Още
    Начало Блог Страница 152

    11 органа от човешкото тяло, кръстени на хора

    Канал на Шлем

    Каналът на Шлем е малък канал в окото, по който се движи течността, намираща се между лещата и роговицата. Кръстен е на немския анатом и професор в Университета в Берлин Фридрих Шлем, който открива и корнеалните нерви.

    Фалопиева тръба

    Фалопиевата или маточната тръба е орган у полово зрелите жени. Кръстен е на италианския анатом от 16 век Габриеле Фалопио. Въпреки че фокусира работата си основно върху главата, той прави изследвания и върху репродуктивната система. Освен тези открития, Фалопио изучава сифилиса и получава признание за спонсорирането на първия клинично проведен опит за употреба на кондоми през 1546 година. Те са направени от химически обработен лен и според Фалопио намаляват вероятността от заразяване със сифилис.

    Острови на Лангерханс

    Островите на Лангерханс се намират във вътрешността на панкреаса и съдържат ендокринни клетки. Макар че съставляват само 1-2% от масата на панкреаса, те имат изключително важна функция. Кръстени са на Пол Лангерханс – немски патолог от 19 век. Той прави своето откритие, когато е на 22-годишна възраст и го описва като „острови с клетки в панкреаса“.

    Клетки на Лангерханс

    Когато е само на 21 години Лангерханс открива и описва клетките на Лангерханс – кожни клетки, свързани с имунната система. Въпреки че погрешно предполага, че те имат общо с нервната система, Лангерханс е първият, който ги изолира, затова носят неговото име.

    Кортев орган (Орган на Корти)

    Малкият орган, намиращ се във вътрешността на ушите при бозайниците, правещ слуха възможен, е кръстен на италианския анатом Алфонсо Джакомо Корти, който го открива през 1851 година.

    Жлези на Купър

    Те се намират в основата на пениса и са кръстени на Уилям Купър, британски анатом от 18 век, който прави и най-ранното им описание.

    Бартолинови жлези

    Тези жлези овлажняват вагината по същия начин, по който жлезите на Купър подготвят уретрата за сексуална активност. Името им идва от датския анатом Каспар Бартолин Младши, който първи ги описва. Открития като тези не са необичайни за семейството. Дядо му, Каспар Бартолин Старши, публикува първото описание на обонятелния нерв, а баща му Томас Бартолин прави първото подробно изследване на човешката лимфна система.

    Бауманова капсула, мембрана на Бауман и Бауманови жлези

    Тези три части на тялото са кръстени на английския анатом от 19 век сър Уилям Бауман, който описва структурата на Баумановата капсула през 1842 година, когато е 25-годишен.

    Евстахиеви тръби

    Тръбичката, свързваща средното ухо с горната част на фаринкса, се нарича Евстахиева тръба и е кръстена на италианския учен от 16 век Бартоломео Евстахи(й).Той прави множество открития, свързани със структурата на ухото и днес е известен като един от бащите на човешката анатомия. За съжаление не е признат достатъчно приживе. През 1552 година той завършва текста „Anatomical Engravings”, но не посмява да публикува работата си от страх, че ще бъде отлъчен от католическата църква. Ръкописът е публикуван едва през 1714 година и тогава се хвърля светлина върху напредналите познания на Евстахий.

    5 опита за налагане на забрана върху употребата на кафе по света

    Днес кафето за много хора се е превърнало в нещо като задължителна напитка рано сутрин, когато искаме набързо да отворим очи и да се насочим към ежедневните си задължения с будно съзнание. Кафето обаче невинаги е приемано така добре – още от както започва да се употребява, различни монарси и правителства са се опитвали да забранят употребата му, отхвърляйки го поради религиозни, неморални или здравословни причини. Представяме ви 5 различни места по света, на които кафето действително е било забранено за определен период от време, както и причините, поради които това се е случило.

    Мека

    Кафето е било забранено в Мека през 1511 година, тъй като се смятало, че стимулира радикалното мислене и губенето на време.

    Италия

    Когато кафето пристига в Европа през 16 век, някои свещеници били твърдо уверени, че то трябва да бъде забранено, обявявайки че е сатанинска напитка. Но тогава папа Климент VIII го опитал, казал, че е вкусно и дори се пошегувал, че трябва да бъде покръстено. С такава благословия, кафето бързо се разпространило из цяла Европа.

    Константинопол

    След като Мурад IV сяда на трона през 1623 година, той веднага забранява употребата на кафе и създава система от писмени наказания. При първото престъпление, наказанието е побой. Всеки, уловен да пие кафе за втори път, трябвало да бъде напъхан в чувал и изхвърлен във водите на Босфора.

    Швеция

    Швеция забранява употребата на кафе през 1746 година. Правителството също забранява и притежанието на кафе, като стражи трябвало да конфискуват всички съдове за приготвянето му и чаши за пиене. Крал Густав III дори наредил на осъдените престъпници да им се дава кафе, докато наблюдава колко чаши ще са необходими, за да убият провинилия се. Това не било толкова ужасно за престъпниците, но било изключително скучно за лекарите, които наблюдавали целия процес.

    Прусия

    През 1777 година Фридрих II издава манифест, в който обявява превъзходството на бирата над кафето. Той твърди, че кафето се намесва в потреблението на бира в страната, надявайки се, че кралското изявление ще накара населението да спре употребата на напитката. „Негово Величество е отраснало с бира“ – пише в манифеста, с което се цели да се обясни причината, поради която Фридрих II смята, че бирата е по-добрата идея за сутрешно питие.

     

    Купони, скандали и алкохол – 3 немирни принцеси

    Каролина фон Брауншвайг

    Принцеса Каролина е съпруга на английския принц регент Джордж, който по-късно става крал Джордж IV. Взаимоотношенията им са повече от обтегнати. Още през 1795, когато се запознават, Джордж бяга от Каролина, напива се и остава пиян до деня на сватбата им, който е три дни по-късно. Само след година съвместен живот, макар че успява да им се роди дъщеря, Каролина и Джордж не могат да живеят под един покрив. Принцът прекарва остатъка от живота на съпругата си в опити да се разведе с нея, а тя от своя страна непрестанно търси начини, по които да го злепостави. И успява, носейки къси рокли, приемани за символ на скандалност, къпала се прекалено рядко, правела чести и необикновени сексуални шеги и флиртувала шумно и очевидно. В последствие обществото се отрича от нея, затова тя напуска дома си и се появява в Женева, където шокира и тамошното население с голотата си. Когато Джордж става крал, той отказва тя да бъде негова кралица. Той направил така, че от Уестминстърското абатство да ѝ бъде отказано да бъде коронясана. Каролина умира няколко месеца по-късно.

    Принцеса Шарлота от Прусия

    Като дете принцеса Шарлота не получава любовта, която смята, че заслужава, затова се превръща в арогантна и лицемерна жена. През 1891 тя организира скандален банкет само за избрани хора от обществото. На следващия ден обаче, всеки от поканените получил заплашително писмо, в което пишело, че всичко, което се е случило на купона, ще бъде разказано. В писмата грижовно били поставени порнографски изображения. Всъщност изнудвачът не била Шарлота, но разследването относно писмата отнело години, разрушило репутацията на един човек, друг умрял по време на дуел, а имиджът на Шарлота и отношенията ѝ с брат ѝ Кайзер Вилхелм II били опетнени завинаги.

    Шведската принцеса Кристина

    Кристина мечтаела да бъде кралица, която да промени световната история. Кралица, чието мнение означавало много не само в страната ѝ, но в цяла Европа. След като сяда на трона обаче, тя осъзнава, че да бъдеш кралица, не е толкова забавно, колкото е очаквала. Кристина се отказва от трона и напуска страната, става католичка, започва да се облича като мъж и скъсява косата си. Кралица или не, поведението ѝ, било шокиращо. Тя ругаела като моряк, била груба и непрестанно правела пошли шеги. След време се отказва и от този си имидж, и се опитва да си върне трона отново, но безуспешно.

     

    7 необичайни защитни механизми у някои животни

    Phrynosoma cornutum (Тескаски рогат гущер)

    Тексаският рогат гущер изглежда заплашително. Той е кафяв и има перфектна дегизировка. Ако острите му шипове и рога не изплашат достатъчно нападателите му, той изпуска струя кръв от очите си. Кръвта съдържа химикали, действащи като предупреждение за хищниците. Но това необичайно оръжие има своята цена – гущерът може да изпусне 1/3 от кръвта си, което е около 2% от цялата му телесна маса.

    Космата жаба

    Запознайте се с косматата жаба, която въпреки външния си вид и необичайното си име, никак не е космата. По време на размножителния си период мъжките жаби развиват тънки ивици по тялото си, които приличат на косми. Те помагат на животното да приема по-голямо количество кислород. Удивителната способност на косматата жаба обаче, е друга. Когато е застрашена, тя чупи собствените си кости и ги прокарва през кожата си, за да се оформят като остри нокти, с които да се защити от нападатели.

    Испански ребрест тритон

    Когато бива атакуван, испанският ребрест тритон премества ребрата си под ъгъл и ги избутва през опънатата си кожа. Върху тялото му се получава нещо като редица шипове.

    Термити

    Когато са под заплаха, тези термити, населяващи горите на Френска Гвиана, изпращат по-възрастните от тях на самоубийствена мисия, с цел да бъде защитена колонията. Възрастните, които вече не са толкова полезни, както някога, са оборудвани с „експлозивни раници“, които през целия им живот се изпълват с токсични химикали, произвеждани от жлезите в корема им. Те създават течност, която експлодира върху враговете им, парализира ги и убива както тях, така и термита едновременно.

    Пиявицоустни миксини

    Пиявицоустните миксини са морски животни с тяло на змиорка и имат способността да покриват със слуз своите врагове. Когато са застрашени, те изпускат през порите си слуз, която щом се смеси с водата, се превръща в желатинова субстанция, с която нападателят може да бъде уловен или задушен.

    Морска краставица

    Мнозина смятат морските краставици за скучни същества, но когато стане дума за оцеляване, нещата стават наистина интересни. Морските краставици могат да изхвърлят вътрешни органи, които са лепкави и в повечето случаи съдържат токсични химикали, които могат да убият техните нападатели.

    Опосум

    Защитната реакция на опосумите е да се преструват на умрели. Когато са застрашени, тези животни изпадат в коматозно състояние, което може да продължи няколко часа – достатъчно дълго, за да убедят всеки хищник, че вече са мъртви. Страхът у опосума кара тялото му да излъчва миризма на гниещо тяло по време на тази защитна реакция.

    Автори, които съжаляват за успеха на книгите си

    Луис Карол

    През 1891 година авторът на „Алиса в Страната на чудесата“ Луис Карол, чието истинско име е Чарлс Доджсън, пише до приятеля си Ан Симъндс: „Цялата тази публичност относно книгите, доведе до това хората да ме сочат с пръст, да се взират в мен и да се отнасят така, сякаш съм лъв. Мразя всичко това толкова силно, че понякога почти ми се иска да не бях написал никакви книги“.

    Алън Мур

    Алън Мур е автор на някои от най-популярните комикси на всички времена, включително „В като Веднета“ и „Пазителите“. Авторът не е особено съгласен комиксите му да са адаптирани за големия екран, но поради успеха им, филмовите студия продължават да се обръщат към него за бъдещи филмови екранизации. Той отхвърля предложения за милиони долари, само за да остане далеч от филмовата индустрия. „Голяма част от работата ми от 80-те години насам е проектирана да бъде нефилмирана“ – казва Мур в документалния филм „The Mindscape of Alan Moore”.

    Ани Пруулкс

    През 1997 Ани Пруулкс пише „Планината Броукбек“, а режисьорът Анг Лий я превръща във филм през 2005. Въпреки че получава само добри отзиви, Пруулкс не харесва успеха на филма: „Иска ми се никога да не бях написала историята. Всичко се превърна в караници, проблеми и дразги, откакто филмът излезе. Преди него всичко беше наред. Те просто не разбират историята“ – споделя авторката.

    Алън Милн

    През 20-те години британският автор Алън Милн пише „Мечо Пух“ за своя син Кристофър Робин Милн, който по онова време е малко момче и е вдъхновение за героя от книгата. Въпреки че успехът на „Мечо Пух“ позволява на Милн да се превърне в популярен писател, той съжалява, че го е написал, защото смята, че Пух засенчва другите творби на автора, насочени към по-възрастни читатели. Кристофър Робин също не харесва славата, споделяйки, че: „баща ми се „изкачи“ на моите детски рамене и „открадна“ доброто ми име, оставяйки ме с нищо друго, освен с празна слава“.

    Питър Бенчли

    Въпреки успеха на филма „Челюсти“, авторът на книгата Питър Бенчли дълбоко съжалява, че я е написал, защото романът подбужда страх и паника у хората през 70-те години. След време той става океанограф и пише множество книги, с които да разбие митовете за акулите. За съжаление те не стават толкова популярни, колкото „Челюсти“.  „Ако знаех това, което знам днес, никога не бих написал книгата“ – споделя Бенчли през 2006 година, точно преди смъртта си.

    Уилям Пауъл

    През 1971 година Уилям Пауъл пише „The Anarchist Cookbook”, в която е подробно описано изработването на експлозиви и производство на дрога – като протест срещу Виетнамската война. От 1976 година книгата е свързвана с множество училищни престрелки и актове на тероризъм. Пауъл е само 19-годишен, когато пише „The Anarchist Cookbook” и голяма част от информацията, която включва, е извадена от военни наръчници, които прочита в Нюйоркската обществена библиотека. Той става християнин и филантроп и се опитва да свали книгата от печат, но не успява, защото не държи правата за нея. „Основната идея на книгата е, че насилието е удобен начин за постигане на политическа промяна. Вече не съм съгласен с това свое твърдение.“

     

    Ан Грийн – жената, която оцелява след екзекуцията си

    През 1650 година 22-годишната Ан Грийн е домашна помощница в дома на сър Томас Рийд. През пролетта на същата година Грийн е съблазнена от 16-годишният внук на г-н Рийд – Джефри. Тя забременява, макар по-късно да твърди, че изобщо не е знаела, че чака дете. Шест месеца по-късно, докато работи, на Ан ѝ прилошава и малко след това разбира, че е изгубила детето. По онова време е съществувал закон, според който всяка жена, която скрива бременността си или роди мъртво дете, е можела да бъде обвинена в убийство. В своя страх обаче, Ан скрива трупа на бебето сред калта в най-отдалечения край на двора на дома на Рийд.

    Скоро обаче всичко излиза наяве и г-н Рийд узнава за случилото се. През декември 1650 година Ан е изправена пред съда в Оксфорд по обвинения в убийство. Осъдена е на смърт чрез обесване, въпреки липсата на каквито и да било доказателства.

    Последното желание на Ан било нейните близки да издърпат тялото ѝ, за да ускорят смъртта ѝ. Както много екзекуции по онова време обаче, тази на Ан също не минала добре. Тя висяла на бесилката в продължение на половин час. Приятелите ѝ направили всичко възможно, за да изпълнят желанието ѝ и когато станало ясно, че е мъртва, отнесли тялото на Уилям Пети – хирург в медицинско училище в Оксфорд, за да му бъде направена дисекция. Когато ковчегът бил отворен обаче, Пети забелязал, че Ан все още диша. Забравили първоначалното си намерение, лекарите започват да правят опити да спасят живота на Ан, която имала силно кръвотечение и дишала изключително трудно. Въпреки това, тя оцелява и след няколко дни била толкова добре, че можела да се храни нормално.

    Обществото приема оцеляването на Ан като знак от самия Бог и тя бива помилвана. Това е лесно постигнато, най-вече поради факта, че бившият ѝ работодател и главен прокурор, сър Томас Рийд умира три дни след „обесването“ на Ан. Успявайки да вземе своя ковчег като сувенир, който да ѝ напомня за всичко, през което е преминала, Ан се премества в друг град, омъжва се и ражда три деца. Смята се, че е загинала на 37-годишна възраст (през 1665 година) при раждане.

    7 признати артисти, които въпреки славата, не са напуснали обичайната си работа

    Томас Елиът

    Неговите приятели смятали, че Елиът си губи времето, работейки в банка „Лойдс“ в Лондон. Той работи в банката от 1917 до 1925 – време, през което публикува книгата „Пустата земя“, както и много други есета и поеми. Елиът дори отхвърля предложението за годишна заплата, просто за да продължи да пише. Защо да си гарантира няколко години, когато може да си гарантира заплата за цял живот от банката, пита той. Елиът напуска, едва когато си намира друга работа – като редактор в издателска къща, където остава в продължение на 4 десетилетия.

    Филип Глас

    Дори когато сътворява музикални шедьоври, композиторът Филип Глас продължава да работи като таксиметров шофьор и водопроводчик. Както самият той разказва през 2001 година: „Докато работех, изведнъж чух шум, надигнах се и видях Робърт Хюз, който ми каза: „Вие сте Филип Глас! Какво правите тук?“. Беше очевидно, че поправям миялната му машина и му казах да се отдръпне, докато свърша работата си“.

    Уолъс Стивънс

    За широката публика Уолъс Стивънс е поет, носител на наградата „Пулицър“, но за онези, които го познават от Кънектикът, той е изпълнителния директор на застрахователна компания в Хартфорд. Стивънс дори отхвърля предложението от Харвард да стане преподавател, защото не иска да напуска настоящата си работа.

    Уилям Карлос Уилямс

    Писателят Уилям Карлос Уилямс работи като педиатър в продължение на 4 десетилетия в родния си град Ръдърфорд, Ню Джърси. Той използва опита си с пациенти, за да създава поезия. Другата причина да запази работата си е, че иска да пише без да има комерсиални цели.

    Чарлз Айвс

    Славата достига композитора Чарлз Айвс едва в края на живота му – награден е с „Пулицър“ през 1947 година, когато е на 73 години. Преди това, той е известен с факта, че е един от основателите на застрахователната агенция „Ives & Myrick”.

    Брам Стокър

    Брам Стокър работи като държавен служител, когато получава предложение от актьора Хенри Ървинг в края на 1870-те години за управител на “Lyceum Theatre” в Лондон. След като приема работата, Стокър е вдъхновен от креативната обстановка в театъра и пише първия си роман. Следват още няколко произведения и в крайна сметка Стокър пише „Дракула“ през 1897. Успехът обаче, не променя начина му на живот.

    Хенри Даргжър

    Повечето хора познавали Хенри Даргжър като тихият и скромен портиер на Catholic Hospital в Чикаго. Но когато бил принуден да напусне апартамента си през 1972, наемодателят му открил удивителна тайна. Даргжър имал написани десетки хиляди страници с проза, автобиография от 5000 страници и стотици акварелни картини.

    6 изненадващи начина, по които природата се опитва да ни убие

    Рицин

    Рицинът често краси задните дворове на домовете, намиращи се в по-топлите области на Америка. То е красиво цвете, което в края на разцвета си се обагря в топъл розов цвят. Неговите семена обаче са източник на отровния рицин. Смъртоносната за хората доза е от 4 до 6 семена и ако не бъдат взети спешни мерки, причиняват бавна и болезнена смърт (усещане за парене в устата и гърлото, коремни болки и диария, примесена с кръв).

    Хътчинсонит

    Открит от Артър Хътчинсън през 1904 година, хътчинсонитът е смес от сяра, талий, олово и арсен. Три от тях са смъртоносни за човека, а сярата, както знаем, също не е никак благоприятна.

    Синьопръстен октопод

    Синьопръстният октопод е красотата, която всеки гмуркач се надява да открие, докато изследва кораловите рифове край австралийския бряг. Малкият октопод (12-20 сантиметра) обаче, изглежда безопасен само на пръв поглед, докато не се раздвижи и тялото му не стане яркожълто с брилянтни сини пръстени. Тогава той започва да хапе, изпускайки отрова, която няма антидот. Всяко от тези животни носи достатъчно отрова, за да убие 26 човека. Понякога гмуркачът дори не знае, че е ухапан. Усеща едва тогава, когато дробовете му се парализират. Синьопръстният октопод е признат за едно от най-отровните морски животни на света.

    Гъбите Coccidioides

    В някои части на югозападна Америка дори пръстта се опитва да убие хората. Е, не точно пръстта, а по-скоро гъбите, наречени Coccidioides immitus, живеещи в нея. Тези гъби могат лесно и неусетно да бъдат разпръснати във въздуха – при строителство, земеделие, силен вятър, земетресения. При вдишване, те заразяват човека със заболяване, наречено „cocci”  или „треска на долината“. Ако не се прилага лечение, болестта се разпространява в цялото тяло, поглъщайки всичко, до което се докосне. Причинява кожни язви, абсцеси, подуване на ставите ,възпаление на сърцето, проблеми с пикочните пътища и менингит.

    Палитоксин

    Зоантариите са малки морски животни, които живеят върху корали или камъни. Те комфортно обитават дори домашните аквариуми и понякога се натрупват и в морските дарове, които слагаме на трапезата. Но зоантариите са изобилстващи на палитоксин – една от най-смъртоносните отрови, познати на човека. При поглъщане скелетните мускули на човека започват да се разрушават, а съдържанието на клетките им се пренася в кръвта. Тялото мигновено започва да страда от всеки възможен ефект на отравянето – от бъбречна недостатъчност до изгаряне на кожата или сърдечна недостатъчност.

    Сероводород

    Когато се отдели сероводород във въздуха, той може да убие човек, преди той да си поеме въздух за втори път. Освен това той е запалим и експлозивен.

    Измамата на принцеса Карабу

    На 3.04.1817 година на един път в близост до Бристъл, е открита изтощена, но красива, около 25-годишна млада жена. Тя говори език, който никой не разбира, показва признаци на силна умора и носи чуждестранни дрехи, приличащи на национално облекло на нечия държава. Момичето е облечено в черна рокля, около раменете си носи памучен черен шал и главата ѝ е покрита. Тъй като никой не я разбира, тя е отведена в дома на магистрата г-н Уоръл.

    Съпругата на магистрата, г-жа Елизабет Уорал, изпитва съжаление към младата жена и я изпраща заедно с икономката в един хан, където непознатата получава храна и легло. На следващата сутрин г-жа Уорал се появява в хана, за да узнае повече за жената, но никой не разбира езика ѝ. В крайна сметка след усилени опити и много страдание, мистериозната жена разбира какво искат от нея, посочва с пръст към себе си и изплаква: „Карабу“.

    На следващата сутрин г-жа Уорал отвежда Карабу в болница в Бристъл. Междувременно много хора научават за случилото се и са изключително любопитни да се срещнат с нея. Тогава г-жа Уорал си спомня за един образован джентълмен, който е пътувал много в живота си и решава да го срещне с Карабу.

    Образованият джентълмен разговаря с Карабу чрез жестове и разбира, че (според нейните думи) тя е дъщеря на мъж с ранг и че е принцеса, „носена на раменете на слугите“. Нещо повече, тя добавила, че докато стояла в градината си, била отвлечена и продадена на капитан на кораб, който в този момент напускал брега. След 5 седмици в морето, когато корабът бил близо до сушата, тя скочила от борда. Лутала се в продължение на 6 седмици, докато най-накрая не била открита на пътя към Бристъл.

    Когато всички научават, че Карабу е принцеса, започват да се държат с нея както подобава и тя дори живее в лукс за около десетина седмици. Всъщност обаче, Карабу не е никаква принцеса и не отнема много време, за да бъде разобличена лъжата ѝ.

    Това станало ясно, заради почеркът ѝ, който бил изключително необичаен. Когато част от него е показан на архиепископ Уатли, той отвърнал, че това са „просто няколко ченгелчета, няколко думи и безсмислени изречения на португалски“. Архиепископ Уатли заявил, че „това е написано на непознат за хората език“.

    Когато една домашна помощница случайно разкрива принцеса Карабу, наричайки я с истинското ѝ име – Мари Бейкър, измамницата си признава за измамата, започвайки веднага да говори на английски език. Тя потвърдила, че е Мари Бейкър и че е родена в Девън през 1791 година.

    Въпреки, че се оказва лъжкиня, г-жа Уорал я съжалява още веднъж и плаща пътуването на Мари Бейкър до Филаделфия. За съжаление, нещо се случва по пътя и Мари се появява на Света Елена, отново твърдейки, че е принцеса Карабу. По-късно се отправя към Америка и в крайна сметка, след няколко години се връща в Лондон. Погребана е в немаркиран гроб в Бристъл.

     

     

    4 човека, които са попаднали на грешното място в грешното време – няколко пъти

    1.Семейство Десармес

    Както много други семейство като тях, Десармес желаели по-бързо да напуснат Хаити след земетресението на 12.01.2010. Пиер имал известни връзки и осигурил билети за по-скорошен полет за семейството си от Хаити до Сантяго, Чили. По-малко от месец след това, Сантяго е ударен от земетресение с магнитуд 8.8 по Рихтер. След всичко преживяно, семейството се чувства ужасно и споделя в медиите: „Напуснахме родината си заради земетресение, а тук се случи същото“. За щастие от тогава те живеят мирно и сигурно.

    2. и 3. Джейсън и Джени Кейрнс-Лорънс

    Джейсън и Джени са английска двойка, която преживява по време на ваканциите си цели три инцидента в различни места по света. Първото им пътешествие е в Ню Йорк през 2001 година, когато стават свидетели на атаките от 11.09 срещу Световния търговски център. Оцелели след трагедията, те решават да се насочат към място, на което според тях е по-малко вероятно да преживеят нова терористична атака и се отправят към Лондон. Докато са там обаче, се случва атентата в Лондонското метро, където загиват 52 души и са ранени 700. През 2008 година Джейсън и Джени решават да посетят Мумбай, Индия. Те са там на 26.11, когато въоръжени мъже от пакистанска терористична групировка атакуват няколко забележителности и сгради в града, убивайки 164 души.

    Тъй като са били свидетели и на трите терористични нападения, Джейсън и Джени успяват да дадат своите описания на случилото се пред медиите. Джени споделя пред  „The Telegraph” в Индия, че не може да повярва как след терористичния акт хората отваряли отново магазините си на следващия ден. „В Ню Йорк хората носеха страха от терора в очите си. В Лондон полицията изглеждаше по-изплашена от населението“.

    4. Остин Хач

    Остин Хач оцелява след 2 различни самолетни катастрофи, при които загиват петима членове от семейството му. През 2003 година Остин оцелява от самолетна катастрофа, в която майка му, сестра му и брат му загиват. Баща му, който е анестезиолог, управлява самолета. През 2011 обаче, се случва същият инцидент. Пилотираният от баща му самолет катастрофира, но този път бащата и втората му съпруга загиват. Остин отново успява да оцелее. Той е в кома в продължение на 8 седмици, но след това успява да се възстанови напълно.

     

    12 животни, които човекът е избил до крак

    Всеки знае, че динозаврите са изчезнали преди милиони години, а вълнестият мамут преди 4500 години – но между и след тези периоди има много други животни, които са изчезнали напълно.

    Фразата „мъртъв като додо“ не се е появила от някъде – идва след изчезването на птицата през 1660-те.

    По-обезпокоителното обаче е, че скоростта с която животни изчезват, се увеличава значително през последните 1000 години – предимно в резултат на човешка намеса. Прекомерен лов, обезлесяване, болести, замърсяване и всеобщо безхаберие са допринесли за – в някои случаи – перманентното изтребване на цели видове.

    За щастие се полагат все повече усилия за опазване и това помага на видовете да оцеляват по-дълго, отколкото се е смятало преди. В много случаи щетата вече е нанесена и няма надежди за завръщане на определени видове. Всъщност има дори такива, които са обявени за изчезнали още преди последният екземпляр да е загинал.

    1. Западен черен носорог (изчезнал през 2007г)

    Някога широкоразпространен в саваната на Субсахарска Африка, западният черен носорог е унищожен от бракониерите в края на 20-и век.

    Обитавал Камерун, но също Ангола, Кения, Мозамбик и Южна Африка, този носорог е масово ловуван през първите 30 години на 20-и век – преди законите защита на популацията.

    До 1980г обаче популацията на двурогия носорог отново е сведена до стотици и нелегалното бракониерство го довършва през 2007г.

    1. Бейджи (изчезнал през 2006г)

    Китайският речен делфин бейджи е обитавал изключително река Яндзъ в Китай.

    Кръстен „богинята на Яндзъ“, този уникален вид сладководен делфин е избиван през периода на Големия скок напред, а популацията му се срива и заради замърсяване на реката, причинено от риболов, енергодобив, лодки и индустриални отпадъци. Въпреки опитите бейджи да бъде спасен, през 2006г експедиция по реката не успява да открие нито един екземпляр и видът е обявен за изчезнал.

    1. Додо (изчезва през 17-и век)

    Ендемична за остров Мавриций в Индийския океан, додо живее щастливо до пристигането на холандците през 1598г. Тогава островът й се вижда тесен, след като птицата и яйцата й са преследвани за храна от моряците, от домашните животни, пристигнали с тях, както и от хищниците, които вече са били естествен враг на додо.

    За последно птицата е видяна през 1662г. Тогава за първи път е общоприет факта, че хората могат да допринесат за рязкото измиране на животни.

    1. Безкрила гагарка (изчезнала през 1852г)

    Безкрила птица, прекарвала времето си във водите на Северния Атлантик – между Испания и Канада. Тя не е била роднина на модерния пингвин, макар да е приличала на него.

    Виждана дори край бреговете на Великобритания, безкрилата гагарка е ловувана от европейски изследователи за храна и стръв. Перата и перушината й също така са доста търсени в Европа и всички тези фактори в крайна сметка водят до изчезване на вида през 1852г.  Направени са опити за спасяването му, но те са твърде закъснели.

    1. Тасманийски вълк (изчезнал през 1936г)

    Така нареченият тилацин е бил голямо хищно двуутробно, наподобяващо кръстоска между кенгуру и вълк.

    Местен вид в Тасмания, Австралия и Нова Гвинея, популацията му е била стабилна до пристигането на британските заселници през 18-и и 19-и век.

    Тилацинът е имал торба – също като кенгуруто – но е избит поради факта, че е бил хищен и е нападал хора. Изчезването на вида е потвърдено през 1936г – макар да има някои непотвърдени слухове за забелязван тасманийски вълк.

    1. Занзибарски леопард (изчезнал през 1990-те)

    Историята за изчезването на занзибарския леопард е странна – защото изглежда е заради конфликт с хората от Танзания.

    Като местен вид на остров Занзибар, мнозина са смятали, че тези леопарди са били любимци на вещици, които са ги изпращали да нападат села и добитък. В резултат на това, както и факта, че хабитата на големите котки в Занзибар е унищожаван така или иначе, местните се заемат систематично да ги избият.

    Най-кошмарният период за леопарда е след Занзибарската революция през 1964г, когато най-известният ловец на вещици в Занзибар повежда експедиция за избиването на звяра. Поради класификацията му като „вредител“, популацията на леопарда намалява драстично и закъснелите усилия за спасяването й пропадат.

    1. Фолклендски вълк (изчезнал през 1876г)

    Фолкландските острови са известни с две неща – войната и овцете. Чували ли сте обаче за фолклендския вълк?

    Известен като „вара“, този вълк е бил единственият местен бозайник в британската задморска територия преди изчезването си през 1876г.

    Приличащ на гривест вълк и отчасти наподобяващ лисица, фолклендския вълк е обитавал Западния и Източния остров, но е избит от заселниците, които се опасявали, че ще изяде овцете им. Когато Чарлз Дарвин посещава островите през 1833г, той заключава, че животното ще последва птицата додо само след няколко години.

    1. Карибски тюлен монах (изчезнал през 1952г)

    Карибският тюлен монах, известен още като морски вълк е морски бозайник, обитавал водите на Карибските острови до 1950-те.

    Подобно на други видове, морският вълк е изловен от акулите и хората.

    За изчезването му допринася и свръхриболовът на основните му хранителни източници от хората. За последно е видян между Ямайка и Никарагуа през 1952г.

    1. Атласка мечка (изчезнала през 1870-те)

    Единственият местен вид мечка на Африка, оцеляла до модерни времена, е обитавала северната част на континента, между Мароко и Либия.

    Не особено добра в катеренето на дървета, за разлика от други мечки, тази е била кафяво-черна и дълга почти 3 метра и е тежала близо половин тон.

    Популацията на обитаваща Атласките планини мечка се срива когато Римската империя обхваща Северна Африка. Хората я избиват и залавят, използвайки я в гладиаторски игри. Ловът на мечки като спорт също става популярен през вековете, а появата на огнестрелните оръжия в средата на хилядолетието прави убиването на атласките мечки още по-лесно.

    1. Японски морски лъв (изчезнал през 1970-те)

    Още един морски бозайник в списъка. Японският морски лъв е обитавал Японско море край бреговете на Корейския полуостров и японския архипелаг.

    Тъмносив на цвят, този вид е бил доста по-едър от калифорнийския морски лъв и е ловуван от японците, които са използвали мазнината му за лампи, а вътрешните органи за ориенталска медицина. С мустаците му пък са чистели лулите си.

    В началото на 20-и век 3200 морски лъва са заловени за кратко време, което води до драстичен спад на популацията и в крайна сметка видът изчезва.

    1. Каролински папагал (изчезнал през 1918г)

    Дребен, зелен папагал, населявал големи части от САЩ, от Ню Йорк до Мексиканския залив, чак до Колорадо.

    Наричан още жълтомуцунест, популацията му се срива през 18-и и 19-и век, най-вече заради обезлесяването в страната. Ярките му пера са били използвани за шапките на богати жени, което допринася за избиването му.

    1. Куага (изчезналa през 1883г)

    Може да прилича на колаж между зебра и кон, но това е куага – подвид на зебрата.

    Обитавала Южна АФрика, тази зебра е кръстена на повика, който издава – той звучи като „ка-ха-ха“. Видът е бил уникален поради факта, че само главата и шията му са на райета, а тялото му е предимно кафяво.

    След холандската колонизация на Южна Африка, куагата е избита от заселниците и по-късно от африканците заради месото и кожата си. Въпреки опитите за спасяването на вида, той изчезва през 1883г.

    Надежда Дурова – първата кавалеристка в руската история

    През 1812г. 600-хилядна френска армия, в която влизали военни части от цяла Европа, нахлула в Русия. Това бил краят на Наполеон. След няколко месеца му се наложило да избяга от безкрайните снежни простори с последните си хиляда оцелели войници и офицери.

    В руската история имената на героите от тази първа Отечествена война, са записани със златни букви. Но, както може да се очаква, това са все мъжки имена. Имена на жени почти не се срещат. Обаче, всяко правило си има изключения. Такова изключение в онези славни времена била кавалеристката Дурова.

    Тя се казва Надежда и е родена в 1783г. Дядо й бил богат земевладелец, а бащата – ротмистър в хусарските части. Семейството често се местело от едно място на друго заедно с полка на бащата.

    „Седлото беше моята първа люлка, а играчките и забавленията: конят, хусарското оръжие и полковата музика“, пише по-късно Надя Дурова. В тази обстановка тя расла, усвоявайки от само себе си навиците на пъргаво и буйно момче.

    На 18-годишна възраст я омъжили за добра партия според тогавашните разбирания – за съдебен заседател. Но бракът не бил щастлив. Скоро тя се влюбила в един млад казашки есаул, чийто полк бил разквартируван в града. Не след дълго обаче полкът си тръгнал, а Надежда напуснала мъжа и детето си и тръгнала с есаула. За да бъде с него, дори се преоблякла в казашка военна униформа и се представила за мъж. Със службата нямала проблем – можела да язди кон и да борави с оръжие. Всички в полка се престрували, че я смятат за мъж, макар да знаели, че е любовница на другаря им.

    Скоро обаче любовта отлетяла и Дурова изоставила красивия есаул. Но въобще не мислела да се завърне вкъщи. Отишла при командира на съседния улански полк и се представила като Александър Соколов. Уланите били род войска, чието главно въоръжение е пиката – дълго копие. Не всеки притежавал необходимата сила, за да борави с тежката пика. Но тя се справила.

    Много скоро започнала война. Русия влязла в съюз с Великобритания и Прусия срещу Франция. Надя се сражавала смело. Веднъж дори спасила свой ранен другар в схватка срещу двама френски кирасири.

    Военната кампания започнала добре, но завършила зле – с разгром на руската армия при Фридланд (днешния град Правдинск в Калининградска област на Руската федерация). На 25 юни 1807г. бил подписан мир. Надежда присъствала заедно с полка си при срещата между Наполеон и Александър І в град Тилзит.

    Скоро обаче, Дурова трябвало да разговаря лично с императора. Причината била, че в писмо до баща си тя описала къде се намира – а той на свой ред написал до Александър І, молейки го да върне дъщеря му у дома.

    Императорът заповядал да доведат при него улана Соколов от Конния полски улански полк. Надя разказала цялата истина. Александър І бил поразен от смелостта на това крехко същество и казал, че трябва да се върне в родния си дом. Това я ужасило и тя започнала да се моли да я остави в армията. Императорът бил смутен и попитал какво в края на краищата иска. На което получил отговор:

    – Да служа на отечеството и на Вас, Ваше величество!

    Императорът отстъпил и наредил да й бъде присвоено военно звание подпоручик в хусарския Мариуполски полк. А за да не бъде намерена от роднините си, се съгласил да бъде записана като Александър Андреевич Александров.

    Самата Мария Наришкина – фаворитка на императора и една от най-красивите жени в началото на ХІХ-ти век, проявила любопитство и желание да види новоизпечения хусар.

    В новия полк отначало имало някои затруднения. Хусарите във всички времена били прочути като любители на хубавото пийване и хубавите жени. Новият подпоручик обаче избягвал и едното, и другото. Ала другите хусари решили, че просто е твърде млад и нещата се разминали само с шеги.

    През 1811г. Надежда била преместена в Литовския улански полк. В Отечествената война през 1812г. тя влязла като командир на полуескадрон. Участвала в битката при Смоленск. В Бородинското сражение се намирала сред руските части, които отбранявали прочутите Семьоновски флеши – тоест, била в самия кървав ад на битката. Там била ранена.

    След Бородино получила чин поручик и служила като адютант на самия Кутузов. Той знаел, кой всъщност е Александър Александров. Проявила героизъм и забележителна храброст при обсадата на крепостта Модлин и превземането на Хамбург.

    Надя се пенсионирала през 1816г. като щабс-ротмистър (съответства прибл. на днешното старши-лейтенант). Когато станала известна нейната история, от нея се заинтересувал самият Александър Сергеевич Пушкин. Той я окуражил да пише, след като прочел първите й литературни опити. Помогнал да излезе нейният пръв роман „Кавалерист-девойка. Приключение в Русия“. Книгата имала огромен успех. Започнали да канят Надя под ново име – Александра Андреевна, в светските салони, да я молят да разказва приключенията си. През 1840г. излязъл сборник с нейни повести и разкази.

    Надежда Дурова живяла до 1866г. в град Елабуга. Сега в дома й е устроен музей. По мотиви от нейната биография. Елдар Рязанов снима през 1962 г. прекрасната кинокомедия „Хусарска балада“.

    А потомците трябва да помнят не само героите, които някога са защитавали своето Отечество – но и неговите героини.