Мечът „фламберг“ представлявал голям двуръчен меч, използван през последните векове на Средновековието и в Ренесанса, та чак до началото на ХVІІІ век. Това оръжие било употребявано предимно от професионални наемници – „ландскнехти“, на бойното поле.

Но дори само да притежава фламберг вече било много опасно за самия му собственик. Откъде произлизала опасността?

Воините силно мразели този меч, понеже той нанасял рани, които не зараствали. Затова, ако пленявали собственик на фламберг, го екзекутирали на място без съд и присъда. Освен това, според легендата, самият Ватикан забранил меча, въпреки че това решение на духовенството не повлияло особено на неговата популярност.

Вярна ли е тази легенда? Всъщност, тя има реална почва под себе си. Според изследователите, мечът „фламберг“ наистина бил силно травматично оръжие. Причината е, че той има вълнообразна форма – при това различните „вълни“ са закривени леко и извън плоскостта на самото острие; казано на технически език, извършено им е „чапразене“. По този начин фламбергът нанасял тежки, разкъсани рани, които трудно зараствали – а при нивото на средновековната медицина лесно гангренясвали.

Острието на фламберга действало, образно казано, „в три измерения“, като трион. Неговите пронизващи удари винаги били фатални, защото то разкъсвало плътта дори при изтегляне от раната.

Що се отнася до отношението на войниците към „фламберга“, трябва да се има предвид тогавашната ситуация. Всички професионални армии от онова време – ХVІ и ХVІІ в. били попълвани с наемници. Те изобщо се биели не за някакви абстрактни идеи, а за съвсем конкретни пари. Затова, понеже разбирали, че по време на война раните не могат да бъдат избегнати, наемниците се стараели поне да не бъдат фатални. Всеки от тях разбирал, че когато го ранят, ще излезе от битката, ще го лекуват и след месец-два отново ще бъде в строя. Затова те се сражавали помежду си без особена ярост – като виждали в противника си „колега“, същия „войник на съдбата“, каквито били самите те. Освен това, довчерашните противници можели след известно време да бъдат наети в една и съща армия и да се сражават рамо до рамо.

Но когато на бойното поле заставал срещу боец с фламберг, наемникът трябвало сериозно да се опасява за живота си, защото раните, нанесени от този меч, се смятали за неизлечими. Това означавало в най-добрия случай сбогом на кариерата, а в най-лошия – сбогом на живота.

Не е изненадващо, че те мразели наемниците с фламберг и никога не ги взимали в плен. А когато ги пленявали, се стараели да ги изтезават максимално мъчително, преди да ги убият – та всеки да си помисли два или три пъти, преди да се въоръжи с този „трион“ за човешки тела.

Обаче за работодателя на наемници воинът с фламберг винаги бил отлична придобивка. Вече само по меча си личало, че той е опитен, щом е успял да се сдобие с толкова скъпо оръжие. В допълнение към опита, наличието на фламберг подсказвало на работодателя, че такъв наемник е отчаян боец, безумно храбър и се бие до смърт – нали такива като него не ги вземали в плен!

Що се отнася до забраната на фламбергите от Ватикана, това наистина се случило по време на Тридесетгодишната война между 1618-та и 1648 г. Тогава наемните армии започнали периодично да побеждават тежката конница на аристократите – което, разбира се, на благородниците никак не се харесвало. Ватиканът пък винаги подкрепял аристократите, затова се отнасял с неодобрение към наемниците по принцип, както и към някои видове оръжия, като фламберга и арбалетите. Но най-яростните главорези сред наемниците не се впечатлявали от тези църковни забрани и продължавали да използват фламберги.

Още повече, че самият Ватикан използва и до ден-днешен швейцарски наемници за своя гвардия – а по снимките на живописните швейцарски гвардейци със средновековни униформи лесно можем да видим, че фламбергът и сега е на почит сред тях.

–

Историята на Троянския кон, с помощта на който тридесет воини на Одисей попаднали вътре в Троя, е поучителна – защото ни сочи не само коварството на нападателите, но и наивността на защитниците. Ала историците до ден-днешен все още спорят дали въобще е имало такъв кон.

Древноримският поет Вергилий (70 г. пр. Хр. – 19 г. пр. Хр.), който живял по време на управлението на император Октавиан Август, написал епичната поема „Енеида“, разказваща за странстванията на троянския воин Еней от Троя до Италия. Самата Троянска война се състояла около 1100 години преди епохата на Вергилий.

Редица историци смятат, че всичко написано от поета той е намерил в надеждни исторически източници. Независимо обаче дали е така, в крайна сметка неговото поетично свидетелство за трагедията на Троя влязло в световната история – а фразата „троянски кон“ станала нарицателна. Не на последно място, защото военната хитрост с дървения кон съкрушила крепост, която цялата армия на цар Агамемнон не могла да превземе в продължение на 10 години.

Преди уж „да вдигнат“ обсадата, гърците уведомили троянците, че дървеният кон, който са построили, е символ на мир и жертвоприношение към богинята Атина. И докато той стои в Троя, те няма да нападат града. Синон, братовчед на Одисей, който уж бил преминал на страната на троянците, им разказал това.

Съдейки по наличните описания, Троянският кон бил висок 7.6 метра и широк около 3. Моделът, който построили в наши дни, тежал около 2 тона и побирал максимум двадесет мъже със средно телосложение. Били необходими 40 души, за да бутат тази конструкция върху намазани с масло трупи. Най-вероятно в древността, ако изобщо цялата история е вярна, е бил построен дървен път, тъй като много експерти се съмняват, че Троянският кон е имал колела. Историкът Давид Рол даже смята, че в крепостната стена е бил пробит отвор, през който е било възможно да се влачи дървен кон с посочените размери. Върху коня имало надпис: „В чест на Атина“, та богинята да пази гръцките кораби на път за дома.

Но трябва да се има предвид, че този кон не бил докаран в Троя веднага след, като гръцките кораби изчезнали в далечината. За да се извърши подготвителната работа, са били нужни поне няколко дни. Ако бойците на Одисей наистина се криели в подобна дървена конструкция, вероятно им е било доста трудно. Само като си помислим, че човек има и физиологични нужди – чието задоволяване, между другото, трябвало да се извършва незабелязано от троянците.

Докато гърците се задушавали в корема на коня, в града решавали съдбата му. Много жители смятали, че тази жертва трябвало да бъде изгорена. Сред тях била и пророчицата Касандра, която, сочейки с ръка към коня, казала, че там има скрити воини. Троянският жрец Лаокоон хвърлил копие към дара на гърците и призовал троянците да не вярват на враговете: „Страхувайте се от данайците дори, когато носят дарове!“. Скоро, според легендата, той и двамата му синове били удушени от морски змии.

Късно през нощта гърците, водени от Одисей, излезли от „подаръка“ и отворили портите на града. Троя паднала сред пожари и разюздана вакханалия на победителите. Еней, един от малкото, които се спасили, разказал на света за предателството на гърците и наивността на троянците. Но имало ли е наистина „троянски кон“?

Римският пътешественик и учен Павзаний, живял през II в., пише в книгата „Описание на Гърция“, че конят съществувал в действителност – но това не било дар, а стенобоен таран, който троянците пленили по време на последния щурм и откарали в града, за да не бъде използван повече за разрушаване на стените. Но вътре в него се криели неколцина гърци, които не били забелязани в суматохата.

Има и друга версия. По онова време съществувала популярна фраза: „Робите-гребци в трюма на кораб се чувстват, сякаш са в търбуха на кон“ – така описвали мрака и теснотията, в които гребели нещастниците. Може би това е бил един от изоставените от гърците кораби, в който дебнели бойците на Одисей. Троянците пък решили да докарат кораба до пристанището, за да го поправят.

А германският археолог Хайнрих Шлиман обаче, участник в разкопките по места, където можело да се намира Троя, направо се съмнява, че въобще е имало гръцка обсада. Във всеки случай, при издирванията си той не успял да намери нито едно острие на гръцка стрела или копие.

По принцип, военните във всички епохи са използвали трикове, подобни на „троянския кон“. Така, например, в другата велика поема на Омир – „Одисея“, се разказва как гръцките странници избягали от циклопа Полифем, скрити под търбусите на овце.

Преобличането в униформата на противника, за да се проникне във вражеския лагер или, напротив, да се избяга от него, е един от най-често срещаните военни трикове.  В историята има много такива случаи. Например, част от руските войски напуснали обсадената Нарва през 1704 г., като се преоблекли в униформите на загиналите по време на атаките шведи. През 1812 г. пък отрядите на прочутия Денис Давидов доста често се обличали в униформите на различни наполеонови полкове, приближавали се до врага и го нападали внезапно.

Да не говорим за съвременните шпиони, които използват всевъзможни трикове, за да се вмъкнат в „неприятелския стан“ и да нанесат колко се може повече вреди. Така, че „троянски коне“ е имало и, по всяка вероятност, ще се използват и занапред.

–

Монголите остават един от най-загадъчните народи на азиатския континент. Бидейки неграмотни номадски племена с изключително разнородна култура, имот и етнически състав, те успели да се обединят в мощна империя, чиито войски в продължение на няколко десетилетия завладели огромни пространства – включително цял Китай и половината Европа. Естествено е днес да се наблюдава интерес както към техните военни успехи и постижения, така и към битовата им култура и най-вече към начина на живот на управляващия слой – монголската аристокрация.

Дълго време историците не можеха да дадат точна дефиниция на явлението „монголска аристокрация“. Разпръснатите племена не притежавали голямо богатство, тъй като нямало икономическа основа за обогатяване под формата на уседнала селскостопанска култура. Бидейки чергари (номади), монголите дълго време се подчинявали на йерархията на родово-общинната система. Но постепенно в рамките на всеки улус (тази дума означава племе и в същото време територията, която заема) постепенно започнала да се оформя елит – нойони (старейшините на знатните родове) и багатури (известни и уважавани воини).

Постепенно те съсредоточили в своите ръце властта и богатството, което зависело от количеството добитък (коне и овце), принадлежащ на знатния монгол – това била основната ценност за чергаря. За да спечели подкрепа „от народа“, елитът подарявал като благодарност за вярност част от стадата си на „харача“ (членове на различните родове).

По време на обединението и завоевателните походи на Чингис хан и неговите потомци, образът на воина-владетел бил на голяма почит – постоянно на кон, вечно в битки и сражения, който живеел трудния и суров живот на своите войници.

Но все пак въпреки, общо взето, своята непретенциозност към несгодите на войната, монголската аристокрация проявявала жив интерес към обогатяване, като трупала ценности и плячка, награбени в походите. Казано по-простичко: била доста алчна. В това отношение, общо взето, не се различавала кой знае колко от елитите на което и да било общество, в която и да било епоха – включително, както можем да забележим, и в нашата собствена.

Монголският благородник прекарвал по-голямата част от живота си в големи и малки завоевателни походи. Това се отнасяло както за военачалниците от всякакъв ранг, така и за самите Чингизиди – потомците на великия хан. Като дете и юноша младежът се научавал великолепно да язди и да владее оръжието – но дори не ставало дума за някаква културна и писмена грамотност. Жените играели подчинена роля и от ранна възраст майките ги подготвяли за семеен живот – за разлика от мъжете, те оставали в улусите на родината си.

След поредицата завоевания започнали закономерни от историческа гледна точка промени: монголите се заселвали в завладените от тях страни и проявявали интерес към луксозния живот. Така в своето ежедневие елитът започнал да се обгражда с разкош.  Въпреки, че благородните монголи продължили да живеят в шатри, украсата им станала по-богата. Те се обградили с голям брой слуги, които приготвяли храната, грижели се за господарите си, а също така ги забавлявали и осигурявали развлечения в свободното време. Любимото забавление на монголския елит за целия период на Средновековието бил конен лов – най-подходящото занимание в безкрайните степи. В персийската хроника „Джами ат-таварих“, който е съставен под ръководството на известния летописец от еврейски произход Рашид ад-Дин (1247-1319), могат да се намерят редица илюстрации, където са изобразени монголски аристократи. Вижда се, че в началото на XIV век дрехите на елита стават по-богати и луксозни.

До постепенния натиск на исляма през ХІV век сред монголската аристокрация царяла пълна религиозна толерантност: някои от князете в двора на хановете били тенгрианци-шаманисти, други мюсюлмани, трети християни-несторианци. Далеч неслучайно през ХІІІ век руският княз Александър Невски предпочел сътрудничеството с монголите, отколкото подчинението през западния католически натиск – той знаел много добре, че където стъпят католиците, всички трябва да станат католици или да умрат; докато монголите искали само да се плаща данък (при това съвсем поносим) и не се интересували от религиозните въпроси сред подчинените им народи. Нещо повече, известни са случаи, когато монголски князе давали дарения за ремонт и строеж на православни църкви.

Ханските наместници в завладените райони постепенно се асимилирали в местното население. Например Газан-хан, внук на внука на Чингис хан, приел исляма и стана наместник на Персия. Може би именно тази асимилация, която се наблюдавала доста често сред аристокрацията, довела и до разпадането на Монголската империя.

–