Още
    Начало Блог Страница 34

    Загадъчният пръстен от древен Пилос

    Комплексът от древни паметници от микенската епоха, разположен в близост до град Пилос, е известен като „Двореца на Нестор” – кръстен на царя на древния град Пилос, герой на поемите „Илиада” и „Одисея”.

    „Дворецът“ е открит през 1939 г. от американския археолог Карл Блеген. Систематични разкопки на този паметник се извършват постоянно, като са прекъснати само по време на Втората световна война. Смята се, че дворецът е построен около 1300 г. пр. Хр. и разрушен приблизително през 1180 г. пр. Хр.

    „Ахатът с битката от Пилос“ – скъпоценен камък, гравиран с дизайн, който може да бъде подпечатан върху глина или восък (Снимка: Университетът в Синсинати)

    През 2015 г. съпрузите-археолози Джак Дейвис и Шарън Стокър от университета в американския град Синсинати, които работят в Пилос от четвърт век, открили гроб с размери 2.4 на 1.5 метра, който съдържал останките на дървен ковчег със скелет на мъж. Горната част на погребението се намира почти на нивото на повърхността, но изненадващо тя останала недокосната в продължение на 35 века.

    До покойника лежал бронзов меч, украсен със злато и слонова кост, и кинжал със златна дръжка. Погребението съдържало множество украшения: перлени мъниста, пръстени, огърлица. Също така имало златни, сребърни и бронзови съдове, резбовани печати. Интересно е, че в това воинско погребение лежало бронзово огледало, както и шест гребена от слонова кост.

    Печатът първоначално е бил покрит с варовик и е отнело една година за да бъде почистен и възстановен (Снимка: Университетът в Синсинати)

    Сред предметите, изпратени от разкопките в музея, имало и малък обработен ахат, дълъг само 3.6 сантиметра, чиято повърхност била покрита с варовиков налеп. В гробницата той лежал до дясната ръка на погребания човек. Камъкът не привличал много внимание и трябвало да чака дълго време, докато учените почистват и изследват по-големи артефакти. Но накрая те стигнали до тази находка и установили, че пред тях е едно от най-великите произведения на микенското изкуство. Върху ахата била врязана с невероятно умение сцена на битка.

    Двама воини са се сблъскали в гибелен двубой. Единият е въоръжен с меч, другият – с копие и щит. Въпреки, че вторият воин е по-добре въоръжен, противникът му побеждава. Той е на път да нанесе смъртоносен удар с меч в шията. Трети воин вече е убит, тялото му е паднало, а мечът му лежи под краката на другите двама бойци.

    Рисунката, която се вижда от лицевата страна на печата „Ахатът с битката от Пилос“ (Снимка: Университетът в Синсинати)

    Древният резбар е успял да предаде най-фините детайли в мускулите на воините. Проблемът е обаче сериозен и напълно необясним: за да оцените напълно неговото умение, трябва да използвате микроскоп. Размерът на някои детайли в изображението не надвишава половин милиметър. Възхитителното е, че образът на човешкото тяло е на такова ниво на детайлите и мускулатура, което не се среща никъде преди класическия период на гръцкото изкуство, който настъпва чак след 1000 години. Най-изумителното е, че изкусно изрязаната бойна сцена е старателно издълбана върху парче твърд камък с размери само 3.6 сантиметра дължина. Много подробности, като сложната украса на оръжията и детайли от украшения, стават ясни само когато се гледат с помощта на камера с мощен обектив и фотомикроскопия. Майсторството на ахата от Пилос не може да се сравни с нищо от минойско-микенския свят, открито по-рано. И това поставя по-сериозен въпрос: как това променя нашето разбиране за гръцкото изкуство в бронзовата епоха? Изглежда, минойците са имали изкуство, каквото никой никога не е допускал. Това показва, че тяхната способност и интерес към визуалните изкуства, особено към движението и човешката анатомия, надхвърлят онова, което ни било известно до днес. Това само по себе си е просто необичайно. То налага нов прочит на еволюцията и развитието на гръцкото изкуство. Този ​​пръстен трябва да бъде включен във всички бъдещи текстове по история на изкуството.

    Направено е и друго впечатляващо откритие. Докато обсъждали значението на сцената, изобразена върху ахатовия пръстен, учените открили, че очертанията на картината съответстват на конкретни съзвездия. Виждаме дългокос воин в стремителна атака с меч, нанасящ смъртна рана на противника. С лявата ръка той държи украшението върху шлема на воина с копие. Тази фигура може да се нарече Мечоносец.

    Поради малките размери на печатния елемент и изпъкналостта на камъка, много от миниатюрните детайли се виждат само чрез фотомикроскопия (Снимка: Университетът в Синсинати)

    Фигурата на воин-копиеносец , върху когото мечоносецът стоварва меча си, е защитена от голям щит с доста сложна форма на ромб. Дясната ръка на копиеносеца държи дълго копие. И накрая, третата фигура е очевидно на убит воин, чието безжизнено тяло е застинало в изкривено положение. Детайлите на тази сцена много напомнят очертанията на реални съзвездия, видими на нощното небе. Както е известно, небесните съзвездия са били в основата на много други произведения на античното изкуство и древните митове. Тук трите фигури схематично представят нощното небе, съдържащо съзвездията Херкулес, Офий („Змия“), Корона Бореалис („Северна корона“) и „Скорпион“. Съзвездието „Стрелец“ също е включено в схемата.

    По този начин освен, че показва великолепно художествено умение, древният микенски художник, изработил пръстен от ахат в 1450 г. пр. Хр., успял да представи супер-миниатюрна бойна сцена по такъв начин, че да отразява контури от безкрайното царство на небесните съзвездия.

    „Абсолютната“ монархия

    Многократно в различни исторически монографии, статии, предавания и т. н. Може да се прочете или чуе фразата „абсолютна монархия“.

    По принцип хората се пристрастяват към клишета и шаблони, защото това ги освобождава от необходимостта да мислят и правят собствени изводи. Това особено се отнася за исторически явления и личности. Т. нар. „абсолютизъм“ е такъв исторически шаблон. Обикновено той се използва по отношение на европейските монархии, особено на западноевропейските страни с монархически традиции, които традиции са основани върху древното германско обичайно право.

    Едни от най-разпространените определения за „абсолютизма“ са от типа на следното: „Абсолютизъм“ (от латинското absolutus – безусловен, неограничен) – държавна система в Западна Европа в късния етап на доиндустриалната ера, характеризираща се с отказ от представителните институции и пределна концентрация на властта в ръцете на монарха“. Приблизително това се повтаря с хиляди монографии, популярни книги и учебници. Къде са неточностите в тази дефиниция?

    Да започнем с това, че не е имало никакъв „отказ от институции“. В еталонната „абсолютна монархия“ на „краля-слънце“ Людовик ХІV никой не се е отказвал нито от Генералните щати, нито от парламента.

    „Най-абсолютния“ от френските монарси, Людовик XIV. Снимка: Уикипедия

    Природата на кралската власт била тройна. Нейният характер се определя от три черти: християнска, феодална и „романска“.

    Първа черта: „най-християнският крал“. Така започват да се наричат ​​царете на франките още след кръщението на Хлодвиг (466-511) и църковната коронация на първия крал от династията на Каролингите, Пипин Къси (714-768). Кралят на франките бил свещена фигура и трябвало да посвети царуването си в служба на Църквата, да използва властта, за да утвърждава единствената истинна християнска вяра, защото отговарял за спасяването на душите на своите поданици. Той приемал причастие като епископ и получавал епископски почести.  Обаче не коронацията го правела монарх – а самият той бил избран от Бога още по рождение. Светият обред само затвърждавал легитимността на кралската власт.

    Втора черта: „кралят, нашият господар“. По този начин поданиците наричали монарха, следователно той заемал най-високата стъпка във феодалната йерархия, защото йерархичната васална стълбица водела към подножието на трона. Всички сеньори били или васали на краля, или васали на негови васали.

    Трета черта: „Ваше величество“. Франциск I (1515-1547) става първият монарх, когото наричали „Ваше величество“ – титла, присъща дотогава само на императорите на Свещената Римска империя. Така се подчертавало равенството на френския монарх с императора. В същото време луксът на кралския двор растял и придворните ритуали се усложнявали. Скоро под влиянието на идеите на италианския Ренесанс се утвърдила концепцията за държавата като единно общо тяло, чиято естествена глава е кралят. Той посвещавал себе си на държавата. Това се отразявало в нарастващата театрализация на ежедневието на монарха.

    Какви правомощия имал френският монарх? Те били доста обширни: да върши справедлив съд (с право на помилване); да обявява война, да влиза във военни съюзи, да сключва примирия и договори; да издава закони и укази без ограничения; да сече монети, да събира данъци и такси; да дава благороднически титли и да създава чиновнически длъжности. Принципите на кралската власт били утвърдени в основните закони на кралството.

    Основният принцип бил непрекъсваемост на монархическата власт, при това само по мъжка линия. Тази приемственост се изразявала във формулата: „Кралят е мъртъв. Да живее кралят!”, която показвала, че кралската власт не е била прекъсната нито за секунда. Символично е, че канцлерът – дясната ръка на монарха, никога не носел траур за краля.

    Вторият най-важен принцип бил законността на краля. Веднага след като суверенът умирал, законният му наследник (най-възрастният от роднините от мъжки пол, родени в законен брак) автоматично се превръщал в крал, независимо, че коронацията и помазването все още предстоели.

    Принципът на неотчуждаемостта на кралския домейн (личните кралски имоти) означавал, че той не може да се разделя между братята на краля. Смятало се, че кралят получава домейна като зестра при сключване на брак с държавата и можел да използва доходите от него – но не и да се разпорежда със самия домейн.

    Така кралят имал повече отговорности, отколкото права. Той не бил автократичен владетел като източен деспот, а крал според Божията воля, закон и обичай. И тези обичаи били истинските господари на държавата. Те били непоклатими и свещени, защото зад всеки от тях стояла древна традиция. Да се наруши тя означавало да се наруши божествения закон.

    Съответно френският монарх бил абсолютен и едновременно ограничен. Можел да си позволи всичко – но само в рамките на закона. Самият той не можел да бъде съден и в този смисъл стоял над закона – но и не можел да го заобиколи във взаимоотношенията със своите поданици. Той не можел да промени реда за наследяване, да отчуждава държавни земи, нямал право да лишава поданиците си от живот, свобода или собственост, нямал право да налага неутвърдени от парламента данъци, да затваря и екзекутира без съд когото и да било. Кралят имал законодателна инициатива, но трябвало да координира всеки закон с представителните органи – парламент и Генерални щати.

    Съответно, в съзнанието на французите въобще не съществувало равенството: „крал = закон“, от който уж следвала известната теза за „най-абсолютния“ от френските монарси, Людовик XIV: „Държавата – това съм аз“. Така става ясен смисълът на прочутата фраза на крал Франциск І Валоа (упр. 1515-1547): „Господи, колко тежка е тази корона, за която си мислех, че е твоят дар за мен!“ 

     –

    Български манастири и църкви: Басарбовски манастир

    Басарбовският манастир е единственият действащ скален манастир днес на територията на България. Разположен е до река Русенски Лом, в покрайнините на село Басарбово.

    Манастирът е изключително ценен за български и румънски туристи и вярващи. Хиляди хора посещават уникалния манастир, за да получат изцеление. Говори се, че страдащите от забалявания на очите оздравяват напълно след като се измият с водата от кладенеца в двора на манастира. Според легендата, той е бил изкопан от Димитър Басарбовски.

    Басарбовски манастир. Снимка: Уикипедия

    Но да започнем от самото начало. Манстирът съществува от 13 век насам, от времето на Второто българско царство. През 14 век изживял своя възход. Тогава манастирът е бил собственост на влашкия княз Иванко Басарба – тъст на цар Иван Александър, оттам и името на селището до манастира.  Хората говорят, че Влад Дракула е идвал в обителта.

    Манастирът е бил изоставен през 17 век. През 1675 г. се ражда и патрона на манастира – Димитър Басарбовски. За него пише дори Паисий в своята „История славянобългарска“. Той отглеждал овце до с. Басарбово. Толкова обичал всичко живо на Земята, че дал обет винаги единия му крак да е бос, когато ходи. Това се случило след като случайно натъпил малки пиленца.

    Басарбовски манастир. Снимка: Уикипедия

    След като решил, че ще постъпи в манастир, Димитър тръгнал по реката /Русенски Лом/ и попаднал на манастир в пещера. Заселил се там и живял до дълбока старост. В последните години му било трудно да се катери по стъпалата, за да влиза в килията си. Построил си колиба до реката и до нея изкопал кладенец. Точно този кладенец се смята за лечебен днес. А примерите не са един и два.

    Легендата разказва, че Димитър починал, лежейки между два камъка. Тялото му се съхранило дълго време непроменено. Реката, обаче, придошла и го отнесла. Крила го цели 33 години. Сляпа девойка сънувала Димитър, който ѝ посочил точно къде се намира тялото му. Тя разказала на хората за съня си. Тялото на Димитър било намерено точно на това място, а момичето прогледнало.

    Басарбовски манастир. Снимка: Уикипедия

    Поставили мощите на светеца на втория етаж в манастира в каменно легло, покрито с плоча. Кръстили манастира на негово име.

    През 1774 г. ген. Салтиков, след победата си в Руско-турската война, се поклонил пред мощите на светеца и пожелал да ги отнесе в Русия. Договорил се с манастира и на път за дома, спрял в Букурещ. Там върлувала чумна епидемия. С пристигането на мощите в града, болестта спряла. Всички решили, че това е заради светеца и поискали мощите му да останат в Букурещ. Днес мощите на св. Димитър Басарбовски се съхраняват в сребърен ковчег в катедралата „Св. Св. Константин и Елена“ в Букурещ, а той е обявен за покровител на града.

    Басарбовски манастир. Снимка: Уикипедия

    През 1937 в манастира идва монахът Хрисант и започва да го обновява. Черквата на манастира е издълбана високо в скалите, като до нея водят каменни стъпала. Пред входа й се намира скалната ниша, на която е лежал Димитър Басарбовски. Южната стена на черквата е изградена от каменни блокове. Вляво от нея има жилищно помещение, състоящо се от две килии, украсено отвън със съвременни стенописи. В черквата няма запазени стенописи. Има иконостас с икони от 1940 г., изработен в Русе. Най-ценното там сега е възрожденската икона с изображение на Св. Димитър Басарбовски и житийни сцени от 1803 г. с частици от мощите на светеца. В отделна тясна пещера се намира гробът на отец Хрисант, издълбан от самия него и релефно портретно изображение, изработено през 1957 г. от художника Петър от Разград.

    Автор: Десислава Михалева

    Битката при Егоспотама и краят на Пелопонеската война

    След 413 г. пр. Хр. Пелопонеската война между Атина и Спарта се водела главно на море. В онзи етап на конфронтацията спартанците успели да сключат съюз с Персия. Това им осигурило парите, с които строели бойни кораби. Постепенно атиняните губели съюзниците си, много от които се присъединявали към Спарта.

    Решаваща била ролята на спартанския пълководец и дипломат Лисандър. През 407 г. пр. Хр. той спечелил сражението при Нотия. През 405 г. пр. Хр. спартанците продължили да получават персийски пари, с които продължавали да строят флота си.

    Първо Лисандър превзел един от последните градове, верни на атиняните – Кедрия, след това десантирал войски в Хелеспонт и превзел Лампасак. Атинският флот го следвал плътно и спрял до устиета на рекичката Егоспотама – на отсрещния бряг на Хелеспонт.

    Снимка: weaponsandwarfare.com

    Четири дни атиняните и спартанците излизали в открито на море, но не влизали в бой. Разузнавачите на Лисандър следели действията на атинските моряци след всяко завръщане. Тогава атиняните напускали корабите и се разпръсквали по брега. Атинският флот бил далеч от селища и войниците трябвало да се отдалечават доста от лагера, за да купуват храна. Така продължило 4 дни.

    Докато атиняните лагерували на брега, от Тракия пристигнал прогоненият атински изгнаник Алкивиад. Той предложил на своите съграждани помощта на тракийските царе, при условие, че му дадат да участва в командването на войските. Атиняните обаче го изгонили.

    На петия ден от противостоянието, след като атиняните се опитали безуспешно да предизвикат спартанците на бой и след това се върнали до пристана си, Лисандър заповядал на екипажите си да започнат битка.

    Спартанските кораби се устремили в атака, а атинската ескадра била напълно изненадана. Повечето от корабите били без екипажи и не можели да се противопоставят. Атиняните, разпръснати по крайбрежието, били пленени или избягали. За битка се оказали готови само 8 кораба под командването на стратега Конон и държавната трирема „Парал“. Осъзнавайки, че битката не може да бъде спечелена, Конон с малката си ескадра избягал от пристанището. „Парал“ се завърнал в Атина, за да съобщи за бедствието, а Конон отплавал при Евагор, владетелят на град Саламин в Кипър. Оцелели само 12 триери от общо 180.

    След победата Лисандър заповядал пленниците да бъдат превозени до Лампсак. Той поканил своите гръцки съюзници да решат съдбата им. Те припомнили престъпленията на атиняните в тази война, в частност убийството на пленници, извършено по заповед на стратега Филокъл. Решено било да отсекат десните ръце на пленените врагове.

    Лисандър освободил пленените атински воини. По негово нареждане бил екзекутиран само стратегът Филокъл като отмъщение за избитите от него спартански пленници.

    След победата започнало триумфалното шествие на Лисандър по градовете на Егейско море. Последните верни на атиняните градове в Хелеспонт, Тракия и на Егейските острови отваряли портите си пред победителя. Лисандър се отнесъл милостиво към атинските гарнизони. Той им позволил да напуснат градовете и гарантирал безопасността им, ако тръгнат за Атина.

    Лишени от флота и съюзници, атиняните се съпротивлявали около година. След обсада и настъпилия глад Атина капитулирала. Победените били принудени да съборят Дългите стени, които гарантирали безопасността на полуостров Атика. Пелопонеската война, която продължила 27 години, завършила.

    Победата при Егоспотама превърнала Спарта в най-силния гръцки полис. Но нейната политика след победата довела до нови войни. Конон, който се спасил и избягал на Кипър, 11 години по-късно, командвайки персийска ескадра, разгромил спартанците в морето и отмъстил за поражението си при Егоспотама.

    Как пилотска грешка едва не предаде секретен самолет на НАТО

    Човек допуска грешки и всеки от нас може да попадне в някаква глупава ситуация. Но една грешка може да струва твърде скъпо, особено ако сте военен пилот и пилотирате нова секретна разработка. Преди 53 години фронтовият изтребител трето поколение МиГ-21, гордостта на съветските производители на самолети и най-засекретният самолет в СССР, погрешно кацнал на военно летище, собственост на НАТО.

    На 13 февруари 1967 г. капитан Федор Зиновиев не само пилотира тайна модификация на реактивния изтребител МиГ-21ПФМ, а и ръководи група от 4 самолета. Те трябвало да бъдат прехвърлени на съветско летище в ГДР от авиозавода в град Луховици, близо до Москва, където модернизирали самолетите. Дестинацията била база, близо до малкото градче Котбус, разположено недалеч от Берлин.

    До този момент Зиновиев имал работа само в базата в Темплин край Бранденбург и получил команда за кацане в Котбус в последния момент, когато бил вече във въздуха. Пилотите на 16-та гвардейска изтребителна въздушна дивизия без проблем стигнали до Минск, набавили запасите си от гориво, прекарали нощта и излезли на финалната права.

    Виждайки немския град отдолу, Зиновиев, както е според инструкциите, се опитал да се свърже с диспечера на летището, но кулата не отговорила. За всеки случай капитанът разпуснал звеното си, като дал възможност на всеки пилот да действа самостоятелно. Както се оказва по-късно, всички те успешно намерили пистата на Котбус и без инцидент приземили машините си.

    Зиновиев, който повторил въпроса си още няколко пъти, решил да кацне. Пилотът смятал, че радиостанцията мълчи поради техническа неизправност на оборудването и бил напълно сигурен, че под него се намира съветската авиобаза. Но отдолу било летището на Тегел, контролирано от НАТО, принадлежащо на Западен Берлин. На всичкото отгоре се намирало във френската окупационна зона.

    Приземянвайки изтребителя, капитан Зиновиев веднага осъзнал грешката си – на стоянките имало самолети с идентификационни знаци на САЩ и Франция. Капитанът веднага пуснал спирачния парашут и започнал да прави обратен завой, за да излети в същата лента, на която кацнал.

    Но военните на НАТО също не останали безучастни – разбрали, че съветският пилот е сбъркал и не можели да повярва на късмета си. В разгара на Студената война залавянето на най-новата модификация изтребители било безценно! Собствениците на летището веднага блокирали пистата с пожарни коли и джипове, за да предотвратят излитането на МиГ-а.

    Капитан Федор Зиновиев е вторият отдясно

    Но те подценили техническите възможности на съветската машина. Виждайки, че пистата е блокирана, Зиновиев форсирал и, пускайки се по късата писта, се издигнал отвесно в небето и изчезнал зад облаците. МиГ-21ПФМ се различавал от стандартната модификация не само в по-модерните оръжия, но и по способността да излита от къси писти, включително и без асфалт.

    Зиновиев получил възможността да тества тази функция на изтребителя в екстремни условия и машината не се провалила. Скоро капитанът кацнал в Котбус и веднага се качил „на килима“ при командира на дивизията. Разговорът бил дълъг, но резултатът му бил неочакван. „Това, че кацна в Тегел, е глупаво, а затова, че се измъкна – браво“, казал командирът и летецът се отървал от наказанието, ограничавайки се със словесно порицание.

    Напълно възможно е за липсата  на сериозно наказание за капитан Зиновиев да са помогнали специалните му заслуги към Родината. Година преди инцидента пилотът на МиГ-19 свалил американски разузнавателен самолет Дъглас RB-66 близо до Магдебург.

    Автор: Десислава Михалева

    Най-прочутите владетели на инките

    Империята на инките, която се образувала през ХІІІ век на територията на днешно Перу, не възникнала на празно място. Тя се формирала върху основите на вече изградени племенни образувания.

    Манко Капак.

    Манко Капак. Снимка: Уикипедия

    Според традиционното летоброене основател и пръв владетел на империята на инките бил владетелят Манко Капак. Инките вярвали, че той не е човек, а син на боговете, изпратен на земята, за да помага на хора, които не знаят какво правят, и да ги просвещава. Според легендата Манко Капак управлявал инките 40 години. През това време той установил закони и забранил да се принасят хора в жертва на боговете.

    Инките вярвали, че братът на основателя на империята – Аяр Аука,  е превърнат в камък и именно на това място впоследствие се появил Куско – един от най-старите градове в Перу.

    Капак Юпанки. Капак Юпанка може да се нарече един от най-жестоките и пресметливи владетели на държавата на инките. Според легендата, той мечтаел толкова много за трона, че убил не само предишния владетел, братовчед си Тарко Вамман, но и девет други потенциални кандидати за трона.

    Политиката на този владетел също била агресивна: той разширил територията на инките, като завладял съседните малки племена. Не е изненадващо, че този монарх, който се отличавал с жестокост и лош нрав, не умрял от естествена смърт – отровила го собствената му жена.

    Пачакутек Юпанки.

    Пачакутек Юпанки „Пачакути“, живопис от 17 век, анонимен. Снимка: Уикипедия

    Името „Пачакутек Юпанки“ може да се преведе като „онзи, който промени света“. Инките го нарекли така във връзка с военните му постижения – Пачакутек Юпанки нанесъл съкрушителен удар върху главния враг на инките, народа чанка. Той бил далновиден политик, който не само успял да разшири границите на империята, но и да я укрепи отвътре. Владетелят се занимавал много със строителство и благоустройство на градовете, а също така обръщал сериозно внимание на селското стопанство. Паметта му се почита до ден-днешен – портретът на този владетел бил поставен върху банкнота от пет перуански соли.

    Титу Куси Юпанки. Титу Куси Юпанки е предпоследният владетел на империята на инките. За разлика от брат си Тупак Амару, който се оказал последният в поредицата техни монарси, Титу Куси Юпанки се опитал да поддържа дипломатически отношения с испанците, които вече били нахлули в континента, и през 1568 г. дори станал християнин – а преди това се заклел във вярност на испанската корона.

    Интересното е, че на 4-годишна възраст бъдещият владетел бил отвлечен от испанците. Четири години живял далеч от дома, научил испански много добре и се завърнал при семейството си, когато бил на осем години. Титу Куси Юпанки не умрял от естествена смърт, предполага се, че бил отровен. След смъртта на монарха, на трона се качил брат му.

    Тупак Амару.

    Тупак Амару. Снимка: Уикипедия

    Тупак Амару станал последният владетел на тази най-голяма американска държава в доколумбова Америка. Неговата армия не успяла да защити империята от испанските завоеватели. Самият владетел също не се спасил: през 1572 г., въпреки упоритата съпротива на Тупак Амару, той бил арестуван. Отначало испанците екзекутирали пълководците на инките – те се озовали на бесилката. После дошъл редът и на Сапа Инка – така наричали владетелите на империята.

    Испанците го обезглавили. После опустошили гробниците и унищожили запазените според традицията сърца на мъртвите монарси. Това били най-свещените съкровища в империята на инките.

    Алмогаварите – славните воини, породени от Реконкистата

    След началото на арабската инвазия през VІ век под властта на исляма попаднали не само Палестина, Сирия, Иран и Централна Азия, но и цяла Северна Африка, както и по-голямата част от Пиренейския полуостров.

    И макар по-нататъшната експанзия на арабите да била спряна от българи и византийци през 718 г. при Константинопол и през 732 г. от франкския майордом Карл Мартел при Поатие, Пиренеите остават под арабско иго цели 800 години.

    Каталонски алмогавари при завземането на Майорка, илюстрация от 14 век. Снимка: Уикипедия

    Скоро обаче сред поробителите започнали разпри и християните успели да си възвърнат част от окупираните земи. Така започнала Реконквиста – процесът на освобождаване на християнските територии, който продължил 8 века и завършил официално едва през 1492 г.

    Първоначално натискът на арабите бил спиран от астурийците, както и от франките, които основали Барселона – но скоро цялата тежест на Реконкистата паднала върху раменете на самите испанци. На север възникнало кралство Памплона, чиито владетели започнали освобождаването на полуострова. През XI век кралството се разпаднало и на негово място се появили 4 феодални образувания, сред които графство Барселона и кралство Арагон.

    Арагонските владетели постигнали значителен успех в борбата срещу кордовските халифи и техните съюзници. В тази борба значителен принос имали алмогаварите – смели и безмилостни воини. Те водят названието си от арабската дума „ал-мугавари“ („сеещи ужас“). Целта на такива отряди, вербувани по правило от местни планинци, били разузнаване, грабеж и партизанска война. Арагонските крале започнали да набират тези воини през ХІІ век. Тези отряди обаче все пак се сражавали не толкова за християнската идея, колкото за грабежи и плячка.

    Алмогаварите били вербувани сред арагонци, наварци, каталунци, баски и всички останали, които искали да се присъединят – понякога сред тях се срещали дори мюсюлмани. Нещо повече, сред тези разбойници можело да има и хора с благороден произход, които на пръв поглед нямали място сред такава съмнителна компания.

    Постепенно обхватът на задачите на алмогаварите се разширил, те все по-често тръгвали на поход заедно с кралската армия, участвали в битки и обсади. Свикнали на трудности и като не изисквали издръжка и заплащане, понеже се изхранвали от грабежи и плячка, алмогаварите станали важен елемент от военната машина на Арагон, а след това и на Кастилия.

    Първоначално те били лека пехота, която не била предназначена да участва в полеви сражения – основните им предимства били тяхната бързина и неуловимост. Докато врагът се насочвал към мястото на поредното нападение на алмогаварите, те вече успяха да се скрият в планините или на съюзна територия, като действали на малки дружини.

    Основните оръжия на алмогаварите били ловно копие и широк нож, наподобяващ мачете, дротици (леки копия за хвърляне), понякога арбалет. Защитно въоръжение: кожени ръкавици и ботуши, лек плетен щит. Плетена ризница, както и шлем, имали малцина, обикновено главатарите.

    Силните страни на алмогаварите били вродената им смелост, опитът, натрупан за десетилетия войни с арабите, сплотеността и верността към онзи, които ги наемал. Самите им „работодатели“ ценели еднакво с техните бойни умения, също евтината цена за наема им, както и ниската цена на издръжката. Било изключително трудно да ги предпазят от грабежи; затова, щом войната свършела, гледали да ти отпратят някъде по-далеч от собствените земи. И въпреки, че до истинското възраждане на пехотата в Европа било още много далеч, алмогаварите успешно се сражавали по цялото Средиземноморие. Служели също по корабите, където от тях формирали абордажни команди.

    Възпроизвеждане на облеклото на алмогавар. Хроника на Рамон Мунтанер “ в Етнологичния музей на Монсени. Снимка: Уикипедия

    След като се сражавал с арабите в Европа, арагонският цар Педро III предприел експедиция до Тунис през 1280 г., а оттам пренесъл бойните действия на територията на Сицилия. Въпреки невзрачния си вид, наемниците се оказали отлични бойци, като неведнъж разгромявали врага. Именно по това време начело на алмогаварите се оказал един талантлив командир, благородник, авантюрист и кондотиер – бившия тамплиер Роджер де Флор, чиято кариера била еднакво блестяща и кратка. Капитанът успял да спечели доверието на алмогаварите, които били готови с него да влязат в огън и вода – характерна черта на тези воини, които държали на верността си към своя предводител.

    През 1302 г. войната в Сицилия приключила и алмогаварите останали без работа. И тогава де Флор се обърнал към Византия, която се нуждаела от помощ срещу османските турци. Роджер де Флор със своя отряд, наречен Голямата каталунска дружина, се качил на кораби и поел на изток – към Босфора и Дарданелите.

    Този поход не донесъл щастие на самия Роджер. През 1305 византийците го примамили в засада в Адрианонопол и го убили. Дружините му обаче успели да се организират и дори да завладеят Атинското херцогство, като го превърнали за 70 години във васално на кралство Арагон.

     

    Прегръдката, която спасява живот, е наистина безценна

    Трогателната снимка „Спасяващата прегръдка“, на която едно новородено момиченце е прегърнало близначката си, преди години обходи целия свят, за да трогне милиони. Тя илюстрира борбата за живот на една близначка седмици след раждането. След като момиченцата се родили 12 седмици преди термина през 1995 г., те били поставени в отделни кувьози. Бебетата тежали по 2 кг и никой от медиците не се наемал да прогнозира дали и двете ще успеят да оцелеят. Видно било, че едното бебе било значително по-зле. Три седмици след раждането по-слабата сестричка изпаднала в критично състояние. Мъничето започнало да посинява, тъй като нивото на кислорода в кръвта критично спаднало. Медиците опитали да направят каквото е възможно, но осъзнали, че я губят.

    Тогава една медицинска сестра решила да наруши правилата и да постави по-силната близначка до сестра ѝ в същия кувьоз. Стандартната практика по това време била бебетата близнаци да стоят в отделни кувьози, за да се намали рискът от инфекция. Когато усетили, че са заедно, по-здравата от двете близначки инстинктивно прегърнала сестра си. Ниската сърдечна честота на по-слабото бебе се стабилизирала и температурата й се повишила до нормална.

    Колкото и неверотно да звучи, споменатото по-горе е съвсем истинска история, поне в широките си граници.

    Кири и Бриел Джексън се раждат на 17 октомври 1995 г. в Масачузетската Мемориалната болница в Уорчестър. Всяка от близначките тежала по два килограма при раждането. Макар че Кири надавала малко на тегло в дните след раждането си, Бриел не се справяла. Тя плачела много, задъхвала се и дори посинявала.

    Бриел не била никак добре. Медицинската сестра на НИКУ (отделение за интензивно лечение на новородени) Гейл Каспарян опитала всичко, за да я успокои. Тя я люляла. Накарала баща й да я държи. Увила я в одеяло. Нищо не помогнало.

    Тогава жената си спомнила за процедура, извършена в Европа. Тя поставила Бриел в кувьоза със сестра си Кири. Почти веднага Бриел се притисна към Кири. Нивата й на насищане в кръвта с кислород, които били плашещо ниски, скочили. Тя започнала да диша по-лесно. Неистовият плач спрял и нормалният й розов цвят бързо се върнал. През следващите седмици здравето ѝ се подобрило и стабилизирало.

    Въпреки че е невъзможно да се каже дали възстановяването на Бриел се дължи изцяло или предимно на лечебното докосване на сестра й, тя значително се подобрила, след като Кири била сложена в един кувьоз с нея. Момичетата от Джексън прославили болницата и станали причина за промяна на медицината в САЩ. „Слагането на близнаци в един кувьоз се признава за иновация на медицинската сестра Гейл Каспарян.“

    Прегръдката не просто те кара да „се чувстваш добре“. Тя може да регулира телата ни, както е регулирала тялото на близначката и е спасила живота ѝ. Прегръдката стимулира отделянето на окситоцин, хормон, който има успокояващ ефект. Родител може да успокои малко дете почти моментално като го прегърне.

    Когато тялото на детето е залято със стресови хормони по време на гняв или емоционална възбуда, най-ефективният начин да го успокоите е като го прегърнете или прилагате положително докосване по тялото, като например да държите ръцете му или да го галите по гърба.

    За съжаление, някои родители не приветстват тази идея. Най-честата причина е, че смятат че „прегръдката стимулира лошото поведение“.

    Хората не се раждат със способността да се саморегулират. Когато сме млади, разчитаме на родителите си да регулират телата ни и да моделират как да го направим. Следователно въздържането от прегръдки за наказване на дете не е добра идея.

    Автор: Десислава Михалева

    Някои сравнително честни похвати как да спечелим избори

    Мнозина смятат, че кандидатите по време на избори са винаги стопроцентови мошеници, а политиката е дейност за непочтени хора. Независимо, че това, уви, е действително така за доста голяма част от „народните избраници“, все пак съществуват и някои утвърдени похвати за набиране на гласове на избиратели, без да се налага използване на прекалени задкулисни интриги. Трябва само да се спазват някои елементарни правила.

    Правило 1. Не обръщайте внимание на атаките на опонентите. Обикновено те са под формата на т. нар. „компромати“. Оставете на опонентите си да доказват, че казват истината, вместо вие да се оправдавате. По време на подобни кампании противникът ви атакува със или без повод, обвинява ви в кражби, смъртни грехове, твърди, че ви разследват за нещо си, провежда митинги и протести. Като цяло, той ви дразни и провокира да реагирате по същия начин. Така при повечко късмет дори можете да получите аргументи за даване под съд на някой прекалено настървен политически конкурент.

    Борбата с това явление е много проста: трябва да го игнорирате. Да не му обръщате внимание. Историята познава един президент на САЩ, избиран 4 пъти – Франклин Делано Рузвелт. Той просто давал да се разбере, че конкурентите не са достойни за неговото внимание. Когато веднъж го обвинили, че бил изпратил цял ескадрен миноносец да докара любимото му куче, използвал случая и нанесъл убийствен удар: заявил, че е свикнал с клеветите, но неговото куче е обидено и ще даде клеветниците под съд.

    Правило 2. Лозунг, който се запомня. Много кандидати си въобразяват, че избирателите изгарят от желание да прочетат предизборната им програма – и си развалят настроението, щом разберат, че никой не се интересува от нея. Необходимо е просто накратко да се обясни: какъв е кандидатът, кой е той, защо се кандидатира и защо хората трябва да гласуват за него.

    А какво трябва да се направи за държавата? Нещо от сорта на: „Свобода, равенство, братство!“, „Родината или смърт!“, „Вся власть Советам!“, „Да направим Америка отново велика!“ После този лозунг се повтаря, докато хората започнат да повръщат, щом го чуят.

    Правило 3. Правилен образ. Как да спечелим изборите с отрицателен образ? Не може.

    Как ще решите проблемите на избирателите, ако нямате добри качества? Не е достатъчно да имате добра биография, характер и вяра. Трябва да се съобразите със стереотипните идеи и очаквания на избирателя. Които са стандартни. Има само 5 основни типа: „най-силният“, „победителят“, „чудотворецът“, „най-честният“ и „борецът“. Понякога кандидатът успява да комбинира 2, дори 3 типажа.

    Най-уязвими са „най-честният“ и „борецът“. За да станете „борец“, не можете да бъдете „синя якичка“. Трябва да имате вид на едър, суров човек – такива бяха, например, германските канцлери Хелмут Кол, Герхард Шрьодер, руският президент Борис Елцин, какъвто е и днешният български премиер Бойко Борисов. Ако претендентът за „борецът“ няма и външен вид на такъв, ще заприлича просто на бъбривец.

    Правило 4. Мобилизирайте привържениците си. Изглежда, че това е елементарно. Но някои хора смятат, че просто трябва да увеличат цялостната избирателна активност – и ще бъдат избрани. Затова пренебрегват общуването със собствените си привърженици. В действителност, когато общата активност се увеличи, няма никаква гаранция, че колебаещите се избиратели ще гласуват точно за тях.

    Правило 5. Предизвикайте ефекта „меден месец“. Хората се уморяват от едни и същи кандидати. Затова поне всеки пети избирател е готов да подкрепи ново лице. Ако новакът успее да представи свой положителен образв началото на кампанията си, тогава избирателите се влюбват в него за 3 месеца. Главното е пикът на тази „любов“ да се падне в деня на изборите. За целта трябва да започнете не твърде рано, но и не прекалено късно. По време на своя „меден месец“ кандидатът води с голям запас и помита всички по пътя си. Никакви атаки срещу него не могат да му навредят.

    Особен е случаят с руския президент Владимир Путин. Неговата решителност през 1999 г. и фразата: „Ако намерим терористи в клозета, ще ги удавим в тоалетната чиния!“ му създадоха положителен образ на „най-силния“. Стабилизирането на държавата след това (през 1999 г. заплатата на член на Руската академия на науките беше 6 долара) доведе дотам, че на фона на жалките си предшественици той да продължава да се възприема като нормален и интелигентен лидер, с когото избирателите не искат да се разделят.

    Владимир Путин, немската канцлерка Ангела Меркел и по-рано американският президент Ф. Рузвелт са сред малцината политици в сравнително новата история, чиито „меден месец“ с избирателите продължава в рамките на период от 15-20 години.

    Лесни пари

    Всеки нормален човек поне веднъж в живота си е мечтал да има много пари, просто решавате и печелите милион от лотарията. А после какво? Разбира се, харчите!!! Но практиката сочи, че не винаги лесните пари носят радост и удовлетворение. Предлагаме ви да се запознаете с най-известните победители, и за съжаление, най-съсипаните животи.

    Вивиан Никълсън е най-известната победителка в лотарията, спечелила 3 милиона долара през 1961 година.

    На въпроса на журналистите: „Какво ще правите с печалбата?“, Тя отговорила, че ще „харчи, харчи, харчи!“. Речено – сторено и тя започнала да харчи, харчи, харчи парите си по всякакъв възможен начин: купувала дрехи, бижута, коли и най-сетне успяла да похарчи 3-те милиона само за 5 години.

    По време на това „състезание за покупки“ тя успяла да овдовее, да се омъжи пет пъти, да преживее инсулт, да стане алкохолик, да се възстанови от алкохолната зависимост, да се опита да се самоубие два пъти и да прекара известно време в лудницата. Сега тя е пенсионерка без семейство и работа, която живее със скромната си пенсия от 300 долара.

    Кели Роджърс

    Това момиче било най-щастливата тийнейджърка на планетата. Тя спечелила от лотарията 1,9 милиона евро, когато била едва на 16 години. По това време тази сума се равнявала на почти 3 милиона долара. И така, мислите си, че тя е инвестирала в недвижими имоти, попътувала и станала бизнес дама? Не, тя профукала почти всичко за покупки, за дома, партита и пластична хирургия за увеличаване на бюста. Сега тя е на 22, зад гърба си Роджърс има 2 опита за самоубийство и две деца. Какво прави сега? Работи като прислужница.

    Андрю Джаксън

    Този гениален човек успял да похарчи 144 милиона долара за 4 години и целия си живот в допълнение. През декември 2002 г. той спечелил 315 милиона от лотарията. Тогава той бил успешен бизнесмен, който получавал добри пари за строителството на недвижими имоти. След като получил парите, Андрю дал 10% на различни християнски фондации, създал благотворителен фонд от свое име с регистриран капитал от 14 милиона долара. След това започнали неприятностите. Два пъти е арестуван за шофиране в нетрезво състояние. Освен това многократно му били крадени пари (общата сума е около 3 милиона долара). Съпругата му го напуснала. През 2003 г. гаджето на внучката му било намерено мъртво в къщата му. Причината за смъртта е предозиране. След това, няколко месеца по-късно, внучката му също починала от свръхдоза. През 2008 г. дъщеря му починала по неясна причина. Самият Джаксън заявява: „Бих искал никога да не бях купувал този лотарен билет“.

    Майкъл Карол

    По-глупаво от този човек просто е невъзможно да управлявате своите 15 милиона, спечелени от лотария (15 милиона долара). Безработният 26-годишен британец отишъл в супермаркета, за да си купи бутилка бира, но „за съжаление“ не му стигнали парите и затова купил два лотарийни билета. Под един от тях проблясва надпис „Джакпот“, който по това време възлиза на 15 милиона долара. Отначало той започнал да раздава скъпи подаръци на семейството и приятелите. След това започнал да харчи пари за партита, кокаин, коли и проститутки. Година по-късно той започнал да харчи по 2 хиляди долара на ден за кокаин, провеждайки различни партита в новия си дом. След като Майкъл напуснал жена си, към зависимостите му била добавена платената любов, за осем години той похарчил за проститутки общо около $ 200 000. Освен това загубил 1 милион долара на състезателната писта и 2 милиона като заложил на любимия си футболен отбор Глазгоу Роджърс. Той похарчил последните си $ 600 000 през 2008 г. и за да изплати дълговете си, продал луксозния си парк от превозни средства и цялото недвижимо имущество. Днес Майкъл Карол работи като чистач и печели по 5 долара на час. Според него сега животът му е много по-лесен и прост, отколкото когато бил милионер.

    Уилям Пост живее от социални помощи, въпреки че е спечелил над 16 милиона долара от лотарията.

    Поредицата от злополуки започнала с делото на съпругата му за получаване на дял от печалбата. Към това се прибавила и кавга с братята, принуждавайки ги да инвестират в автомобилния и ресторантьорския бизнес. Всичко това довело Пост до фалит.

    Автор: Десислава Михалева

    Тарентинската конница

    В историята на войните винаги конникът превъзхождал пехотинеца. Но плътните редици на пехотата лесно спирали конните атаки. Ако и дисциплината на пехотинците била на необходимото ниво, конницата просто нямала шанс. Освен това, на неравен терен конницата става напълно безполезна и дори вредна – преходът през планински или блатисти райони е труден дори за човек, какво да кажем за кон?

    И все пак армия, която водела пълномащабна война, още от най-древни времена не можела без конница. Докато фронтът на конфликта се ограничавал между античните градове и общини, конницата можело и да се пренебрегне. Но щом зоната на бойните действия се разпростряла на стотици или дори хиляди километри, конниците станали необходима, жизненоважна част от всяка войска.

    Тарентинската конница. Снимка: totalwar.fandom.com

    Създател на гръцката стратегическа конница, умело вградена в структурата на армията и способна да изпълнява независими задачи, бил македонският цар Филип II, чийто син развил и надминал постиженията на баща си. Александър Велики знаел как да управлява конницата в битка и поход, като старателно подготвял и умело планирал действията й. Неговият опит открил нова епоха във военното изкуство – господство на конницата, която се считала за най-боеспособната част от елинистичната армия. Но ако в началото Александър разчитал на ударната конница за близък бой, то по време на похода в Персия царят подсилил армията си с конни персийски стрелци, тъй като Македония и Гърция не познавали такъв род войска. Тези леки ездачи, въоръжени с лъкове и дротици (къси копия за хвърляне), се оказали много полезни както в комуникационни и разузнавателни операции, така и в битка. Те мигрирали (понякога буквално) към всички елинистически армии. Само няколко години след смъртта на Александър срещаме за пръв път споменаване за някакъв значителен отряд „тарентинци“ – конница, която се превърнала в еталон за леката кавалерия на Античността.

    През 317 г. пр. Хр. на поход срещу военачалника на Александър, Евмен, тръгнал друг бивш подчинен на великия пълководец – Антигон Едноокия. В това му помогнал отряд тарентинска конница, който участвал на негова страна в битката при Паретакена. Кои били тези мистериозни „тарентинци“?

    Град Тарентус бил разположен в южната част на Апенинския полуостров. Основали го в края на VIII век пр. Хр. спартанци, които харесали удобния залив и неговото благоприятно географско положение. С течение на времето той започнал да си съперничи със Сиракуза, Капуа и Кротон. През V век пр. Хр., под влияние на местните италийски традиции, в Тарент се развила уникална военна школа, чийто най-висш израз била тарентинската лека конница. За разлика от класическата гръцка конница, която разчитала на дълго и тежко ударно копие, тарентинците били въоръжени с два или три дротика, предназначени за хвърляне. С тях можело да се сражават и в близък бой, макар и не толкова ефективно, колкото с тежкото гръцко копие „контос“. Освен това, тарентинските конници използвали малки кръгли щитове, подходящи за ръкопашен бой, когато конникът изваждал меч-спата.

    Тарентинската конница, очевидно, била разделена на стрелци и лека кавалерия, която провеждала фронтални атаки и влизала в близък бой. За другите гърци това било толкова объркващо, че те предпочитали да наричат „тарентинци“ всички ездачи, които хвърляли копия – нищо, че това можело да бъдат атиняни, пергамци или тиванци. Тактическото използване на тарентинците станало толкова широко, а полезността им във войските толкова голяма, че в елинистичните армии дори се появила длъжност „тарентинарх“ – командир на една „тарентинархия“ от 256 ездачи или дори на цялата лека конница. Този тип кавалерия дори стигнала до региони, които вече били известни със своята конница – например Тесалия; там тарентинците първо били наемани в чужбина, а след това започнали да ги набират от местното население. Те се разпространили толкова много, че в гръцките армии съставяли 1/5, а понякога и направо половината от цялата армия – колкото по-малко „италианска“ ставала тази конница, толкова повече се разпространявала.

    По време на поход тарентинците били незаменими „работници“ – отговаряли за стратегическото разузнаване, охранявали своите пътища и нападали вражеските, носели куриерска служба. В битка те обикновено били разположени на фланга или пред центъра на основните сили. Тяхната задача била да „подгряват“ и изтощават врага, подготвяйки удара на пехотната фаланга и тежката конница. Самите тарентинци също не се отклонявали от близък бой. Маневреността на тази конница давала възможност тя да се използва за обхождане на фланговете или неочаквани атаки. С тези задачи тарентинците се справяли великолепно.

    Поражението на елинския цар Пир в борбата срещу Рим довело до постепенен упадък на Тарентус като основен икономически и политически гръцки център в Италия. Нашествието на Ханибал дало надежда за възвръщане на предишното му влияние, но напразно – през 209 г. пр. Хр. Тарентус бил превзет от римляните и подложен на страшно опустошение. Около 30 000 граждани били продадени в робство.

    Войната на Ханибал е любопитна и с това, че тогава тарентинците се срещнали с други прочути леки конници – нумидийците.

    След присъединяването на Южна Италия към Рим тарентинците като независим клон на армията постепенно изчезват от бойното поле – римляните завладели всички елинистични държави, което ясно демонстрирало военното превъзходство на легионите над разнородните армии на гърците.

    Но самите легиони също не можели да действат без конно прикритие, толкова необходимо при разтегнати комуникации. Така римляните често набирали конница от традиционните райони – Тарент и околностите му. Но, все пак, в римската епоха тарентинците вече били само сянка от предишното си величие.

    Враговете на Сталин

    Както всяка видна политическа фигура, Сталин също имал много противници, пострадали, справедливо или не, в годините на неговото управление. Но насреща му били и много влиятелни лични врагове, които желаели неговия политически провал и дори смъртта му.

    Сред тях враг номер едно, безспорно, бил Лев Троцки (Бронщайн). До един момент Лев Давидович стоял много по-високо от „кремълския планинец“ – той бил ръководител на Революционния военен съвет на републиката и най-близкият съюзник на Ленин. Наричали го „демон на революцията“ – най-вече заради зверските жестокости, чрез които новата болшевишка власт се разправяла с опонентите си; на неговата сметка днес историците слагат 8 милиона души, избити в хода на Гражданската война в Русия в периода 1918-1921 г.! На пръв поглед, Сталин изобщо не можел да му е конкурент.

    Прекрасен оратор и свиреп военачалник, Троцки обаче се оказал не толкова умен политик и апаратен играч. След смъртта на Ленин през 1924 г. той, като лидер на Червената армия, подценил Сталин, който заемал незначителната тогава длъжност „генерален секретар“ на партията. По онова време тя била наистина секретарска – Сталин се занимавал с деловодството и прехвърлял по рафтовете различни папки. Нетърпеливият и авантюристичен Троцки, естествено, не понасял цялата тази скучна „бумащина“. А би трябвало – защото в тези папки били личните дела (досиета) на партийните шефове от всякакъв ранг и „генералният секретар“ имал право да ги назначава и уволнява по собствена преценка. Съответно партийните босове знаели кому дължат началническите си длъжности и кого трябва да „слушкат“, за да ги запазят. Вероятно именно от тази дейност води началото си прочутата фраза на Сталин: „Кадрите решават всичко“.

    Сталин не понасял Троцки още от времето на нелегалната им борба – смятал го за подъл, коварен и надут. След като издигнал свои хора на най -важните постове в партията и манипулирал други конкуренти за властта (на първо място Зиновиев и Каменев), той оставил Троцки в политическа изолация. В резултат страшният революционер и най-силен претендент за наследник на Ленин бил подложен на преследване, през 1925 г. той загубил постовете председател на Революционния военен съвет и народен комисар (т. е. министър) –  а постепенно го изхвърлили и от партията, и от държавата. Понеже в далечно Мексико Троцки не мирясал, а продължил да ругае Сталин в различни вестници и списания, да призовава към убийството му и, нещо по-лошо – започнал да издава партийни планове и тайни, накрая бил ликвидиран през 1940 г. Можем само да се учудваме защо Сталин го търпял толкова дълго.

    Каменев (Розенфелд) и Зиновиев (Ааронович-Радомилски). Членът на Политбюро Лев Каменев и ръководителят на Коминтерна Григорий Зиновиев били доста предпазливи и сръчни политически играчи. Те помогнали на Сталин да се отърве от Троцки, след което се обърнали срещу доскорошния си съюзник. Двамата били лидери на опозицията и на старата „гвардия на Ленин“ – тоест, на най-кървавите масови убийци от времето на революцията и Гражданската война. Те се оказали главните подсъдими на Първия московски процес в Москва, като били обвинени в създаването на „антисъветски обединен троцкистко-зиновиевски център“, също за планирането на убийството на Сталин, Ворошилов и други ръководители на държавата.

    Каменев и Зиновиев били разстреляни в Москва на 25 август 1936 г. По време на процеса те свидетелстват срещу мнозина видни комунисти – включително против Бухарин, друг противник на Сталин.

    Николай Бухарин. Той бил противник на колективизацията. Владеел 3 три езика, завършил Московския държавен университет и станал академик на Академията на науките на СССР. През 1928 г. се застъпил за НЕП-а („новата икономическа политика“, в която се допускала частната инициатива) и се противопоставял на колективизацията и премахването на заможните селяни – „кулаците“ като класа. Наричал Сталин „авантюрист“ и „дребен източен деспот“.

    Генералният секретар, естествено, не можел да допуска подобна наглост. След като изчакал известно време, през което Бухарин ставал все по-дързък, Сталин преминал в настъпление. Първо Бухарин, също както Троцки, бил свален от важните му постове. През 1937 г., по време на Втория московски процес, срещу него били повдигнати обвинения за конспиративна дейност, а на 13 март 1938 г. го осъдили на смърт.

    Адолф Хитлер. Сталин не можело да не бъде в дългия списък на личните врагове на фюрера на Третия райх Адолф Хитлер. В условията на тоталната война на СССР и Германия, когато ставало дума за унищожаването на една от двете държави, бързо станало ясно, че краят на държавния глава на губещата страна ще бъде печален. Така и се случило – Хитлер се самоубил на 30 април 1945 г. в своя бункер в Берлин, за да избегне позора на международния съд.

    Прави впечатление, че очевидно нито Сталин, нито Хитлер са правили опити да организират убийството един на друг. Във всеки случай, това и не би било от полза за Сталин – преждевременната смърт на Хитлер можела да доведе до непредвидими резултати. Например, да осуети плановете за следвоенното разделение на Европа на сфери на влияние.

    Йосип Броз Тито. Лидерът на югославската съпротива ръководел страната си след победата над нацистите. Югославия била най-големият следвоенен сателит на СССР в Европа и Сталин предоставял на маршал Тито голяма икономическа, военна и политическа подкрепа.

    Но приятелството им не продължило дълго. Тито се стремял да засили влиянието си на Балканите и своята независимост. Той отказал да се подчини на Сталин, което скъсало съветско-югославските отношения и положило началото на продължителен конфликт. Според някои хипотези само смъртта на Сталин предотвратила атентат срещу Тито. Така лидерът на Югославия се оказал един от малкото врагове на Сталин в Източна Европа, който го надживял.