В поемата „Хайдути“ Христо Ботев споменава чорбаджията като „изедник“, а хайдутинът Чавдар войвода и дружината му са еднакво страшни за „чорбаджии и турци.“ Тази представа за чорбаджията, като изедник и народен душманин, е много устойчива. От къде произлиза това отрицателно отношение към чорбаджиите, нали знаем, че и те са родом българи, защо в народното съзнание толкова често биват приравнявани с турците (т. е. с чуждото, небългарското)?

Едната причината е в обичайния начин, по който чорбаджиите натрупват материално състояние. Другата е, че тъй като са първенци по богатство и престиж, чорбаджиите вземат участие в османския административен апарат. Това става чрез включването им в органите на местната власт, т. нар. меджлис – местния парламент (общински съвет).Чорбаджиите носят отговорност за мира и нормалното съществуване, грижат се да няма бунтове, което пък ги настройва срещу недоволните от властта българи.

През 1839 г. в Османската империя са обявени повсеместни реформи, носещи името Танзимат. Целта им е страната да се „поевропейчи“ и да дадат тласък за по-ускорено капиталистическо развитие. За целта се приема Търговски закон, който брани частната собственост от посегателства и урежда отношенията между участниците в икономическия процес. Опитът империята да се „поевропейчи“ в икономически план обаче излиза абсолютно неуспешен. И след започването на Танзимата са запазени порочните ориенталски практики за печелене на пари и „правене на бизнес“ (алъш-вериш). Именно тези практики благоприятстват за засилващата се икономическа и политическа мощ на българските чорбаджии.

В империята господства правото на откупуване на данъци. Високата порта (османското правителство) обявява какви суми желае да придобие от поданиците си по области, а след това допуска някого да откупи събирането на данъците сред населението и да го осъществи, както намери за добре. Този откупвач на данъци (мюлтезим) след това взима данъци в размер, какъвто сам си прецени. С началото на реформите илтизамът (откупуване на данъци) е официално обявен за „един гибелен обичай“ с „разорителни последици“. Въпреки това, с тайното съгласие на правителството, той продължава да съществува, а „бакшишите“ под масата не секват. Много от заможните български чорбаджии натрупват богатства именно от откупвачество на данъци.

Друг път към „лесните пари“ е лихварството. По българските земи напълно отсъства каквато и да било кредитна институция, така че пари за „инвестиции“ или нещо друго може да се вземат само от частни лица, най-често богати чорбаджии. Случвало се цели села да бъдат буквално заробени от непосилни лихви, произволно определяни от чорбаджията-лихвар.

Като най-достоен начин за замогване сред чорбаджиите може да се посочи търговията. Тъй като за дълъг период от време през XIX в. правителството поддържа ниски износни мита, свободните капитали в страната се ориентирали към изкупуване на зърно и продажбата му зад граница, най-вече в Англия. Чорбаджиите-търговци установяват търговски контакти със западна Европа, а по-едрите измежду тях отварят собствени търговски къщи в чужбина и забогатяват неимоверно много.

Делата на българските чорбаджии не бива да се възприемат едностранчиво, с акцент само върху порочните печелбарски практики. При осмислянето на българското стопанско минало е обърнато внимание, че у нас се гледа отрицателно на хората с пари малко преди и след Освобождението, защото те печелят, отклонявайки средства от по-бедните си сънародници към себе си. Докато на Запад се печели и от колониите, т. е. капиталите идват и от вън, което не буди недоволството на по-бедните в държавата.

Известно е, че на чорбаджии принадлежи историческата заслуга по извоюване на българската църковна независимост и създаването на Българската екзархия (1870 г.) . На хаджи Николи принадлежи изразът: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.“ Ангажиментът на български чорбаджии в сферата на духовното осъзнаване на народа е заявен и последователно отстояван. С участие на чорбаджии в дарителски кампании се появяват в българските земи училища, в които се преподава на български, а не на гръцки. Трябва да е ясно, че в движението на общонародна просвета участват капитали основно на български чорбаджии, защото в техните среди се намират хора с пари, които истински милеят за българското и родното. На липсата на революционност и на бунтовен дух у чорбаджиите не бива да се гледа като порок.

Участници в първия български църковно-народен събор. Сред тях личат имената на много знатни чорбаджии, сред които Христо Тъпчилещов, Георги Чалъков и др:

Прочети повече: Кой е Христо Тъпчилещов?

Колко българи знаят кой е Христо Тъпчилещов?

Той е търговец N 1 в поробена България. Неуморната дейност на Тъпчилещов по българския черковен въпрос, готовността му да даде навсякъде своята щедра помощ, го превръщат в стожер на българщината в края на  19-ти век.

Още като малък, Христо Тъпчилещов научава от баща си максимата: “С пари може да се промени всичко. Затова работете, пестете разумно и вярвайте в Бога!’.

 Бащата на  Христо е  абаджия от Калофер, който продава шаяци в Цариград и в градовете на Мраморно море. При една такава обиколка, обаче,  той се разболява и умира. Тогава най-големият му син Христо е едва 15-годишен, а семейството има още трима  по-малки синове и една дъщеря.

 Съпругата на бай Петко Тъпчилещов –  Дода, обаче, е умна, пъргава, предприемчива и смела жена. Тя оставя петте си деца на съседи и тръгва сама да обикаля  селищата на Мраморно море. Там разчиства сметките на мъжа си, събира стоката и се връща в България.

Семейството е заможно за онова време. А майката не само, че успява да запази целия капитал оставен от бащата за деца им, но успява и да го увеличи. Първоначално тя дава половината от  парите на големия си син Христо, който трябва да търгува под нейното ръководство и строг надзор. Всички братя се трудят заедно и неуморно. Когато синовете възмъжават достатъчно и стават опитни в търговията, майката им дава  целия бащин капитал.

Когато става на 46 години, Христо Тъпчилещов се премества с цялото си семейство в  Цариград. Личният му капитал се увеличава непрекъснато. В Цариград той поддържа разнородна търговия. Доставя на султанския палат, на военното министерство, на жандармерията и на правителствените затвори месо, масло, сирене, ориз,  хляб, дрехи и обувки.

Освен с търговци, Тъпчилещов кореспондира с наши свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград калоферският търговец се превръща в най-влиятелния българин. Христо Тъпчилещов получава големи привилегии, които му дава  великият везир Али паша. Така той започва да настоява, че е необходимо църковният ни въпрос да бъде разрешен. В рамките на 12 години, от 1860 до 1872 година,  той и синът му Никола събират пари за построяването на българска черква в Цариград.

Тук се намесва и княз Стефан Богориди, който е внук на Софроний Врачански. Той притежава къща в квартала Фенер, която дарява за българска черква. Още през 1848 година тя се превръща в параклис, където за първи път се извършва богослужение на български език. По-късно към къщата на Богориди е присъединен и съседния имот и така целият парцел е определен за построяването на българска църква.

Изтощен от напрежението в търговските си дела и от усилията, които хвърля в черковните разпри, Христо Тъпчилещов получава сърдечен удар. Все пак, макар и болен, той се завръща в Калофер, за да види за последен път родния си град.

Дядо Христо умира на 22 септември 1875 година. Погребват го в двора на черквата в Цариград, Известната желязна църква  ‘Св. Стефан’ започва да се строи през 1878 година. Тогава гробът на големия българин е разбит и ограбен.

Векове наред е валидна сентенцията Ex oriente lux, в смисъл, че всичко напредничаво, модерно и добро идва от изток, както слънцето огрява първо от изток. Днес е обратното, затова понякога трудно си представяме, че в миналото западните държави вземат за пример източните, като възприемат източни традиции в своя духовен живот.

Знае се, че по времето на цар Петър I (927-969) в България се появява богомилската секта. В „Беседа против богомилите“ българският книжовник Презвитер Козма (X в.) пише: „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя.“

Ереста на поп Богомил (богомилството) получава широко разпространение на запад. Най-голяма става популярността ѝ във Франция, където срещу местните богомили се организира кръстоносен поход по настояване на римския папа. Френските богомили традиционно са наричани катари.

Чрез богомилството катарите възприемат и по-стари източни ереси, каквито са манихейството и павликянството. Сходството между всички тези еретически учения е, че утвърждават дуализъм в религиозно отношение: последователите им смятат, че има Бог на Доброто и Бог на Злото, които са в непримирима и вечна вражда. Доброто поражда Светлина и Дух, а Злото – Мрак и Материя. Дълг на всеки френски богомил (катар) е да застане на страната на Доброто. Изборът на Доброто изисква еретиците да се наричат помежду си „добри хора“. Обръщенията „добри човече“ и „добри християнино“ са особено характерни в разговор между катари. Враговете на еретиците ги наричат или „катари“, или „албигойци“, или „бугри“ (българи).

Катарите, както и всички подобни сектанти, си вярват, че те са истинските християни и че техните религиозни разбирания са верните. Тяхната организация продължава да съществува и до наши дни. В молитвите си те се обръщат за помощ към Бога на Доброто, който да ги закриля от Бога на Злото и да не ги оставя да загинат в света на злото. Според катарите земният свят е дяволско творение. Затова те отказват да се подчиняват на каквито и да били земни институции, освен на своята. Не признават християнската църква и символите ѝ (кръста, тайнствата, храмовете), считат Христос за обикновено божие създание, отказват да служат на земния цар, отричат се от всички земни почести, блага и богатство.

Особено показателно за източните влияния при това сектантско учение е вярата в прераждането на душата. Душите на починалите грешници не напускат земята, а са наказани да се скитат, въплъщавайки се или в животно, или в човек. Поради тази причина катарите си забраняват да ядат месо, за да не унищожат неволно някоя въплътена човешка душа.

Катарите напълно отричат земната йерархия, като приемат, че такава може да съществува единствено помежду им. Затова се разделят на две големи групи – „оглашени“ (паство) и „съвършени“ катари. По същата логика – напълно отричат църквата и тайнствата ѝ, но я заместват със своя и със свое тайнство. Измежду „съвършените“ катари някои играят ролята на духовници, въвеждайки „оглашените“ в катарското кръщение (Консоламентум). Само който е приел тяхното кръщение ще спаси душата си от вечни мъки.

Ритуалът при кръщението им е подобен на този при християнското. „Съвършеният“ пита призвания сред „оглашените“ за това, иска той ли да се съчетае с Бога. Кандидатът за „съвършен“ обещава вече никога да не яде месо, яйца и сирене. Задължава се да пости три пъти по четиридесет дни всяка година. Обещава никога вече да не лъже и да не съди другите за делата им. Най-важното обещание, което поемат тук и което бранят с цената на живота си – никога и пред никаква заплаха да не се отричат от общността си. Това е причината катарите във Франция така да смайват светата инквизиция със смелостта си: доброволно и с песен на уста те се хвърлят в пламъците на кладите, без да си и помислят за покаяние.

Консоламентумът е придружаван от изричането на свещени слова от страна на „съвършения“. Този пожелава пред Бога на призвания да добие здраве за душата си и утешение за делата си, след което му нарежда да каже седем пъти една молитва. После му подава да чете от Писанието – Евангелие от Йоан („В началото беше словото…“). Катарите признават само Новия завет, и най-вече Евангелие от Йоан. Катарското кръщение приключва, когато „съвършения“ докосне призвания с ръка по главата.

Катарството е ярък пример за общение между Запада и Изтока през средновековието. Причините за неговата масово разпространение са различни. Едни го обясняват най-вече като социален бунт на бедните и угнетените, втори – като общност на „добротата“ (на „добрите хора“ и „добрите християни“), а трети – като масов позив за „нов прочит“ на богословските трактовки.

Илюстрации

Изгаряне на клада на катари:

“Окситански кръст“ – символ на катарите преди Катарския (Албигойския) кръстоносен поход 1209-1229 г.

Крепостта Монсегюр – последната крепост на катарите в Пиринейте, превзета през 1244 г. и възстановена в края на XIII в.

Рисунка от XIII в., изобразяваща един катар в пламъците на кладата: