Думата „такси“ идва от френското „таксо“, което означава превозно средство, използвано за превоз на пътници и товари, както и заплащането за самото пътуване.
Историята на такситата започва във Франция през ХVІІІ век: тогава се появяват конските вагони тип „фиакър“, наречени на името на Свети Фиакър (600-670). Той бил ирландски отшелник, покровител на градинарите и кочияшите – паметта му се чества на 30 август. В близост до негов параклис имало хан с такива превозни средства.
В края на ХІХ век техническият прогрес започва да изтласква вагоните с коне. На фиакрите поставили бензинов двигател и лостове за управление. Появата на броячи (таксометри) засилила доверието в този вид транспорт, тъй като станало лесно да се изчисли цената на изминатия път. Популярността на подобен превоз нараснала.
1897 г. Daimler Victoria е първият таксиметров автомобил, задвижван с бензин. Снимка: Уикипедия
Първите автомобили, предназначени за таксита, са произведени от компанията „Рено“. Кабината на тези автомобили приличала на фиакър, шофьорът седял отделно в откритата предна част на автомобила, а пътникът – в закритата, защитен от неприятни атмосферни влияния. Такситата се откроявали от останалите автомобили с ярките си цветове. Не съществувала централизирана служба за приемане на поръчки и извикване на такси; колите просто се движели из града и силно бибипкали.
Ръстът на пътникопотока изисквал развитие на градския транспорт. Търсенето било частично задоволено от таксиметровите автомобили, но отрасълът се нуждаел от регулиране – въвеждане на тарифи, система за управление на поръчките и организиране на паркинги. Така се оформили предпоставките за появата на таксита горе-долу в днешния познат ни вид.
За година на раждане на таксито като редовен превоз се смята 1907. Тогава приблизително по едно и също време в Русия, САЩ и Англия се появили реклами за таксита с „тарифа по договаряне“. В Ню Йорк първото градско такси излиза на линия на 13 август 1907 г. Развитието на таксита по улиците на Съединените щати до голяма степен било улеснено от мафията, която притежавала повечето от таксиметровите компании и била заинтересована от тяхното разрастване. Така, че по времето на „сухия режим“ нямало по-надежден транспорт за доставка на забранения алкохол. Такситата го превозвали в огромни количества, а полицията „не знаела“ за това.
Японските шофьори пък се считат за едни от най-учтивите. Те са известни със своята точност и любезност към пътниците. Работят изключително с бели ръкавици, а дантелените салфетки на облегалките в автомобилите им се сменят всеки ден. Японският шофьор никога не говори с пътника, докато шофира – той само управлява автомобила.
Вътрешността на японски таксиметров автомобил в Киото. Снимка: Уикипедия
А в Русия след революцията от 1917 г. броят на такситата в Москва спаднал рязко, шофьорите били почти „унищожени като класа“. Едва през 1924 г. Московският градски съвет решава да закупи 200 нови автомобила „Рено“ и „Фиат“. През 1925 г. първите 16 коли „Рено“ вече се движат по улиците на Москва. Всички те принадлежали на държавата, липсвала конкуренция. В резултат на това качеството на обслужването на пътниците било ниско и нямало достатъчно коли. Но превозът с таксита бил изгоден за властите в Москва, затова те се заели да въведат ред. В съветската столица се появили първите автомобили „ГАЗ“, броят на такситата се увеличил няколко пъти. С пускането на леките коли „ЗиС“ такситата станали общодостъпни. В следвоенните години се появили и автомобилите „Победа“.
Съветски таксита ГАЗ М-1 през 1938 г. Снимка: Уикипедия
Сега таксита има в повечето, ако не и във всички страни по света. В някои градове тези коли са не само удобен вид транспорт, но и визитна картичка. Така, например, в Лондон такситата традиционно се боядисват в черно, в Нова Зеландия – в зелено, а на остров Лантау в Хонгконг – в синьо. Ню Йорк е определил стандарта за жълтата кола. В СССР рисували шахматни квадратчета и сложили зелено фенерче, поради което се появил изразът „зеленоокото такси“.
Днес таксиметровите превози са индустрия, в която работят милиони хора. С развитието на комуникациите и информационните технологии можете да поръчате такси само с две щраквания в съответното мобилно приложение на своя смартфон.
Николай Тошкович остава в историята като първият български изобретател и автор на два патента. Житейският му път започва през 1831 г в руския град Одеса. Той е дете на търговеца Стефан Тошкович, който се преселва от Калофер в Одеса. Домът на видния българин се оказва едно от най-популярните огнища на българския дух, а това, неминуемо, оказва въздействие върху националното самосъзнание на децата във фамилията Тошкович.
Николай учи в Практическия технологичен институт в Санкт Петербург. По-късно, докато живее в Одеса, Николай Тошкович помага на много български младежи, което го издига в очите на сънародниците му и го прави изключително уважаван човек. За това споменава още Захари Стоянов.
Николай Тошкович. Снимка: sandacite.bg
В периода 1855 – 1860 г. българинът живее във Франция, където основната му задача е да се съсредоточи върху изучаването на производството на парни машини. Николай Тошкович осъществява сложно изследване по отношение на корабостроителната техника, пише Иван Алексиев в свое проучване за живота и дейността на именития българин. Според Алексиев, така му е заръчано от Руското дружество за параходство и търговия. След 1860 г. Тошкович се връща в Одеса, където дълго време работи като главен инженер на работилниците на Руското дружество за параходство и търговия.
Освен приносът му за науката и корабостроенето, той е активен член на Одеското българско настоятелство дълги години. Съосновател е на Българското книжовно дружество. Активно съдейства за материалната подготовка на четата на Ботев. През 1885 г. Паисиевата история се отпечатва за пръв път, благодарение на Тошковичевия препис. Този ценен препис на Паисиевата история Николай наследява от баща си. Преписът се връща в Калофер след смъртта на Николай. За него съобщава Марин Дринов през 1871 г.
Да се върнем отново на научните постижения на Тошкович. В началото на 1857 г. Николай Тошкович и Франсоа Жерар получават патент за цяло лято бутало за хоризонтални и вертикални парни машини с центриращ палец за хоризонтални машини, с два бутални пръстена. Тъй като навлизаме в прекалено научна материя, само ще уточним, че двамата изобретатели не правят „нова конструкция на парна машина“. Те използват в новата конструктивната комбинация от спирални пружини в буталото, въведен преди това принцип на автоматично регулиране на контакта между буталото и цилиндъра. Сава Филаретов, съвременник на Тошкович, споделя за положителен икономически ефект при експериментите с новата система. Новото бутало постигало икономия на пара и гориво от 16 до 18 процента. Вероятно тези данни са резултат от експеримент. Филаретов дава и някои икономически показатели за изобретението – буталата на Тошкович били 3 пъти по-евтини от всички бутала по онова време, пише друг изследовател на живота на видния българин Антон Оруш. Така Тошкович става първият български притежател на патент за техника.
Николай Тошкович. Снимка: sandacite.bg
През 1859 г. българинът получава втори френски патент за „гребен винт с двойно действие“. Според модерната корабостроителна техника, това е вид конструкция на противоположно въртящи се съосни гребни винтове. Принципът не е нов, но е уникален комплексния подход и избора на перспективен принцип на действие, които носят икономическа изгода на модерното корабостроене, уточнява Иван Алексиев в своя труд. Тошкович умело използва историко-техническия подход, прилагайки нови технологични решения. Както е описано в патента, разработената от Тошкович конструкция е много по-икономична и с нея ,,получавате печалба за хода на кораба и за горивото, която общо е поне 25 %“.
Това вече е напълно самостоятелен патент в историята на българската техника.
В Париж през 1860 г. Тошкович завършва първата част на „Практически записки по параходите“, който е познат само като ръкопис. Това е висококвалифициран научен труд за корабния двигател. Няма спор, че този труд е първият български принос в областта на морската техника. Постиженията на Тошкович са по поръчка на Русия и са финансирани с руски средства, но това, че съхранява и след това завещава на България преписа на История славянобългарска и ръкописа „Практически записки по параходите“, е основателна причина да се смята научната му дейност като неразделна част от историята на българската техника.
Ръкописът на Тошкович ,,Практически бележки за параходите“ от 1860 г, остава неиздаден, като вече споменахме. Той, на практика, е първото българско техническо изследване по корабостроене. Тошкович го дарява на младия тогава Софийски университет в края на ХІХ век, за да съдейства за развитието на българската наука и техника. Ръкописът е бил съхранен в специално шкафче в Университетската библиотека с отбелязан надпис върху капака: “Ръководство и планове по механика“, съдържащи още бележки. ,,Бележките за параходите“ са уникален научен труд, който прави опит да обясни в по-големи подробности парната тяга във водния транспорт, като особено детайлно е наблегнато на гребните витла. Николай Toшĸoвич описва и анализира познатите до момента гребни винтове и се спира на техните предимства и недостатъци.Той демонстрира отлична ерудиция по отношение на математическия и хидродинамичен анализ. Прецизни чертежи са включени в ръкописа.
Целият живот на Николай Тошкович е безспорно доказателство, че една творческа и талантлива личност има нужда да попадне на подходящото място в подходящото време, за да развие своите теории и да ги приложи на практика. Тошкович едва ли щеше да е известен като първият български изследовател и притежател на патенти, ако не беше попаднал при най-големите и известни производители на двигатели и машини по онова време. Точно фабриката на Кай изиграва решаващо значение за стимулирането на творческото мислене на българина.
Николай Тошкович. Снимка: sandacite.bg
Ако се беше родил и живял в България, никога нямаше да чуем за него, тъй като едва ли би се занимавал с това. Тошкович, обаче, никога не забравя за България и се гордее с българския си произход.
Николай Тошкович умира през 1893 г. в Одеса. Съпругата му се съобразява с неговата воля и изпраща в родния град на баща му, Калофер, преписът на Паисиевата история заедно с ръкописа „Практически записки по параходите“.
Според данни, цитирани в мемоарите на бивши съветски военни съветници във Виетнам, група специалисти от Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР (ГРУ), чиято задача била да изучават трофеи от американска военна техника, действали във Виетнам от есента на 1965 г.
Резултатите от работата на „трофейниците“ представлявали, естествено, голям интерес за Министерството на отбраната на СССР и съветската отбранителна промишленост.
В мемоаритете си ветерани от дипломатическата служба твърдят, че освен изучаването и изпращането на проби от американско оборудване и оръжие в Съветския съюз, задачите на „трофейниците“ включвали и анализ на американските военни действия във Виетнам, както и консултиране на Виетнамската народна армия при разработването на начини за противодействие на вражеските подразделения.
Обаче, съдейки по справка от посолството на СССР в Демократична република Виетнам, датирана от март 1967 г. и адресирана до висшето ръководство на Съветския съюз, самата виетнамска страна често пречела на нормалната работа на специалната група „трофейници“. По това време съветски специалисти работели във Виетнам вече почти 2 години – от май 1965 г., а дейността им била координирана на ниво министри на отбраната на СССР и Северен Виетнам.
Войната във Виетнам. Снимка: Уикипедия
За този период „трофейниците“ подбрали и изпратили в Съветския съюз над 700 проби американска военна техника и оръжия. Специална част на ГРУ изследвала свалените американски самолети и ракети, електронното, фоторазузнавателното и друго оборудване. Освен това, в резултат на тази работа били съставени няколко десетки информационни и аналитични доклади, в които се изучавала и американската техническа документация.
По-голямата част от изследванията се извършвали на местата на падане на свалените самолети. Но виетнамците често криели тези точки от съветската специална група или забавяли изпращането на превозни средства с „трофейници“ до обекта за изследване. В тази връзка на „ловците на трофеи“ се налагало сами да търсят местата, където падали американските самолети. Случвало се виетнамците просто да не позволяват на съветските специалисти да изследват проби от оборудване и оръжия, а и бавели изпращането им в СССР понякога до 3 месеца.
Много такива случаи се дължали на факта, че преди руснаците да пристигнат на мястото на падане на американския самолет, останките му вече се изследвали от китайски военни експерти. Така, например, през януари 1968 г. китайците изпреварили съветската специална група, като първи разглобили модернизиран разузнавателен самолет – сетне отмъкнали от него всичко ценно, а останките подготвили за взривяване. Виетнамците, за да изгладят по някакъв начин неприятната ситуация, предали на „трофейниците“ американска ракета „Шрайк“ (AGM-45 Shrike).
Намаляването на ефективността на зенитно-ракетните сили на виетнамската армия до голяма степен се дължало именно на ракетите „Шрайк“ – които се самонасочвали по радиоизлъчването на съветските зенитно-ракетни комплекси „Двина“, използвани от виетнамците.
Съветското разузнаване съобщило, че комплексът за проследяване на „Двина“ бил предаден на американците от израелците, които на свой ред го били пленили от египтяните. Така било разработено противодействие: локаторите на съветския зенитно-ракетен комплекси фиксирали момента, в който „Шрайк“ бивала изстреляна от бомбардировача, и незабавно изключвали радиопредавателя. Ракетата губела целта си и „заслепеният“ „Шрайк“ често падал в околностите на Ханой.
Използвайки информацията за „Шрайк“, съветската отбранителна промишленост многократно модифицирала зенитния комплекс „Двина“.
Такива военно-научни групи, изпратени от СССР във Виетнам чрез ГРУ, действали във Виетнам до 1971 г. и били ръководени през това време от седем офицери от Главното разузнавателно управление (всичките полковници).
Документално потвърдени, убедителни данни за това как трофеите, получени от военно-научните специални групи на ГРУ по време на войната във Виетнам и транспортирани до СССР, са повлияли върху модернизацията на оборудването и оръжията в Съветската армия, все още няма.
Обаче военните историци, които анализират тази тема, са склонни да смятат, че съветският военно-промишлен комплекс през 1960-70-те години по време на виетнамската кампания станал „собственик“ на почти всички новости в американските военни технологии.
След опустошителните войни от ХVІ век, в които самураите и техните местни князе – даймио, воювали за надмощие над японските острови, в 1615 г. започнала епохата на династията Токугава.
През 1633-1638 г. тогавашният шогун Йемицу Токугава (1604-1651) издал поредица от укази, които значително ограничили контактите на японците с чужди държави – и това продължило до 1850-те години. По този начин управлението на първите шогуни Токугава донесло на хората дългоочакваната стабилност след почти два века на войни и междуособици. Това от своя страна довело до значително развитие на икономическия и културен живот. Войните останали в миналото, нищо не помрачавало живота на японците. Целият останал свят бил обявен за варварски. Японските пристанища били затворени за чужди флоти. Владетелите на Япония заповядали да бъдат избити християните – а онези, които оцелели, минали в дълбока нелегалност.
Така Страната на изгряващото слънце получила политика на изолация, която се отразила върху развитието на търговията, технологиите, изкуството и практически всички аспекти на живота.
Но в началото на ХІХ век кораби от Европа, Русия и САЩ започнали все по-често да се появяват в крайбрежните води на Япония. Решаващият удар върху политиката на „Сакоку“ („Страна във вериги“) бил нанесен от представителя на САЩ комодор Матю Пери.
На 8 юли 1853 г. ескадрата на комодора, съставена от военни кораби с парни двигатели – канонерки, навлязла в залива Урага, близо до столицата Едо. Японците, виждайки боядисаните в черно корпуси на кораби, плаващи срещу вятъра противно на цялата дотогавашна логика, ги нарекли „курофуне“ – „черни кораби“. Пери предал на японските власти писмо от американския президент Милард Филмор (1800-1874), което съдържало предложение за установяване на взаимни контакти. Той също така обявил, че ще се върне за отговор след година.
Сред японския елит около шогуна настъпила паника. Никой не знаел какво да правят с неканените гости. Бюрократичната машина заработила с пълна мощ и започнала оживена кореспонденция между провинциалните власти и центъра.
В началото на февруари 1854 г. комодор Пери се завърнал на брега на Япония. Този път той бил твърдо решен да сключи съответните споразумения. Ескадрата на Пери била готова да стовари десант от 1600 морски пехотинци, който щял да бъде подкрепен от корабната артилерия. Но дотам не се стигнало. Вместо да гърмят оръдията на артилеристите, заскърцали перата на дипломатите.
Японците подписали договор за мир и приятелство на 31 март 1854 г. в Канагава. Той съдържал 12 точки. Според него Япония отворила две пристанища за САЩ – Шимода и Хакодате. Също така японците се ангажирали да снабдяват американските кораби с най-необходимите стоки, а американските търговци получили привилегии. Дадена била възможност да се настани консул на САЩ в Шимода. Така вратите на затворената Япония били отворени към света. Оттук възникнал изразът „дипломация на канонерките“ – искаш, не искаш, ще се подчиниш на по-силния.
Договорът от Канагава бил само началото. Скоро японците подписали подобни споразумения с други страни, включително Великобритания през октомври 1854 г., Русия през февруари 1855 г., Холандия през януари 1856 г., през 1860 г. с Португалия и година по-късно с Прусия.
В резултат на всеки от договорите тези държави получили достъп до повечето японски пристанищни градове. Търговците и занаятчиите от Страната на изгряващото слънце обаче се страхували, че не могат да издържат на конкуренцията със своите западни колеги. В страната нараснала инфлацията, което предизвикало недоволство сред обикновените хора.
В началото на 1860-те години сепаратизмът на отделните даймио отново се засилил. Владетелите на клановете Сацума, Чошу, Тоша и Хидзен на практика се отцепили от централната власт.
През 1863 г. императорът, следвайки решението на съвета на князете даймио, поискал шогунът да изгони „варварите“ възможно най-скоро. Кланът Чошу започнал да действа сам срещу чужденците. На 25 юни негови представители стреляли по западните моряци в пролива Шимоносеки. Естествено, това довело до ответни мерки от страна на англичани и американци. Шогунът Йемочи решил, че кланът, който започнал война на своя глава, трябва да бъде наказан, и изпратил свои войски срещу него. Те обаче срещнали силна съпротива и конфликтът продължил до 1866 година.
През март 1866 г. било постигнато споразумение между враждуващите кланове Чошу и Сацума. В резултат клановете трябвало да си помагат и да действат заедно, за да постигнат важни цели, уж в полза на императора.
Същата година шогунът Йемочи умрял, а на 10 януари 1867 г. неговото място заел Йошинобу Токугава (1837–1913) – последният шогун. Той управлявал Япония до 3 януари 1868 г., когато започнала епохата „Мейджи“ (1868-1889) – период на реформи и модернизация.
Самураите били прогонени от Средновековието – и, волю-неволю, прекрачили в Новото време.
„Войникът винаги е гладен“, твърдял пруският крал Фридрих Велики (1712-1786). Но дори този прочут пълководец вероятно щял да остане изненадан, ако узнаел какъв апетит имал френският войник Шарл Домери.
Той бил роден в голямо полско семейство. Истинското му име е Карол Домеж.
В средата на 18 век пруската армия събирала войници от цяла Европа. Новобранците били привличани с приказки за обилни хранителни дажби и високи заплати. 13-годишното момче Карол също повярвало на обещанията и замарширувало сред пруските мускетари.
Вербовчиците обаче не знаели, че момчето има рядко заболяване – полифагия, което кара човека не просто да яде, а постоянно да се тъпче. И най-интересното – без да напълнява. Ето защо на Карол храната никога не му била достатъчна. Той притежавал апетит, на който дори най-големите фантазьори не можели да повярват.
Скоро момчето разбрало, че в пруската армия ще го хранят повече с пръчки, отколкото с шунка и сирене. Той избягал и станал войник в революционната армия на Франция. Френските доброволци не се отличавали с висока дисциплина. Тук за младия Шарл, както се нарекъл, било по-лесно да си намира храна, отколкото под тоягите на пруските подофицери.
Сред колегите си от армията на Френската република мосю Домери имал много почитатели. Понякога ядял просто заради облог. И винаги печелел. Никой не можел да се справи с неговите гастрономически способности. Домери се превърнал в истински шампион по ядене на всичко, годно за консумация, а славата за него прогърмяла чак до Париж. Пресата описвала лакомията на този войник, когото никой интендант не можел да нахрани. Например, само за една година от разполагането на неговата част в предградията на Париж, лакомникът уловил и изял 174 котки. Понякога бил толкова нетърпелив, че можел да яде гълъб или котка, без да чака да ги готвят на супа или печено. Ядял месото сурово, като изумявал публиката. Шарл го харесвал повече от растителната храна. Но ако под ръка нямал куче или котка, се задоволявал с обикновена трева. Можел да изяде 1-2 килограма трева или сено на едно хранене. Не се отказвал и от слама.
Освен това, Шарл се опитвал да потуши постоянния глад с тютюнопушене. Лулата му винаги димяла и по нея лесно го откривали.
Легендарните епизоди от живота на войника Шарл Домери просто шокират. Веднъж той бил изпратен заедно с други войници на експедиция в Ирландия. Корабите се срещнали с британския флот и били подложени на обстрел.
В хода на битката един от моряците загубил крак, откъснат от английско гюлле. Шарл веднага сграбчил окървавения крайник, като започнал жадно да го разкъсва със зъби и дъвче. Моряците се нахвърлили върху него, едва успели да му отнемат крака и да го хвърлят в морето.
През 1799 г. англичаните пленили френския лакомник. Но Шарл изумил и тях със своите „таланти“. Жителите на Ливърпул ходели да го гледат като театрално представление.
От хуманни съображения администрацията на пленническия лагер заповядала да му се готви дажба десет пъти повече, отколкото за обикновен военнопленник. Но Шарл бил ненаситен – независимо от всичко, той ходел на лов за котки, гълъби и врани, ядял трева и листа от дърветата. Не се отказвал и от лоени свещи.
В крайна сметка началникът на пленническия лагер в Ливърпул помолил началството си да намери решение на проблема. Но понеже не му повярвали, от Лондон била изпратена цяла комисия. Провели експеримент. И Домери показал на какво е способен.
В присъствието на членовете на комисията той изял 8 килограма сурово говеждо месо, килограм свещи и изпил бъчвичка бира. Лекарите били изумени от здравето на лакомника. Той приличал на обикновен млад мъж, само много висок за онова време – почти два метра (по-точно 191 см). Умът му си бил наред, разсъждавал съвсем разумно. И, освен това, не напълнявал. Единствената забелязана аномалия била, че Шарл Домери постоянно се изпотявал, докато спи или яде.
Не е известно как се е развила съдбата на необикновения войник. Но със сигурност е известно, че в медицинската история не е регистриран нито един случай на полифагия, сравним по екстремност с разстройството на Домери.
Историята на промишления шпионаж и контрашпионаж познава много удивителни операции.
Задачата да се разберат военните тайни и политическите планове на врага е главна цел на разузнаването открай време. Но промишленият шпионаж винаги е играл не по-маловажна роля.
Спокойно може да се предположи, че още първобитните хора шпионирали своите тайни как се пали огън, как се обработват кожи или се правят лъкове и копия. Мойсей и други библейски вождове изпращали свои съгледвачи в тила на врага „да научат всичко за земята, за нейното плодородие и богатства“.
Древният Рим имал добре организирана служба за икономическо разузнаване: той събирал подробна информация за своите съседи и потенциални противници в много икономически аспекти, включително климат, пътни условия, плодородие на земята, трудолюбие на населението, наличност на хранителни запаси. Специално се издирвали местата за съхранение на съкровища, натрупани от храмове и владетели. Откритите от разузнаването впоследствие попадали в „сейфовете“ на Римската империя. Шпионите на ромейския император Юстиниан – скитащи персийски дервиши, разкрили тайната на производството на коприна, като донесли копринени буби от Китай в кухините на своите пътни бастуни.
Работата на отец Франсоа Ксавие д’Ентрекол, за да разкрие пред Европа производствените методи на китайския порцелан през 1712 г. се счита за ранен случай на индустриален шпионаж. Снимка: Уикипедия
На свой ред японците изпратили официална делегация в Китай, уж с цел да поканят китайски майстори на коприна в Япония, макар да знаели, че ще им бъде отказано. Делегацията прекарала толкова много време в двора на китайския император и се държала така умело, че разкрила всички тайни и скоро Япония започнала да произвежда собствена коприна.
Но истински създател на икономическия и военно-промишлен шпионаж може да се нарече Чингис-хан. Той не предприемал нито една кампания, без да проучи икономическата ситуация на територията на бъдещия враг: природни ресурси, наличие на полезни изкопаеми, нивото на развитие на занаятите и военното дело, скрити съкровища, богати гробници. С помощта на шпиони в ръцете на Чингис-хан и наследниците му попаднали огромното богатство на багдадските халифи и съкровищата на китайските императори.
Подходът на Чингис хан към това, което днес се нарича „ноу-хау“, бил особен. Той избивал до крак населението на завладените градове, но щадял живота на занаятчии, оръжейници, златари, архитекти и други хора, владеещи занаяти.
През ХVІІІ век в Европа започнал ловът на „китайската тайна“ – метода за приготвяне на порцелан. Много шпиони били изпратени в Китай. Първият от тях, който успял да се докопа до тайната, бил френски монах-йезуит. Той проникнал в затворения град Цзиндечжен, където се е намирала императорската фабрика за порцелан. Изучил подробно техниката за производство на твърд порцелан от каолин и, въпреки бдителността на китайското контраразузнаване, успял да изпрати проби от суровината във Франция. Малко по-късно там започнало производството на известния севърски порцелан.
На свой ред английският агент Томас Бриан, който работел в Севър, откраднал технологията за производство на порцелан от французите и скоро тя била патентована в Англия!
Трябва да се каже, че германските химици (по-точно алхимикът Фридрих Бьотгер) самостоятелно открили тайната за производството на порцелан в началото на ХVІІІ век – а шпионирането на тайната на саксонския порцелан било с не по-малко перипетии от това на китайския. Бьотгер толкова внимателно пазел тайната си, че освен него, никой не я знаел. По негово настояване ученият Немиц научил наизуст половината от рецептата, а другата половина – колегата му Гартелми.
Шпионирали се и други производствени тайни. Английският леяр Фомо, който смятал, че английската стомана от онова време е с ниско качество, се преоблякъл в дрипи и, маскиран като пътуващ цигулар, заминал за континента – където, посещавайки всички европейски центрове за производство на стомана, успял да открадне тайни за производството на най-добрите нейни сортове. Скоро заводите му станали най-големите в Англия. Той умрял богат човек, а децата му получили дворянска титла.
Но не всички промишлени тайни били получавани с такива големи трудности. Например, изобретението на барута се приписва на германския монах Бертолд Шварц, който живял през ХІV век – а редица европейски шпиони откраднали или купили без особени затруднения тайната за направата му от китайците.
От друга страна, в древността, както и сега, шпионите често се проваляли, поради което много тайни остават неразгадани и до ден-днешен. Например, така и не успели да разкрият тайната на византийския „гръцки огън“, най-опасното оръжие на Средновековието – въпреки, че цели 400 години промишлени шпиони от цял свят се опитвали да я разберат. „Гръцкият огън“ изгарял всичко наоколо, а пък ако го заливали с вода, се разпалвал още повече. Тайната му не е разкрита дори днес и, според описанията, дори напалмът е по-слабо ефективен в сравнение с него.
Изгубени са също тайните за производство на древни херметични уплътнения, на студената светлина, абсолютно чистото желязо, свръхтвърдата стомана. Все пак има и позитивни загуби – тайните за производство на много отрови, използвани в древните и средновековни придворни заговори и конспирации, също не са разкрити.
В историята имало и случаи, когато някои тайни са били умишлено унищожавани. Например, през 1903 г. руският професор Филипов, изобретил метод за предаване на ударни вълни от експлозия на разстояние по радиото, бил намерен мъртъв в своята лаборатория. Някои историци допускат, че е бил убит по заповед на император Николай ІІ, за да отнесе тайната си в гроба.
И наистина, очевидно взрив на бомба, пренесен чрез радиовълни до която и да е точка на земното кълбо, не е добра перспектива за човечеството.
Дебаркирането на съюзниците в Нормандия през лятото на 1944 г. може да се нарече най-трагичната страница в историята на американската армия. Въпреки факта, че немската отбранителна линия „Атлантическа стена“ така и не била завършена, десантът на брега бил белязан от колосални загуби на жива сила и военна техника. Немският картечар, с прякор „Чудовището от Омаха“, се превърнал в една от зловещите легенди на този епизод от Втората световна война.
Поради липсата на време и ресурси, които германците изпитвали все повече и повече с всеки изминал месец на войната, изграждането на непрекъсната линията от укрепления „Атлантическа стена“ се превърнала в издигане на отделни бетоннови крепости. Германците ги наричали „Гнезда на съпротивата“ и на всяко давали име, състоящо се от двете букви WN и сериен номер.
В сектора на инвазията, който имал кодовото име „Омаха Бийч“, се намирали опорните пунктове от WN-60 до WN-74 и именно тук се развили най-трагичните събития по крайбрежието. Тук от самото начало всичко се объркало. Корабната артилерия трябвало да потиска огневите точки на противника, но работела изключително слабо по целите, причинявайки минимални щети.
След това подвели британските и американските бомбардировачи, поради мъглата те пуснали смъртоносния си товар покрай германските укрепления. Но най-лошото не било това, а отвратителната подготовка на самото дебаркиране. От 32-та танка-амфибия „Шерман“, 27 веднага потънали и били безвъзвратно изгубени.
Останки от укрепления на „Атлантическия вал“
След това дошъл редът на войниците – те започналиа да падат на дълбочина повече от 2 метра, така че първите жертви в сектора „Омаха Бийч“ се появили още преди нацистите да открият огън. Носейки оръжия и боеприпаси, войниците просто се удавили в морето близо до брега.
Именно в този трагичен момент се задействали немските картечници, удряйки нагазилите водата до гърди американски войници. По-късно капитан Ричард Мерил, рейнджър от 2-ри батальон, си спомня момента по следния начин:
„Бях първият, който слезе. Седмият войник, също като мен, скочи на брега, без да бъде наранен. А всички останали между нас бяха застреляни: двама бяха убити, трима бяха ранени. Ето колко е важно да имаш късмет.“
Войниците от 5-ти корпус на 1-ва американска армия, които имали късмета да стигнат живи до плажа, попаднали под обстрел от укрепление WN-62, в което младият ефрейтор Хайнрих Северло служил като картечар. Втора година участвал във войната, но преди това никога не се бил включвал в сериозни битки. През 1942 г., когато момчето още не било навършило 20 години, било призовано да служи в 19-и лек артилерийски резервен дивизион в Хановер-Ботфелд.
След това Хайнрих служил във Франция, изпълнявайки елементарните задължения на мотоциклетен куриер в една от пехотните дивизии на Вермахта. През 1943 г. Северло е изпратен на принудителен труд заради дългия си език – разсъжденията на младия куриер пред някои от началствата изглеждали политически незрели и опасни.
Но Хайнрих не бил създаден да копае окопи и отбранителни съоръжения – скоро се разболял тежко и бил изпратен в болница. Оттам младият войник се завърнал не в пропитите с кръв окопи на Източния фронт, а на брега на Нормандия, където било спокойно, а службата била по-скоро като ваканция. Но това не било за дълго – съюзническата операция „Оверлорд“ превърнала безкрайните безлюдни плажове в истински ад на земята.
Когато започнало дебаркирането, Хайнрих разполагал с картечница MG 42, с прякор „Косторез“ и „Хитлеров трион“, както и две карабини Kar 98K. На 6 юни 1944 г. Северло видял с ужас от вратичката на огневата си точка, че точно пред неговия WN-62 започва масово дебаркиране на вражески войски.
Хайнрих Северло
„Хиляди американски войници започнаха бавно да се придвижват към плажа пред нашата бойна огнева единица. В този момент в залива настъпи пълна тишина, не бе изстрелян нито един изстрел. Всичко беше толкова спокойно, толкова организирано, че сякаш просто правеха някакви упражнения … Тези хора приличаха на нищо не подозиращи агнета, които отиваха на заколение.“
Така Северло си припомнил този момент десетилетия по-късно на срещи с журналисти. Когато разстоянието до десантните шлепове на американците било намалено до няколкостотин метра и вратите на рампата започнали да се отварят и да пускат първите бойци, оберлейтенантът Бернхард Фреркинг, който оглавявал подразделението на Хайнрих, дал заповед да се открие огън.
„Те бяха на една ръка разстояние пред мен. Ясно видях пръските от куршумите и изплашените лица на вражеските войници, изкривени от ужас. Трябваше да пробвам малко с първия, за да разбера как да ги улучвам от първия път, но след това стана по-лесно. Изчаках да се отворят вратите на останалите шлепове за дебаркиране, за да пуснат нова порция сиви фигурки, и започнах да стрелям директно в отвора на рампата … И все пак, някои имаха късмета да изпълзят по мокрия пясък. Те се втурваха, пълзяха и се опитваха по всевъзможен начин да намерят подслон зад труповете на своите мъртви другари, които вече бяха напълнили целия плаж. Но конусовидните куршуми от калибър 7,92 от моя MG 42 лесно можеха да пробият всяко месо …“
Съвременен вид на сектора „Омаха Бийч“ от мястото, където се е намирал Хайнрих Северло
Това е откъс от мемоарите на Северло, в които той описва началото на тази продължителна битка. Отначало броят на убитите стигнал до десетки, после до стотици, а след това картечарят започнал да губи усещането си за време и реалност. Пръстите му се свивали, лицето му изгаряло от топлината, излъчвана от цевта на адската му машина, а рамото му било подуто като възглавница.
В рамките на няколко часа от битката Ханс Северло използвал всичките 12 хиляди патрона за картечницата и 400 патрона за карабината, които били на разположение. Плажът пред позицията му бил покрит с почти непрекъснат слой от мъртви и ранени, а телата на първите му жертви вече били отнесени в открито море от вълните.
Но тази битка, както и всяка друга, приключила. Северло имал късмет – той бил сред малкото оцелели от своето укрепление и се оттеглил в село Колевил-сюр-Мер, където се намирало съседното укрепление WN-63. Тук той, с няколко други войници и офицери, бил заловен от американците.
Хайнрих Северло се среща с американски ветерани на плажа в сектора „Омаха Бийч“
По време на разпит Хайрих казал името си, но благоразумно замълчал за продуктивната си работа на „Омаха Бийч“. Затова картечарят, заедно с други войници, е изпратен в САЩ, където работил като берач на памук и картофи в Мисисипи.
През 1947 г. Хайнрих е изпратен в Англия, а оттам е изпратен у дома в родния си град Мецинген. Бившият войник на Вермахта мълчал за ролята си в битките за нормандското крайбрежие до 1960 г., когато съдбата го събрала с писателя Пол Карел, бившия оберщурмбанфюрер на СС Пол Шмид.
С бившия си съратник Северло споделил и неговата история била включена в книгата на Карел за битките за Нормандия. Но този опус на бившия нацист не спечелил общественото внимание и никой не си спомнил за Северло. Така Хайнрих живял спокойно кат обикновен провинциален бюргер до 1984 г., когато решава да даде интервю на американски журналисти, подготвящи програмата за 40-годишнината от десанта на съюзниците.
Разговорът с представителите на пресата продължил почти четири часа, през което време Хайнрих Северло не само описал всички подробности от това кърваво клане, но и посочил броя на жертвите – около 2000. Скоро интервюто било излъчено по канал ABC и бившия ефрейтор от Вермахта веднага се превърнал в знаменитост.
Паметния обелиск при укрепление WN-62.
Той бил канен на шоута и срещи, бил интервюиран, бил мразен и му се възхищавали. Всичко било точно както се случва обикновено в обществото, когато открият някой сериен убиец или главорез. Говорейки за единствената си битка, Северло винаги искал прошка от онези, на които донесъл скръб и изразявал искрено съжаление. В същото време било ясно, че немецът е поласкан от такова внимание и от прякора „Чудовището от Омаха“, който му бил даден от алчни за гръмки фрази репортери.
През 2000 г. Хайнрих Северло публикува книга с мемоари. Популярността му донякъде избледняла, но той все още бил задължителен участник в срещите на британските и американските ветерани от десанта в Нормандия. Картечарят, убил 2000 американци, умира през 2006 г. на 82-годишна възраст в един от домовете за възрастни хора в град Лачендорф.
Накрая трябва да се каже, че много историци и военни експерти поставят под въпрос историята на Северло за 2000 убити десантчици. Според запознати, това е невъзможно, дори като се вземат предвид отличните технически характеристики на картечницата MG 42. Не трябва да забравяме, че Хайнрих не е бил професионален картечар и за пръв път се е сблъскал с това оръжие малко преди първата и последната си битка.
Много историци обясняват тежките поражения на Червената армия от немските войски през лятото на 1941 г. с грешки на командването на Червената армия и подценяването на стратегията на настъпващия Вермахт. Уж по време на „репресиите“ били избити най-добрите съветски военни кадри и било нямало кой да приложи нападателна стратегия, да организира взаимодействието на частите и подразделенията.
Но, както вече става все по-ясно, процесът на пречистване на армията и целият държавен апарат, обозначаван с условното название „репресии“, далеч не нанесъл щети на най-добрите кадри на Червената армия. В своята книга „Очищение“ (преведена на български) Виктор Суворов, без значение какво е отношението ни към него като личност, ясно показа, че през 1937 г. са били ликвидирани предимно кадри на НКВД, военни прокурори и съдии, комсомолски натегачи, палачи от т. нар. „ленинска гвардия“ с ръце в кръв до лактите – тоест все персони, които имат твърде далечно или нямат въобще никакво отношение към армията и военното дело.
Маршал Тухачевски
Съществува мнение, че ако нямало „масови репресии“ срещу най-висшите командни кадри на Червената армия, това би отказало Хитлер от идеята за нападение срещу СССР. Но, като се има предвид, че германското разузнаване е имало горе-долу ясна представа за качествата на отделните съветски военачалници, едва ли липсата на неколцина военни с доста съмнителни качества е променило геополитическите планове на Хитлер.
Значителните недостатъци в самата доктрина на Червената армия се коренели именно в схващанията на доста от „репресираните“ военачалници. Така, например, прословутият маршал Тухачевски проповядвал идеята за настъпателна война „на чужда територия и с малко кръв“. Така се опитвал да воюва той през 1920 г., настъпвайки към Варшава – където под негово ръководство Червената армия претърпяла страшен разгром и дала 120 хиляди пленници. Той бил привърженик на решителните действия, които лишават врага от инициатива. Това, според него, можело да стане само чрез използването на огромен брой бързи и маневрени танкове. И Червената армия до 1941 г. е била систематично въоръжавана с такива машини.
Тактиката, която Тухачевски внушавал на командирите, била за постоянна активност, решителност, промъкване напред през пролуките в бойните формирования на противника, за да бъде ударен след това в най-уязвимите места – фланга и тила. В същото време да не се обръща внимание на изоставането на другарите отдясно и отляво, не трябва да се равняваме по тях. Трябва „смело, неудържимо и инициативно да притискаме противника“!
В същото време танковата армада трябвало да бъде подкрепена с подходящо количество авиация и артилерия. Те също трябвало да бъдат мобилни, бързи, за да не изостават от танковете и мотопехотата. Маршал Тухачевски разделя съветските танкове на два вида: за непосредствена подкрепа на пехотата и „далекобойни“.
„Пехотните“ танкове трябвало да пробият вражеските отбранителни линии, а другите бързо да превземат обекти в тила, да унищожават комуникациите и линиите за свръзка, да сеят паника и дезорганизация сред врага. Така до 1937 г. Червената армия била наситена с пехотни танкове Т-26 и леки БT.
На всичко отгоре, Михаил Тухачевски смятал, че промишлеността трябвало да положи всички усилия за производството на хиляди такива машини. През 1930 г. той поставил на бюрото на Сталин проект за създаване на сто хиляди танкове – само за една година. Това било доста налудничаво – цялата държава трябвало да не произвежда нищо друго, освен танкове. За сравнение – вече след войната, с неизмеримо по-силна икономика, СССР имал 50 хиляди танка, при това произведени за много години.
Според маршала танковете трябвало да унищожават преди всичко живата сила на противника, а не да се бият с други танкове. Танкът Т-34 по никакъв начин не се вписвал в такава стратегическа концепция. Може би, ако Тухачевски беше доживял приемането на Т-34 в експлоатация, щеше да изрази отрицателно мнение за необходимостта от такава машина в Червената армия. И армията щеше да остане с танкове с тънка броня, почти ламарина, които „унищожават живата сила“ – тоест, разстрелват и мачкат пехотинците, но са безпомощни срещу вражеските танкове.
Тухачевски пропагандира идеята за десантиране на малки танкове – танкети, от въздуха зад вражеските линии с помощта на планери и „въздушни влакове“. Това било пробвано в началото на Великата Отечествена война. Оказало се, че подобни операции носят големи загуби, напразно изразходване на ресурси.
Тухачевски смятал специализираната артилерия за ненужна. Според него, едно оръдие трябва да може да унищожава всичко: пехота, бункери, танкове, самолети… Практиката показала, че такова оръдие практически не е силно срещу всички, а обратното – слабо е срещу всички. Просто защото стрелбата срещу всяка различна цел си има своята специфика.
За разлика от народния комисар на отбраната Климент Ворошилов, маршал Тухачевски смятал, че война с малко кръв няма да е възможна през 1930-те години. Считал, че цялото население ще води войната. По принцип тук бил прав. Новата война наистина станала тотална. Но тя изисквала големи тилови резерви, а Тухачевски настоявал за максимално насищане на фронтовите линии със средства за водене на бойни действия – обаче от тилови резерви се отказвал.
Великата Отечествена война на СССР показала, че ако доктрината на Тухачевски бъдела приложена на практика, Червената армия можела да се окаже в много по-лошо положение. Офанзивните операции на германската армия с дълбоко ешелониране през юни 1941 г. биха довели до още по-голямо обезкръвяване на дивизиите и бърз крах на Червената армия.
Тухачевски вече бил допуснал подобна грешка край Варшава през 1920 г., когато тласкал червеноармейците напред, без да обръща внимание на тиловите резерви и комуникации – и в резултат претърпял страшен разгром. Но явно горчивият опит не го бил научил на нищо.
Държавата на инките се образувала около един век преди да нахлуят испанските конкистадори – в 1438 година. Наричали я Тауантинсую, което на езика кечуа означава „Четирите посоки на света“.
Всъщност, целият народ бил наречен „инки“ от испанците за по-лесно. Иначе, в самата държава „инки“ се наричал единствено родът на владетеля. Цялата земя принадлежала на Върховния инка, чиято власт била свещена, а първият митичен цар – инката Манко Капак, бил почитан като син на Слънцето.
Постепенно чрез обширни завоевания през ХVІ век инките вече владеели северната част на днешно Чили, почти цяла Боливия, северната част на Аржентина, части от Перу, Колумбия и Еквадор. Населението на империята варирало между 8 и 15 милиона души.
Както всяка развита държава, империята на инките не можелаа да съществува без добре организирани специални служби – разузнаване и контраразузнаване. Техният началник – „Главният знаещ на инката“, бил пряко подчинен на Върховния инка. Друго длъжностно лице бил държавният инспектор „Токрикока“ – без да има нито съдебна, нито изпълнителна власт, неговата работа била да регистрира престъпления и да докладва за тях. А правото и задължението да арестува престъпниците били поверени на т. нар. „Слуга на инката“. Токрикока и Слугата на инката очевидно представлявали контраразузнаването.
Манко Капак. Снимка: Уикипедия
Главният знаещ имал обширна мрежа от агенти, които действали както на територията на страната, така и извън нея. Няма данни, че инките са внедрявали свои хора във висшите управляващи кръгове на съседни държави. Обикновено агентите се маскирали като търговци, разносвачи на стоки, просяци. Скромни, без да привличат вниманието, те издирвали тайните на своите съседи.
При подготовката на завоевателните войни инките провеждали разузнавателни операции, за да преценят терена, богатството на страната и възможната съпротива.
Ето какво пише, вече след падането на империята, покръстеният инка Гарсиласо де ла Вега за една такава операция: „Инка Юпанки решил да извърши ново завоевание – завладяването на друга провинция, наречена Чиривана, която се намира в Андите на изток от Чарка. Тъй като дотогава земята била неизвестна, той изпратил там шпиони, за да изследват всичко с голямо внимание и предпазливост за тази земя и нейните жители, та да се предвиди какво е необходимо за похода. Когато шпионите се върнали, съобщили, че земята е отвратителна, с непристъпни планини, блата и тресавища, и много малко от нея е подходяща за посеви и обработка“.
След завладяването на тази безлюдна земя, инката Юпанки решил да извърши делото на живота си – да завладее богатото царство Чили.
„И като оставил в царския двор опитни министри да управляват и раздават правосъдие, той стигнал чак до Атакама, която била последната провинция, заселена и покорена, и присъединена към империята по посока Чили. Тук спрял, за да разпали завоевателния огън по-наблизо, тъй като нататък се намирала огромна пустиня, която трябвало да бъде прекосена, за да се стигне до Чили …“
Инката изпратил отново „бегачи и съгледвачи да преминат през тази пустиня и да намерят подходи към Чили и да отбележат трудностите по пътя, за да да се знаят и да бъдат предвидени“.
Разузнавачите били само инки, защото толкова важни задачи Върховният инка поверявал единствено на хора от своя род. За помощници – водачи и куриери, им били придадени индианци от Атакама и Тукми, от които преди това получили информация за царството Чили. Помощниците доставяли съобщения за онова, което разузнавачите-инки откривали.
Де ла Вега пише по-нататък, че помощниците на разузнавачите сновели напред-назад, подобно на мравки по изминатия маршрут, като носели доклади за намереното и доставяли храна на разузнавачите.
Когато от съгледвачите се събрали достатъчно доклади, за да бъде съставена обща картина, Върховният инка Юпанки подготвил своите воини за похода.
Интересно е, че преди поход срещу враговете си инките винаги ги предупреждавали за това. Дали това била проява на рицарство или имало друго, скрито значение? По-скоро е второто. Инките изхождали от факта, че след получаване на официалното предупреждение, врагът или ще се присъедини към тях, или ще започне да се подготвя за отбрана. В този случай всички местни жители изоставяли домовете си и се втурвали да се крият в столичната крепост.
Това било изгодно за инките. Те превземали цялата обезлюдена местност и започвали дълга обсада на крепостта. Заникъде не бързали, крепостта рано или късно се предавала.
През 1532-1536 г. испанските конкистадори, водени от Ф. Писаро и Д. Алмагро, завладели държавата на инките, които станали част от народа кечуа. Така империята на инките била сполетяна от съдбата на всяка империя, претендираща за регионално или световно господство, и рухнала в дълбините на историята.
Легендата разказва, че веднъж Карл Велики видял бивни на слон и пожелал да види самото животно. И уж това обяснява последвалите събития. Но най-вероятно слонът бил само предлог.
През 797 г. Карл изпраща посолство до багдадския халиф Харун ал-Рашид, в което имало не само дипломати, но и разузнавачи. Както във всички времена и епохи, това означавало почти едно и също… Мисията включвала доверените лица на краля Ланфрид и Зигмунд, както и евреина Исак. Официалната цел на посолството била „да намери и доведе слон“.
Халифът действително изпратил на Карл слон – който Исак, след много приключения, благополучно довел в столицата Аахен през 802 г. Халифът разрешил също на църковната мисия в Йерусалим да изпрати на Карл благословията на патриарха, както и различни реликви, включително ключовете на Йерусалим.
Карл Велики
Защо Харун ал-Рашид бил толкова благосклонен към пратениците на Карл? Откъде тези симпатии между християнския Аахен и мюсюлманския Багдад?
Оказало се, че двамата владетели имат общи съперници и врагове. На първо място, това били мюсюлманските емири на испанската Кордова, които се стремели да унищожат своите единоверци и конкуренти за властта над ислямския свят – багдадските Абасиди. А с кордовските емири Карл воювал от доста време и след 800 г. тази война се ожесточила. Така той и багдадският халиф, по волята на съдбата, се оказали съюзници.
Карл и Харун ал-Рашид имали още повече допирни точки по отношение на Византия, която се смятала за единствена законна наследница на Римската империя, Цезар и Октавиан Август. А Карл, провъзгласен на 25 декември 800 г. за „император на Запада“, нанесъл смъртен удар по византийската идея за „единство“ на империята. Неслучайно в момента, в който папа Лъв III поставил императорската корона върху главата на Карл, той изразил недоволство от това – искал да покаже, че няма да се превърне в съперник на византийския император, и за станалото не е виновен той, а папата.
Карл дори изпратил специално посолство в Константинопол с предложение за женитба на византийската императрица Ирина. Посолството било прието благосклонно. Великата империя, която щяла да обедини Изтока и Запада, била на крачка от своето създаване. Римската империя щяла да бъде възстановена, а Карл, който по това време имал успехи срещу арабите в Испания и негови агенти прониквали в Палестина и Северна Африка, щял да стане най-великият монарх по онова време.
Но се случило нещо неочаквано. Ирина била свалена от власт, а на византийския престол седнал император Никифор І Геник (същият, комуто през 811 г. българският кан Крум отрязал главата).
Обаче хитрият ход, замислен от Карл, все пак изиграл ролята си. Никифор, подведен от Карл, прекъснал всякакви отношения с папата – но продължил да преговаря с краля. Това било логично, защото Багдадският халифат заплашвал Византия и тя се нуждаела от съюзници. Като християнски владетел, Карл бил най-логичният такъв съюзник.
Започнала шпионско-дипломатическа игра, съпроводена тук-таме с военни действия. Карл и Харун отново си разменили пратеничества.
Развивайки добри отношения с Багдад, Карл засилил натиска върху Византия. В същото време той разменял посолства с Йерусалимския патриарх, изпращал агенти в Палестина, насочвал там големи парични суми, издигал църкви, намесвал се в спорове по църковна догматика и се опитвал да откъсне цели области от византийското духовно влияние.
Византия, притисната от изток и запад, не можела да устои дълго време – и през 812 г. новият византийски император Михаил I официално признава императорската титла на Карл Велики.
Що се отнася до слона, той умрял през 810 г. Тогавашните летописци обръщат повече внимание на това събитие, отколкото на смъртта на Пепин, син на Карл Велики и крал на Италия, който умира по същото време.
Малко преди смъртта на самия Карл се случило събитие, което влязло в историята като злокобно чудо. В началото на януари 814 г. от фронтона на базиликата, разположена близо до кралския дворец, внезапно изчезнала думата «принцепс» (вожд – лат. ), която съставяла част от императорската титла. Това било сметнато за ужасно предзнаменование. И наистина, на 28 януари 814 г. император Карл Велики, който никога не бил боледувал от нищо, внезапно починал. Погребали го в същата базилика.
Константин Михайлович Веригин е роден през 1899 г. в дворянско семейство.
Детството му преминава в Санкт Петербург и именията на родителите му в Уфимска и Симбирска губерния. Затова през целия му живот за него били скъпи усещането за зимна свежест, леден въздух, който щипе носа, и миризмата на пухкав кожух. Детството за него било изпълнено с аромат на горящи борови дърва в печката, на миризма на масло от иконостас, с ухания на прясно сварено кафе, на кожа и парфюм „Шипър“ в библиотеката на баща му, на качествен сапун от чаршафи и възглавници, с празничното благоухание на великденските козунаци.
Парфюм Chanel №5. Снимка: Уикипедия
И още една миризма носил Константин Михайлович в паметта си цял живот – на Зимния дворец, който посетил като възпитаник на Втори кадетски корпус в Санкт-Петербург – „живителна смърчова миризма на фона на нещо ценно и изискано“. Струвало му се, че в двореца мирише „на цялото богатство на великата империя, на всички произведения на изкуството, събрани тук“.
За първи път младият Константин усетил „очарованието на ароматните смеси“, когато се озовал в будоара на леля си, оборудван с необичайни бурканчета и стъкленици. „Тук всичко можеше да бъде докоснато, отворено, подушено, можеше да се парфюмираш и дори в малки количества беше позволено да се смесва, което ми доставяше огромна радост“, спомня си той години по-късно. Още тогава, на седем години, Веригин решава, че сам ще създава аромати.
Константин Веригин прекарва детството си в Крим, където се преплитат миризмите на море, лимони, кипарис и лаврови храсти, на цветя, нагрявани от слънцето плодове, носи се меден аромат на цъфтящи липи и магнолии.
„Във вкуса и миризмата на прясно откъсната, напоена със слънце кайсия остро чувствам телесни наслади, а в прасковата – благоуханната нежност на целувката. Гроздето „мускат“ носи блаженство и радост от живота; ароматът на лимона въздейства силно върху чувствеността на някои жени, а пъпешът със силата на своето ухание ми разказва за южните, плътски страсти” – пише Веригин. В къщата им в Ялта той създава малка лаборатория за себе си и често се усамотява там, за да смесва различни есенции.
На гости при приятели в Орел през лятото на 1915 г. Константин се опитва да създаде натурална есенция от момина сълза – там тези цветя излъчвали удивителна ароматна магия: „Никъде в Европа не съм срещал в момината сълза такава сила и в същото време изтънченост на аромата. Той сякаш блестеше с ухаеща свежест, студ от скорошния сняг, чистота, въздушност“. Още тогава Веригин си отбелязал, че нотките на момина сълза може да бъдат много ефективни в парфюмите.
А в това време отминавали последните години на безгрижната младост… Ужасите на революцията и Гражданската война го накарали да порасне бързо. Корнетът от лейб-гвардейския кавалерийски гренадирски полк Константин Веригин воюва в Бялата армия до самата евакуация от Крим. Можем само да гадаем колко болезнено е реагирало чувствителното му обоняние на ужасната смес от зловония на барут, сажди и мъртви тела.
През октомври 1920 г. Константин заедно с майка си и сестра си Олга напуска Русия. След митарства в Турция и Сърбия заминава за френски град Лил, където постъпва в химическия факултет на Католическия университет. „Лил ме порази с мрачна сивота, метална влага, неприятни миризми на въглища и бензин“, спомня си той. Париж обаче бил съвсем различен: „Бях запленен от лекотата на пропорциите му, ефирността на сградите, начина на живот, елегантността на жените…“
Константин Веригин в лабораторията. Франция
Благодарение на помощта на руските му съседи Наришкини и покровителството на граф Сергей Голенишчев-Кутузов, младият химик бил приет от Ернест Бо, главната фигура на парфюмерийния бизнес във Франция.
Ернест Бо е роден през 1882 г. в Москва, във френско семейство. Владеел добре руски, обичал Пушкин, Тургенев и Достоевски, Бородин и Мусоргски, Серов и Репин, балета на императорските театри и руската природа. В много отношения вкусовете и възгледите на учителя и ученика съвпадали. Те ценели пролетните, леки и прохладни нотки в ароматите.
Поколението на младежта след Първата световна война бързало „да живее и да чувства“. Настъпила епохата на високите скорости, на фокстрота, дима на цигарите, шума на автомобили и влакове. Модата се адаптирала към новото темпо и начин на живот. Трябвало да се появи аромат, който да съответства на новото време. И той се появил.
През 1920 г. Ернест Бо се запознал с известната моделиерка Коко Шанел, която го поканила да създаде парфюм за нея. Бо й показал серия от аромати, а Коко избрала този, който бил маркиран с цифрата 5. Когато станало въпрос за името, Коко Шанел казала: „Скоро ще представя колекция рокли на петия ден от петия месец, тоест през май. Нека да оставим на парфюма номера, който носи. Този 5-ти номер ще носи успех“.
Заедно с Константин Веригин Бо започва работа по новия аромат. За покупката на висококачествени есенции, подбора на съставките, контрола на качеството отговарял Веригин.
Основната нотка на Chanel No 5 е свежестта на северните реки. В него има, както пише самият Веригин, „пролетен дъх на мускус, на чернозем, сякаш след топенето на снега, на който не можеш да се надишаш; присъстват сила, яркост, звучност и леко опиянение“. Такъв характер за аромата не е избран случайно: за Константин Веригин тези миризми са спомен за руската пролет. Той успял да постигне желания ефект, като добавил наскоро открити алдехиди към традиционната флорална основа.
„Успехът на Chanel №5 беше поразителен: хората веднага разбраха, че този парфюм отваря нова ера в парфюмерийната индустрия“, пише след време.
Новостта била посрещната с ентусиазъм от младите и търсещите, докато сред по-старото поколение тя предизвикала недоверие и недоумение. „Яркостта и радостта от живота, които Chanel №5 даваше, бяха неразбираеми за тях, а силата на новия аромат беше твърде голяма и ослепителна. Така вихърът на валса опиянява млади и силни хора и е недостъпен за старите“, обяснява парфюмерът.
Парфюмерът Ърнест Бо (1881–1961). Снимка: Уикипедия
Тогава Веригин все още не знаел, че след няколко десетилетия „Шанел No5“ ще се превърне в легенда, привилегия на най-богатите и известни в цял свят, мечта за милиони жени и тяхно невидимо оръжие, с което поразяват милиони мъже!
За фирмата Bourjois Веригин създал още парфюмите Mais oui, Ramage, Glamour, Soir de Paris. Нищо чудно, че бил избран за председател на Френската асоциация на парфюмеристите.
В Съветския съюз парфюмът Chanel No5 бил символ на недостъпен западен лукс и „реакционност“, което намерило отражение в литературата и киното. Рекламирала го вещицата Гела в епизодите с театър „Вариете“ в „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков, на него ухаела коварната и сексапилна изкусителка Анна Сергеевна от филмовата комедия „Брилянтената ръка“…
През 1810 г. никой не би могъл да си представи, че тринадесетото дете в семейството на военния касиер майор Иван Иванович Пирогов и Елисавета Ивановна ще се превърне не само в гордостта на семейството, но и ще прослави страната си по целия свят. Николай Пирогов се интересува от медицина от детството си. Доктор Мухин, който лекувал брат му от настинка, прави толкова невероятно впечатление на малкия Коля, че на 14-годишна възраст, след като успял да добави още две години чрез измама, той влиза в медицинския факултет на Московския университет. След като завършва на седемнадесет години и половина университета, Пирогов е одобрен за лекар и с най-добрите завършили е изпратен в Берлин и Париж за стаж. На 26-годишна възраст той вече получава титлата професор и дори оглавява хирургична клиника в университета в Дорпат. След 5 години той е поканен в Императорската медицинска и хирургическа академия, където неговото медицинско изкуство процъфтява. Там той, по-специално, се занимава с обучение на военни лекари на нови методи на лечение, разработени лично от него….
Н. И. Пирогов (1875). Уикипедия
„Ампутирайте! Но бързо!”
Нивото на развитие на военната медицина през почти целия 19 век било такова, че войник от която и да е европейска армия било много по-вероятно да умре от едра шарка, скорбут или кървава диария, отколкото от вражески огън. По време на потушаването на полското въстание (1863-1864 г.) Московският полк на гвардейските войски загубил 10 души в сражение и 142 загинали от болести. По времето на Кримската война лекарят на 17-та дивизия си спомня, че на 1000 войници се падал един лекар, който имал един „счупен ланцет“ и то чужд. Гореспоменатият ланцет, предшественик на хирургическия скалпел, се използвал основно за ампутация при наранявания на ръцете и краката. При липсата на антисептици, които ще бъдат открити по-късно – през 1865 г., отрязването на крайниците е единственият начин да се предотврати смъртоносната гангрена. Затова във всички армии по света хирурзите, които режат бързо, били особено ценени – така че пациентът да се мъчи по-малко. Например, Главният хирург на армията на Наполеон – Лари, се прочул с факта, че за 36 часа на операционната маса след битката при Бородино направил 200 ампутации.
Надежда – под упойка
Приблизително това състояние на военната медицина заварил Пирогов, когато през 1847 г. той за първи път влиза в армията в Кавказ. Тогава село Солено влиза в историята на медицината като място, където етерът е използван за първи път като упойка в полеви условия. Това бил съвсем нов метод. Пирогов оперирал специално в присъствието на други ранени, за да убеди всички в облекчаващия болката ефект на етерните пари. Около 100 операции, извършени директно от него, по време на които не се чува нито един писък, били възприети от ранените като чудо. Етерната анестезия позволява на хирурга в обсадения Севастопол през 1854-1855 г. да оперира на три маси едновременно. Тогава извършвал десетки операции на ден. Вярата на защитниците на Севастопол в техния лекар била толкова голяма, че веднъж в превързочната, където бил Пирогов, докарали войник без глава, носели я отделно, и му я подали с думите: „Нека господин Пирогов да я пришие. Той може да направи всичко.“ Основният принос на професора във военната медицина, обаче, не е свързан с традиционното лечение. Пирогов пръв доказал, че административните дейности на бойното поле – оборудване на болница, извеждане на ранените, грижи за лекарства – са не по-малко, ако не и по-важни от добрия лекар и остър ланцет. В условия, когато пътят от Севастопол до Симферопол отнема два дни, ранените често завиждали на убитите. Фактът, че евакуационната служба скоро се появява в руската армия, също се дължи на Пирогов.
Н. И. Пирогов в албум на отличените хора във войната от 1853–1856 г. Уикипедия
След обявяване на Руско-турската освободителна война, руският император Александър II моли Пирогов, който по това време е вече на 67 години, да помогне за организирането на военните болници в България. Пирогов получил неограничени права за действие и на 10 октомври 1877 г. пристига на наша територия.
След престоя в Горна Студена, където била Главната квартира на руската армия, хирургът се установява в с. Бохот, близо до обсадения Плевен.
Пирогов изцяло организира медицинско обслужване на боевете за превземането на силно укрепения Горни Дъбник. Стриктен план е направен за най-ефективно разположение на превързочните пунктове. Създава се централен превързочен пункт, който бил на 6 км от фронта в село Садовец. Така ранените бързо успявали да се придвижат военновременната болница в Бохот.
По време на Освободителната война Пирогов посещава 10 от 13-те руски военновременни болници, 10 лазарета и 3 аптечни склада, изминавайки почти 700 км. Уважаваният лекар бил и на трите направления на руската армия: в Източното направление, в Южното направление и в Западното направление в Плевен и около Плевен, където е работил най-продължително.
Фрагмент с Пирогов (в центъра) от панорамата „Защитата на Севастопол“. Снимка: Уикипедия
През 1881 г., когато Н. И. Пирогов отбелязва 50-годишнината от своята дейност, Обществото на кишиневските лекари се обръща към него със следните думи: „Съвременният руски лекар знае само едно за Николай Пирогов, че той е единственият и незаменим учител“. Освен учител, имайки предвид основните му постижения във военно-полевата медицина, той е истински гениий в медицината.
Именно той за първи път въвежда задължителното първично сортиране на ранените. Медикът ги разделял на четири групи. За смъртно ранените се грижели свещеници и медицински сестри. Със сериозно ранените, нуждаещи се от спешна помощ, лекарят се заемал веднага. Тези, които не се нуждаели от спешна операция, били изпращани в тила. Леко ранените, които можели бързо да бъдат върнати на фронта, били лекувани от фелдшери.
Още преди появата на антисептиците, той отделял ранените с гнойни и гангренозни усложнения от тези, чиито рани били чисти. Това помагало да се избегне разпространението на инфекцията.
В Севастопол той въвежда традицията да се използва женски персонал в грижата за ранените във военните болници.
Пирогов е първият, който широко използва гипсовата отливка. Преди това гипсът почти никога не се използвал в медицината. С ограничена употреба била нишестената превръзка, бавно съхнеща, напоена от гной и кръв и изключително неудобна в полеви условия.
Великият лекар първи въвежда принципа на „спестяващо“ лечение на огнестрелни рани, което в много случаи избягва ампутацията.
Ако трябва да обобщим фактите от живота на Пирогов, които го правят велик в областта на медицината:
Основното постижение в живота на Николай Пирогов несъмнено е фактът, че именно той е изобретил съвременната анестезия. По това време това било невероятно нововъведение, което позволило на пациентите да бъдат обезболени преди операцията.
Великият лекар и учен бил смел. В кратката биография на Николай Пирогов се споменава, че той е участвал доброволно в 4 войни, но обикновено без да се посочват причините. Всъщност Николай Иванович всеки път ходел до най-горещите точки, за да изпробва на практика нови методи на лечение. Къде другаде можете да намерите повече пациенти за операция, ако не на фронтовата линия?
Предвид примитивните технологии от 19-ти век, смъртността сред пациентите, изискващи сложни операции, е висока. Пациентите на Пирогов, обаче, оцеляват много по-често и успешно се възстановяват, в сравнение с пациентите на неговите колеги хирурзи. Причината е проста – Николай Иванович постоянно изобретявал нещо ново, подобрявайки методите си.
Мечтата да стане лекар узрява в главата му като дете.
В допълнение към анестезията, Пирогов прави много други изобретения, които издигнали медицината. И така, той изобретява гипсова отливка за фиксиране на костите след фрактура, разработва основите на топографската анатомия и е първият в света, който използва уникално изкуствено съединение за удължаване на прекалено къса кост.
В допълнение към хирургията, той има огромен принос за развитието на анатомията като цяло. През годините Николай Пирогов е направил хиляди аутопсии, изучавайки и най-малките детайли от човешкото тяло.
Той има не по-малко важно влияние върху полевата медицина. Пирогов, първо, бил първият, който започнал да използва труда на помощен медицински персонал, като по този начин основал професията на медицинска сестра. И второ, именно той е създал сортирането на ранените. Това спомага за драстично намаляване на смъртността сред войниците.
По време на една от войните Николай Пирогов оперира едновременно на три хирургически маси (с помощта на отряд от други хирурзи) и всяка операция му отнема средно около 10,5 минути. Общо по време на войната той е провел около 5000 операции.
Не е известно със сигурност колко операции е извършил Пирогов през живота си, но броят им надхвърля 100 000. Той спира да оперира, след като съпругата му умира при раждане. Оттогава брилянтният хирург се е фокусирал изцяло върху научната медицинска дейност, но самият той никога повече не е пипнал скалпела.
В имението си, разположено на територията на съвременна Украйна, Николай Иванович оборудвал безплатна болница. Всички пациенти приемал там, без изключение, и до края на живота си Пирогов живеел в това имение, оставяйки го само за кратко.
Интериорът на музея на имението на Пирогов във Виница. Снимка: Уикипедия
Не случайно центърът за Спешна помощ в София се казва „Пирогов“. Така се отдава почит на човекът, който се грижи неуморно за ранените бойци по време на Руско-турската освободителна война. Той е указал първите стъпки за здравеопазването и спешната помощ в страната ни, а в световен план е основоположник на военната хирургия.
