположени в столицата. Официалният е издигнат пред черквата Свети Георги през 1938 г. и е символ на Велика Румъния. Представлява бронзова скулптура, приличаща на земно кълбо или жироскоп. Разделена е на 8 секции, които изобразяват някогашните провинции на Румъния (включително Молдова), а отстрани могат да се прочетат имената на „румънските“ градове, в които влизат Кишинев, Добрич и Силистра.

    Вторият нулев километър пък може да видите пред Националния театър в Букурещ. Той е сравнително нов – от 2006 година. Причината за издигането му е в знак на протест от Асоциацията на жертвите на Минериадите. Това име („Минериадите”) всъщност е малко пародийно име на миньорските протести в Букурещ.

    Автор: Божидара Иванова

    Интересни факти за книгите

    Човекът отдавна се опитва да съхрани знанията си по много различни начини. За тази цел древните хора са оставили рисунки в пещерите, изобразяващи определени събития. По-късно се появили глинени плочки с текстове с клиновидна форма, върху които шумерите нанасяли важна информация. Също така като материал за писане се използвали кората на дърво, метални листове, папирус и пергамент.

    • Ето няколко интересни факти за книгите:
    • Първите книги се появяват през I век от новата ера. Техните страници са направени от тънки дървени плочки, върху които бил нанесен слой восък. Писарят вземал остра пръчка и пишел върху нея. Всички тези плочки били закрепени една към друга с кожени връзки или метални пръстени.
    • Скоро пергаментът заменил дървото. Този материал получил това име поради факта, че бил използван в град Пергам. За целта се взимала кожа на теле или агне и след това тя се обработвала по определен начин. За производството на средно голяма книга трябвало да се използват стотици животински кожи. Можем само да си представим колко скъпа била книгата по онова време. Любопитно е, че ако е необходимо, текстът може да бъде премахнат с мляко или с изстъргване, след което е възможно да се напише нов текст.
    • В източните страни ксилографията /гравиране върху дърво/ била много разпространена. Този метод на отпечатване бил популярен през VII век от новата ера. По този начин били отпечатани много свещени текстове от древността.
    • Когато става дума за интересни факти за книгите, не може да не се спомене, че най-старата книга в света е папирусът „Прис”. Според учените той е създаден още през 3350 г. преди новата ера. В него се описват проблемите във взаимоотношенията между по-младото и по-възрастното поколение – тема актуална във всички времена.

     

    • Някои свитъци били невероятно дълги. Например, папирусът на Харис, чиято дължина е около 45 метра, е оцелял и до днес. За сравнение, това са повече от 4 стандартни ролки за тапети.
    • Извършвайки разкопки на територията на древна Асирия, археолозите са открили много глинени книги. Техните страници са квадратни и са дебели около десетина сантиметра.
    • Най-голямата книга в света е колекция от изявления на известни личности. Тя достига почти 4 метра дължина и е с височина 3,5 м.
    • В Британския музей се съхранява географския атлас с тегло 320 кг.
    • Оказва се, че „Британските парламентарни документи“, записани в 1112 тома, са най-обемната публикация в света и тежат 3300 кг.
    • Има много необичайно копие на Божествената комедия на Данте, създадено от един монах върху лист хартия с размери 80х60 см. Изглежда невероятно, че на един лист писарят може да вмести цялото произведение. Най-изненадващо обаче е нещо друго: ако погледнете творбата от определено разстояние, ще видите карта на Италия.

     

    • Един от най-големите ръкописи е написан на арменски език и е наречен „Проповеди на мъжкия манастир“. В началото на XIII век представители на племето Селджук го откраднали. В последствие арменските селяни събрали около 20 кг сребро и си купили книгата от похитителите. Днес този труд може да се види в арменското книгохранилище „Матендаране”.
    • През 1832 г. в Англия е публикувана книгата „Пантеонът на английските герои“. Дължината му е около 7 м, а широчината му е около 3,5 м. Големината на буквите е над 15 см.
    • През 1899 г. в Полша е отпечатано уникално копие на поемата „Евгений Онегин“ по повод 100-годишнината от рождението на нейния автор Александър Пушкин. Размерът на страниците е 28×18 мм. Този миниатюрна поема е сложена в медальон с прикрепена към него лупа.

     

    • Една от най-малките съвременни книги е с размери 6,3 на 4,5 мм и се състои от 34 страници. Книгата съдържа поеми на известния Омар Хаям. Интересен факт е, че теглото й е по-малко от 0,07 грама. Не много отдавна майстори успяха да създадат най-малката книга в света – „Хамелеон“ на А. П. Чехов, с размери 0.9 х 0.9 мм. Тя се състои от 30 страници с по 11 реда и 3 цветни илюстрации. Необходим е микроскоп, за да се прочете това произведение на изкуството.
    • Най-дългото заглавие е в една английска книга. То се състои от 45 реда. По този оригинален начин авторът анатемосал театралните актьори.
    • Интересно е, че книгите са печатали не само на хартия, но и на такива необичайни материали като коприна, каучук, сатен и дори тънко валцовано тесто.
    • В Испания веднъж били отпечатани вестници с фосфоресциращи букви. По този начин статиите могат да се четат дори и в тъмнина.
    • През XVI век се появил терминът „дяволски отпечатък“. Възникнал е поради факта, че в една от църковните книги са открити много сериозни грешки. В резултат на това издателите сметнали, че само дяволът може да бъде виновен за това.
    • В произведенията на Шекспир думата „любов“ се среща почти 100 пъти по-често от „омраза“.
    • Най-разпространената книга в света е Библията. Изглежда невероятно, но общото й разпространение надвишава 6 милиарда екземпляра!

     

    • Най-популярната писателка е Агата Кристи. Тиражът на нейните книги надвишава 2 милиарда.
    • Лопе де Вега написал 1800 пиеси. Като цяло те съдържат над 21 милиона редове.
    • Най-големият речник е „Немски речник“, който е писан в продължение на 117 години. Той се състои от 33 тома, съдържащи 33 519 страници.
    • В Бразилия била публикувана необичайна книга за един от юбилеите на столицата. Нейната уникалност се крие във факта, че всички страници са направени не от хартия, а от неръждаема стомана. Книгата се състои от 200 листа.
    • „Универсалната илюстрирана Евро-американска енциклопедия“ е най-голямата енциклопедия в света. Състои се от 104 тома със 165 милиона думи.
    • Най-популярният литературен герой е Наполеон Бонапарт. Според литературните критици за него са написани над 10 000 различни книги.
    • Тъй като книгите преди стрували много пари, те били заковавани за рафтове, за да ги предпазят от кражба.
    • Библиоклептомани се наричат тези хора, които крадат книги. Един от тях е Стивън Блумбърг, който е откраднал над 23 000 издания от различни библиотеки. По време на кражбата на едно или друго произведение, той използвал различни методи. Експертите оценяват неговата колекция на приблизително 20 милиона долара.

    • Според учените мнозинството от хората, които не харесват една или друга книга, спират да я четат на стр. 18.
    • Неотдавна в Аржентина била публикувана книга, в която текстът бил отпечатан със специални мастила, изчезващи няколко месеца след първоначалното отваряне на книгата. Това било направено, за да се насърчат хората да четат редовно.
    • Изследователите са установили, че при бързо четене човешкото око се уморява много по-малко. Освен това усвояването на информация с такова темпо се увеличава почти два пъти.
    • Не много отдавна Google обяви интересна информация. Според изчисленията му, общият брой на книгите, написани в цялата история на човечеството, надвишава 129 милиона.