Един от великите лидери в историята ни и главен апостол на Априлското въстание Георги Бенковски, има изключително интересен и наситен със събития живот. Името му не е това, с което влиза в историята.

Името, с което се ражда Бенковски е Гаврил Груев Хлътев. Родният му град е Копривщица. Гаврил се ражда на 21 септември 1843 г в семейството на дребния търговец Грую Хлътев. Тъй като баща му умира рано, малкият Гаврил трябвало да напусне училище и да учи занаят. Учил терзийство, но решил, че е безперспективно. След това става чирак при абаджия, не след дълго се отделя и започва търговия.

Младежът бил умен и енергичен и успешно търгувал по пазарите в Цариград и Анадола. В краткия си живот Гаврил Хлътев се занимавал с много работи, живял на много места. Овладял 7 езика. Живее нашироко и дружи със синовете на богаташите в Измир, Цариград, Анадола, Александрия. В един момент решава да зареже всичко и заминава за Букурещ, където пламва интересът му към революционното дело покрай Стоян Заимов. Включват го в групата, която има задачата да опожари Цариград. Това трябвало да всее смут в Османската империя, но след като пристигат там, Ботев отменя задачата, за да не навреди на освободителното движение в България. Точно тук Гаврил взима паспорта на Антон Бенковски, полски емигрант, като сменя Антон с Георги.

Връщайки се в България, Бенковски става помощник-апостол на Панайот Волов в Четвърти революционен окръг. Волов осъзнава, че Бенковски притежава невероятни лидерски качества и го прави главен апостол. Красноречиви са думите на Атанас Буров за Бенковски: „Питате ме, господин Памукчиев, защо слагам Панайот Волов в числото на четиримата най-велики българи. Слагам го, защото само той, подчертайте това, само той, единствен човек в българската история се отказа от поста си, от правата си, от славата, от суетата, от всичко — за Отечеството си, за България. Когато го избират за апостол, за главен апостол на Четвърти революционен окръг в Гюргево, през зимата на 1876 година, той взема за помощник Георги Бенковски — един прост караабаджия от Копривщица. И после, като вижда, че този прост караабаджия е гений, че е роден за водач, за пълководец, че е по-добър и по-достоен от него, предава нему своите пълномощия, той минава на втора линия, а Бенковски излиза начело.

Такъв случай в световната история няма. Това е един-единствен случай. И това го прави българинът от Шумен — Панайот Волов…“

Той покорявал всички с неизчерпаемата си енергия и оптимизъм. Захари Стоянов разказва за първата си среща с него с огромно уважение. Прави му впечатление, че смело дава наставления на четирима души едновременно, осанката му е величествена, героична. Не понася някой да бездейства край него.

След като на 20 април 1876 г Бенковски получава Кървавото писмо от Каблешков, Бенковски изважда сабя и тръгва с коня си, последван от Райна Княгиня с извезаното за въстанието знаме. Павел Бобеков остава в Панагюрище и се заема с отбраната на селището, а Бенковски оглавява Хвърковатата чета, за да вдигне въстаниците от останалите населени места в района. Облечен с пищна въстаническа униформа, с калпак с пера, чужденците, които работели по железницата го помислили за българския княз. Още по-учудени били, когато започнал да разговаря с всеки един на родния му език. Дори се включват в Хвърковатата чета.

Бенковски е наясно, че въстанието няма да успее, но той знае, че раната, която „е отворил в сърцето на султана“ ще отслаби враговете. Панагюрище е опожарено, а хората жестоко изклани.  Бенковски тръгва към Румъния. На път към Румъния той преминава през Балкана и стига до Рибарица. Убит е край селото, преминавайки по моста през река Костина. Предава го българин. Той обещал на групата бунтовници, че ще им съдейства да стигнат безпрепятствено до Троянския манастир. Турците отсичат главата на мъртвия войвода, за да докажат, че е убит и да я разнасят из София за назидание.“  Кървавото кладенче и днес напомня за позорното предателство и за величието на младежа, повел стотици след себе си в името на свободата. Тялото на Бенковски тайно е погребано в старата църква в Рибарица от една старица.

Автор: Десислава Михалева

На 23 април 1945 г. на Хитлер било съобщено, че командирът на 56-и танков корпус генерал Хелмут Вайдлинг е преместил щаба си и вече е на запад от Берлин – въпреки, че трябвало да го защитава срещу Червената армия, която настъпвала от изток.

Въз основа на този слух Хитлер заповядал генералът да бъде разстрелян. Но Вайдлинг дошъл направо в бункера на фюрера, където се криели висшите ръководители на нацисткия райх, и съобщил, че слухът е изцяло лъжлив, а истината е точно обратната – неговият щаб е почти до самите предни окопи.Тогава Хитлер променил решението си и на 24 април го назначил за командващ на отбраната на Берлин.

Когато генералът научил това, казал: „Щеше да е по-добре, ако ме беше разстрелял!“, но все пак приел новото си назначение.

Оказало се, че Хитлер бил впечатлен от смелостта на Вайдлинг, който не избягал от фронтовата линия. Фюрерът вече нямал на разположение почти никакъв що-годе способен офицер, комуто да повери отбраната на града. Той се канел да превърне тази отбрана в немска версия на битката за Москва: да победи съветската армия в отбранително сражение и да премине в контра-настъпление.

Разбира се, налудничавите му планове не можели да бъдат реализирани и от най-способния генерал. Ден след ден последните немски части, съставени от останки на разгромени подразделения, от опълченци и юноши от „Хитлерова младеж“ („Хитлерюгенд“), отстъпвали и развявали бели знамена.

Вайдлинг докладвал всеки ден на Хитлер за обстановката. На 30 април фюрерът разбрал, че по-нататъшната борба е безнадеждна, убил любимото си куче, а след това се самоубил заедно със съпругата си Ева Хитлер (Браун).

Когато научил това, сутринта на 2 май генерал Вайдлинг се предал на руснаците, подписал акт за капитулация и наредил на останалите германски войски в столицата да прекратят съпротивата. Битката за Берлин приключила. На 3 май 1945 г. Вайдлинг вече давал показания на съветските следователи в щаба на разузнаването на 1-ви Белоруски фронт.

Тези показания са крайно интересни, за да бъде разбрана обстановката сред кръговете на немското командване в края на Втората световна война.

Вайдлинг, подобно на много свои колеги-офицери, се оплаквал от деградацията на германското командване по време на войната; деградация, причинена от желанието на Хитлер лично да контролира действията на всички войски: „Трябва да отбележа, че руснаците по време на войната отидоха далеч напред в тактически смисъл, а нашето командване отстъпи назад. Нашите генерали са парализирани в действията си. Командващият армия няма право да прехвърля по своя преценка батальон от един сектор в друг без разрешение от Хитлер. Това много пъти причиняваше гибелта на цели съединения. Да не говорим командирите на дивизии и корпуси – те са лишени от възможността да действат според обстановката, да проявяват инициатива. Всичко трябва да се прави по заповед отгоре и тези заповеди често не съответстват на положението на фронта“.

Въпрос на следователя: „Какви бяха заповедите на Хитлер за отбраната на Берлин? Осветете създаденото положение в Берлин в момента на вашата капитулация“.

Отговор: След като бях назначен за командващ отбраната на Берлин, получих заповед от Хитлер да защитавам града до последния човек. От първия момент ми беше ясно , че няма начин да направя това с надежда за успех. С всеки изминал ден положението на бранителите се влошаваше, руснаците затягаха обръча около нас, като с всеки изминал ден се приближаваха към центъра на града. Аз докладвах всяка вечер на Хитлер за обстановката и положението. Към 29 април положението с боеприпасите и храната стана много тежко, особено с боеприпасите. Разбрах , че по-нататъшната съпротива от военна гледна точка е безумно и престъпно. На 29 април вечерта, след като докладвах час и половина на Хитлер и подчертах, че няма възможност за продължаване на съпротивата и всички надежди за снабдяване чрез самолети са рухнали, Хитлер се съгласи с мен и заяви, че е дал специална заповед за прехвърляне на боеприпаси със самолети и, ако на 30 април ситуацията с доставката на боеприпаси и храна по въздух не се подобри, той ще разреши изоставянето на Берлин и войските да опитат да пробият обръча“.

Това била последната среща на Вайдлинг и Хитлер. На другия ден фюрерът се самоубил и генералът веднага се възползвал от това: „ Дадох заповед на звената, които могат и искат, да си пробиват път, а другите да сложат оръжие. На 1 май в 21 ч. събрах служителите от щаба на 56-ти танков корпус и тези от щаба за отбраната на Берлин с цел да решим дали ще си пробиваме път или ще се предадем на руснаците. Аз заявих, че съпротивата е безполезна, че излизането от „котела“ означава просто да се влезе в друг „котел“. Всички ме подкрепиха и в нощта на 2 май аз изпратих полковник фон Дюфинг като парламентьор при руснаците с предложение за прекратяване на съпротивата на немските войски. Макар да бях командир на отбраната на Берлин, положението в града беше такова, че се почувствах в безопасност само при руснаците“.

Впоследствие генерал Хелмут Вайдлинг е осъден за военни престъпления, които признава, че са извършени на територията на СССР под негово командване. Осъждат го на 25 години затвор. Той умира през 1955 г. в град Владимир, също там е погребан.

През 1996 г. посолството на Германия в Москва подаде молба генерал Хелмут Вайдлинг да бъде реабилитиран. Молбата беше отхвърлена като неоснователна.

–

В края на март 1796 г. в Италия се появила нова важна фигура – 26-годишният генерал Наполеон Бонапарт, поставен начело на френската т. нар. „Италианска армия“.

С неговата поява започнали и първите победи на този театър на военните действия. Те повишили авторитета на френското правителство.

Младият генерал не мислел да спре дотук: зад областта Пиемонт, която той завладял, лежала обширната Ломбардия със столица Милано – най-богатият град на Италия. Проблемът бил само, че трябвало да се разгроми стария австрийски фелдмаршал Йохан Болио, който защитавал Ломбардия с 25-хилядна армия, превъзхождаща французите по кавалерия. Трудното в настъплението към Ломбардия било не само присъствието на боеспособна и голяма австрийска армия, но и в топографията на самия регион: австрийците и французите били разделени от река По.

Преодоляването на водни прегради открай време е сериозно главоболие за всички пълководци. Това с пълна сила важи за Северна Италия, осеяна с речни долини, където се намират много места, удобни за отбрана.

Генерал Бонапарт обаче не отстъпвал в трудни ситуации. Той обявил публично, че смята да прекоси реката при Валенца. В това нямало нищо чудно – след предишните безумни и дръзки атаки на французите, Болио можел да очаква всякакви изненади от Наполеон.

Междувременно Бонапарт тайно изпратил в Пиаченца отряд, съставен от елитни гренадирски и карабинерски роти. Този корпус под командването на смелия офицер Никола Далман станал първообраз на бъдещата императорската гвардия, защото за карабинери и гренадири избирали най-добрите сред добрите. На 5 май 1796 г. отрядът на Далман, комуто била предоставена цялата малобройна френска кавалерия, тръгнал към Пиаченца и изминал около 80 километра за 30 часа. Щом достигнали реката, французите разбили австрийските постове и светкавично прекосили По.

Планът на Бонапарт бил Далман да прехване ариергарда на Болио чрез прекосяването на По при Пиаченца – а веднага, щом вниманието на австрийския командващ се насочи към Далман, той самият да удари Валенца с основните си сили.

Тази маневра се оказала напразна: без да чака действията на Бонапарт, Болио решил да се премести отвъд река Тичино. Тогава разбрал за френската преправа при Пиаченца. Понеже знаел, че корпусът на Далман е слаб и малоброен, Болие хвърлил всичките си сили срещу него. Но френските дивизии, които се притекли в помощ на Далман, не позволили на Болио да обърне хода на битката. Австрийският командващ, потиснат от неуспеха, отстъпил към река Адуа.

Бонапарт бил много недоволен, защото се надявал с един решителен удар да сложи край на цялата австрийска армия. Все пак операцията на Далман при Пиаченца освен, че позволила цялата армия да се прехвърли спокойно на северния бряг на По, но и потиснала бойния дух на австрийското командване и неговите войници. Следващата цел бил град Лоди, където Болие планирал да прехвърли армията си през Адуа. Преправата и оттеглянето на австрийците били прикривани от корпуса на генерал Зеботендорф в състав от около 7000 души.

В суматохата на боя австрийците нямали време да разрушат моста над Адуа, а когато се сетили за това, било твърде късно – оръдията близо до моста не можели да го унищожат поради действията на френската артилерия. Така или иначе, използването му било проблематично: при дължина над 200 метра ширината на моста над Адуа не надвишавала 5 метра, което правело атаката самоубийствена. Да не говорим, че и самата атака била нецелосъобразна – австрийците и без това не можели да попречат на прехвърлянето на французите, и всеки момент щели да се оттеглят към своите главни сили.

Зеботендорф можело да бъде оставен си тръгне спокойно и френската армия да премине без никакви затруднения, но Бонапарт бил вбесен. Неговите около 30 оръдия премахнали всяка възможност на австрийците да унищожат моста, а до 18.00 ч. се приближили основните сили. Те формирали гигантска колона с дълбочина 500 (!) редици и ширина 6 души по фронта.

Тези сили били хвърлени директно в атака срещу картеча на противника и редиците на австрийската пехота. Това било страшно, а и просто безсмислено.

Френските гренадири, които се спуснали в атака, били посрещнати със залпове, нанасящи ужасни загуби – просто било невъзможно да не се улучва в такава маса от хора. Изправени пред подобен отпор, дори елитните френски части трепнали. Но само за миг: техните командири се втурнали начело на своите войници – самият Далман, бъдещият маршал Масена, началник-щаба на армията Бертие. Те увлекли войниците със себе си, австрийските оръдия били пленени и разчетите им избити, а вражеската пехота побягнала – още повече, че връхлетяла и френската кавалерия.

Битката при моста на Лоди станала повратна точка не само за Ломбардската кампания на младия генерал Бонапарт, но и за цяла Франция. На пръв поглед тази атака изглежда смела и блестяща, и все пак безсмислена – австрийците така или иначе щели да се оттеглят и загубите да бъдат избягнати: а сега всеки десети французин, участвал в атаката, загинал или бил ранен.

Но все пак моралното въздействие, което оказала битката при Лоди, било голямо. Френските войници повярвали в непобедимостта на младия генерал, който на шега бил произведен от редник в ефрейтор: именно при Лоди се появил прякорът на Наполеон „Малкият ефрейтор“. Вярата в лидерския талант и гениалността на Бонапарт вече била абсолютна. Самият Бонапарт пише за битката: „Едва вечерта след Лоди повярвах, че съм избраник на съдбата и, че мога да постигна онова велико нещо, което дотогава беше само моя фантастична мечта“.

В битката при Лоди французите загубили 200-300 души, а австрийците – 500-600 убити и ранени и 1700 пленени. Победата била пълна.

Така изгряла звездата на Наполеон.

–