Още
    Начало Блог Страница 151

    Интересни факти за Статуята на свободата

    Както всички знаят, т. нар. „Статуя на свободата“ е огромна неокласическа скулптура, разположена на остров Либърти в пристанището на Ню Йорк. Тази величествена структура е подарък от Франция на САЩ по случай 100 години от тяхната независимост. В пристанището на Ню Йорк статуята е докарана с френската фрегата „Исере“ на 17 юни 1885г. Доставили я разглобена, като отделните части били в сандъци.

    Сглобяването й върху пиедестала траяло 4 месеца. Тържественото откриване се състояло на 28 октомври 1886г. Независимо, че това станало 10 години след 100 годишнината, величествената статуя се превърнала в национален паметник на Америка – този статут получила официално на 15 октомври 1924г.

    Самата история на скулптурата е следната…

    През 1876г. се празнувала 100-годишнината от Декларацията за независимост на Съединените щати. Известната със своите прогресивни идеи Франция, решила да направи подарък на независимата Америка и да й подари величествено копие на Статуята на свободата, която вече била налице в Париж, а и днес може да бъде видяна недалеч от Айфеловата кула.

    Копието било поръчано на скулптора Фредерик Огюст Бартолди (1834г.-1904г.). Той се заел ентусиазирано с тази работа, но възникнали, както често се случва до ден-днешен, проблеми с финансирането.

    Французите се договорили американците да построят пиедестала, а те самите да направят уголеменото копие в родината си. След това от двете страни на океана започнало активно събиране на средства, тъй като не се намерил богат спонсор, който да даде цялата сума наведнъж. Парите се събирали по малко, приемали се дарения, организирали се различни шоута, изложби и лотарии. Този процес се проточил. Американците събрали по-бързо сумата за пиедестала. Той бил проектиран от архитекта Ричард Морис Хънт (1827г.-1895г.), а първият камък бил тържествено положен на 5 август 1885г. На 22 април 1886г. постаментът бил готов.

    Французите събирали парите по-бавно, но не чакали да бъде натрупана цялата сума. Те работели успоредно с получаването на средствата, затова приключили през юли 1884г. Отначало била направена главата, която била показана на изложба в Париж през 1878г., за да бъде предизвикан интерес и по-бързо да се намерят пари. После изработили ръцете и другите части на статуята. Направили ги от норвежка мед и подсилили със стоманена рамка. Всичко това било поставено върху мощна стоманена опора – така се получила величествена и изключително здрава конструкция.

    Главата на статуята, показана на Парижкото изложение през 1878 година.

    Пиедесталът и статуята били издигнати върху гранитна основа във формата на звезда, която била поставена на остров Либърти (до 1956г. се наричал Бедлоу) още през 1812г.

    Статуята на свободата остава недокосната до 1984г., когато започнала реставрация. През същата година американската Статуя на свободата била включена в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Реставрацията приключила през юли 1986г. Впрочем, френският оригинал така и си стои извън вниманието на световната организация и не е включен в никакви списъци.

    Ако се вгледаме в описанието, мерките и статистиката: Статуята на свободата представлява женска фигура, която, според официалните твърдения, изобразява римската богиня на свободата Либертас, издигната върху пиедестал, висок 46.94 метра. Височината на самата фигура е 46 метра. Общата височина от земята до факела е 93 метра. Височината само на главата достига 5,26 метра.

    Неслучайно споменахме „според официалните твърдения“. Както често се случва, те се разминават с някои практически обстоятелства. Проблемът е, че римската богиня Либертас в древността никога не е изобразявана с лъчи, нито с рога върху главата си. Но с такива лъчи-рога е изобразявана навсякъде богинята на мрака и на подземното царство Хеката. Защо тази богиня се оказала „модел“ за оригиналната френска статуя на „свободата“, е проблем за историците…

    Има и още смущаващи факти, които, поради разбираеми идеологически причини, не се изнасят пред широката публика. Такъв факт е например, обстоятелството, че оригиналната парижка скулптура е изработена след революцията от 1789г. и била поставена точно пред първата гилотина така, че отрязаните глави на хората да падат в краката й. Но, разбира се, днес никой не иска да си спомня, че краката на оригиналната Статуя на свободата били потънали в човешка кръв – при това, в съвсем буквалния смисъл на думата…

    Ако продължим със статистиката, ще установим, че вътре в статуята има стълба, наброяваща 356 стъпала. По нея може да се стигне до короната върху главата. От земята до върха на пиедестала има 192 стъпала. В пиедестала се намира музей, който разказва историята на величествената структура.

    В короната има 25 прозореца, от които посетителите могат да разгледат околностите. Седемте лъча на короната символизират 7-те континента. Вътре в протегнатата ръка е поставена стълба, която по-рано била достъпна за посетителите. По нея може да се изкачите до факела, но сега се използва единствено от техническия персонал. Самият факел има златно покритие, което предотвратява корозията.

    Дебелината на медното покритие на статуята е 2,6 мм, общо то тежи 31 тона. Теглото на стоманената конструкция е 125 тона, а бетонния постамент – 27 тона. Във вдигнатата дясна ръка на статуята има факел, в лявата ръка – скрижали, върху които с римски цифри е изписана датата на американската независимост – 4 юли 1776г. Един от краката на статуята е стъпил върху вериги.

    Този национален паметник сега обикновено е затворен за посещения. До него може да се достигне само след щателен обиск. Тези действия предизвикват недоволството на туристическите агенции, но какво да се прави: това са необходими мерки против евентуални терористични актове.

    Животът на сенките

    Понякога в интернет се появят видео-клипове, в които се забелязват някакви призрачни сенки, нападащи хора. Тези сенки обикновено биват класифицирани като „призраци“. Разбира се, малцина обръщат сериозно внимание на такива евтини сензации.

    Всъщност, още от Средновековието, хората персонифицирали човешката сянка. Интересното е, че тогава ясно разграничавали сенките и призраците. Сенките били схващани като отделен вид призрачни същества, непосредствено свързани с човека, към когото били „прикрепени“. По принцип суеверните хора, вярващи в тях, смятали, че те живеят и умират заедно със своя „стопанин“, но били способни на действия, различни от неговите. Някои сенки надживявали човека, като продължавали да съществуват и след неговата смърт. По принцип се вярвало, че съществуват няколко вида „живи сенки“:

    – призраци на мъртвите;

    – фантоми без собствена интелигентност и воля;

    – специален вид същества с инфернален (адски) характер;

    – астрално тяло на жив човек, т.е. практикуващ окултист, който провежда сеанси за „връзки“ с мъртвите или със същества от „други светове“.

    Някои парапсихолози смятат, че сянката е част от човека, като въплъщава неговата низка, физическа и животинска част – която част в учението за психоанализа е свързана с безсъзнателните чувства на отделния индивид.

    По принцип, сянката като явление привличала вниманието на хората от древни времена. В културите на съвсем различни народи я свързвали с идеята за човешката душа. В Древен Египет имало специален служител – т. нар. „Пазител на сянката“, който наблюдавал никой да не настъпи сянката на фараона. Това показва какво сериозно мистично значение придавали египтяните на човешката сянка. Ако се взрем по-внимателно в окултната анатомия на древната египетска култура, ще различим три части на човека: тяло – Ка, душа – Ба, и сянка, която свързва тялото с душата. Грешниците били наказвани, като след смъртта губели своята сянка. Тя била поглъщана от чудовището Амат.

    Във фолклора на чувашите (за които някои историци смятат, че са потомци на древните прабългари) се говори за т. нар. същества „вупар-пусат“. Това са демонични сенки, които се явяват най-често насън. Появата им се съпровожда с панически страх, задушаване, а често дори сънна парализа.

    При славяните често сянката се възприемала като синоним на душата. Затова много вещици и всякакви други същества от този род не я притежавали. Но в българската фолклорна митология например, „нечистата сила“ има сянка – която при това е много зла. И за да се нанесе някаква вреда на лошото същество, трябва да се бие именно сянката му, защото самото негово тяло е невъзприемчиво към болка и нападение.

    При сърбите сянката не била душа, а по-скоро архетип – низката природа на самия човек. На децата било забранено да си играят със сянката и дори да я докосват, защото тя можела да се всели в мислите и съзнанието им.

    Белорусите лекували психически заболявания, чрез въздействия върху сянката на болния. Например, чрез очертаване с въглен върху дъска на контурите на сянката – а после дъската се изгаряла.

    За да се предпазят от нежелани сенки, древните хора традиционно използвали остри метални предмети – ножове, ножици, брадви, коси, а също и църковни средства за защита, например светена вода. Дори се смята, че специалните ритуални мечове, които се виждат по снимки с членове на различни тайни общества – масони, окултисти, мартинисти, розенкройцери и т. н., са именно средства за борба с негативно настроени сенки.

    Така че, ако някой се плаши от сянката си, може да носи със себе си поне джобно ножче, за да преодолее този свой мистичен страх.

    5 невероятни истории, които ще оправят деня ви

    Новинарските емисии са като гнойна пъпка, чакаща да се пръсне точно в момента, когато се наслаждаваме на вечерята си. Затова от време на време е освежаващо да попаднем на история за някой, който се е опълчил на съдбата и е успял да победи.

    1. Млада спортистка боготвори олимпийска златна медалистка – оказва се, че са сестри

    Великолепната седморка е женски отбор по атлетика на летните олимпийски игри през 1996г. Сред тях е Доминик Мокану, която само на 14 години е най-младият член на отбора. Като повечето момичета през 90-те, Дженифър Брикър е вдъхновена от силно отразявания успех на Доминик. За разлика от повечето момичета през 90-те, Дженифър решава да направи нещо с това вдъхновение: Тя тренира и преуспява в гимнастиката, превръщайки се в шампиона на Илинойс, след което се състезава и в детските олимпийски игри на AAU. Днес тя е успял акробат и танцьорка, дори е изпълнявала с Бритни Спиърс.

    Споменахме ли, че Дженифър е родена без крака?

    Това е наистина изумително, но не спираме до тук. Дженифър е била дадена за осиновяване от родителите й, румънци имигранти, скоро след раждането й. Доминик също е родена в семейство на румънски имигранти и този общ произход обяснява защо Дженифър е усещала толкова силна връзка към известната гимнастичка. Когато става на 16, смятайки че е достатъчно голяма за да понесе истината, тя пита майка си за биологичните си родилите. Тогава открива, че нейните истински родилите и истинските родители на Доминик са едни и също. Жената, на която се е възхищавала цял живот се оказва собствената й сестра.

    След няколко писма двете се намират и наваксват за изгубеното време.

    1. Педиатър спасява бебе, то му връща услугата (30 години по-късно)

    Когато Крист Троки се ражда преждевременно, той тежи едва 1450гр. Педиатърът му, д-р Майкъл Шанън, остава до него денонощно, докато не укрепне. Троки оцелява.

    30 години по-късно, д-р Шанън кара по магистралата в Ориндж Каунти, когато го засича камион и колата му остава затисната. Тъкмо когато всичко избухва в пламъци, един парамедик го изважда от отломките.

    Парамедикът се оказва не кой да е, а самият Крис Троки, когото д-р Шанън е спасил 30 години по-рано. Понякога кармата има малко забавени реакции. Макар Шанън да се отървава от катастрофата малко по-беден, той оцелява и днес гордо служи като педиатър на малкия син на Торки. Когото без съмнение един ден ще спаси, а той на свой ред пък ще спаси него…

    1. Куче се връща при стопаните си ден преди да бъде приспано… 10 години след като е изчезнало

    Когато Сион Кокс получава обаждане, информиращо го, че кучето му е било намерено, той не е щастлив или облекчен – чисто и просто объркан. Бърз оглед на всекидневната у майка му разкрива, че и двете им кучета са си вкъщи.

    По телефона Кокс разбира, че кучето се казва Шанс – бултериер, изчезнал от дома на Кокс в Уейлс… 10 години по-рано.

    Само че появяването на Шанс след десетилетие не е най-откаченото в историята: Когато е намерен, на него са му е оставал само един ден, преди да бъде приспан. Когато Кокс отива да прибере отдавна изгубеното куче, Шанс подскача, все едно го е видял вчера.

    1. Вдовец губи спомен от покойната си съпруга, открива го случайно в метрото 5 години по-късно

    През 2009г, седемдесетгодишният Питър Билело и съпругата му Грейс правят нещо още по-очарователно от това възрастни хора да танцуват: всеки подписва по една банкнота от $1, която след това другият да държи в портфейла си като постоянен спомен за любовта им. Една година по-късно се случва трагедия: Питър погрешка харчи долара на Грейс докато пазарува.

    След това идва истинската трагедия, след като Грейс е победена от рака.

    През 2015г, Питър води внучка си на обяд в Subway. След като я изпраща с $10 за сандвичи, тя се връща с $3 ресто. Когато ги преброява, Питър не може да повярва на очите си.

    5 години след като случайно го похарчва, Питър открива същия долар, носещ подписа на съпругата му.

    1. Женени, запознали се като тийнейджъри, се откриват заедно на снимка от детството им

    По време на пътуване до Walt Disney World през 1980г, Дона Вустинас е само на 5 години. Там тя позира за снимка с брат си. Сега забележете количката на заден план.

    Превъртаме напред. Сгодените Дона и Алекс, само седмица преди сватбата си преглеждат стари снимки за сватбено видео, когато се натъкват на гореспоменатата снимка. Алекс онемява. Човекът с количката е баща му. Не само това, но и пеленачето в количката е самият Алекс.

    14 години преди да се срещнат – Алекс е роден в Канада, а Дона във Флорида – двамата случайно попадат на едно и също място, на една и съща снимка. Сега, женени повече от 10 години, Алекс и Дона обичат да пресъздават старата снимка с тримата си сина.

    Управлението на хитлеристката армия

    Мнозина смятат, че системата за управление на немската армия през Втората световна война била точна, стриктна и перфектна, както и се полага на германския характер. Но количеството хора, които вярват в нещо, не е доказателство, че то е вярно. И до днес има доста, които вярват, че Слънцето се върти около Земята…

    „Вождът“ (както се превежда „фюрер“) на немския народ –Хитлер, заемал множество длъжности в партийната, държавната и военна йерархия: лидер на нацистката партия, канцлер на Райха, президент на Германия, военен министър, върховен главнокомандващ на Вермахта (всички въоръжени сили), командващ сухопътните войски.

    Горе-долу така било и при Сталин: генерален секретар на Централния комитет на партията, председател на Съвета на народните комисари (министър-председател), върховен главнокомандващ.

    Разлика обаче имало, и то много важна.

    При Сталин всички лостове на властта се събирали на едно-единствено място, независимо в качеството на какъв трябвало да вземе решение. Всички доклади, рапорти, доноси, информационни сводки пристигали при секретаря му Поскребишев. Той обработвал цялата информация и я докладвал на шефа си.

    При Хитлер обаче, за всяка негова длъжност съществувала отделна канцелария. Фюрерът имал 5 такива канцеларии, всяка със свой апарат служители. И естествено, всяка такава структура се стремяла към лидерство, да изтласка останалите и да получи по-голямо влияние върху „началството“. Всяка издавала заповеди и разпореждания все от името на лидера на германския народ – и изобщо не се интересувала от заповедите и разпорежданията на другите четири структури. Резултатът от всичко това бил хаос, объркване и интриги между служителите на различните администрации.

    На същия принцип функционирала и системата на въоръжените сили на нацистка Германия. Всяка армия по цял свят има един мозък – Генералният щаб. Но в немската армия по времето на Хитлер имало не един, а цели три мозъка, т.е. три напълно независими един от друг генерални щаба: на сухопътните войски, военно-въздушните сили и военно-морския флот. Всеки от тези щабове планирал своите действия самостоятелно и отделно от другите. Имало и SS-войски, които били подчинени пък само на Химлер, а той се подчинявал директно на фюрера.

    Roser 02 (Chip)__ __FOLDER: fea-excerpt-humanity__Hitler and Himmler

    Разбираемо е, че трите генерални щаба и командването на войските на SS няма как да координират точно действията си. Всеки се ръководел от личните си ведомствени интереси и опитвал да води войната така, както на него му било изгодно. Например: когато сухопътните войски имали нужда от подкрепа на авиацията на даден участък от фронта, трябвало да се молят на ръководството на ВВС да изпрати самолети – но, ако щабът на ВВС искал да запази своите сили, можел да откаже, като измисли най-различни предлози. Всеки немски щаб планирал самостоятелно своите операции, разгръщал отделни системи за управление и свръзка. Всичко това имало крайно отрицателно влияние върху бойните действия.

    При Сталин нямало нищо подобно. Системата му за управление била проста и ефективна. Ако вземем същия пример: когато сухопътните войски имат нужда от авиационна подкрепа, Генералният щаб (който е само един) заповядва на командването на ВВС да изпрати самолети. Заповядва – защото това командване му е подчинено. А не се моли, както при германците – където били на едно и също ниво в йерархията.

    Във вермахта командирът на групата армии при нужда от самолети трябвало да се свърже с щаба на Хитлер като главнокомандващ. Хитлер трябвало да се свърже с Гьоринг и да му даде заповед. Гьоринг, от своя страна, трябвало да се свърже с командира на въздушния флот и да му заповяда да изпрати самолети. Той пък трябвало да заповяда на командира на ескадрилата и чак тогава самолетите щели да излетят. Да, дисциплина и ред има и тук – но докато се извърви пътят по тази дълга верига, самолетите може вече и да не са необходими.

    Вярно е, че има и втори вариант. Командирът на сухопътната част може директно да се свърже с командира на въздушната ескадрила и да помоли да му бъде помогнато с авиация. Но именно да помоли – а на молителите често се отказва.

    По този начин в немската армия сухопътните, авиационните и военноморските офицери трябвало да се пазарят като продавачки на пазара. Това въобще не е военен подход, а някакво подобие на търговски преговори. Така било навсякъде и по всички фронтове – на Източния фронт, в Африка, Франция, Гърция, Италия, Югославия…

    Разбира се, Хитлер мислел над проблема, как да организира ефективното управление на 3-те независими един от друг Генерални щабове. Но не измислил нищо друго, освен да постави над тях още 2 щаба, които също били независими един от друг – щаб на Върховното главно командване на Вермахта, начело с фелдмаршал Кайтел и щаб на Оперативното ръководство на Вермахта, начело с генерал-полковник Йодъл. Както лесно може да се досетим, това причинило още по-голям хаос. Новите щабове опитвали да докажат своята необходимост и започнали да се месят във военните операции на отделните фронтове, да изпращат заповеди и директиви, които често противоречали на заповедите и директивите на генералните щабове. А SS-войските изобщо не се подчинявали на цялата тази грамада от щабове.

    Така, отношенията между немските структури напомняли отношенията между мускетарите и гвардейците на кардинала от романа на Дюма. Всяка структура се сражавала за себе си и снабдява само себе си. Как би могла да победи в такава ситуация?

    Между другото, дори Гьобелс признал превъзходството на съветската система на управление. В края на войната той заявил, че немските пирамиди от заповеди, инструкции и разпореждания съсипали Германия. Но вече било късно за такива прозрения.

    13 мистерии, достойни за Холивуд

    На хората е присъщо да търсят отговори и да се опитват да обяснят и най-мистериозните обстоятелства. Като интернет потребители, усещаме нуждата да кликаме на милион публикации на ден, всяка по-шантава от предишната, шокираща ни с някаква зловеща история за неразрешена загадка. Това може да е малко натоварващо, затова решението би било Холивуд да адаптира тези истории във филми. Така поне ще ни изкарат акъла подобаващо.

    1. Полийн Пикард

    През 1922г, 2-годишната Полийн Пикард изчезва от семейната ферма в малко френско село. Тъкмо когато родителите й изгубват всякаква надежда, тя е открита на 300км от там. Странно, но Полийн не разпознава родителите си, но те и съседите им я идентифицират.

    Всичко изглежда наред, докато месец по-късно един от съседите не открива прилежно сгънати дрехи до осакатен труп близо до имота на Пикард.

    Дрехите са тези, които Полийн е носила в деня на изчезването си, а до обезглавения труп се намирал черепа на неизвестен възрастен мъж (лицето му било изядено от лисици). Още по-странно, черепът и трупът изглежда са били поставени близо до дома на Пикард след обстойното претърсване на района.

    Дали трупът е бил на Полийн или не, на кого е бил черепът и кое е било момичето, заживяло със семейството, остава загадка и до днес.

    1. Сигналът Уау!

    Ако мислите, че работата за организацията SETI звучи като най-готиното нещо на света, грешите. Питайте Джери Иман, който е прекарвал повечето си дни слушайки радио сигнали от телескопа Голямото ухо, който е насочен към дълбокия космос.

    Записвал е числа, слушал е вселената и е чувал едно голямо нищо. Поне до 15 август 1977г, когато получава 72-секунден сигнал. Той е мощен и звучен… и всичко сочи, че е с извънземен произход. Джери записва откритията си, огражда ги и изписва „Уау!“ до тях.

    Звукът никога не е обяснен, нито чут отново, но учените са съгласни, че ако е дошъл от извънземни, то те са напреднала цивилизация, разполагаща с технология много по-развита от тази на Земята.

    1. Зелените деца от Улпит

    Мистерията, която е документирана през 12-и век и е оцеляла до днес, трябва да бъде вземана с известна доза недоверие, но това не означава, че историята е просто легенда. Случилото се е следното: момче и момиче са открити в капан за вълци близо до село в Съфолк. Те носели странни дрехи, не говорели английски и имали зелена кожа.

    Макар момчето да умира малко след като се местят в Улпит, момичето научава английски и по-късно разказва, че са били брат и сестра от подземния град Земята на Сейнт Мартин, където царял вечен полумрак и всичко било зелено.

    1. Отравянето с Тиленол в Чикаго

    Нерационалните страхове на всеки, боящ се да не бъде отровен от непознат, се сбъдват през есента на 1982г в Чикаго. Започва се с 12-годишната Мери Келерман, която взема свободно продавания Тиленол за настинка. Умира от отравяне с цианид: същото, което убива още шестима, закупили Тиленол по същото време.

    Най-ужасяващото е, че това не са инциденти. Смъртоносните шишенца са произведени в различни заводи, което означава, че някой умишлено е сложил отровата в тях, в магазина или вкъщи, след което ги е върнал. Виновникът никога не е заловен.

    1. SOS сигналът на Уранг Медан

    Юни 1947г. Всички кораби край Малайзия прихващат SOS сигнал. Той идва като морзов код и е чут от американски, британски и холандски постове, а накрая е проследен до товарния кораб Уранг Медан. Съобщението гласи следното: „Всички офицери, включително капитанът, лежат мъртви. Вероятно целият екипаж е мъртъв.“ Последните думи преди да настъпи тишина са просто „Аз умирам“.

    Когато американският кораб Сребърна звезда открива и се качва на Уранг Медан, там откриват трупове на всяка палуба, всеки с изражение на пълен ужас. Докато корабът е издърпван обратно към сушата, той необяснимо се запалва, избухва в топка от пламъци и потъва на дъното на океана, отнасяйки загадката със себе си.

    1. Плажовете на отрязаните крака

    Няколко плажа в Салийско море в Британска Колумбия и Вашингтон са известни с това, че там многократно са намирани изплували човешки крака. От 2006г. когато е намерен първия крак, досега в региона са открити общо 20, без никакво обяснение.

    Макар пет крака от четирима души да са идентифицирани, останалите са неизвестно чии. Още по-странното е, че това се е случвало относително редовно повече от десетилетие, а има данни, че се е случвало също през 1914 и 1887г.

    1. Тамам Шуд

    Мъж, починал от неизвестно какво е открит на плаж Самъртън в Аделаида, Австралия през 1948г. У него не са намерени документи, нито следи от борба, а е бил облечен в костюм. Има единствено една бележка с думите „Тамам Шуд“, персийска фраза, означаваща „готово е“.

    След разследване е установено, че листът е откъснат от рядка книга, намерена на няколко пресечки. В книгата пък е открит шифър, видим само под УВ светлина. Шифърът не е разбит и до днес.

    1. Изчезването на Ашли Фриман и Лаурия Байбъл

    През декември 1999г в Оклахома, по случай 16-ият си рожден ден, Ашли Фриман кани най-добрата си приятелка Лаурия Байбъл да спи в караваната й. Това се оказва последният път, когато момичетата са видени.

    Същата вечер караваната изгаря до основи, а родителите на Ашли са открити мъртви вътре, всеки с куршум в главата. Момичетата така и не са намерени.

    Дани Фриман – бащата на Ашли – е казал на брат си, че нещо случили му се, трябва да търси в шерифството на окръг Крейг. Синът на Дани, Шейн, е застрелян от наместник след като е откраднал камион. Дани е щял да го съди малко преди трагичния пожар.

    1. Близначките Полък

    Само на 11 и на 6 години, през 1957г Джоана и Жаклин умират трагично, след като са блъснати от кола, пресичайки към църквата. Година по-късно на родителите им се раждат близначки и изненадващо едно от момичетата има същите родилни белези като починалата си сестра Жаклин.

    Докато растели, близначките се развивали по точно същия начин като сестрите си, като дори разпознавали места, на които никога не са били (но сестрите им да). Твърдели също, че ходят в същото училище като Джоана и Жаклин.

    Още по-зловещо, майка им веднъж ги наблюдавала как играят, преструвайки се, че умират, като едното момиче казало „Кръвта тече от очите ти. Там те удари колата.“

    1. Изчезването на Фредерик Валентич

    Изчезването на самолети е болна тема на обществото ни, предимно защото когато се качим в метална кутия, носеща се в небето, единствената ни цел е да кацнем някъде безопасно. През октомври 1978г обаче това не се случва на Фредерик Валентич, който излита от Мелбърн, Австралия на път за остров Кинг, на 200км от там.

    Насред полета Валентич се свързва с контрола на въздушния трафик и пита дали край него има друг самолет. Те отричат, но Валентич ги уверява, че е видял друг обект да прелита наблизо. Когато го питат дали е самолет, той казва, че е имал формата на пура с пуснати светлини, а последните му думи са „не е самолет“.

    Седем минути по-късно самолетът на Валентич губи радио връзка и повече не е чут или видян. Същият ден са записани още няколко срещи с НЛО.

    1. Ръкописът на Войнич

    Конспирациите на конспирациите често се върти около Ръкописа на Войнич – древна книга, написана на тайнствен език, който никой не може да разбере. Някои казват, че ръкописът е ключът към откриването на извънземен живот, докато за други е просто шега.

    Това, за което всичко са съгласни, е че книгата е написана през 15-и век и не е просто драскулки – истински език е, написан с азбука, а страниците са пълни с илюстрации.

    Единственият проблем е, че никой на света не успява да разкодира езика и значението му, нито пък да открие кой е писал книгата.

    1. Убийствата в Хинтеркайфек

    20-те години в Германия не са най-добрите, но като прибавим и някои зловещи, необясними убийства, нещата стават още по-зле. Загадката тук започва със стъпки в снега около изолирана ферма – ферма, която по случайност е изгубила хазяйна си месеци по-рано, понеже бил убеден, че мястото е обитавано от духове.

    След като чуват стъпки на тавана, намират разни неща в къщата, които никой не е бил внесъл и мистериозно губят ключовете си, семейството изчезва. След няколко дни съсед отива да провери и открива повечето убити с кирка в плевнята. Онези, които не били там – прислужницата и най-малкият син – били убити в леглата си.

    След като ги е убил, останалият в неизвестно извършител е постоял известно време в къщата, доказателство за което е, че съседите са виждали да излиза пушек от комина и в къщата някой да яде храна.

    1. Коледната трагедия на Содър

    Баща на 10 деца в Западна Вирджиния наблюдава как къщата му изгаря на Бъдни вечер през 1945г. След като помага на жена си и четири от децата да избягат от горящия дом, той се опитва да влезе и да спаси останалите.

    Открива, че стълбата, която винаги е държал облегната на къщата, липсва, дъждовната вода от резервоара се била превърнала в лед, а пикапът му не искал да запали. Бил принуден да бездейства, докато пет от децата му, на възраст между 5 и 14 години, умирали.

    Но когато пожарът стихва и влизат в димящата къща, не са открити никакви останки. Повече от 20 години по-късно, през 1968г, по пощата пристига плик със снимка на млад мъж, който приличал на един от синовете, но пораснал. Неговото име, Луис Содър, било изписано на гърба.

    Дуелите с пистолет – етикет и правила

    Дуелите през 17 и 18 век са се провеждали най-често със сабя, но през 19 век започва употребата на пистолети за тази цел. За щастие към края на 19 век те излизат от мода. Въпреки това, преди изчезването на дуелите, съществува „Royal Code of Honor” или кодекс на дуелирането, който се отнася както за главните участници, така и за техните секунданти. „Никой дуел не може да се счита за оправдан, ако може да бъде отхвърлен с чест, поради което призивът към оръжие винаги трябва да бъде последна възможност.“ – това е само едно от нещата, записани в кодекса за дуелиране.

    Това означава, че е редно да се направи всичко възможно дуелът да бъде избегнат. Например, ако един джентълмен е бил обиден или е преживял вербално или физическо насилие, той първо трябва да потърси обезщетение за нападението чрез съдилищата. Освен това, всяко предложено извинение се считало за достойно и ако бъде прието, по този начин също се избягвало ненужното дуелиране с противника.

    Дори когато все пак се стигало до дуел, се очаквало, че след всеки изстрел на пистолета, трябва да се направят опити дуелиращите се да се помирят. Всеки от тях трябвало да се държи както подобава. Правилата при дуелирането били толкова важни, че в кодекса е отбелязано, че „ако някой се опита да се отклони от правилата, противникът му ще бъде оправдан, а той самият няма да бъде признат за джентълмен“.

    Някои от правилата при дуелиране са следните:

    1. Дуел не бива да се провежда в неделя, на празник или в близост до място за обществено поклонение.
    2. Джентълмен, който цени своята репутация, не бива да започва дуел или да бъде секундант на някого, ако предпочита насилието и използва удари с юмрук, пръчка или ръкавица, или нарича противника си лъжец, страхливец или друго обидно определение.
    3. Никой джентълмен не бива да приема да бъде секундант, без да получи от приятеля си писмено изявление.
    4. Участникът в дуела не бива да носи светли дрехи, военна униформа или дрехи с орнаменти, които биха привлекли окото на противника му, защото това може да повлияе на резултата от дуела.
    5. Никой от джентълмените не бива да носи очила, освен ако принципно не ги носи по улиците на града.
    6. Между противниците трябва да има разстояние от поне 10 метра.
    7. Противниците трябва да стрелят едновременно и по сигнал, без преди това да са насочили ръката към целта си.
    8. Всеки от противниците трябва да стреля веднъж и ако нито един от двамата не е улучен, но предизвикващият дуела е удовлетворен, дуелът приключва. Ако обаче предизвикващият не е удовлетворен, дуелът продължава. Не са разрешени повече от три изстрела, тъй като това би се считало за варварство.
    9. Нито противникът, нито секундантът нямат право да изоставят ранен джентълмен, без преди това да му осигурят подходящ превоз за напускане мястото на дуела.
    10. Когато дуелът приключи, секундантите трябва да напомнят на приятелите и близките на дуелиращите се, че най-малката недискретност би могла да поднови спора им. Противниците трябва да се въздържат от разговор по темата, за да не възобновят вече затворените рани.

    Най-дългите съобщения, изпращани в космоса

    „The Day the Earth Stood Still” (2008 година)

    Филмът „The Day the Earth Stood Still” е изпратен към звездната система Алфа Кентавър през 2008 година. Той е с продължителност 2 часа и съдържа 6500 думи в различни диалози. Но дали това е достатъчно средство, по което извънземните биха съдили за нашата цивилизация?

    Златната плоча на Вояджър

    През 1977 година са изстреляни два космически апарата по програмата Вояджър, на борда на които има грамофонна плоча, чето съдържание е подбрано от комитет на НАСА с председател Карл Сейгън. На плочата са записани: 5 минути „земни звуци“ (като звук от океански вълни, вятър, животни), 90 минути с музика от цял свят, поздравления на 55 различни езика. Целият запис е с продължителност от около 2 часа. Освен това са изпратени 100 изображения, съобщения от официални лица от Земята и пиктограми, изобразени върху обложката на плочата.

    Реклама на „Doritos”

    През 2008 година към звездата 47 Голяма мечка, която е на 42 светлинни години от нас, е изпратен запис на реклама на „Doritos”, повтаряща се 720 пъти. Тъй като в рекламата не са включени никакви разговори, на теория ще е разбираема за извънземните. Пресметнато е, че изписаните думи (които не са никак много), ще са общо 11 520, ако някой изгледа рекламата всичките 720 пъти. За съжаление всяка от думите е свързана с „Doritos”.

    501 съобщения от социалните мрежи

    Очевидно 2008 е годината на изпращането на съобщения в космоса. Социалната мрежа „Bebo” също решава да опита да контактува с извънземни със своята програма „Съобщение от Земята“. Предложени са хиляди съобщения, но крайните са избрани чрез гласуване онлайн. В крайна сметка към Gliese 581 c (звезда, намираща се на малко над 20 светлинни години) са изпратени 501 съобщения, сред които и такива на знаменитости и политици.

    25 800 съобщения от австралийци

    Вдъхновени от „Bebo”, списание „Cosmos” и австралийското правителство си партнират през 2009 година, за да създадат „Hello From Earth” – група текстови съобщения, изпратени към Gliese 581 d (големият брат на Gliese 581 c). Изпратени са общо 25 878 съобщения.

    100 000 реклами за Craiglist

    Craiglist е мрежа, включваща различни безплатни обяви. През 2005 година главният изпълнителен директор на Craiglist Джим Бъкмастър предлага да се стартира кампания за изпращане на обяви в космическото пространство. Всеки, който имал желание, можел да участва в проекта. Рекламите, общо 100 000, не са насочени към конкретно място, а част от космоса, на която не се вижда нищо и която е на около 3 светлинни години от нас, което означава, че досега е трябвало да узнаем дали случайно намиращи се там извънземни не са си харесали нещо от обявите.

    6 растения, които са майстори на дегизировките

    Boquila trifoliolata

    Учените са впечатлени от Boquila trifoliolata, защото то се държи повече като хамелеон, отколкото като растение. Среща се най-често в горите на Чили и Аржентина и има забележителната способност да се дегизира, имитирайки заобикалящата го среда. Докато се увива нагоре, то се променя спрямо растението, към което се е увило. Може да променя размера, формата и цвета си, за да се нагоди. А ако се е усукало около две различни растения, Boquila trifoliolata може да се промени, имитирайки и двете едновременно.

    Drosera (Росянка)

    Росянката най-често расте върху почва, която има липса на азот. Това не е проблем за нея, защото получава необходимите си хранителни вещества от насекомите, които биват привлечени от сочните ѝ капчици. Те са неустоими за насекомите, търсещи сладък нектар, но това е само трик, с който да бъдат уловени от растението. Червените капчици всъщност са лепката субстанция, която при контакт с насекомото, го „хваща“. След това го задушава бавно и поглъща в продължение на дни.

    Caladium Steudneriifolium (Каладиум)

    Всички сме се престрували на болни, за да избегнем тест в училище, но за това растение преструвките са умела тактика. Caladium Steudneriifolium, който се среща най-често в горите на Еквадор, представлява вкусна храна за гъсениците. Те снасят своите яйца върху листата и се хранят чрез растението, оставяйки бяла следа след себе си. Изследователите са открили, че растението се е научило да се „преструва“, че вече е било изядено и тази негова тактика работи. Такива растения не са предпочитани от гъсениците и те успешно успяват да избегнат това да бъдат превърнати в нечия храна.

    Ophrys apifera (Пчелоносно бръмбарче)

    Цветята разчитат на пчелите, които да им помогнат с разпространението на прашеца. Вместо да чака обаче, Пчелоносното бръмбарче поема нещата в свои ръце. За да примами мъжките пчели, това растение изглежда (и ухае) точно като женска пчела. Мъжките идват, при което биват покрити със слой от цветен прашец, след което отлитат към следващото цвете.

    Lithops (Живи камъчета)

    Живите камъчета се срещат най-често в Южна Африка. За да се предпазят от това да се превърнат в храна за минувачите, те се прикриват, „дегизирайки се“ като камъните, намиращи се в околността. Листата им не са зелени, а сиви или кафяви. За тяхно съжаление обаче, когато разцъфнат, те не могат да се скрият, защото цветята им са ярки и красиви.

    Lamium album (Бяла мъртва коприва)

    Ако сте се докосвали някога до коприва, знаете колко неприятно е усещането. Листата им са покрити с остри иглени косъмчета, които дразнят кожата при допир. Изглежда, че Бялата мъртва коприва знае това и се е научила да имитира Копривата, за да отблъсне евентуални хищници. При допир с нея усещането не е толкова болезнено и неприятно, но определено изглежда по този начин.

    4 битки, водени след приключването на войната

     

    Битката при Ню Орлиънс

    Американската победа в Битката при Ню Орлиънс се счита за една от най-решителните битки в Британско-американската война през 1812 година. Тя е запомнена и като скандална, защото е водена след края на войната, макар че това е само наполовина вярно. Вярно е, че тя се състои на 8.01.1815 – след подписването на мирния договор в белгийския град Гент, но президентът Джеймс Мадисън и Американският сенат не ратифицират договора до 16.02, заради което тактическото значение на битката е спорно.

     

    Битката при Прага

    Тя започва преди края на Тридесетгодишната война. Голяма част от Европа е замесена в объркващ конфликт относно политически различия. Докато представителите на различните народи се срещат в Мюнстер и Оснабрюк, шведската армия обсажда Прага. Както битката, така и мирните преговори продължават месеци. Дипломатическите действия довеждат до серия от договори, познати като Вестфалски мирен договор, който променя политическите граници на Европа. След неговото подписване са признати определени религиозни свободи. Въпреки че шведските делегати подписват договора на 24.10.1648, военните действия продължават 8 дни след това.

    Войната на Понтиак

    Войната на Понтиак не е една единствена битка, а продължение на Седемгодишната война, която разделя Европа на коалиции, водени от Франция и Великобритания. Когато французите виждат, че британците са повече от тях, те набират подкрепления от индиански групи, които са били недоволни от британските колонисти. Враждебността ескалира през следващите 16 месеца и довежда до редица преговори за периода 1764-1766 година. В един от най-напрегнатите моменти на конфликта се съобщава, че британските войници са дали на индианците одеяла, заразени с едра шарка, в опит да ги елиминират.

    Постоянството на Онода

    Заповедите за Хиро Онода били ясни – да се защити филипинския остров Лубанг от вражеските атаки и да не се предава при никакви обстоятелства. Онода изпълнява безпрекословно заповедите дори 29 години след като Втората световна война е приключва. Той и трима други войници оцеляват и отказват да се предадат през 1945 година, затова се укриват в планините през следващите 3 десетилетия. Непосредствено след войната и отново през 1952 година над планините са хвърлени листовки, в които Онода и хората му да бъдат уведомени, че войната е приключила. Войниците обаче решават, че това е фалшива новина и отказват да се предадат.

    През 1974 година,след като другарите на Онода са се предали или са били убити, а самият Онода смятан за мъртъв, един японски студент го открива. Все още скептичен и лоялен към заповедите, Онода отказа да се предаде, докато бившият му командир не издаде заповедта. Майор Ошими Танигучи, който в онзи момент работел като книжар, отлита до Филипините и официално оттегля своите заповеди, освобождавайки Онода.

     

    5 от най-дръзките бягства от затвори

    Prison Maze в Ирландия

    Малко след 2:30 часа на 25.09.1983 година 38 затворника поемат контрола на блок H, насочвайки оръжие към пазачите. Някои от бегълците вземат дрехите и ключовете за автомобилите на гардовете, за да си помогнат в бягството. В 3:25 часа пристига камион за доставка на храна и затворниците вземат шофьора за заложник, упътвайки го накъде да кара. В 3:50 часа камионът напуска затвора заедно с всичките 38 затворника. През следващите няколко дни са заловени 19 от бегълците. Някои са открити в САЩ и екстрадирани обратно. По време на цялата операция загива един пазач, 20 други са ранени, включително двама, които са простреляни с оръжия, вкарани незаконно в затвора.

    Алфред Хиндс

    Алфред Хиндс е престъпник, който за целия период от 12 години, които прекарва зад решетките, успява да избяга цели 3 пъти. Той успява да избяга от Nottingham prison, помъквайки се през заключени врати и прескачайки 16-метровата стена на затвора, заради което е наричан „Худини“ Хиндс. Последната му молба за освобождаване е през 1960 година, но отново му е отказана.

    Тексаската седморка

    Тексаската седморка е група затворници, които успяват да избягат от John Connally Unit на 13.12.2000 година. Седмината си съставят план, по който да действат, използвайки най-ненаблюдаваните часове от деня. Те примамвали гардовете и ги удряли отзад, след което вземали дрехите, ключовете и кредитните им карти. В момента трима очакват екзекуцията си с летална инжекция, другите трима вече са екзекутирани, а седмият се самоубива, преди да бъде заловен.

    Затворът Libby

    Бягството от „Libby” е едно от най-известните и успешни бягства, осъществено по време на Американската гражданска война. В нощта на 9 срещу 10.02.1864 година, 109 затворника успяват да се измъкнат от затвора. 59 от тях успяват да достигнат близките жп линии, 48 са заловени, а 2 се удавят в река Джеймс. Затворниците успяват да достигнат до мазето, наричано „адът на плъховете“, което вече не се използвало заради опасенията от инфекции и изкопават тунел. След 17-дневно копаене, те излизат от източната страна на затвора.

    Паскал Пайе

    Няма как да не споменем Пайе, защото той успява да избяга цели 2 пъти от строго охраняван френски затвор, с помощта на откраднат хеликоптер. Той получава 30-годишна присъда за убийство, станало по време на кражба. След първото му бягство през 2001 година, Пайе е заловен и получава още 7 години към присъдата си. Двама негови приятели успяват да вземат за заложник пилота на хеликоптера и да спасят Паскал. Вторият път се случва същото, но Пайе отново е заловен, този път в Барселона. Макар че се подлага на няколко пластични операции, испанските власти го разпознават.

    10 от най-красивите морски фарове в света

    Lindau, Германия

    Фарът се намира на Боденското езеро на р. Рейн. Завършен е през 1856 година, за да се замени предишният фар, който е бил от 1230 година. Фарът Lindau е уникален, защото освен обичайните му функции, на него има масивен часовник, който може да бъде видян от града. Отворен е за посетители и в него се предоставя информация за местната природа и корабната индустрия на града.

    Fanand, Ирландия

    След като голям кораб потъва в тамошните води през 1804 година, гражданите на Фанад настоявали да бъде построен фар. През 1818 година високият 27 метра фар е построен и осветен.

    Portland, Мейн (САЩ)

    Този исторически фар се намира на входа на пристанището в Портланд, на Кейп Елизабет. Завършен е през 1971 година и е един от най-старите фарове в Америка. 24-метровата кула е увеличена по време на Гражданската война, за да се предотвратят честите нападения на кораби. През 1881 година отново е върната нормалната ѝ височина, а през 1893 е увеличена повторно поради оплаквания от страна на моряците.

    Yaquina Bay Light, Орегон (САЩ)

    През 1871 година населението на Ню Порт изисква да бъде построен фар, който да е в помощ на пътуващите кораби. Само три години по-късно фарът е изведен от експлоатация, защото е заменен с нов. През 1946 година е определена дата за разрушаването му, но една неправителствена организация успява да го отложи, събирайки пари за запазването му. През 1951 година фарът е признат за историческа забележителност и служи като музей в продължение на 18 години.

    Saint Augustine Light, Флорида (САЩ)

    Свети Августин е дом на първият фар във Флорида, въпреки че първоначално изградената сграда пада в океана, вследствие на ерозия. Новият фар е изграден на о. Анастасия и завършен през 1874.

    Peggys Point, Канада

    Вероятно най-известният фар в цяла Канада е построен през 1915 година. Той е най-популярната туристическа атракция на канадската провинция Нова Скотия.

    Start Point, Англия

    Това е един от 29-те морски фара, направени по дизайн на инженера Джеймс Уокър. Той има готически елементи и множество назъбени орнаменти. Днес фарът е отворен за посетители през лятото.

    Кула на Херкулес, Испания

    Кулата на Херкулес е най-старият морски фар в света. Построен е през около 2 век. Сега той е обявен за Национален паметник на Испания, а от 2009 година е част от световното и културно наследство на ЮНЕСКО. Това е впечатляващо, като имаме предвид, че фарът все още работи след толкова години.

    Bass Harbor, Мейн (САЩ)

    За съжаление този красив фар, построен през 1858 година, остава запазен единствено за бреговата охрана.

    White Shoal Light, Мичиган

    Изграденият през 1912 година фар се счита за уникален, защото е единственият фар на Големите езера, който има алуминиеви части. Тъй като е толкова далеч от сушата, той е считан за велико инженерно изобретение за времето, в което е построен. Днес, ако имате желание да го видите от близо, трябва да отидете с лодка или хидроплан.

    Завоеванията на Тамерлан

    Тамерлан е един от най-известните завоеватели в историята. Живял е в Средна Азия в периода 1336г.-1405г. Произхожда от монголското семейство Барлас.

    Преди него армията на Чингис хан се състояла от номади, които великолепно яздели и стреляли с лък. Обаче, войската на Тимур се формирала на различна основа. Той не мобилизирал дехкани (селяни), които не умеели дори да държат саби. Набирал военната си сила сред професионални наемници, т. нар. „гулями“ („юнаци“). Те рискували живота си ненапразно – заплатите им били много високи. Но за да ги получат, гулямите трябвало да докажат високите си воински умения. Например: в пълен галоп да отнесат с върха на копието си пръстен, който проверяващият държал с два пръста. За такова майсторство се изисквали дълги години военна подготовка.

    Портрет на Тимур от 15 век

    През 1360-те години Средна Азия представлявала огромен театър на постоянни военни операции. Монголските ханове се биели срещу собствени си велможи – емири, а те пък, от своя страна, се защитавали от разбойническите банди „джете“. Тези банди живеели от грабежи и не признавали никаква власт. Създали дори собствена държава – Могулистан.

    В този период на войни от типа „всеки срещу всеки“, Тимур събрал около себе си хиляди гулями и се оказал най-умелият военачалник. Той превземал градовете един след друг, а онези от жителите им, които се съпротивлявали, зазиждал живи в стените.

    По време на една от схватките през 1362г. загубил два пръста на дясната си ръка и бил ранен в десния крак толкова сериозно, че останал куц за цял живот. Оттук произлязъл и прякорът му – „Тамерлан“ (Тимур ленк). „Ленк“ означава „куц“.

    След години на постоянни сражения Тамерлан превзел историческата област Фергана с големия град Самарканд. На юг съпротива оказвали Музафаридите – последната персийска династия. Тимур превзел техния град Исфахан, избил населението и от отрязаните глави издигнал пирамида, за да уплаши всеки, който намисли да му се съпротивлява.

    Интересен случай е свързан с град Шираз. Там живеел известният поет Хафиз. Сред неговите стихотворения имало и такова:

    Ако тази красива туркиня

    вземе сърцето ми в ръце,

    за една-единствена нейна бенка

    съм готов да дам и Самарканд, и Бухара.

    Тамерлан знаел тези стихове. Когато превзел Шираз, той седнал по обичая си на килим в средата на площада сред море от насилие и жестокост. Гулямите ограбвали къщи, карали пленници, убивали деца, изнасилвали жени, рязали главите на последните съпротивляващи се воини.

    Без да обръща внимание на това, Тамерлан заповядал да доведат Хафиз. Скоро поетът се появил, облечен в стар, дрипав халат. Завоевателят му казал:

    – Цял живот украсявам и величая тези мои любими градове – Самарканд и Бухара. А ти си готов да ги дадеш само за бенката на някаква глупава жена?!

    Хафиз отговорил:

    – Повелителю, именно затова съм толкова беден.

    Тамерлан се разсмял, заповядал да му дадат нов, разкошен халат и го пуснал да си върви по живо, по здраво.

    Тимур на пир в Самарканд

    Всички завоевания на страховития пълководец били придружени с невероятни жестокости. Една от причините била, че трябвало да плаща на гулямите, а това ставало, като им давал за 3 дни да плячкосват всеки превзет град. Ако не го правел, щял просто да остане без армия, а после – и без глава.

    През 1402г. Тамерлан разгромил при Анкара войските на турския султан Баязид – завоевателя на България. Баязид бил пленен заедно с целия си харем. Съдбата му била трагична: бил поставен в желязна клетка и принуден да гледа как близо 400-те жени от неговия харем били изнасилени пред очите му от гулямите, а любимата му жена прислужвала полугола на самия Тимур. След това султанът бил превозван с обоза, където и умрял от инфаркт.

    През 1404 г. Тамерлан започнал поход за завладяване на Китай, като заявил, че светът не може да има двама господари, имайки предвид себе си и китайския император. Но вече бил на преклонна възраст и през февруари 1405г. умрял. Погребали го в мавзолея „Гур Емир“ в Самарканд. Легендата гласяла, че ако някой се осмели да отвори саркофага му, ще започне голяма и страшна война.

    На 21 юни 1941г. съветски археолози, присмивайки се на това „суеверие“, отворили саркофага на Тамерлан – а на другия ден, 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия нападнала Съветския съюз и започнала Великата Отечествена война.