Опитите да бъдат обърнати клетките на лицевия тумор на тасманийския дявол (DFTD) срещу болестта дават окуражаващи резултати и надежда за работеща ваксина. Това не само може да спаси своенравното двуутробно от изчезване, но и да доведе до откриването на нови начини за лечение на рака при хората.
Заразният рак е рядкост и DFTD притежава много белези, каквито учените не са виждали преди. Дори да не беше убил около 80% от популацията на този хищник, DTFD щеше да е обект на изучаване заради откритията, които може да предложи за рака като цяло.
За жалост обаче учените се състезават с времето да спасят тасманийския дявол и не разполагат с много субекти, върху които да експериментират. Споделяйки за работата им върху тренирането на имунната система на животното да атакува туморите, д-р Цезар Товар и колегите му от Тасманийския университет посочват, че разполагат с девет дявола, четири от които се използват като контроли, докато някои от другите са доста възрастни. По тази причина резултатите им не могат да бъдат заключителни.
Въпреки това Товар е постигнал нещо значимо. Предишните опити за борба с DFTD са използвали убити ракови клетки. Макар те да дават имунен отговор, Товар разкрива, че някои от дяволите, ваксинирани по този начин, все пак са се заразили с болестта. Туморните клетки намират начин да се „крият“ от имунната система и ограничават ефективността на опитите да бъдат таргетирани.
Успехът на Товар идва след модифициране на раковите клетки, като учените са включили определени гени, които правят клетките видими за имунната система и са ги инжектирали в заразени дяволи. Тогава защитната система на животното може не само да напада модифицираните клетки, но също и тумори, които са останали незабелязани преди.
Тумори с размерите на топки за голф са изчезнали само за три месеца. „Това е повратен момент за нас, защото за първи път можем да кажем, че имунотерапията е накарала туморите да се свият. Нашите изследвания показват, че разработването на ваксина е напълно постижимо. Фокусираме усилията си върху развиване на стратегии за подобряване на ефекта от имунизацията върху дяволите.“
Но не е ясно колко близо е екипът до целта. Няколко от лекуваните по този начин дяволи са умрели след няколко месеца. Поне в някои от случаите, смъртта може да бъде отдадена на възрастта на животните, а не на тумор, но все още е нужна още работа, преди да се стигне до успешна ваксина.
От Троянската война (около 1190 пр.Хр.) до началото на елинистическата епоха (около 323 г. пр. Хр.) е засвидетелствано съжителство на Балканите между траки и елини. През цялото това време тези две общности развиват свои собствени модели на социално-икономическо, политическо и културно развитие. С началото на елинистическата епоха в Стария свят, свързана с наследството от завоеванията на Филип Македонски и синът му Александър, древногръцкото се налага като доминиращо над тракийското. Специфично тракийското остава, но в голяма степен е смесено с гръцкото: траките използват гръцки букви и възприемат гръцките образци в начина си на живот.
Тракийската самобитност в духовен аспект има своето конкретно измерение. Тя влиза в рамките на онова, което на научен език се нарича тракийски орфизъм. Тракийският орфизъм е изключително явление за духовния живот на Балканите. Представлява магически практики и ритуали, характерни за хорa с източен произход. Орфизмът се е съхранил от прастари времена до днес под формата на кукерските традиции. Най-силен негов израз е обредният танц на Белия кукер в Странджа. Кукерът е тракийският бог, цар, върховен жрец и шаман Дионис Загрей. Облечен е в овчи кожи, с висока гугла на главата и с открито лице, начернено със сажди. В ръце държи дървена сопа (пометаш), увита с кожа от единия край, а на кръста му е закрепен дървен фалос, обагрен в червено. Придружаван е от свитата си. Кукерът е символ на соларното (слънчевото) начало в света. По време на танца си той „опложда“ Великата богиня майка – Земята, която е персонификация на хтоническото (земното начало на света). Танцът символизира сливането на слънчевото със земното, разкривайки тайнството на плодородието на почвата, даряваща живот с настъпването на пролетта.
Орфизмът се формира като аристократично мистично учение. То е показателно за изконно тракийските световъзприятия, твърде различни от елинските. Орфизмът утвърждава религиозната вяра сред хората, вярата в безсмъртието на душата и в нейното спасение чрез култовите практики. Той инициира всепроизход и единно начало (монархизъм), докато елинската космогония е свързана с представата за Хаоса и многообразието (демократизъм). Затова орфизмът е достъпен само за посветени, а не за всички. Неговите последователи се събират на тайни места, където четат свещените си слова.
Орфическите ритуали пресъздават целия живот на Царя-жрец и полубожество – Дионис Загрей. Защото Царя е начало, среда и край на света. Той е дете на Великата богиня-майка. По време на своята ранна възраст, както всяко дете, се нуждае от играчки. Това са огледало, зарове, златна ябълка, шишарки, колелце, пумпал, топка и късче вълна. Такива играчки и до днес се намират по време на археологически разкопки, като са свидетелство за орфически практики сред древното население.
Последователите на орфизма не извършват кръвни жертвоприношения, каквито са много характерни при елините. Освен това се въздържат да ядат месо и яйца. Храмовете-гробници на тракийските царе вероятно служат за техни места за поклонение. Те вярват, че душата на царя им става безсмъртна, а той самият се превръща в божество след смъртта си. Такива вярвания също са твърде чужди за елините.
След включването на траките към елинския кръг на културно влияние се осъществява синкретизъм (смесване) между вярванията на елини и траки. Дионис Загрей (Орфей) намира своето място в древногръцкия пантеон, където е с много по-маргинално значение и почти неузнаваем. Бог Дионис е божество на лозарството, виното и веселието – нещо отдалечаващо го твърде много от тракийския му контекст. Митът за Орфей, героят отишъл в отвъдния свят в търсене на любимата си Евридика, е тясно свързан с орфическите търсения. Тракийският орфизъм е учение, сближаващо Изтока и Запада чрез мистика и вяра в безсмъртието на човешката душа.
Галерия:
Изображение на свирещия Орфей върху съд от V в. пр. Хр.
Макс Мартин е написал повече номер 1 хитове от който и да е друг от времето на Бийтълс досега. От 1999г Мартин е написал 22 хита, повечето от които също така е продуцирал. Сред песните му са хитове като It’s My Life на Bon Jovi, I Want It That Way на Backstreet Boys, …Baby One More Time на Бритни Спиърс, I Kissed a Girl на Кейти Пери, One More Night на Maroon 5, Blank Space на Тейлър Суифт и Can’t Feel My Face на The Weeknd. До 2013г неговите номер 1 хитове са продадени над 135 милиона пъти.
През април 1943г лейтенант Джон Гудуин участва в операция Шахмант, целяща да прекъсне доставките на Тристранния пакт край Хаугесун, на север от Ставангер, Норвегия. Екипът командоси успява да потопи вражески кораб и няколко парахода, но всички са заловени. След като прекарват известно време в концлагера Грини, те са изпратени в Захсенхаузен, където в разрез с Женевската конвенция са принуждавани да вървят по 50км на ден по камъни, изпробвайки ботуши за военните.
На 2 февруари 1945г, докато са водени за екзекуция, по заповедта на Хитлер от 1942г, според която всеки заловен командос трябва да бъде екзекутиран без съд, дори ако иска да се предаде, Гудуин успява да измъкне пистолет от командира на отряда и го застрелва, след което самият той е застрелян.
Барбитуратите са кръстени на Света Варвара (St. Barbara). Според популярната история, Адолф фон Байер и колегите му отишли да празнуват откритието на барбитуровата киселина в таверна, където гарнизона на града пък празнувал деня на Св. Варвара – покровителка на артилеристите. Един от артилеристите в таверната кръстил новото вещество, комбинирайки Варвара с урея.
Според друга легенда, Байер синтезирал барбитуровата киселина от урината на сервитьорка от Мюнхен на име Барбара. Първият барбитурат пък е кръстен Веронал, защото Верона бил едно от най-спокойните и заспали места.
Хунският натиск от изток не позволил на прабългарите да останат в Прикавказието задълго. Около 377 г. те се разделили на 3 части. Към първата спадали тези, които поели на запад и се установили в Панония, увлечени от хуните. Втората съставлява ла прабългарите, останали да живеят в прикавказието, а третата – прабългарите начело с хан Вунд преминали Кавказките планини, за да се заселят в Армения. Така съдбата на панонските и прикавказките българи ги отвела в различни исторически посоки.
Приблизително между 375-та и 453-та година панонските прабългари приели съжителството и политическото върховенство на хуните. Ето защо в изворите те не се споменавали със собственото си име. Това време обаче оставило трайна диря в тяхната историческа памет. „Именникът на българските ханове“ започва с управлението на Авитохол и Ирник, отъждествявани с Атила и неговия син Ернах. След разпадането на Хунската империя – 453г., прабългарите получили възможност за самостоятелна политическа изява. Тяхното обвързване с историческата съдба на Балканите започнало през 480г., когато източноримският император Зинон ги привлякъл като съюзници срещу остготите. Влезли няколко пъти в сражение с тях, остготите претърпели поражение. В началото на следващия VI-ти век прабългарите разстрогнали мира с империята и поставили началото на продължителните си опустошения в балканските провинции, които били осъществявани много често съвместно със славяните. Византиийският автор Прокопий Кесарийски отбелязва особено голямото им нашествие през 540 г.
Между 562-ра и 565-та година аварите се установили в Панония под ръководството на хаган Боян и организирали своя държава. Това се случило благодарение на византийското съгласие. Панонските българи за втори път попаднали под чуждо политическо върховенство. По всичко изглеждало обаче, че те заемали важно място в държавата на аварите. През 631-ва година там се разиграла междуособица, предизвикана от съперничеството на прабългарски и аварски вождове за върховната власт. Военните действия завършили с поражение за прабългарите и те били принудени да търсят убежище в Бавария, намираща се вече под властта на франкския крал Дагоберт. Първоначално той заповядал всяко баварско семейство да приюти по едно българско, но впоследствие размислил и наредил новите заселници да бъдат избити. От страшното клане успели да оцелеят едва 900 души. След трагедията тази група българи стигнала до Италия, където се установила във Венетската марка, а половин век по-късно била преселена в областта Пентаполис около Равена.
Сведения за тези 900 души липсвали чак до средата на VI-ти век, когато изпъкнали две прабългарски племена – кутригури и утигури. Първите обитавали земите западно от река Дон, а вторите – на изток от нея. През 551г. византийската дипломация успяла да всее сред тях раздори, които прераснали в открита война. Победители в нея се оказали утигурите. Кутригурите обаче бързо успели да се съвземат. Като доказателство за това служи организираният мащабен поход срещу Константинопол през 558г. под водачеството на хан Заберган. Не било ясно колко време продължили междуособиците между двата военно-племенни съюза, но те отслабили съпротивителните им възможности. Това от своя страна се оказало фатално, защото станало причина за попадането на прикавказките българи под властта на Западнотюркския хаганат около 567-568г. Начело на хаганата стоял хан Силджибу, след чиято смърт в държавата му избухнали вътрешни конфликти. Това дало възможност на прабългарите да постигнат известно самоуправление. Чуждата политическа власт сплотила прабългарите, сред които най-голяма тежест придобило племето оногундури.
През 630-631г. сред управляващите кръгове в Западнотюркския хаганат отново избухнали вътрешни междуособици. Вождът на оногундурите – хан Кубрат приел това като благоприятен знак. Той се опълчил срещу чуждата власт, възстановил политическата самостоятелност на българите през 632г. и поставил началото на т.нар. Стара Велика България. За неговата личност в науката днес се водили множество любопитни спорове. Все повече изследователи били склонни да възприемат сведението, дадено от Йоан Никиуски за християнизацията на Кубрат и младостта му, прекарана в двора на император Ираклий. Кубрат произхождал от старинния династичен род Дуло.
Вероятно в периода 632-635г. в резултат на успешната дейност на хан Кубрат окончателно се оформила територията на Стара Велика България. На изток тя се простирала до река Кубан, на запад – до река Днепър, на север – до Донецк, на юг – до Азовско и Черно море. Неговият столичен център бил град Фанагория, който се намира на територията на днешния Тамански полуостров.
Във външно-политическото отношение на Стара Велика България основно място заемал мирът с Византия. Империята оценила този политически избор и това било видно от титлата патриций, дадена на хан Кубрат, която била най-високото звание, определено за варварски владетели. Друг важен политически партньор на прабългарите били техните източни съседи – хазарите. След смъртта на хан Кубрат хазарската опасност довела до разпадането на държавата.
Тримата синове на хан Кубрат – Боян, Котраг и Аспарух разделили народа помежду си и поели в различни исторически посоки. Баян останал в Прикавказието и приел властта на Хазарския хаганат. Котраг поел на север и по средното течение на река Волга създал т.нар. Волжко-Камска България. През Х-ти век тя била ислямизирана и успяла да просъществува чак до татарското нашествие през XIII век. Хан Аспарух поел на запад покрай брега на Черно море, за да се озове в устието на Дунав, в т.нар. област Онгъл. Етимологията на тази дума се свързвала или със старобългарското съществително „ъгъл“, или с прабългарската дума аул. В тези земи се разиграли съдбоносни събития, довели до създаването на българската държава.
Настанявайки се на Балканския полуостров, славянските князе в Мизия и Аспаруховите българи били заставени да търсят военно и политическо сътрудничество. Това довело до изграждането на трайна политическа, административна и военна организация, която единствена можела да им осигури спокойствие и защита.
Галерия:
Аспарух покорява ромеи и траки – худ. В. Горанов.
Цар Симеон „Битката при Ахелой“ – худ. В. Горанов.
С упадъка на древногръцката и римската култура се забелязва известен застой в развитието на научната мисъл. През Средновековието този застой става още по-голям поради реакционната реоля на църквата, особено католическата, която по всякакъв начин се стреми да наложи религиозните догми. В основни линии те се състоят в следните възгледи за Вселената:
Земята е център на Вселената и човек по божие благоволение е сътворен, за да я обитава.
Животът на Земята е грешен, несъвършен, а животът извън Земята е съвършен, хармоничен, неизменен.
Ето защо религията възприела геоцентричната система, която била в подкрепа на тези догми. Горните възгледи не се опират на опита, а на цитати от свещеното писание и на ученията на старогръцките философи-идеалисти (Аристотел и други). Те са в подкрепа и на светската власт, защото внушават на широките народни масо да живеят в покорство и мизерия, в очакване на щастие на онзи свят. В стремежа си да наложи своите догми църквата си служела с всички средства: забрана и унищожаване на прогресивната литература, преследване и отлъчване от църквата. Органът на световната католическа църква – светата инквизиция, си служел с всякакъв вид физически наказания, дори с изгаряне на клада.
Значение на хелиоцентричната система
Но човешкият ум, жаден за знания, не може да се примири с религиозните догми. Ежедневната практика и развитието на отделните науки натрупали все повече факти, които са в противоречие с религията. Така назрели условията за една сурова, безкомпромисна борба на науката с религията. Сигнал за започване на тази борба било гениалното учение на Николай Коперник – хелиоцентричната система. Учението на Коперник е изложена в труда му „За въртенето на небесните сфери“, отпечатан през 1543 г. в Нюрнберг, Германия. В същата година Коперник умира. Този труд е пълно отрицание на идеята за божествения произход на Вселената и за изключителното място на Земята и човека в нея. Учението на Коперник става основа за по-нататъшни изследвания върху движението на телата в Слънчевата система и начало на съвременното развитие на астрономията. Значението на хелиоцентричната система на Коперник не е само в това, че тя представлява солиден фундамент, върху който е изградена съвременната астрономия. Учението на Коперник постави начало на съвременното развитие на естествените науки изобщо. Защото първо революционността, с която Коперник отхвърли догмите на религията и схоластичната наука, послужи като заразителен пример за преразглеждане на приети дотогава основни положения в другите науки и те да се освободят от остарелите схоластични традиции. Освен това подходът за доказване с математически средства на връзки и закономерности, който се използва в системата на Коперник, стана пример за всички останали науки.
Коперниковото учение има и огромно значение за изграждане на правилен светоглед. В продължение на много векове преди него Земята се е смятала за централно място в света. Земята е била разглеждана и като единствено неподвижно небесно тяло. По такъв начин на нашата планета се е отреждало особено място като най-важно тяло във Вселената. На останалите небесни тела всички религии отреждат подчинено спрямо Земята и нейния обитател – човека, положение. Излиза, съгласно този мироглед, че всичко по света е създадено, за да служи на земята и човека.
Като отхвърля централното място на Земята във вселената и нейното привилегировано положение спрямо останалите небесни тела, Коперник разрушава представата също така и за различието между „земно“ и „небесно“.
По такъв начин учението на великия полски учен бележи нов революционен етап в развитието не само на астрономията, но и на всички естествени науки, един нов революционен етап в развитието на светогледа на човечеството.
Учението на Коперник заволювало своите права в ожесточена борба с религиозните фанатици и реакционни учени. Учениците и последователите на Коперник били подложени на жестоки гонения. Първият последовател и пламенен пропагандист на това учение, Джордано Бруно, бил изгорен в Рим в 1600 г. В 1633 г. Галилео Галилей бил съден и принуждаван да се откаже от своите съчинения, в които признава системата на Коперник.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA
В книгата си „Диалектика на природата“ Фр. Енгелс дава висока оценка на „великото творение на Коперник, в което той, макар и боязливо, след 36-годишно колебание и така да се каже на смъртния си одър, хвърли ръкавица на църковното суеверие. Оттогава развитието на науката тръгва с гигантски стъпки“. Не случайно инквизицията преследваше така ожесточено това учение и неговите последователи и разпространители. Отношението на хората към хелиоцентричната система стана мерило за това как те гледат на Вселената – материалистически или идеалистически.
Закони за движението на планетите
Голямо значение за утвърждаване и обогатяване на хелиоцентричната система имат откритията на немския астроном Йохан Кеплер, направени въз основа на наблюденията на датския астроном Тихо Брахе. Изчисленията на Кеплер за положенията на небесните тела, извършени по Коперниковата система, не съвпадали достатъчно точно с наблюденията. Резултатите от своите изследвания той оформя в знаменитите три закона на Кеплер, които дават точен отговор на въпроса за траекториите и скоростите на движение на планетите.
Всяка планета се движи по елипса, в единия от фокусите на която се намира Слънцето.
При движението си на планетите имат променлива линейна и ъглова скорост, но постоянна площна скорост, тоест за равни интервали от време t радиус-векторът r на една планета описва равни площи S.
Квадратите от периодите на обиколките T1 и T2 на две планети около Слънцето се отнасят както кубовете на големите полуоси a1 и a2 на орбитите на тези планети.
От втория закон на Кеплер следва, че планетата ще изминава пътищата s1 и s2 за едно и също време, тоест когато е по-близо до Слънцето, ще се движи с по-голяма скорост, а когато е по-далеч – с по-малка. Най-близката до Слънцето точка от орбитата се нарича перихелий, а най-далечната – афелий.
Третият закон потвърждава идеята на Коперник, че по-отдалечените планети (които описват елипси с по-големи полуоси) имат и по-големи периоди на обиколка около Слънцето.
Така благодарение на труда на много смели учени хелиоцентричната система постепенно се превръща в стройна теория:
Коперник доказа, че всички планети заедно със Земята се движат около Слънцето;
Джордано Бруно разви идеята за безкрайността във Вселената;
Галилей установи, че няма съществена разлика между Земята и другите космически тела, няма разлика между „земно“ и „небесно“;
Кеплер откри законите, по които се движат планетите;
Нютон чрез своите закони показа причината за тези движения
От прастари времена хората издигат в култ природните стихии. Човешките страхове идват от невъзможността да се обяснят причините за тяхната поява. След това и от всички трудности, съпътстващи борбата с последиците им. Особена опасност представляват бедствията, свързани с разрушителната мощ на водата. Хората предполагат, че водите са обитавани от различни зли духове, по чиято воля стават всички наводнения, потопи и разрушения. Различните народи имат различни представи за вида на злите духове.
В България от дълбока древност се носи славата на страшните водоеми в Родопско. Още след Освобождението (1878 г.) на първите изследователи-етнолози и фолклористи им прави впечатление, че по тези места в абсолютно всеки източник на течаща вода – чешма, ручей, поток или река – има поставен „белег“ (бележка) , т. е. белязан е от човешка ръка. Когато човек замръкне в близост до водата, той поставя такъв белег, за да се предпази от страховитото същество, което живее във водата. Белегът/ „бележката“ – това са конци или парцали от дрехата на човека. Символният смисъл на хвърлянето им е злият дух от дълбините да бъде омилостивен с частицата дреха, за да не се разлюти и да излезе от водата.
Различните парцали и конци във водоемите стоят и гният, без да смее човешка ръка вече да се доближи до тях. Само при вида на злия дух на водата нощно време човек може да „урадиса“ (да си загуби ума, да полудее). За да се предпази е нужно да стои неподвижно и в пълна тишина.
Какво представляват въпросните зли духове? Не е задължително те да имат страшен вид. Много често това са женски юди – самодиви или самовили. Наглед те са чудни хубави, шумни и засмени млади жени. Говорят помежду си на висок глас, пеят и танцуват. Край тях понякога се чуват и детски гласове. Носят бяла премяна или самодивска риза. Танцът им е прочутото самодивско хоро, което се вие в близост до водата. Целта им е да подмамят погледа на някой замръкнал до водата мъж, да го привлекат вътре, като го поканят да се къпе с тях, и да го удавят. Самодивите (самовилите) са вещици – дяволски слугини. Имат способността да летят, а силата им се крие в дрехата – вземе ли им я някой мъж, те стават обикновени жени и му се покоряват. Срещу тези зли духове се ползва светена вода, змийска кожа или чесън. Човек трябва да се кръсти и да отправи молитва види ли въпросните дяволски създания.
Българите вярват, че всеки от опасните водоизточници има свой „стопан“, който е негов владетел и с когото много трябва да се внимава. „Стопанът“ обикновено приема образа на някое животно – овен, жаба, патица, бик, риба, но най-често е змия. Всъщност той не е реално животно, а омагьосано. Той е повелителят на извора, неговият цар (воден цар или змей). Всички местни знаят на кой извор какво животно му е „стопан“. Те внимават да не му посегнат или да не го обидят, иначе той не им сторва зло. Стопанът вреди най-често на странниците, а не на местните жители. В определени дни от годината изисква да му се прави курбан, за да не предизвика наводнение, да залее хорските градини, да отвлече добитъка или най-лошото – да пожелае удавници.
В народните поверия се разказва, че змейовете също имат навика да се крият във водите. И когато някоя красива девойка отиде да си мие косата сама на извора, змеят излиза, грабва я и я отнася на долната земя. Буйната течаща вода, която повлича, залива и разрушава, характеризира хаоса и неизвестността в мирогледа на древните. Водата тревожи и плаши. В следствие на това се вярва, че дълбините й крият змейове, омагьосани животни и дяволски създания.
Близо година след издигането на Берлинската стена, 18-годишният Петер Фехтер става една от първите жертви на източногерманската гранична полиция. Заедно със своя приятел Хелмут Кулбеик той измисля план да прескочи стената край Цимерщрасе. Планът е да скочи от прозорец в ивицата на смъртта (разстоянието между основната стена и паралелната ограда, която наскоро са започнали да строят), да претича през нея и да се покатери по двуметровата ограда с бодлива тел и да прескочи в Западна Германия близо до Чекпойнт Чарли.
Когато двамата стигат до стената, пазачите откриват огън по тях. Хелмут успява да премине, но Фехтер, все още на стената, е прострелян в таза пред погледа на стотици хора. Той пада обратно в ивицата на смъртта в Източна Германия, където остава пред очите на множество свидетели, включително журналисти. Въпреки виковете му, никой от източната страна не се опитва да му помогне, а от западната не могат да преминат. Западната полиция му хвърля превръзки, но той не успява да ги достигне. Петер умира от кръвозагуба след около час. В резултат на това, стотици в Западен Берлин се събират на спонтанен протест и крещят „Убийци“ към граничния патрул.
Отказът от лекарска помощ за Петер Фехтер се дължи на взаимен страх: западните германци са заплашени от разстрел, макар втория лейтенант на мястото да получава изрични заповеди от американското командване в Западен Берлин да стои и да не предприема нищо. Командващия патрула в Източна Германия също заявява, че се е страхувал да се намеси. Тялото на Петер е прибрано от източногермански войници час след смъртта му.
Хелият е кръстен на гръцкия бог Хелиос, защото първото доказателство за съществуването му е открито не на Земята, а на Слънцето по време на слънчево затъмнение през 1868г. Елементът е официално идентифициран на Земята чак през 1895г от шотландеца сър Уилям Рамзи.
Минамото Йошицуне бил благородник и военен командир от клана Минакото в Япония края на периода Хеян и началото на Камакура. По време на войната с клана Тайра, той предвожда много успешни битки, с което помага на доведения си брат Йоритомо да се изкачи на власт. Йошицуне е най-великият и най-популярен войн на своето време и един от най-известните самураи в историята на Япония.
След победата, Йоритомо се опасява от силата и влиянието на Йошицуне, който се обединява с чичо си срещу него и стоварва целия си гняв върху него. Йошицуне бяга в Хирайцуми, където е пазен от приятел. След известно време обаче е предаден и след като е обграден от войници, е принуден да извърши сепуко.
Според някои исторически записки обаче, Йошицуне е успял да се измъкне и е избягал в Хокаидо, където е приел друго име. Друга легенда пък разказва, че след като успява да се изплъзне на косъм от смъртта, Йошицуне отплава до континентална Азия, където се превръща в Чингис хан.
Дълбоко в пустинята, северозападно от Лас Вегас, петима смели офицери от военновъздушните сили (и един фотограф) доброволно застават на мястото, над което трябва да се взриви атомна бомба – на 3000 до 5000м височина, в зависимост от източниците.
Те не са луди. Не изтърпяват и наказание. Денят е 19 юли 1957г и малката група решава да кръсти мястото „Епицентър. Население: 5“. На видео записа се вижда как един F-89 Scorpion изстрелва ядрена рекета и последва ярък проблясък. Няколко секунди по-късно се чува гръм, небето потъмнява и е обхванато от огнено кълбо. Експериментът и записът са хрумка на американските военновъздушни сили, които са искали да убедят хората, че използването на ядрени ракети в атмосферата е безопасно за всеки на земята и е добра защита в случай на руско нападение.
Реакцията
Невероятното е, че мъжете на записа не са особено засегнати от експлозията. Много хора, изложени на радиация от ядрен взрив се разболяват от рак. Но поне трима от шестимата, включително фотографът, доживяват до 80. За другите разбира се Пентагонът не бърза да признае, че са умрели от радиацията, на която са били изложени от тях. Америка спира ядрените изпитания през 1992г, но извратеният ентусиазъм за ядрени бомби е можел да умре много по-рано.
