Търсене
Още
    Начало Блог Страница 146

    Трагичният дуел на Пушкин, който отнема живота му

    Ива Великова
    -
    0
    Трагичният дуел на Пушкин, който отнема живота му

    Пушкин е любим автор не само в Русия, но и в цял свят. Основоположник е на руския реализъм в литературата и съвременния руски литературен език. Той е изключително влиятелна личност в своето време. Той обаче загива по време на дуел, а ето и няколко факта около това трагично събитие, отнело живота му.

    Смъртта и литературата често вървят ръка за ръка. Пушкин бил импулсивна личност и е участвал в множество дуели. Този, който отнема живота му, е дуел, воден между него и френския политик Жорж Дантес. Двамата се изправят един срещу друг през ноември 1836 година, когато Пушкин получава анонимен пасквил, който съдържа информация относно изневярата на съпругата му Наталия Пушкина. Пушкин предизвиква Дантес, но по-късно французинът предлага брак на Екатерина Гончарова – сестрата на Наталия Пушкина и поета отменя предизвикателството.

    Слуховете за неверността на Пушкина продължават дори след сватбата на сестра ѝ и Пушкин, който смятал, че авторът на пасквила е Барон ван Хекерен – немски посланик и осиновител на Дантес, пише хапливо писмо на барона. Писмото кара Хекерен да обяви, че първоначалното предизвикателство между Пушкин и Дантес все още е валидно.

    Мястото на дуелът било Черная речка, намираща се в покрайнините на Петербург. Климатичните условия били лоши – температурите били около -15 градуса по Целзий и духал силен вледеняващ вятър. В Европа разстоянието между противниците в дуела обикновено било между 25 и 30 крачки, но в този случай Пушкин и Дантес били само на 10 крачки един от друг. Дантес стреля първи и ранява Пушкин в корема. Поетът пада на земята, но успява да стреля и ранява дясната ръка на Дантес. Пушкин умира 2 дни по-късно.

    Дуелите в Русия били забранени още от Петър Велики и затова се осъществявали тайно. Наказанията за участие в дуел били сурови, понякога дори се наказвали със смърт. Докато е на предсмъртното си легло, Пушкин казва на Василий Жуковски и Пьотр Вяземски да се молят за спасението на Константин Карлович Данзас – неговият секундант. Данзас е арестуван заради участието си в дуела и осъден на смърт чрез обесване. По-късно присъдата му е променена на 2 месеца затвор.

    След смъртта на Пушкин Николай I осигурява семейството на загиналия поет, като изплаща неговите дългове и отпуска еднократна помощ  от  10 000 рубли на съпругата му. След това прогонва Дантес от Русия. Французинът напуска страната заедно със съпругата си Екатерина, а по-късно заявява, че прогонването му от Русия му е дало възможност да изгради „блестяща политическа кариера“ във Франция.

    Някои хора вярват, че Наталия Пушкина е била причината за смъртта на великия поет, тъй като не е можела или не е искала да прекрати слуховете по неин адрес и да защити честта на семейството. Руската поетеса Марина Цветаева дори пише относно Пушкина: „Красота и нищо повече, просто красота, без мозък, душа, сърце, без никакъв талант. Гола красота, режеща като меч“.

    Източник: www.rbth.com

    Юстиниановата чума

    Ива Великова
    -
    0
    Юстиниановата чума

    По време на управлението на император Юстиниан I (527-565) възниква една от най-големите пандемии, която отнема живота на милиони хора. Юстиниановата чума „пристига“ в Константинопол през 542 година – почти година, след като болестта се е появила в по-външните части на империята. Чумата се разпространява в продължение на 225 години, след което изчезва през 750 година.

    Болестта произхожда от Китай и Индия, а по-късно се пренася в Африка чрез сухопътните и морски търговски пътища. Тя се появява в Константинопол от Египет, след което продължава на север до Александрия и на изток към Палестина. Юстиниановата чума се предава от черния плъх, който пътувал в корабите със зърно, изпращани до Константинопол в знак на почит.

    През 8 век Северна Африка е основният източник на зърно за империята, заедно с редица други стоки като хартия, нефт, слонова кост и роби. Зърното се съхранявало в огромни складове, които представлявали идеално място за размножаване на плъхове и бълхи. Някои учени твърдят, че плъховете обикновено не пътуват на повече от 200 метра от мястото си на раждане, но веднъж попаднали на корабите със зърно, те били пренасяни на стотици километри.

    Римският историк Прокопий Кесарийски описва настъпилите през този период климатични промени – необичайни снеговалежи, заледявания в средата на лятото, ниски температури. Това дава началото на десетилетия с лоши климатични условия, социални смущения, война и първото регистрирано огнище на чумата. От друга страна ниските температури повлияват върху реколтата, което довежда до недостиг на храна в цялата империя. Към всичко това се прибавят и инфектираните плъхове, които непрекъснато се размножавали. По този начин се създават условия, перфектни за възникване на епидемия. Тя е кръстена на император Юстиниан I и засяга почти половината от населението на Европа.

    Според анализите на учените юстиниановата чума била бубонна. В „Тайната история“ Прокопий описва жертвите на болестта, които страдали от халюцинации, кошмари, треска и отоци в слабините, подмишниците и зад ушите. Някои изпадали в кома, а други умирали веднага след появата на първите симптоми. Интересното е, че Прокопий обвинява Юстиниан I за избухването на чумата, заявявайки, че императорът е или дявол, или е наказван от Бога.

    Чумата била толкова разпространена, че никой не бил в безопасност. Дори императорът се заразява, но не загива. Мъртви тела изпълвали улиците на града. Юстиниан нарежда на войниците да изхвърлят мъртъвците, а след като гробищата се напълват, били изкопавани ями.

    Болестта върлува в Константинопол в продължение на 4 месеца, но продължава да се разпространява и убива хора през следващите 3 века, като последните случаи са регистрирани през 750 година. Следващата такава пандемия се случва през 14 век и е позната като Черната смърт.

    Чумата допринася за отслабването на Византийската империя както политически, така и икономически. Тъй като болестта се разпространила сред Средиземноморието, способността на империята да устои на враговете ѝ отслабва. През 568 година Лангобардите успешно нахлуват в северна Италия и побеждават малкия византийски гарнизон, намиращ се там, което довежда до разделяне на полуострова.

    Империята не успява да спре и нахлуването на арабите. Намалялата византийска армия не може да се справи и поради невъзможността да се наемат и обучат нови войници заради разпространението на чумата и огромната смъртност.

    Търговията също не вървяла. Все по-малко хора обработвали земите, произвеждайки все по-малко зърно, което довело до покачване на цените. Селскостопанският срив обаче не попречва на Юстиниан да запази данъците такива, каквито са били преди епидемията. Прокопий пише, че в Константинопол умирали по около 10 000 души дневно. Неговите данни биват оспорвани от съвременните историци, които смятат, че в столицата са загивали по около 5000 души дневно. В крайна сметка около 20% – 40% от населението на Европа загива вследствие на Юстиниановата чума.

    Сестрите на някои известни исторически личности, за които не знаехте

    Ива Великова
    -
    0
    Сестрите на някои известни исторически личности, за които не знаехте

    Мария Анна Моцарт

    Мария Анна Моцарт е музикантка и по-голяма сестра на Волфганг Амадеус Моцарт. На 12-годишна възраст Мария вече карала цяла Европа да се прехласва по нейната дарба, като изпълнявала трудни музикални произведения на пиано. Мария била обучавана от баща им Леополд, а по-късно тя самата помага на Волфганг. По-малкият ѝ брат получава първокласно обучение и свири заедно с Мария пред стотици зрители. Когато Мария навършва 18 години, баща им прекратява музикалната ѝ кариера, защото не било прието жените да обикалят из страната като музиканти. Волфганг обаче никога не престава да възхвалява дарбата на сестра си.

    Роузали По

    Детството на Едгар Алън По и сестра му Роузали е трагично. Тяхната бавачка им дава джин и опиум още от ранна детска възраст. Те изгубват родители си още като деца, след което Роузали била осиновена от г-жа Макензи, а Едгар отива в семейство Алън. Умственото развитие на Роузали достига до едно ниво, след което престава да прогресира, вероятно заради алкохола и опиума, с които е била тъпкана като дете. Тя често страда от меланхолия и слабост. След като осиновителката ѝ умира, а войната оставя семейството без работа и средства, Роузали била принудена да живее на улицата. Тя умира напълно разорена и сама в един пансион.

    Сестрите Уайлд

    Емили и Мери Уайлд са полусестри на Оскар Уайлд. Дали той е знаел за тяхното съществуване остава загадка. Двете момичета са незаконни деца на бащата на Оскар – сър Уилям Уайлд, които се раждат преди брака с майка му. Уилям Уайлд прави всичко възможно те да стоят далеч от новото му семейство, дори след тяхната смърт. През 1871, когато Емили е на 24, а Мери на 22 години, Сър Уайлд ги изпраща да живеят в дома на тяхна роднина в Монахан, Ирландия. По случай посрещането им бил организиран бал, по време на който роклята на Емили се запалва. Докато се опитва да спаси сестра си, роклята на Мери също се запалва. След няколко дни Мери умира, а Емили загива три седмици по-късно. Благодарение на влиянието, което имал, Сър Уилям Уайлд успява да потули случая и смъртта на момичетата не е описана във вестниците.

    Мюриъл Еърхарт

    Сестрата на Амелия Еърхарт била активист, автор и носител на награди. През по-голямата част от живота си, Мюриъл живее в Медфорд, Масачузетс, където преподава английски език. Тя била много активна общественичка и е член на различни организации. Печели приза „Гражданин на годината“ през 1979 година. Мюриъл пише образователни статии, биографията на съпруга си, както и историята на Амелия Еърхарт.

    Илзе Браун

    Илзе Браун работи като рецепционистка за един еврейски доктор, когато сестра ѝ Ева Браун започва да се среща с Хитлер. Илзе е най-голямата от трите сестри Браун и е единствената, която не се свързва с нацистките идеали. В крайна сметка тя била принудена да напусне работата си, заради своята лична безопасност, а след Нюрнбергските закони Илзе отхвърля предложението на сестра си Ева да ѝ намери работа при личния доктор на Хитлер. Срещата между Илзе и Хитлер била неизбежна и когато се случва, тя не остава впечатлена. Илзе твърди, че Адолф изглеждал по-добре на пропагандните постери, отколкото на живо. Умира от рак през 1979 година в Мюнхен.

    Вилхелмина ван Гог

    Много малко е известно за по-малката сестра на великия художник. Тя е родена през 1862 година. Двама от братята ѝ умират на около 20-годишна възраст, след което Вилхелмина започва работа в една болница. През 1902 година тя изчезва, а след като е открита е настанена в психиатрична клиника и диагностицирана с деменция. Вилхелмина прекарва следващите 40 години в психиатрично заведение.

    Паула Хитлер

    Паула е сестра на Хитлер. Смята се, че като дете тя е била тормозена и бита от брат си Адолф като самата тя твърди, че най-ранният ѝ спомен бил как той я удря през лицето. Паула обаче вярвала, че тези удари са „добри за нейното образование“. По-късно Паула се влюбва в нацистки невролог. За разлика от Елзе – сестрата на Ева Браун, Паула приемала идеологията на брат си. Любимият ѝ е заловен от руснаците преди двамата да успеят да сключат брак, след което тя заживява с фалшива самоличност в село близо до Берхтесгаден. Умира през 1960 година.

    Кейтърин Райт

    Кейтърин е сестра на братята Орвил и Уилбър Райт, които извършват първия контролиран полет с моторен летателен апарат. Родената през 1874 година Кейтърин става първата от семейството, която има диплома от колеж. Освен това, тя се занимава с бизнеса на братята си, омайвайки инвеститорите със своята красота и скромност. Кейтърин окуражавала братята си за експериментите с полети, а когато летателният апарат на Орвил се разбива по време на един от полетите, тя се грижи за него до оздравяването му. Кейтърин е наградена с Орден на почетния легион, превръщайки се в една от малкото американки, получавали тази награда. Преди да навърши 50 години, Кейтърин сключва брак със свой приятел, но три години по-късно умира от пневмония.

    Берта Майне – жената, която оцелява от „Титаник“, но никой не вярва на историята ѝ

    Ива Великова
    -
    0
    Берта Майне – жената, която оцелява от „Титаник“, но никой не вярва на историята ѝ

    Всички знаем историята на „Титаник“. Повече от 1500 души изгубват живота си в нощта на потъването на кораба – на 15.04.1912 година. Сред многобройните разказвачи на историята за „Титаник“, независимо дали в книги, вестникарски статии или филми, вероятно най-завладяващите са онези на оцелелите от злополуката.

    Интересна например е историята на Джени Хансън, която била приета в болница след като оцелява от „Титаник“. Ужасното събитие уврежда нервната система на Джени и състоянието ѝ остава лошо до края на живота ѝ. В резултат на това тя не можела да плаче със сълзи и страдала от ужасяващи кошмари. Друга история е тази на Ричард Норис Уилямс – оцелял от „Титаник“, който се противопоставил на решението на лекарите да ампутират и двата му крака. По-късно той става шампион по тенис.

    И тук идва ред на историята на Берта Антонин Майне, която, ако не била срещнала любовта на живота си, не би се качила на „Титаник“. Тя е родена в Брюксел през 1887 година и работи като кабаретна певица, която била известна сред богатите и известните. През зимата на 1911 година тя се запознава с хокейния играч от Монреал Куиг Едмънд Бакстър. Той бил на същата възраст като Берта и от богато семейство. Двамата бързо стават любовници.

    Куиг претърпял травма на окото, което прекратява спортната му кариера и в момента на запознанството си с Берта той ѝ споделя, че ще пътува заедно с майка си и сестра си към дома им в Монреал на „Титанк“. Берта била впечатлена и се съгласява да пътува с новия си любим в първа класа на луксозния кораб. Тя се регистрира под псевдонима „Мис де Вилиер“.

    Когато корабът се сблъсква с айсберга, Куиг излиза от каютата си, за да види какво се случва. Тогава той разбира от самия капитан, че корабът ще потъне и че трябва много бързо да качи семейството си на спасителна лодка. Куиг успява да намери място в лодка номер 6 за майка си, сестра си и любимата си, но Берта отказвала да се качи без него. По-късно тя изявява желание да се върне на потъващия кораб, за да събере някои от бижутата си, които не успяла да събере в бързината. В крайна сметка известната светска личност Моли Браун успява да убеди Берта да не напуска мястото си на спасителната лодка заради бижута.

    Куиг остава на кораба и за съжаление по-късно умира. Тялото му никога не е открито и идентифицирано. Берта остава със семейството на любимия си в Монреал в продължени на няколко месеца, след което се връща в Европа и продължава кариерата си на певица, но този път в Париж. Тя остава неомъжена до края на живота си.

    Берта разказва на своите племенници за преживяното в онази кошмарна нощ, но за съжаление те не ѝ повярвали. Всъщност никой не ѝ повярвал за това, че е оцеляла от „Титаник“. По някаква незнайна причина всеки се съмнявал в истинността на разказите ѝ. Берта умира през 1962 година – на 75-годишна възраст. След нейната смърт думите ѝ са потвърдени, след като личните ѝ притежания, писма и снимки са открити. Те разказват и доказват всичко, което Берта е описвала за инцидента на „Титаник“ преди смъртта си.

    5 невероятни проекта за сгради, които така и не са построени

    Ива Великова
    -
    0
    5 невероятни проекта за сгради, които така и не са построени

    Мотопия

    През 60-те и 70-те години Великобритания е впечатлена от способността на компания „Pilkington” да произвежда огромни плочи от стъкло. Компанията основава нов клон, наречен „Glass Age Development Committee”, с който да пoпуляризира употребата на стъкло като строителен материал. Един от техните най-известни планове е „Монотопия“ – град, направен по дизайн на Джефри Джелико, в който автомобилите и всички пътища да бъдат разположени върху покривите на огромни стъклени сгради като по този начин земята да остане само като зона за почивка, паркове и зеленина. Проектът и днес би бил невероятен, а тогава предизвиква истинска сензация. Той не се осъществява и в крайна сметка от „Монотопия“ остават само схемите и чертежите.

    Огромният купол на Международното летище Лос Анджелис

    Летището и днес има невероятна архитектура, но първоначалните планове на архитектите от „Pereira & Luckman” през 1952 година били по-различни. Те искали летището да се разполага под гигантски стъклен купол с палмови дървета, достигащи до покрива му, от където щели да започват терминалите.

    Хотел „Атракция“ в Ню Йорк

    Хотелиерът Едуард Карлтън бил впечатлен от архитектурния дизайн на Антони Гауди. Затова през 1908 година, когато Карлтън възнамерявал да построи нов луксозен хотел в Манхатън, той пътува до Испания, за да се срещне с архитекта и да поиска от него да проектира сградата. Хотел „Атракция“ трябвало да бъде висок 304 метра, извисявайки се над Манхатън, но Гауди се отказва от проекта година по-късно.

    Куполът в Манхатън

    Дори днес идеята хората да живеят под огромен купол изглежда невероятна. Такава е била и през 1960 година, когато инженерът Бъкминстър Фулър и архитектът Шожи Садао предлагат в Манхатън да бъде изграден стъклен купол с диаметър 3 километра.

    “Green Bird” в Лондон

    Аргитектите от „Future Systems” предлагат през 1990 година да бъде изградена 83-етажна кула с височина 440 метра в Лондон, която величествено да се извисява над града. Идеята била посрещната добре, но по-късно архитектите се отказват от нея, защото кулата щяла да има странна форма, която никога нямало да се отърве от подигравки.

    5 награди, които не искате да спечелите

    Ива Великова
    -
    0
    5 награди, които не искате да спечелите

    Вероятно сте чували за наградите „Дарвин“, които се присъждат на хора, които поради своята собствена глупост са загубили живота си. Това определено е награда, която никой не иска да спечели. Изненадващо е обаче колко много такива още има. Представяме ви 8 от тях:

    Наградата „Bookseller/Diagram Prize” – за най-странно заглавие на книга

    През 2013 година тази награда бе връчена на Реджиналд Бакели за книгата му „Goblinproofing One’s Chicken Coop: And Other Practical Advice in Our Campaign Against Fairy Kingdom” (все още няма български превод). Сред участниците са книги като: „God’s Doodle: The Life and Times of the Penis” на Том Хикман и “How Tea Cosies Changed the World” на Лоани Прайър.

    Наградата „Стела“

    През 1992 година се прочу случаят на жена, която осъжда „Макдоналдс“, защото не са я предупредили, че кафето ѝ е горещо. Тази награда, която се присъжда за „безразсъдни съдебни дела“ е кръстена на нея. Ето и един от примерите – 57-годишният Рой Питърсън Младши от Вашингтон завежда дело срещу производители на сушилня, защото чифт панталони са унищожени в нея. Той иска да му бъдат заплатени 65 462 500 долара за загубата. Точно така – над 65 милиона долара за панталони! Питърсън се представя сам в съда, плаче за загубата на панталоните си и твърди, че в историята не е имало по-завладяващ случай от неговия.

    Състезанието „Bulwer-Lytton Fiction Contest”

    Това не е точно награда, а състезание за най-лошо първо изречение в роман. Победителят през 2012 година е Кати Браянт от Манчестър, която пише:

    „Докато ѝ казваше, че я обича, тя се взираше в очите му въпросително, защото бе забелязала, че той има демодекоза, а малките демодекси се втурваха към корените му, за да изядат секрецията на мастните жлези като всяка от женските снасяше по 25 яйца във всеки корен, причинявайки възпаление… и ако очите действително са прозорците към душата, неговата душа се нуждаеше от разравяне“.

    Наградата „Food in Mouth”

    Сигурни сме, че веднага бихте се сетили за някого, когото да номинирате за тази награда. Тя се присъжда на публични личности, които са направили изключително объркан коментар. Дори бившият губернатор на Масачузетс – Мит Ромни я е печелил за своята реч, в която казва: „Вярвам в Америка, в която милиони американци вярват, че Америка е това, в което милиони американци вярват. Тази Америка обичам аз.“

    Награди „Златна малинка“

    От 1980 година със „Златна малинка“ се награждават актьори. За разлика от Оскарите обаче, които се присъждат на хора от кино индустрията, справили се отлично в своето поле на работа, „Златна малинка“ се присъжда на онези от тях, които са се представили най-лошо. През 2013 година „Здрач: Зазоряване“ – част 2 печели в категориите: Най-лоша режисура, Най-лоша главна женска роля, Най-лоша поддържаща мъжка роля, Най-лоша екранна двойка, Най-лоша част от поредица филми и Най-лош дизайн на костюмите.

    Кратка история на 4 епични раздели

    Ива Великова
    -
    0
    Кратка история на 4 епични раздели

    Тезей и Ариадна

    Бащата на Ариадна – критския цар Минос ѝ поверява своето най-скъпо притежание – лабиринта. Ариадна обаче се влюбва в Тезей и му дава червена вълнена прежда, днес известна като „нишката на Ариадна“, която той да размотава, навлизайки в лабиринта, където трябвало да победи чудовището Минотавър. Тезей го убива и успява,благодарение на нишката, да намери своя път обратно. Той бил благодарен на Ариадна и избягва с нея в Атина, но по-късно я изоставя, докато тя спяла на остров Наксос.

    Юлий Цезар и Косуция

    Още преди Юлий Цезар да се превърне в могъщ владетел, той имал връзка с младата Косутия. Историците не са сигурни дали връзката им е била официална, но е сигурно, че Цезар прекратява отношенията си с нея, за да започне връзка, която да е по-подходяща за него и неговото положение. В крайна сметка той се влюбва в Корнелия Цина, с чиято помощ започва кариерата си като римски владетел.

    Ейбрахам Линкълн и Мери Оуенс

    Преди да стане президент на Америка и да срещне своята половинка Мери Тод, Ейбрахам Линкълн има връзка с жена от Кентъки на име Мери Оуенс. Сестрата на Мери – Елизабет, се опитала да свърже двамата млади, които обаче никога не се били срещали. Линкълн, който обичал да се шегува, казал на Елизабет, че ще се ожени за сестра ѝ ако тя е съгласна да се премести в Илинойс. По-късно, когато тя се съгласява, Линкълн изпраща множество писма на Мери, в които я убеждава, че тя всъщност не иска да се премества и да живее с него. Може би е било по-лесно да не предлага брак на първо място.

    Уолис Симпсън и Ърнест Алдрик Симпсън

    Магнетичният Алдрик Симпсън изоставя първата си съпруга, за да сключи брак с красивата Уолис Уорфилд. Бизнесменът обаче се изненадал, когато след време Уолис го напуска заради уиндзорския херцог Едуард VIII. Заради тази любов херцогът е принуден да избере между жената, която обича и короната. Както е известно, Едуард избира Уолис и двамата прекарват остатъка от живота си обикаляйки света.

    “Рев“ – най-опасният филм в историята на киното

    Ива Великова
    -
    0
    “Рев“ – най-опасният филм в историята на киното

    През 1969 година Типи Хедрен и тогавашният ѝ съпруг Ноел Маршал работят в Африка, когато един ден забелязват как прайд лъвове се отправя към една изоставена къща. Животните вдъхновяват Хедрен и Маршал и те решават, че ще напишат сценарий за филм веднага щом се върнат у дома. За съжаление те не знаят, че филмът им ще се превърне в една от най-злополучните продукции във филмовата индустрия, правени някога.

    Филмът на Хедрен и Маршал е наречен „Рев“ и снимките по него започват през 1974 година. В него Типи играе главната роля, но участват и много други членове на семейството – самият Ноел Маршал, неговите синове Джон и Джери, както и дъщерята на Типи – Мелани Грифит. Филмът проследява историята на едно семейство, което е атакувано от животни в джунглата.

    За целта Хедрен и Маршал търсят помощта на дресьори, но никой не иска да им заеме 30-40 лъва, както се изисквало от сценария на филма. Двамата са разочаровани, но скоро решават сами да отгледат лъв. Те го настаняват в собствения си дом, но след многобройните оплаквания от съседите, двамата се преместват в ранчо извън Лос Анджелис, което да е по-подходящо за новия им любимец. По-късно те започват да отглеждат в ранчото още лъвове, тигри и дори африкански слонове.

    По време на снимките почти всяка сцена, която е с участието на лъвове, била импровизирана и заснемана с няколко различни камери. На снимачната площадка винаги имало около стотина души, както и около 150 необучени лъвове, тигри, леопарди и гепарди. Въпреки първоначалния план, според който снимките трябвало да бъдат завършени за 9 месеца, на екипа му отнема цели 5 години, докато завърши заснемането на филма. Междувременно нараняванията се превръщат в ежедневие за снимачния екип.

    Режисьорът Ян де Бонт е нападнат от лъв, вследствие на което получава 220 шева. Хедрен счупва крак, след като е изхвърлена от един от слоновете, докато се опитвала да балансира върху него. Освен това тя също е ухапана от лъв – инцидент, който е включен във филма. Дъщеря ѝ Мелани Грифит също е атакувана от един от лъвовете и получава 50 шева. В един момент всички се страхуват, че след едно от нападенията има вероятност тя да загуби окото си.

    Маршал също бива нападнат от животните няколко пъти. При един от инцидентите тялото му е одрано от гепард. Отнема му няколко години, докато се възстанови напълно. Братът на Маршал също е ухапан, а помощник-режисьорът Дорон Каупър е атакуван в гърлото, има наранявания по главата, гърдите и крака.

    По-късно ранчото се наводнява, при което декорът е унищожен и са убити три от лъвовете. Това допълнително усложнява завършването на снимките, които и без това са се проточили във времето. Тогава Хедрен коментира, че са решени да завършат филма, защото смятат, че той ще има огромен успех. Въпреки това, „Рев“ се оказва катастрофа. В крайна сметка той се оказва прекалено скъп, отнема прекалено много време, за да бъде завършен и не се представя добре, когато е пуснат в кината за първи път през 1981 година.

    По време на снимките се случват общо около 70 нападения от животни. Голяма част от тях са заснети и включени във филма. Предвид това „Рев“ е смятан за най-опасния филм, правен някога. Типи Хедрен дори оспорва тези цифри, споделяйки, че нападенията са били около 100. По-късно тя казва, че съжалява, че е позволила огромни лъвове да живеят заедно със семейството ѝ.

    Древните египтяни – откриватели на Австралия?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Древните египтяни – откриватели на Австралия?

    За откриването на Австралия досега се води спор. Едни смятат, че неин откривател е холандецът Уилям Янсон, който през 1606г. действително слиза на брега й, но не развива откритието си. Други са „фенове“ на Джеймс Кук – през 1770г. той изследвал по всички географски правила източното австралийско крайбрежие. Но напълно е възможно да се окаже, че и двамата са били изпреварени от… древните египтяни.

    През 1837г. английският пътешественик и географ Джордж Грей поел на експедиция към западните и южните брегове на Австралия, които дотогава били почти неизследвани. По време на продължителното и трудно пътуване той открил река Гасконе и тръгнал да изследва течението на Гленелг. Но в устието на тази река, корабът му се разбил в подводни скали. Географът и членовете на екипажа едва успели да се изкачат на брега. Изтощени и отпаднали, те започнали да се промъкват през непроходими гори към град Пърт, до който имало около 500 мили (800 км).

    По време на една от почивките, Грей решил да проучи някаква загадъчна пещера на речния бряг. Когато влязъл, изненадата му била неописуема – върху опушените сводове ясно се виждали рисунки, направени от човешка ръка. Но изумлението му нараствало: те далеч не приличали на примитивните скални драсканици на австралийските аборигени. Не само това, но и фигурите, изобразени върху тях, не изобразявали туземци – а хора, които напомняли древните египтяни! Слисаният Грей се втурнал към изморените си спътници – които след малко също се убедили, че тези рисунки, очевидно направени преди много години, изобразяват хора от Древен Египет.

    Египетски ероглифи, открити в Националния парк в Нов Южен Уелс, на 100 км. северно от Сидни

    Но когато пътешествениците се добрали до града, откритието им не било посрещнато с ентусиазъм – малко ли неща може да се привидят на гладните и измъчени хора…

    За откритието на Грей в тази пещера си спомнили след почти век – когато през 1931 година намерили други подобни загадъчни скални рисунки. Те били открити в Централна Австралия от археолога Майкъл Тери. Тези рисунки също не приличали ни най-малко на обичайните неугледни контури, изписвани от аборигените. Върху тях старателно били изобразени чертите на лицата, детайлите на дрехите – и отново външността и облеклата на нарисуваните хора очевидно не принадлежали на австралийските диваци. Рисунките били на височина повече от 10 метра над земята, което представлявало още една загадка – как са създадени?

    Египетският Бог Анубус, издълбан на камък, в пещера в Австралия

    Една година по-късно, през 1932г., край Макай били открити няколко кладенци, пробити в плътен каменен масив. Дълбочината на тези структури била около 10 метра, а според заключенията на археолозите те били направени преди няколко стотин години. Но нали австралийските аборигени нямали оборудване за такива сондажи?!

    През 1961г., недалеч от град Алис Спрингс били открити нови загадъчни скални изображения. Те били изследвани от група учени от Историческия музей в Аделаида и Австралийския институт за изучаване на аборигените. Експедицията направила над 400 снимки на скалните рисунки. Робърт Едуардс, куратор на отдел „Антропология“ в Австралийския музей, заявил: „Те не принадлежат на никаква позната форма на туземна култура“.

    Това заключение потвърждава хипотезата, която отдавна е разпространена в научните среди – в миналото Австралия е била посетена от някакъв загадъчен народ, който няма нищо общо със сегашните примитивни аборигени.

    Откъде идват тези мистериозни племена? Антропологът Графтън Елиът Смит, професор в университета в Манчестър, предложил версия, която първоначално предизвикала смях сред  колегите му: в Австралия някога са идвали… египтяни! В подкрепа на своята хипотеза той цитирал следните факти: някои австралийски племена имат странния за тези места обичай да мумифицират покойниците си. Тази практика била премахната едва в края на ХІХ-ти век от християнски мисионери. Но, за щастие, мумиите останали незасегнати и запазени. Тяхното проучване посочило, че те са били мумифицирани по същия начин, както го правели древните египтяни.

    През февруари 1964г. в Египет била открита гробница на жена, погребана около 1000г. пр. Хр. Изследването показало, че за балсамирането било използвано евкалиптово масло. Това обаче изглеждало направо невероятно. Та нали единствените място, откъдето тогава биха могли да получат такова масло, били Австралия и Нова Гвинея! Находката била още едно звено в поредицата доказателства на Елиът Смит. Но имало и още…

    В началото на 20-ти век австралийският фермер Анди Хендерсън поставял нова ограда в двора си. Лопатата му се ударила в парче желязо, което отхвърлил, без да го поглежда. Но все пак, нещо привлякло вниманието му. Оказало се, че това е стара захабена монета. Той я взел и оставил на лавица в къщата си, където останала повече от половин век.

    През 1965г. един историк дошъл на гости на внуците на фермерите. Той се заинтересувал от монетата и установил, че от едната й страна бил изобразен рогатият Зевс Амонски, а от другата – орел върху зигзагообразна мълния. Тези знаци били емблема на Птолемейската династия на египетските фараони. Находката била от времето на Птолемей IV, който управлявал Египет от 221г. до 204 г. пр. Хр. С такива монети се плащали заплатите на тогавашните египетски войници…

    Съвсем наскоро, предположението, че египтяните в древността са посещавали Австралия, получи още едно потвърждение. На полуостров Арнемланд, по пътя към град Дарвин, момчета намерили странно камъче. То се оказало малка скулптура на свещен египетски бръмбар-скарабей. Археолозите датирали находката като принадлежаща на І-во хилядолетие пр. Хр.

    Тези находки може би дават отговор на загадката, която отдавна интересува египтолозите: защо върху някои египетски храмове са изобразени хора, които не приличат на нито един народ, покорен от египтяните или техен съсед? Дали това не са били древни австралийци?

    Как „кучетата на войната“ изядоха Рим

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как „кучетата на войната“ изядоха Рим

    Винаги е имало и ще има хора, които владеят оръжието и са готови да продадат това свое умение. Някои ги привлича битката, опасността, адреналинът, a други – желанието да убиват и грабят. Tрети просто имат нужда от пари. Твърде често наемникът е по-лош войник от воина-защитник на своята родина – но във всички времена, различни владетели и държави търсели „войниците на съдбата“, „дивите гъски“ или „кучетата на войната“, както наричат ​​наемниците.

    Първият известен случай на тяхното използване е отбелязан преди 3600 години. Армията на Древен Египет наполовина се състояла от наети чужденци. После, такива използвали картагенците и персите. В прочутата битка при Гавгамела, за Александър Македонски се сражавали 9000 наети гърци.

    През III век. пр. Хр. договор с наемни воини на пергамския цар Евмен I ясно определял условията за наемане: заплата, 2-месечна почивка след 10 месеца служба, пенсия за сираците, в случай на смърт на воина-баща, пенсия на воина, който е изслужил договорения срок (или за неговите близки, или „комуто воинът остави“).

    Но Римската империя довела нещата с наемниците до абсурд. При това – самоубийствен абсурд. В продължение на много векове, нейната армия била най-силната в света, запазвайки бойната си способност, въпреки сътресенията в държавата. Каква била тайната на нейното превъзходство?

    Първоначално тя се комплектувала само от римски граждани. Но разширяването на империята и постоянните войни изисквали все повече войници. Документирано е наличието на приблизително 50 легиона (заедно със спомагателните войски – 350 000 души). Римските легионери превъзхождали всеки враг благодарение на предимствата на постоянната армия: строга дисциплина, редовна подготовка, тактическо майсторство.

    Но нуждите все надвишавали наличните човешки ресурси. Затова във войските започнали да набират чуждестранни наемници, отначало само като граничари. А после към всеки легион придали няколко спомагателни кохорти от не-римляни (стрелци-критяни, прашкари-балеарци, конници-нумидийци и т. н.), които получавали само 1/3 от заплатата на легионера. Техни центуриони били римляни, командният език бил латински, а в ежедневието говорели на собствения си език. За да господства латинският дух, легионът се съставял по такъв начин, че римляните винаги да са мнозинство, а помощните части се разделяли на малки групи, които не били свързани помежду си.

    Римски легионери от времената на Гай Марий. Източник – BBC, “Цезар”

    Но великите завоевания останали в миналото. Армията скучаела в далечни провинции, като от време на време участвала в дворцови преврати. Чистокръвните римляни стигали само за преторианската гвардия (12 000 воини). Военната кариера станала непрестижна за римляните, които предпочитали да бъдат чиновници. А по-голямата част от изнеженото население се отдавала на всякакви удоволствия. Това се отразило тежко върху икономиката на Рим, а оттам и върху армията. В началото на III-ти век сл. Хр. изчезнали пълноценните пари – и легионерите започнали да получават само ежедневни дажби храна. В замяна им позволили да имат свои ферми, където работели, за да изхранват семействата си. Така воинът, който преди живеел в казармата и изпращал пари на семейството си, започнал да живее у дома и се явявял на служба само за занятия. Професионалният войник се превърнал в разхайтен военен заселник с незначителна бойна стойност.

    Преторианската гвардия

    Затова пък, наемникът-чужденец ставал все по-силен. Превъзходството на агресивните варвари с тяхната енергия на полудиваци бързо се проявила: спомагателните кохорти станали ядрото на армията (с по-добро заплащане), а легионите се превърнали във войска второ качество. Думата „варварин“ стана синоним на воин. Колкото повече били те, толкова по-ефективна била армията. Римляните били гонени от командните постове, а вместо тях назначавали германци.

    Германските мигранти се появили в империята като наемници, които запазвали племенната си система и се преселвали заедно с цялото си семейство и имущество. (Аналогията със съвременна Европа далеч не е случайна). Т. нар. „Велико преселение на народите“, всъщност представлява най-вече миграция на цели германски племена на територията на империята, за да й служат.

    Постепенно, в продължение на 300 години Рим загубил днешна Западна Европа, поради преселването на германските мигранти – които ту били наемани от римляните, ту воювали срещу тях. Императорите, които разчитали на чужденците, свързани с тях само чрез пари, отслабвали все повече. В борбата за трона печелел онзи, който имал повече наемници. За да прикрие зависимостта от тях, император Проб (276г.-282г.) разпръснал 16 000 германци във всички легиони, а римляните започнали да им подражават, като променяли тактиката, набора от оръжия и т. н.

    Германският наемник векове наред бил страшна сила, но му липсвала организация, за да се възползва от нея. Сега вече имал и организация. Племената на мигрантите унищожили римската власт, която вече не разчитала на собствена, национална военна сила. Мигрантите превзели Галия, Италия, Испания и Африка, обявявайки ги за царства на западните и източните готи, на бургундите, франките, вандалите… После довършили и самата империя.

    Ситите римляни загубили собствената си държава, като станали зависими от  пренебрегваните  варвари и в крайна сметка били унищожени от тях. Но римският воин никога не бил победен от наемник – той бил заменен от него.

    Това не напомня ли за събитията, които днес се случват в Европа?

    Находката от Кастендоло

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Находката от Кастендоло

    В края на 1960 г. Джузепе Рагацони, професор по геология от Технологичния институт в италианския град Бреша, работел сред коралови пластове край село Кастендоло, под хълма Каледе Вента.

    Рагацони пише: „Докато търсех черупки в кораловите слоеве, в ръцете ми попадна горната част от човешки череп, напълно покрита с парчета корали, облепена от зелена и синя глина. Бях много  изненадан. Продължих да търся и намерих кости от гръден кош и крайници, които съвсем явно и очевидно принадлежаха на човек“.

    Професорът показал костите на геолозите. „Те не изразиха голямо доверие относно обстоятелствата на откритието и изказаха мнение, че явно костите не са принадлежали на древен човек, а са от съвременно погребение на тази тераса. След известно време се върнах на това място и успях да намеря още костни фрагменти в същото състояние“.

    През декември 1979г. и януари 1980г., също там, Рагацони с помощта на колегата си Карло Джермани открил много фрагменти от няколко скелета. „Всички кости бяха напълно облепени с глина, малки парчета корали и черупки, които дори бяха проникнали вътре. Това разсейва всякакви съмнения, че са костите на погребани хора, които са били носени от морски вълни“.

    На 16 февруари 1980г. Рагацони и Джермани открили цял скелет, „затворен в маса от зелена и синя глина, който принадлежеше на анатомично съвременна жена“. Скелетът се намирал в слой синя глина с дебелина повече от 1 метър и бил запазил целостта си. „Вероятно жената по трагична случайност паднала в морската тиня, а не е била погребана, защото тогава щяха да се открият частици от жълтия пясък и червената глина, които се намират отгоре“, пише Рагацони.

    Дотук нищо особено – погребения, както и скелети на случайно загинали хора, са откривани много и във всички времена. Проблемът е само един: възрастта на сините глини от Кастендоло е 3-4 милиона години.

    През 1983г. професор Джузепе Серджи от Римския университет посетил Рагацони и лично огледал човешките останки. Той решил, че принадлежат на четирима души: мъж, жена и две деца. След това Серджи отишъл в Кастендоло: „Аз отидох там на 14 април заедно със сеньор Рагацони. Изкопът от 1980г. ясно демонстрираше геоложката последователност на слоевете. С изключение на почти компактния скелет на жената, повечето кости бяха открити сред черупки и корали под синята глина и сякаш бяха разпръснати в една плоскост. Това потвърждава, че собствениците на костите са се удавили на морския бряг. Вълните са ги разпръснали по дъното“.

    Серджи се убедил, че са намерени кости на хора от съвременен тип, които живели преди 3-4 милиона години, и заявил: „Тенденцията да се отричат, поради предубедени теоретични концепции, всички открития, които могат да потвърдят съществуването на хора в дълбоката древност, според мен е разновидност на научните предразсъдъци“.

    Арман де Куадрефате, автор на книгата „Човешките раси“, пише: „Няма сериозна причина да се съмняваме в откритието на Рагацони. Ако то беше направено в геоложки слоеве от кватернера (съвременната ни епоха), никой не би се осмелил да оспори неговата коректност. Нищо не може да му се противопостави, с изключение на предишните теории, които не са свързани с нищо реално“. Въпреки това, и досега сред научните среди откритието на Рагацони се отхвърля.

    Рагацони вероятно не е знаел, че 30 години преди неговото откритие, през 1950г., на 300 километра от Кастендоло, в град Савона работници открили на дълбочина 3 метра скелет на анатомично съвременен човек в геоложки слой на възраст 3-4 милиона години! През 1967г. професорът от Женева Артър Йосел направил подробен доклад за находката от Савона на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология в Париж. Той заявил, че „савонският човек е синхронен със слоя, в който е намерен.“

    На следващия конгрес, през 1971г., доклад по същата тема бил направен от палеонтолога отец де Гратиас. Той отбелязал, че находката в Савона по никакъв начин не е погребение, тъй като скелететът „се намира в проснато положение, ръцете се простират леко напред и надолу, тялото е над краката, както при човек във водата. Можем ли да приемем, че някой е бил погребан в такова положение? Това е позиция на тяло, оставено на милостта на водната стихия. Ако беше погребение, горните слоеве глина щяха да бъдат смесени с по-долните. Но нищо подобно не се наблюдава“.

    Остава само да се констатира, че тези открития били просто забравени. През изминалите години никой не се опитал да изследва тези артефакти.

    Повече от сто години идеята на Дарвин за еволюцията на човека от маймуна определя научния подход към приемането или отричането на фактите. Всичко, което й противоречи, бива старателно пренебрегвано, като по този начин нейната достоверност се поддържа изкуствено. Но, независимо дали фактите се отхвърлят от някого – те все пак съществуват.

    Сируш – драконът от Вавилон

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Сируш – драконът от Вавилон

    След падането на Асирия новата мощна държава в Древния свят – Вавилония, била създадена от Навуходоносор II (упр. 605-562 г. пр. Хр.). Той превзел Арабия, Сирия, Палестина и Юдея, чиито жители били отведени във Вавилон – столицата на неговото царство.

    След като завладял огромно богатство и десетки хиляди пленници, Навуходоносор посветил последните години от живота си на благоустройството на държавата, изграждането на канали, украсяването и възвисяването на Вавилон за векове напред. Градът придобил невиждан блясък и изиграл огромна роля в историята на човечеството като древен център на културния и политически живот.

    Вавилонският бог Мардук бил почитан от много народи. Неговите храмове и свещеници получавали богати дарове от съседни царства. За онова време, Вавилон, с неговите грандиозни дворци и храмове, висящи градини и широки прави улици, бил огромен град. Дори и 130 години по-късно, великолепието му поразило гръцкия историк Херодот, който пише за „славния и най-могъщ“ град в Месопотамия.

    С течение на времето, след поредица от войни, страната се разпаднала, а враговете подложили Вавилон на грабеж и унищожение. Към началото на нашата епоха градът вече бил превърнат в едва забележими развалини, покрити с трева. В продължение на много векове Вавилон бил напълно забравен.

    Археолозите започнали да разкопават древния град в края на XIX-ти век. През 1902г. немският професор Роберт Колдевей открил портите на царица Ищар, скрити под дебел слой почва – огромна полукръгла арка с гигантски стени от двете страни. Намерена при разкопките керамична плочка с клинопис гласи: „Аз съм Навуходоносор, цар вавилонски, благочестив владетел, който царува по волята и благословенията на Мардук… хитроумен и неуморим, винаги загрижен за благото на Вавилон, мъдър първороден син на Набополасар… придадох на тези порти великолепие извънредно и разкошно, и човешкият род може да се взира с учудване в тях“.

    И наистина, портите поразявали въображението на хората в древността. Пък и днес, след реставрацията, това грандиозно съоръжение впечатлява и изненадва с величествения си вид. Стените отгоре надолу са покрити с барелефи, които не са потъмнели от времето. Върху тях се редуват изображения на две животни: могъщ бик със свиреп вид и вавилонски дракон, наричан в клинописните надписи „сируш“. Библията потвърждава, че вавилонските жреци държали дракона в подземието на храма и местните жители му се кланяли като на божество, докато еврейският пророк Даниил го убил, за да отклони хората от езичеството.

    Сируш, мозаечен гланциран релеф, 580г. пр. н.е.

    Върху редици от печени тухли, покрити с ярко-синя, жълта, бяла и черна глазура, е изобразено неизвестно животно с люспесто тяло и тънка опашка. То има дълга шия, змийска глава с рог и странни уши на тила, сякаш навити на руло. От устата му излиза дълъг раздвоен език. Независимо от люспите, които покриват и шията, животното има грива, която лежи на снопчета, навити като спирали. Но най-удивителния детайл са лапите му. Предните са от котешки тип – може би лъвски или тигърски, а задните са като на птица, но много големи и мускулести, с 4 пръста.

    Художникът е изобразил сируша сякаш от натура – може би именно според вида на онзи, който се намирал в подземието на храма. Неговият образ във вавилонското изкуство не се променял хиляди години, което не е обичайно за образи на митични същества.

    По принцип, палеонтолозите отдавна са открили много вкаменелости на праисторически животни с най-причудливи форми и видове. Да се смята, че сирушът е изцяло плод на фантазията, няма основания. Той се възприема като напълно реално същество от вида на гущерите и напомня птиценог динозавър. Твърде е вероятно да е изображение на гущер, който не е познат в съвременната наука. Но откъде изобщо се е взел?

    Криптозоолозите допускат, че вавилонският дракон е реално животно, все още неоткрито от изследователите, а единственото място, където вероятно би могло да съществува преди време, заедно с други видове гущери, е Централна Африка. Тя не е била подлагана на геоложки катаклизми още от кредния период и е преживяла само незначителни климатични промени. Така че, древни рептилии, дори и с големи размери, теоретично биха могли да оцелеят там.

    В района на влажните тропически гори – басейна на река Конго, още от XIX-ти век се носят слухове за неизвестен и ужасен звяр, от който местните жители изпитват панически страх. Има редки свидетелства за него и от съвременни очевидци. Освен това, са открити мистериозни следи върху земята и парчета от неизвестно чия кожа. Също така има данни за страховити крясъци, които, според учените, са надавани от някакво засега неизвестно същество. Няма обаче неоспорими материални доказателства за съществуването на този странен звяр, нито негови отчетливи снимки. Но трябва да се има предвид, че във влажните тропици на Централна Африка все още са се запазили огромни труднодостъпни места, където практически не е стъпвал човешки крак.

    Затова вероятно, зоологическият пъзел около вавилонския дракон все още предстои да бъде решен от учените.

    1...145146147...319Страница 146 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto