В американските затвори расовата сегрегация става все по-видима и остра, като непрестанно избухват конфликти на расова и етническа почва. В резултат на това се образуват неформални групировки, чиито членове заедно се защитават против другите банди. Днес в САЩ най-влиятелни са 6 затворнически групировки, които са придобили влияние и сила, позволяващи им активно да действат извън самите затвори.

Първоначално, създаването и присъединяването към затворническите банди се основавало само на расизъм и инстинкт за самосъхранение. В Калифорния все още съществува федералният затвор „Ломпок“, в който официално е забранено на хора от различни раси да живеят в една килия. Белите банди осигуряват защита на белите затворници, а негърските – на негрите. След време тези банди се превърнали в мощни престъпни синдикати.

„Арийско братство“. Най-известната и силна затворническа групировка е „Арийско братство“, която осигурява защита на белите затворници. Създадена като чисто затворническа организация през 1967г. в затвора „Сан-Куентин“, тази банда се превърнала в престъпен синдикат, който поддържа тесни връзки с мексиканскате и италианскате мафии. Братството смята негрите за свои най-големи врагове. Често между „арийците“ и чернокожите банди се водят истински войни.

Членовете на „Арийско братство“ са категорично аполитични. Символите на бандата са свастика, ирландска четирилистна детелина и инициалите „AB“, които „арийците“ татуират на гърба или китката си.

Организацията е известна с бруталните си методи. От 1975г. до 1992г., само в калифорнийските затвори, тя е извършила 66 убийства на затворници, а покрай тях и на 3-ма пазачи. Освен това, „Арийско братство“ извършва и убийства по поръчка.

„Нета“. Членове на групировката „Нета“ са главно порториканци. Организацията е създадена през 1970г. в затвора „Педрас“, Порто Рико. Първоначалната й цел била да сложи край на насилието сред затворниците. Сега бандата се самоопределя като културна организация и предпочита да остане в сянката на по-жестоките, но по-малобройни престъпни структури, създадени от латиноамериканските престъпници.

Членовете й се представят за много патриотични и претендират, че се борят „против американското потисничество“. Символ на организацията е сърце, пробито от знамето на Порто Рико, както и ръка с кръстосани така пръсти, че на езика на глухонемите да означава буквата „Н“. Цветовете на бандата са червен, бял и син, понякога черен. Членовете й може да се разпознаят по дрехи, бандани (превръзки за глава) или огърлици с тези цветове.

Повечето членове на организацията татуират сърце с буквата N между показалеца и палеца си. Неуважението към един от членовете на бандата се счита за обида на цялата организация и в повечето случаи се наказва с жестока смърт.

Членовете на групировката постоянно носят огнестрелно оръжие. Наличието на полицаи или въоръжени охранители не е препятствие да извършат престъпление. Другите бандити се стараят да не убиват полицейски служители, защото е наказуемо със смърт. Но членовете на „Нета“ никога не са спирали пред убийството на полицаи.

„Семейството на черните партизани“  е силна негърска затворническа банда, основана през 1966г. в затвора „Сан-Куентин“, година преди „Арийското братство“. Тази групировка е най-политизираната сред затворническите банди в САЩ. Създадена е като революционна организация, чиято идеология представлява смесица от марксизъм-ленинизъм и маоизъм. Първоначално, „партизаните“ се застъпвали за изкореняване на расизма и свалянето на американското правителство. Тази антиправителствена идеология се отразява в тяхната символика: двете им най-известни емблеми са „дракон напада затворническа кула“ и „кръстосани мечове и револвер“.
Членове на бандата могат да станат само негри. Напускането й се наказва със смърт.

„Мексиканска мафия“. Групата е създадена през 1950-те години в изправителен интернат за малолетни престъпници. Сега е най-активната банда по честота на инцидентите с нейно участие.

„Мафиотите“ приемат само латиноамериканци. Техен смъртен враг е друга латиноамериканска затворническа група – „Нашето семейство“. „Мексиканска мафия“ е известна още с това, че защитава и затворниците, членове на легендарния италиански престъпен синдикат „Коза Ностра“. Идеологията на бандата се основава на етническа солидарност. Организацията често убива, за да накаже отстъпници и да получи уважение от членовете на други престъпни групи. Убийствата, извършвани от нея, са особено жестоки.

„Нашето семейство“. Тази банда е създадена в средата на 1960-те години в Калифорния, първоначално за защита против „Мексиканска мафия“. Враждебността между тези две групировки се основава на културни и психологически различия между мексиканците: хората от градовете („Мафията“) и селските райони („Семейството“).

В „Нашето семейство“ влизат предимно етнически мексиканци от провинциалните райони на САЩ. Организацията смята за своя главна цел да защитава по-младите и новодошлите затворници. Борбата за власт обаче превърнала групировката в престъпна банда, чиято истинска цел е да контролира потока от контрабанда в затворите. Членове на „Нашето семейство“ могат да бъдат разпознати по червената кръпка върху дрехите, но най-важната им отлика са обширните татуировки по целия гръб, изобразяващи сомбреро с кинжал или инициалите „LNF“.

„Тексаският синдикат“ е основан в началото на 1970-те години в затвора „Фолсъм“, Калифорния. Подобно на много подобни структури, първоначално за самоотбрана срещу други банди. Идеологията на групировката е расистка и се основава на идеята за превъзходството на латиноамериканците над белите хора. Членът на „Тексаския синдикат „се нарича „брат“, новакът е „кардинал“, а лидерът – „Председател „. Емблема е буквата Т върху дясната предмишница, старателно прикрита сред други татуировки, обикновено изобразяващи дракон, орел, змия и кама.

Чумата, известна още като „Черната смърт“ е една от най-смъртоносните болести, срещани някога сред човешката раса. По време на втората серия епидемии в Европа, които започват през 14 век и завършват в началото на 18 век, бубонната чума убива повече от 70 милиона души.

В днешно време около 3000 души годишно се разболяват от болестта, но тя е ефективно лекувана чрез антибиотици. Тъй като в продължение на столетия чумата в Европа оставя своите ужасни следи, всичко, свързано със смъртоносната болест, включително и зловещите дрехи, носени от лекарите, все още представляват интерес за нас.

Макар че някои лекари носят подобни облекла още от 14 век, този известен костюм и маската към него стават широко разпространени във Франция едва през 17 век. По това време докторите и учените нямат представа, че болестта се разпространява от микроскопични бактерии. Вместо това, те вярват в така наречената „теория на вредните изпарения“ , според която чумата се разпространява чрез неприятни миризми, излъчвани от смет, гниеща плът и други вещества, които били замърсени.

Смятало се, че тези неприятни миризми са способни да замърсят въздуха и по този начин да заразяват хора и животни с различни фатални заболявания. „Теорията на вредните изпарения“ всъщност обяснявала не само заразяването с чума, но и това с холера и малария – чак до втората половина на 19 век, когато най-накрая учените разбират кой е истинският първоизточник на заразяването.

Човекът, който създава този зловещ костюм, носен от лекарите по време на чумните епидемии, е Шарл де Лорн – доктор от 17 век, чиито практики били толкова добре приемани, че той служел като личен лекар на трима френски крале – Анри IV, Луи XII и Луи XIV. За лекарското облекло Шарл де Лорн се вдъхновява от това на войниците – той проектира тежко палто, започващо от главата и стигащо до глезените, както и ръкавици и ботуши, произведени от марокански кожи. Всички тези части на облеклото трябвало да предпазват лекаря, който го носи, при всеки физически контакт със заразен човек.

Най-популярната част от костюма несъмнено е маската, приличаща на птича глава. Тя била създадена, за да възпрепятства нахлуването и съответно вдишването на замърсения въздух, за който се смятало, че разпространява болестта. „Клюнът“ на маската бил изпълнен със смес от ароматни лечебни билки. Смятало се, че хората, които носели маската, можели да се предпазят от чумата, тъй като вдишвали аромата на билките, а не замърсения въздух. Освен това, „очите“ на маската били покрити с кръгли стъкла, а докторите трябвало да носят черна шапка, с която показвали своята професия и статут.

В момента, в който лекарите, облечени с такива костюми, излезли по улиците на Франция, те се превърнали в синоним на страдание и трагедия. Хората често ги възприемали като вестители на смъртта и разпространители на Божието наказание.

За да сведат до минимум контакта си с болните, лекарите носели дълги дървени пръчки, които употребявали, за да изследват заразените. Те се използвали за проверка на пулса, най-често на онези болни, които заради крайно влошеното си състояние просто падали насред улиците. Освен това, лекарите използвали пръчките си, за да се защитават от безнадеждно заразени граждани, които се приближавали близо до тях с молби да прекратят мъчителната им болка.

Макар че костюмите на лекарите били трудни за изработка, самите лечители често се заразявали с болестта. Те лекували с неефективни средства и не били наясно с истинската причина за заразяването с чума, така че техните костюми често били безполезни.

Тъй като хигиената през 17 век била на доста ниско ниво, чумата се предавала по няколко начина – чрез ухапване от бълхи, ухапване от плъхове, контакт със замърсени храни или течности и така нататък. Лекарите, които се опитвали да лекуват заразените, за съжаление често се разболявали толкова зле, колкото своите пациенти.

Мери Малън изглеждала напълно здрава, когато здравните инспектори почукали на вратата ѝ през 1907 година. Въпреки това, именно тя била причината за няколко огнища на разпространение на тиф. Тъй като Мери била първият „здрав преносител“ на болестта в САЩ, тя не разбирала как някой здрав може да заразява околните, затова се опитала се бори за спасението си.

През лятото на 1906 нюйоркският банкер Чарлс Уорън отвежда семейството си на ваканция – в лятната вила на семейство Томпсън, намираща се в Лонг Айлънд. Семейство Уорън наема Мери Малън за своя готвачка по време на почивката.

Разследване води до Мери

На 27.08 една от дъщерите на Уорън се разболява от тиф. Съвсем скоро г-жа Уорън и нейните две помощнички също се разболяват, след тях от тиф се разболява градинарят и още една от дъщерите на семейството. Общо 6 души в къщата се разболяват внезапно от тиф.

Тъй като обикновено заразяването с болестта ставало чрез вода или храна, собствениците на вилата се притеснявали за бизнеса си, затова били решени да открият източника на заразата. Първите опити били неуспешни, но по-късно те наемат Джордж Соупър – инженер с опит в изследването на тифа. Той бил първият, който твърдял, че готвачката Мери Малън е причина за разпространението на болестта.

Коя била Мери Малън?

Мери е родена на 23.09.1869 в Кукстаун, Ирландия, но заживява в Америка, когато е на 15 години. Откривайки, че готвенето ѝ се отдава, тя става готвачка – работа, която била сравнително добре платена.

Соупър проследява трудовия стаж на Мери чак до 1900 година и открива, че заразите с тиф следват готвачката от работа на работа. От 1900 до 1907 Мери работела на 7 различни места, като 22 души се разболяват от тиф, включително едно малко момиченце, което по-късно загинало.

Соупър бил доволен, защото знаел, че това няма как да е случайност, но все пак трябвало да вземе кръвна проба от Мери, за да докаже научно твърдението си.

Залавянето на Мери Малън

През март 1907 Соупър открива Малън в дома на семейство Боуен. Той ѝ споделя своите теории относно заразите с тиф и я моли да му даде проба от урина, за да я тества, но Мери насочва към него вилица и отказва да съдейства. Осъзнавайки, че няма да е толкова лесно, колкото предполагал, Соупър предава разследването си на г-н Бигс от нюйоркската здравна инспекция. Бигс от своя страна предава случая на д-р С. Джозефин Бейкър.

Малон отказала да послуша и д-р Бейкър, затова по-късно той се връща в дома ѝ с няколко полицаи, но Мери успява да избяга през прозореца. Издирването продължава 5 часа, но в крайна сметка изплашената жена е открита и отведена в болницата “Willard Parker” в Ню Йорк. Там от нея били взети проби и лекарите откриват наличие на тифоидни бактерии. Тогава здравното министерство премества Малън в изолирана къщичка (част от болницата “Riverside”), намираща се на о. Норт Брадър.

Можело ли правителството да постъпва така?

Мери Малън била отведена на острова насила и не била нарушила закона – можело ли правителството да я изолира по този начин?

Силата на здравните служители идвала от един устав, който гласял, че те имат правото да отстранят или да преместят на подходящо място всяко лице, болно от заразна или инфекциозна болест. Уставът бил написан преди някой изобщо да знае за „здравите преносители“ на болести, които изглеждали здрави, но можели да заразяват околните.

Изолирана

Мери вярвала, че са се отнесли несправедливо към нея. Тя не разбирала как може да причинява зараза, като тя самата изглеждала и се чувствала здрава. През 1909 – след 2 години на острова, Мери завежда дело срещу здравната инспекция. По време на изолацията, здравните служители вземали проби от нея веднъж седмично и всички те по-късно се оказвали положителни – тя била болна от тиф. Интересното обаче е, че година преди процеса, самата Мери изпраща свои проби на частна лаборатория, откъдето ѝ съобщават, че пробите ѝ са отрицателни.

Присъдата

Съдията отсъжда в полза на здравната инспекция и Мери, вече известна като „Тифоидната Мери“ била върната на острова, откъдето нямало надежда да бъде освободена. През февруари 1910 обаче било решено, че Малън може да бъде освободена, ако се съгласи никога повече да не работи като готвачка. Нетърпелива да получи свободата си, тя приема условието и е освободена на 19.02.1910.

Повторно залавяне

В началото Мери започнала работа като перачка, но по-късно, чувствайки се здрава, тя отново започва да готви. През януари 1915 болницата „Sloane Maternity” съобщава за разпространение на тиф, след като 25 души се разболяват, а двама от тях умират.

Разследването води към г-ца Браун (всъщност Мери Малън, която използвала псевдоним). Този път обществото не било съпричастно към нея – тя знаела, че е болна, макар да не го вярвала, така че никой не я подкрепил.

Още 23 години на острова

Мери била отведена на о. Норт Брадър отново и остава там в продължение на 23 години. Смята се, че там е помагала в болницата, грижейки се за болните от туберкулоза. През 1925 става помощник в лабораторията на острова.

През декември 1932 Мери получава удар, който я парализира. Тя е изнесена от къщичката и преместена в болнична стая, където остава до смъртта си – 6 години по-късно – на 11.11.1938.

Източник: thoughtco.com

Разголените танци се появили в дълбока древност. Отначало те служели за изразяване на почит и уважение към боговете. Древните гърци не виждали нищо осъдително в голотата. Високопоставените проститутки – хетерите, сгъвали туниката си пред танца така, че в точния момент дрехите да се плъзнат от тялото. Способността да се събличаш пред публика се учела наравно с науките в специални училища, най-голямото от които било в Коринт. С помощта на танците проститутката-хетера трябвало да докара мъжете до сексуален екстаз. При това те нямали право да докосват танцьорката, нито да стават от мястото си.

В Египет традицията на събличане по време на танца била свързана с култа към Озирис – бога, който олицетворявал жизнената сила на природата. Този култ произхождал от древни времена и продължил до І-ви век пр. Хр. Неговите последователки се наричали „алмеи“, от „ал-мех“ – „образована жена“. Алмеята започвала да танцува в леко наметало, което почти веднага хвърляла. После събличала и тънката копринена дреха под наметалото и останала в полупрозрачна къса блузка и шалвари. Голият корем бил смятан за символ на живота, затова алмеите танцували дори на семейни празници.

От Египет еротичният танц с разголване се разпространил из целия Изток. През ХVІІІ-ти век френският историк Савари пише за алмеите: „Безсрамието на позите им понякога минава всякакви граници, техните погледи и жестове са толкова изразителни, че веднага е ясно за какво става дума. Заедно със своето наметало те хвърлят и всякаква срамежливост. Още по-срамни бяха танците на египетските циганки. Танцувайки на пазари и площади пред обикновените хора, те смъкваха от себе си всичко, което можеха. Дори ръкавите на роклите им се развързваха“.

В Индия разголеният танц също бил част от религиозен култ. Небесните танцьорки-апсари в индийската митология били съпруги на боговете. Скулптурните им образи съседстват в хиндуистките храмове с еротични барелефи от „Кама-сутра“.

За земни въплъщения на апсарите се смянали танцьорките-девадаси, чиито танци разказвали за любовните срещи между боговете и земните жени. Девадасите живеели в най-богатите и посещавани храмове и нямали право да се омъжват. Самите родители смятали за чест да посветят своите дъщери на идолите. От 5-6 годишна възраст момичетата живеели отделно от семействата си и се обучавали да танцуват. Това отнемало много време: всеки жест на танцьорката имал специално чувствено значение. На церемонията по посвещението в девадаси – символичния брак с божеството, момичетата се събличали голи. В някои храмове дори били подлагани на ритуална дефлорация. За да преодолеят срамежливостта на младите „булки“, жреците използвали наркотични билки.

Девадасите се грижели много за съвършенството на тялото си. За да не загубят гърдите им първоначалната си форма, момичетата надявали върху тях специална лека дървена рамка от две половини. Тя се украсявала със злато и диаманти и подчертава прелестите им. Понякога я сваляли и танцували голи до кръста. Девадасите обаче нямали обичай да танцуват напълно съблечени.

С християнизирането на обществото в Европа сексуалната енергия се овладявала и насочвала към творчески задачи, главно строителство, твърде често в буквален смисъл, на новата цивилизация. Както и към завладяване и благоустрояване на нови територии, също и към защита на вече придобитите. Но с нахлуването на Ренесанса започнало връщане към обичаите на древността и подмолно дехристиянизиране на обществото. Дори и празник в папския двор можел лесно да се превърне в оргия със стриптийз – Борджиите били прочути в това отношение. Ето какво пишат тогавашни съвременници за проститутките по онова време:

„Те скачаха и бягаха, вдигаха полите си толкова високо, че белите им бедра можеха да се видят по един доста безсрамен начин, а по време на танца гърдите им излизаха от корсажа за съблазън на похотливия народ“.

Затова в края на XVI-ти век църковните служители забранили такива танци и се опитали да изгонят проститутките от градовете – впрочем, не много успешно. В края на Ренесанса стриптийзът се превръща в незаконна, официално забранена професия. Но нали всяка забрана може да бъде премахната срещу пари? Точно, както и дрехите.

Някога танцът с разголване бил свещено действие. В наши дни се стига до обратния полюс – в Германия вече има клубове, където на подиума излизат голи възрастни жени, които получават пари, за да се облекат. Както казвали древните римляни: „О, времена, о, нрави!“