Още
    Начало Блог Страница 145

    Как оцеляват животните

    В борбата за съществуване  се различават три форми: вътревидова, междувидова и конституционна (борба с факторите на средата).
    Вътревидовата борба се води от индивидите на един и същи вид, живеещи при едни и същи условия и имащи еднакви потребности. Тя е най-жестока и взема най-много жертви. Съществуват и начини за избягване на конкуренцията между индивидите – синигерите например, известяват с песен завземането на дадена територия, а някои животни маркират територията си със секрети.
    Междувидовата борба се води между индивиди от различни видове или между индивиди от различни популации. Характеризира се с това, че едни видове растения и животни живеят за сметка на други. Междувидовата борба бива пряка и косвена. Пряка е между хищник и жертва, паразит и гостоприемник, между плевел и културно растение. Косвената междувидова борба се изразява най-често като конкуренция – за храна, за вода, за територия и т.н.
    Конституционната борба е борбата с неблагоприятните фактори на неорганичната природа – климатични, почвени и др. Тя се изразява в преживяването на едни организми и гибелта на други при пролетни студове, проливни дъждове и наводнения, пожари, силни ветрове и т.н.

    Подобно на хората, които обичат дома си и могат да не пускат в него тези, които не харесват, и животните защитават ловната си територия и използват специални знаци, за да изгонят непознати от нея. Те маркират своята територия, използвайки звуци, светлинни сигнали и миризми, и плашат неканени гости с нокти или с пера. Най-често животните защитават територии богати на храна. Така действат хиени, лъвове, вълци и колибри. Морските лъвове и морските слонове пазят територията си само в периода на чифтосване. Жабите и рибите също се борят за територия само през брачния сезон.

    Най-големите маймуни на Южноамериканската тропическа гора са маймуните от рода ревачи. Мъжките екземпляри защитават обширната си територия, издавайки изключително силен рев, който се чува дори на 5 километра. Всеки тип ревач се характеризира със специален звук. Тази сила на звука се постига благодарение на специалната структура на ларинкса: по време на рева шията на ревуна се надува, което усилва звука.

    Ленивците са последните останали тревопасни животни, които някога са живели в дъждовните гори на Централна и Южна Америка. Те са най-бавните животни в света – името им говори само за себе си. Ленивците напускат дърветата, на които живеят, само когато не им остава храна или е необходимо да задоволят другите си естествени нужди. Затова копаят в земята малка дупка в подножието на дървото. Предполага се, че техните екскременти оплождат дървото и едновременно създават миризма, предупреждаващa други ленивци, че територията е заета.

    Сигнализиращите раци се хранят с различни остатъци, особено бактерии и други малки организми, живеещи в пясък. Ракът носи пясъчната бучка в устата и изяжда всичко, което е полезно, а останалото се събира около щипците му. Ако територията на брега трябва да бъде разделена от няколко вида раци, тези, които имат голяма уста предпочитат места с по-голям пясък, а раците с малка уста – с по-малко. Мъжкият рак сигнализира само с една щипка, която бавно се движи напред и назад. Раците с по-големи щипци се сражават по-често и по този начин се сдобиват с по-голямо потомство.

    5 ужасяващи истории на хора, успели да се спасят от капана на сериен убиец

    Кала Браун

    Тод Колхеп започва криминалната си кариера много млад. През 1986, когато е на 15 години, отвлича момиче на неговата възраст. През 1987 получава 14-годишна присъда за деянието си. След като е освободен, започва с убийствата. През 2016 Кала Браун и приятелят ѝ Чарлз Карвър са наети от Колхеп да обработват негов парцел. Те изчезват дни по-късно. След няколко месеца детективите претърсват дома на Колхеп, след като са проверили последните сигнали от мобилните телефони на двойката. Полицаите откриват Кала, прикована към стената в контейнер за съхранение, където живяла последните 2 месеца. Открито е и тялото на Чарлз, който бил прострелян от Колхеп заради това, че говорел прекалено много. В крайна сметка полицията открива още тела в имота на Колхеп, а самият той признава, че през 2003 е убил други 4 души.

    Ронда Степли

    Ронда пази в тайна ужасното събитие цели 37 години. Тя е 21-годишна студентка, когато прави грешката да се качи на стоп в колата на непознат мъж, когото намира за привлекателен. Мъжът, който се представил с името Тед, я отвежда в изолиран район, където я души и изнасилва. Ронда успява да избяга, скачайки в планински поток, който я отвел далеч от похитителя. Тя се връща у дома и не казва на никого за случилото се. След години, когато мъжът е арестуван, Ронда осъзнава, че се е разминала на косъм от това да се превърне в следващата жертва на серийния убиец Тед Бънди. Тя се чувства виновна, че не е казала на никого, защото така той е можел да бъде заловен преди да нарани други хора. През 2011 Ронда разказва своята история публично, а по-късно е окуражена от авторката Ан Рул да напише книга за преживяното.

    Маргарет Палм

    Стивън Морин започва криминалната си кариера през 70-те години. Той често пътувал от щат на щат, използвайки фалшиви самоличности. Екзекутиран е през 1985 по обвинения в три убийства, но е главен заподозрян в други 30. Екзекуцията на Морин била трудна, защото той бил пристрастен към наркотиците и лекарите трудно намерили подходяща вена. Последните му думи представлявали молитва, защото станал християнин точно преди да бъде заловен. Всъщност неговата последна жертва му помага да приеме християнството. Морин прекарвал много време с жертвите си, местейки се от хотел на хотел заедно с тях. Той отвлича Маргарет Палм през 1981, като междувременно се крие от полицията. Двамата пътували в продължение на 10 часа и Палм го убедила да слушат проповедите на евангелиста Кенет Коупланд. По-късно Морин решава да пусне Палм и да не я наранява.

    Мария Хернандес

    На 17.03.1985 година 29-годишната Мария Хернандес се кани да паркира автомобила си в гаража на дома си в Калифорния, но изведнъж чува зад себе си някакъв шум. Когато се обръща, тя с ужас вижда, че точно зад нея стои странен мъж, насочил пистолет към лицето ѝ. Тогава Мария още не знае, че стои лице в лице с престъпника, който ще тероризира цял Лос Анджелис през следващите месеци – Ричард Рамирес. Рамирес стреля към Мария и когато тя пада, той влиза в жилищната ѝ сграда и убива съквартирантката ѝ Дейл Оказаки. Мария оцелява като по чудо, защото точно преди изстрела, поставя ръцете пред лицето си. Куршумът улучва ключовете за колата ѝ и наранява дясната ѝ ръка. Рамирес се колебае дали да я простреля отново, но решава да избяга. Година по-късно Мария и Рамирес отново се срещат, но този път тя е в съда и свидетелства срещу него.

    Лиса Ноланд

    През 1984 жителите на Тампа Бей били тероризирани от Боби Джо Лонг, който убива най-малко 10 жени. Неговата последна мишена е Лиса Ноланд – 17-годишно момиче, което изчезва през ноември, докато се връща у дома с велосипеда си. Лонг спира край нея, събаря от велосипеда и я натиква в колата си. След това я закарва в апартамент, където я изнасилва многократно. По ирония на съдбата, преди да бъде отвлечена, Лиса пише предсмъртно писмо, защото е решена да се самоубие. Сега обаче, тя събира сили и решава, че иска да живее и да се бори за живота си. Тя започва да говори на Лонг „като на малко дете“ и се опитва  да създаде връзка помежду им като непрестанно посочва, че тя е човек, също като него. В крайна сметка това проработва и когато Лонг се успокоява, той я връща обратно на мястото, на което я е отвлякъл и не я убива, както е направил с много други жени преди нея. По-късно Лиса свидетелства срещу Лонг и това помага на полицията да го залови.

    Защо е невъзможна реалната археология?

    Реалната археология, естествено не е толкова зрелищна и приключенска, колкото изглежда във филмите за Индиана Джоунс. Но от време на време наистина се появяват открития, които преобръщат обичайните понятия за историята.

    Когато Колумб открил Новата земя, намерил там цял свят от животни и растения, които се срещат само в Америка. Едва тогава например, европейците се запознали с листата на кокаиновия храст и с всички последици, произтичащи от това.

    Но, щом Колумб е открил Америка – как да обясним следите от кокаин, открити върху телата на египетските мумии?

    През 1992г. немски учени открили в космите, кожата и костите на една от мумиите следи от хашиш, тютюн и кокаин. Хашиш може да се донесе и от Азия, фараоните имали такава възможност. Но тютюнът и кокаинът може да дойдат само от Америка! Немските учени направили това, което и всички други биха сторили, за да запазят репутацията си – провели нова, независима експертиза. И отново намерили тютюн и кокаин.

    Тогава те обявили универсален наркотичен тест за всички налични мумии, с които разполагали. В една трета от тях открили никотин. Във вътрешностите на Рамзес II намерили парчета тютюневи листа. И не само листа – един мъртъв тютюнев бръмбар намерил последното си убежище в утробата на великия фараон.

    През 1933г. открили 90-тонен камък в Америка, близо до Албукерке (щата Ню Мексико). Върху него били написани Десетте божи заповеди на староеврейски. Експерти от цял ​​свят не могат да разберат, как това е възможно. На всичко отгоре, някои букви от надписа са заимствани от гръцката азбука.

    Камъкът с 10-те божи заповеди.

    А може би надписът е късна имитация? Всеки американец със съответните познания би могъл да го направи. Но когато проучили и го сравнили с други надписи, намерени на същите места, стигнали до извода, че може да е на възраст от 500 до 2000 години. Това означава само, че човекът, който го е намерил, е извън подозрение за фалшификация. Засега, по този случай нищо не е изяснено.

    Рим и Латинска Америка са доста отдалечени. Дори в разцвета си, след завладяването на Северна Африка и Англия, такива далечни ъгълчета като Мексико оставали извън погледа на Римската империя. Западното полукълбо за нея сякаш не съществувало. Но през 1933г., археолози извършили разкопки на древно гробище на около 40 мили (около 64 километра) от Мексико Сити –  и намерили в един гроб малка фигура. Дотогава мястото на разкопките било покрито с два слоя хоросан и вече 1500г. никой не бил докоснал тази земя. Но в такъв случай, какво правела тук римска статуетка? А фактът, че статуята е римска, бил несъмнен – чертите на лицето съответстват на артефактите, открити в Рим и отнасящи се към ІІ-ри век сл. Хр. Също така, през 1982г. подводни археолози открили на морското дъно близо до пристанището на Рио де Жанейро римски вази, които по-късно били датирани от ІІІ-ти  век. Били намерени и два полуизгнили кораба, също много подобни на римските.

    През 1957г. в американския щат Мейн се извършвали разкопки на територията на голямо древно селище. Търсели всичко, свързано с живота и живота на местните племена – върхове на стрели, фрагменти от керамика. И внезапно се натъкнали на странна монета. Първоначално решили, че това е английско пени от ХІІ-ти век. Монетата така си останала без внимание в продължение на 21 години. Съвсем случайно тя била видяна от специалист по нумизматика, който разпознал в нея норвежко пени, сечено по времето на крал Олаф, управлявал между 1065г. и 1080г. Една-единствена норвежка монета сред десетките хиляди предмети, останали от аборигените. Добре, може да решим, че това е донякъде обяснимо, като имаме предвид, че е вече доказано – викингите са посещавали Америка преди Колумб. Но може би мащабите на викингските пътешествия към Новия свят са били доста по-големи, отколкото се смята…

    В Ню Мексико живее загадъчно племе – зуни. Интересен за него е фактът, че езикът им не прилича на нито един от местните диалекти. Напомня най-много… японски. Не съвпада буквално – но има достатъчно прилики, за да подозираме двата езика в родство. Теорията за контактите на древните японци с древните индианци възникнала благодарение на антроположката Нанси Дейвис. Тя първа забелязала необикновената прилика на езика на зуните с японския.  Не само звуците в отделни думи са подобни, но има сходство в синтаксиса – например, и в двата езика глаголът е в края на изречението.

    След като направила това откритие, Дейвис продължила да изследва с удвоена енергия и установила, че сред зуните, също както при японците, най-често срещана е кръвната група B. Също така, страдат и от едни и същи редки заболявания. Приличат си и някои митологични легенди, предавани в устна традиция. Версията на Нанси Дейвис е, че някъде през ХІІ-ти век будистки мисионери достигнали Калифорния, а след това се преместили по-навътре в континента, където се заселили. Кой знае…

    Както виждаме, независимо, че археолозите не използват револвер и бич, както Индиана Джоунс, все пак от време на време попадат на находки, не по-малко интересни от неговите.

    Византия: стереотипи и факти

    Какво представлявала Византийската или както самите нейни поданици я наричали – Ромейската (Римската) империя? На тази тема са публикувани стотици, а може би и хиляди научни трудове, книги, статии и художествени произведения.

    Стените на Константинопол

    Може да се каже, че това била уникална за Средновековието държава, с която не можелa да се сравнява нито една от европейските, а от другите – може би само Kитайската империя Тан. Традициите на Римската империя, манталитетът на народите от Източното Средиземноморие и Православието породили необичайна култура, която 1000 години оказвала влияние върху цяла Европа. Формалната абсолютна власт на императора всъщност била ограничена със стотици невидими нишки от интересите на различни социални групи и центрове на влияние, а фактическото управление на огромната империя се извършвало от професионално чиновничество.

    Възстановка на Константинопол

    Ако днешен човек се озове в Средновековието, той най-лесно ще се адаптира именно във Византия. Освен естествената за нас система на граждански отношения, останали от Рим и развити от византийските императори, там имало училища, обществени библиотеки, държавна поща, течаща вода, професионални спортисти и предшественици на днешните програми за социално слаби хора.

    Византия била удивително демократична империя. Социалните „лифтове“ издигали всички, които били умни, смели и находчиви. Императори ставали селяни и представителите на етнически малцинства, скопци командвали армията, а слепци – флотата. Приказката за Пепеляшка, когато принцът си търси съпруга сред момичетата от народа, без значение дали имат аристократичен произход, води началото си именно от този обичай на византийските императори.

    Възстановка на Константинопол

    Слабите исторически знания обаче, са спомогнали да се утвърдят различни фалшиви стереотипи за Византия.

    Първият стереотип: Византия била империя на вечен упадък. Това клише е създадено от видния английски историк от XVIII в. Едуард Гибън и неговия труд „Историята на упадъка и разрушението на Римската империя“. Като цяло, приносът на Гибън за византинистиката е съмнителен. От една страна, той съживил интереса към тази наука, но от друга, не се придържа към принципа на историческата обективност. Опитвайки се да открие в миналото урок за настоящето, Гибън представя традиционалистката Византия като някакъв гробокопач на римското пасионарно величие.

    Погрешността на този подход е очевидна. Византия съществувала над 1000 години – от 395г. до 1453 г. Държава, която е в „упадък“ (или дори само застой) едно хилядолетие – това е все едно човек да боледува тежко 120 години. Възниква въпросът: как тази „вечно разлагаща се“ страна надживяла други, които били „здрави“? При това, срещу постоянни, непрекъснати и страховити външни заплахи? Въобще, Гибън е твърде предубеден. Византия – това не е Рим от времето на упадъка, а Рим, прераждащ се за оцеляване в Средновековието.

    Втори стереотип: Византия била теократична (религиозна) монархическа диктатура. Но авторитарното самодържавие и етатизмът (силната държава) били задължителна мярка за запазване на пространството, обитавано от хора с твърде неспокоен манталитет. Средностатистическият жител на Константинопол, независимо от богатството и занятието си, бил грамотен и страстен индивидуалист, почитател на спортни състезания и на теологични спорове с минимално уважение към властта. Кървавите улични бунтове, които започвали със спора на неколцина души относно религиозни проблеми или резултатите от последните надбягвания на хиподрума, в Константинопол се смятали за нещо обикновено. Сред всички византийски императори само трима починали от естествена смърт.

    Стереотип трети: Византия била агресивна държава. Това е против елементарната историческа правда. Всъщност византийците не обичали да воюват, по което се различавали радикално от мнозинството народи през Средновековието. Всички войни, които те водили, били или отбранителни, или опити за възстановяване на загубени по-рано територии. Но ако ромеите не биха могли да се сражават, те нямало да издържат и десет години. Налагало им се да се защитават през цялата си история, доста често на няколко фронта. Константинопол бил обсаждан 24 пъти, но превзет само 2.

    Стереотип четвърти: Византия била страна на поети, учени и мъдреци. Това било внушено от Уилям Йейтс: великият ирландски поет получил незаличими впечатления от фреските на храмовете на Равена, които и до днес запазват духа на Византия от времето на Юстиниан Велики. Разбира се, този възглед е много идеализиран, но в него има рационално зърно: нивото на култура и образование във Византия било много по-високо, отколкото във всяка европейска страна от Средновековието. През целия период на съществуване на Византия функционират висши училища и библиотеки, включително известният Магнаурски университет и Императорската библиотека, която запазила много ценни антични книги, въпреки пожарите в смутните времена.

    Стереотип пети: Византия била център на интриги, коварства и хитра „многовекторна“ дипломация. Разбира се, че е така – но това го твърдят враговете й. Като се има предвид недостигът на войници, умението да се насъскат едни от враговете на империята срещу други било въпрос на живот и смърт в продължение на много векове. А във вътрешната си политика Византия, както всяка бюрократична държава, страдала от постоянни интриги и мащабна корупция.

    Какво дала Византия на потомците? Много повече, отколкото е прието да се смята. Под натиска на турците византийските аристократи и учени бягали на Запад, като носели книгите на древните класици. Преводите им поставили основите на италианския Ренесанс.

    Какъв би бил светът без Втория Рим?

    Простичко е: ако Византия, подпомогната от българския кан Тервел, не беше спряла 200-хилядната армия на арабите през 717 г., след това в Западна Европа щяха да господстват джамии, а не катедрали (отделен въпрос е, че в наши дни тече този процес).

    Византия ни даде светите братя Кирил и Методий – а оттам и могъщата култура, основана на кирилицата и Православието, които ни запазиха през вековете на изпитания. И това съвсем не е малко, за да изпитаме чувство на историческа благодарност.

    Лойола – генералът на йезуитите

    Историята на йезуитския орден, толкова богата на интриги, конспирации, убийства и т. н., изобщо не би съществувала, ако през 1491г. в северната испанска провинция Гипускоа, не се бил родил основателят му: богатият идалго дон Иниго Лопес де Рекалдо Лойола. Майка му решила да подражава на Света Богородица, родила го в кошара и положила бебето в ясли.

    Лойола произхожда от старинен благороднически род. Той бил най-малкото от 13-те деца в семейството и още съвсем млад бил изпратен като паж в дома благородника Хуан Веласке дьо Куелар, с когото често посещаваше двореца на крал Фердинанд V.

    А понеже по времето на Фердинанд V военните действия почти не преставали, Лойола, чиято глава бila пълна с разкази за невероятните подвизи на средновековните рицари, се впуснал в приключенията на военния живот.

    Бил ранен от топовно гюлле по време на отбраната на град Памплона срещу французите. Самите те били толкова впечатлени от безумната му храброст, че го изпратили с почести в замъка на баща му. Бил подложен на много операции, съпроводени със страшни болки, които понасял мъжествено. Но, така или иначе, останал куц цял живот.

    Понеже не разполагал с любимите си рицарски романи, от скука, по време на лечението Лойола започнал да чете четирите тома на „Животът на Христос“ и обемистите „Жития на светиите“. Описанията на техните страдания така подействали върху пламенното въображение на младия човек, че той решил да стане духовен воин на Христос, Дева Мария и Свети Петър. Но, както е добре известно, дяволът не се предава лесно: в главата му се вихрели истински битки – той мечтаел за красива дама, а след това се разкайвал и започвал да се моли. По време на тези терзания Лойола постепенно стигнал до разбирането, че светът е разделен между Бог и дявола, които възбуждат душите към добро или зло. И решил да се сражава на страната на Доброто.

    Лойола изучавал теология за известно време в Саламанка, а след това със същата цел отишъл в Париж. Там се запознал с бъдещите активни членове на неговия орден: Пиер Льофевр, Франсис Ксавие, Линес и други обещаващи младежи. С тяхното участие и с подкрепата на други съмишленици Лойола разработил проект за монашеския орден „Обществото на Исус“, по-късно наречен „Орден на йезуитите“, по латинската форма на името на Иисус – Jesus.

    През 1537г. Игнатий приел монашески сан и скоро отишъл в Рим. Преди да влезе във Вечния град, посетил един разрушен параклис, където според придружителите му, пред него се явил Бог-Отец и му казал: „Ще бъда благосклонен към вас в Рим“.

    Така и станало. Папа Павел II наредил на Льофевр да преподава Писанието, на Линес – теология, а Лойола представил пред него разработения проект за новия орден и устав, към който, освен обичайните 3 монашески обета – целомъдрие, бедност и послушание, се добавяло четвърти: постоянното служене на Христос, папата и римската църква. В потвърждение на това, върху герба на ордена имало надпис: „В името на Исус да се прегъне всяко коляно!“ Папата възкликнал: „Това е Божий пръст!“ и на 27 септември 1540г. утвърдил устава на хартата на йезуитския орден. Лойола бил единодушно избран за пръв генерал на ордена. Надарен с невероятен организационен талант, той създал мощна полувоенна организация, чиято дейност била обгърната в тайнственост.

    Една от версиите на печата на ордена. „IHS“ са първите три букви от IHΣOYΣ, името на Исус на гръцки. Източник – Уикипедия.

    Игнатий починал през 1556г., а през 1622г. бил канонизиран. Една от най-разпространените версии за създаването на великия роман на Сервантес „Дон Кихот“ е, че прототип на главния герой е именно Игнатий Лойола.

    Сан Игнасио де Лойола от Педро Пабло Рубенс, музей на Нортън Симон в Пасадена. Източник – Уикипедия.

    Фактически, „Обществото на Исус“ се превърнало в католическо политическо разузнаване – полувоенна структура с твърда дисциплина. Но, ако се изследва внимателно дейността на ордена, ще се установи, че неговата основна дейност далеч не била шпионска – а образователна. Основните му финансови средства отивали за строеж на училища и университети, особено в Латинска Америка. По този начин орденът изиграл огромна роля за цивилизоването на местното индианско население.

    Членовете на ордена се делели на различни нива. Първото ниво били послушниците. В продължение на 2 години те преминавали сурова школа, в която главното била дисциплината и подчинението.

    Второто ниво били схоластиците – за 5 години те изучавали общи науки и богословие. Схоластици ставали само най-доверените от послушниците, които получавали много сериозно за времето си образование. Те били обучавани на конспиративна дейност и в умения да вербуват нова агентура. Послушниците и схоластиците живеели свободно в обществото и не се отличавали с нищо от обикновените граждани. Именно такива законспирирани йезуити формирали широката шпионска мрежа на ордена.

    Третата категория включвала коадюторите, които давали монашески обети и живеели в манастири. На свой ред и те се разделяли на 2 категории. В първата били духовниците, които се занимавали с възпитание на юношите, мисионерство и проповедничество. Те издирвали подходящи кандидати за членство в ордена и търсели полезна информация. Имало и светски коадютори, работещи като икономисти, готвачи, настойници и т. н. Служебните им ангажименти позволявали да боравят с огромни финансови средства, а от готвачите-йезуити зависел животът на политическите дейци.

    Най-високата степен на посвещение в ордена заемали т. нар. „професори“, които приемали Четвъртия обет – за безусловно подчинение на папата и генерала на ордена. Професорите по правило били назначавани за мисионери в някоя държава, т.е. те ставали професионални разузнавачи, които ръководели цялата мрежа от агенти там.

    Когато Лойола умрял през 1556г., орденът наброявал около 1000 членове, а в края на ХХ-ти век – над 30 хиляди. Освен това, йезуитите притежават стотици престижни средни и висши учебни заведения, в които учат повече от 800 хиляди ученици и студенти.

    Винените котки

    Както е известно, черната котка в съзнанието на много хора и днес се асоциира с мрачните сили на злото и ада. А в Средновековието направо я смятали за въплъщение на дявола. В легендите на много народи вещиците се превръщат в черни котки и вредят на хората: изсмукват млякото от вимето на кравите, гасят църковните свещи, предизвикват бури и потопяват рибарски лодки.

    До ден-днешен много хора се стряскат, когато черна котка пресече пътя им. Но едно е такава котка да скочи случайно върху ковчега на покойника по време на погребално шествие (и това се е случвало), а съвсем друго, когато се озове с извит гръб върху винена бъчва. Така или иначе, виното не влиза в котешкото меню. Какво ли означава котка върху бъчва?

    През 60-те години на ХХ-ти век немският ризлинг по вкус и цена се издигнал на едно ниво с прочутото вино „Дом Периньон“ – шампанското на аристократите и на истинските ценители на висшата кухня.

    Но за разлика от „Дом Периньон“, чието име е заимствано от бенедиктинския монах Пиер Пениньон (приписват му изобретяването на метода за шампанизиране на пенливите вина), виното „Целска черна котка“ се ражда от една оригинална легенда. Най-често срещаната версия звучи така.

    През втората половина на XIX-ти век в град Цел (Мозел) пристигали купувачи на вино от Аахен. В онези времена не съществували „фючърсни“ договори, нито установени търговски връзки. Купувачите идвали, обикаляли избите, опитвали всички вина последователно и, в случай на успешна сделка, си тръгвали с огромни 1000-литрови бъчви.

    Точно това се случило през 1862г. в избите на винопроизводителя Майнцер. Стопанинът хвалел стоката си, като преминавал от една бъчва в друга. А купувачите го слушали и пийвали от ароматните вина. В крайна сметка изборът им спрял върху три от бъчвите. Собственикът се опитал да налее от първата бъчва поредна порция ризлинг за дегустация – но уплашено отскочил назад. От сумрака на подземието в него се взирали пламтящи котешки очи. Явно писанката се била вмъкнала в подземието, когато съпругата на винопроизводителя носела мезета на дегустаторите. Извила гърба си на дъга, сега тя съскала и дори посягала да одраска стопанина си.

    Един от аахенците предположил, че така й влияе съдържанието на бъчвата. Купувачите решили, че това е добър знак и без да се колебаят купили именно тази бъчва. А подир седмица дошли отново и изкупили всичкия ризлинг. Виното се харесало сред клиентите и получило подходяща марка – „Черната котка“.

    Често котката върху етикетите е показана на фона на средновековна кула. Това е Кръглата кула, която се извисява над града при гробището и отдавна се е превърнала в своеобразен символ на Цел. В миналото това 14-метрово съоръжение било най-високата точка на защитната градска стена.

    Долината на река Мозел, където се намира градът Цел, снабдявала с вино още древните келти и римляните. Изключително удачното местоположение на лозята по южните и югозападните склонове на ниските живописни планини направило този район на Германия един от най-подходящите за винопроизводство. Мекият климат, големият брой слънчеви дни в годината и равномерно разпределените валежи позволяват отглеждането на елитни винени сортове грозде.

    В края на юни се провежда популярният фестивал на виното  „Целска черна котка“. Идват туристи от цял свят. Редуват се театрални представления и тематични разходки, а вечерта завършва на централния площад и в безбройните ресторанти. Тези дни никой не остава безразличен към черната котка – хералдичният символ на региона.

    Изображенията на черни котки посрещат гостите на града още при входа му. Най-старият образ на черна котка се намира върху главния фонтан при кметството. Тази скулптура може да се види както на стари пощенски картички, така и върху местната „валута“ – т. нар. „регионални пари“ с номинал 1 целер, които се приемат само в определени магазини в Цел.

    Интересно е, че котките са запазена марка на етикетите по бутилките не само на винарите от Мозел. Можете да ги срещнете и в други части на света. Например в Канада, където, за да се привлече вниманието на любителите на домашни животни, беше пусната цяла колекция „котешки“ вина. Също там, според колекционерите, е създаден най-екстравагантният етикет с наистина оригинално название за вино: „Котешка урина върху цариградско грозде“.

    Немците също не изостават в стремежа си към по-голяма оригиналност. Една от многото напитки с ниско съдържание на алкохол, предлагани в дискотеки и младежки фестивали, се нарича „Студено коте“. В това, на пръв поглед неособено оригинално словосъчетание, всъщност е „кодирана“ доста вулгарна игра на думи. Намек за съвсем конкретни женски прелести.

    А през 1980г. върху бутилките слагали етикети с черна котка, разхождаща се по покривите.

    Явно няма защо да се учудваме на реакцията на онази първа котка, която дала идеята за марката на великолепните мозелски целски вина. За една бъчва от тях наистина си заслужавало да извади нокти и да изсъска към онзи, който се опитва да й я отнеме.

    Символиката на нацисткото изкуство

    За никого не е тайна, че Хитлер и неговото обкръжение били буквално обсебени от окултизма и езотеричните „науки“. Това се отразило и върху германското изкуство от 30-40-те години на XX век. То трябвало да служи на нови идеи, а старото изкуство било обявено за „изродено“.

    През май 1933 г. били проведени акции за публично изгаряне на книги в университетските градове на Германия. Във всички области организирали изложби на „дегенеративно изкуство“, състоящи се от произведения, конфискувани от музеи и частни колекции. В Манхайм се състояла изложбата „Болшевизмът в културата“, в Нюрнберг – „Ужасите в изкуството“, в Дрезден – „Изкуство в службата на разлагането“ и др., които показвали „упадъчни“ тенденции в дотогавашната култура. От юли 1937г. до юли 1939г. в Мюнхен била стационарна пътуващата изложба „Дайте ни четири години!“, посетена от 2 милиона души.

    Повече от 20 хиляди „изродени“ произведения били заключени в специални хранилища или продадени на търгове. През 1938г. в двора на главната пожарна бригада в Берлин били изгорени 4289 творби на изобразителното изкуство.

    Очевидно всички тези събития по-късно послужили като основа за сюжета на известния роман на Рей Бърдбъри „451 градуса по Фаренхайт“, в който пожарникарите, вместо да гасят пожари, горят книги. Авторът го написал през 1953г., когато светлината на германските пожари била все още жива в паметта.

    В същото време се насаждало алтернативно „арийско“ изкуство. През 1934г. на VI конгрес на партията в Нюрнберг била приета „Културна програма на НСДП“ (НСДАП – Национал-социалистическа германска работническа партия). В нея се казва: „Тъй като мислим за вечността на империята, произведенията на изкуството също трябва да станат вечни“.

    Преди всичко това се отнасяло за архитектурата. Личният архитект на Хитлер, Алберт Шпеер, разработил проект за „нов Берлин“, който трябвало да бъде реализиран до 1950г. Според него върху централната ос на столицата щели да се намират сградите на две жп-гари, кметството, Войнишки дворец, оперен театър и канцеларията на Райха.

    Народният дом – главната сграда на Райха, щяла да има купол с диаметър 300 метра и зала с капацитет 150-180 хиляди души. Тук се планирали ежегодни срещи на фюрера с народа. Големият купол трябвало да символизира покрива над „центъра на света“ – Берлин.

    Народният дом или Фолксхале (Volkshalle на немски). Източник – Уикипедия.

    Съществувал и план за „Великия пръстен“, който трябвало да обхване територията от Норвегия до Африка и от Атлантическия океан до СССР. По неговия периметър трябвало да се издигнат небостъргачи, напомнящи храмове и мавзолеи. Тези проекти били демонстрирани на архитектурни изложби в Мюнхен през 1938-1939г.

    Ето един откъс от реч на Хитлер през 1939г.: „От времето на средновековните храмове ние отново за пръв път поставяме пред художниците величествени и смели задачи. Никакви „родни места“, никакви камерни сгради – а най-величествените здания след епохите на Египет и Вавилон. Ние създаваме свещени съоръжения като знакови символи на нова висша култура. Аз трябва да започна с тях. Така ще отбележа неизчерпаемия духовен белег на моя народ и моето време“.

    Проект на 400-хилядният Олимпийски стадион

    На скулптурата в Третия райх се отреждала алегорична роля: тя трябвало да се превърне в още един символ, който подчертава могъществото на нацистката държава. Във вътрешния двор на новата държавна канцелария в Берлин били инсталирани 3-метрови статуи, които олицетворявали партията и вермахта. Колосални скулптурни групи на конници и спортисти украсявали Мартовското поле в Нюрнберг и Олимпийския стадион в Берлин. Издигали се мемориали в памет на жертвите от Първата световна, изобразяващи изправени или коленичили атлетични воини с мечове.

    Водещ скулптор на Райха станал Арно Брекер – фюрерът харесвал как той възхвалява арийското могъщество. Именно Брекер въвел в нацистката скулптура образа на „супермен“ – спортист с перфектни пропорции, релефни мускули и арийски черти на лицето. Тези скулптури били високи от 2 до 6 метра. След войната всички те били унищожени или заключени в специални хранилища с ограничен достъп.

    В изкуството от епохата на нацизма широко се използвали митологичните символи. Например, чрез фондацията на SS „Аненербе“ („Наследство на предците“) за един от основните арийски символи бил обявен двустранният чук „Мьолнир“, който според митологията принадлежал на скандинавския бог Тору. Сред викингите „Мьолнир“ бил символ на сила, както и военен защитен амулет.

    В Тевтобургската гора била издигната статуя на Арминий – вожд на древното германско племе херуски, който през 9 г. сл. Хр. коварно нападнал и избил 20 хиляди римляни, независимо че бил на римска служба. Дори такива съмнително „героични“ постъпки с явно предателски привкус, се оправдавали, щом били извършени от германци. Освен това, по инициатива на „Аненербе“ се възпроизвеждали и разпространявали древни германски украшения.

    Темите за викингите, които германците смятат за родствена нация, както и за немските рицари, били доста разпространени в нацисткото изкуство. Техните образи се използвали за пропагандни плакати заедно с военната символика от онези години: маршируващите войници на Райха, танкове, самолети…

    Любопитно е, че самият Хитлер обичал да рисува пейзажи и натюрморти, а не монументални портрети или сюжети от митологията. И неговите картини съвсем не са лоши – за разлика от общоприетото мнение, че той бил некадърен художник. Талантът му се потвърждава и от съвременните експерти. Кой знае, ако е бил преминал последния изпит за Виенската академия по изкуствата – по рисуване на портрет, може би съдбата на Германия щяла да е различна. Макар, че може би на негово място просто щеше да е някой друг.

    Биохимията на любовта

    Какво е любовта? За този красив и загадъчен феномен се пишат песни и книги, правят се филми. Хората говорят непрекъснато за любовта, независимо дали са на 15, 30, 50 или дори на 80 години. Учените обаче все още не могат да установят как се ражда такова чувство, нито дори да му дадат определена дефиниция, а някои дори се съмняват в съществуването на любовта. Единственото нещо, на което науката успя да отговори, е как тя се е появила в сърцата и умовете на нашите далечни предци, еволюирала е от чувство на привързаност и чувство на сигурност и се е превърнала във възвишена романтична потребност.

    Нека последваме този път и да открием изходната точка на емоцията, която наричаме любов. Преди около осем милиона години климатът на Земята започнал да се променя. Нашите предци, древните хуманоидни маймуни, по онова време живеели в гори, които започнали да оредяват. В търсене на храна, те трябвало да слязат от дърветата на земята, а след това напълно да се преместят в саваната. В откритите пространства трябвало да се предвиждат на далечни разстояния  и след още четири милиона години първият човек се изправил на крака. Ходещата изправена самка вече не можела да носи дете на гърба си, защото това затруднявало търсенето на храна.     Но у мъжките самци се освободили ръцете и те вече можели да пренасят храната на големи разстояния. Така се появило първото разделение на задълженията между мъжете и жените. Разбира се, това все още не било любов. Любовта се появила с раждането на първото моногамно семейството (т.е. състоящо се от един мъжки и един женски индивид), които заедно отглеждат дете.

    Нашите предци изведнъж престанали да враждуват за територия, доминиране в групата и най-важното – за привличане вниманието на женските. Появили се моногамни семейства, които заедно отглеждали потомството. Благодарение на създаването на семейството, храненето на децата се подобрило, което имало положителен ефект върху развитието на интелекта и по-късно помогнало значително за превъзходството над други човекоподобни маймуни.

    Но как хората стигнали до моногамия? Оказва се, че причина за това са нашите гени, чиято основна задача е да се възпроизвеждат безкрайно, копирайки себе си. Но те не само трябва да се възпроизвеждат, но и да правят това максимално ефективно. Именно с тази хитра цел, гените създали своеобразен механизъм в човешкото тяло. Но какво би станало, ако изведнъж вече не се интересуваме от размножаването? Всичките им усилия ще отидат на вятъра. Затова се появила нуждата от семейство и любов.

    А какво представлява генът? Той е част от ДНК молекулата, съдържаща информация за протеина. В гените се предава информацията за наследствеността, която потомството наследява от родителите. За да заблудят човек, гените „изобретили“ хитроумния механизъм на любовта, като техни съучастници в тази схема са не по-малко хитрите хормони. За привързаност и влюбеност отговаря веществото, наречено допамин. Струва си нивото му в мозъка да расте, защото тогава идва еуфорията, човек става свръхактивен, губи апетит и сън, трревожи се за дреболии и едновременно с това започва по-добре да мисли.

    Защо гените правят човека нервен, но радостен и умен? Отговорът е прост: машината за трансфер на гените трябва да преодолее всички трудности, но да доведе до възпроизвеждане с избрания партньор. И това да стане възможно най-бързо, докато не се появи друг човек, който иска да участва в смесването на гените. При формирането на любовта в мозъка, в различните етапи участват и други вещества: фенилетиламин, серотонин, ендорфини, вазопресин и адреналин. Но еволюционното предимство получават именно тези двойки, които са в състояние да формират дългосрочни семейства: жените се грижат за децата, мъжете донасят храна. Само с любов няма как да се мине. Тук влиза в сила „присъединителната молекула“ -хормонът окситоцин. Той е отговорен за различни процеси в тялото – например да секретира по време на раждането, да облекчава болката и да помага в бъдеще да се забрави за нея. Също така, благодарение на този хормон се проявяват чувства като нежност към децата, желание да се прекарва времето с партньор, да се поддържа социален и физически контакт с него.

    Може да се каже, че окситоцинът е хормонът на семейството. За по-малко от три милиона години, хормоналните и емоционалните процеси, предизвикани от гените за най-ефективното копиране на самите себе си, са обрасли с гъстата обвивка на културата. Разбира се, откритието, че любовта е естествен механизъм и хората могат да се възприемат като хормонални машини, може да изглежда скучно или жестоко. Но науката е преди всичко търсене на истината, каквато и да е тя. Понякога може истината да не е толкова привлекателна. Но за да оцените истинската й красота, трябва да имате смелост, търпение и разум, които сме придобили благодарение на дългата и трудна еволюция.

    Гувернантката, която издава тайните на кралицата

    Марион Кроуфорд е на 22 години, когато влиза в кралския дом и става част от кралското семейство. Тя е наета от кралицата-майка Елизабет Боуз-Лайън като гувернантка за нейните две дъщери Елизабет и Маргарет. Техният чичо, Едуард, трябвало да стане крал, а момичетата да бъдат научени да се държат подобаващо (баща им Алберт бил вторият наследник, който да заеме трона).

    Но тогава всичко се променя. Едуард, който вече бил крал, се влюбва в Уолис Симпсън – американка, омъжвана два пъти. По онова време било крайно необичайно за крал да сключи брак с жена, която е извън кралското семейство, особено пък с такава, която е разведена. Едуард обаче се отказва от трона и остава с любимата си Уолис. Тогава брат му Албърт (сега Джордж VI) става крал, а дъщеря му Елизабет е негова наследница.

    Гувернантката Марион Кроуфорд се премества заедно с момичетата в Бъкингамския дворец, за да ги научи на кралски маниери. Дейностите в кралския дом били абсолютна тайна, а от служителите се очаквала пълна конфиденциалност. Дори нещо повече – тя била като неписан закон. С течение на времето Кроуфорд се превръща в една от най-близките доверители на кралицата, но все още била гувернантка. Дори след като момичетата пораснали, от нея се очаквало да остане в двореца и да загърби личния си живот за сметка на задълженията си. Макар че имала дългогодишен приятел, на Кроуфорд ѝ било забранено да се омъжи и тя напуска кралското семейство едва след като самата Елизабет (тогава на 21 години) се омъжва.

    Кралица Елизабет Боуз-Лайън

    В замяна на 17-те години вярна служба, Кроуфорд получава многобройни награди от кралското семейство. Тя получава няколко ордена, щедра пенсия и безплатна къща, намираща се в двореца Кенсингтън. След като се установява в новия си дом и поддържа добри отношения с кралското семейство, американското списание „Ladies Home Journal” се свързва с нея през 1949 година с предложение да напише статия за службата си в кралския дом. Вярна на принципите си, Крауфорд се допитва до кралицата, която ѝ дава своето позволение. Идеята била да се укрепят англо-американските отношения, но имало едно условие – статията да бъде публикувана анонимно.

    Когато статията била публикувана, в списанието все пак пишело, че Кроуфорд е източникът на информацията, която включвала детайли относно живота на бившия крал и Уолис Симпсън, което никак не се харесало на кралицата. Разказите на Коруфорд били четени с огромен интерес от хората, които били жадни за информация относно кралското семейство, начина му на живот и най-вече за бъдещата кралица Елизабет. Макар че позволява написването на статията, кралицата е бясна относно споделената информация. През следващата година Кроуфорд издава книгата „Малките принцеси“, в която описва детайли от живота в двореца, заради което кралицата си отмъщава, прогонвайки я от дома ѝ завинаги.

    Според някои читатели „Малките принцеси“ била книга, от която нямало за какво някой да бъде обиден, но кралицата я приема като предателство. След прогонването на гувернантката никой никога не споменава отново името ѝ в двореца. Едва след смъртта на Кроуфорд през 1998 година се узнава за участието на кралицата в написването на статията. В своето завещание Кроуфорд пише, че притежава кутия с писма от кралицата, в които тя пише, че е съгласна статията да бъде публикувана. Едва тогава светът научава, че Кроуфорд, която прави няколко опита за самоубийство след прогонването си, е защитавала кралското семейство до край.

     

     

    Източник: history.com

    5 от най-гледаните съдебни процеси

    Тед Бънди – 1979 година

    Малко преди да бъде екзекутиран през 1989 година, серийният убиец Тед Бънди убива 30 жени за периода 1974 – 1978 година (макар някои да смятат, че броят на жертвите му е по-голям). Арестуването на Бънди и последвалият процес заемат първите страници на множество вестници от цял свят. Назначени са му 5 адвокати, но бившият студен по право отказва, настоявайки сам да води защитата си, говорейки за себе си в трето лице. Повече от 250 журналисти от цял свят се насочват към Маями през лятото на 1979 година, когато започва делото срещу Бънди.Процесът е първият, който се излъчва по национална телевизия и не завършва никак добре за обвиняемия – той получава 2 смъртни присъди, а след 6 месеца получава трета смъртна присъда след съдебен процес в Орландо.

    Джефри Дамър – 1992 година

    Когато настъпва време серийният убиец и канибал Джефри Дамър да се изправи пред съда за убийството на 15 момчета и мъже, Court TV е на мястото, но излъчва предаване с 10-секундно закъснение, за да може да бъдат редактирани моментите, които биха могли да бъдат твърде обезпокояващи за зрителите. На 17.02.1992 година повече от 60 новинарски екипа са на разположение, за да излъчат съдебния процес. Дамър е осъден на 15 последователни доживотни присъди. На 28.11.1994 обаче, е пребит до смърт от друг затворник.

    О Джей Симпсън – 1995 година

    Интересът към процеса на О Джей Симпсън, който е обвинен в убийството на бившата си съпруга Никол Браун Симпсън и нейния приятел Роналд Голдман, е огромен. Адвокатът от защитата Джони Кокран също става известен със своите аргументи и най-вече с думите си, когато обвиняемият трябва да изпробва чифт ръкавици, които се смята, че е използвал по време на убийството. Кокран казва, че „ако ръкавиците не му станат, трябва да го оправдаете“. Повече от 100 милиона души гледат от домовете си и слушат думите на журито: „Ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Орентал Джеймс Симпсън за невинен по обвинение в убийство.“

    Фил Спектър – 2009 година

    Телевизионните екипи са в съда и по време на процеса срещу музикалния продуцент Фил Спектър, който е обвинен в убийството на актрисата Лана Кларксън, за която той твърди, че е извършила самоубийство в неговия дом. Истината е, че странното държание на Спектър е основното, което предизвиква любопитството на публиката към делото му. През 2009 година той е осъден на доживотен затвор.

    Кейси Антъни – 2011 година

    Младата майка от Флорида Кейси Антъни е обвинена в убийството на 2-годишната си дъщеря Кейли Мари и делото ѝ предизвиква истински фурор сред населението. Телевизиите излъчват стотици часове анализи на доказателствата  в периода от три години, който изминава от залавянето на Кейси до обявяването на присъдата. На журито му отнема точно 15 минути, за да обяви решението си – 25-годишната майка е призната за невинна по обвиненията в убийство – присъда, която е гледана от 5.2 милиона зрители.

     

    6 случая на масово унищожаване на книги

    Китай

    Златната епоха на писане и нови идеи в древен Китай продължава повече от 500 години. Въпреки войните и борбата за власт, продължили от 770 до 221 година пр.н.е., мъдреците успяват да развият етични и философски системи като Конфуцианството и Даоизма. През 221 година пр.н. е. войните спират и цялата власт преминава в ръцете на император Цин Шъхуан. Той и неговите съветници обаче, не се доверявали на философите и през 213 година пр.н.е. заповядват изгарянето на хиляди безценни книги. Всички исторически книги също са унищожени, за да може императорът да напише своя собствена версия, в която да възхвали себе си и подвизите си. Това продължава 3 години, когато Цин Шъхуан решава да погребе живи над 1000 философи, както и да изгори всички техни творби. Никой не знае колко незаменима информация е изгубена през този период.

    Индия

    В продължение на 600 години „Наланда“ е един от най-престижните университети в цял свят. Индийският университет привлича студенти от много страни, включително и Гърция. Студентите прииждали, за да имат възможността да се учат от книгите, намиращи се в една от най-великолепните библиотеки, които светът е виждал. Хилядите книги в „Наланда“ обхващали теми като граматика, логика, литература, астрология, астрономия и медицина. Много от тези текстове обаче били сред най-важните в будизма и може би точно към тях се е стремял Бахтияр Кижи и неговата мюсюлманска армия, когато нахлуват в университета през 1193 година. Според легендите в „Наланда“ имало толкова много книги, че му отнело цели 3 месеца, докато ги изгори.

    Испания

    Испанската инквизиция и по-специално инквизиторът Томас де Торквемада били известни с жестоките мерки, които предприемали срещу онези хора, които изповядвали „грешната“ религия. Когато „грешниците“ били убивани, много често техните книги били изгаряни заедно с тях. Инквизиторите били нащрек и за творби, написани на иврит или на арабски. Торвкемада дори организирал „фестивали“ за изгаряне на книги, при които били унищожавани хиляди томове.

    Книгите на маите

    Маите били напреднала цивилизация. През 100 година пр.н.е. те имали развита система за писане и през следващите 1400 години документирали своята история, както и направените астрономически наблюдения и календарни изчисления. След това пристигат испанците. В продължение на 3 месеца през 1562 година, испанците се опитват да накарат маите да приемат християнството посредством мъчения. Освен това, те изгарят всичко, написано от маите, което можели да открият. Според епископ Диего де Ланда: „Открихме голям брой книги и тъй като те не съдържаха нищо, което да не се приеме за суеверие или лъжи на дявола, ние ги изгорихме… това им причини много скръб“.

    Китай

    По време на Втората световна война японската армия успява да унищожи множество библиотеки. Тъй като те били местата, в които се съдържали документи за културното наследство на държавите, библиотеките представлявали ценна мишена. Японците унищожават цели 8 огромни китайски библиотеки, изравнявайки ги със земята, което води до загубата на милиони ценни книги.

    Босна и Херцеговина

    Основана през 1892 година, Националната библиотека в Сараево съдържала над 1.5 милиона книги. Около 150 000 от тях били редки и незаменими ръкописи. След Втората световна война са открити още важни томове, пръснати из цялата страна, които по-късно били събрани в Националната библиотека. На 25.08.1992 година обаче, сръбските войски обградили Сараево, започват да обстрелват библиотеката. Стените са съборени, а книгите изгорени. Десетки граждани се опитват да спасят ръкописите, но безуспешно. Почти всяка книга е унищожена.

    Трагичната съдба на братята Колиър, които умират затрупани под тонове вехтории

    Хоумър и Лангли Колиър били самотни братя, които живеели в апартамент в Харлем, Ню Йорк. Освен това, те били вехтошари, били параноични и изобретателни. В крайна сметка техните вехтории отнемат животите и на двамата братя, а смъртта им се превръща в обществен спектакъл.

    Началото

    Хоумър (1881 – 1947) и Лангли  (1885 – 1947) били синове на гинеколога Хърман Колиър и неговата братовчедка – оперната певица Сузи Колиър. Макар че Колиър не били типичното „нормално“ семейство, момчетата получават добро образование. Хоумър завършва право, а Лангли става инженер и химик. По-късно семейството се премества в апартамента в Харлем, но през 1909 година родителите им се разделят и момчетата решават да останат с майка си в Харлем. До 1929 година и двамата им родители са починали като всичките им притежания са оставени на тях.

    Нещата се развивали добре за братята. Лангли става пианист, а Хоумър практикува право. През 1933 година обаче Хоумър губи зрението си и Лангли напуска работа, за да се грижи за него.

    Самота и параноя

    Със започването на Голямата депресия и обедняването на страната, братята Колиър ставали все по-параноични. Усамотили се, започнали да излизат единствено през нощта, за да търсят храна и изключили телефона си. Децата започнали да замерват с камъни къщата на братята, разбивайки прозорците. Тогава Колиър поставили предпазни решетки върху тях . След като няколко пъти са правени опити да се нахлуе в дома им (заради слуховете, че крият огромно богатство), Лангли изгражда в дома им безброй пътечки, наподобяващи лабиринти, на които имало заложени капани.

    С какво ги е изграждал?

    С вещи… много вещи. Докато се изолирали от външния свят, братята станали вехтошари. Първоначално те започнали само с предметите, оставени им от техните родители, но по-късно прибирали всичко, което намерели по улиците. След като Хоумър губи зрението си, Лангли започнал да събира вестници и книги, предназначени за момента, в който брат му ще възстанови зрението си. В крайна сметка вещите заели цялото място в апартамента – от тавана до пода, така че Лангли започнал да оформя тунелите с капани сред вехториите.

    Тъй като Хоумър не напускал дома им и зависел изцяло от брат си, Лангли бил този, който излизал, преминавайки през тунелите (обикновено пълзейки).  По време на излизанията си извън апартамента, той умишлено се обличал по-лошо, за да не реши някой, че са богати и да бъде направен пореден опит да бъдат ограбени.

    Самотна смърт

    На 21.03.1947 полицията получава обаждане, в което се съобщава за миризма на разлагащо се тяло, идваща от дома на братята Колиър. Отзовалият се полицай бързо повикал подкрепление, защото никой не отговарял на позвъняването на вратата и нямало никакъв начин, по който да успее да влезе в затрупания апартамент. В крайна сметка на полицаите им се наложило да започнат да изкарват натрупаните вещи малко по малко, за да си осигурят достъп и да разследват ужасната миризма. Тази сцена предизвикала множество погледи от случайни минувачи, които знаели за чудатите братя. Всеки искал да надникне в дома им.

    След многобройни часове в разкопаване на вехториите, Хоумър Колиър бил открит мъртъв. Той бил седнал на един стол и подпрял главата си на коленете. Лекарите установили, че причината за смъртта е глад. Но какво е станало с брат му Лангли, който се грижел за него?

    Веднага плъзват слухове, че Лангли е оставил брат си да гладува до смърт, а в полицията пристигнала информация, че е бил забелязан на различни места в страната. Макар че тези улики са разследвани, те не довели до нищо. Било организирано погребение за Хоумър, но Лангли така и не се появил.

    Разчистването на дома на братята продължило и  в крайна сметка били извадени 120 тона вехтории. Изкарани са повече от 25 000 книги и тонове стари вестници. В крайна сметка загадката получава своя отговор. На 8.04.1947 тялото на Лангли е открито под купчина вестници. Според една от теориите той е носел храна на брат си, но преминавайки през тунелите е попаднал в един от собствените си капани, което предизвиква падане на купчината вестници, които го задушават до смърт. Хоумър е умрял от глад, очаквайки брат му да донесе храната.

    Хоумър и Лангли Колиър са погребани до своите родители. Що се отнася до къщата – след изнасянето на всички вещи, се оказало, че е в ужасно състояние. Няколко стени били срутени, таванът пропускал вода и имало дебел слой мухъл навсякъде. В момента тя представлява малък парк, кръстен на братята Колиър. Намира се на ъгъла на Пето авеню и 128-а улица в Ню Йорк.