Всяка историческа епоха, колкото и да е значителна, трагична и жестока, оставя следите си не само в глобални постижения и икономически, военни и геополитически последици. Историята остава и в бита, в сферата на културата и в областта на изкуството, включително приложното. Тази нейна страна е най-добре отразена в различните колекции от исторически артефакти. Хладното оръжие на Третия райх е един от най-популярните и ценни елементи в сбирките на  съвременните исторически колекционери.

На пръв поглед, в армията на високо развита индустриална държава през ХХ-ти век било напълно излишно и дори абсурдно да има на въоръжение хладно оръжие. Но в модерните армии то имало и има преди всичко атрибутивен характер: дан на традициите, нагледен начин за разграничаване по род войски и по звания, като символични награди и т. н.

Обаче, ножовете на Третия райх (както, впрочем, и на всички останали армии от Втората световна война) все още са обект на дискусии – тъй като са имали и реално бойно приложение в условията на ръкопашен бой. А не бива да забравяме, че и в специалните части на съвременните армии хладното оръжие (по-специално, ножовете, както и прочутите японски „шурикени“ – звездообразните бойни пластини за хвърляне), се използва без никакво колебание. Достатъчно е да си спомним прословутия нож на Рамбо, който е само реплика на реално бойно оръжие. Ако пък включим тук и днешните бойни арбалети, използвани от командосите във въоръжените сили на различни държави, става ясно, че хладното оръжие дори днес далеч не е изхвърлено от реална бойна употреба.

Нацисткото ръководство обръщало голямо внимание на традиционните символи – преди всичко на военните. Първо, хладното оръжие било символ на немската армия. След поражението през Първата световна война на Германия била разрешено да има само 100-хилядна войска – просто за поддържане на вътрешния ред в държавата. Ето защо, когато Хитлер идва на власт, възстановяването на армейските традиции и символика било важен елемент в неговата военна политика.

На второ място, хладното оръжие е подходящ отличителен знак за всяка милитаризирана структура: то дава представа за званието и ранга на офицера или боеца, определя неговата принадлежност към съответното военно ведомство и т. н.

В хитлерова Германия били създадени многобройни видове кортици (парадни ками-кинжали) и/или бойни ножове за почти всяка партийна и военна част. За да бъдат одобрени за използване, те трябвало да бъдат сертифицирани със знак за качество „RZM“ от Държавната контролна служба.

Оръжия на честта на Третия райх до 1945 г., тук камата на Херман Пистер SS-Номер: 29892. Уикипедия

Освен това, свои клейма слагали и отделни нацистки групировки. Отделен вид били ножовете и кортиците за различните родове войски – сухопътните, „Луфтвафе“ (авиацията) и „Кригсмарине“ (Военно-морския флот), както и за SA (щурмоваците на нацистката партия) и елитните гвардейски части SS. Такива ножове на Третия райх имали не само външни „дизайнерски“ особености, но и специални знаци с информационна стойност. Чрез тях можело да се разбере от коя регионална организация или военна единица е собственикът на оръжието. Например, върху кинжалите на SS бил отбелязван кодът на съответната бойна част.

Освен това, всяко ведомство притежавало официален девиз, който се нанасял върху острието. Ножовете на SA имали надпис „Всичко за Германия“, на SS – „Моята чест се нарича вярност“, на „Хитлерюгенд“ – старият германски имперски девиз „Кръв и чест“.

За съжаление, днешните колекционери са изправени пред доста трудности, защото сега са твърде разпространени фалшификати, копиращи хладното оръжие на Третия райх. Ето защо, трябва да се внимава за редица признаци, по които е възможно да се разграничат фалшивите нацистки кортици и ножове от истинските. Такива знаци са: очевидно ново оръжие, без драскотини, признаци на корозия и следи от зацапване; липса на специални обозначения, номера и надписи върху детайлите.

Трябва да се внимава и за клеймото върху оръжието; днес вече има доста каталози с клеймата на фирмите-производители на студено оръжие в Третия райх, които улесняват особено начинаещите колекционери, любители на историята.

Обикновено се смята, че революциите имали за цел свалянето на даден монарх. В Япония обаче всичко било наопаки – революцията възстановила императорската власт.

Началото на реформите в Япония поставила американската бойна ескадра на комодор Матю Пери. През 1853 той отплавал за Страната на изгряващото слънце с четири кораба, два от които били параходи и изригвали дим от комините за ужас на японците.

Преди това Япония живеела тихо и спокойно в продължение на два века и половина. По-точно, от 1603 г., когато започнала епохата „Едо“ и властта била взета от шогуна Йеясу Токугава. Той с желязна ръка обединил разкъсваната от междуособни войни страна. С цел никой да не нарушава спокойствието на японците, шогуните изгонили чужденците. Само холандците можели да живеят на малък остров близо до Нагасаки, но не и да стъпват в града. Японците също не можели да пътуват в чужбина. Страната била напълно изолирана от външния свят.

Всички свикнали, че държавата се управлява от шогуните. Когато европейците пристигнали в Япония, те дори не подозирали, че има император – а смятали за такъв шогуна. Но, така или иначе, императорите съществували. Японската династия е най-старата в света – независимо, че по времето на шогуната Токугава изобщо не управлявала. Императорът живеел под охрана в дворец в Киото и нямал право да напуска столицата. Почти никой не го виждал. Той бил потомък на богинята на слънцето Аматерасу и, ако някой го погледнел, щял да ослепее. Поне така вярвали обикновените японци.

Императорът извършвал някои религиозни ритуали. И нищо повече. А шогуните управлявали страната. Но стара истина е, че когато един воин управлява страна, в която няма войни, той се отпуска и изнежва. Затова и последните шогуни Токугава далеч не били толкова дейни и талантливи, както първите. И ето, че се появил комодор Пери с писмо от президента на САЩ, в което се предлагало да бъде започната търговия с Америка.

Дотогава не само Япония не обръщала внимание на външния свят – но и никой не обръщал внимание на самата Япония. Там нямало нито злато, нито подправки, нито нефтени находища или други полезни изкопаеми, с изключение на неголеми каменовъглени залежи. Затова и никой не изявявал желание да я превърне в колония.

Но в средата на ХІХ-ти век ситуацията се променила. Набиращата сила американска икономика имала нужда не само от изкопаеми, но и от един твърде важен ресурс – нови пазари. И САЩ изпратили бойни кораби към японските брегове. Японците въобще не се зарадвали на този интерес. Те си живеели много добре и без чужденци. Но комодор Пери настоявал твърде убедително – като насочил модерните си оръдия.

Правителството не знаело какво да прави. То не искало да оставя чужденци в страната, но и се страхувало да ги отхвърли. Така през 1858 г. се случило нечувано събитие: проектът за търговско споразумение със САЩ бил изпратен на императора за одобрение. По този начин правителството на шогуна просто си измивало ръцете. Никой никога преди това дори не се сещал да попита императора за каквото и да било.

Император Комей заявил: „Ако чужденците не бъдат изгонени от свещената земя на Япония, аз ще се опозоря пред боговете и душите на моите предци, а хората ще си спомнят името ми с презрение“. Той не одобрил търговското споразумение. Напротив, разпоредил „варварите“-чужденци да бъдат изгонени от Япония. Но правителството се уплашило и подписало споразумението със САЩ.

Възмущението на японците нямало граници. Шогунатът загубил тяхното доверие. Още повече, че в този момент шогун бил 12-годишно момче. В Япония започнал масов терор срещу чужденците и велможите, които им позволили да тъпчат свещената японска земя. Главниият лозунг бил за сваляне на шогуна, който изпаднал в депресия и умрял. Скоро го последвал и 36-годишният император. Говорело се, че и двамата били отровени.

През 1867 г. император станал 14-годишният Муцухито. След неговата смърт ще му дадат името Мейджи, под което ще влезе в историята. Естествено, това момче не решавало нищо. Решавали велможите около него, които били решили да ликвидират шогуната.

Младият император “Мейджи”

Император Муцухито ,“Мейджи” – 1890 година

Новият шогун Йошинбоу Токугава повел войските си към Киото. Шогунската армия била по-голяма, но въоръжена със старовремски фитилни пушки, а анти-шогунската – с новите американски многозарядни карабини „Спенсър“.  Войските на шогуна били разгромени и той се отказал от властта. Бил лишен от всичките си огромни имения и заточен в малък замък да се занимава с отглеждане на чай и с фотография.

През януари 1868 г. император Муцухито съобщил на посланиците на чуждите държави, че: „… върховната власт във всички дела – вътрешни и външни, сега се осъществява от Нас“. А на народа обявили, че враждебното отношение към „варварите“ вече ще се наказва. Поддръжниците на шогуна продължили да се съпротивляват още известно време, но били окончателно победени. Историците наричат ​​тази революция „реставрацията Мейджи“. На японски „мейджи“ означава „просветено управление“. Изолацията на Япония приключила, независимо от цялата й великолепна средновековна самурайска романтика.

Японците започнаха да се учат от Запада – и това им помогнало да не се превърнат в полуколония, подобно на Китай по онова време. Прокарали телеграф, построили железопътни линии, създали индустрия. Самураите останали в миналото, била въведена наборна военна служба. Най-любопитното е, че модернизацията и западнизацията на Япония започнали под лозунга: „Да изгоним варварите!“. Но се получило обратното.

А който иска да почувства духа на онова време, може да гледа „Последният самурай“ с Том Круз – там трагичното начало на епохата „Мейджи“ (1868-1912) е показано твърде зрелищно и с дълбоко уважение към японската история.

Първата световна война е най-значителното историческо събитие от началото на ХХ-ти век. Официално тя продължила от 28 юли 1914 г. до 11 ноември 1918 г. В резултат на военните действия загинали 10 милиона военнослужещи и до 12 милиона цивилни. След нейния край светът се променил. Изчезнали такива империи като Руската, Германската колониална, Османската и Австро-Унгарската.  На историческата арена се появили комунистически и фашистки режими.

Към средата на 20-ти век новата политическа ситуация провокирала още по-голяма война, чиито жертви били 6 пъти повече от тези на Първата. Но, ако в началото на века водещите страни в света били приключили поне приблизително справедливо този конфликт, Втората можело да бъде избегната.

Първата световна война завършва през 1918 г. с капитулация на 29 септември на България, 30 октомври – на Турция, 3 ноември – на Австро-Унгария и на 11 ноември – на Германия. Всяка от тези държави подписала отделен мирен договор със страните-победителки, сред които най-важните били САЩ (президент Удроу Уилсън), Великобритания (министър-председател Дейвид Лойд-Джордж), Франция (министър-председател Жорж Клемансо), Италия (министър-председател Виторио Орландо). Впрочем, по принцип САЩ не били член на Антантата, а само нейни съюзници.

Голямата четворка – Лойд Джордж, Виторио Орландо, Жорж Клемансо и Удроу Уилсън. Източник – Уикипедия

На Парижката мирна конференция, която се състояла от 18 януари 1919 г. до 21 януари 1920 г., освен Версайлския, били подготвени още 4 договора, които били подписани в парижките предградия Сен Жермен – с Австрия, Ньой – с България, Трианон – с Унгария, и Севър – с Турция.

Договорът с Германия бил подписан  в парижкия дворец Версай. Той влязъл в сила на 10 януари 1920 г., след като бил ратифициран от Великобритания, Франция, Италия, Япония и Германия.

Съединените щати, Еквадор и кралство Хиджаз (в дн. Саудитска Арабия) също подписали, но отказали да го ратифицират, ръководени от специфични политически интереси. По-късно САЩ сключили отделен договор с Германия на 21 юли 1921 г., който почти напълно съответства на Версайския договор, като са пропуснати членовете, касаещи току-що образуваната тогава Лига на нациите.

Историческият документ, който юридически поставял Германия на колене, съдържа 440 члена и 1 протокол. Членовете са обединени в 15 части, всяка от които строго регулира правилата и условията, задължителни за Германия. Например, 4-та част й отнела всички колонии. В 5-та и 8-ма част числеността на немските въоръжени сили били ограничени до 100 хиляди души само сухопътни войски. Била премахната задължителната военна служба, а военноморският флот се предавал на победителите. Германия била длъжна да възстанови на съюзниците загубите, понесени от тях в хода на военните действия.

Съгласно 9-та и 10-та част Германия предавала на победителите златото и другите ценности, получени по време на войната от Австро-Унгария и Турция под формата на заеми, и от Русия – според Бресткия мир. Под пълния контрол на победителите, според 11-та и 12-та част, попадали въздушното пространство, морските пристанища, железниците и водните пътища на Германия.

Германия трябвало да предостави на Франция въглищните мини в Саарския басейн, а левият бряг на река Рейн и десният бряг с ширина 50 км били демилитаризирани – тоест, от тях били изведени всякакви немски военни части.

С цел да използват за в бъдеще Германия срещу новопоявилата се Съветска Русия, западните страни неведнъж намалявали размера на плащанията по репарациите. А през 1931 г. Германия въобще спряла да плаща в съответствие с мораториум върху тях, с който се съгласили САЩ.

В света отношението към договора, който натрапили на Германия, не било еднакво. Мнозина го смятали за изключително унизителен – какъвто и бил. Французите демонстративно въвели в Саар зуавски военни части, което се схващало от населението като крайно унижение. При това договорът бил и много тежък, което предизвикало изключителна социална нестабилност в страната. Достатъчно е да се каже, че в началото на 1920-те години един хляб струвал няколко милиарда марки – приблизително един чувал пари в едри банкноти.

В резултат на всичко това през 1933 г. нацистите под ръководството на Хитлер дошли на власт. Многозначително е, че в началото на 2000-те години в САЩ бяха разсекретени архивни документи, от които става ясно, че американски банки са финансирали Хитлер за изборите през 1932 г., чрез които той взел властта.

Проблемът обаче бил, че нацистите бързо излезли изпод контрол и объркали всички планове на западните държави. А самата им поява била логично продължение на ситуацията, създадена от Версайлския договор. Така 20 години по-късно трагедията на световната война се повторила, но в много по-ужасни мащаби…

На 3 октомври 2010 г. Германия изплатила последната вноска в размер на 70 милиона евро от репарациите за Първата световна война. Общо те били 269 милиарда златни марки, което приблизително било равно на 100 хиляди (!) тона злато.

Впрочем, Хитлер приел капитулацията на Франция през 1940 г. в същия вагон, където било подписано Компиенското примирие на 11 ноември през 1918 г. – прелюдията към Версайския договор. Това само потвърждава ролята на този договор за разпалването на Втората световна война.

През 1940 г. Вилхелм Кайтел приема в същия вагон и на същото място капитулацията на Франция