Мнозина на Запад не разбират какво свързва лявото правителство в Атина с неонационалистическото в Москва. А всъщност гърци и руснаци имат дълга обща традиция.

Мехмед II превзема Константинопол – картина от Фаусто Зонаро (1854-1929)

Пътешествениците от северните страни разказвали при завръщането си за чудесата на Миклагард: пурпур и дворци, храмове пълни със злато, пристанища с богатства от цял свят. Жителите на огромния град били безброй, а стените, които го заобикаляли, били непревземаеми. Звучало като приказка, но Миклагард действително е съществувал – пътешествениците имали предвид Константинопол, центъра на Византийската империя, успяла да противостои на германи, славяни и араби. През десети век тя обхващала долна Италия, части от Балканите и Крим, както и днешните държави Гърция и Турция. Като „втори Рим“ Константинопол се явявал въплъщение на претенцията да е единствен легитимен наследник на римските императори и бранител на християнството.

Набезите на княз Светослав

През 969 император Йоан Цимиски получил обезпокояващи новини от северните граници – там била нахлула голяма руска армия, която опустошавала всичко. Русите и преди това били достигали до бреговете на Константинопол – през 907 и 941, но византийците успeли да ги победят и опожарят корабите им. Но ето, че русите се завърнали – предводителят им княз Светослав отправил към Цимиски посланието „Ние сме мъже на кървавите битки“, а гърците не знаели нищо „за руската сила“.

Император Константин Велики проправя пътя на християнството в Римската империя

Цимиски веднага разбрал, че това е опит за покоряване на приказния Миклагард. За армията на Светослав се смятало, че наброявала 60 000 души. Цимиски мобилизирал всички сили срещу русите и успял да ги разбие. Светослав признал поражението си и в крайна сметка не русите превзели Византия, а византийците Русия – по културен и религиозен път. Киевска Рус се оказала в сърцето на нова Русия. Нейният княз Владимир дори подкрепял Византия с войски, а в знак на благодарност получил византийската принцеса Анна за жена. През 988 князът се покръстил, християнството, внесено от Византия, станало официална религия. Така постепенно възникнала обща култура, а Киев е изграден по примера на Константинопол – с катедралата „Света София“ и Златната порта.

Не след дълго обаче облаците над държавите от източноправославната църква се сгъстили. През 1204 Константинопол бил завзет от кръстоносците, а от 1233 империите на русите станали жертва на монголското нашествие. През 1240 монголите щурмували Киев и от бляскавия град останали само трупове и развалини.

През 1453 султан Мехмед Втори завзел Константинопол, с което сложил край на гръцката империя. Към източноправославната църква била проявена търпимост, но отредената ѝ роля била роля на подчинение. Киевският митрополит се установил в Москва, в новата процъфтяваща държава на русите. През 1472 цар Иван Трети се оженил за Зоя Палеолог, потомка на византийските императори. Именно тя пренесла в Москва византийските дворцови традиции, но не се оправдали надеждите, свързвани с тази сватба – да допринесе за увеличаване на влиянието на католическата църква в Русия.

Москва – третият Рим?

Русите възприели затрогващата красота на литургиите, правото и разбирането за държавата на византийците, според което върховен господар на християнския свят е императорът, а не патриархът, за разлика от папата при католическата църква. Дирите на тази традиция се усещат и до днес: сръбската църква по време на балканските войни от 1992 или руската при Владимир Путин се подчиняват по-малко или повече на държавните ръководители, дори и когато тяхната политика е особено националистическа. И не е случайно това, че феминистките пънкарки от „Пуси Райът“ бяха осъдени, след като протестираха срещу алианса между църква и държава. През 1589 е създадена московската патриаршия, а руският монах Филомет пише: „Москва е третият Рим. Четвърти няма да има“.

Вселенският патриарх Вартоломей с папа Франциск

Векове наред „третият Рим“ водил война с покорителите на втория – османските турци, и в крайна сметка успял през 19 век да ги изтласка от северните брегове на Черно море, Крим и части от Балканите – не става дума само за достъпа до топлите средиземноморски води, а най-вече за наследството на Византия.

Братя по вяра

Освободителната борба в стара Гърция от 1821 насам срещу турците усложнила нещата. Царят се безпокоял от мислите за свобода и национален суверенитет – в никакъв случай той не бил готов да допусне подобно нещо сред поданиците си в епохата на феодална реставрация. От друга страна руснаците симпатизирали на братята си по вяра, а и въстанието в Гърция отслабила османския противник. В битката при Наварин през 1827 бойните кораби на Англия, Франция и Русия разбили османската флота, а една нова офанзива на руснаците по Дунав принудила окончателно турците да дадат свобода на Гърция.

В Русия разбирали гърците по-добре, отколкото на Запад, където убедени елинофили, като лорд Байрон или баварския крал Лудвиг Първи, сякаш забравили, че възхитителната класическа епоха на Перикъл е била цели две хилядолетия по-рано. Между двата народа съществуват множество връзки. Цар Александър Първи предоставил имение на гръцката национална героиня Ласкарина Бубулина. Неговият външен министър Йоан Каподистриас /първият президент на свободна Гърция през 1827/, представлявала Русия на Виенския конгрес от 1815, където дамите до такава степен били впечатлени от екзотичния му чар, че го нарекли „Лъвът“.

източник: www.dw.com

Съхранени са свидетелства от древната българска история за извършване на магически ритуали от страна на българския владетел – кана. В една анонимна византийска хроника е описано как „Крум според обичая си принесъл в жертва, вън от Влахернската врата, много хора и добитък. След това нагазил с нозете си във водата на брега на морето, умил се, поръсил войниците си, които му се кланяли и възхвалявали.“ Българите в езическия си период имали свои магически практики. Описаната в този случай е свързана с жертвоприношения на хора и животни и с магическата сила на водата, докато българският владетел изпълнява ролята на върховен жрец. За различните други магии при българите-езичници можем само да гадаем, защото не са подробно описани в историческите източници.

Не така стои обаче въпросът с шаманистките и тангристките практики на различните близкоизточни и далекоизточни племена, влезли в съприкосновения с християнска Европа по пътя на своите завоевания. Племената на хуните и на тюрките са известни с практикуваните от тях шаманизъм (повече при първите) и тангризъм (повече при вторите). Бързо да се уточни, че шаманизмът и тангризмът съдържат в себе си магия. Затова те са магически практики, каквато практика е описаната с кан Крум по време на опита му да завладее Константинопол през 813 г. Но шаманизъм и тангризмът са родствени с българската езическа магия, без да са едно и също с нея. Липсват преки свидетелства българите преди приемането на християнството да са били тангристи и шаманисти.

Кан Крум пирува след победата над византийците:

Любопитно е да се знае, че шаманизмът и тангризмът по същество не се различават особено един от друг. Само че, при древният тангризъм ханът играе ролята на върховен шаман в ритуала. Спорно е доколко двете могат да се определят като религия. По-скоро става дума за мистични, духовни и магически учения, чиято цел е нравствено усъвършенстване и постигане на близост с отвъдното. Тангризмът е научен термин, който въвежда френският специалист Жан-Пол Ру, за да означи върховния бог в древнотюркския пантеон. Този бог – това е Небето (Тангра). Другите по-важни богове от този пантеон са Умай и Йер суб.

За първи път шаманизъм е описан от византиеца Приск е V в., който имал възможността да прекара известно време и да опише степната империя на великия Атила – Бича божий. Приск твърди, че сред приближените сановници на Атила едни от най-почитаните носят титлата „кам“, т. е. шаман. Техният водач се нарича ата кам – значи шаман баща на всички шамани. Докато с титлата яш кам се означавал човекът, който бил дясна ръка на владетеля. Атила ползвал своите камове (шамани) за близки съветници и посланици в чужди държави.

На какви магии и вълшебства били способни шаманите? Обяснения за това се намират в „Историята“ на Менадър Протектор от средата на VI в. Византийският хронист пише, че „някои хора от тези племена, както ни увериха, имат способността да прогонват нещастието, взимали вещи, които били оплячкосали от римляните, и ги натрупвали на огромна камара. После запалвали клони от кедрово дърво и ги размахвали над струпаните вещи, нашепвайки в същото време тайнствени слова, примесени със звън на камбани и удряне на дайре. Докато извършвали всичко това, изпадали в транс, произнасяйки клетви, посредством, които прогонвали злите духове, обитаващи вещите. На тези хора им се приписвала силата да очистват хорските души и да ги пазят от зли духове.“ За шаманите музиката извиква състояние на транс, към което се стремят. Магическите им слова се пазят в дълбока тайна от непросветени. Огънят, водата и свещеното дърва са задължителни елементи на магията им.

При тангризмът върховен бог е Небето (Тангра), а ханът е негова проекция на земята. По волята на Небето според тангристите се случва всичко на земята. Тъй като владетелят е най-близко до бога (небето), той за народа е и върховният жрец и шаман. Той има магьоснически и свръхчовешки способности. В началото на всяка година каганът (великия хан) на тюрките извиквал най-приближените си хора и ги водел в пещерата на предците, където трябвало да извършат жертвоприношение в тяхно име. А през пролетта същите се събирали отново и в реката принасяли жертва на Небето (Тангра).

Избраният за хан (каган) на тюрките, за да докаже магическите си способности на шаман, трябвало да премине през едно изпитание, в което рискувал живота си. Хранените му хора образували около него кръг, а той оседлавал коня си и яздел вътре с пристегнато на врата си въже. Въжето се пристягало, в очакване той да изрече пророчески слова, за да го пуснат. Ако ли не – удушавали го, значи не е достоен да бъде пратеник на Небето (Тангра).

Тангризъм се практикува и днес като мистично и религиозно учение, макар да липсва върховният жрец – владетелят (хана). Тангристите ходят да се молят в предварително избрана планинска местност, където расте свещената за тях бреза. Сред участниците в култа са само мъже. Ритуалът протича под нашепването на свещени думи и молитви от главния шаман, отправяни към Небето. Запалва се огън. После тръгват да обиколят три пъти брезата, носейки чаши с кумис (кобилско мляко) и с вино в ръце. След като свършат с обиколките, изпиват съдържанието на чашите и заколват агнетата, приготвени за жертвоприношение. Молят Небето да ги дари с плодородие и да ги благослови.

Магическите ритуали в езическо време са много любопитни заради сходствата, които всички имат малко или много помежду си. Тези ритуали са израз на първобитните нагласи у човека.

Шаманистки ритуал:

http://tatarkam.livejournal.com/197679.html

Шамани от племето на бурятите:

http://paranormal-news.ru/news/shamanskaja_bolezn/2011-10-04-3826

Съвременни тангрианци:

http://rus.azattyk.org/content/kyrgyzstan_religious_situation/25079518.html

За да заслужи някоя знакова система да бъде наречена писменост, трябва съдържанието ѝ да е преминало през вековете и да е достигнало до нас днес. Това значи, че трябва въпросното съдържание някога да е категорично разчетено и тази знакова система да се е сдобила с традиция в четенето си. Такива знакови системи – азбуки – са например гръцката и латинската. Тяхното четене има непрекъсната традиция от преди Христа до днес.

Знакова система, която не се е сдобила с традиция и затова е изчезнала – това са древните български руни. Българските руни са протописменост. Опитите за разчитането им продължават. Това ще рече, че съдържанието им е останало недостъпно или недоизяснено за нас днес. Освен това традицията им е прекъсната, заради повсеместното възприемане на глаголицата и кирилицата в българската държава след IX в. Затова българските руни не могат да се дефинират като писменост, тъй като по съдържанието, което предават, все още се спори, а традицията им е хронологически недоизяснена и прекъсната.

Въпреки това руните са показател за напредналото развитие на българите. Те са ясен белег за българска същност, който се запазва за известно време дори след приемането на християнството (след 865 г.). Знае се, че прабългарските административни титли продължават да се използват и при християнските царе Симеон Велики  (893-927) и Петър I (927-970). Титлите ичиргу боил, канартикин, кавхан, миник и пр., характерни за езическа България, ги има и в първите десетилетия на християнството. Същото е и с руните.

Най-много на брой рунически надписи има в българския манастирски комплекс в Мурфатлар, в днешна Румъния, който е съществувал в периода от края на IX до XI век. Там българските монаси са издълбали около 60 рунически надписа. Заедно с тях в комплекса са засвидетелствани надписи на глаголица, кирилица и с гръцки букви. Видно е за каква висока образованост става дума в средите на българското духовенство – с колко различни графични системи са си служели българските монаси.

Изглед на манастирския комплекс Мурфатлар отвън.

Изглед на манастирския комплекс Мурфатлар отвътре.

Най-вероятно е руните да са представлявали вид тайнопис. Още от езическо време руните са имали култово предназначение и с тях са си служели българите, занимаващи се с магически ритуални практики – жреците колобри. След приемане на християнството пък с руни известно време си служат монасите.

Опит за разчитане на рунен надпис от църква B1 в Мурфатлар – Басараби, Румъния.

Български руни има в крепостта Слон в Карпатите, в Шудиково, Сърбия, в Плиска, вероятно върху съкровището от Над Сент Миклош и др. Руните са важни и защото очертават границите на разпространение на българската държава.Остава открит въпросът, от къде българите са възприели руните и възможно ли е руните да са някакво оригинално, българско явление. Факт е, че дълго време се е търсило родство на българските с тюркските руни.

Съкровището от Над Сент Миклош  – Снимка: http://www.spacedmm.com/?space=10&type=image&detail=5226

Образцов паметник на тюркските са Орхоно-енисейските надписи, разчетени от Томсен и Радлов. Сведенията от тях се отнасят за събития от началото на VIII в (за Кюлтегин, Билге хан и Тонюкук от каганата). Някъде около това време и в Дунавска България се употребяват руни. Наистина, на външен вид има голяма прилика между едните и другите руни, но тя подвежда. Българските руни не могат да бъдат разчетени по метода, използван за разчитане на тюркските. Това кара изследователите да търсят родство с други източни писмени традиции.От една страна, проследимо е културно влияние на Персийската империя, продължило векове наред. Твърде вероятно е и друго, на което се настоява напоследък – за влиянието на сирийски християнски проповедници сред „варварите“ в Прикавказието. Именно под това влияние да е „произведен“ и българският тайнопис – руните. Проблемът остава отворен.

Руните са част от българското културно наследство, което трябва да се познава и почита. Тяхното разчитане ще разбули мистерията на езическите култове на българските жреци.