Още
    Начало Блог Страница 154

    9 любопитни факта за кехлибара

    Неговата оранжева прозрачност запазва отдавна изчезнали животни в продължение на години. Той е украса за огърлици, гривни и висулки от хилядолетия. Представяме ви 15 невероятни факта за кехлибара.

    1. Кехлибарът не е минерал, а представлява вкаменена смола от иглолистни дървета. Тъй като е полупрозрачен, има оранжево-жълт цвят и свети, когато е полиран добре и поставен на светлина, той отдавна се използва за украса на бижута и други декорации, но е скъпоценен камък с органичен произход.

    2. Най-голямото находище на кехлибар е Балтийския регион. Установено е, че там се намират над 105 тона от него, при това от най-високо качество.

    3. Когато едно дърво се отсича, то отделя лепкава субстанция, наречена смола, чиято цел е да „запечата“ ранената област. С течение на времето смолата ще се втвърди и ще се превърне в красив прозрачен кехлибар – такъв, какъвто го познаваме.

    4. Повечето смоли са химически нестабилни и се разпадат с времето, вместо да се втвърдят. Когато обаче за нея има подходящи условия, като например водни утайки, образувани на дъното на водни басейни, седиментна глина, пясъчници, кафяви въглища и други, смолата се втвърдява чрез прогресивно окисляване и полимеризация. Голяма част от кехлибара се среща в седиментни скали (на възраст от 30 до 90 милиона години).

    5. Според Swedish Museums of Amber преди 2500 години гръцкият философ Талес открил, че когато кехлибарът бива втъркан в плат, се образуват искри и се привличали малки пера и прашинки. Тази сила получава името „електричество“ заради гръцката дума „electron”, което означава „кехлибар“.

    6. Много същества изгубват живота си, но остават напълно непокътнати в кехлибара. Жаби, гущери, змийски кожи, птичи мера, козина, кости на бозайници и различни части от растения са били запазвани в кехлибари. Най-често срещани са мухи, мравки, бръмбари, паяци, стоножки, термити, комари, пчели, хлебарки, скакалци и бълхи.

    7. Въпреки успеха, постигнат във филма “Jurassic Park”, където учените успешно извличат ДНК на динозаври, запазени в кехлибар, в реалния живот учените не са успели да го постигнат, макар и да не са преставали да опитват.

    8. Благодарение на уникалния начин, по който кехлибарът съхранява и запазва попадналите в него насекоми и животни, палеонтолозите са успели да научат много за живота на Земята в далечното минало, а повече от 1000 изчезнали видове насекоми са били идентифицирани, благодарение на кехлибара.

    9. Огромна част от откритите кехлибари са по-млади от 90 милиона години, но през 2009 година изследователи откриват парче кехлибар, за което установяват, че е на 320 милиона години.

    Три правила за ефективни похвали и въздействащи комплименти

    Всички ние сме изправени пред ситуации, в които е важно да подкрепим любим човек, приятел или колега. Да кажете няколко думи, след което партньорът ви ще се почувства подкрепен, обгрижен или просто ще му се подобри настроението – това е умение, което си струва да притежавате и да развивате целенасочено. Съгласете се, че и на вас самите ви се иска да сте обект на подобно отношение.

    Нека видим как може да направите така, че похвалата ви да е правилна, т.е. целенасочена, с предвидим положителен резултат. „Добрата похвала“ – това е грамотна обратна връзка за това, че след вашите думи се появява и съответната реакция: хубава емоция, усмивка, приемане, гордост, радост или вдъхновение. „Неуспешната похвала“  води до това, че човек реагира на думите ви не така, както сте очаквали и демонстрира не тази емоция, която сте искали да постигнете, казвайки определени изречения. Това на практика означава, че сте казали нещо твърде прекалено или не сте отчели всички нюанси, или сте били неискрени и това е проличало.

    Задачата на който и да е комплимент или похвала е да повдигне настроението, да предизвика положителни емоциите, добро самочувствие, увереност и вдъхновение. И как да постигнем всичко това? Има три прости правила, които безотказно работят.

    1) Като начало намерете в човека, който в действителност ви харесва, какво той наистина прави добре и тогава отпада опасността да бъдете неискрени. Говорете за нещата, които той наистина умее да прави добре, а не коментирайте личността му, защото подобни оценки не се възприемат еднозначно. Например, ако кажете „Вие сте скромен човек“, някои ще възприемат това като съвсем естествено, защото интелигентният човек е скромен, но ще има и такива, които ще се обидят, защото под скромен човек ще разберат такъв, на когото са му ограничени възможностите. Можете да кажете „Ти говориш и действаш правилно, знаеш как да се задържите в границите на общоприетото”. В тази фраза вие се фокусирате върху поведението и способностите на човека, без да коментирате неговите индивидуалните личностни характеристики и без да му слагате етикет.

    2) За да стане похвалата ви ефективна, включете в нея оценъчен компонент, включително предложения и препоръки, например: „Наистина ми хареса начина, по който си направил проекта …” и ще бъде още по-ефективно, ако добавите: „Знам, че ти имаш големи възможности“. Избягвайте фрази като: „От моя гледна точка“, „Чуй ме“ т.е. думи, които са директни и като интонация, и като смисъл. Много е важно преди всичко да отправите похвала, а след това да направите предложение.

    3) Третото правило е да озвучите това, което ви е харесало, с фрази като „Бях доволен да разбера“, „Това много ме зарадва“, Чух за вашата проява и се вдъхнових да направя…“ „Радвам се за вас…”

    Да предположим, че за похвала сме избрали целенасочеността и организираността на даден човек. Можете да му кажете: „Как се подготвяте така? Вие сте постоянно ангажиран, успявате във всичко и резултатите от вашата работа са наистина впечатляващи“. Или: „Като ви гледам какво правите, се вдъхновявам и си мисля, че и аз трябва да започна да работя върху себе си като тренирам няколко пъти в седмицата“.

    Нека вашите похвали и комплименти бъдат подкрепящи и мотивиращи! Всичките тези малки стъпки, които изброихме, ще повлияят успешно вашето общуване. Опитайте, усилието да ги прилагате си струва. И със сигурност  няма да съжалявате. Но помнете – винаги бъдете искрени, когато изричате похвала или комплимент. По-добре е да не казвате нищо, отколкото думите ви да звучат като голо ласкателство.

    Рекордно слаба реколта вино се очаква в Европа през 2017г.

    България обаче, е сред страните с ръст през тази година. Очаквайте най-новата продукция на DiVino.Taste 2017!

    Европа е изправена пред най-слабата си реколта вино от 1945г. насам! По предварителни данни на Европейската комисия, се очаква спад от 14% спрямо 2016г. и дори спрямо средните нива през последните пет години.

    Основни причини за историческия отрицателен рекорд са измръзванията на лозята във Франция през април, изключителната суша в Италия и горещините в Испания. И трите страни оформят челната тройка, не само в Европейския съюз, но и в света. И тази година Италия запазва мястото си на световен производител №1 (40 млн. хектолитра), следвана от Франция (36,9 млн. хектолитра) и Испания (36,8 млн. хектолитра). Има и европейски страни, които отбелязват ръст на реколта 2017, като Португалия (6,6 млн. хектолитра), Румъния (5,3 млн. хектолитра), Австрия (2,4 млн. хектолитра) и дори България (1,4 млн. хектолитра). За да се уверите лично в качествата на вината у нас, заповядайте на DiVino.Taste 2017! До седмото издание на най-големия форум на българското вино остава точно седмица. Повече от 70 изби от България ще представят най-новата си продукция, а посетителите ще имат възможност да разговарят с хората, които създават българското вино.

    Вижте програмата на DiVino.Taste 2017 – https://2017taste.divino.bg/#programa

    6 начина, по които модата през Викторианската епоха е можела да убива хората

    За някои от нас обличането сутрин е досадно, но трябва да признаем, че едва ли има хора, които се притесняват, че облеклото им ще доведе до тяхната смърт. В книгата „Fashion Victims: The Dangers of Dress Past and Present” авторът Алисън Дейвид посочва множеството токсични, леснозапалими и иначе опасни компоненти, използвани за изработване на облекло през  19 век. Ето и някои от най-опасните:

    1.Отровни бои за дрехи

    През 1780-те години зеленото е било труден за създаване цвят, особено за боядисване на дрехи и шивачите използвали комбинация от жълта и синя боя, за да го постигнат. В края на 1770-те години химикът Карл Шееле създава нова зелена боя, смесвайки калий и бял арсеник в разтвор на меден витриол. Цветът е наречен „Зеленото на Шееле“, а по-късно и „Парижко зелено“ и се превръща в огромна сензация. Започва да се използва за боядисване на стени, в рисунки и платове, за свещи, опаковки за храна и дори детски играчки. Не е изненадващо, че освен всичко друго, предизвиквал възпаления, струпеи, увреждане на тъканите, гадене, колики, диария и постоянно главоболие.

    Освен роклите, тогава се произвеждали и изкуствени цветя, също боядисвани с отровна боя, които се закачали у дома, по дрехите или дори по главите на дамите. През 1860-те години излиза доклад от Lady’s Sanitary Association, в който е обявено, че една рокля съдържа достатъчно арсеник, за да убие 20 души.

    2. Заразни платове

    Войниците от Викторианската епоха са били измъчвани от въшки и други паразити по тялото, които са пренасяли смъртоносни болести като тиф. Но войниците не били единствените жертви на болести, пренасяни чрез платове – дори богатите понякога носели дрехи, които са били направени или дори почиствани от болни, вследствие на което също се заразявали. Жените често се заразявали с тиф от дрехите на болните си съпрузи. Освен това, те се често се притеснявали, че дългите им поли попадат в мръсотията на градските улици, където имало бактерии. Някои от дамите дори носели специални поли, които били малко по-къси от обикновено. Бедните, които често носели рокли втора ръка, лесно се заразявали с едра шарка и други болести, пренасяни от дрехи, които не били добре изпрани, преди да бъдат изхвърлени.

    3. Опасни кринолини

    Кринолините били чудесни за дамите от висшето общество, но не били особено подходящи за жените, които работели с машини. Според Алисън Дейвид през 1860 година една мелница в Ланкашир поставя знак, който гласял, че в нея се „забранява носенето на грозната мода на кринолините, защото са напълно неподходящи за работа“.

    4. Запалими платове

    Белият памук, който е толкова популярен в края на 18 и 19 век бил опасен както за производителите, така и за потребителите. Във фабриките често се използвал робски труд, а освен това самият памук бил още по-леснозапалим от коприната и вълната, които се използвали в миналото. Един особен вид памучна дантела създавал огромни проблеми. През 1809 година Джон Хийткоут патентова машина, с която се създава така познатия ни днес тюл. Тюлът се наслоявал, за да има по-голям обем и се правел по-твърд с леснозапалимо нишесте. Танцьорките били най-силно застрашени от тюла, а балерината Клара Уебстър умира през 1844 година, след като роклята ѝ се запалва в лондонския “Duri Lane Theatre”.

    5. Отровни препарирани птици

    Препарираните птици били популярно допълнение към шапките на дамите през 19 век. Проблемът обаче не бил в самите птици, а в арсеника, който се използвал върху тях. Препараторите използвали арсеник, за да запазят телата на птиците. Някои коментатори на Викторианската мода критикували тази практика, но не заради опасността от арсеник, а защото „един труп не е особено красив орнамент“.

    1. Шапки с живак

    Един мъж от висшата класа не би бил завършен, ако няма шапка на главата си, но в производството на много от тези шапки се използвал живак. Въпреки че ефектите от него били известни, употребата му била най-евтиният начин за постигане на желания ефект. Живакът правел животинската кожа по-гладка, по-блестяща и по-нежна, но това струвало скъпо – както за производителя, така и за потребителя.

    Шапкарите често страдали от конвулсии, коремни спазми, треперене, парализа, репродуктивни проблеми и други. Онези от тях, които пиели алкохол, докато работят, което било често срещана практика, само ускорявали ефекта на живака, попречвайки на способността на черния дроб да го елиминира от организма. Някои учени смятат, че с Лудия шапкар от „Алиса в страната на чудесата“ Луис Карол е целял да покаже ефектите от отравяне с живак.

    Законите на Хамурапи – едни от най-старите в човешката история

    Цар Хамурапи (1810г.-1750г. пр. Хр.) е известен с това, че през годините на своето царуване завладял почти цяла Месопотамия и създал силното Вавилонско царство. Такава държава обаче, не би могла да съществува без закони, които да регулират и подредят живота в нея. Затова били разработени законодателни актове, които представляват най-старият законодателен кодекс в човешката история и са известни като „законите на Хамурапи“. Те били записани върху глинени плочки с клинопис. Освен това, пълният кодекс бил увековечен и върху каменни плочи (стели) от диорит. Стелите били поставени в различни градове като символ на царската власт, опираща се на справедливостта и закона.

    Една от тези стели е открита от френски археолози в град Суса през 1902г. Тя представлява каменен артефакт от черен диорит. Височината й е почти 2.3 метра. Теглото – 4 тона. Върху горната част са изобразени две човешки фигури, за изправената от които се предполага, че е Хамурапи, а седналата – богът на слънцето Шамаш. Композицията изразява идеята, че царят е само изпълнител на върховната божествена воля. Това придава и особен смисъл на всичко изписано по-долу.

    Източник на снимката – Уикипедия

    Законите са общо 282, като са разделени на 8 групи. Това са изпълнение на правосъдието, защитата на царското имущество, защитата на частната собственост, получена от царя, сделки с недвижими имоти, търговски сделки, семейни отношения и наследство, престъпления против личността, сделки с движимо имущество.

    За справедлив се смятал принципът „око за око, зъб за зъб“. Това означава, че наказанието трябва да бъде точно същото, както престъплението. Тоест, ако престъпник е отсякъл ръката на човек, тогава трябва да отсекат и неговата ръка. Ако е ослепил някого, значи ще ослепят и него. За лъжливо обвинение в убийство се полага смъртно наказание.

    Обвинението трябвало да бъде доказано от обвинителя – а всяко съмнение било в полза на обвиняемия. При лъжесвидетелстване виновният бил наказван със същото наказание, което заплашвало обвинявания от него невинен човек. Несправедлив съдия бил уволняван и трябвало да възстанови в 12-кратен размер несправедливия иск, на който бил осъдил невинния обвиняем.

    Съдилищата били градски, храмови и царският съд. Храмовите разглеждали само дела, които засягали т.нар. „божи съд“ – когато обвиняемият бил хвърлян във вода и ако изплувал, се смятал за невинен, ако се удавел, значи бил виновен.

    Не се предвиждало обжалване. Дори царят не можел да помилва някои категории осъдени. Ако крадецът посягал върху царска собственост, го чакало смъртно наказание. Същата присъда се полагала и при отвличане на роби, както и при кражба на храмова собственост. Но ако кражбата била извършена извън храма (например овца, свиня, крава), трябвало да бъде платена в 30-кратен размер.

    Особено бързо и жестоко се разправяли с крадци по време на пожар. По онова време къщите били близко една до друга, а пожарите – често явление. Затова и желаещите да се обогатят за чужда сметка не били малко. Оттук произтича и строгостта на наказанието – щом ги залавяли, направо ги хвърляли в огъня.

    От държавната хазна се заделяли специални средства, за да се откупуват воини, паднали във вражески плен. Но, ако воинът бил богат човек, се откупувал сам.

    Подробно били уточнени наемните отношения. Например, ако някой бил принуден да обработва нива, тъй като дължал пари, той плащал само такава част от реколтата, която съответствала на дълга му – а другото оставало за него.

    Ако кредитор опитвал да измами човека, който бил взел пари назаем, и не му давал документ за връщането на дълга, се наказвал с голяма глоба.

    Любопитно е, че явно кръчмите в държавата на Хамурапи били управлявани от жени, защото не се говори нищо за мъже в тази роля. Нарушения и престъпления в такива заведения се наказвали с удавяне. Ако там били забелязвани престъпници, трябвало да бъдат незабавно заловени – бездействието в този случай се наказвало със смърт.

    Изневярата се наказвала със смърт, както за мъжа, така и за жената. Но ако оскърбеният от съпрузите прощавал на половинката си, наказанието се отменяло.

    Ако мъжът бивал пленен по време на война, но в дома имало достатъчно храна, жената нямала право да се ожени отново. Но ако не можела да си осигури прехраната, можела да си вземе нов съпруг. Обаче в случай, че първият съпруг се освободял от плен, жената трябвало да се върне при него, а децата от втория брак оставали при родния си баща.

    Мъжът нямал право да изостави болната си жена, а бил длъжен да я храни и издържа в дома си. Омъжената жена имала право на свое имущество, с което да се разпорежда, както иска. Кредиторите на мъжа нямали право да изискват неговия дълг от жена му.

    Наемните отношения били силно развити. Наемало се всичко: работници, строители, корабостроители, орачи и копачи, животни, транспортни средства. Ако на наетото животно се нанесяла вреда, виновникът плащал компенсация.

    Виждаме как законите на Хамурапи и днес изненадват със своята пълнота и здравомислие. Те обхващали всички области на живота в Месопотамия преди 3700 години.

    Любовната история на дон Педру и Инеш Кащру

    Това е една от най-известните истории от средновековна Португалия. Случила се в средата на XIV-ти век в Португалия.

    Инеш Кащру била благородничка от Галисия (дн. Северна Испания) и придворна дама на кастилската принцеса Констанс Мануел. През 1336г. принцесата била омъжена за престолонаследника на Португалия, младия принц дон Педру (малка историческа подробност: в средновековна Португалия само мъжете от кралски род носели титлата „дон“). Но се случило нещо неочаквано. Вместо в принцесата, младият принц се влюбил в… придворната й дама. За любовната връзка на Педру и Инеш скоро заговорил целият двор.

    Самият крал дон Афонсо IV се опитал да защити законната съпруга на сина си. Той се тревожел не толкова за честта на своята снаха, колкото се страхувал, че силният род Кащру ще получи влияние над принца – а оттам вече и възможности за опасни политически интриги.

    Въпреки това, дон Педру не се вслушал в предупрежденията на баща си и не прекратил връзката си с Инеш Кащру. Жена му родила 3 деца, а любовницата – 4. Независимо, че децата от Инеш били незаконни, в определени ситуации (междуособици, болест на законен престолонаследник и т. н.) те можели да предявят претенции за трона. Това заплашвало с евентуална братоубийствена междуособна война и отслабване на държавата. Кралят с основание се плашел от тази перспектива.

    Но тогава се намесили външни обстоятелства. През 1345г., на 30-годишна възраст, принцеса Констанс умира по време на раждане. Дон Педру останал вдовец. Сега нищо не му пречело да се ожени за Инеш. Но придворните били против. Те не искали кралица от стария и могъщ кастилски род Кащру. Нейните роднини можели да заемат ключовите постове в кралския двор и да изхвърлят от него португалските велможи.

    Но Педру бил влюбен в Инеш и не желаел да се раздели с нея. Любовта им се засилвала все повече. Двамата се преместили да живеят в манастира „Санта Клара“ в Коимбра, който бил построен от баба му, кралица Санта Изабел.

    През 1354г. се появили слухове, че принцът се оженил тайно за Инеш Кащру. Това предизвикало паника в двора. Спешно бил свикан кралски съвет, на който велможите взели решение да бъде убита Инеш Кащру. Това било одобрено от крал Афонсо и оставало само да бъде изпълнено. В началото на януари 1355г. кралят изпратил Педру по границите, като му дал незначително поръчение. В същото време, кралските съветници Перу Куельо, Алваро Гонсалвеш и Диогу Лопеш Пачеку отишли в манастира „Санта Клара“ и убили Инеш Кашру, като отсекли главата й.

    Когато принц Педру научил за смъртта на любимата си, отначало изпаднал в състояние на непоносима мъка, а после в ужасна ярост. Веднага вдигнал бунт срещу баща си. Португалия била обхваната от гражданска война. На страната на принца се намесили братята на Инеш със своите войски. Войната се водила до август 1355г. Само благодарение на намесата на кралица дона Беатрис, майката на дон Педру, се постигнало крехко примирие.

    Но през 1357г. дон Афонсо IV умрял и принц Педру станал крал. Първата му работа била да заповяда да заловят убийците на Инеш Кащру. Двама от тях избягали в Кастилия, но Педру заплашил с обявяване на война – и те му били предадени.

    Легендата твърди, че дон Педру лично ги екзекутирал пред очите на целия двор по много жесток начин – на единия разпрал гърдите и изтръгнал сърцето му, още докато бил жив, и го хвърлил в огъня. Същото сторил и с другия, но неговото сърце извадил през гърба му.

    Само Диого Лопеш Пачеку се спасил, като се укрил във Франция.

    През лятото на 1360г. крал дон Педру I обявил официално, че още през 1354г. се е оженил за Инеш Кащру. Кралските думи били потвърдени от свещеника и слугите, които присъствали на сватбената церемония. След това изявление децата на Инеш Кащру станали легитимни наследници на трона. Страховете на стария и мъдър крал дон Афонсо ІV се сбъднали напълно – по-късно техните претенции предизвикали междуособна война, която продължила няколко години.

    Страстната любов на дон Педру, който като крал получил прозвището „Справедливи“, през ХVІ-ти век породила легенда. Според нея, по време на своята коронация, той заповядал да извадят тялото на Инеш от саркофага, да я настанят на трона до него и всички придворни да й отдадат кралски почести, включително клетва за вярност. Но историците смятат, че това е само предание, вдъхновено от голямата сила на любовта, и няма нищо общо с реалния живот.

    Крал дон Педру Справедливи не се оженил никога вече. Той царувал 8 години и умрял през януари 1367г. Тялото му било поставено в саркофаг в гробницата на португалските крале – големия манастир в Алкобаса, до този на Инеш Кащру.

    Техните саркофази и до ден-днешен са там. Всеки турист може да ги види – това е един от най-популярните туристически обекти в Португалия. Поставени са така, че двамата да бъдат с лице един към друг. Това е направено, за да могат в деня на Страшния съд, когато всички покойници излязат от гробовете, двамата влюбени да се погледнат в очите, да си спомнят всичко и заедно да отидат пред Божия съд.

    Уилям Туид – най-корумпираният американец на всички времена

    Колко пари трябва да открадне човек, за да бъде обявен за най-корумпирания американец на всички времена?

    Популярният политик от XIX-ти век Уилям Туид (1823г.-1878г.) по време на своята политическа дейност откраднал, чрез корупционни схеми, сумата от 200 милиона долара. Тя била сравнима с тогавашния външен дълг на САЩ. За сравнение – през 1867г. Русия продала Аляска на САЩ за 7 милиона долара.

    Уилям Туид е роден на 3 април 1823г. в Ню Йорк, Манхатън. Баща му бил майстор на мебели, затова младежът започнал кариерата си с честен труд. Отначало работел като чирак в магазина на баща си, след това правел конски седла в работилница, занимавал се със счетоводството в магазин за тютюн, а на 19-годишна възраст получил малък дял в завод за производство на четки.

    През 1848г. младият Уилям става член на пожарна бригада. Но по онова време пожарникарите в Ню Йорк не само гасели пожари. Те организирали официални празници, паради и шествия, т.е. вземали активно участие в политическия живот на града. Освен това, пожарните бригади се съревновавали помежду си за възможността да гасят големи и престижни сгради, защото в такива случаи общината плащала бързо и много. Понякога такива бригади се биели ожесточено помежду си – а победителите „спечелвали“ поредния голям пожар.

    В тази среда Туид се почувствал на мястото си. Много скоро, той формирал своя пожарна бригада, наречена „Голямата шесторка“. Тя стана най-добрата в Ню Йорк, а самият Туид бил избран за началник на пожарната. Това вече било директен път към Камарата на олдърмените (старейшините).

    В средата на ХІХ-ти век в Ню Йорк този орган се занимавал с много и важни въпроси: издавал лицензи, разрешавал строителни работи, контролирал транспорта, регулирал бизнес-дейностите в града. Там корупцията се смятала за нещо обичайно. Хората дори наричали тази камара „четиридесетте разбойници“ по броя на членовете й. Но когато Уилям Туид станал неин член, всички дотогавашни корупционни сделки започнали да изглеждат детски залъгалки.

    Започнало се с това, че почти всички градски проекти рязко поскъпнали. Например, на остров Уорд построили гробище за бездомните. Това струвало на градската хазна 105 хиляди долара, но в действителност за работата били похарчени само 30 хиляди. Останалите 75 хиляди влезли в джобовете на Туид и съучастниците му. Широко се практикувала продажбата на длъжности, без значение какви. За да се стане учител със заплата от 300 долара годишно, било необходимо да се пъхнат в джоба на Туид 75 долара. По-сериозните и платени постове стрували много по-скъпо.

    Енергичността на Туид била забелязана „където трябва“. Избрали го в сената на щата Ню Йорк, после в Конгреса на САЩ, а върховата точка в кариерата му бил Надзорният съвет на Ню Йорк. Именно през този съвет минавала цялата разрешителна документация. Там се образувала „бандата на Туид“, която започнала да контролира всички хора, които имали желание да правят бизнес в Ню Йорк. Всеки бизнесмен трябвало да плаща, освен данъците, и 15% за корумпираните служители. А главният рекетьор, Уилям Туид, станал лидер на Демократическата партия в Ню Йорк.

    Но той не се ограничил само с „даренията“ от предприемачите. Начините за кражби били изключително много. Завишавали се цените на строителните договори, заплащани от общината, вземали се рушвети за издаване на официални документи. Истинска златна мина станало купуването на имущество за нуждите на града. Бандата забогатявала дори от покупките на моливи, столове и маси. Тяхната стойност хазната плащала 5 пъти по-скъпо.

    Паметник на корупционната дейност на Туид е сграда, която и досега се наричан „Туидовият съд“. Тя е построена през 1861г.-1872г. Реалната й цена била 1,5 милиона долара. Но общината платила 13 милиона. От тази сума 11,5 милиона долара присвоили Туид и неговите съучастници.

    Но все пак, Уилям Туид бил победен от най-обикновени журналисти. Срещу него написали разобличителни материали вестник „Ню Йорк таймс“ и седмичникът „Харпър уикли“. Страниците на тези издания започнали да се пълнят с карикатури на Туид.

    В крайна сметка, той бил арестуван. Осъдили го на 12 години затвор, но Върховният съд на САЩ намалил този срок на 1 година. Това решение предизвикало буря от възмущение сред гражданите на Ню Йорк. Туид отново бил арестуван и съден, но в края на 1875г. успял да избяга в Испания.

    Обаче не извадил късмет. Там случайно го видял обикновен американски турист и съобщил това на полицията. Туид бил арестуван и експулсиран обратно. На 12 април 1878г. той умрял от пневмония в затвора „Лъдлоу“, който, по ирония на съдбата, бил построен от него. Естествено, 15% от парите за затвора били влезли в неговия джоб…

    Ръкописът „Войните“ – древно предсказание за края на света

    Една от големите исторически находки през втората половина на ХХ-ти век са ръкописите на есеите. Те са древна еврейска религиозна общност, унищожена от римляните през I в.

    Първите свитъци са открити случайно в пустинята Вади Кумран през 1947г. от две овчарчета. Впрочем, има хора, които се съмняват в тази „случайност“ и смятат, че някой е „помогнал“ на момчетата. С каква цел? Може би, защото някои от ръкописите съдържат безценна историческа информация. Те разглеждат такива въпроси, като схващанията на есеите за „борбата между доброто и злото“, „края на света“ и други подобни философско-религиозни проблеми, които хвърлят светлина върху духовната атмосфера сред еврейското общество по онова време.

    Ръкописи от Кумран

    Именно на тези сложни въпроси е посветен и свитъкът „Войните“. Той е уникален по своя характер. Днес някои изследователи дори са склонни да го разглеждат, не като изложение на събития от далечното минало, а като прогнозиране за „края на света“ в наши дни.

    Всъщност, знаем, че „краят на света“ е прогнозиран многократно по различни начини. Сега някои определят годината 2045, а други – 2060г. Общо взето, любителите на конспиративните теории вече сами не знаят кому да вярват.

    В свитъка „Войни“, ако се тълкува буквално, се предсказва обединението на всички еврейски племена в Израел. Резултат от това ще бъде освобождение от вражеското (по онова време – римското) иго и настъпване на „царството Божие“. Но, за разлика от други еврейски източници, които отреждат пасивна роля на народа, свитъкът „Войните“ призовава към активно участие в следващите битки със злото. При това се описва подробно планът на войната, тактическите действия и стратегическите задачи. Проблемът е, че липсват срокове за началото на тези събития. Това дава възможност ръкописът да се тълкува като разказ за минали времена, но също може да се схване и като предписания за бъдещето.

    Основните врагове на „силите на светлината“ са т.нар. „китии“. Под тях може да се разбират народите в земите на Западна Европа. В други библейски пророчества, „китии“ биват наричани римляните. Техни съюзници са и племена от Месопотамия. А както знаем, в наши дни именно там, в Близкия изток, е концентрирана огромна негативна енергия. Достатъчно е да се спомене само сегашната война в Сирия… Подобна била ситуацията и преди 2000 години. Международната ситуация в региона била крайно напрегната. Това било провокирано отново от „силите на злото“, срещу които, според свитъка „Войните“, се борели „силите на светлината“. (Както виждаме, творците на художествени произведения „крадат“ с пълни шепи от въображението на древните хора – да си спомним само „тъмната страна на Силата“ от филма „Междузвездни войни“).

    Според текста на древния ръкопис, преди „края на света“ трябва да се състоят 7 битки. Авторът твърди, че 6 от тях вече са се случили. Остава последното сражение, след което на Земята трябва да се появи Месията (Спасителят). Напълно е възможно тук да се подразбира Второто пришествие на Исус Христос.

    От друга страна, по времето на написване на свитъка, между римляните и жителите на Юдея назрявал конфликт. Може да се приеме, че ръкописът разказва точно за онези далечни времена. Стигнало се до въстание на евреите срещу римляните. Йерусалим бил превзет и разрушен през 71г. от римските легиони, а сектата на есеите – унищожена в развихрените сблъсъци, описани от еврейския историк Йосиф Флавий в прочутата му книга „Юдейската война“.

    От есеите останали само загадъчните ръкописи. А „силите на светлината“ до ден-днешен продължават да се сражават със „силите на злото“. Може би проблемът е в това, че „злото“ за едни хора, е „добро“ за други и обратно. Тяхната борба ще продължава, докато има човечество, защото хората са различни и ще си останат различни. Тази гледна точка също трябва да се има предвид, когато четем древните пророчества.

    Правосъдието на боговете

    За начина, по който гръцките богове раздавали правосъдие, знаем от митовете и легендите за Древна Елада. Затова не е известно дали то е било практикувано по същия начин от хората в реалния живот или е било измислено като част от митологията.

    Но, доколкото съдим по легендите, правосъдието сред обитателите на Олимп може да се определи с две думи – жестоко и ефикасно. То било под контрола на две богини – Темида и Дика. Темида издавала присъдите. Дика наблюдава дейността на самите съдии и ги наказвала строго, ако допускали несправедливости – затова и нейният авторитет бил много висок.

    Обаче не само боговете, а също царете и митологичните герои си присвоявали „съдебната власт“. Без изобщо да чакат Темида и Дика, те раздавали правосъдие и без колебание сами привеждали присъдите в изпълнение.

    Боговете наказвали изключително жестоко хората и полубоговете за неуважение към тях. Например, Аполон предал на жестока смърт сатира Марсий. Неговата вина се състояла в това, че се осмелил да се състезава с него в музиката. Това така разгневило бога, че той заповядал сатирът да бъде провесен за ръцете и одран жив.

    Аполон Сауроктонос, копие на творбата на Праксител, Лувъра

    Нимфата Арахна пък предизвикала гнева на Атина Палада, като я надминала по тъкачество. Тя създавала такива тъкани, които били прозрачни като въздух. Атина се ядосала, че не успява да изтъче подобна материя и ударила нимфата със совалката. Арахна се уплашила и опитала да се обеси. Но нервираната богиня я извадила от въжето и превърнала в паяк – за да виси вечно във въздуха сред фино изтъкани дантели.

    Богинята на лова Артемида също не била от най-милостивите. Докато се къпела, тя видяла, че младежът Актеон скришом я наблюдава. Това я разгневило, тя го превърнала в елен и насъскала срещу него собствените му кучета.

    Артемида на Леохар, Лувър

    Богът на виното и веселието Дионис наказал не по-малко жестоко три девойки, които не поискали да отидат в гората, за да го прославят с песни и танци. Разгневеният бог ги превърнал в прилепи.

    Царицата на Тива – Ниоба, била подложена на нечовешка мъка, защото се похвалила, че има повече деца – 14, от богинята Латона, която имала само две. Латона се оплакала на своите деца Артемида и Аполон. Божествените чеда за наказание избили със златни стрели всичките деца на Ниоба – Артемида убила 7-те момичета, а Аполон 7-те момчета. Царят на Тива и съпруг на Ниоба се самоубил с меча си, а самата царица от мъка са превърнала в камък.

    Несправедливи постъпки извършвали и смъртните герои. Така например, след 10 години война под стените на Троя, гъркът Паламед започнал да твърди, че е време да приключват цялата тази касапница. Вероломният Одисей скрил в шатрата му чувал със злато и го обвинил, че е подкупен от троянците. Претърсили шатрата, намерили златото и убили Паламед с камъни.

    Смелият Ахил също не бил от най-справедливите. Заради своя мъртъв приятел Патрокъл, убит от Хектор, той подредил висока погребална клада, и до нея прерязал гърлата на 12 невинни троянски младежи.

    Въобще, правосъдието на смъртните гърци от митологията не било на висота. Така например, гъркът Перифет убивал пътници с железен боздуган, защото били „виновни“, че минават по пътеките през неговите земи. А Синид убивал хората, понеже навлизали в неговата гора – навеждал върховете на боровите дървета, завързвал  нещастния пътник за тях и за кол в земята, след което пускал дървото. То се изправяло и разкъсвало човека на части. Тук вече героят Тезей извършил справедливо правосъдие – наказал и двамата по същия начин, по който те убивали жертвите си.

    Всичките тези ужасни деяния били прекратени от богинята Атина. По нейна инициатива бил създаден съд на старейшините, наречен Ареопаг. Той изслушвал публично страните, а присъдите се произнасяли чрез гласуване с камъчета, които хвърляли в две урни пред многобройна публика.

    Атина Палада

    На първия процес пред Ареопага било разгледано делото против Орест, който убил своята майка Клитемнестра. Обвинители били богините на отмъщението – Ериниите, а защитник – Аполон. Той произнесъл силна реч, в която обяснил, че Орест е убил майка си, за да отмъсти за убийството на баща си, цар Агамемнон, след завръщането му от обсадата на Троя. Когато преброили гласовете на старейшините, се оказало, че камъните в обвинителната и оправдателната урна са по равно. В съответствие със закона, Орест бил оправдан.

    Този процес положил началото на справедливото съдебно производство – а правосъдието на гръцките богове останало в митологията.

    Тайната библиотека на Иван Грозни

    Библиотеката на Иван Грозни или, както още я наричали по негово време – „Либерея“, вълнува историците вече над 400 години.

    Легендата разказва, че първият цар на Московската държава – Иван IV Грозни (1530-1584) притежавал огромна библиотека старинни пергаментови книги и древни папирусови свитъци. Те съдържали духовна и църковна информация. Сред тях имало много научни трактати и поеми на древни класици. Безценни фолианти разказвали историята на човешката цивилизация и за раждането на живота на земята.

    По заповед на царя, тази книжна съкровищница била надеждно скрита в подземно хранилище. Само най-верните и предани хора имали достъп до нея. Понякога, тайно от всички, те слизали в мрачните подземия, вземали внимателно някой от ръкописите и го носели на царя.

    Иван Грозни четял много, съчинявал църковни тропари (които и до днес се четат в църквите), лично водел своята и държавната кореспонденция. След смъртта му всички следи от загадъчното хранилище били загубени. Хората, които знаели за него – или умрели, или били екзекутирани.

    Цар Иван Грозни, худ. Виктор Васнецов, 1897

    Днес няма никакви сведения за библиотеката на Иван Грозни – но разговорите и дискусиите за нея сред историците продължават.

    През 395 г. Римската империя престанала да съществува като единна държава. Тя се разделила на Западна и Източна. През 476 г. Западната прекратила съществуването си под ударите на варварските племена. По-късно историците започнали да наричат Източната „Византия“ – тя просъществувала още 977 години – до 1453 г.

    Именно в Константинопол, столицата на Византия, били приютени най-големите библиотеки на Древния свят. За почти 1000 години в хранилищата на византийските императори се натрупали много ръкописи от разни епохи и народи.

    През 1453 г. турците обсаждат Константинопол и след 2-месечна обсада градът пада. Последният византийски император Константин ХІ Драгаш загива в битката. Логично е да се допусне, че турците са унищожили библиотеката на Константинопол. Но мнозина историци смятат, че тя е била изнесена от града. В отбраната на византийската столица участвали генуезки наемници. Именно 7 генуезки кораба, 5 венециански и 5 византийски пробили блокадата по море. Турците не ги преследвали, за да не си усложняват отношенията със силните тогава градове-държави Венеция и Генуа. Върху палубите на тези кораби се мяркали не само ранените християнски воини в пробити на много места и очукани доспехи. Имало и монаси в черни раса, и знатни велможи и търговци в богати одежди. Всички те успели да се спасят на безопасните италиански брегове.

    Някои изследователи смятат, че така древните свитъци и книги се оказали в Рим. По-нататък, тяхната съдба е свързана с името на принцеса София Палеолог (1455-1503), племенница на Константин XI.  След падането на Византия, семейството на София се премества в Италия. Когато тя е на 10 годишна възраст, родителите й умират. Папа Павел ІІ искал да превърне в политически капитал благородния произход на София Палеолог.

    София Палеолог

    В стремежа си да разшири влиянието на Католическата църква на изток той предложил на московския Велик княз Иван ІІІ да се ожени за 14-годишната София. Важен фактор в тази връзка било обстоятелството, че тя била от династията на Палеолозите, която управлявала Византия 200 години. Именно чрез този брак, в герба на Русия се появил двуглавият византийски орел, който и до днес е главен неин символ.

    Сватбата се състояла през ноември 1472 г. Единствената зестра, която София Палеолог донесла в Москва, била… библиотека. Тя наредила книгите да бъдат подредени в подземията на църквата „Рождество Богородично“.

    Преданието твърди, че Великият княз Иван ІІІ заповядал всички ръкописи да бъдат преведени на руски, което било сторено от Максим Грек (1470-1556) – известен публицист и преводач от онази епоха. За съжаление, няма точни доказателства за това. Сигурно е само, че Максим Грек дълго живял в Москва и се занимавал с преводи под личния контрол на Великия княз. Справил се успешно с работата, за което бил награден лично от владетеля.

    Следващата информация за библиотеката е от края на ХVІ-ти век. Кметът на Рига Франц Ниенщед се позовава на немския пастор Йохан Веттерман, който твърдял, че е виждал библиотеката на цар Иван Грозни. Придружен от трима дякони, пасторът слязъл в подземието. Там му показали огромен брой древни книги на латински, гръцки и еврейски. Йохан Ветерман си спомнял имената на придружителите си: Андрей Шчелкалов, Иван Висковати и Никита Фундик. Първите двама били екзекутирани през 1571 г., а Никита Фундик – убит няколко години по-късно.

    Явно библиотеката на Иван Грозни била под наблюдението на тези хора. След смъртта им всякакви следи от безценната колекция били загубени. Останали само мъгляви слухове, предположения и бележките на Франц Ниенщед. Именно тези записки са главното доказателство, че библиотеката на Иван Грозни не е фантазия, а реален исторически факт.

    През 1724 г. сензация предизвикал разказът на московския звънар Конон Осипов. Той разказал как негов познат дякон му споделил преди смъртта си, че в подземията на Кремъл има подземие със сандъци, пълни с книги и свитъци. Вратите били железни, с катинари и восъчни печати. Информацията заинтересувала Сената. Изпратили хора, разкопали – но не намерили нищо.

    И Наполеон Бонапарт вярвал в тайната библиотека. Неговите служители също търсили в подземията на Кремъл – но така си останали с празни ръце…

    Библиотеката на Иван Грозни е несъмнено една от големите тайни на историята. Никой не може да каже с абсолютна сигурност дали е съществувала или е само красива легенда, измислена от хора с богато въображение. Несъмнено е само едно нещо – постоянното търсене на този извор на мъдрост сочи, че съвременният човек не е безразличен към духовното богатство на предците си.

    От къде произлизат имената на 9 чести ( и за щастие не толкова чести) болести

    Произходът на имената на болестите може да ни каже много относно историята на медицината. Корените на термините, които познаваме днес, често се свързват със старите идеи за причините за възникване на болестта.

    1.Варицела

    Името на болестта произлиза от латинската дума “variola”, която означава „петънце“/“пъпка“.

    1. Херпес

    Херпесът е идентифициран за първи път от гръцки учени. Самият Хипократ пише за същността на вируса, въпреки че по онова време терминът „herpes” се е използвал, за да се опише редица от усложнения по кожата. Тъй като херпесът е заразен, гърците му дават това име, което означава „да пълзи“, като по този начин описват начина, по който херпесът се предава от един човек на друг.

    1. Тиф

    Тифът е заболяване, причиняващо висока температура, главоболие и обрив. Името идва от гръцкото “typhos”, което означава „дим“/“мъгла“. Болестта получава това име, защото болните, поради високата си телесна температура, изпадали в делириум, в който се чувствали дезориентирани и объркани, както когато са сред мъгла.

    1. Сифилис

    Името на болестта идва от поемата  от 1530 година „Syphilis sive morbus Gallicus” на италианския лекар Джироламо Фракосторо, в която един пастир, наречен Сифилус се разболява от същата болест.

    1. Малария

    Името „малария“ идва от италианското “mal aria”, което означава „лош въздух“. Преди 19 век мнозина смятали, че човек се заразява при вдишване на изпаренията от блатата. Едва през 1880 година френският военен хирург Шарл Луи Алфонс Лаверан открива паразитите на маларията, присъстващи в кръвта на заболелия, заради което по-късно получава Нобелова награда.

    1. Рак

    Ракът е сред хората още от началото на писаната история. Първото известно писмено обяснение (въпреки че тогава болестта не е била наричана „рак“) е от древен египетски папирус от 3000 година пр.н.е, в който е описано лечението на рак на гърдата. Хипократ, бащата на медицината, е първият, който дава това име на заболяването, свързвайки го с гръцката дума “karkonis”, която означава раци. Никой не знае със сигурност защо именно това име избира Хипократ, но повечето учени смятат, че е заради начина, по който туморите се разпространяват и обграждат здравата тъкан.

    1. Грип

    Името произхожда от думата „influenza” и ни насочва към начините и причините, поради които заболяването се разпространява. Терминът идва от италианската дума за „влияние“, показвайки убеждението, че заразяването с тази болест е било причинено (или повлияно) от позициите на планетите в астрологията. В английския език думата за грип е „flu”, съкратено от италианската „influenza”.

    1. Астма

    Концепцията за астмата е била описвана в множество египетски и древногръцки текстове. Името произхожда от гръцкото „aazein”, означаващо „вдишване или издишване с отворена уста“.

    1. Бяс

    Бясът е изключително тежко заболяване, което почти винаги е фатално, когато симптомите му се проявят. То се разпространява чрез ухапване от заразено животно, най-често куче, но за щастие в днешно време може да бъде предотвратено чрез ваксинация веднага след ухапването. Заради начина, по който бясът предизвиква хиперактивност, хидрофобия и разпенване в устата, заболяването е наречено на латинския термин „rabere”, който означава „ярост“/“бяс“.

    6 забележителни двойки близнаци

    1.Астронавтите Скот и Марк Кели

    През март 2015 година астронавтът Скот Кели излита в космоса, за да прекара една година на Международната космическа станция . Това е най-дългият период, прекаран в космоса от американец. По време на мисията неговият брат близнак Марк, който е пенсиониран астронавт, остава на Земята, защото двамата мъже са част от проучване. Идеята на експеримента е да се направят изводи за това как един дълъг период от време, прекаран в космоса, ще повлияе на хората. Резултатите от изследването биха могли да се използват за бъдещи мисии до Марс. Тъй като Скот и Марк са близнаци, последиците от продължителния период, прекаран в космоса, са изследвани чрез сравняване на психическото и физическо състояние на двамата.

    2. Джак Юфе и Оскар Стор – евреин и нацист

    Историята им предизвиква психолозите, които изучават ефекта на генетиката и околната среда върху характерите на отделните личности. Това е така, защото еднояйчните близнаци Джак Юфе и Оскар Стор са разделени, когато са едва на 6 месеца. Джак е отгледан като евреин в Тринидад, а Оскар се премества в Германия с майка си, където израства под нацисткия режим и става член на Хитлеровата младеж. Двамата близнаци се събират отново в Германия, когато са на по 21 години, но не се разбират. 25 години по-късно Джак и Оскар взимат участие в Minnesota Twin Study – проучване върху близнаци, проведено от учените в университета в Минесота. Когато се появяват, двамата виждат, че са се облекли по един и същи начин и много скоро след това започват да откриват невероятни прилики помежду си. Написани са множество книги за техния живот, които ни помагат да разберем повече за влиянието на околната среда върху характера на човека.

    3. Майк и Боб Браян – най-успешните играчи на тенис по двойки

    Еднояйчните близнаци Майк и Боб Браян са най-успешните играчи на тенис по двойки и от началото на кариерите си са спечелили множество награди, включително златен олимпийски медал. Една от тайните им е, че са „огледални близнаци“, тоест Майк използва дясната си ръка, а Боб лявата, което им позволява по-добро покритие на корта. Братята печелят първия си турнир, когато са само на 6 години и оттогава са играли по целия свят.

    4. Политиците Лех и Ярослав Качински

    Полските еднояйчни близнаци Лех и Ярослав Качински придобиват краткотрайна слава още през 1962 година, когато участват във филма „Those Two Who Would Steal the Moon”, но не стават известни актьори. През 2005 година Лех е избран за президент на Полша, а брат му Ярослав е министър-председател. През 2010 година, докато Лех все още е президент, той и няколко от неговите колеги политици загиват трагично след самолетна катастрофа в Русия.

    5. Криминалните близнаци Крей

    Родените през 1933 година Рони и Реджи Крей се издигат от скромния си дом, за да контролират голяма част от подземния свят на Лондон. Изпечени от най-ранна възраст, близнаците са изхвърлени от армията и са едни от последните престъпници, задържани в Лондонската кула. През 60-те години те се насочват към бляскавия свят на нощните клубове и завързват приятелства със звезди като Франк Синатра и Джуди Гарланд. Зад светлините обаче, те водят подъл живот, изпълнен с насилие и много скоро попадат в затвора по обвинения за извършване на няколко жестоки убийства.

    6. Чанг и Енг Бункер – най-известните сиамски близнаци

    Чанг и Енг Бункер са родени в Тайланд (тогава известен с името Сиам) през 1811 година и от там идва и термина „сиамски близнаци“. Те не позволяват на хората и ситуациите да ги спират. През 20-те години близнаците се срещат с английски търговец на име Робърт Хънтър, който ги моли да се присъединят към него за турне в Европа и Америка, за което заплаща на майката на момчетата 500 долара (за 30-месечно пътуване). Чанг и Енг веднага се превръщат в сензация и хората са изумени от начина, по който двамата изпълняват различни гимнастически упражнения. Те прекарват много години, обикаляйки света и показвайки своите невероятни тела, желаейки да съберат пари, с които да се пенсионират и да закупят плантация. Женят се за сестрите Сара Ан и Аделаида Йейтс и заедно имат общо 21 деца. През 1874 година Чанг умира от пневмония. Енг не знае какво да прави с живота си и понеже отказва предложената му спешна операция за отстраняването на мъртвия близнак, умира няколко часа след него.