В началото на 1900-те години Ханс Шмит става първият и единствен свещеник, екзекутиран някога в САЩ. Деянията му били кървави, списъкът с престъпления дълъг, а цялата негова история била умело прикривана от пресата, за да не излезе наяве факта, че един доверен религиозен лидер е способен да бъде чудовище.

Ханс Шмит бил необикновено дете. Той е роден в немския град Ашафенбург през 1881 година и имал зловещия навик да прекарва следобедите си наблюдавайки как крави и прасета били убивани в местната кланица. Освен това бил очарован от римокатолическите ритуали и си играел на свещеник, носейки премяна, направена от него у дома. В крайна сметка тези две негови страсти се сблъскват по един крайно неуравновесен и опасен начин.

Шмит е ръкоположен в Германия през 1904 година, когато е 25-годишен. Той прекарва следващите 4 години там, но споровете му с по-висшите състави довеждат до неговото преместване. През 1908 е преместен в „St.John’s Parish” в Луисвил, Кентъки, където отново има неразбирателства с католически лидери и  е принуден да се премести – този път в църквата „St.Boniface” в източната част на среден Манхатън.

Но Шмит не бил единственият новопристигнал там – съвсем скоро била наета млада чистачка от Австрия на име Анна Аумюлер. Двамата започват връзка, но проблемите на Шмит продължават и той отново трябвало да бъде преместен – този път в църквата „St.Joseph’s Church” в Западен Харлем. Една от причините била, че църквата узнала за любовните отношения между свещеника и чистачката и се опитала да ги раздели, за да предотврати евентуални бъдещи проблеми, ако за това се узнае сред обществото. Но разстоянието не можело да попречи на двамата любовници.

На 26.02.1913 година Шмит сключва брак с Аумюлер с тайна церемония, която извършва сам. Разбира се на католическите свещеници им е забранено да се женят, а да не говорим че е абсолютно забранено да имат сексуални отношения.

Тайната игра на Шмит и Аумюлер е прекратена през 1913 година – тогава той е на 31, а Анна на 21 години. Анна съобщава на Ханс , че е бременна и той осъзнава, че дните му като свещеник са преброени, ако за това се разчуе.

На 2.09 същата година Шмит прерязва гърлото на Анна с 30-сантиметров месарски нож в апартамента в Манхатън, който бил наел специално за нея. След това той обезглавява тялото и го разрязва на две половини с помощта на трион. Всяка половина от тялото Шмит увива в страници от вестника от 31.08, поставя долната част в една от калъфките за възглавници на жената, на която имало изобразена буквата „А“, след което прикрепя към всичко това паве за по-голяма тежест. Същото извършва и с другата половина от тялото на съпругата си.

След това Ханс Шмит изхвърля частите от Анна Аумюлер в река Хъдсън, разчитайки че паветата ще задържат тялото ѝ на дъното. Три дни по-късно, две деца, които си играели край реката в Ню Джърси откриват горната част от тялото на жена. Три мили по-надолу по реката е открита долната част от тялото на Аумюлер.

Макар че тялото било открито в Ню Джърси, уликите били предоставени на полицейското управление в Ню Йорк. Павето, което Шмит взел от Манхатън, било крайно необичайно и изключително рядко срещано в Ню Джърси. Аутопсията дала информация на полицаите, че разследват убийство на жена под 30-годишна възраст, висока около 1.62 м., между 45 и 55 килограма. Освен всичко това, след аутопсията станало ясно, че малко преди смъртта си жената е имала преждевременно раждане.

Нюйоркската полиция се фокусира върху своята най-добра улика (освен тялото) – калъфката с буквата „А“. Това била определена калъфка, свързана с конкретна компания производител, която за щастие пазела детайлна информация относно бизнеса си. По този начин полицията свързва калъфката с апартамента на Аумюлер.

Хазяинът отвежда следователите в дома ѝ, който представлявал кървава сцена на престъпление. Стените и пода били покрити с кръв, въпреки очевидните опити на Ханс да ги измие и въпреки наличието на 6 опаковки от сапун, оставени на мивката. Свещеникът имал по-голям успех в почистването на месарския нож, който бил открит по-късно заедно с писма, адресирани до убитата и кърпички, на които отново била изписана буквата „А“.

Главният разследващ, инспектор Фаурът и партньорът му, отиват в църквата, за да разпитат Шмит за кръвта в апартамента, нает на негово име. Само след минути свещеникът си признава за брака и убийството на Аумюлер, казвайки: „Аз я обичах. Жертвите трябва да се извършват с кръв“.

Процесът срещу Ханс Шмит започва на 7.12.1913 година. Вината му не била под въпрос, така че адвокатите му твъдели, че той бил поразен от „жажда за кръв“ и че бил прекалено безумен, за да разграничи правилно от нередно. В продължение на 23 дни Шмит и адвокатите му се придържали към историята с безумието.
Двама от членовете на журито повярвали в историята за лудостта на Шмит и процесът е прекратен. Журито било 10-2.

По време на втория процес обаче журито било по-безмилостно и осъжда Шмит на смърт чрез електрическия стол. Той е екзекутиран на 18.02.1916 година.

До ден-днешен Ханс Шмит остава единственият свещеник, екзекутиран някога в Америка.

Гадаенето, или, както още е популярно – „врачуване“, „гледане“ на карти, според адептите на това занимание представлява „магическо огледало“, в което при благоприятно стечение на обстоятелствата можете да осъзнаете по-пълно вашето минало и настояще, да видите бъдещето, да получите отговори на вълнуващи ви въпроси.

Независимо дали вярваме в него или не, то може да служи също и за приятно забавление, стига да не се вживяваме прекалено в „предсказанията“. Все пак, можем да го възприемаме и просто като една развлекателна игра за по-интересно убиване на времето – ако го имаме в излишък, разбира се.

Гадаенето бива просто и сложно. Простото гадаене съобщава дали желанието ви ще се сбъдне. При сложното можете да научите различни неща за настоящето и бъдещето, да си припомните какво се е случило в миналото, да направите изводи.

Най-добре е начинаещият гадател да започне с простото врачуване. Преди всичко трябва да се научи да чете информацията през картите – т. е., да вижда в картата не поп, а мъж; не дама, а приятелка. Необходимо е да се научите да разбирате картата – тя може да има няколко значения и трябва да  видите онова от тях, което е валидно в моментната й комбинация с другите карти. При простото гадаене да се овладее това е много по-лесно. Там броят на картите често е по-малък и съчетанието им отговаря на конкретно зададени въпроси. Когато започнете да четете правилно картите, можете да преминете към сложните им комбинации.

За да може картите да казват истината, трябва да използвате колода, с която никога не е играно. Картите, както всички символи, трябва бъдат настроени към гадателя. Новата колода се нуждае поне от 3 седмици да бъде наситена с неговата енергия. Ако не разполагате с толкова време, трябва да я подържите няколко минути в ръце, за да се зареди тя поне малко с енергията ви. Картите за гадаене не бива никога да се дават на друг човек.

Едно от многобройните старинни заклинания над картите, за да „казват“ истината, гласи следното:

„Тридесет и шест карти, сестри и братя, кумове и кумици, сватове и свати, чичовци и лели, бащи и майки, дъщери и синове, свекъри и свекърви, тъстове и тъщи, всички сте черни, всички сте червени, кажете ми честно: какво си мисля и какво ще си мисля? Кажете ми, не се крийте! Ако не ми кажете честно, ще ви разхвърля по чисто поле, по зелени дъбрави, по стръмни брегове, по сини морета. Ако кажете честната истина, охолно ще живеете! Заклинам ви да ми покажете какви ги вършат и какво си мислят чуждите хора!“

По време на сеанса гадателят трябва да се концентрира върху картите и въпроса, който му е зададен. Тишината е главното условие за успешното врачуване: ако някой говори наблизо, всичко се проваля. Важно е да се помни и това, че човек може да гадае сам на себе си, като спазва същите правила, както и за другите.

Гадателите не обичат да използват картите за забавление; човек трябва да има сериозна причина, за да ги потърси. Врачуването се провежда насаме, на тихо място, за предпочитане на светлина на свещ. По време на размесването на картите не бива да се почуква с колодата по масата.

Винаги преди да врачувате, е важно ясно да определите за себе си – коя карта кого ще представя. Младо неомъжено момиче – това е дама купа, а годеникът й – вале купа. Омъжена жена до петдесет години и съпругът й – дама и поп каро. Хората след 50-годишна възраст обикновено са спатии.

Друг начин за определяне на картите е по цвета на косата. Силно русите са кари, светлокосите – купи, кестенявите – спатии, брюнетите – пики.

Понякога гадателят по необясними причини е привлечен от конкретна карта. Не се колебайте и я вземете – картата сама ви е избрала, а тя не лъже. Преди да подредите картите за гадаене, внимателно ги разбъркайте, поднесете ги към устата си и кажете заклинание за правдиво врачуване:

„“Тридесет и шест карти, четири бои, кажете ми вярната истина, какво да чакам, от какво да ме е страх, с какво да не се захващам!“

След това още веднъж разбъркайте колодата и я подайте с лява ръка на човека, комуто врачувате, за да ги „цепи“. После можете да пристъпите към гадаенето. „Сериозните“ гадатели се стараят да спазват следните правила.

Никога не врачувайте нощем, защото се смята, че това може да има неприятни последици за вас. Най-ефективното и достоверно време за гадаене е от 7.00 до 23.00 ч.

Най-благоприятните дни за гадаене са понеделник и петък. Никога не врачувайте в събота и неделя.

Картите винаги лъжат в дъждовно и мъгливо време.

На един човек може да се гадае само веднъж дневно.

В никакъв случай не може да гадае по принуда.

Ако резулатът от „гледането“ не ви задоволява, не питайте картите по няколко пъти. Първият те казват истината, после се „изнервят“ и започват да лъжат.

Не гадайте по време на големи църковни празници. Тогава картите може да кажат истината, но също и да ви навлекат беда!

Важното е да осъзнаем, че не бива да се вживяваме прекалено в желанието си да узнаем неща, които по принцип няма как да узнаем. В края на краищата, гадаенето на карти не е нищо повече от увлекателен пасианс с елементи на „ненаучна“ фантастика – своеобразно „интерактивно фентъзи“.

Гадателката Мария Ленорман и карти за гадаене – Уикипедия

Учените от Технологичния институт в Масачузетс са напреднали в осъществяването на още една фантастична идея – да направят растенията източник на светлина. Въвеждайки в листата на обикновената лоза (Nasturtium officinale) специално разработени наночастици, те дадоха на растението възможност почти четири часа да свети със слаба, но забележима светлина. Предполага се, че в обозримо бъдеще растенията ще могат да светят достатъчно ярко в резултат на по-нататъшната оптимизация на подхода.

Групата на професора от Масачузетския технологичен институт проф. Майкъл Страно от доста време е ангажирана с нанобиотични изменения на растенията. Учените влагат в клетките им различни видове наночастици, за да дадат на растенията нови свойства. Например, на тази група се е удало три пъти да повиши ефективността на фотосинтезата в клетките на Arabidopsis thaliana и екстракцията на хлоропласти. Опитали са се също така да принудят растенията да изпълняват задачите, които се решават с използването на електрически уреди. По-специално, те са в състояние да научат спанака да определя наличието на нитросъединения в почвата (включително взривни вещества), и да сигнализира за това.

Друга цел, която учените поставиха пред себе си, е създаването на растения, които могат да разрешат проблема с осветлението. В действителност, за да е светло в нашите домове, работни места и по улиците, се консумира около 20% от общата произведена електроенергия. Ако например уличното осветление бъде поето от растенията, това ще доведе до значителни икономии. Преди проф. Страно, в опита да се създадат светещи растения, била използвана изключително генната модификация: растенията били „инжектирани“ с ген на светулка, отговорен за производството на светещи протеинови молекули при тези насекоми. Като резултат от тези експерименти били създадени растения, които могат да светят, но сиянието им било с много нисък интензитет – около 107 фотона в минута, а за сравнение 100-ватовата лампа свети със  1020 фотона в секунда.

Светенето на насекомите се дължи на хемилуминесцентна реакция: ензимът луциферазен катализира окислението на луциферина с кислород, при което се образува оксилуциферин и се освобождава светлина. Друг член в този механизъм е молекулата на кофермента А, която взаимодейства с продуктите на окисление, способни да намалят и дори обезсилят каталитичната активност на ензима луцифераза. Учените също се опитаха да използват този метод, но за да доставят химиолуминесцентни реактиви на растенията (луцифераза и луциферин растенията не произвеждат), те бяха събрани с помощта на специални наночастици.

Първите експерименти позволили да се получат растения, които биха могли да светят за около 45 минути, след което се изконсумирал луциферина и светенето спирало. По време на проекта времето за светене се увеличило до 3,5 часа. Светлината, която успели да излъчат други растения в експеримента – рукола и спанак – била още по-слаба, но експериментите с тях показали, че подходът на проф. Страно е универсален. Той и колегите му са убедени, че по-нататъшната работа върху нанобиотичните растения ще увеличи времето за луминисценция на растенията и интензивността на светлината. За тази цел е необходимо да се оптимизира още по-добре скоростта на освобождаване на участниците в реакцията на химиолуминесценция от наноактивни вещества.

Друга посока на развитие на тази технология е разработването на процес, улесняващ проникването на наночастиците в листата на растенията. Желателно е дървото или храстът да могат просто да се напръскат със суспензия, съдържаща подходящите наноконтейнери с реагенти за хемилуминесценция. Но това е перспектива в едно по-далечното бъдеще.