Обикновено смятаме всеки милиардер, освен Илон Мъск и Брус Уейн, за надут социопат, който редовно уволнява служители, докато се носи гол в басейн, пълен с шампанско. Затова, когато ни опровергаят и помогнат на човечеството, струва си да го споменем. Може би и другите ще вземат пример от тях.

Ръководителите на Volvo отказват да вземат пари за изобретяването на предпазния колан

Ако някога сте участвали в сериозен пътен инцидент и тялото ви не се е пречупило наполовина в кръста, благодарете за това на Volvo.

В миналото автомобилите са били лукс и не са се движили по-бързо от правилно мотивиран кон, затова обикновен колан през кръста е бил достатъчен за обезопасяването на шофьорите при катастрофи с 15км/ч. Но когато колите стават все по-бързи, тези колани започват да допринасят за травмите, вместо да ги предотвратяват. Един от загиналите по този начин бил роднина на президента на Volvo, Гунар Енгелау, който решил, че стига толкова.

В края на 50-те години, той наема инженера Нилс Болин, за да направи автомобилите по-безопасни – не само техните коли, а всички коли. Разбирайки нуждата от нещо, което да поема силата в гърдите и кръста, Болин разработва триточков предпазен колан, който се използва в общо взето всяка модерна кола.

Това поставя компанията на Енгелау в доста влиятелно положение. Можели са да поставят на колене своите конкуренти, които да молят за привилегията да плащат милиони за новата технология или просто да откажат да им споделят патента.

Вместо това, Volvo позволява на всички да използват патента им безплатно, защото макар да са искали да изкарат пари, повече са искали хората да не умират, само защото са избрали да карат конкурентен автомобил. И не, не са искали да изпреварят правителството, което в крайна сметка да ги принуди да споделят патента в името на обществения интерес – компанията изпраща Болин в чужбина, за да промотира новия колан.

Триточковият предпазен колан стават стандарт след по-малко от 5 години. Изчислява се, че изобретението на Болин е спасило над милион живота и се смята за един от най-важните патенти в историята, заради факта, че Volvo решават да го оставят отворен. Болин пък получава благодарствени писма до последния ден от живота си.

Производителят на швейцарските ножчета отказва да освобождава персонал след 11 септември

Когато говорим за последиците от 11 септември, внезапният спад в продажбите на швейцарски ножчета вероятно не е първото, за което се сещате. Само че комбинацията от нож, тирбушон, отвертка, пинсети и други инструменти, които се кълнете, че ще използвате някой ден, са били популярни за продажба по летищата и за носене на борда на полетите, а Америка слага край на това от съображения за сигурност, че с отварачка за консерви може да се пререже гърлото на пилота.

За Victorinox, компанията която произвежда въпросните ножчета (не, не се произвеждат от швейцарската армия), това означава рязък спад с 40% в продажбите, което в общи линии е прагът, когато компаниите спират да бъдат внимателни с уволненията и просто започват да изхвърлят служителите си на улицата в отчаян опит да намалят загубите си. Но Victorinox не е освобождавала служител по икономически причини от откриването си през 1884г, а директорът Карл Елсенер Младши решава, че няма той да е този, който да наруши традицията, най-малкото заради факта, че не е добра идея да уволняваш хора, които притежават доста ножове.

Затова, вместо да уволнява служители или да промени посоката на развитие след 11 септември, Елсенер намира решение, при което отдава под наем служителите си на други компании, докато Victorinox си стъпи на краката и навлезе на други пазари с продукти като куфари, кухненски ножове и други. Колко шефове познавате, които вместо да ви изритат на улицата, биха ви помогнали да си намерите нова работа?

И да, Victorinox успява да се завърне, след което служителите на компанията са приветствани обратно, като не са прекарали нито един ден като безработни.

Coca-Cola заплашва Атланта, за да признаят Мартин Лутър Кинг Младши

Coca-Cola в общи линии е пример за всичко лошо на капитализма – рекламите им окуражават нас и децата ни да харчим пари за напитка, която е ужасна за здравето, а за проблемите с условията на труд и опазването на околната среда дори няма да говорим. Но също както дори най-очарователната баба е способна да се превърне в Хълк при подходящите условия, Coca-Cola понякога се застъпва за малкия човек. Животът е сложен, деца.

През 1964г Мартин Лутър Кинг Младши става едва вторият афроамериканец, спечелил Нобелова награда. Освен това е първият такъв от щата Джорджия, затова родният му град Атланта решава да покаже колко е горд с постиженията му, като организира грандиозен банкет в негова чест.

Но все пак говорим за Атланта през 1964г, така че бизнес общността и белият елит решават, че не им се нрави идеята публично да бъде почетен чернокож. Някои от тях са чисти расисти, докато други просто решават да почакат и да видят как ще се развият нещата с „гражданските права“, преди да вземат решение за Кинг. Датата за банкета обаче бързо наближава, а билети въобще не се продават.

Тогава организаторите се свързват с Coca-Cola и директорът на компанията, Джей Пол Остин, събира бизнесмените на Атланта и заплашва да лиши града от продуктите му, ако не се появят на събитието. Остин казва следното: „Срамно е Coca-Cola да се намира в град, който отказва да почете своя нобелов лауереат. Ние сме международен бизнес. Coca-Cola не се нуждае от Атланта. Всички вие трябва да решите дали Атланта се нужда от Coca-Cola”.

Да не забравяме, че Coca-Cola е базирана в Атланта, така че Остин не само заплашва, че на хората ще им се наложи да пият Pepsi – заплашва, че ще премести една от най-големите и най-печеливши компании на планетата. Всички билети за банкета се разпродават само за 2 часа.

Директор на компания за кисело мляко помага на бежанци, въпреки смъртни заплахи

Хамди Улукая, турски имигрант, основава компанията за кисело мляко Chobani през 2005г и днес състоянието му се оценява на близо $2 милиарда. Имигрант, който превръща американското образование и бизнес заем във финансова империя би трябвало да е класическа американска история за успех, но Улукая се оказва обект на смъртни заплахи и то не само от хардкор фенове на Активия.

Сред филантропските дейности на Улукая – които включват намерение да дари поне половината от състоянието си за благотворителност – е организация, основана от него, която помага на бежанци, живеещи в Америка, да започнат нов живот. Освен това, в един от заводите му в Айдахо около 30% от служителите са бежанци, а за една много специална група хора няма нищо по-ужасяващо от нови американци с различен цвят на кожата, които имат хубава работа.

Така Улукая лъсва по вестниците със заглавия като „Американски магнат, производител на кисело мляко, се зарича да напълни САЩ с мюсюлмани“, което вероятно трябва да всява паника, само че ни е трудно да видим как би могло. Други „новинарски“ сайтове и издания отправят фалшиви обвинения към Улукая, че призовава американските бизнесмени да поведат „ислямска бунт“ и се опитват да свържат служителите му с напълно произволни случаи на изнасилвания. Обвиняват го също, че експлоатира евтин чуждестранен труд, вместо да наема американци и дори отдават епидемия на туберкулоза в Айдахо на нов завод за кисело мляко.

Но тук няма как да се говори за експлоатация на труда – всички служители на Улукая получават над минималната надница и получават придобивки, включително платено майчинство и отпуск, а Айдахо е топ дестинация за бежанците, заради ниската безработица, което води до откриването на нови работни места и те не крадат работата на американците. Всъщност всеки служител в Chobani наскоро е получил дял в компанията, размерът на който е определен на базата на стажа му там, което е превърнало най-старшите служители в милионери.

Наградата за Улукая, задето е сметнал, че всеки нормален човек би предпочел да прави кисело мляко, вместо да умира от глад или да бъде застрелян, е гняв, протести и заплахи. Милиардите на Улукая вероятно му предоставят известен комфорт в такива ситуации, но за всеки случай, той продължава да дарява милиони и е обещал да научи други бизнесмени как успешно да интегрират бежанци в своите компании.

Битката започва в едно ранно августовско утро на 338 година пр.Хр в близост до град Херонея. Въпреки че от векове Атина и Спарта доминират в Гърция, политически, военно и икономически, битката при Херонея – една от най-известните гръцки битки, включва само един от тези градове – Атина. Тя обединява сили с Тива, за да посрещне въздигащата се македонска сила в битка, която променя историята.

През 4 век пр.Хр пред Гърция се изправя нова заплаха, когато Македония, досега известна като земя на варвари, попада под управлението на Филип II – човек, който изцяло променя македонската армия. Той доказва напълно силата си в битката при Херонея и превръща Гърция в онова, което историкът Г.Роджърс описва като „дълбок сън, както от политическа, така и от военна гледна точка“. Гърция никога повече не успява да възвърне върховенството си в Средиземноморието.

На Филип II първоначално му се налага да управлява държава със слаба войска. Но след като успява да открие слабите й места, той я превръща силна, борбена машина. Тази нова армия се основава на известния Свещен отряд на Тива (елитната бойна сила на армията на Тива) и успява да приложи неговите особености, които научава, докато е бил пленник в Тива през 367 година пр.Хр. Новата войска на Филип II вече не е армия от граждани войници, а изцяло от професионалисти.

Филип II

Между 352 и 338 година пр.Хр. Атина и Филип II са в противоречие. Въпреки мира с Македония – мир, който бил изключително трудно постигнат, защото първоначално Филип II предлага помощ на Атина, след което поема контрола над градовете, които иска за себе си, Атина може само да стои и да наблюдава мълчаливо и загрижено. Атиняните не са склонни да се сражават с македонците сами, но не могат да сключат съюз с никого, а освен това нямат и необходимите финансови средства.

Въпреки че Атина вижда Филип II като заплаха, други гледат на него като на човек, който може да обедини цяла Гърция. Междувременно Филип увеличава властта си над Гърция, завладявайки градовете Кренидес (през 356 година пр.Хр и го преименува на Филипи), Метон (през 354 година пр.Хр) и накрая Олинт (през 348 година пр.Хр).

Тези атаки засягат силно Атина, тъй като Филип прекъсва пратките със зърно, насочени към града. Именно това принуждава Атина да търси съюзник и в крайна сметка се обръща към своите съседи на север – Тива. Въпреки че отдавна са смятани за врагове, двата града имат общ противник в лицето на Филип II. Атина напомня на Тива, че заради особеното си местоположение, тя ще падне преди Атина. Въпреки това, Тива вече знае за опасността, която Филип II носи със себе си и търси съюзник не на юг към Атина, а на изток към персите, чието неуважение към македонския крал произтича от неговото присъствие по северозападния бряг на управлявания от тях Анадол.

Към 339 година пр.Хр вече става очевидно, че битка срещу Филип II няма как да бъде избегната. Човекът, който разбира опасността за Атина, както и за останалата част от Гърция, е Демостен. Надареният оратор говори за тази заплаха в серия от речи срещу македонския цар Филип II, наречени „Филипика“. Именно Демостен осъзнава необходимостта от осигуряване на съюзник като посочва Тива като възможен такъв. Ораторът вярва, че новите градове трябва да отхвърлят различията си и да се борят като един срещу македонската армия. Тъй като мнозина от атинското правителство се противопоставят на война срещу Филип, Демостен им напомня за победата им срещу Персия в Маратон. Той твърди, че Атина лесно може да победи Филип II. Атиняните, макар и неохотно, се съгласяват с твърденията на Демостен.

Демостен

Организирайки първата си защитна линия, армията на Атина се отправя към Беотия, където поставя хората си на най-стратегическите планински проходи в опит да блокира македонския достъп до Коринтския залив, от където получава най-необходимите си доставки. Липсата на тези доставки принуждава Филип II да се оттегли. Планинските проходи остават охранявани през 339 и 338 година пр.Хр, а Атина и Тива се чувстват в безопасност през този период, докато мъжете, поставени на пост, не започват да се изморяват и да създават проблеми помежду си. Тогава самият Филип II разпространява слух, че македонците се оттеглят.

След като македонският цар оттегля войските си, гръцките сили в Амфиса отпускат охраната си. Виждайки това, Филип веднага се възползва от възможността и атакува през нощта, унищожавайки защитниците на прохода, след което завзема града. След това се отправя на запад, превземайки град Навпакт.

Филип II предлага мир, но Демостен дръзко убеждава Атина и Тива да откажат. Войната е неизбежна. Кралят и синът му Александър превземат град Елатея на границата с Беотия и сега пътят към Атина и Тива бил отворен. Филип насочва войската си на юг, за да се изправи срещу врага край Херонея.

Армията на Атина, състояща се от 10 000 пехотинци и 600 души кавалерия, се разполага отляво, малка група съюзници се насочва към центъра, а Тива, с армия от 800 конника и 12 000 пехотинци, се разполага от дясно. Филип се насочва към Атина с армия от 30 000 пехотинци и 3000 души кавалерия. Срещу Тива се изправя Александър със своите конници. Дори Плутарх пише за смелостта на младия командир „…той е първият мъж, който успява да надвие Свещения отряд на Тива“.

Александър Велики

Въпреки че армията на Атина не се състои от професионалисти, каквато е тази на Филип, тя поема инициативата и атакува първа. С подозрителен ход Филип оттегля своите мъже, обърквайки атиняните. След това македонският цар бързо се отправя към центъра на защитата, а после в ляво, пробивайки вражеската линия. Виждайки неизбежното поражение, съюзниците веднага бягат. Александър от своя страна напредва в лявата страна на защитата, изоставена от войската на Атина. Той успява да заобиколи Свещения отряд на Тива и да ги разгроми напълно. Останалите, включително и Демостен, са изплашени и също бягат. След като убива 1000 души от атинската армия, Филип продава останалите пленени войници в робство.

След битката Атина е принудена да сключи съюз, а Тива губи богатите си земеделски земи в Боетия. Атиняните се бият смело, но битката при Херонея е смятана от мнозина за повратна точка в историята, след която гърците вече не са считани от останалите за силна военна или политическа заплаха. След битката при Херонея Филип насочва погледа си към Персия. Той умира рано, а неговите мечти са завещани на сина му, който по-късно става известен като Александър Велики.

Съществува легенда, че Наполеон, по време на похода си в Египет, през 1799 г. заповядал да стрелят с оръдия по сфинкса – и оттогава датират повредите по лицето на гигантската скулптура. Ето какво пише английският пътешественик Сесил Съмърс през 1919 г.:

„Голямата тайнствена загадка на Изтока. Наполен бил практичен човек и изстрелял няколко гюлета в лицето му. Тогава все още не съществували разривни снаряди“.

Обаче в друга книга – „По стъпките на Наполеон“, публикувана приблизително по същото време, през 1915 г., Джеймс Морган пише: „Сред арабите има традиционно поверие, че всички белези и рани върху сфинкса от най-различни войни през вековете били нанесени от войници на Наполеон, който го използвал за мишена. Това обаче е само една легенда за туристите. Много преди изобретяването на барута, самите араби обезобразили с варварски ръце лицето на този бог на пустинята“.

Изследователят Том Холмбърг твърди: „Отначало само арабските екскурзоводи разпространявали тази легенда, но с времето тя била подробно разработена от много учители, които съзнателно или не, заблуждавали своите ученици и студенти с цел да се прехвърли вината върху европейците. В резултат на това, една анкета, проведена в интернет, показа как над 1/5 от анкетираните вярват в измислицата, че Наполеон е отговорен за изчезването на носа на Сфинкса“.

Това погрешно схващане продължава да съществува, въпреки че истината се открива лесно в най-често срещаните и достъпни източници, като например: „Американска енциклопедия“ (1995). Там в статията „Сфинксът“ пише:

„В продължение на дълги векове Големият сфинкс понесъл увреждания от климатичните условия. Хората са причастни към допълнителни вреди. През 1380 г., Сфинксът станал жертва на варварското нападение на някакъв влиятелен мюсюлмански фанатик, което причинило уврежданията по главата на статуята. След това египетските мамелюци го използвали като мишена за оръдията си“.

Археологът от Чикагския институт по ориенталистика Марк Лехнер, автор на компютърна възстановка на Сфинкса, в броя на „National Geographic“ за април 1991 г. пише:

„Търсих в историята и археологията признаци за това разрушаване. Един арабски историк от началото на XV-ти век твърди, че увреждането на главата на Сфинкса е станало по негово време. Въпреки това, дори и сега, щетите погрешно се приписват на наполеоновите войски“.

Оксфордската „Енциклопедия на Древен Египет“ (2001) също говори за тази легенда: „Обвиненията най-често се предявяват към Наполеон, който уж бил заповядал да стрелят по носа на Сфинкса. Но те очевидно са фалшиви, не само защото предишни западни изображения показват Сфинкса без нос (например, рисунка, публикувана през 1755 г. от Фредерик Норден), но и понеже средновековни арабски текстове сочат, че вандалският акт е извършен от мюсюлмански владетел-фанатик през XIV-ти век“.

Европейски пътешественици, които посещавали Египет много преди експедицията на Наполеон, отбелязвали последиците от религиозния вандализъм, претърпени от Сфинкса. Това например, е отбелязал през 1546 г. Пиер Белон, който проучвал Египет и огледал „колоса“.

Британският изследовател Лесли Гринър в книгата си „Откриването на Египет“ (1966) пише следното за този оглед на Белон: „В онази епоха Сфинксът вече нямал онези признаци за изящество и красота, на които толкова се възхищавал Абдел Латиф през 1200 г. Това снема обвиненията срещу артилеристите на Наполеон Бонапарт, които станали изкупителна жертва и били обвинявани, че са използвали носа на сфинкса като мишена“.

Фредерик Норден, художник и морски архитект, който посетил Египет през 1737 г., показва детайлно в своите „Пътешествия“, публикувани през 1755 г., Сфинкса без нос.

Улрих Хаарман в своята статия „Регионалните настроения в средновековния ислямски Египет“, публикувана в Бюлетина на школата за ориенталски и африкански изследвания (BSOAS) на университета в Кеймбриж, твърди, че главата на Сфинкса е обезобразена през 1378 г. от религиозния фанатик Мохамед Саим ал-Дахр. При това той се позовава на свидетелства на Макризи, Рашиди и други средновековни арабски учени. Носа и ушите на Сфинкса са отбелязани като унищожени именно в онази епоха. „Според разкази на местните жители, – пише Улрих Хаарман – местните жители били толкова възмутени от това, че го линчували и погребали близо до паметника, който той обезобразил“.

Всичко това съвпада с информацията, публикувана в книгата на египетския изследовател Селим Хасан „Сфинксът: неговата история в съвременните разкопки“ (1949). Той също обвинява за вандализма Саим ал-Дахр, като твърди, че фанатикът е отчупил носа на Сфинкса с лост“.

Така може да се направи извод: макар Наполеон Бонапарт да е обвиняван за много неща, то хипотезата, че Големият сфинкс в Гиза е обезобразен от неговите артилеристи, е просто фалшива.

По време на Втората световна война в малка борова горичка, на 8 километра от Виница в Украйна, бил построен щаб на Хитлер с кодово име „Върколак“ (Werwolf).

Щабът бил предназначен за ръководене на военните операции на Източния фронт. Мащабите на бойните действия тук били най-големите в човешката история – десетки милиони хора се сражавали на фронт  с протежение над 2500 километра.

Хитлер имал няколко изнесени извън Берлин щабове, но именно във „Верволф“ прекарал най-дълго време през цялата война.

Отначало строежът бил планиран при Лубна в Полтавска област, но там партизаните били много активни, затова избрали отдалеченото и малко градче Виница. Наред с другите предимства, в района му имало над 10 немски разузнавателни школи, което помагало да се държи под контрол местното нелегално движение.

„Верволф“ бил копие на главния щаб на Хитлер – „Волфшанце“, който се намирал в Източна Прусия. Бил охраняван от специална част на СС-дивизията за лична охрана на фюрера „Адолф Хитлер“. Специалната група „Ост“ разчистила района от неблагонадеждни и съмнителни елементи: евреи, комунисти, комсомолци, въобще от всички, които можели да представляват опасност за новата власт. Било проведено преброяване и местните жители получили специални документи. Въвели комендантски час, а домовете били претърсвани редовно.

Строителството продължило от декември 1941 г. до юни 1942 г. в режим на строга секретност. Немците умишлено разпространявали слухове, че се строи санаториум за ветерани. Въпреки това, киевските нелегални получили информация за пристигането на Хитлер във Виница и съобщили в Москва. В строежа участвали немски фирми с работници от западноевропейски страни. Най-тежките работи се изпълнявали от местното население и пленници-червеноармейци. Хиляди умрели от глад, болести и непосилните трудови норми. Онези, които нарушавали режима или изразявали недоволство, били убивани на място. Заравяли труповете в огромни силозни ями до селата Стрижавка и Коло-Михайловка. Съдбата на другите строители на секретния обект е неизвестна. Има няколко версии: от масов разстрел на пленниците и местните строители, както и взривяване на самолета с немските и другите западни строители – до просто извозване на пленниците в друг лагер и евакуация на чуждите работници в Германия.

В близост до щаба била построена самолетна писта. Между Берлин и Виница били организирани постоянни железопътен и въздушни връзки. За маскировка на обекта немците посадили над 800 дървета и хиляди храсти. Навсякъде били разположени наблюдателни постове, бункери и артилерийски позиции. Надземната част на обекта включвала 81 съоръжения, изградени от дърво. Два 120-метрови артезиански кладенци осигурявали питейна и техническа вода. Електричество се подавало от специално новопостроена електрическа централа. В централната зона, оградена с бодлива тел и жици, по които течал електрически ток, се разполагали основните сгради: гестапо, телефонна централа, трапезарии за генералите и офицерите, летен басейн, спортна зала, дванадесет жилищни здания за висшите офицери, бомбоубежище и дървена къщичка за Хитлер.

Разбира се, основната част от обекта се намирала под земята. Тя била изградена от гранит и покрита с 6-метров слой пясък. В дълбочина били построени 7 етажа. Стаите били оборудвани с вентилационни системи, климатици и автономно енергозахранване. По-късно, при отстъплението си и наближаването на Червената армия, немците унищожили надземните постройки с мощни авиобомби, а входовете в подземната част бетонирали.

Наситеният с радий гранит не е опасен на повърхността – но в затворено подземно помещение излъчването и радиоактивният газ радон-222, който е 7,5 пъти по-тежък от въздуха и няма цвят и мирис, надхвърлят многократно нормата.

Според една от версиите, Хитлер, който имал поражения върху лигавицата на белите дробове след газова атака по време на Първата световна война, а сега прекарвал много време в бункера, получил висока доза радиация. Затова се появили симптоми, които лекарите по онова време не успели да диагностицират: ускорено стареене на организма, постоянен световъртеж, слабост в краката и чувство на еуфория.

Според една от версиите, базирана върху факта, че мястото на бункера избрал Херман Гьоринг – човек №2 в Германия, той искал по този начин да си проправи път към властта. Именно Гьоринг променил и първоначалния план, според който бункерът трябвало да бъде в района на Полтава при Лубна. На всичко отгоре, при строежа на своя бункер, който се намирал на 8 километра от „Верволф“, Гьоринг наредил да се използват не местни материали, а морски чакъл.

При отстъплението на немците Хитлер, вече в главния щаб „Волфшанце“ при Растенбург, решил радикално съдбата на бункера „Верволф“. Откъс от стенограмата:

Хитлер: „Фелдмаршал фон Манщайн да напусне бързо Виница. Иначе той ще командва, от което не ще има никаква полза. А щабът във Виница да бъде изгорен и изравнен със земята“.

Шмунд (генерал-лейтенант, главният адютант на главния Хитлер): „Най-важното е да не се оставят никакви мебели, защото ще ги откарат в Москва и ще организират изложба“.

Хитлер: „Всичко да се изгори!“

Дали наистина има частица истина във всяка легенда? Представяме ви някои от най-обезпокоителните градски легенди, отнасящи се до войните.

1. Тамплиерите и Роберт I Брус

Една от най-често повтаряните легенди, която дори е считана за исторически факт от някои, се отнася до Тамплиерите. Говори се, че те и Роберт I Брус са се обединили, за да спечелят битката при Банъкбърн на 23.06 и 24.06.1314 година. Според тази легенда малка група Тамплиери се насочва към Шотландия, когато Роберт I Брус воюва с Англия. Те се намесват по средата на битката, разбиват врага и осигуряват на Роберт победата. Колкото и романтично или велико да изглежда всичко това, историците смятат, че то е просто легенда.

2. Военният сигнал „Taps” и произходът му

Според историите, „Taps” започнал да се употребява през Американската гражданска война. В една от нощите на 1862 година капитан Робърт Еликомб чул вика на ранен войник, който лежал в ничията земя. Успявайки да избяга от огъня на врага, капитанът успява да вземе ранения войник. За негов ужас обаче, когато пристигнал обратно в лагера си, капитанът видял, че човекът, когото спасил е починал, но и носел униформата на врага. Когато се вгледал по-внимателно, капитанът познал собствения си син.

Еликомб молел за разрешение за подходящо погребение за сина си с пълни военни почести, но това не му било позволено, тъй като момчето било на страната на врага. Въпреки отказите обаче, на капитана му било разрешено да извика тромпетист, който да свири, докато полагали ковчега в гроба. Бащата осигурил дори мелодия за музиканта – откритите в джоба на сина му листи, на които имало ноти. Говори се, че това е било първият път, в който мелодията била изсвирена.

Истината обаче е доста по-различна. “Taps” е използвана от генерал Даниел Бътърфийлд, който използва древна мелодия, наречена „Scott’s Tattoo”. Бътърфийлд си служил с мелодията, за да призовава по-успокояващо войниците след свършената работа.

3. Ангелите от Монс

В нощта на 23.08.1914 година британските войски са атакувани от немците в белгийския град Монс. От тогава тръгва и легендата за ангелите. Общите елементи на различните версии на този мит са следните: британската армия била в тежка ситуация, но могла да се измъкне, успявайки да помогне на ранените с помощта на ангели, който дошли от небето.

Съществуват няколко различни описания на самите ангели. Историците също разполагат с няколко различни източника на легендата. Един от тях е Артър Машън, който е автор на фантастична литература. Той написал история, публикувана в „London Evening Times”, в която се разказвало за войник, който бил спасен от ангел по време на битката при Аженкур. Историята е публикувана на 29.09.1914 година.

Друг източник е бригаден генерал Джон Чартерис, който участвал в отстъплението на англичаните в Монс. Той също написал друга легенда за онази нощ. Независимо от източниците обаче, правителството и военните приемат тези разкази за истинни и твърдят, че действително е имало божествена намеса. По онова време дори има църковни проповеди относно съдбоносната нощ.
4. Дезертьорите от Първата световна война

Говори се, че по време на войната някои войници напускали постовете си, но не можели да избягат надалеч, затова заживели в мястото, наричано ничия земя. Те били описвани като глупави мъже, които се държали дяволски. Според митовете, тези диви дезертьори били от различните армии, участвали в конфликта – австралийци, французи, германци, австрийци и британци. Мъжете излизали от изкопите само нощем, смъквали дрехите на загиналите и крадели оръжията им. В крайна сметка дезертьорите започнали да се избиват помежду си, а случайните гърмежи, които се чували по бойното поле били от тях. Легендите за тези мъже се споменават за първи път в мемоарите на лейтенант Ардерн Бийман през 1920 година. В автобиографията на капитан Осбърт Ситуел се казва, че след края на Първата световна война, когато войниците се оттеглили, дезертьорите били обгазени, за да не опустошават селските райони.

5. Филаделфийският експеримент

Историята гласи, че САЩ са въвлечени в експерименти с пътуване във времето и превръщането на видими обекти в невидими. Говори се, че американското правителство действително е разбрало как тези неща работят. Според легендите военноморският кораб „USS Eldridge” е станал невидим за врага. Това се случва във Филаделфия през 1943 година. Освен че става невидим, корабът бил телепортиран до Норфолк, Вирджиния. САЩ твърди, че тези истории не са верни, а истината за „USS Eldridge” е доста по-тъжна и никак не е вълнуваща. Според тях след Студената война, корабът бил даден за скрап.