Героят на Балканите Петко Киряков, познат като Капитан Петко войвода, е роден в село Доганхисар през 1844 г. Семейството му било многолюдно. Родителите му, Груда Кокаличева и Кирко Матев, имали четири момичета и пет момчета.
Петко и братята му били овчари в чифлиците на бейовете. На 13 години напуска овчарството и се връща в Доганхисар при даскал Лефтер. Там будният младеж се научава да пише и чете на български с гръцки букви.
Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци убиват по-големия му брат Матю, заедно с неговия братовчед Вълчо. Той събира чета от шестима души и на 6 май 1861 г. полагат първата хайдушка клетва в местността Липовица. Постепенно Петко става лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.
След няколко години хайдутлук, вече отмъстил за скъпите жертви, станал и народен закрилник, Петко войвода решава отново да води нормален живот. Става овчар в град Кешан, днес в Турция. Тук богат грък го харесва и го жени за дъщеря си Аспасия. Ражда им се син – Георги.
Мирният живот, обаче, не е за Петко. Той организира нова чета. В продължение на 18 години войводата води 101 битки с турска редовна войска, карагалари, башибозук, сенклеристи и черкези, има по себе си 33 куршумени и прободни рани, а главата му е оценена за 10 хиляди златни турски лири.
През 1866 г. Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които взимат участие в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си при боевете, получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова. Временно живее в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време живее и в Атина, откъдето призовава сънародниците си за освобождение на България.
Седем години по-късно дружината на Капитан Петко Войвода вече е 500 души. Той й създава устав и печат с надпис „Тракийска революционна българска дружина“. По време на Руско-турската война четата му води девет героични боеве с турската войска в Родопите, брани местното население от издевателствата на башибозука, черкезите и дезертьорите от аскера, като всява паника сред врага с внезапните си набези. Успява да създаде свободна територия около град Марония.
Петковата чета временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата му наброява 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на дезертьорите. За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
Затова и през 1879 г. ген. Михаил Скобелев кани капитан Петко на свои разноски в Русия. През юни славният българин е на аудиенция при император Александър ІІ, който му подарява икона, награждава го с най-високото руско военно отличие – „Георгиевски кръст“ първа степен и му дава имение на стойност от 160 хиляди златни рубли в Киевска губерния. Капитан Петко Войвода остава в Русия цяла година, но тъжи за България. Затова продава имението си и се прибира в родината, като се установява в град Варна. Там Петко се жени за казанлъчанката Радка Кравкова, от рода на известния капитан Георги Мамарчев, и поръчва на брат си Митю да доведе сина му Георги.
През 1891 г. Петко войвода е набеден за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му Георги е екстрадиран от България, а имотите, които купил баща му, били конфискувани. Твърди се, че при обиск в дома им, околийският управител Спас Турчев взима и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, дошли от продажбата на имението.
Петко е отведен във варненската тъмница Ичкале, в подземията на старите римски терми, където от 27 юли до 15 декември 1892 г. е подложен на нечовешки мъчения. След освобождаването му от затвора, той и съпругата му били интернирани в Трявна, където живеят до 1894 година. Тогава пада Стамболовият режим и се сменя варненският околийски управител Турчев. Петко и Рада се връщат във Варна. Бившият войвода се опитва да се върне към стария си живот, но не е добре със здравето. Не го удовлетворява и спечеленото дело срещу Турчев за незаконните изтезания над него.
Един ден войводата среща стария си благодетел – Халид паша, помощник на турския консул във Варна. Халид паша му предложил работа на висок пост в Турция, но Петко отказал. За да събере сили, той отива в Чепеларе при старите си съратници. Околийският началник на града, обаче, прави всичко възможно да накара капитан Петко войвода бързо да се отдалечи от граничната зона.
През 1899 г. правителството на Радославов сключва изключително неизгоден за страната външен заем, с който да се откупят южнобългарските железопътни линии от частните компании. За да изрази протеста си срещу неразумното решение на либералите, консерваторът Петко Киряков забива на покрива на къщата си черно знаме с надпис: „Те погребаха България“. Това е последният бунт на войводата, отдал живота си за свободата на Беломорска Тракия и Родопите. Той умира няколко месеца по-късно – на 7 февруари 1900 година – болен, без работа и средства, смазан от побоищата във варненската тъмница Ичкале, само на 55 години.
Автор: Десислава Михалева
