Още
    Начало Блог Страница 135

    Типу Султан и неговият „Тигър на Типу“

    Типу Султан е роден в днешния град Бенгалуру (тогава Деванхали) през 1750 година с името Султан Фатех Али Кхан Шахаб. Той е син на владетеля на кралство Майсор – Хайдер Али и през 1782 година се възкачва на трона.

    „Тигърът на Типу“ е дървен механичен орган, произведен през около 1793 година, който е под формата на тигър, нападащ мъж, който е облечен в европейски дрехи. Механичният орган свири сам и помощта на музикант не е необходима. Когато „Тигърът на Типу“ свири, скрит механизъм кара ръката на човека да се мърда нагоре и надолу, като по този начин се показва неговата болка, причинена от животното.

    „Тигърът на Типу“ е създаден за Типу Султан, тъй като владетелят представлявал сериозна заплаха за британската власт в Индия и се самопровъзгласява за „Тигъра на Майсор“. Органът не е само за развлечение, а и средство, с което метафорично се изразяват политическите амбиции на Типу Султан да надвие британците в страната.

    Управлението на Типу Султан е запомнено най-вече с технологичния и административен напредък, който той осъществява. По време на неговото владение са произвеждани нови видове монети и е представен нов лунно-слънчев календар.

    Типу Султан е почитан и като пионер в използването на ракети. Той разширява употребата на ракети с метален цилиндър и твърдо гориво, които използва срещу британците. Смята се, че ракетите му, използвани по време на битката при Полилур през 1780 година били най-напредналите ракети, които британците някога били виждали.

    По време на Четвъртата англо-майсорска война Типу Султан е разгромен от Британската източноиндийска компания и низамът на Хайдерабад. През 1799 година неговият дворец е обсаден, като обсадата продължава един месец. Голяма част от богатствата на Типу Султан са отнесени в Англия – сред тях е и „Тигърът на Типу“. По-късно органът е предаден на лондонския музей „Виктория и Албърт“.

    Днес „Тигърът на Типу“ е един от най-популярните експонати в музея, въпреки че е прекалено стар и крехък, за да свири. Що се отнася до следата, която Типу Султан оставя след себе си – тя е твърде оспорвана. През 2015 година властите в индийския щат Карнатака решават да отпразнуват годишнината от раждането му – описвайки го като един от най-ранните борци за свобода. Въпреки това, тяхното решение поражда серия от спорове. Много хора споделят мнението, че Типу Султан е бил нетолерантен владетел, който принуждавал хората насилствено да приемат индуизма и преследвал християните.

    5 викинги, за които трябва да знаете

    Ивар Безкостни

    Ивар е герой, застанал точно на прага между мита и реалността. Той е известен воин и един от лидерите на „Великата (езическа) армия“, която пристига в кралство Източна Англия през 865 и която по-късно завладява него, както и кралство Нортумбрия. След това Ивар Безкостни предвожда поредица от нападения над Думбартон и Ирландия.

    Смята се, че Ивар Безкостни е син на легендарния викинг Рагнар Лодброк. Ивар и братята му нахлуват в Нортумбрия, за да отмъстят за смъртта на своя баща, убивайки крал Ела – убиецът на баща им. Макар че „Великата армия“ продължава нападенията си и на други места в Англия, Ивар не се споменава в източниците след 870 година и вероятно прекарва остатъка от живота си край Ирландско море. Ирландски анали описват смъртта му през 873 година. Ивар е запомнен като основателя на кралската династия на викингите в Дъблин, а неговите наследници властват в различни части на Ирландия, Нортумбрия и остров Ман.

    Причината, поради която Ивар е наричан Безкостни не е ясна. Според някои той бил изключително гъвкав и пораждал илюзията, че няма кости, докато други предпочитат версията, според която Ивар е бил импотентен. Според някои легенди Ивар е страдал от „костна болест“, което обаче изглежда по-неправдоподобно, имайки предвид, че е бил велик воин.

    Ауд Мъдрата

    Аду Мъдрата е дъщеря на норвежкия конунг Кетил Плосконосия. През голяма част от живота си Ауд е в ролята на традиционната съпруга и майка. Тя се омъжва за морския конунг Олав Белия, а след смъртта му се заселва в Шотландия, заедно със сина си Торнстейн Рижия. Торнстейн става велик воин, а по-късно и крал на голяма част от северна и западна Шотландия, преди да бъде убит в битка.

    Това е моментът, в който Ауд решава да започне нов живот в Исландия и взема своите внуци заедно с нея. В началото тя решава, че има малки шансове да възстанови важността си в Шотландия, но по-късно претендира за голяма част от западна Исландия. Тя се движела с приятели и семейство, както и с шотландски и ирландки роби. На последните тя дава свобода, заедно с малко парче земя от своята, изисквайки лоялност от техните наследници към нейните. Ауд Мъдрата е запомнена като една от най-великите основатели на селища в Исландия.

    Ерик I „Кървавата брадва“

    Започвайки в ранна възраст, Ерик участва в безброй набези около британските острови и в Балтийско море, а в различни периоди от живота си е крал както на Западна Норвегия, така и на Нортумбрия. Въпреки че названието му звучи страшно, Ерик не го придобива заради участието си в битки, а след като убива няколко от своите братя. Макар че е силен и смел воин, легендите разказват, че Ерик бил изцяло повлиян от съпругата си Гунхилда, която според една от версиите е била датска принцеса, а според друга е била вещица.

    Бярни Херьоулфсон

    Бярни е капитан на първия европейски кораб, за който се смята, че е достигнал до бреговете на Северна Америка. Заслугите за това най-често (особено в Америка) се приписват на Лейф Ериксон, известен още като Лейф Щастливеца. Лейф е син на Ерик Торвалдсон „Червения“, който е основател на първото норвежко селище в Гренландия. Въпреки това, мнозина смятат, че Ерик е пътувал с кораб, който преди това е принадлежал на Бярни и използва неговото описание на земите, които вече бил виждал.

    Смята се, че Бярни открива Америка по погрешка през 986 година. Осъзнавайки грешката си, той решава да не спира там, а да се върне обратно към Гренландия.

    Фрейдис Ериксдотир

    Фрейдис е сестра на Лейф Ериксон и дъщеря на Ерик Червения. Тя участва в два опита да бъде изградено селище във Винланд (името на Северна Америка, дадено ѝ от скандинавските народи) и по време на процеса се доказва като силна и безскрупулна жена воин. По време на едно от пътуванията нейните хора осъществяват контакт с местните и първоначално отношенията между тях били мирни. Въпреки това, по-късно те биват атакувани от местните, а мъжете на Фрейдис искали да избягат. Тогава тя, макар и бременна, успява да вземе меча си и да ги прогони.

    По време на друго нейно пътуване, Фрейди пътува заедно с исландските братя Хелги и Финбоги. Освен че успява да качи на кораба повече свои войници, отколкото се били уговорили първоначално, Фрейди принуждава съпруга си да убие двамата братя и всички техни войници. Когато той отказва да убие жените, Фрейдис решава да го направи сама и забранява на своите хора да разкрият истината за случилото се при пристигането им в Гренландия.

    3 от най-пленителните музи в историята

    Амели Готрьо

    Светската дама от Париж Амели Готрьо е „Мадам X” от прочутия портрет от 1884 година на художника Джон Сингър Сарджънт. Портретът предизвиква смут сред обществото в Париж, когато е изложена за първи път – облеклото на Готрьо било смятано за „явно недостатъчно“. Сарджънт и Готрьо били унижени от обществената критика. Всъщност скандалът около картината прекратява кариерата на художника във Франция и той е принуден да се премести в Лондон.

    Преди скандала, Готрьо е “parisienne” – „професионална красавица“, чийто външен вид бил толкова удивителен, че предизвиквала спиране на движението по улиците и бунтове, когато хората се опитвали да я погледнат само за секунда. Тя била толкова бледа, че се носели слухове, че приемала малки дози арсен, за да поддържа „светлия си блясък“, макар че по-късно се потвърждава, че се е пудрила с ориз на прах.

    Според някои източници Готрьо така и не успяла да се възстанови от преживения скандал около портрета. Тя се отдръпва от обществото и потъва в самота, изхвърля всички огледала от дома си и в крайна сметка умира в неизвестност.

    Викторин Мьоран

    Мьоран била модел, музикант и художник. Тя е най-популярна с това, че позира за картината „Olympia” (1863) на художника Едуар Мане, на която е изобразена легнала бяла гола жена, докато тъмнокожа слугиня ѝ носи цветя.

    Мьоран позира за още една картина на Мане – „Street Singer” от 1862, на която е изобразена жена, която провокативно яде зрели череши, докато държи в другата си ръка китара. Някои смятат, че картината описва живота на Мьоран , тъй като на нея тя е слаба и с тъмни кръгове под очите, а по-късния етап от живота си тя изпада в бедност и напразно прави няколко опита да получи средства от вдовицата на Мане.

    Кики Монпарнас

    Кики е родена с името Алис Прин, но по-късно става известна като Кики Монпарнас. Тя започва да позира гола за художници още от 14-годишна възраст и по-късно се превръща в една от най-популярните модели на парижките художници, както и в певица и актриса. Тя позира за няколко артисти, включително Жан Кокто и Александър Калдер, и се появява в няколко кратки филма.

    Кики е муза и на фотографа Ман Рей, с когото има романтична връзка през 1920-те години. Именно той прави така популярната снимка „Le Violin d’Ingres”, на която Кики позира гола от кръста нагоре, снимана е в гръб, а върху него са изобразени две f-образни дупки на цигулка.

    В края на 20-те години Кики става известна като „Кралицата на Монпарнас“. Тя е кабаретна певица и през 30-те отваря собствено заведение „Chez Kiki”. Външният ѝ вид е легендарен – къса черна коса, бяла кожа, тъмночервени устни и ярко подчертани вежди.

    Кики е известна със своя оптимизъм и ентусиазъм, както и с провокативната си натура. През 1927 тя се наслаждава на позитивните реакции на обществото към нейната лична изложба от картини. Мемоарите ѝ, публикувани през 1929, са забранени в САЩ до 70-те години, защото били смятани за „твърде неприлични“.

    Теорията на бащата на криминологията Ломброзо за „родени престъпници“

    Вярването, че престъпността може да бъде наследена и че самите престъпници могат да бъдат идентифицирани по някои физически качества като остри носове и кръвожадни очи, идва от Чезаре Ломброзо. Той е първият човек в историята, който използва научни методи за изследване на престъпността.

    Всичко започва в Италия през 1871, когато един престъпник среща учен. Престъпникът е Джузепе Виела – известен крадец и подпалвач. Ученият е военният лекар Чезаре Ломброзо, който започва кариерата си, работейки в психиатрични клиники, по-късно започва да проявява интерес към криминологията, докато изследва италиански войници. Сега Ломброзо се опитвал да определи разликите между хората с психични проблеми, престъпниците и нормалните индивиди, изучавайки затворниците в италианските затвори.

    Чезаре Ломброзо

    Ломброзо намира Виела за интересна личност, тъй като той бил изключително гъвкав и циничен, и обичал да се хвали с криминалните си способности. След неговата смърт Ломброзо продължава да го изучава и открива, че Виела имал вдлъбнатина в задната част на черепа – подобна на онези, открити при маймуните. Ломброзо заключава, че тези доказателства, както и доказателствата, открити при други престъпници, които е изучавал, показват, че някои хора са родени със склонността да обиждат и нараняват. Това негово откритие поставя началото на работата му като криминален антрополог.

    Ломброзо пише, че изследванията му са обяснили огромните челюсти, високите скули, някои необичайни линии върху дланите, нечувствителността към болка, изключително острото зрение, манията към татуиране, прекомерната нужда от безделие и непреодолимото желание за извършване на зло, единственото заради самото зло, желанието не само да се прекрати живота на жертвата, но и да се измъчва трупа, да се разкъсва и да се пие кръвта му.

    Ломброзо вярва, че престъпността може да бъде наследена и че престъпниците могат да бъдат идентифицирани чрез физически качества. Един крадец например, имал изразително лице, сръчни ръце и малки, блуждаещи очи. Убийците били студени, имали стъклени очи, кръвожаден поглед и големи носове. Ломброзо не се ограничава с изследването единствено на мъже престъпници. Той е съавтор на първата книга, разглеждаща причините за женската престъпност и заключава, че жените са много по-безскрупулни от мъжете, имат склонност към похотливост и нескромност, обикновено жените престъпници са с по-тъмна коса и имат по-малки черепи от тези на „нормалните“ жени. Според него те не страдали от плешивост. Жените, извършили престъпление от страст, имали изпъкнали долни челюсти и били по-зли дори от своите мъже „колеги“ – твърди Ломброзо.

    Вдъхновен от своите открития, Ломброзо продължава работата си и отпечатва първите 5 издания на „Criminal Man” през 1876. В резултат на това той става известен като бащата на съвременната криминология. Тъй като е един от първите, които разбират, че престъпността и престъпниците могат да бъдат научно изследвани, теорията на Ломброзо за „родените престъпници“ започва да доминира в края на 19 и началото на 20 век. В продължение на хиляди години, до този момент, хората смятали, че престъплението е грях срещу Бога и трябва да бъде наказвано по подходящ начин – „око за око“ и т.н.

    През цялата си кариера Ломброзо провежда множество експерименти, за да докаже своите теории. Това включва използване на странни уреди за измерване на различни части на тялото, за определяне на чувствителността към болка и склонността към изричането на лъжи. Всъщност именно той разработва първия прототип на детектора на лъжата.

    Ломброзо използва така наречения „хидросфимограф“ (hydrosphymograph) за изследване на кръвното налягане на престъпниците. Докато лявата им ръка е прикрепена към машината, а дясната към уред, наречен „Румкорф“, субектът бил излаган на различни стимуланти – електрически импулси, звук от изстрел на пистолет, музика, вида на пари, картина или снимка на гола жена.

    Ломброзо изпитвал безкрайно любопитство към криминологията, както и към мотивацията на престъпниците да извършват зло. В резултат на това той събира артефакти, създадени или принадлежащи на затворници, които е срещал по време на дългогодишната си кариера. Първоначално всички те били държани в дома му, а след това в Торинския университет, където работел. През 1892 Ломборозо отваря музей, в който излага всички тези предмети. Той е затворен през 1914 и отворен отново през 2010 година. Един от най-интересните експонати е главата на Ломброзо, която той се съгласява да бъде дарена на музея преди смъртта си през 1909.

    Небесни събития, които са променили курса на историята

    Слънчевото затъмнение от 585 г. пр.н.е, заради което две воюващи кралства решават да правят любов, а не война

    През 585 г.пр.н.е. цар Киаксар, владетелят на Мидия, позволява на скитите да се установят на територията на неговото кралство. Като знак за благодарност към гостоприемството на цар Киаксар, скитите щели да обучават младите мъже от Мидия в стрелба. Но тогава отношенията им се обострят.

    Един ден Киаксар обвинява скитите, че са излезли на лов и са се прибрали с празни ръце. За да отмъстят, скитите убиват едно от момчетата, които тренират, нарязват го и го дават на Киаксар, убеждавайки го че това е част от месото, което са уловили по време а лова. Преди царя да се усети за извършената хитрост, скитите се отправят към двора на царя на Лидия – Алиат II.

    Киаксар е разгневен от постъпката на скитите, но Алиат II отказва да ги върне обратно при него. През следващите 6 години се води война между Лидия и Мидия, като нито една от страните не можела да спечели надмощие. Накрая, по време на една от битките, както казва гръцкият историк Херодот „денят изведнъж се превърна в нощ“. Войниците били толкова ужасени от случващото се, че решили да се откажат от битката и да сключат мир, като гаранция за това било, че дъщерята на Алиат II ще се омъжи за сина на Киаксар.

    Затъмнение, което принуждава цял народ да се откаже от града си

    Приблизително 28 години, след като слънчевото затъмнение прекратява войната между Лидия и Мидия, курсът на историята още веднъж е променен заради небесен феномен. Източник на информация за това е Ксенофонт – древногръцки писател, който през 401 г.пр.н.е придружава армията на Кир Млади на експедиция, при която очаквал да вземе персийския трон от брат си Артаксеркс II. По пътя те се натъкват на пустия град Лариса, на бреговете на р. Тигър.

    Ксенофонт пише, че някога Лариса е бил добре укрепена крепост с високи и дебели стени. Тя внушавала страх в персийската армия още 200 години по-рано. По това време персите многократно опитвали да разбият съпротивата на Лариса, но безуспешно. Древногръцкия философ съобщава, че „облак покрил слънцето и скрил светлината му“. Това така изплашило народа от Лариса, че те бързо изоставят града си – предоставяйки го в ръцете на персите.

    Това пълно затъмнение вероятно е било толкова страшно, че народа от Лариса е бил готов да се откаже от град, който толкова дълго е пазил от враговете си.

    Халеевата комета и предзнаменованието, което носи

    Халеевата комета може да бъде наблюдаване на всеки 75-76 години. Английският астроном Едмънд Халей доказва, че кометите, които са били наблюдавани през годините (1531, 1607 и 1682) всъщност са една и съща комета. Един от тези случаи е през 1066 година, когато, според Англо-саксонската хроника, около Великден „в небесата имаше нещо, което никога досега човек не е наблюдавал“. Видима за една седмица, кометата била описана като „дългокоса звезда“.

    Кралят на Англия Харолд Годуинсън обаче, приел, че „дългокосата звезда“ е лош знак. На Гоблена от Байо е изобразен как кралят и неговите сънародници наблюдават кометата с изумление, вярвайки че тя е знак за лоша съдба. Уилям I от друга страна вярвал, че кометата носи положителни новини. На гоблена е изобразено как Завоевателят подготвя армада с необикновена увереност.

    Слънчево затъмнение, но през коя година?

    Смъртта на Хенри I през 1135 година поставя началото на труден за Англия период. Синът му Уилям бил загинал през 1120 при корабокрушението на „Белия кораб“, първата  му съпруга също била мъртва, а втората – Аделаида дьо Лувен, не му родила дете.

    Жива останала единствено дъщеря му Матилда. Можела ли тя да донесе надежда за кралското семейство? Всъщност не, защото църквата и народът били ужасени от перспективата жена да управлява Англия, затова след смъртта на Хенри I на трона се възкачва племенника на краля – Стивън.  Следва 19-годишна гражданска война, и неразмирици – период, който днес е запомнен като „The Anarchy”.

    Каква била причината за това? Според Англо-саксонската хроника, причината трябва да се търси в небето, защото на 2.08.1135 „дневната светлина беше затъмнена“. Днес знаем, че слънчево затъмнение действително е имало, но на 2.08.1133, а не 1135! Вероятно някой е търсил доста необичайна причина за хаотичната обстановка в Англия през този период.

    Лунно затъмнение като част от стратегията

    През юли 1917 година по време на Арабското въстание срещу Османската империя, Томас Лорънс, известен като Лорънс Арабски, си проправя път, заедно със своята армия, към турската крепост Акаба. За да стигне до там обаче, трябвало да се пребори с още две по-малки защитни крепости. На 4 юли те стигат до първия пост Кетира. Арабите се страхували, защото вярвали, че пълната луна ще освети пътя им и ще им даде по-малък шанс за нощна атака. Лорънс Арабски обаче ги успокоил, казвайки им, че „за известно време няма да има Луна“.

    Той бил прав. Лорънс знаел, че ще има лунно затъмнение. Възползвайки се от объркването на османците, той напада Кетира и на 6 юли я превзема.

    4 забележителни жени новатори от историята

    Енхедуана (2284 – 2250 г.пр.н.е)

    Дъщерята на акадския цар Саргон Велики Енхедуана получава титлата „ен жрица“ от баща си, за да докаже правото си да управлява империята. Енхедуана била обединителка. Шумерската цивилизация от южна Месопотамия била завладяна, но народите трябвало да образуват единна империя. Това било задача на Енхедуана, която като жрица, трябвало да използва религиозното си влияние, за да ги обедини.

    Но тя не била известна само заради властта, която упражнявала. Енхедуана била писателка, призната като първия човек, който слага подписа си под свое произведение.

    Историчката Аманда Форман пише за жрицата: „Преди Енхедуана писането било анонимно. Идеята за индивида и индивидуалното изразяване просто не е съществувала. Разбира се, имало е химни, песни, стихотворения и други произведения, но те били в резултат на групови усиля и били предавани най-вече устно. Енхедуана била първата, която поставя своя индивидуален печат върху религиозните химни, подписвайки се върху плочите. Това е вълнуващо, защото в продължение на хиляди години понятието „аз“ е отказвано на жените, дори след Енхедуана. И въпреки това, тогава е съществувала жена, която има невероятна власт и статут, и която иска да сложи името си под собствената си творба – преди близо 5000 години“.

    Мурасаки Шикибу

    Периодът Хейан (794 – 1185) е период на културно и артистично процъфтяване в Япония, през който се създават нови, по-нежни стилове в изкуството, фокусиращи се върху емоциите и афинитета към природата и смяната на сезоните. Мурасаки Шикибу била придворна дама и поетеса, която днес е смятана от мнозина за първия съвременен новелист.

    Китайската писменост, както и някои аспекти от политическата структура на Китай, били възприети от японците през 7 век, както и елементи от китайското конфуцианство. В резултат на тези промени, японските жени били възпрепятствани да се учат да четат и пишат на китайски език, както и да участват активно в обществения живот.

    Периодът Хейан е изключително важна част от историята на Япония. Тъй като жените били отдалечени от китайския език, те започват да развиват своя собствена форма на писане. Всъщност писменият японски език, който се използва днес, идва от тези японски жени, които го създават именно през този период.

    Мурасаки Шикибу е смятана за една от най-великите поетеси от периода Хейан. Тя забавлявала всички в двора със своите произведения. Класическият роман „Сказание за Генджи“ е считан от мнозина за първия роман и той е превеждан и изучаван по целия свят.

    Кристин дьо Пизан

    Френската писателка Кристин дьо Пизан е автор на някои от първите феминистки произведения. Историчката Аманда Форман пише за Кристин: „Знаем, че преди нея е имало много жени философи, но за съжаление можем да прочетем техните произведения, благодарение на техните мъже колеги, които са ги издавали и разпространявали. Но Кристин дьо Пизан е специална и не само заради творбите си. Тя е първата жена, която се изправя срещу така наречените женомразци. Изморена от това да чете книги за жените от мъжки автори, които ги описват с пренебрежителни думи, дьо Пизан пише своя книга, за да покаже точния начин, по който жените мислят, чувстват и действат.“

    Книгата на Кристин „Le Livre de la Cité des Dames” е написана в отговор на книгата на Жан дьо Мьон „Roman de la Rose” („Роман за розата“). В нея дьо Пизан защитава жените и твърди, че те трябва да бъдат разглеждани като ценни членове на обществото. И макар, че била вдовица с 3 малки деца, дьо Пизан успявала да се издържа чрез своето писане.

    Нур Джахан

    Императрицата на Индия Нур Джахан била 20-тата (и най-любима) съпруга на Джахангир – император от династията на Великите моголи. Харизматична, красива и добре образована, Нур Джахан била една от най-влиятелните жени за своето време, която използвала своята позиция и влияние, за да развива жените в страната, включително и да им дава земи и дарове за сирачетата.

    Нур Джахан става императрица на 34-годишна възраст и в рамките на 9 години придобива всички права, които и съпругът ѝ има. Джахангир обичал алкохола и опиума и активно насърчавал съпругата си да поеме управлението на страната – нещо, с което тя се справяла изключително успешно.

    Макар че през по-голяма част от времето Нур Джахан управлява чрез мъжете в двора, тя прави много, за да даде на жените публичност и гласност. Благодарение на нея женското облекло било променено, за да могат жените да се движат свободно и да се чувстват добре в жегите. Освен това насърчавала образованието сред жените. Нур Джахан е единствената императрица, чийто образ е изобразен върху сребърни монети – което доказва нейната сила и влияние.

    Изненадваща историческа статистика

    Една на пръв поглед скучна статистика би могла да ни предостави ценни и завладяващи разкрития за начина на живот и промените в него през вековете. Нека разгледаме!

    Цената за килограм боядисана в лилаво вълна струвала 4 пъти повече от годишната заплата на един римски войник

    От 1500 г.пр.н.е. лилавата боя, произвеждана от жлезите на някои видове ракообразни, била цветът на царете, свещениците, магистратите и императорите. Най-качествената боя се произвеждала във финикийския град Тир (днешен Ливан).

    Цената ѝ била феноменална. През 1 век килограм вълна, два пъти боядисана с най-доброкачествена лилава боя от Тир, струвала около 1000 денарий – 4 пъти повече от годишната заплата на един римски войник.

    В някои древни документи се посочва, че най-скъпата боядисана коприна струвала 150 000 денарий за килограм. Поетът Марк Валерий Марциал пък пише, че лилавото наметало на римските претори струвало 100 пъти повече от годишната заплата на един войник.

    Причината за тази астрономическа цена е в получаването на самата боя. Цялата процедура включвала дълъг процес на лов на ракообразни и след това бавното извличане на багрилото. Плиний Стари посочва, че за производството на 225 килограма боя били необходими повече от 3.5 милиона ракообразни. Интересното е, че той никак не е преувеличил – през 2000 година един грам лилава боя от Тир, направена от 10 000 ракообразни, е пусната на пазара за цена от 2000 евро.

    10 милиона – броя на меките вълнени платове, които се изнасяли годишно от Англия през около 1300-те години

    През 14 век английските фермери отглеждали различни породи овце, от които добивали вълна с различно качество – някои от които най-доброто в цяла Европа. Английската вълна била широко търсена от производителите на платове от Фландрия и Италия, които се нуждаели от нея, за да произвеждат червените наметала, използвани от царе, благородници и епископи.

    Финансите обаче били твърде сложни, заради голямото търсене на вълна. Италианските и фламандските търговци често се възползвали от ситуацията и заемали пари на производителите (обикновено в манастирите), при условие, че ще купят вълната – понякога на доста ниска цена.

    6 седмици – продължителността на живота на новопристигналите коне в Южна Африка по време на анло-бурската война

    Конете играят изключително важна роля по време на англо-бурската война (1899-1902), но плащат огромна цена – от 518 704-те коне и 150 781 мулета и магарета, изпратени на британските военни в Южна Африка по време на конфликта, около 2/3 от тях (или 347 007 коне и 53 339 мулета и магарета) загиват.

    В началото на войната британските части пътуват от зимата в северното полукълбо до южноафриканското лято, което означава, че конете все още били приготвени за зимни условия и страдали от жегата. Освен това, животните пътували по море 6 седмици преди да достигнат Южна Африка. При пристигането те нямали време да се възстановят от дългия път или да се аклиматизират към южноафриканските условия, а веднага били принудени да действат. Затова не е чудно, че средната продължителност на живота на новопристигналите коне била само 6 седмици.

    1000 долара – цената, която правителството на САЩ плащало през 1943 за 1 унция (28 грама) пеницилин

    През 1940 екип от учени, ръководени от патолога Хауърд Флори откриват средства за извличане на пеницилин от силно разредения разтвор, който се образува от хлебния мухъл. След като откриват, че веществото може да лекува инфекции при мишките, учените от Оксфорд го тестват върху хора и получават забележителни резултати.

    След този тест, американското правителство закупува пеницилин на цена от 1000 долара за унция – в период, в който златото се продавало за 35 долара за унция.

    1138 – броя на децата от Лондон, които според документите, са починали „от зъби“ през 1685

    Тази статистика е от 1685 година и е проведена от „London Bill of Mortality”. Група бедни жени, наречени „търсачки“ били отговорни за събирането на данните. Плащали им се малки суми, за да обикалят улиците и да чукат на вратите, разпитвайки за причините за смъртта на лондонските деца. Хората се страхували от „търсачките“, тъй като те често били свързани с пренасянето на инфекции.

    Включените в статистиката заболявания били наистина необичайни. Най-често в описанията присъствали думи като „изплашен“, „внезапно“ и „зъби“. Смятало се, че децата умирали най-често при никненето на зъби. Това било основна причина за смъртта на много деца, а през 1664 година един лекар пише, че „никненето на зъби винаги е опасно поради тежките симптоми, които детето има – като конвулсии, страдания и други злини“.

    Депресията – епидемията на XXI век

    Днес всеки 14-ти жител на Земята страда от клинично изразена депресия. За сравнение, през XIX век 0.05% от цялото население страда от депресия, в средата на ХХ век – 5%, а до края на ХХ век – повече от 20%. До 2020 г. депресивните разстройства ще се нареждат на второ място сред всички заболявания, като причина за липса на работоспособност след сърдечно-съдовите заболявания – това е прогнозата на Световната здравна организация и Световната психиатрична асоциация.

    Разбира се, такава диагноза се поставя днес по-често, отколкото преди сто години. Има две причини: на първо място, често мислим за качеството на живота и се обръщаме към специалисти. През XIX век миньор или работник, който е напуснал работата си, не е бързал да отиде на психиатър или психоаналитик. На второ място, понятието за депресия се разшири. Диагнозите „паническо разстройство“, „агорафобия“, „обсесивно-компулсивно разстройство“ се появиха преди около половин век. И оттогава списъкът с диагнози се разраства. Като цяло, XXI век е времето на безпокойство и депресията.

    Защо възниква тревожността?

    Тя е резултат от глобализацията и претоварването с информацията, както и зависи от традиционните вътрешни човешки проблеми, свързани със спецификата на мисленето и системата от отношения. Изискванията на обществото към нас са се увеличили: ние се опитваме да отговорим на новите социални норми и изисквания към нивото на образование и компетенции. Безкрайният шум от фонова информация ни кара непрекъснато да преглеждаме екрана на компютрите и смартфоните. Това води до мислено „предъвкване“ и сравнения: кой на какъв плаж почива, в коя държава отива, къде е намерил работа и какво е купил. Обществото постоянно настоява да доказваме успеха си. Ако по-рано си почивахме от информационния шум, прибирайки се вкъщи, сега обществото ни вкарва по всяко време на деня в прекалено интензивно социално взаимодействие.

    Британският психолог Робин Дънбар е изчислил колко лични контакти можем да поддържаме едновременно – през 80-те години на XX век „числото Дънбар“ е 150. А сега се оказва, че ние можем да имаме хиляди контакти, ползвайки социалните мрежи. Нашият личен живот до голяма степен стана публичен. Ето защо се повишиха нивата на стрес, а той носи след себе си физиологично напрежение: телесен дискомфорт, мускулни спазми, болка, нарушения на съня, дисфункция на органи и системи.

    В най-лошия случай – психосоматични заболявания. Проблемът също така е, че човечеството се разраства количествено: вече сме повече от 7 милиарда.

    Даоските мъдреци призоваха да приемем реалността на текущия период, каквото и да става. За да преживеете стреса по-лесно, е необходимо да живеете сега (във времето, в момента) и тук (в околната реалност). Тази формула – тук и сега – бе приета от психолози в различни направления.

    С какви притеснения пациентите се обръщат към психотерапевт днес?

    Най-често със страх за здравето си: страх от инсулт, инфаркт, опасна заразна болест. Нашите съвременници масово стават хипохондрици. Те реагират на най-малките сигнали на тялото и търсят симптоми на болестта, а който търси – намира.

    Загрижените очаквания имат ефекта на снежна топка. Тревожният човек започва да реагира бързо на различна информация, той се напряга и това става опасен навик. Животът му се превръща в ад: той непрекъснато сканира себе си и заобикалящата го реалност за „измяна“. Много от нас губят значителна част от ресурсите си в търсене на тази опасност и се фиксират в неприятните усещания. И предметът на техните страхове „играе“ заедно с тях: от възбуда, повишаване на адреналина, повишаване на кръвното налягане, увеличаване на сърдечната честота и т.н. „Е, казах ви, че това ще бъде лошо за мен!“. На езика на психолозите това явление се нарича „самоизпълняващо се пророчество”.

    Но възможно ли е да се живее без тревога?

    Има тревога, която предупреждава за опасност и тя е здравословна и предпазва човека. Хроничната тревожност винаги е прекалена, тя не носи предимства, освен това генерира увеличен мускулен тонус и скованост, както и може да доведе до психосоматични заболявания. Затова внимавайте с тялото си, бъдете в контакт с него.

    Има две крайности: ние или обръщаме внимание на всяко кихане, или напълно пренебрегваме телесните сигнали. Трябва да се научим да релаксираме като животните. Те не създават и не съхраняват „умствен боклук”. Ние самите сме се научили да се безпокоим и депресираме.

    Как да бъдете в контакт с тялото и да не станете хипохондрици?

    Заслужава си да се отнасяте разумно – както към живота, така и към себе си, към тялото и към психиката. С помощта на най-простото, най-естественото и полезно решение – умението за осъзнаване. Това не е толкова знание, колкото нещо, което трябва да развиете у себе си.

    Осъзнаването спира ненужните състезания в главата, позволява да се отървете от излишните отломки и вследствие на това – от излишното напрежение. Реалността е отличен учител и асистент. Да живееш, във всеки един смисъл на думата, е лекарство и предпоставка за здравословен начин на живот.

    5 странни теории за космоса, звучащи абсурдно

    Лед

    Австрийският инженер Ханс Хьорбигер не вярвал в звездите и през 1913 заявява, че според него Млечният път е изграден изцяло от лед. Хьорбигер твърди, че масивни ледени блокове с размери на планети плават в космическото пространство, обграждайки нашата слънчева система под формата на пръстен. Светлината от няколко слънца, намиращи се зад ледения пръстен, преминава през него и създава илюзията за милиарди звезди, които виждаме на нощното небе.

    Теорията на Хьорбигер е наречена „Welteislehre” или „теорията за леден свят“. Други астрономи се опитват да я оспорят още тогава, показвайки снимки, доказващи, че звездите не са илюзия, но Хьорбигер твърди, че всички тези снимки са фалшиви.

    Стъкло

    През 1950-те години Джон Брадбъри създава телескоп с 15 лещи. Според него колкото повече лещи има телескопа, толкова по-добре ще се виждат през него небесата. Брадбъри твърди, че е видял самия край на вселената, който според него бил правоъгълен, магнитен и изграден от метал. Неговият специален телескоп също така му позволил да разбере, че Земята не е сферична, а плоска на върха, където живеем ние и полусферична надолу – като грейпфрут, разрязан на половина.

    Причината, поради която никой астроном тогава не повярвал на Брадбъри е, че неговият телескоп показвал изключително изкривени образи, които според другите учени нямали нищо общо с реалността.

    Плоска Земя

    Самюъл Шентън е ръководител на „Internation Flat Earth Research Society” (IFERS), което основава през 1956. Той описва Земята като „огромна чаена бисквита, заобиколена от голяма кръгла стена, изградена от ледени блокове“. През 1962 година Шентън описва теорията си по-подробно: „Виждате ли, Земята е плоска като чиния. Тя е стабилна и не се мърда, нито се върти. Тя е заобиколена от твърда ледена бариeра… Когато пътувате по света и в крайна сметка стигате до едно и също място, това означава, че просто сте се движили по краищата на тази чиния“. Той добавя, че изчезналите хора, които един ден излизат от дома си и никога повече не се връщат, просто са вървели твърде дълго и по случайност са паднали от ръба на света.

    Планетата на любовта

    Французинът Шарл Фурие е философ, който заради своето мислене, е наричан „утопичен социалист“. Той смятал, че онова, което „държи“ планетите близо до техните слънца, не е гравитацията, а жаждата за любов. Фурие твърди, че планетите и звездите са в известен смисъл живи същества, които имат усещане за зрение, докосване и вкус и които са вманиачени в това да имат сексуални отношения помежду си. Той заявява, че слънчевите затъмнения възникват, когато слънцето и луната са в „съпружеска прегърдка“.

    Според Фурие: „Планетата е същество с две души и два пола, което се размножава като животните или растенията“. Според него планетите непрестанно излъчват аромати една към друга, за да подбудят интереса си.

    Пчели

    Джералд Хаард е мистик, историк и писател от английски произход, който по-късно се установява в Калифорния. Хаард е човекът зад множество забележителни идеи, най-интересната сред които е изложена в книгата му от 1950 „The Riddle of the Flying Saucers: Is Another World Watching?”. Идеята му е, че НЛО-тата, които биват наблюдавани в цял свят, са пилотирани не от хуманоиди, а от извънземни супер-пчели от Марс, които ни наблюдават от далеч и дори (вероятно) планират да ни атакуват.

    Интересни исторически личности, за които не се говори често

    Шарлота Уелска – обичана наследница на английския трон, която загива твърде млада

    Принцеса Шарлота Уелска (1796 – 1817) била единственото дете на бъдещия крал Джордж IV и съпругата му Каролина фон Брауншвайг. Нейният дядо Джордж III е крал, което я поставя на второ място сред наследниците на трона.

    Нейните родители се разделят, когато тя е дете и за Шарлота било почти невъзможно да поддържа контакт с майка си. Баща ѝ Джордж IV се опитвал да я държи под контрол, но опитите му били неуспешни – Шарлота бяга от дома си, след като отказва да се омъжи за бъдещия крал на Холандия – брак, уреден от баща ѝ. След фурора, в който се превръща бягството ѝ, на принцесата ѝ е позволено да се омъжи за избран от нея мъж – Леополд I. Бракът им е щастлив, но тя не успява да осигури наследник на трона, защото детето им е мъртвородено, а тя умира малко след това – само на 21-годишна възраст.

    Смъртта на Шарлота предизвиква изблик на обществена скръб. За разлика от баща си и дядо си, тя е обичана от британския народ и на нея се гледало като на възможност за възобновяване на монархията.

    Констанс Маркивик – ирландска графиня, известна с ролята си във Великденското въстание от 1916 година

    Констанс Маркивик (1868 – 1927) е родена в богато семейство. През 1901 се омъжва за полски граф и започва кариера, свързана с изкуството. 7 години по-късно обаче, тя изоставя изкуството и се насочва към политиката  и по-специално към ирландския национализъм, но това е прекалено опасна игра. През 1911 е арестувана заради участието си в анти-роялистка демонстрация, но е запомнена най-вече заради участието си във Великденското въстание от 1916.

    След като става ясно, че въстанието е обречено на провал, Констанс целува револвера си, преди да го предаде на англичаните. Тя е единствената жена, срещу която са повдигнати обвинения заради въстанието и е призната за виновна. Осъдена е на смърт чрез разстрел. По-късно присъдата ѝ е заменена с „наказателен труд“ . Това обаче не я отказва от политиката. През 1918 Констанс става първата жена, избрана в Камарата на общините.

    Матяш Корвин – крал, запомнен с дейностите си за подсилване на страната

    Малко хора са чували името на Матяш Корвин (1443 – 1490) днес, но той заема 19-то място в класацията “History Hot 100” – изпреварвайки личности като Оливър Кромуел, Кралица Виктория и Юлий Цезар.

    През 1458 година Матяш е избран за крал на Унгария. Избирането му обаче е спорно – той е първият благородник без династичен произход, който става унгарски крал. Поради тази причина той има силна опозиция и много врагове, които желаят да го свалят от трона. Матяш е запомнен като крал, който отстоява силата и независимостта на страната на световната сцена и създава силни връзки с някои чужди държави.

    Матяш подобрява администрацията в страната, съдебната система и армията. Той е патрон на науката и изкуствата и основава Bibliotheca Corviniana, която за времето си има една от най-големите колекции от книги в Европа. След смъртта му фразата „Матяш е мъртъв – справедливостта е изгубена“ става изключително популярна.

    Сеймор Флеминг – дама, запомнена с участието си в един от най-големите секс скандали на века

    През 1775 богатата наследница Сеймор Флеминг (1758 – 1818) е омъжена за Сър Ричард Уорсли чрез уреден брак. Бракът им обаче не е щастлив и през 1781 след поредица от връзки с различни любовници лейди Флеминг започва връзка с приятеля на съпруга ѝ – капитан Джордж Бисет. Разгневен, Сър Уорсли завежда дело срещу приятеля си, искайки компенсация заради това, че е съблазнил съпругата му, в размер на 20 000 паунда.

    Започва горчив за всички страни съдебен процес. Тъй като няма какво да губи, лейди Флеминг изважда на показ всички тайни около нейния сексуален живот и този на съпруга си. Направени са скандални открития, доказващи че Джордж Бисет съвсем не е бил единствения любовник на Сеймор. Тя дори твърди, че съпругът ѝ е насърчавал извънбрачните ѝ отношения с други мъже. Лорд Уорсли бил толкова сериозно изложен, че са му присъдени само няколко шилинга като компенсация.

    След този скандал репутацията на Сеймор също била разрушена. Бисет я изоставя и тя е принудена да работи като професионална любовница, разчитайки на благоговението на богати мъже.

    Томас Броун – авторът от 17 век, който искал да знае всичко

    Томас Броун (1605 – 1682) е забележителен човек, чието любопитство не се ограничава само в една насока. Той изследва различни области от науката, медицината, религията, историята и философията и публикува няколко творби, включително „Religio Medici” и “Pseudodoxia Epidemica”.

    Освен това, Броун бил колекционер, антиквар и „zodiographer” – дума, която той създава и която се отнася за човек, изследващ и описващ животни. Броун въвежда огромно количество нови думи в английския език – повече от 780 (според Oxford English Dictionary), включително думи като „приблизително“, „електричество“, „медицински“ и „компютър“.

    Катрин Суинфорд – дама, въвлечена в една от най-запомнящите се връзки на 14 век

    Най-интересната част от живота на Катрин Суинфорд (1350 – 1403) започва, когато тя влиза в дома на Джон Гонт – първия херцог на Ланкастър. Катрин била френска благородничка, омъжена за един от наемателите на Гонт – Хю Суинфорд, от когото имала 3 деца. Тя започнала работа като гувернантка на дъщерите на Джон Гонт, но след смъртта на първата му жена Бланш, Гонт и Катрин започват романтична връзка. Въпреки че през 1371 Джон сключва брак с друга жена, двамата не прекратяват своя романс и имат 4 извънбрачни деца.

    През 1396 година – 2 години след смъртта на втората съпруга на Джон, той и Катрин най-накрая се омъжват – повече от 20 години след раждането на първото им дете. Катрин става известна като херцогинята на Ланкастър, а децата им – известни като династията Бофор, са признати за законни, но по-късно техният полубрат Хенри IV ги лишава от правото да претендират за трона. Въпреки това, наследниците на Бофор успяват да се възкачат на английския престол – най-големият син на Катрин и Джон е предшественик на Хенри VII.

    Живот без секс: кои са асексуалните

    Как живеят, как изграждат отношения и как получават удоволствие хората, които не изпитват сексуално влечение?.

    Асексуалността официално се признава за четвърта сексуална ориентация напоследък. Изследванията на Американския университет в Сан Диего през 2016г. показват, че 15% от американците, родени между 1980г. и 1990г., не правят секс. В Япония, през същия период на 2016 г., според официалната статистика, 47% от двойките, включени в проучването, не са имали сексуални отношения. Общият брой на асексуалните на планетата е около 13 милиона души.

    Понастоящем, в Европа и САЩ броят на общностите и центровете за социално подпомагане на асексуалните е почти равен на този за гейовете и лесбийките, въпреки че асексуалните лица са изправени пред по-малко дискриминация и почти не са осъдени от обществото. Тъй като почти цялата масова култура се основава на пола, това означава, че хората, които не изпитват сексуално влечение, просто не съществуват. Задачата на асексуалните асоциации е не само да информира останалия свят, че такива хора съществуват и имат права, но също и да дадат възможност на асексуалните да се опознаят и да поддържат отношения.

    Асексуалността започнала да се разпознава активно по целия свят – в Обединеното кралство има специални клубове за тези, които искат да намерят себеподобен асексуален партньор, във Франция – тематични кафенета, в Япония – дизайнерска компания, която проектира апартаменти за такива хора, докато в Китай има дори специална агенция за бракове. Появиха се тематични общества на асексуалните и групи за психологическа подкрепа. Следователно, вече е невъзможно тези хора да бъдат пренебрегвани.

    Всъщност, ассексуалните са здрави хора, които не искат (но могат) да правят секс и не страдат от това, а намират и други форми на интимност и удоволствие. Те, както и всички останали, също са разделени на подкултурни групи и се обединяват по интереси.

    Какви са асексуалните направления?

    Всички направления се обединяват около едно – отказ от физически контакт в отношенията.

    Асексуалистите могат да правят секс с цел възпроизвеждане, но не е важен за връзката им. Демисексуалистите могат да правят секс, само след силна емоционална привързаност, но сексът не е необходим и може да отсъства от живота им години. Ресексуалистите отричат възможността да се прави секс изобщо.

    Има още аромантики и литромантики. За първите връзка между мъж и жена е невъзможна, под каквато и да е форма. Емоционалната интимност или какъвто и да е интимен контакт предизвиква отхвърляне у  тези хора. Литромантистите (наричани още „лицексуалисти“) са привлечени само от едностранчиви взаимоотношения, т.е. хората, които изпитват взаимност, не ги интересуват. За тях любовта е недостъпната. Тази посока е напълно безсмислена поради простата причина, че е невъзможно да се приближи до обекта на обожание, но няма и желание за това. Те просто се интересуват от връзката с образа на човека, а не със самия човек. Те се радват на живот без задължения и на способността да превъзмогват острите емоционални преживявания в реалност под формата на творчество, работа и всякаква друга дейност.

    Асексуалните фетиши: какво е това и какви са те?

    Дакрифилия

    Да се наслаждаваш на сълзите на други хора. Хората, които обичат да гледат как някой плаче са считани за воайори със склонност към садизъм. Но сега тези хора се самоопределят като асексуални и твърдят, че това е само една от областите на безконтактна емоционална връзка. Сълзите се възприемат в максимална степен като емоция, а не като изразяване на болка или страдание.

    Наслада от различни звуци

    Едно от най-новит направления в списъка на получаващи удоволствия по безконтактния начин, се дефинира като автономна сензорна меридианска реакция. Това е тънко възприемане на звуци и шепот, които генерират реакция на тялото под формата на вълна от страховити и приятни релаксиращи усещания в гърба.

    Тази общност принадлежи към термина „изтичане на мозъци“ – удоволствие, постигнато без помощта на тялото, единствено чрез стимулиране на нервната система. Млади хора, ангажирани в браузъри, нашепват разнообразни текстове, играят сценки, използват звуците от различни материали и предмети, които причиняват правилната неврореакция.

    Гастрономическо воайорство

    Получаване на удоволствие от планиране на процеса на усвояване на храна от друг човек.  Това е съвсем нова тенденция във видео блогването и друг фетиш на асексуалната общност, която дойде при нас от Азия наскоро. В Корея вече има около 3500 видеоматериали от този жанр. Такива хора имат голямо количество храна пред екрана и го поглъщат на живо с приятна музика, говорят за усещането за вкус и споделят впечатленията си от определено ястие.

    Японските блогъри ядат 10 бургера за 20 минути. Няма връзка и с гастрономическата критика. Ястията са вторични, фотоапаратът следва движенията на блогъра, лицето, реакциите и изражението на лицето. Фетишът се основава на интимността на процеса на консумиране на храна. Уморени от изобилието от сексуални сцени, които ни заобикалят навсякъде, привържениците на аскетизма се наслаждават на съзерцаването на друг тип интимно действие.

    Арнолд Зомерфелд – малко известният учен

    В началото на 20-ти век много области на науката се задвижили бързо напред. Това с особена сила важи за физиката, където редица развити теории накарали човечеството да погледне света по различен начин. В много отношения това било заслуга на изключителна плеяда от учени, между които, разбира се, ще споменем Айнщайн, Минковски, Планк, Шрьодингер. Но не всеки знае за Арнолд Зомерфелд – немски физик, който е положил основите на много бъдещи научни открития.

    Арнолд Зомерфелд

    Арнолд Зомерфелд е роден на 5 декември 1868г. в Кьонигсберг. Още в детството си той се интересувал от наука и дори създал своя собствена колекция от насекоми. След гимназията постъпил в колеж и показал значителен интерес към математиката и физиката, но също така се занимавал и с философия. Вероятно тези две противоположни страни на науката довели до факта, че Зомерфелд е бил в състояние да постигне значителен напредък в своите изследователски дейности. Интересното е, че най-известните физици от онова време са имали титлата доктор по философия. Изглежда, че Айнщайн е бил прав, когато е започнал да твърди, че „въображението е по-важно от знанието“.

    След защитата на докторската си дисертация, Арнолд е работил в продължение на няколко години като асистент на видни учени, преди най-накрая да се заеме с разрешаването на съществуващите физически и математически задачи. Обхватът на научните интереси на Зомерфелд включвал топлопроводимостта, дифракцията и разпространението на електромагнитни вълни, движението на електрона, новопоявилата се Теория на относителността и разбира се, квантовата механика, която занимавала умовете на учените от цял свят. Неговият опит в тази област помогнал да се създаде съвременна теория на квантовата механика. Зомерфелд бил научен сътрудник  и преподавател в Катедрата по теоретична физика в Университета в Мюнхен, където работил в продължение на 30 години.

    През 1900г., според волята на Алфред Нобел, била създадена Нобелова фондация, от която било взето решение да се плаща годишно възнаграждение на изключителен учен в пет различни направления. По това време между учените нямало самоцел да получат награда на всяка цена, но разбира се честта била много висока. По време на живота си Арнолд Зомерфелд създава един вид рекорд (или антирекорд): 84 пъти е номиниран за Нобелова награда, но никога не я е получил. Имало няколко причини за това. Първо, Зомерфелд често е помагал да се развие теорията, оставайки в сянката на нейния последен създател, което според мнозина не било достатъчно, за да получи наградата. На второ място, както се оказало по-късно, основната причина за неуспеха на Зомерфелд да получи наградата е критиката на неговата методология за научните изследвания от един от членовете на Нобеловия комитет – Карл Озеен.

    Заради Карл Озеен, Зомерфелд не е получил заслужена награда. Но в същото време, благодарение на него Алберт Айнщайн става носител на Нобелова награда. Факт е, че Айнщайн, известен главно със създаването на Теорията на относителността, получил почетната награда не за нея. Теорията на относителността била свежа идея, но все още само на теория. Затова Карл Озеен решил да номинира Айнщайн за обяснението на фотоелектричния ефект, което довело до триумфа на младия учен.

    Но приносът на Арнолд Зомерфелд за неговите ученици е безценен: ученият успял да възпита много известни физици, които впоследствие многократно признавали, че методите на преподаване на Зомерфелд са предизвикали интерес към науката. Много от тях получили Нобелови награди, като по този начин сякаш възстановили несправедливостта спрямо своя учител.