Има много проучвания и статии за това, че когато човек гледа екрана на смартфон, той е по-малко съсредоточен върху външния свят и поради това пропуска много неща, които се случват около него. Това важи не само за шофьорите, но и за обикновените пешеходци. Феноменът, в който губим фокуса, без да го осъзнаваме, се нарича „фалшива слепота“.

Според последните изследвания в областта на психологията отвличането на вниманието и разсеяността възниква не само заради фокусирането върху екрана на телефона, но и в момент, когато човек говори по него. Като се съсредоточим върху една конкретна задача, можем да пропуснем други, много забележими събития в кадър, като например появата на човек, облечен в костюм на горила.

Възможността да се фокусира вниманието ни върху определени неща и да се филтрира останалото е полезна способност, която подобрява нашата работоспособност. Има обаче някои случаи, когато тази фокусираност може да ни изиграе лоша шега.

Ще разгледаме 5 ситуации на „фалшива слепота“, с които всички се сблъскваме всеки ден.

Шофиране на кола

Шофьори, които говорят по телефона на високоговорител, обикновено използват специални стойки за ръце, които са прикрепени към стъклото или контролния панел. Тези шофьори са много по-малко склонни да забележат и да реагират на опасностите, присъщи за пътя. Дори и внезапни пречки под формата на спиране на колата пред тях или червена светлина са все неща, които те рядко забелязват преди да осъзнаят, че трябва да извикат Полиция или Бърза помощ.

Както телефонните разговори, така и обикновените такива, изискват контакт лице в лице, т.е. необходим е визуален елемент. Когато говорим по телефона, в съзнанието ни има изображения за самия разговор или за самия събеседник. Тези изображения използват ресурсите, необходими за точно визуално възприемане на заобикалящата ги ситуация и правилна оценка. Ето защо човек, който говори по телефона, може да изглежда съсредоточен, но да не вижда възможната опасност.

Пресичане на пътя

Пешеходците, говорещи по телефона, е по-вероятно да бъдат бутнати от кола. Като правило, човек с телефон в ръцете си се нуждае от повече време, за да пресече пътя. Той също така неправилно оценява ситуацията на трафика и е склонен да се движи по пътя на грешното място. Изследователите стигат до това заключение в специален експеримент. Само 84% от доброволците, използващи телефон, преминали условния път, без да създадат извънредна ситуация. Съчетанието от действия, като слушане на музика и въвеждане на текст в телефона, не само разсейва вниманието към обкръжаващата ситуация, но и намалява определянето на действията при пресичане на пътя.

Избор на маршрут

Потребителите на телефони по време на движението са склонни към по-чести промени в траекторията на тяхното движение и маршрута на пътя. В едно проучване учените установили, че хората, които говорят по телефон, са склонни да променят начина си на придвижване и да не видят други, които идват към тях. Резултатът е неловка ситуация, когато един човек, опитвайки се да се придвижва се натъква на друг човек, защото той е решил да го заобиколи от същата страна. Освен това хората, занимаващи се с телефонни разговори и кореспонденция в чата, са по-бавни от тези, които слушат музика или нещо странично. Дори такова действие, доведено до автоматизъм, като ходенето, може да бъде нарушено, когато вниманието на човек се съсредоточи в телефонния разговор. В друго проучване беше изследвано влиянието на използването на телефона върху движението на доброволци до предишно известно място. В сравнение с тези, които не са били разсеяни от разговори по телефона, активните потребители на смартфони са се забавили и са направили по-странични отклонения от посочения маршрут, т.е. те са отишли по-далеч и са изминали по-дълъг път от необходимото.

Улична реклама

Потребителите на смартфони са по-малко склонни да си спомнят рекламни банери, покрай които преминават. Проучванията показват, че докато хората, които говорят по телефона, виждат реклами, както и тези, които не са разсеяни от обажданията, но не могат да си спомнят рекламите. Освен това те не успяват да възпроизведат дори цвета и състава на рекламното табло. Основният проблем тук е и загубата на смислен визуален контакт с обекта за последващото му възприемане и разбиране от човек. Следва да се отбележи, че примерът с рекламата е само специален случай. На улицата можем да пропуснем един приятел, да забравим да отидем в магазина или да не видим човек, който вероятно се нуждае от спешна медицинска помощ.

Клоун на велосипед

С помощта на смартфон не можем да забележим не само обикновените неща, които се случват на улицата всеки ден, но и провокативни неща, които излизат извън общата картина на ежедневната среда. За да се демонстрира ефектът от „фалшивата слепота“, бе извършен експеримент сред потребителите на телефон под името „клоун на велосипед“. Разхождайки се по големия площад, участниците в експеримента преминали край неочакван и много забележим „обект“ – клоун на велосипед. Само 25% от хората са казали, че го виждат и в същото време са говорили с друг човек по телефона или са слушали музика. Не е изненада, че останалите потребители на смартфони са били много шокирани, че са пропуснали нещо, което е толкова необичайно на фона на обкръжаващата обстановка.

По този начин от наличните проучвания става ясно, че хората, които говорят по телефон, намаляват своята „ситуационна осведоменост“ – те са по-малко запознати с със случващото наоколо. Това може да има сериозни последствия – както за тях самите, така и за другите хора. Лицето, което използва телефон, е по-вероятно е да пропусне важни и забележителни събития, които стават около него. Знаейки такава реакция на нашия мозък като „фалшива слепота“, трябва да се държим по-внимателно там, където концентрацията на нашето внимание е особено необходима, за да избегнем евентуални злополуки.

Изглежда очевидно за нас, че всяко престъпление трябва да бъде наказано. И затворът ни изглежда съвсем очевидна мярка за това наказание. Но може би вярваме в ефективността на затворите по-скоро по навик, отколкото заради реални резултати?

Как се появиха затворите?

Като мярка за наказание, затворът възниква доста късно: приблизително едва през XIX век. Основните видове наказания са били изтезания, осакатяване, позорни процесии и екзекуции. Смисълът им не е бил толкова в наказанието на престъпника, а в демонстрирането на силата от страна на държавната машина. Ето защо тези наказания са били много сурови и зрелищни.

В епохата на Просвещението възниква идея за рационалната организация на обществото и за всички процеси в него. Във връзка с това и идеята за наказание се рационализирала. От една страна, законодателите се опитвали да разпределят наказанията по-равномерно, което в предишни векове не достигало до всички престъпници, но пък до тези, до които се достигало, били наказвани непропорционално на престъплението, свеждайки цялата власт на суверена върху престъпника.

От друга страна, те се опитват да развият такива системи за наказание, които все още били зрелищни, но не трябвало да демонстрират силата на държавата, а грешката на престъплението. Законодателите мислели за наказанията, които ще покажат какво представлява същността на престъплението и как то нанася вреда на обществото. Това са наказания, които биха били едновременно и поучения. А лишаването от свобода отново не изглеждало като очевиден вариант за решаване на този проблем, защото то е много монотонно наказание, което се различава само в продължителността на времето.

Затворът е по-подходящ не толкова за наказание на престъпниците, колкото за превъзпитание. Дисциплинарното учреждение, наречено затвор със строг дневен режим, с възможност за постоянен надзор и контрол, се превърнало в основен кандидат за превъзпитаване на престъпниците и вклиняването им в държавната машина, където действали и други институции: училища, болници, армия, заводи и  др.

Защо затворът е неефективен

В крайна сметка обаче затворът не служи на нито една от целите, за които е създаден.

Към затворите има високи изисквания, въвеждат се норми за тяхното управление и функциониране и от самите работещи там се изисква определен вид дисциплина. Но всичко това се разпада заради въпроса кой трябва да пази охраната? Тъй като затворът е закрита защитена институция, съществуването на затворници и вътрешни заповеди зависи изцяло от произвола на затворническите органи, които никой не може да контролира отвън или отвътре.

Освен това съдебната система остава произволна по въпроса за назначаването на наказания. Строго предписаните закони и наредби се сблъскват с необходимостта да се индивидуализира наказанието в зависимост от тежестта на нарушението, обстоятелствата на живота, здравето и идентичност на намеренията на извършителя и много други фактори. Освен това наказанието зависи от познаването на закона от престъпника или неговия адвокат. Правната система може да доведе до произволно строги изисквания за доказателства за престъпления, но в крайна сметка наказанието ще зависи от познаването на тези закони и от избраната от адвоката стратегия на защита. В тази връзка, хората, които могат да си позволят по-скъпи и талантливи адвокати, е по-вероятно да избегнат отговорността и наказанието.

Идеята, че рутинното разпределение на времето може да превъзпитава престъпниците, може да звучи добре на теория, но на практика не дава никакви забележими резултати. Още по-лошо, затворниците свикват с ритъма на живота в затвора и вече не се страхуват да се връщат към него (а понякога дори да го желаят напълно съзнателно).

Същевременно затворът е място на концентрация на хора с достатъчно разнообразно криминално минало. От една страна, това позволява на престъпниците по-добре да се организират и да изградят система от връзки вътре и извън затвора. От друга страна, хората, които са затворени заради дребни престъпления, поставени под лошо влияние са подложени на влиянието не на дисциплиниращата система на затвора, а на отношението на другите престъпници.

Освен това след напускането на затвора престъплението не се счита за окончателно изкупено. Обществото продължава да третира бившия затворник като изгнанник. Той не може да си намери работа и е принуден да влезе отново в престъпния свят и да извърши престъпление. Неслучайно повечето от тези, които са в съвременните затвори, вече са били в тях. Затворът не пречи на престъпността и не служи за поучение на тези, които искат и могат да извършат престъпление.

В същото време е съвсем очевидно, че в затворите царуват беззаконие и произвол. Охраната може да прави със затворниците почти всичко, което иска и престъпниците имат възможност да организират своята дейност. Затворът не показва положителен пример за превъзпитание и безупречна организация, а напротив, неспособността да се установи ред. И вместо да превъзпитава престъпниците в спазващи закона граждани, той само възпроизвежда нови престъпници. Затворът не служи като утеха за жертвите и не допринася за покаянието на престъпниците.

Наказателната правна система не си поставя задачата да коригира щетите, причинени от престъпление. Освен това, макар и да се нарича съдебна система, тя не цели да покаже несправедливостта на престъплението. Основната й задача е да накаже престъпниците и да сплаши други потенциални престъпници. Това е система за възпроизвеждане на насилие.

Тъй като самата система е несправедлива и сама по себе си генерира престъпление, опитите за нейното премахване във всеки случай няма да имат значение, докато системата не се промени. Затворът е продукт на просветено желание да се подчинява всичко на счетоводство и контрол. Той подчинява сметката и контролира самата област на престъпността, вписвайки я в логиката на социалната система. Ето защо най-ефективният начин за борба с престъпността е създаването на по-справедлива система, в която престъпленията се обезсмислят.