Още
    Начало Блог Страница 203

    Заснеха за първи път един от най-загадъчните китове на планетата

    През юли 1912г един кит се появява край бреговете на остров Бърд близо до Шейкфорд Банкс в Северна Каролина. Кит, но много странен. Странен, защото има клюн и необичайна форма на тялото.

    Година по-късно, през 1913г, Фредерик Тру, уредник на Националния американски музей (днес Смитсонов институт) се заема с изследване на останките на животните, за да опише официално вида и да му даде име. Цял век клюномуцунестият кит на Тру остава загадка, но сега нова информация, публикувана в журнала PeerJ хвърля нова светлина върху енигматичното животно.

    Публикуван е и първият видео запис на вида, направен през лятото на 2016г.

    В ерата на космическите кораби, които ни позволяват да видим ледените планини на Плутин, изглежда странно първият запис на клюномуцунест кит на Тру да е заснет едва миналата година. Но сред китоподобните – група, включваща китовете, делфините и морските свине – клномуцунестите китове са най-загадъчните.

    Няколкото такива вида китове не включват клюномуцунестия кит на Тру, който до сега беше толкова мистериозен, че учените дори не знаеха какъв е цвета му. Клюномуцунестият кит на Тру бързо губи белия си цвят след смъртта, затова е трудно да идентифицираш жив такъв, ако единствено си виждал един умрял. Подобни научни изследвания са важни, защото ни дават информация, която иначе не бихме могли да получим, изучавайки мъртво животно.

    Защо тези животни са толкова мистериозни? Проблемът се крие във факта, че клюномуцунестите китове, които достигат размера на слон, прекарват едва осем процента от времето си на повърхността. Остатъка от живота си са в дълбините на океана километър дълбочина, като се гмуркат на до 3 километра.

    Половината от живота на Земята ще изчезне до края на века

    Нещата никак не изглеждат добре към момента. Смята се, че за последните 40 години планетата е изгубила около половината от дивия си живот. Но ако сте смятали, че нещата се оправят, грешили сте. Биолози обявиха, че до края на века вероятно 50% от всички видове ще са изчезнали.

    Това се случи на конференцията „Как да спасим природата, от която зависим“ във Ватикана, на която присъстваха биолози, природозащитници и икономисти. Може да изглежда странно Католическата църква да организира подобен симпозиум, но папа Франциск изразява доста гласно мнението си по отношение на отговорностите на 1.2 милиарда католици към опазването на природата от унищожаване и климатични промени.

    През 3.7-те милиарда години, откакто на Земята има живот, той е преживял пет големи масови измирания. Най-лошото от тях, подобаващо наречено Голямото измиране, е заличило 96% от живота на планетата, докато последното такова събитие е сложило края на динозаврите и е довело до възхода на бозайниците.

    Сега се смята, че вече сме навлезли в шестото масово измиране. Но вместо да бъде задвижвано изцяло от климатична или геоложка активност, това събитие е различно: то е причинено от нас. Видове изчезват непрекъснато, с естествено темпо около пет на година. Но понеже изсичаме горите, насищаме атмосферата с въглерод и вадим трилиони риби от морето, това темпо се е ускорило между 1000 и 10000 пъти.

    Това е накарало биолозите да обявят, че ако нещо не се промени и всичко продължи както досега, измененият от човека климат в комбинация с дейности като обезлесяването, ще докара половината от живеещите на планетата видове до ръба на изчезването. Посочва се, че не става въпрос само за тигрите и пандите, но и за микроорганизми, растения и гъби, които също ще останат в историята.

    Има обаче една мярка за ограничаване на ефекта на човека върху природата, която разделя църквата и учените – контролът на популацията. Папата все още е твърдо против контрацепцията.

    SpaceX изпраща двама души до Луната през 2018г

    SpaceX разкри плановете си да изпрати двама души на полет до Луната през втората половина на 2018г – смела мисия от предстоящата им космическа програма.

    Компанията направи изненадващото изявление преди няколко дни, обявявайки, че астронавтите са двама души, които са се познавали и вече са платили „значителен депозит“ за мисията до Луната. Самоличността им не се разкрива, но Илон Мъск увери, че „не е никой от Холивуд“.

    Двамата пасажери ще прелетят край лунната повърхност, преди да се завъртят и да се завърнат обратно на Земята. Няма да има кацане, но мисията ще е първата от 1972г насам, когато хора напускат земната орбита и ще видят Луната отблизо. Според непотвърдена информация, цената на билетите е колкото пътуване до Международната космическа станция – по около $35 милиона на човек.

    „Също като астронавтите от Аполо преди тях, тези хора ще отлетят към космоса, носейки надеждите и мечтите на цялото човечество, движени от универсалния изследователски човешки дух.“ – обявява SpaceX в изявление.

    Полетът ще се извърши с предстоящия Dragon 2 – подобрена версия на настоящия космически апарат, който ще може да изведе хора в космоса и да ги върне. Ще бъде изведен от ракетата Falcon Heavy, която се очаква да излети за първи път това лято. Тя ще е най-мощната ракета в експлоатация.

    В допълнение, SpaceX добавя още, че тези двама души, ще летят „по-бързо и по-далече в Слънчевата система от всеки преди тях.“ Това означава, че полета до Луната ще трае по-малко от трите дни, които са били необходими по времето на Аполо. Засега рекордът за най-далеч стигнал човек от Земята е поставен от Аполо 13 през 1970г с разстояние 400 171км.

    Излитането ще стане от площадка 39А в Кейп Канаверал, историческият космодрум, използван от Аполо, който сега е нает от SpaceX. Компанията използва площадката за първи път миналия месец.

    Тренировъчната програма на двамата пасажери ще започне тази година и минат ли медицинските и физическите тестове, те ще получат разрешение да летят. Дали SpaceX ще получи разрешение за мисия до Луната толкова скоро от Федерална авиационна администрация на САЩ, които отговарят за американските полети, предстои да разберем.

    Към момента SpaceX работи с NASA за транспортирането на астронавти до Международната космическа станция през следващите 1-2 години. Полет около Луната определено е неочаквана новина. През септември миналата година Мъск обяви грандиозен план за мисия до Марс през следващото десетилетие, но изглежда, че сега и Луната е цел.

    В своето изявление, Мъск подчертава специалната връзка между SpaceX и NASA, казвайки че е нямало да успеят без помощта на агенцията. Но тази лунна мисия ще постави под въпрос собствената планирана мисия на NASA до Луната, които ще използват своя Orion и ракетата Space Launch System (SLS) най-рано през 2019г.

    „Считайки, че Dragon на практика може да лети същата мисия като Orion за много по-малко пари, SpaceX дръзко обявява на администрацията на Тръмп, че частният сектор може да свърши работата, ако Orion бъде изваден от бюджета на агенцията, за да се намалят разходите.“ – отбелязва Ерик Бергер за ArsTechnica.

    Що се касае до Мъск, той смята, че и двете мисии могат да бъдат изпълнени, добавяйки че няма значение кой ще е първи; важното е „напредъкът в изследването на космоса“. Според него обаче, ако NASA искат да използват Dragon 2 за прелитане край Луната, те ще получат приоритет пред частните им клиенти.

    От NASA също пуснаха кратко изявление, изразявайки подкрепа към начинанията на SpaceX. „Ще работим заедно със SpaceX, за да сме сигурни, че ще бъдат взети всички мерки за безопасност, за да бъдат върнати астронавтите на американска земя и да продължаваме успешно да снабдяваме Международната космическа станция.”

    Всичко това обаче не означава, че планът на Мъск е сигурна работа. Пилотирана мисия през 2018г е амбициозно начинание, имайки предвид, че SpaceX все още не е тествала своята пилотска капсула (очаква се това да стане през ноември), да не говорим пък да пусне екипаж да лети с нея.

    Защо пандите са в черно и бяло?

    Като едно от най-разпознаваемите животни на планетата, гигантската панда притежава едно нещо, с което особено изпъква – цветът. Бяло-черното на бамбуковия приятел определено привлича внимание, което само по себе си повдига въпроса защо едно тревопасно животно би искало да го прави.

    Научно изследване, публикувано в Behavioral Ecology, обяснява теория за това, анализирайки окраската при други тревопасни и как тя се съотнася към естествената им околна среда. Екипът е открил, че вероятно, считайки че мечките прекарват част от времето си в снега и друга част в дълбоките гори, черно-бялата окраска е нещо като компромис, камуфлаж за двата хабитата. Отличителните петна по очите и ушите обаче служат повече за комуникация между пандите.

    Има много теории относно контрастиращите цветове на гигантската панда. Окраската въобще не е нещо, което бихте избрали, ако искате да не се набивате на очи или да слеете със средата, особено за животно, което тежи 160кг. Според една друга теория, цветовете може би помагат с регулирането на температурата, особено при животно, което живее както в тропическите гори, така и в снега.

    Има обаче много други видове, които са заложили на подобна окраска. Райетата на зебрите отдавна са повод за дебат сред биолозите, като обясненията варират от защита срещу мухите цеце до начин за объркване на хищниците. При пингвините обяснението е много по-елементарно, следвайки закона на Теър – светлото им позволява да се сливат с водата, когато бъдат погледнати отдолу, а тъмното – да се сливат с дълбоката вода, погледнати отгоре.

    Учените са подходили по-различно и са разгледали окраската на 195 други тревопасни животни и 39 подвида мечки и техния хабитат и социално поведение. Открили са връзка между по-светлите цветове и снега, и по-тъмните цветове и горите, което подсказва, че цветовете на пандата са компромис между двете.

    Но лицата им не пасват на този модел. Изглежда отличителните петна по очите и ушите на пандите според учените им помага да предупреждават за хищници и подпомагат комуникацията.

    Чорбаджията – „изедник“ или народен закрилник

    В поемата „Хайдути“ Христо Ботев споменава чорбаджията като „изедник“, а хайдутинът Чавдар войвода и дружината му са еднакво страшни за „чорбаджии и турци.“ Тази представа за чорбаджията, като изедник и народен душманин, е много устойчива. От къде произлиза това отрицателно отношение към чорбаджиите, нали знаем, че и те са родом българи, защо в народното съзнание толкова често биват приравнявани с турците (т. е. с чуждото, небългарското)?

    Едната причината е в обичайния начин, по който чорбаджиите натрупват материално състояние. Другата е, че тъй като са първенци по богатство и престиж, чорбаджиите вземат участие в османския административен апарат. Това става чрез включването им в органите на местната власт, т. нар. меджлис – местния парламент (общински съвет).Чорбаджиите носят отговорност за мира и нормалното съществуване, грижат се да няма бунтове, което пък ги настройва срещу недоволните от властта българи.

    През 1839 г. в Османската империя са обявени повсеместни реформи, носещи името Танзимат. Целта им е страната да се „поевропейчи“ и да дадат тласък за по-ускорено капиталистическо развитие. За целта се приема Търговски закон, който брани частната собственост от посегателства и урежда отношенията между участниците в икономическия процес. Опитът империята да се „поевропейчи“ в икономически план обаче излиза абсолютно неуспешен. И след започването на Танзимата са запазени порочните ориенталски практики за печелене на пари и „правене на бизнес“ (алъш-вериш). Именно тези практики благоприятстват за засилващата се икономическа и политическа мощ на българските чорбаджии.

    В империята господства правото на откупуване на данъци. Високата порта (османското правителство) обявява какви суми желае да придобие от поданиците си по области, а след това допуска някого да откупи събирането на данъците сред населението и да го осъществи, както намери за добре. Този откупвач на данъци (мюлтезим) след това взима данъци в размер, какъвто сам си прецени. С началото на реформите илтизамът (откупуване на данъци) е официално обявен за „един гибелен обичай“ с „разорителни последици“. Въпреки това, с тайното съгласие на правителството, той продължава да съществува, а „бакшишите“ под масата не секват. Много от заможните български чорбаджии натрупват богатства именно от откупвачество на данъци.

    Друг път към „лесните пари“ е лихварството. По българските земи напълно отсъства каквато и да било кредитна институция, така че пари за „инвестиции“ или нещо друго може да се вземат само от частни лица, най-често богати чорбаджии. Случвало се цели села да бъдат буквално заробени от непосилни лихви, произволно определяни от чорбаджията-лихвар.

    Като най-достоен начин за замогване сред чорбаджиите може да се посочи търговията. Тъй като за дълъг период от време през XIX в. правителството поддържа ниски износни мита, свободните капитали в страната се ориентирали към изкупуване на зърно и продажбата му зад граница, най-вече в Англия. Чорбаджиите-търговци установяват търговски контакти със западна Европа, а по-едрите измежду тях отварят собствени търговски къщи в чужбина и забогатяват неимоверно много.

    Делата на българските чорбаджии не бива да се възприемат едностранчиво, с акцент само върху порочните печелбарски практики. При осмислянето на българското стопанско минало е обърнато внимание, че у нас се гледа отрицателно на хората с пари малко преди и след Освобождението, защото те печелят, отклонявайки средства от по-бедните си сънародници към себе си. Докато на Запад се печели и от колониите, т. е. капиталите идват и от вън, което не буди недоволството на по-бедните в държавата.

    Известно е, че на чорбаджии принадлежи историческата заслуга по извоюване на българската църковна независимост и създаването на Българската екзархия (1870 г.) . На хаджи Николи принадлежи изразът: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.“ Ангажиментът на български чорбаджии в сферата на духовното осъзнаване на народа е заявен и последователно отстояван. С участие на чорбаджии в дарителски кампании се появяват в българските земи училища, в които се преподава на български, а не на гръцки. Трябва да е ясно, че в движението на общонародна просвета участват капитали основно на български чорбаджии, защото в техните среди се намират хора с пари, които истински милеят за българското и родното. На липсата на революционност и на бунтовен дух у чорбаджиите не бива да се гледа като порок.

    Участници в първия български църковно-народен събор. Сред тях личат имената на много знатни чорбаджии, сред които Христо Тъпчилещов, Георги Чалъков и др:

    Прочети повече: Кой е Христо Тъпчилещов?

    Кой е Христо Тъпчилещов?

    Колко българи знаят кой е Христо Тъпчилещов?

    Той е търговец N 1 в поробена България. Неуморната дейност на Тъпчилещов по българския черковен въпрос, готовността му да даде навсякъде своята щедра помощ, го превръщат в стожер на българщината в края на  19-ти век.

    Още като малък, Христо Тъпчилещов научава от баща си максимата: “С пари може да се промени всичко. Затова работете, пестете разумно и вярвайте в Бога!’.

     Бащата на  Христо е  абаджия от Калофер, който продава шаяци в Цариград и в градовете на Мраморно море. При една такава обиколка, обаче,  той се разболява и умира. Тогава най-големият му син Христо е едва 15-годишен, а семейството има още трима  по-малки синове и една дъщеря.

     Съпругата на бай Петко Тъпчилещов –  Дода, обаче, е умна, пъргава, предприемчива и смела жена. Тя оставя петте си деца на съседи и тръгва сама да обикаля  селищата на Мраморно море. Там разчиства сметките на мъжа си, събира стоката и се връща в България.

    Семейството е заможно за онова време. А майката не само, че успява да запази целия капитал оставен от бащата за деца им, но успява и да го увеличи. Първоначално тя дава половината от  парите на големия си син Христо, който трябва да търгува под нейното ръководство и строг надзор. Всички братя се трудят заедно и неуморно. Когато синовете възмъжават достатъчно и стават опитни в търговията, майката им дава  целия бащин капитал.

    Когато става на 46 години, Христо Тъпчилещов се премества с цялото си семейство в  Цариград. Личният му капитал се увеличава непрекъснато. В Цариград той поддържа разнородна търговия. Доставя на султанския палат, на военното министерство, на жандармерията и на правителствените затвори месо, масло, сирене, ориз,  хляб, дрехи и обувки.

    Освен с търговци, Тъпчилещов кореспондира с наши свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград калоферският търговец се превръща в най-влиятелния българин. Христо Тъпчилещов получава големи привилегии, които му дава  великият везир Али паша. Така той започва да настоява, че е необходимо църковният ни въпрос да бъде разрешен. В рамките на 12 години, от 1860 до 1872 година,  той и синът му Никола събират пари за построяването на българска черква в Цариград.

    Тук се намесва и княз Стефан Богориди, който е внук на Софроний Врачански. Той притежава къща в квартала Фенер, която дарява за българска черква. Още през 1848 година тя се превръща в параклис, където за първи път се извършва богослужение на български език. По-късно към къщата на Богориди е присъединен и съседния имот и така целият парцел е определен за построяването на българска църква.

    Изтощен от напрежението в търговските си дела и от усилията, които хвърля в черковните разпри, Христо Тъпчилещов получава сърдечен удар. Все пак, макар и болен, той се завръща в Калофер, за да види за последен път родния си град.

    Дядо Христо умира на 22 септември 1875 година. Погребват го в двора на черквата в Цариград, Известната желязна църква  ‘Св. Стефан’ започва да се строи през 1878 година. Тогава гробът на големия българин е разбит и ограбен.

    Катари – какво не знаем за френските богомили?

    Векове наред е валидна сентенцията Ex oriente lux, в смисъл, че всичко напредничаво, модерно и добро идва от изток, както слънцето огрява първо от изток. Днес е обратното, затова понякога трудно си представяме, че в миналото западните държави вземат за пример източните, като възприемат източни традиции в своя духовен живот.

    Знае се, че по времето на цар Петър I (927-969) в България се появява богомилската секта. В „Беседа против богомилите“ българският книжовник Презвитер Козма (X в.) пише: „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя.“

    Ереста на поп Богомил (богомилството) получава широко разпространение на запад. Най-голяма става популярността ѝ във Франция, където срещу местните богомили се организира кръстоносен поход по настояване на римския папа. Френските богомили традиционно са наричани катари.

    Чрез богомилството катарите възприемат и по-стари източни ереси, каквито са манихейството и павликянството. Сходството между всички тези еретически учения е, че утвърждават дуализъм в религиозно отношение: последователите им смятат, че има Бог на Доброто и Бог на Злото, които са в непримирима и вечна вражда. Доброто поражда Светлина и Дух, а Злото – Мрак и Материя. Дълг на всеки френски богомил (катар) е да застане на страната на Доброто. Изборът на Доброто изисква еретиците да се наричат помежду си „добри хора“. Обръщенията „добри човече“ и „добри християнино“ са особено характерни в разговор между катари. Враговете на еретиците ги наричат или „катари“, или „албигойци“, или „бугри“ (българи).

    Катарите, както и всички подобни сектанти, си вярват, че те са истинските християни и че техните религиозни разбирания са верните. Тяхната организация продължава да съществува и до наши дни. В молитвите си те се обръщат за помощ към Бога на Доброто, който да ги закриля от Бога на Злото и да не ги оставя да загинат в света на злото. Според катарите земният свят е дяволско творение. Затова те отказват да се подчиняват на каквито и да били земни институции, освен на своята. Не признават християнската църква и символите ѝ (кръста, тайнствата, храмовете), считат Христос за обикновено божие създание, отказват да служат на земния цар, отричат се от всички земни почести, блага и богатство.

    Особено показателно за източните влияния при това сектантско учение е вярата в прераждането на душата. Душите на починалите грешници не напускат земята, а са наказани да се скитат, въплъщавайки се или в животно, или в човек. Поради тази причина катарите си забраняват да ядат месо, за да не унищожат неволно някоя въплътена човешка душа.

    Катарите напълно отричат земната йерархия, като приемат, че такава може да съществува единствено помежду им. Затова се разделят на две големи групи – „оглашени“ (паство) и „съвършени“ катари. По същата логика – напълно отричат църквата и тайнствата ѝ, но я заместват със своя и със свое тайнство. Измежду „съвършените“ катари някои играят ролята на духовници, въвеждайки „оглашените“ в катарското кръщение (Консоламентум). Само който е приел тяхното кръщение ще спаси душата си от вечни мъки.

    Ритуалът при кръщението им е подобен на този при християнското. „Съвършеният“ пита призвания сред „оглашените“ за това, иска той ли да се съчетае с Бога. Кандидатът за „съвършен“ обещава вече никога да не яде месо, яйца и сирене. Задължава се да пости три пъти по четиридесет дни всяка година. Обещава никога вече да не лъже и да не съди другите за делата им. Най-важното обещание, което поемат тук и което бранят с цената на живота си – никога и пред никаква заплаха да не се отричат от общността си. Това е причината катарите във Франция така да смайват светата инквизиция със смелостта си: доброволно и с песен на уста те се хвърлят в пламъците на кладите, без да си и помислят за покаяние.

    Консоламентумът е придружаван от изричането на свещени слова от страна на „съвършения“. Този пожелава пред Бога на призвания да добие здраве за душата си и утешение за делата си, след което му нарежда да каже седем пъти една молитва. После му подава да чете от Писанието – Евангелие от Йоан („В началото беше словото…“). Катарите признават само Новия завет, и най-вече Евангелие от Йоан. Катарското кръщение приключва, когато „съвършения“ докосне призвания с ръка по главата.

    Катарството е ярък пример за общение между Запада и Изтока през средновековието. Причините за неговата масово разпространение са различни. Едни го обясняват най-вече като социален бунт на бедните и угнетените, втори – като общност на „добротата“ (на „добрите хора“ и „добрите християни“), а трети – като масов позив за „нов прочит“ на богословските трактовки.

    Илюстрации

    Изгаряне на клада на катари:

    “Окситански кръст“ – символ на катарите преди Катарския (Албигойския) кръстоносен поход 1209-1229 г.

    Крепостта Монсегюр – последната крепост на катарите в Пиринейте, превзета през 1244 г. и възстановена в края на XIII в.

    Рисунка от XIII в., изобразяваща един катар в пламъците на кладата:

    Германия забрани месото на официални събития

    Безпрецедентен ход – германският министър на околната среда забрани месото на официални събития в страната, давайки възможност единствено за вегетариански кетъринг, за да „постави добър пример за опазване на климата“.

    Германия вече е една от най-развитите страни в света и тази стъпка е част от плана на министерството на околната среда да излезе още крачка пред всички останали. Като първата правителствена агенция, която забранява месото на официални събития, те се надяват да стимулират екосъобразната консумация и да подчертаят последиците от консумацията на месо.

    „Не казваме на хората какво трябва да ядат. Но искаме да поставим добър пример за защита на климата, защото вегетарианската храна е по-щадяща към климата от месото и рибата.“

    Месната и млечната индустрия са едни от най-големите източници на въглеродни емисии и има много доказателства, които показват, че консумирането на по-малко месо драстично намалява въглеродния отпечатък и спасява милиони животи.

    Това е просто малък пример как може да бъде въведено в ежедневието и макар мнозина да гледат с насмешка, решението предизвика силен отзвук в страната. Някои обвиняват Барбара Хендрикс, че личните й предпочитания са повлияли на забраната.

    Кристиан Шмид, министър по храните и земеделието, твърди че Хендрикс се опитва да наложи вегетарианството на хората и забраната на месото е политически ход.

    „Няма да приема това. Смятам в разнообразието и свободата на избор, а не в личните прищевки и идеологии. Месото и рибата са част от балансираната диета.“

    Други обвиняват министъра в лицемерие, тъй като забраната няма да има реален ефект, понеже се отнася само за официални събития, което означава, че министрите ще могат да консумират месо и риба в парламента.

    Виновното изражение на кучето всъщност не е вина, а страх

    Всеки стопанин на куче знае издайническото изражение на куче, което е направило нещо лошо.

    Може да се е изходило на пода. Може да е скъсало дивана или килима. Знаете, че е направило нещо, то също. Понеже сте човек, виждате това изражение и му придавате честа човешка емоция: вина.

    Логиката е пълна: Кучето ви е било само, направило е нещо, което не трябва и когато го обвините, лицето му казва всичко. Истината е, че въпреки логиката, кучето всъщност не изпитва вина. Вместо това изпитва много по-първична и срещана емоция: страх.

    Този извод е базиран на изследване от 2009г, проведено от специалистът по поведение на кучетата д-р Александра Хороуиц. Тя се е фокусирала върху това как хората интерпретират кучешките емоции през призмата на човешките. Иначе казано, хората погрешно придават на кучетата емоции, базирани на човешките. „Виновното“ изражение е най-големият пример за това.

    „Поглеждам към куче с виновно изражение и всичко ми говори, че то се чувства виновно. Наистина е така. Програмирани сме да го виждаме така, никой не е виновен.“ – казва д-р Хороуиц.

    Изражението е добре познато: кучето се снижава, показва бялото на очите си, докато ви гледа. Може да дръпне ушите си назад, да скимти или да ближе въздуха. Всичко това са признаци за страх – признаци, които хората погрешно интерпретират като вина.

    Всъщност реакцията на кучето е в отговор на поведението на стопанина му и всъщност демонстрира страх от наказание, а не вина.

    И все пак, кучетата изпитват ли вина? Може би. Може би не.

    Малко вероятно е, понеже мозъкът на кучето е устроен много по-различно от човешкия. И все пак доста си приличат. Най-съществената разлика обаче е в размишлението – кучетата не мислят върху минали постъпки и не се чудят дали са направили нещо нередно.

    При някои животни има доказателства за планиране на бъдещето и запомняне на специфични епизоди от миналото. При кучетата обаче не са открити такива. Това не означава, че няма такива, а че е наистина трудно да се открият чрез експерименти.

    Кучетата имат спомени, разбира се, но мисленето за миналото при тях по начина, по който го правят хората, вероятно става съвсем различно.

    Когато животните скърбят

    И те тъгуват, когато почине техен близък: горилите разнасят с дни мъртвите си бебета, някои кучета стоят с години до гроба на стопанина си, а гарваните престават да се хранят. Hяколко сърцераздирателни сцени:

    Неразделни

    Тази женска горила от зоопарка в Мюнстер не могла да се примири със смъртта на бебето си. В продължение на дни тя разнасяла със себе си трупа на Клаудио и не допускала никой да припари до него. За човекоподобните маймуни това поведение не е необичайно – в продължение на седмици те отказват да се разделят с умрелите си рожби, нищо че телата им междувременно почти са се мумифицирали.

    Почетна стража

    Неслучайно хората говорят за „слонска памет“: тези животни са известни с това, че изразяват скръбта си по мъртвите особено дълго и интензивно. Почине ли някой слон, цялото стадо застава на почетна стража край трупа му. Дори и слонове от чужди стада идват да си вземат „последно сбогом“.

    Гарваново погребение

    Гарваните реагират изключително емоционално при смъртта на себеподобен. Със специални звуци те привикват останалите, събират се около трупа на птицата и за известно време престават да се хранят. Гъските, както и редица пойни птици, които обикновено живеят моногамно, тъгуват по изгубения си партньор особено дълго. Някои от тях отказват да се хранят и също умират.

    Муши и Миши

    Животните понякога тъгуват и по свои другари от съвсем друг вид – както в случая с котката Муши от Берлинския зоопарк. Тя била близка приятелка с мечката Миши. Когато мечката умряла, малката й приятелка не искала да напусне мечото леговище и не преставала сърцераздирателно да мяука.

    Край гроба на любимия човек

    Всеки човек, който загуби любимото си куче, дълго тъгува по него. Същото обаче важи и за кучетата, разделили се с любимия си стопанин. Тази немска овчарка в продължение на години стояла край гроба на своя стопанин в аржентинския град Виля Карлос Пас.

    Пощенето като успокоение

    Когато някой близък другар умре, павианите демонстрират симптоми на силен стрес. Учените са установили, че в кръвта им бързо се покачва нивото на хормона на стреса. За да преодолеят това напрежение, животните търсят близост със себеподобни или се посвещават на успокоителни ритуали като пощенето.

    Морска раздяла

    Акулите, делфините и други морски животни често тъгуват дни наред по своите починали деца като ги носят със себе си – задача, която във водна среда не е никак лесна. Учените наблюдавали как майки дълго време се опитвали да балансират с трупа, побутвайки го с носа си. При всяко потъване на тялото, майките също се потапяли надолу.

    Трогателната любов на Хачико

    Историята на Хачико дори е увековечена във филм: всеки ден това японско куче идвало да посреща в един и същи час влака, с който обикновено се прибирал починалият му вече стопанин. И така в продължение на 10 години.

    10 случайни изобретения, без които не можем

    Историята помни множество изобретения, които или са гениална случайност, или пък са направени от „случайни хора“. Химикалката и дюбелът са само два примера. Ето историята на 10 случайни изобретения, без които не можем.

    Изобретението на едно 11-годишно дете

    Една вечер 11-годишният Франк Еперсън си налял чаша лимонада. Но напитката му се сторила топла и той я оставил да се изстуди навън. След няколко часа момчето намерило течността замръзнала – заедно с лъжицата, която по случайност била останала в чашата. Всичко това се случва през 1905 година, а 18 години по-късно Франк Еперсън патентовал изобретението си.

    Мелита – една история на успеха

    Германската домакиня Мелита Бенц, живяла в началото на 20 век, никак не харесвала вкуса от утайката на кафето. Младата жена пробила дупки на дъното на една консерва и ги покрила с попивателна хартия от тетрадката на сина си. На 35-годишна възраст Мелита патентовала филтъра за кафе и с капитал от само 73 пфенига основала фирма. Днес „Мелита“ е концерн с 3 500 служители.

    Накъде без нея?

    Металическата капачака за затваряне на бутилки е 80-ят опит на емигриралия в САЩ ирландец Уилям Пейнтър да патентова най-сетне нещо смислено. През 1892 година изобретателят-неудачник измислил как да затваря херметически бутилки, без това да затруднява по-сетнешното им отваряне. Броят на зъбците бил определен тогава на 24. Днешният стандарт е 21 зъбци.

    Химикалката – гениална случайност

    Унгарският журналист Ласло Биро никак не обичал перодръжките. Идеята за химикалката му дошла, докато наблюдавал как деца си играели със стъклени топчета. Едно от топчетата се изтъркулило през локва и оставило след себе си следа, наподобяваща линия. В Аржентина, където Биро е живял в изгнание, патентованите от него химикалки и до днес носят името „биромами“.

    Историята на дюбела

    Германецът Артур Фишер е можел да се похвали с над 1000 патента. Но най-великото му изобретение – дюбелът – е чиста случайност. През 1958 година Фишер трябвало да монтира тежки рафтове. Дървените нитове му се сторили ненадежни и той изрязал в кухнята първите пластмасови дюбели. Днес се произвеждат около 15 милиона дюбела на ден.

    Да копираш природата

    Самозалепващата се закопчалка е изобретена сравнително късно. През 1955 година тя е патентована от швейцареца Жорж де Местрал. Няколко години по-рано той с мъка отстранявал репеите от козината на кучето си. Един ден решил да види под микроскоп как репеите се задържат върху други повърхности. Дълги години Жорж де Местрал се опитвал да копира природата. И накрая успял.

    По заръка на Наполеон

    Снабдяването с хранителни продукти било един от най-големите проблеми на Наполеоновата армия. Затова Наполеон Бонапарт обявил голяма награда за този, който се научи да консервира хранителни продукти. Френският сладкар Никола Апер успял пръв и през 1810 година получил обещаната награда. Апер варил продуктите в солена вода, след което ги стерилизирал в буркани, а по-късно и в консервени кутии.

    Пакетчетата на Томас Съливан

    През 1908 година нюйоркският търговец Томас Съливан изпратил на клиентите си малки рекламни порции чай, опаковани в копринени торбички. Много от клиентите пускали чая заедно с торбичката във водата, защото смятали, че именно такава била идеята на търговеца. Така Съливан започнал да продава чай в пакетчета за еднократна употреба. Днес пакетчетата са не копринени, а книжни.

    Преди близо 120 години

    През 1896 година хамбургският аптекар Оскар Тропловиц разработвал медицински лейкопласт. Един от вариантите бил особено несполучлив – залепвал толкова силно, че разранявал кожата при отлепване. Впоследствие обаче придобил световна популярност. В България е известен като тиксо или скоч.

    „Народно изобретение“

    Щипката в най-обикновения ѝ вариант (две дървени парченца, свързани с малка скоба) се смята за „народно изобретение“. Пръв я патентова американецът Дейвид М. Смит – през 1853 година. В следващия половин век щипката е усъвършенствана от цели 150 души.

    източник: www.dw.com

    Десет храни с магически сили

    Авокадо, чиа семена, киноа, кейл – светът е полудял по екзотичните хранителни продукти с чудотворни свойства, наричани още „суперхрани“. Ето кои са десетте най-популярни сред тях:

    Акай бери

    Палмата Акай расте в Южна Америка. Твърди се, че плодът ѝ, приличащ на боровинки, подпомага метаболизма, т.е. води до отслабване. Освен това съдържа много антиоксиданти, които забавят процеса на стареене и изглаждат бръчките. Акай бери подобрява също така енергийния баланс и издръжливостта на организма.

    Авокадо

    Авокадото е един от най-богатите на мазнини плодове в света, които обаче не ни карат да пълнеем. То съдържа ненаситени мастни киселини, които намаляват нивото на холестерола в организма и подобряват сърдечно-съдовата дейност. Зеленият плод с формата на круша съдържа и много витамини, полезни за кожата, косата, имунната и нервната системи.

    Чиа семена

    Казват, че тези малки семенца, богати на протеини и на мастни киселини Омега-3 и Омега-6, имат чудотворна сила. Още маите и ацтеките са ценили свойствата им и са ги използвали и като лекарство. В интерес на истината чиа семената нямат почти никакъв вкус.

    Годжи бери

    Годжи бери е смятан за един от най-полезните плодове на света. Той подсилва имунната система и сърцето, стабилизира кръвното налягане, дарява енергия, забавя стареенето. Този плод е много полезен и за очите и кожата.

    Кейл

    Този суперпродукт се промъква в менюто на все повече хора. В САЩ зелето кейл отдавна е хит: предлага се като смути, салата и в какви ли не други вариации. Кейлът е истинска витаминозна бомба: 100 грама от него са достатъчни за покриване на дневните ни нужди от витамин C. Освен това зелето кейл е богато на витамин А и съдържа минерални вещества като желязо и калций.

    Боровинки

    Тъмносиният плод е изключително богат на витамини и спира възпалителните процеси. Още древните гърци и римляните са използвали боровинките като лек при чревни заболявания. За разлика от южноамериканските акай бери, боровинките са нискокалорийни и бедни на мазнини, но също така съхраняват нашата жизненост и младост.

    Джинджифил

    При стомашно-чревни заболявания джинджифилът е незаменим помощник – той подобрява оросяването с кръв на червата, спира възпалителните процеси и подпомага възстановяването на чревната лигавица. Джинджифилът разкрива лечебните си свойства най-добре изсушен. В прясно състояние е лютив на вкус, но пък засилва съпротивителните сили на организма.

    Куркума

    Индийската подправка куркума е позната на хората от хилядолетия. Тя е една от съставките на кърито. Подобното на джинджифил растение е смятано за свещено. Куркумата подобрява процеса на храносмилане, намалява нивото на холестерола и действа като антиоксидант.

    Бадеми

    Който иска да направи нещо за здравето си, трябва да изяжда по няколко бадема на ден. Освен че притъпяват глада, бадемите помагат много на сърдечната дейност и намаляват риска от диабет и Алцхаймер. Бадемите съдържат от „добрите“ мазнини – като тези в авокадото.

    Киноа

    Малките зрънца са наричани с много имена: „зърното на инките“, „ечемикът на Андите“, „перуански ориз“. Смятани са за едни от най-добрите източници на растителни белтъчини. Те съдържат всичките девет най-важни за човека аминокиселини, имат антиоксидантно действие и са изключително богати на минерали.

    източник: www.dw.com