Първите европейски аристократи в Средновековието нямали гербове. Когато тръгвали на бойни походи, те рисували върху щитовете си произволни изображения, за да различават своите от враговете. Но скоро се приело по щитовете да се отразява броя на спечелените битки и победените врагове. Постепенно, рисунките придобили символичен характер и с времето се превърнали в рицарските гербове.

Този процес приел завършен вид приблизително около XI век. Тогава гербовете твърдо заели място сред другите значими символи. Само с един поглед към щита можело да се добие представа за неговия собственик. Например, съществували специални символи за първороден син, втори, трети и т. н. Гербът на дадена фамилия се състоял от 2 основни половини – гербовете на съпруга и съпругата. Строго се следяло да не съществуват два абсолютно еднакви герба. За целта били разработени подробни правила. Те регламентирали какво означава едно или друго изображение и кому може да принадлежи. Всички тези тенденции започнали да се разпространяват от Франция. Затова и обикновено знаците и емблемите били обозначавани на френски език. Скоро се появила цяла отделна наука, която съществува до ден-днешен – хералдика.  В живота я претворявали херолдите. Това били специалисти от висока класа. Те владеели до съвършенство всички правила и традиции, като били и разпоредители в рицарските турнири. Понякога дори изпълнявали и задълженията на съдии. Това ставало, когато между рицарите избухвали спорове заради някой знак или символ. Херолдът се намесвал и решавал спора в съответствие с общоприетите правила и разпоредби. Но, естествено, той трябвало да притежава сериозни познания, за да може компетентно и убедително да докаже правотата на своето решение.

Немски гербове от 1485 г.

Отначало върху щитовете нанасяли сравнително прости символи. Рицарите, които участвали в кръстоносните походи, рисували големи бели кръстове. Ако воинът проявявал смелост и храброст в битките, получавал правото да изрисува лъв. Властта и могъществото се олицетворявали от орел. Обаче, както лесно можем да се досетим, подобни символи все пак са сравнително малко, а рицарите, които искали да ги използват, били мнозина. Ето защо започнали да измислят кръстове с най-различна форма. Същото важи и за лъвовете. Те са изобразени в различни пози – бягащ лъв, изправен на задни лапи, легнал, ревящ, даже заспал. Върху щитовете рисували още цветя, други растения, битови предмети.

Широко било разпространена практиката в гербовете да се включва символично изобразяване на конкретни случки. Например: рицарят спасява краля по време на лов на глигани – и получава право да включи изображение на глиган в герба си. Или при обсада превзема сам крепостна кула – след което включва рисунка на кула. Разбира се, за всички такива промени в гербовете трябвало да се иска разрешение от нов елемент в герба на рицаря.

Рицарските гербове се предавали от баща на син, по-рядко били връчвани от краля или видни сановници. В наследения от родителите си герб рицарят можел да добави свой знак. Затова с  времето изображението ставало все по-сложно, като херолдите следяли промените да не са своеволни, а да съответстват на правилата на хералдиката.

В основата на всеки герб е щитът. Това е „полето“, което се разделя на части. Най-почетна е дясната част – в нея се изобразявали главните  символи. Лявата се смятала за второстепенна. В нея можело да се нарисуват същите знаци, но в умален вид. Използвали се 7-те цветове на дъгата, като се стараели да редуват светли и тъмни цветове. Тази контрастност улеснявала визуалното възприятие. Постепенно от щитовете символите се прехвърляли и върху дрехите. После започнали да ги рисуват и бродират върху седлата, знамената и флаговете. Васалите нанасяли върху одеждите си герба на своя сеньор. До края на XIІ век всички рицари вече притежавали своята символика. Такава имали, както кралете, така и дребните благородници.

Рицарските гербове не оставили безразлични и дамите. Много от тях нанасяли върху дрехите си гербовете, както на своя съпруг, така и на баща си. Това подчертавало техния статут и благороден произход. Обикновено вдясно се разполагали символите на съпруга, а отляво – знаците на бащата.

Гербове от възстановка на рицарските турнири през 2005 година

Дрехи, бродирани с фамилни гербове, се обличали само при особено тържествени случаи – рицарски турнири, кралски приеми, важни семейни събития. Рицарите от свитата на по-знатни благородници носели наметала с цветовете на сеньорите си.

Така хералдиката имала твърде важно значение в социалния живот. Тя се превърнала в система от определени правила, които не било позволено да нарушават. Самата гербова символика характеризирала не просто благородника – а цялото му родословно дърво. Ето защо на честта се държало изключително много, като поради тази причина се появили и дуелите. Постъпки, достойни за порицание, слагали петно върху целия род на благородника – както върху предците, така и върху бъдещите потомци.

На 20 юни 451 в Галия, на Каталаунските полета (на територията на днешния френски департамент Шампан), се състояло едно от най-решаващите сражения в световната история. То предопределило съдбата на европейската цивилизация. В него се сблъскали 300 хиляди бойци от хунския племенен съюз срещу приблизително толкова римляни и техни съюзници.

Противниците се сражавали с крайно ожесточение.  Според исторически данни, от двете страни загинали общо 165 хиляди души, а според съвременника на събитията – испанския епископ Идаций (394-469г.), жертвите надхвърлили 300 хиляди. Историкът на галите – Йордан, пише: „Битката била люта, с променлив успех, зверска и упорита. Старците разказват, че малкият поток, който минавал през бойното поле и имал ниски брегове, прелял от кръвта от раните на убитите и се превърнал в истинска река“.

Битката продължила цял ден и завършила с доста неясен изход. Но превесът след нея останал за римляните, защото хуните се оттеглили в лагера си, а по-късно и въобще отстъпили, прекратявайки своето нашествие в Европа. Затова се смята, че римските войски са победители в сражението.

Има няколко момента в това събитие, любопитни за всеки, който се интересува от историята и хората, въвлечени в нейното създаване.

Един такъв момент, който може да се спомене мимоходом, е твърде характерен, за да бъде разбрана атмосферата на онази епоха. Това е известният епизод със старейшините на Лугдунум (Лион). Докато Атила се приближавал с неизброимите си пълчища, разрушавал и опожарявал всичко по пътя си, а в малкото тогава градче Париж (Лутеция Паризиорум) света Женевиев едва успяла да спре гражданите да не избягат – по същото време старейшините на Лугдунум обсъждали откъде да намерят пари за строеж на нов градски цирк. Този епизод добре илюстрира атмосферата на разложение и упадък в провинциите на могъщата някога Римска империя.

Друг такъв пример е фактът, че двамата предводители на противостоящите си войски – „последният римлянин“ Флавий Аеций (роден в Дуросторум, дн. Силистра) и вождът на хуните – Атила, били приятели още от детските си години. Тогава Аеций бил заложник първо при племето на вестготите в двора на крал Аларих (който превзел Рим през 410г.), а после при хуните, където се сприятелява с връстника си Атила. По-късно Атила му помага с хунски отряди по време на междуособици в Рим. Но, както често се случва, личните връзки, колкото и да са добри, рядко имат сериозно влияние върху историческите процеси, щом става въпрос за отношения между държави.

Флавий Аеций 

Склонните на романтичен поглед към миналото предпочитат да смятат, че битката при Каталаунските полета е предизвикана от една любовна история.

През 449г. в римския императорски двор избухнал скандал: били разкрити интимните отношения между сестрата на римския император Валентиниан ІІІ – Хонория и придворния чиновник Евгений. Това било крайно осъдително. Евгений веднага бил обезглавен, а Хонория – омъжена за сенатора Херкулан, който нямал политически амбиции. Но тя решила да си отмъсти и да не се примирява със съдбата. Изпратила на Атила пари, свой пръстен и молба да я избави от заточението, на което била подложена. Някои тогавашни хроникьори смятат, че пръстенът бил даден просто като доказателство, че куриерът – евнухът Хиацинт, действително е неин пратеник. Атила обаче изтълкувал (или предпочел да изтълкува, защото му било по-изгодно) това като годеж и покана за женитба – и поискал половината Римската империя в качеството на зестра. Римляните отказали, като се позовали на обстоятелството, че Хонория вече е омъжена. Така войната била готова. Дали тази история е реална или е просто плод на въображението – историците спорят до ден-днешен.

Изображение на Атила в музей в Унгария

Така или иначе, Атила вдигнал подвластните му племена, сред които, освен хуните, били още и алани, остготите, начело с крал Валамир, гепидите на крал Ардарих, руги, скири, герули, тюринги. В хунския съюз влизали и прабългарите, които вероятно били в по-тесни връзки с най-малкия син на Атила – Ирник. Именно той по-късно е посочен като пръв български кан в „Именник на българските канове“.

Римската армия също била „римска“ повече по названието си. В нея римляните били малцинство, а по-голямата й част се състояла от арморики, литициани, бургунди, сакси, рипариоли, бриони. Отделно били вестготите като най-силни римски съюзници, начело със стария крал Теодорих.

Тези сили се сблъскали на Каталаунските полета. Фактически, както личи от състава на армиите, там варвари се сражавали срещу варвари. Но решаващото значение на това гигантско сражение се определяло не толкова от хората, които кръстосали оръжия, а от каузите, които те защитавали.

Ако победял Атила, Европа щяла да се превърне не само във физическа, но и в духовна пустиня, подчинена на ниската култура на азиатския шаманизъм, дървените идоли, юртите и гадаенето по черва от изкормени кучета.

Победата на Аеций означавала победа на римската цивилизация и на християнските ценности, които вече били възприети и от племената, съюзници на Рим – сред тях течал усилен процес на покръстване и цивилизоване.

С две думи: това бил сблъсък между варварството и цивилизацията. Цивилизацията победила, азиатските пълчища били отблъснати. Започвал строежът на християнска Европа. И ако някой вижда аналогия между тези древни събития и нашето съвремие, но този път в обратен процес – като залез на християнството, може би това далеч не е случайно.

Франките се появяват по-забележимо на историческата сцена по територията на днешна Белгия след 428г., когато вождът им Хлодион, след многобройни нападения върху римските територии, успява да завладее провинцията Камбре и земите на днешния департамент Сома. Наследниците му от династията на Меровингите разширили франкската експанзия още на юг.

В края на V век вожд на франките станал Хлодвиг, който започнал да завладява нови територии в западната и южната част на Галия (дн. Франция). Хлодвиг бил талантлив военачалник. По негово време Западната римска империя вече била прекратила своето съществуване (476г). През 486 г. при Соасон той разгромил последния римски наместник в Галия -Сиагрий и завладял поречието между Сома и Сена. Десет години по-късно победил алеманите близо до Кьолн и превзел Горнорейнската област. Именно тази битка се оказва решаваща за най-забележителния акт на Хлодвиг.

Преди сражението, съпругата му Клотилда, племенница на краля на бургундите Гундобад, която била християнка, му предложила да се помоли на Иисус Христос, тъй като досега бил претърпял няколко неуспехи – явно не се радвал на благоволението на досегашните си богове. Хлодвиг отправил молитва и тържествено се заклел, че ако победи, ще се покръсти заедно с целия си народ. Така и станало – а Църквата след време причислила кралица Клотилда към ликовете на светците.

Приемането на християнството дало повод на Хлодвиг да нападне вестготите на крал Аларих ІІ, които били привърженици на арианската ерес. През 507г. той ги разгромил при Поатие и така разпрострял своите владения чак до Пиренеите. Там бил спрян от краля на остготите Теодорих Велики, който по това време владеел Прованс. Хлодвиг изтласкал другите франкски крале на север, завладял земите им и преместил столицата си в Париж. Така станал основател на съвременна Франция. Починал на 27 ноември 511г.

Има един твърде характерен епизод от царуването на Хлодвиг, който е влязъл във всички учебници по история и е известен като „Соасонската чаша“. Разказан е от Григорий Турски (от гр. Тур) в неговата „История на франките“. Той твърди, че това се случило на 1 март 487г.

Наскоро след като през 486г. Хлодвиг разгромил римския наместник Сиагрий недалеч от Соасон, франките, които тогава все още не били християни, влезли в някаква църква и изнесли от нея скъпоценна чаша, необходима при богослуженията. Свещеникът изпратил пратеници при Хлодвиг с молба да я върнат. Хлодвиг обещал, че ако при делбата на плячката тя се падне на него, ще я занесе обратно в църквата. Когато започнали да делят трофеите, той помолил своите воини, освен другите неща, които имал право да вземе, да му дадат и нея.

Молбата към Хлодвиг за връщане на чашата

Всички се съгласили, само един извикал: „Ти ще вземеш само това, което ти се пада по закон!“ и ударил чашата със секирата си (тук е мястото да се спомене, че двойните секири били традиционно оръжие на франките).

Войникът, разсичащ чашата

Хлодвиг взел обезобразената чаша и я дал на пратениците на свещеника. Какво изпитвал тогава, станало ясно след година – когато свикал войската си на преглед. Започнал да преглежда оръжието, а щом стигнал до онзи, който разсякъл чашата, заявил: „Оръжието ти е негодно, за нищо не става!“. Взел секирата му и я хвърлил на земята. Воинът се навел да си я прибере, тогава Хлодвиг го ударил в главата със своята секира, като извикал: „И ти постъпи така с чашата!“ Оттук-нататък никой вече не смеел да му се противопостави.

Убийството на войника от Хлодвиг

Този епизод ни показва част от механизма за превръщането на дотогавашните варварски племенни вождове в друг тип владетели – крале с монархическа власт. Както виждаме, дотогава вождът бил само „пръв сред равни“ – на него му се полагало определена част от плячката, може би повече, отколкото на обикновените воини, но строго регламентирано. С убийството на воина, който искал само да се спази законът, Хлодвиг показал най-важното, което отличава един монарх – той стои над законите и законите са такива, каквито кралят каже. По този начин била първата крачка, с която племето на франките започнало да се превръща в държава. Така се ражда Франция.