Кушанското царство, което в началото на нашата ера процъфтявало в Централна Азия, е сравнително слабо известно. Неговият народ се появил отнякъде, завладял части от територията на днешните Афганистан и Пакистан, основал собствена държава и я превърнал в огромна империя – а след около 350 години изчезнал безследно в историята, сякаш не го е имало.

Но все пак, думата „безследно“ е не съвсем точна. Това загадъчно царство създало странна еклектична култура, в която елинизмът се слял с будизма. За Кушанската империя пишат китайски летописци, пътешественици, търговци и съгледвачи. Римските историци също знаят за нея. Названието й – Кушаншахр, се среща в надписите на персийските царе. За продължителни войни между Персия и Кушан съобщават древните арменски и сирийски автори.

Три века пр. Хр. върху обширните простори на Централна Азия и Далечния изток се разигравал сложен геополитически спектакъл. Китайската империя Цин лавирала между временни съюзници, за да обуздае главния си враг – племената Сюн-ну, страшни номади от северните степи (някои историци смятат, че древните прабългари също били част от този племенен съюз). Първоначално на китайците успешно помагало племе, наричано от тях „гуй шуани“ (оттук „кушани“), част от племенния съюз на номадите юечжи.

Късметът на кушаните изневерил, когато при юечжите попаднал като заложник принц Маодун от племената Сюн-ну. След време, той избягал, седнал на трона в своите степи и покорил юечжите. Някои от тях обаче успели да избягат от отмъщението му, поели далеч на запад и се озовали в земите на елинистичния свят. Там нахлули в държавата Бактрия, управлявана от селевкидите, наследниците на Александър Селевк – един от военачалниците на Александър Македонски. Бактрия владеела даже територии в Северна Индия.

Новите завоеватели на Бактрия, независимо, че били номади, започнали активно да строят крепости върху руините на нейните градове. Установили столицата си недалеч от днешния Кабул. Както често се случва в историята, номадите усвоили заварения в Бактрия елински бит. Неслучайно е казано, че държава може да бъде завладяна от конско седло – но не може да бъде управлявана от него. Кушаните възприели много елементи от гръцкото ежедневие на бактрийците и създали своя собствена култура.

Кушан се оказал на много изгодно място – той поел посредническия контрол върху Великия път на коприната и в хазната потекли реки от злато, вземани като такси от безбройните кервани. Скоро кушаните отново тръгнали на война, като завладели днешна Северна Индия и Южен Пакистан, които по-рано принадлежали на партите. Разпространили влиянието си в целия Индустан и развили редовна търговия с пристанищата на Персийския залив. Така Кушанската империя се разпростряла върху огромни територии от Аралско море до Ганг и Източен Туркестан. Китайските хроники потвърждават, че завладяването на долината на Инд обогатило много кушаните. Земята там била много плодородна, населението достатъчно, за да успее да я култивира, а търговци идвали чак от самия „Да Цин“ (Рим).

Най-великият цар на Кушан бил Канишка, който управлявал около 30 години след 127 г. Империята му вече владеела земи навътре в Индустан, чак до платото Декан. Основна религия в обширните й територии станал будизмът. Независимо от това обаче, сред самите кушани будизмът не получил широко разпространение. Кушанската писменост използвала гръцките букви, като добавила само буква за звука „ш“.

Скоро след Канишка империята се разпаднала на западна и източна част. През 224-240 г. войските на иранските Сасаниди нахлули в земите на Бактрия и Северна Индия. До края на века кушаните загубили властта си и в долината на Ганг…

През ІV-ти век те все пак успели да си върнат някои земи от епохата на Канишка. Но самата Кушанска империя вече залязвала. Когато през V-ти век в Централна Азия нахлули хуните, това отбелязало и края й.

Но до ден-днешен, Кушанското царство, третата най-голяма империя в древността – наред с Рим и китайската държава Хан, все още крие много загадки.

От X-ти до XIII-ти в. плетената ризница била един от най-важните елементи в рицарските доспехи.

Това защитно въоръжение се появява в средата на първото хилядолетие пр. Хр. Тя била позната на скитите и етруските (предшествениците на римляните върху територията на Италия). Плетени ризници носели галите и келтите. Същото може да се каже и за славяните и народите, населяващи Близкия изток и Централна Азия.

Металната плетена ризница била ефективно средство за защита. Тя предпазвала, както от мечове, така и от стрели, но имала сериозен недостатък – високата цена. Нейното плетене е сложен трудоемък процес. Затова и струвала много. През 800 г. (по времето на Карл Велики) в кралството на франките за нея давали 12 крави – колкото за добър боен кон.

Какво представлявала плетената бойна ризница и как я правели?

Вземали метална тел и я прокарвали с клещи през специална дъска с дупки. След това я нагрявали, за да омекне металът. После телта се навивала около специален инструмент – желязна обла палка с дървена дръжка. Оформяла се плътна спирала, която срязвали още, докато била навита върху палката. В резултат се получавали множество разрязани метални халки. Всяка халка преминавала през метална форма с конусовиден отвор – пускали халката в отвора, а отгоре натискали с щампа. Тя минавала през конуса, ставала по-тясна и краищата й започвали да се доближават. Тогава я вкарвали в устройство за сплескване. Удряли я с чук и малкото изделие ставало плоско. В краищата й пробивали дупки.

От метална лента отрязвали нитове с триъгълна форма. Нагрявали халката до червено, разтваряли я, вкарвали краищата й в другите халки. Вмъквали нитовете и ги заклепвали. Охлаждали халката в масло. Изстуденият метал се стягал и плътно се впивал в нитовете.

Плетенето на ризницата не допускало неправилно свързване на халките. Най-простият метод е, когато една халка се свързвала с 4 съседни. Имало и двойни ризници – когато 2 халки се свързвали с 8 съседни; но такава защитна броня била много тежка, макар и сигурна. Арабите пък винаги свързвали 6 халки с 1.

След като свързвали 1 халка с 4 съседни в обикновената европейска ризница, 4-те били занитвани.

След това 2 от 4-те свързвали с още 1, а към нея добавяли още 2. Получава се верига: 2 + 1 + 2 + 1 + 2 + 1 и така нататък, до желаната дължина. Резултатът от това е лента от халки в 3 реда. Към долния ред добавяли още по халка – и металната материя се удължавала надолу. Майсторите постоянно я разглаждали върху широка маса, за да личи кои халки трябва да се свързват.

Защитната ризница, изработена по този начин, се състои от средно 20 хиляди халки. Диаметърът на всяка е около 1 см. Завършената ризница тежала около 9-13 кг, а най-тежките достигали 20-22 кг.

Полученото изделие, както виждаме, било доста тежко. Но всичко опирало до навик и тренировки. Боецът бързо свиквал с допълнителната тежест и преставал да я чувства. А увеличеното натоварване правело воина по-силен физически. Освен това, осанката му ставала перфектна – изправена и горда. Просто било невъзможно тежките ризници да се носят с наведени рамене и гръб.

На пръв поглед, събитията, които създават историята на човечеството се случват хаотично и не подлежат на никакви закони и правила – непрекъснати войни, завоевания, падане на велики империи, кръв, скръб, триумф от победи. Всичко това е сплетено в някаква неразбираема смес от случки и съдби. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че историята се развива в рамките на определена цикличност. Доста учени смятат, че всеки цикъл трае приблизително 1200 години.

Разбира се, това не означава, че циклите са еднакви за цялото човечество и протичат по едно и също време. Населението на планетата никога не е било единно общество. То винаги се е разделяло на различни групи хора с единен произход, език, религия и стереотип на поведение, които се противопоставят на други подобни групи – независимо дали това са етноси, нации или общности.

Например, населението на Китай е един етнос (а вътре в него съществуват по-малки етнически единици), а това на Индия – друг. Така е било винаги – римляни и перси, египтяни и монголи, славяни и германци, и още стотици и хиляди. В една и съща държава може да съществуват няколко различни, дори десетки и стотици етноси – тогава имаме налице империя.

Едновременно с това един етнос може да се намира във фаза на възход – а друг да е в етап на упадък, материална и морална разруха. Като пример може да вземем Западната римска империя. Нейният цикъл приключва през 476 г. – но тогава германските племена, които нахлуват в нея, тепърва навлизат във фазата на своя възход. Резултатът е, че могъщата някога империя рухва, оставяйки подире пътища, градове и развалините на Колизеума – а на нейно място идват варварски племена. В Западна Европа се появили могъщи държави, в които живеели войнствени и смели хора.

Римската империя

Най-популярното обозначаване на историческата енергия е с термина „пасионарност“, въведен в употреба от известния руски историк Лев Гумильов. Пасионарността е определено състояние в общата психология на даден етнос.

Тук можем да си спомним прословутия разговор на българския кан Крум с победените от него авари. На въпроса му: “Защо вие, които бяхте толкова могъщи, се докарахте дотук?“, те отговарят: „Защото хората започнаха да крадат и лъжат, да бъдат несправедливи, да мислят само за себе си…“ и т. н. Както виждаме, тук дори не става дума за военните поражения, които се явяват само резултат от общата разруха в аварската държава. Аварите са изчерпали историческата си енергия, своята пасионарност – и закономерно изчезват от историческата сцена.

Друг пример за бързо избухнала и изчерпана пасионарност са завоеванията на най-великия пълководец в световната история – Александър Македонски. Създадената от него огромна държава, се разпаднала веднага след смъртта му на различни царства, които воювали помежду си, без да оставят някаква значима следа в историята. Това е образец на краткотрайно избухване на историческата пасионарност на македонския етнос по онова време – кратко, могъщо, но след това отново утихване и упадък.

Империята на Александър Македонски

Подобен е примерът с Чингиз хан. Монголите живеели хиляди години в своите степи, пасяли добитъка си и отглеждали деца. Но през ХІІІ в. внезапно се обединили в един силен юмрук, яхнали конете и завоювали половината свят – от Китай до Централна Европа.

Такива примери в историята са стотици, ако не и хиляди. Тих, незабележим, спокоен народ, изведнъж придобива магическа сила и войнственост. Той започва да гледа съвсем различно на света около себе си – и му става тясно в досегашните земи. Хвърля се да завладява огромни държави, покорява многобройни народи и променя хода на историята.

Монголската империя при смъртта на Чингис хан през 1227

Загубата на пасионарност също може, поне донякъде, да обясни и днешната съдба на Европа. До неотдавна европейците владеели в буквалния смисъл на думата целия свят. Но днес, според израза на Збигнев Бжежински: „Европа – това е дом за престарели хора“. Загубата на пасионарност кара съвременните европейци да се откажат дори да създават семейства и да раждат деца – нещо, което във всички времена и епохи се е смятало за благословия, както за отделния човек, така и за цялото общество на дадения етнос.

Европа загубила своята „пасионарност“, своята историческа енергия – затова и упадъкът, в който се намира до степен коренните европейци да измират и да бъдат замествани с народи от други континенти, е съвсем закономерен. А фактът, че отделни личности – политици, финансови групировки, спекуланти и религиозни фанатици, се възползват от този исторически процес, е само последица.

Когато на практика цялото население от един етнос или група етноси загуби своята пасионарност, то се превръща в заситена, мързелива тълпа. Идеализмът се смята за смешен архаизъм. Такава тълпа, каквато е например днес европейската, може да бъде раздвижена и да й бъде придадена историческа енергия само под натиска на етнос – който сам се намира във фаза на засилваща се пасионарност. Както се случило със Западната римска империя в същата тази Европа. Класически е случаят със старейшините на тогавашния Лион (Лингидунум) – Атила с 300 хиляди хуни се намирал под стените им, а те обсъждали откъде да намерят пари за нов градски цирк.

В такива случаи винаги се случва едно и също: малка група пасионарии безмилостно унищожава народите, които са благополучни, лениви и доволни от спокойното си битие. Великите градове биват разрушени, след тях се строят други, които после на свой ред отстъпват място на следващите. Единствено пасионарността – историческата енергия, може да спаси дадена цивилизация от този безмилостен цикъл.