Във филма „300“ персийските бойци, наричани „безсмъртни“, които атакуват спартанците, изглеждат като някакви зомбирани нинджи. Разбира се, това е, за да бъде по-интересно „като на кино“ – и наистина, целта е постигната. Но в действителност не е имало нищо подобно. Както и самият шах Ксеркс не е изглеждал като манекен за пиърсинг. А какво, всъщност, са представлявали „безсмъртните“?

Това били елитни воини, старателно подбирани и тренирани – нещо като съвременните командоси от специалните части. Те били сформирани през VI век пр. Хр. Сведенията за тях са дошли до наши дни в съчиненията на гръцкия историк Херодот (484 г. пр. Хр. – 425 г. пр. Хр.).

„Безсмъртните“ били 10 хиляди. Ако един от тях загивал, на негово място идвал нов воин. В Персия имало списък с бойци-кандидати, които да заменят загиналите. Оттук идва и названието на този корпус – „безсмъртните“ никога не намалявали и винаги били 10 хиляди души. А не защото наистина претендирали, че не може да загинат.

В „безсмъртните“ били вербувани само представители на два народа от ирански произход: мидийци и перси, както и еламити. А ядрото от хиляда воини – личната охрана на царя, се състояло само от перси.

„Безсмъртните“ били универсални бойци – те воювали и като конница, и като тежка пехота. Тази елитна гвардия била много важна, за да може властта да се чувства сигурна. Затова и шаховете им раздавали щедро земи и други привилегии.„Безсмъртните“ действали и като полиция или „национална гвардия“, винаги готова да потуши бунтове, метежи и въстания.

За членство в корпуса на „безсмъртните“ подготвяли момчетата още от детските им години. Така те израствали като професионални бойци. Първото, на което ги обучавали, била стрелбата с лък. Обучението в боравене с различни видове оръжия продължавало от 5 до 20-годишна възраст, след което ги призовавали на служба.

Освен военните умения, те винаги получавали и религиозно образование. Младите мъже изучавали зороастризма, който бил монотеистична религия – вяра в един-единствен бог, за разлика от политеизма (многобожието) в Древна Гърция и Рим. Освен това, в процеса на общуване с други хора „безсмъртните“ винаги били длъжни да казват истината на „своите“. А на чужденци – според обстоятелствата.

Бойната им екипировка се състояла от кожена броня, двуметрово копие, лък и къс меч. Гърдите им били защитени още и от специална люспеста броня. Отличителният белег на „безсмъртния“ било украшение във вид на „златна ябълка“ в задния край на копието.

Щитът бил класически персийски, наричан „спар“. Бил изплетен от върбови клонки, които били еластични и пружинирали при удар. Отвън и отвътре го покривали с кожа. Така щитовете били доста леки и добре издържали на удари и на попадения на стрели.

„Безсмъртните“ участвали във войни с Вавилон и Индия, помогнали за завладяването на Египет. Навсякъде тези персийски елитни воини се проявили великолепно. Освен това, били наистина „универсални бойци“ – можело да бъдат изпратени навсякъде, където по време на битка възникнел проблем, и военачалникът бил сигурен, че те ще го решат.

Но с течение на времето „безсмъртните“ се изнежили и разглезили. Във военните походи започнали да влачат подире си обози с жени, скъпи шатри, вино и деликатеси. Обличали се в богати дрехи, ръкавите на техните хитони били обшити със скъпоценни камъни.

„Безсмъртните“ били безпомощни само срещу хоплитите. Тези гръцки тежки пехотинци с дълги копия и мечове не им оставяли никакъв шанс. Те се сблъскали за пръв път в битката при Маратон, където персите претърпели смазващо поражение. Там „безсмъртните“ така и не успели да пробият плътния строй на хоплитите.

Освен с нападателното си въоръжение, гърците ги превъзхождали и в защитното. За персите било трудно да пробиват бронзовите им щитове. А персийските плетени върби защитавали добре против най-различни видове оръжия – с изключение на гръцките копия.

След това персите претърпели още редица поражения. Качество на „безсмъртните“ било само това, че те се сражавали до последно и не бягали, както често постъпвали представителите на други персийски бойни части.

Срещу 30 000 елитни хоплити на македонската фаланга „безсмъртните“ пък били съвсем безпомощни. По това време македонската фаланга била най-мощната пехотна единица в света: нейните копия-сариси, дълги до 6 метра, й давали предимство пред всички родове войски, известни по онова време.

След гръко-персийските войни „безсмъртните“ били разпуснати. Нямало смисъл от тях в битките с гърците. Персийският шах Дарий започнал да формира армията си на гръцкия принцип и да обучава собствени хоплити.

–

Мечът „фламберг“ представлявал голям двуръчен меч, използван през последните векове на Средновековието и в Ренесанса, та чак до началото на ХVІІІ век. Това оръжие било употребявано предимно от професионални наемници – „ландскнехти“, на бойното поле.

Но дори само да притежава фламберг вече било много опасно за самия му собственик. Откъде произлизала опасността?

Воините силно мразели този меч, понеже той нанасял рани, които не зараствали. Затова, ако пленявали собственик на фламберг, го екзекутирали на място без съд и присъда. Освен това, според легендата, самият Ватикан забранил меча, въпреки че това решение на духовенството не повлияло особено на неговата популярност.

Вярна ли е тази легенда? Всъщност, тя има реална почва под себе си. Според изследователите, мечът „фламберг“ наистина бил силно травматично оръжие. Причината е, че той има вълнообразна форма – при това различните „вълни“ са закривени леко и извън плоскостта на самото острие; казано на технически език, извършено им е „чапразене“. По този начин фламбергът нанасял тежки, разкъсани рани, които трудно зараствали – а при нивото на средновековната медицина лесно гангренясвали.

Острието на фламберга действало, образно казано, „в три измерения“, като трион. Неговите пронизващи удари винаги били фатални, защото то разкъсвало плътта дори при изтегляне от раната.

Що се отнася до отношението на войниците към „фламберга“, трябва да се има предвид тогавашната ситуация. Всички професионални армии от онова време – ХVІ и ХVІІ в. били попълвани с наемници. Те изобщо се биели не за някакви абстрактни идеи, а за съвсем конкретни пари. Затова, понеже разбирали, че по време на война раните не могат да бъдат избегнати, наемниците се стараели поне да не бъдат фатални. Всеки от тях разбирал, че когато го ранят, ще излезе от битката, ще го лекуват и след месец-два отново ще бъде в строя. Затова те се сражавали помежду си без особена ярост – като виждали в противника си „колега“, същия „войник на съдбата“, каквито били самите те. Освен това, довчерашните противници можели след известно време да бъдат наети в една и съща армия и да се сражават рамо до рамо.

Но когато на бойното поле заставал срещу боец с фламберг, наемникът трябвало сериозно да се опасява за живота си, защото раните, нанесени от този меч, се смятали за неизлечими. Това означавало в най-добрия случай сбогом на кариерата, а в най-лошия – сбогом на живота.

Не е изненадващо, че те мразели наемниците с фламберг и никога не ги взимали в плен. А когато ги пленявали, се стараели да ги изтезават максимално мъчително, преди да ги убият – та всеки да си помисли два или три пъти, преди да се въоръжи с този „трион“ за човешки тела.

Обаче за работодателя на наемници воинът с фламберг винаги бил отлична придобивка. Вече само по меча си личало, че той е опитен, щом е успял да се сдобие с толкова скъпо оръжие. В допълнение към опита, наличието на фламберг подсказвало на работодателя, че такъв наемник е отчаян боец, безумно храбър и се бие до смърт – нали такива като него не ги вземали в плен!

Що се отнася до забраната на фламбергите от Ватикана, това наистина се случило по време на Тридесетгодишната война между 1618-та и 1648 г. Тогава наемните армии започнали периодично да побеждават тежката конница на аристократите – което, разбира се, на благородниците никак не се харесвало. Ватиканът пък винаги подкрепял аристократите, затова се отнасял с неодобрение към наемниците по принцип, както и към някои видове оръжия, като фламберга и арбалетите. Но най-яростните главорези сред наемниците не се впечатлявали от тези църковни забрани и продължавали да използват фламберги.

Още повече, че самият Ватикан използва и до ден-днешен швейцарски наемници за своя гвардия – а по снимките на живописните швейцарски гвардейци със средновековни униформи лесно можем да видим, че фламбергът и сега е на почит сред тях.

–

Историята на Троянския кон, с помощта на който тридесет воини на Одисей попаднали вътре в Троя, е поучителна – защото ни сочи не само коварството на нападателите, но и наивността на защитниците. Ала историците до ден-днешен все още спорят дали въобще е имало такъв кон.

Древноримският поет Вергилий (70 г. пр. Хр. – 19 г. пр. Хр.), който живял по време на управлението на император Октавиан Август, написал епичната поема „Енеида“, разказваща за странстванията на троянския воин Еней от Троя до Италия. Самата Троянска война се състояла около 1100 години преди епохата на Вергилий.

Редица историци смятат, че всичко написано от поета той е намерил в надеждни исторически източници. Независимо обаче дали е така, в крайна сметка неговото поетично свидетелство за трагедията на Троя влязло в световната история – а фразата „троянски кон“ станала нарицателна. Не на последно място, защото военната хитрост с дървения кон съкрушила крепост, която цялата армия на цар Агамемнон не могла да превземе в продължение на 10 години.

Преди уж „да вдигнат“ обсадата, гърците уведомили троянците, че дървеният кон, който са построили, е символ на мир и жертвоприношение към богинята Атина. И докато той стои в Троя, те няма да нападат града. Синон, братовчед на Одисей, който уж бил преминал на страната на троянците, им разказал това.

Съдейки по наличните описания, Троянският кон бил висок 7.6 метра и широк около 3. Моделът, който построили в наши дни, тежал около 2 тона и побирал максимум двадесет мъже със средно телосложение. Били необходими 40 души, за да бутат тази конструкция върху намазани с масло трупи. Най-вероятно в древността, ако изобщо цялата история е вярна, е бил построен дървен път, тъй като много експерти се съмняват, че Троянският кон е имал колела. Историкът Давид Рол даже смята, че в крепостната стена е бил пробит отвор, през който е било възможно да се влачи дървен кон с посочените размери. Върху коня имало надпис: „В чест на Атина“, та богинята да пази гръцките кораби на път за дома.

Но трябва да се има предвид, че този кон не бил докаран в Троя веднага след, като гръцките кораби изчезнали в далечината. За да се извърши подготвителната работа, са били нужни поне няколко дни. Ако бойците на Одисей наистина се криели в подобна дървена конструкция, вероятно им е било доста трудно. Само като си помислим, че човек има и физиологични нужди – чието задоволяване, между другото, трябвало да се извършва незабелязано от троянците.

Докато гърците се задушавали в корема на коня, в града решавали съдбата му. Много жители смятали, че тази жертва трябвало да бъде изгорена. Сред тях била и пророчицата Касандра, която, сочейки с ръка към коня, казала, че там има скрити воини. Троянският жрец Лаокоон хвърлил копие към дара на гърците и призовал троянците да не вярват на враговете: „Страхувайте се от данайците дори, когато носят дарове!“. Скоро, според легендата, той и двамата му синове били удушени от морски змии.

Късно през нощта гърците, водени от Одисей, излезли от „подаръка“ и отворили портите на града. Троя паднала сред пожари и разюздана вакханалия на победителите. Еней, един от малкото, които се спасили, разказал на света за предателството на гърците и наивността на троянците. Но имало ли е наистина „троянски кон“?

Римският пътешественик и учен Павзаний, живял през II в., пише в книгата „Описание на Гърция“, че конят съществувал в действителност – но това не било дар, а стенобоен таран, който троянците пленили по време на последния щурм и откарали в града, за да не бъде използван повече за разрушаване на стените. Но вътре в него се криели неколцина гърци, които не били забелязани в суматохата.

Има и друга версия. По онова време съществувала популярна фраза: „Робите-гребци в трюма на кораб се чувстват, сякаш са в търбуха на кон“ – така описвали мрака и теснотията, в които гребели нещастниците. Може би това е бил един от изоставените от гърците кораби, в който дебнели бойците на Одисей. Троянците пък решили да докарат кораба до пристанището, за да го поправят.

А германският археолог Хайнрих Шлиман обаче, участник в разкопките по места, където можело да се намира Троя, направо се съмнява, че въобще е имало гръцка обсада. Във всеки случай, при издирванията си той не успял да намери нито едно острие на гръцка стрела или копие.

По принцип, военните във всички епохи са използвали трикове, подобни на „троянския кон“. Така, например, в другата велика поема на Омир – „Одисея“, се разказва как гръцките странници избягали от циклопа Полифем, скрити под търбусите на овце.

Преобличането в униформата на противника, за да се проникне във вражеския лагер или, напротив, да се избяга от него, е един от най-често срещаните военни трикове.  В историята има много такива случаи. Например, част от руските войски напуснали обсадената Нарва през 1704 г., като се преоблекли в униформите на загиналите по време на атаките шведи. През 1812 г. пък отрядите на прочутия Денис Давидов доста често се обличали в униформите на различни наполеонови полкове, приближавали се до врага и го нападали внезапно.

Да не говорим за съвременните шпиони, които използват всевъзможни трикове, за да се вмъкнат в „неприятелския стан“ и да нанесат колко се може повече вреди. Така, че „троянски коне“ е имало и, по всяка вероятност, ще се използват и занапред.

–