Търсене
Още
    Начало Блог Страница 47

    Как воювал Василий Сталин?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как воювал Василий Сталин?

    По време на Втората световна война повечето деца на съветския елит, заедно с обикновените хора, отишли на фронта да защитават родината си.

    Леонид Хрушчов, син на бъдещия генерален секретар Никита Хрушчов, загинал през 1943 г. във въздушен бой. Синът на Николай Булганин – Лев, изкарал цялата война на фронта от декември 1941 г. до 1945-та. Един от синовете на на видния съратник на Сталин Анастас Микоян бил убит, двама получили тежки рани. Артьом Сергеев, осиновеният син на Сталин, успял да избяга от германски плен, бил партизанин, дълго се възстановявал след раняване. Яков Джугашвили, син на Сталин, бил пленен и загинал в концентрационен лагер (макар за неговата съдба да има и други версии).

    Василий Иосифович Сталин. Снимка: Уикипедия

    Най-малкият син на Сталин, Василий, в началото на войната бил на 20 години. Още преди войната изкарал командирски курсове. От самото начало на Втората световна война той поискал да отиде на фронта. Сталин дълго се колебал, явно не желаел да остане без най-малкия си син. Все пак Василий постъпил в Качинското военно авиационно училище. Преподавателите му си спомняли, че никак не обичал теорията, но зад щурвала на изтребителя показвал отлични резултати.

    Василий не харесвал положението си на „канцеларски плъх“, но нямало какво да се прави. Едва през юли 1942 г., когато ситуацията на фронта започнала донякъде да се стабилизира, получил шанс да отиде на война.

    Василий воювал храбро и затова постепенно преминавал от един команден пост на друг. Някои историци обаче смятат, че като офицер бил посредствен. Като аргумент те припомнят събития от май 1943 г., когато Сталин лично заповядал синът му да бъде отстранен от поста командир на полк заради пиянство и непристойно поведение.

    Василий, Светлана и Сталин. 1935 година. Снимка: Уикипедия

    Знаело се, че Василий често бил избухлив, можел дори да удари подчинен. В същото време всички знаели, че държи на своите бойци и офицери и ги защитава в случаи на усложнения и различни служебни неприятности, каквито се случват по време на война. Също така обичал да устройва с тях гуляи и много мразел някой да му напомня, че може да използва привилегии като син на „вожда на народите“.

    През цялата война Василий Сталин извършил 26 бойни полета и свалил 5 вражески самолета (по друга версия – 3). Участвал в превземането на Берлин като командир на авиационна дивизия. По време на Берлинската операция под негово командване били извършени 949 бойни полета, по време на които били унищожени 17 вражески самолета, а загубите били само един екипаж.

    През октомври 2018 г. Министерството на отбраната на Русия разсекрети някои финансови документи, свързани с Втората световна война. От тези документи, например, стана известна заплатата на Василий Сталин за януари 1943 г. Тогава получил 5095 рубли.

    Василий Сталин в кабината на Як-9 с надпис „За Володя!“ – в памет на починалия приятел Владимир Микоян. Снимка: Уикипедия

    Между другото, онези съветски пилоти, които бомбардирали Берлин през август-септември 1941 г., получили възнаграждения за това по 2000 рубли. Това били добри пари, много повече от тези на обикновените червеноармейци. Например, за унищожен немски танк мерачът и командирът на оръдието получавали по 500 рубли, на останалите войници от разчета се плащали по 200 рубли. В тила средната месечна заплата била около 600 рубли.

    В интерес на истината, Василий Сталин оправдавал репутацията си на развейпрах и „въздушен мускетар“ – всички трапези и гуляи със своите подчинени заплащал от джоба си. Затова може да се предположи, че в този джоб едва ли са оставали много пари.

    Странните оръжейни названия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Странните оръжейни названия

    В старите времена много воини давали на своите оръжия собствени имена. Най-прославените рицари отивали на бойни походи с меч, който имал свое име: „Дюрандал“ на Роланд, „Орифлам“ на Карл Велики, „Ескалибур“ на крал Артур и т. н.

    Индустриалната революция, нахлула с ерата на масовото производство, не премахнала старинния обичай. Днес много оръжейни системи получават имена по названията на инженерните дейности, в рамките на които са разработени. При това се измислят такива имена, че е просто невъзможно да се отгатне истинската им същност.

    Ескалибур

    Затова е необходимо да имаме развита фантазия, за да се досетим само по името, че „Карамфил“, „Божур“, „Хиацинт“ и „Акация“ са руски тежки самоходни оръдия, а „Лале“ е 240-мм самоходна минохвъргачка.

    Списъкът с необичайни имена на руската военна техника тук в никакъв случай не е пълен. Някои елементи дори съдържат елементи на хумор. Например „Абзац“ (220 мм агитационен, пълен с листовки, снаряд за залпова установка„Ураган“) или „Гущер“ (30-мм фугасна граната за подстволен гранатомет, наречен „Кълвач“).

    Впрочем, обичаят да се обърква врагът чрез названията на оръжията е от доста старо време. Например, когато кажем „Еднорог“, никой не може да разбере, че става дума за тайно оръдие на граф Шувалов.

    Оръжия, произвеждани в САЩ, също се прикриват чрез названията си. Например, револверът Colt 1873, наречен „Миротворец“. В това название все пак има определен резон – някои хора се успокояват, когато цевта на „Миротвореца“ е насочена към тях, и намаляват агресията си.

    Colt 1873, „Миротворец. Снимка: Уикипедия

    Впоследствие същото, но вече неофициално, име било дадено на междуконтиненталния бомбардировач B-36, един от първите носители на ядрени бомби.

    Самолетът придобил слава поради факта, че през 1957 г. по невнимание – съвсем „миротворчески“, без малко не унищожил склад  с ядрени бомби. Изпуснал една от тях на 500 метра от него. Избухнали всички обикновени заряди в бомбата, които взривяват ядрения заряд – за щастие, ядрена експлозия не последвала.

    Двигателната система на Б-36 се състояла от 6 винтови и 4 реактивни двигателя. Поради честите повреди ги наричали „6 се въртят, 4 горят“. По-късно формулата била преобразувана от пилотите в следния вид: „Два се въртят, два горят, два пушат, два се давят, а два никой не ги знае къде са!“

    Всички знаят прякора „Базука“, с който е наречен противотанковия гранатомет. Но малко хора знаят, че това име е дадено във връзка със силна прилика с мирен музикален инструмент. Последният бил уникален и необичаен тип тромбон, създаден от Боб Бърнс в началото на ХХ век.

    Друго интересно название е на танка „Чърчил“ – „Крокодил“. Въпреки факта, че в огнеметния си вариант „Чърчил“ теглел зад себе си резервоар с горивната смес, екипажът му винаги чувствал определен дискомфорт, сякаш влачел подире си крокодил, чието поведение никога не можело да се предвиди.

    „Щурмгевер“ в превод означава „пушка за нападение“. Според легендата, самият Хитлер дал това име на нова автоматична пушка, за да повдигне бойния дух на Вермахта. Но не успял: през есента на 1944 нацистите търпели поражения по всички фронтове и се занимавали не с нападение, а с отбрана.

    Емоционалното и абсолютно официално име „Не ме пипай!“ („Не тронь меня!“) веднъж било дадено на морска бронирана батарея (кораб на бреговата охрана) от руския императорски флот. Моряците често допълвали името с думите: „…или ще се удавя!“

    Направо подигравателно име било дадено на ескадрила от американските ВВС. Става дума за самолета Douglas AС-47 „Призрак“. През януари 1965 г., по време на войната във Виетнам, янките сметнали, че реактивните самолети летят твърде бързо, поради което не можели да вършат сериозна работа. Те се запитали какво ще се случи, ако вземат износен транспортен самолет и го въоръжат с пушки и картечници. За съответния експеримент решили да заделят цяла ескадрила. И, според обичая, тя трябвало да притежава име и символ.

    Douglas AС-47 „Призрак“. Снимка: Уикипедия

    Тогава служител на авиационния щаб решил да се обади в ескадрилата, за да разбере как ще се нарича. По време на разговора цялото подразделение включвало 2 пилоти, въоръжени с пистолети – а логистиката се състояла от барака и телефон. Пилотите, ядосани от липсата на самолети, отговорили, че са „призраци“. В резултат им доставили самолети, а името Spooky („Призрак“) било запазено.

    Хунхузи: китайската мафия, която завзе Далечния изток на Руската империя

    iskamdaznam
    -
    0
    Хунхузи: китайската мафия, която завзе Далечния изток на Руската империя

    В превод от китайски език „хунхуз“ означава „червена брада“. Смята се, че така се е наричал един от престъпните кланове в Китай, чиито членове се дегизирали като чужденци и използвали фалшиви бради, когато се приготвяли за грабеж. Групата става изключително влиятелна, а името й се превръща в нарицателно и с него наричали всеки разбойник от Североизточен Китай. До началото на ХХ век хунхузите са действали не само в Китай, но и в Далечния Изток на Руската империя.

    Братя по разбойничество

    Хунхузите не се подчиняват на нито един център, а се  разделят на кланово-мафиотски групи. Най-известните и влиятелни банди били: „Вълци“, „Ядосани кучета“ и „Змийска глава“. Малки групи в търсене на плячка обикаляли по граничните територии, а многобройни отряди се опитвали да овладеят част от територията и да събират данък от местните селяни. Една от бандите създава собствена държава на китайско-корейската граница – „Хунхузска република Джапигу“.

    Бандитските отряди достигали 500 бойци, но има информация и за по-големи групи, въоръжени от японците. Всички хунхузи се наричали взаимно братя, но те се подчинявали на строга йерархия. Бандата била ръководена от водач, чиято мощ била абсолютна и групите можели да се обединяват за извършване на големи нападения.

    Оръжия и рекет

    Хунхузите обръщат специално внимание на оръжията си и използват част от плячката, за да купят нови пушки, револвери, патрони и експлозиви. През 1880 г. голяма партида пушки им е доставена от германски търговец, живеещ във Владивосток, на име Кайзер. Разбойниците стават особено опасни след Руско-японската война. Далечният Изток бил залят от оръжия, повечето от които оставали при Хунхузите.

    Хунхузи, очакващи изпълнението на смъртната присъда

    Бандитите печелели от кражби на добитък, грабежи, контрабанда, незаконен добив на злато, отвличания и рекет. Както китайските мигранти, така и руските предприемачи ставали жертва на хунхузите на руска територия.

    Руски погром

    От средата на деветнадесети век хунхузските групи започнали постепенно да завладяват Усурийския район в Русия. В същото време те получили подкрепа от династията Манчу Цин, която се страхувала от увеличаване на руското влияние в региона. Разбойниците били подкрепяни и от местни китайски селяни, които постоянно се сблъсквали с руски имигранти и администрация.

    Изпълнение на смъртна присъда на хунхузи в Манджурия

    В края на декември 1867 г. хунхузите започват настъпление. Руските и казашки села в долината на река Сучан били атакувани. В акцията взимат участие няколко престъпни банди, броят на които се увеличава с присъединилите се бедни китайски селяни, които искали да печелят като богатите северняци. Хунхузите действали по предварително подготвен план и се движели по река Монгуи, където убивали руски и корейски имигранти.

    Клането продължило четири месеца. Подполковник Яков Дяченко успял да преустанови избиването на беззащитни хора. Неговият усурийски батальон от амурската казашка армия успява да вземе инициативата и да разпръсне многобройните войски на хунхузите.

    Казаците не са селяни

    Добре известен пример за действието на хунхузите на руска територия е нападението им през 1889 г. във фермата на подчинения на империята германски заселник Фридолф Хък. Къщата на фермера се намирала на отсрещния бряг на Амурския залив. Китайските разбойници дошли през нощта, убили всички работници и седемгодишния син на Фридолф, а след това изнасилили и обесили жена му, рускиня по произход.

    Далекоизточни казаци

    През пролетта на 1882 г. хунхузите изгарят фермата на немския колонизатор Купър в залива Пластун. Те убиват двамата сина на фермера, убиват всички работници и крадат имущество на стойност 23 хиляди рубли. Нахлуването на китайски бандити е спряно едва след идването на казашко население в региона. От 1863 г. в региона са построени 29 селища, които са били обитавани от Донски, Волжки и Кубански казаци, обединени в нова Усурийска армия.

    Но ограбването на такива съседи било по-скъпо: селищата преминавали в настъпление и започнали да побеждават китайските разбойници. Казашкият отряд на Матвей Ножин, преследвайки отряд хунхузи, преминали руската граница и погрешно сразили отряд на китайската гранична охрана. Въпреки че императорската администрация не насърчава действията на казаците, те сами установяват относително добър ред в провинцията.

    Китайски разбойници, заловени от охраната на Китайско-източната железопътна линия

    Руски и кавказки хунзуни

    В началото на ХХ век китайските разбойници се появяват отново в Далечния изток на Руската империя. Това е заради Руско-японската война, по време на която хунхузите подкрепят Токио и организират саботажи в руския тил. Първият голям сблъсък се случва в град Бодуне, който бил нападнат от чета от 200 въоръжени бандита. Когато нападателите били завладени от плчкосването на къщи, в града пристигнал отряд казаци и войници от охраната на Китайско-източната железопътна линия.

    Руска войска в Китай

    По време на битката половината хунхузи са разстреляни, а 20 са арестувани. Оказва се, че сред затворниците има 7 кавказци и няколко руснаци. Те били дезертьори и бивши осъдени, които след бягството се присъединили към местните бандити. През май 1906 г. банда от 50 хунхузи и 20 черкези напада жп гара Пограничная.

    През лятото на същата година голяма китайско-кавказка банда отвлича китайски търговец в Харбин. През есента на 1906 г. руски и местни крадци ограбват китайска банка. По време на Първата световна война хунхузите активно се въоръжават от Германия, но по време на революцията в Русия, те заминават за източните провинции на Китай.

    Автор: Десислава Михалева

    5 велики личности, намерили смъртта си в хотели

    iskamdaznam
    -
    0
    5 велики личности, намерили смъртта си в хотели

    Известните личности прекарват по-голямата част от времето си в пътуване. Това налага те да живеят в хотели, далеч от родните си места. Не е изненадващо, че много от тях умират в хотелски стаи и наети апартаменти. Нека си припомним великите хора, загинали в хотелски стаи в чужбина.

    Анна Павлова – съдбовни турнета

    Голямата руска балерина не била бедна. В Англия тя имала великолепно имение с класическо езерце, в което плували лебеди. Но въпреки това тя много рядко е била в своя дом. Анна Павлова прекарвала по-голямата част от живота си по турнета в различни части на света, а накрая починала в холандския хотел Hotel Des Indes, в Хага.

    По време на последното си турне в Холандия, балерината се простудила на репетиция в неотопляема зала. Здравето ѝ се влошавало все повече и повече, но не спирала да играе. Когато убедили Павлова да отиде на лекар, прегледът показал, че има гноен плеврит. Въпреки тежкото заболяване, примата продължила да ръководи трупата си и присъствала на всички репетиции и представления.

    В резултат  на това натоварване тялото на балерината не издържало и на 23 януари 1931 г. тя умира в хотелската стая. Импресариото и дългогодишният приятел на Павлова Сол Юрок разказва за смъртта на голямата актриса:

    „Тя не трябваше да злоупотребява с тези тежки турнета през студените зимни месеци – да замръзва в неотоплявани влакове, да трепери по пътищата, да се преуморява и постоянно да преодолява неразположенията.”

    Оскар Уайлд – сърцераздирателна бедност

    След като излежава присъда за хомосексуални отношения с Алфред Дъглас, Оскар Уайлд е принуден да напусне Англия и да се установи в Париж. Във Франция писателят страдал от недостиг на средства и бил принуден да се свре в евтин хотел, който дори нямал име. В хотела, на чиято табела имало лаконичен надпис L’Hôtel, Уайлд наема стая под номер 16.

    За условията на живот във френската столица той пише на издателя си следното: „Това е сърцераздирателна, безнадеждна бедност“. В хотелската стая, разположена в историческия квартал на Париж Сен Жермен де Пре, Оскар Уайлд умира на 30 ноември 1900 г. от остър менингит. След себе си, освен безсмъртни произведения, писателят оставя съществени дългове, включително за престоя си в хотела.

    По ирония на съдбата днес L’Hôtel изобщо не е убежище на безнадеждност. За да прекара нощта в омразния хотел, Уайлд ще трябва да плати поне 300 евро за най-евтината стая. Хотелът дължи своя успех, включително и на факта, че се е превърнал в последното убежище на класика на световната литература.

    Сергей Есенин – странно самоубийство

    Смъртта на руския поет Сергей Есенин все още е спорна. Някои смятат, че 30-годишният „певец на Златна Русия“ посегнал на себе си, а други – че той е бил безмилостно убит, като умело е имитирано обесване. Но по един или друг начин поетът умира в петербургския хотел Англетер.

    Тялото на Есенин е открито в хотелската стая на 28 декември 1925 г. от неговия приятел, журналистът Георги Устинов, който идва на гости на поета със съпругата си. Тялото на Сергей Александрович лежало на дивана, а около врата му бил завързан чаршаф. Класическата версия за смъртта на класика гласи, че той предприел такава решителна стъпка заради тежка депресия, изострена от алкохолната зависимост.

    В края на 20 век става модерно да се търсят отговорните за смъртта на Есенин и да се представят доказателства за неговото убийство. Но досега версията за самоубийство не е опровергана. Хотел Англетер (Hotel d’Angleterre) е преименуван на Ленинградски през 1948 г., а през 1987 г. е съборен и възстановен до 1991 г., като запазва архитектурния си облик.

    Коко Шанел – в хотела като у дома

    Коко Шанел, която напусна този свят на 87 годишна възраст, живее в Риц, Париж през последните 34 години от живота си. Именно там умира един от основателите на съвременната световна мода. Неслучайно дизайнерката избира мястото за живеене. Бутикът й се намира само на няколко минути пеша от хотела и за човек, живеещ с работата си, този вариант бил идеален.

    За повече от три десетилетия Шанел сменя стаята си само веднъж – тя се мести от крилото, чиито прозорци гледат към улица Камбон, в по-удобен апартамент с гледка към Place Vendome. Сега отсядането в тази стая, която Коко Шанел сама е проектирала, ще струва на гостите поне 18 хиляди евро.

    Но ако решите да останете на това култово място, трябва да знаете, че истинската стая на Chanel е бил един етаж отгоре. Това е заради реконструкцията на сградата и демонтирането на легендарния балкон, където модната дизайнерка позира пред фотографа Роджър Шал. При прехвърлянето на стаята Карл Лагерфелд лично наблюдава работата, така че автентичността на атмосферата и духа е гарантирана.

    Никола Тесла

    Възрастният Тесла е бил блъснат от лек автомобил и счупва ребро. Получава се остро възпаление на белите дробове, а то във времето става хронично заболяване. Така Тесла се оказва прикован на легло.

    Когато в Европа започва Втората световна война, Тесла се притеснява за страната си, която е окупирана. Той призовава за мир между всички славяни.

    На 1 януари 1943 г. Елинор Рузвелт, първата дама на Съединените щати, пожелава да посети Тесла. На 5 януари го посещава югославския посланик в САЩ Сава Косанович, за да уговори срещата. Посланикът е и племенник на изобретателя. Той последно вижда Тесла жив.

    В нощта на 7 срещу 8 януари 1943 г. Тесла умира от сърдечна недостатъчност в хотелската си стая. Тъй като Тесла не искал никой да го безпокои, затова на вратата на стая в Ню Йоркския хотел висяла специална табелка. Заради това тялото му е намерено от камериерка 2 дни след смъртта. Тялото на Тесла е кремирано на 12 януари и урната с пепелта е съхранена в гробището в Ню Йорк. След време тя е била преместена в музея в Белград.

    Тесла е бил винаги много елегантен и не използвал бижута и украшения. Служел си свободно с осем езика и имал завидна фотографска памет. Можел да стои буден, работейки цели 84 часа. Сам признава, че 2 часа сън за денонощие са му напълно достатъчни.

    Автор: Десислава Михалева

    Позорната капитулация на Сингапур

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Позорната капитулация на Сингапур

    На 15 февруари 1942 г. британският генерал-лейтенант Артур Пърсивал предал Сингапур на японския генерал Томоюки Ямашита. Това било най-голямата и най-унизителна капитулация в английската история, която довела до пленяването на 80 000 британци, малайци, австралийци и индийци.

    Генерал-лейтенант Артур Ърнест Пърсивал (вдясно), воден от японски офицер, върви под флаг на примирие, за да преговаря за капитулацията на съюзническите сили в Сингапур, на 15 февруари 1942 г. Снимка: Уикипедия

    Японците се опитвали да демонстрират своята военна мощ. Тяхната 25-та армия на генерал Ямашита, изтощена за 2 месеца сражения и походи в тропиците, била 3 пъти по-малобройна от британските войски. Японците били изчерпали напълно горивото и боеприпасите си. Ако генерал Пърсивал бил проявил поне малко смелост, тогава победители щели да бъдат британците, а не „самураите“. Гарнизонът на Сингапур обаче се предал без никаква съпротива.Репутацията на британците като непобедими воини била унищожена.

    Причината било съвпадението на редица психологически и военни фактори. Войските на Британия били готови да се бият до последна капка кръв срещу германците, чиято военна мощ били изпитали на гърба си време на Първата световна война. В Азия обаче ситуацията била напълно различна.

    Ямашита седнал, в центъра и със свити в юмруци ръце на масата, за да подчертае условията му – безусловно предаване. Персивал седи между офицерите си, стиснал ръка към устата си. Снимка: Уикипедия

    Епохата, в която британските войници и офицери се хранели заедно със своите местни войници, отдавна билa потъналa в забвение. Според модата от XIX век, британците, които не познавали поражение, вярвали в превъзходството на своята нация. Те искрено смятали, че един техен войник лесно може да се справи с 10 японски – още повече в тропическите гори, които били изучавали над 200 години. Вярвали, че японските оръжия и техника са напълно безсилни срещу непобедимия британски флот.

    Всъщност военноморската авиация на Япония била страховита сила. Но в онези години европейските военни анализатори единодушно заявявали, че по принцип азиатците не могат да разработят прилични самолети. Предполагало се, че на разположение на самураите има само нелепи копия, които са по-лоши дори от самолетите на Румъния и Полша. Те не трябвало да са пречка за британската авиация. Вярвали, че викът на пиян британски ефрейтор бил достатъчен, за да изплаши и прогони 100 азиатци.

    Затова и британските войски прекарвали времето си безгрижно, без да се подготвят за отбрана. Английските офицери пиянствали с дни наред в заведенията, като обсъждали „малоценността“ на индийците, малайците и китайците. Обикновените войници влизали в безпорядъчни сексуални отношения и получавали букет от венерически заболявания.

    Бедата се промъкнала неусетно. Англичаните били подлъгани от французите. Те тихо се измъкнали от войната в Азия.

    Изведнъж се оказало, че британският флот трябва да защитава самата Англия и в същото време да отбранява средиземноморските комуникации от недисциплинираните, но представляващи сериозна заплаха италианци. Освен това се оказало, че няма откъде да се вземат 8 линейни кораба и тежки крайцери, както и 4 самолетоносача, предназначени за Далечния Изток в случай на битка със самураите. Подобна ситуация възникнала и с няколкостотин брегови и палубни самолети.

    На всичко отгоре французите отворили пътя на японците към Индокитай, откъдето те смело се втурнали към Тайланд и създали там авиационни бази. В резултат на това вместо мощен флот и въздушна подкрепа задачата да защитят Сингапур паднала върху 2 вехти линейни кораба и около 100 почти бракувани самолета.

    Победоносните японски войски маршируват през площад Фулъртън. Снимка: Уикипедия

    Японците буквално помели тези сили. Генерал Ямашита изпратил 3 дивизии. Те направили десант в Сингапур и се отправили на юг из „непроходимите“ тропици, догонвайки бързо отстъпващите британци.

    Японците се отличавали с висок боен дух, почти фанатизъм. По време на десантирането първите японски редици съзнателно навлизали в минните полета – жертвали се, за да преминат онези, които ги следвали.

    Британците били пример за точно обратното поведение. Например, Пърсивал не позволил да се изключи токът в Сингапур по време на бомбардировките, защото… на офицерите им било душно да спят без вентилатори.

    Не можело да се разчита и на индийците, които съставлявали 50% от армията. Те вече познавали идеите Махатма Ганди и споделяли неговата философия. Нищо чудно, че по-голямата част онези индийци, които били пленени от японците, бързо преминали на тяхна страна.

    Съобщенията на разгневения У. Чърчил, който наредил битката за Сингапур да се води до последния войник, нямали никакъв ефект.

    Когато японските войски завзели складовете и резервоарите с прясна вода, британците загубили всякакъв шанс. В тази ситуация на Пърсивал не му оставало нищо, освен да изпълни ултиматума на японците: лично да носи бялото знаме, когато отивал да подпише капитулацията на своята армия, и да предаде Сингапур.

    Най-безмилостните деца-убийци в човешката история

    iskamdaznam
    -
    0
    Най-безмилостните деца-убийци в човешката история

    При споменаването на думата „убийци“, кръвта на мнозина изстива, още по-страшно е, когато тези убийци са деца. Дори не ти го побира главата, как едно дете може да е способно на убийство и то с особена жестокост. Ето историите на няколко кръвожадни убийци, които са били само деца.

    Мери Бел (26 май 1957 г.)

    Мери Бел е едно от най-известните момичета в историята на Великобритания. През 1968 г., когато била на 11 години, заедно с 13-годишната си приятелка Норма, за два месеца удушават две момчета, на 4 и 3 години. Брайън Хоу, на 3 години, е намерен мъртъв под купчина от плевели и трева няколко дена след смъртта на Мартин Браун, на 4 години. Косата му била подстригана, по бедрата му били установени  следи от пробождания, а гениталиите му били частично отрязани. Освен това, върху корема му имало изписана буквата „М“. Когато разследването стига до Мери Бел, тя се издава с подробното описание на счупена ножица, с която, според момичето, си е играел Брайън. Ножицата станала неопровержимо доказателство за вината на Мери.

    Семейният произход може да е повлиял на необичайното поведение на Мери. Дълго време тя смятала, че е дъщеря на престъпника Били Бел, но до ден днешен истинският й биологичен баща е неизвестен. Мери твърдяла, че майка й Бети, която е проститутка, я е принуждавала да участва в сексуални контакти с мъже, нейни клиенти, от 4-годишна възраст.

    Процесът приключил, но по закон Мери не можела да бъде лишена от свобода заради възрастта си. Разследването стига до заключението, че Мери трябва да отиде в психиатрична болница или интернат за проблемни тийнейджъри. Докато достигне пълнолетие, тя е държана в специален приют за асоциални деца, а след това е преместена в затвора с лек режим „Мур-Курт“. По време на процеса майка й многократно продавала историята на Мери на пресата. Момичето било само на 11 години, освободено е след 23 години. Сега тя живее със сменено име и фамилия. Този случай е известен като Делото на Мери Бел.

    Джон Венебълс (13 август 1982 г.) и Робърт Томпсън (23 август 1982 г.)

    Джон Венебълс и Робърт Томпсън били осъдени на доживотен затвор, въпреки факта, че към момента на извършване на убийството били едва на десет години. Престъплението им предизвиква шок в цяла Великобритания. На 12 февруари 1993 г. майката на двегодишния Джеймс Булгер оставя сина си пред вратата на месарския магазин, мислейки, че няма да се забави  много, тъй като в магазина нямало опашка. Не подозирала, че виждала сина си за последен път … Джон и Робърт били в същия магазин и правели обичайното: ограбвали хора, крадели от магазина, когато продавачът бил ангажиран, сядали по столовете в ресторантите, докато не ги изгонели. Момчетата решили да отвлекат момчето и да подредят нещата така, сякаш се е изгубило.

    Джон и Робърт насила завлекли момчето на ЖП линията, където го залели с боя, жестоко го налагали с дървени тояги, тухли и желязна пръчка, хвърляли камъни по него, сексуално малтретирали малкото момче и след това оставили тялото му на релсите с надеждата, че влакът ще мине през него и смъртта му ще бъде сметната за инцидент. Тялото на Джеймс е открито, но експертизата разкрива, че момчето е умряло преди влакът да го прегази.

    Алиса Бустаманте (28 януари 1994 г.)

    15-годишното момиче убива съседката си и скрива трупа ѝ. Алиса Бустаманте планира убийството, като избира подходящия момент и на 21 октомври напада момичето на съседите. Започва да я души, прерязва гърлото ѝ и я намушква. Полицейският инспектор, който разпитвал малолетната убиица след изчезването на 9-годишната Елизабет, казва, че Бустаманте е признала къде е скрила тялото на убитата  четвъртокласничка и завела полицията в гората. Трупът бил намерен на посоченото място. Тя споделила, че искала да разбере как се чувстват убийците.

    Джордж Джуниър Стини младши (21 октомври 1929 г. – 16 юни 1944 г.)

    На 16 юни 1944 г. в Съединените щати е поставен рекорд – Джордж Стини, който е на 14 години, става най-младият мъж, екзекутиран в САЩ. Джордж бил осъден за убийството на две момичета – единадесетгодишната Бети Джун Бинкикер и осемгодишната Мери Ема Темз, чиито тела били открити в едно дере. Момичетата са имали тежки наранявания на черепа в резултат на удари от желязна бухалка, която впоследствие е била открита. Джордж признава за престъплението и че първоначално се е опитал да прави секс с Бети, но в крайна сметка това се превърнало в убийство. Джордж бил обвинен в убийство с жестокост от първа степен и осъден на смърт на електрически стол. Присъдата е изпълнена в Южна Каролина и е отменена през 2014 г., 70 години след екзекуцията.

    Кипланд Кип Кинкел (30 август 1982 г.)

    На 20 май 1998 г. Кинкел е изгонен от училище заради опит да купи крадено оръжие от съученик. Той признава за това и е освободен от полицията. Вкъщи баща му му казал, че ще бъде изпратен в интернат, ако не започне да сътрудничи на полицията. В 15:30 Кип извадил пушката, скрита в стаята на родителите му, заредил я, влязъл в кухнята и застрелял баща си. В 18:00 майката се върнала. Кинкел й казал, че я обича и я застрелял – два пъти в тила, три пъти в лицето и веднъж в сърцето. По-късно той казва, че искал да предпази родителите си от трудностите, които биха могли да имат заради проблемите му със закона.

    На 21 май 1998 г. Кинкел пристига в училище с Форда на майка си. Той бил облечен с дълъг шлифер, за да скрие оръжията си: ловен нож, пушка и два пистолета, както и патрони. Той убил двама ученици и ранил 24. Когато презареждал пистолета си, няколко ученици успели да го обезоръжат. През ноември 1999 г. Кинкел е осъден на 111 години затвор без възможност за обжалване. В момента, в който присъдата била обявена, Кинкел се извинил пред съда за убийствата на своите родители и съученици.

    Синди Колиър и Шърли Улф

    През 1983 г. Синди Колиър и Шърли Улф започват да търсят жертви, с които да се забавляват. Обикновено се занимавали с вандализъм или кражба на коли, но веднъж момичетата решили да покажат колко луди са всъщност. Почукали на вратата на непозната къща, където им отворила възрастна жена. Виждайки двете млади момичета на 14-15 години, старата жена без колебание ги пуснала в къщата си, надявайки се на интересен разговор на по чаша чай, и тя го получила – момичетата дълго разговаряли с милата старица, забавлявайки я с интересни истории. Тогава Шърли сграбчила старата жена за врата, а Синди отишла в кухнята за нож. Грабвайки ножа, Шърли нанася 28 прободни рани на старата жена. Момичетата избягали от къщата, но скоро били арестувани.

    Най-безмилостните деца-убийци в човешката история – част II

    Автор: Десислава Михалева

    Тайнствените замъци на Белорусия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Тайнствените замъци на Белорусия

    Всички смятат, че тайнствени замъци от Средновековието с целия им мистичен реквизит: призраци, сенки на герои от стари заговори и интриги, легенди за невинни жертви и зловещи екзекуции, се срещат само в Западна Европа.

    Но, за да разгледаме истински замък от Средновековието с „традиционния комплект” от ров, кули, легенди за рицари, принцеси и призраци с драматична съдба, няма нужда да се ходи на Запад.

    Такива великолепни замъци се намират и в Белорусия.

    Замъкът Несвиж

    Ако попитате за древни предания в малкия, самобитен белоруски град Несвиж, жителите определено ще ви разкажат легендата за Черната дева.

    Замъкът Несвиж. Снимка: Уикипедия

    Полската кралица от италиански произход Бона Сфорца (1494-1557), която обичала властта и се отличавала с активност, била много недоволна от тайния брак на собствения си син и бъдещ полски владетел Сигизмунд Август. За спътница в живота си той избрал Барбара Радзивил от известното полско благородническо семейство – а Бона Сфорца и нейните съмишленици не искали да засилят ролята на рода Радзивил при кралския двор. В тази връзка, когато току-що омъжената й снаха веднага след сватбата и коронацията  внезапно се разболяла и умряла, се понесли слухове, че Бона Сфорца има участие в това. Оттогава неспокойният призрак на Барбара се разхожда по тъмните проходи на замъка на рода Радзивил, плаче и ридае.

    Но замъкът е интересен дори без призраци. Той е издигнат през втората половина на ХVІ век при княз Николай Радзивил и е отлично запазен. В него има малко общо с традиционната крепост от Средновековието, което е нормално – все пак е построен в епохата на Ренесанса. В центъра се намира разкошен дворец, заобиколен от здрави стени със защитни функции и дълбок ров. Родът Радзивил бил влиятелен и заможен, а полско-литовската държава векове страдала от военни конфликти, нашествия на чужди армии и безредици. Затова, да блеснеш в цялата си слава, без да бъдеш защитен срещу вражеските оръдия, било направо безразсъдно.

    Мирският замък

    Мирският замък. Снимка: Уикипедия

    За да се уравновеси влиянието на Черната дева, има и Бяла. Тя е недалеч от Несвиж – в замъка Мир, който също принадлежал на рода Радзивил. Замъкът изглежда като дворец от приказка – подобен ефект станал възможен благодарение на комбинацията от ренесансов и готически стил.

    През 1891 г. собственик на крепостта станал руски благородник, княз Николай Святополк-Мирски, който решил да го превърне в семейно гнездо. Наследниците му до ден-днешен живеят тук.

    Когато през 1913 г. внучката на Святополк-Мирски, 12-годишната София, се удавила в близкото езеро, духът й не намерил покой във великолепната гробница на предците, а започнал да се разхожда по алеите на парка и коридорите на двореца. Бялата дева, за разлика от черната си  „колежка“ от Несвиж, се характеризира с плахост и спокойствие.

    Въпреки видимата си външна слабост, крепостта може да устои против силна вражеска армия. Замъкът е построен с червени тухли, като стените са двойни. Пространството между тях е запълнено със строителни отпадъци и парчета от камъни, залети със строителен разтвор. Затова стените са много здрави, сякаш гранитни.

    Лидският замък

    Лидският замък. Снимка: Уикипедия

    Това е най-старият дворец на Белорусия, построен през 1323 г. Той също е обитаван от призраци. През 1392 г. княз Корибут осъзнал, че не може да противостои на армията на литовския княз Витовт и оставил в замъка само група обречени войници, принуждавайки ги да се закълнат, че ще дадат живота си, но няма да сложат оръжие. Воините спазили обещанието си – оттогава призраците на войниците на княз Корибут защитават стените на крепостта.

    Сега тук се организират исторически реконструкции и се провежда големият рицарски турнир „Мечът на Лидския замък“. Това навярно намалява носталгията на призраците.

    От основаването си през първите десетилетия на XIV век дворецът се използвал като крепост: тук имало гарнизон, който защитавал северните граници на Великото Литовско княжество против рицарите-монаси на Тевтонския орден. Замъкът издържал на голям брой битки и нападения. Той бил щурмуван от татари, немци, литовски бунтовници, руснаци, шведи. В резултат на това до XIX век бил напълно унищожен. Придобива съвременната си модерна визия през миналия век.

    Старият Гродненски замък

    Старият Гродненски замък. Снимка: Уикипедия

    През Средновековието било нормално явлението „подвижна столица“ – когато центърът на държавата бил там, където в момента се намирали монархът и неговият двор. Така се случило след засилването на ролята на град Гродно през 1576-1586 г. по времето на полския крал Стефан Батори. Той построил разкошен дворец в Гродно. Италиански архитект планирал да създаде красив замък. Но въпреки това, тъй като крепостта била върху основата на стара цитадела от ХІV век, замъкът получил всички характеристики на силна военна крепост от Средновековието. По време на своето съществуване той бил разрушаван, реконструиран, използван като седалище на полския Сейм и за битови цели.

    Операция „Право дело“: САЩ срещу Панама със „стелтове“ и хард-рок

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Операция „Право дело“: САЩ срещу Панама със „стелтове“ и хард-рок

    През 1986 г. отношенията между Панама и САЩ сериозно се влошили.

    Причината била, че Панама отказала да предостави плацдарм на американската армия за военни действия срещу близката Никарагуа. За отмъщение през 1988 г. съдът на щата Флорида обвинил панамският лидер генерал Мануел Нориега в търговия с наркотици, рекет и членство в организирана престъпна група. През април същата година военният контингент на САЩ в Панама бил увеличен на 1300 души „за осигуряване безопасността на гражданите и защита на интересите на САЩ“. Освен това, САЩ смятали, че генерал Нориега работи за разузнаването на Куба.

    Американски войски в Панама. Снимка: Уикипедия

    Основната причина за натиска на американците обаче било наличието на Панамския канал, който по принцип е от ключово стратегическо значение за САЩ. Перспективата за евентуално нападение от страна на кубинците или СССР върху тази територия сериозно притеснявала Пентагона въпреки, че каналът, така или иначе, бил контролиран от американците.

    В САЩ започнали сериозно да обмислят как да свалят Нориега от власт. Трябвало да се атакува бързо, за да няма време панамците да повредят канала, а генералът да се скрие в планините и да организира нелегална съпротива.

    Обезпокоен от тези планове, на 15 декември 1989 г. Нориега заявил, че Панама е в състояние на война със САЩ и скоро панамската армия ще завземе канала. На следващия ден автомобил с 4 войници на САЩ в района на Панамския канал някак „съвсем случайно“ объркал маршрута си. В резултат панамските часови открили огън по колата. Трима американски военослужащи били ранени, а лейтенант Р. Пас от морската пехота – убит.

    В САЩ разбирали, че свалянето на Нориега ще доведе само до идването на власт на друг корумпиран представител на панамските въоръжени сили. Необходимо било напълно и възможно най-бързо да се окупира държавната система, за да не успее местното население време да вземе американци за заложници.

    Армията на Панама разполагала с 14 000 бойци, 29 бронетранспортьора, 12 патрулни кораба и 28 леки самолета.

    Американски войски в Панама. Снимка: Уикипедия

    Американците изпратили контингент от около 13 000 войници. Гръбнакът на американските сили бил съставен от 7000 войници от елитни части – рейнджъри, парашутисти и морски пехотинци. В операцията направила своя дебют модерна за времето си бойна техника: бронеавтомобили „Хъмви“, бронетранспортьори LAV-25, вертолети Apache и стелт-самолети F-117. Късно през нощта на 20 декември във въздуха се вдигнала цяла армада, повече от 200 самолета. Транспортни С-130, С-141 и огромни С-5 десантирали парашутисти и рейнджери. Изтребители F-15 и F-16 патрулирали океана между остров Куба и полустров Юкатан, като били готови да помогнат, ако някой паднел в морето. Радарното обслужване се извършвало от летящи наблюдателни пунктове „Ауакс“ E-3. Летящи танкери дозареждали самолети директно във въздуха.

    Почти от първия момент операцията не тръгнала по план. Панамската армия била вдигната по тревога в 00.45 ч., а началото на американското нахлуване се предвиждало за 01.00 ч.

    Двойка F-17 пуснали две 900-килограмови бомби „Марк-84“ с лазерно насочване. Те трябвало да унищожат казармите на елитните панамски подразделения до летището в Рио Хато. Но силните пориви на вятъра отклонили бомбите на 150 и 300 метра от целта.

    Няколко минути преди бомбардировката щурмови самолет АС-130 „Спектър“, двойка хеликоптери Apache и четири AH-6 атакували зенитните картечници на Рио Хато. След атаката на „стелтовете“ върху летището започнали да скачат парашутистите.

    Парашутът на полковник Кернан се закачил за електропроводи и пламнал, поради това наоколо спрял токът. Кернан трябвало да скочи от височина около 15 метра. От другите 36 рейнджъри загинал един.

    Американски войници щурмуват щаба на панамската армия. Снимка: Уикипедия

    Панамците в казармата ожесточено се съпротивлявали, битката продължила около 5 часа. В това време 3 батальона американски пехотинци с помощта на 4 танка „Шеридан“, щурмови самолети и хеликоптери нападнали Главния щаб на панамската армия. Военните в него се сражавали 3 часа. Панамците успели да свалят 2 вертолета, друг паднал в Панамския канал. Но защитниците не могли да противопоставят нищо на ракетите Hellfire, изстрелвани от хеликоптерите „Апач“.

    В близост до базата за подводници Коко Соло американците открили масиран огън по панамски ротен щаб с 20-мм автоматично оръдие „Вулкан“ и противотанкови гранатомети, като изстреляли над 1000 снаряда и повече от 50 гранати. В Колон американските войски стреляли с пряко мерене с 2 оръдия от калибър 105 мм.

    На 20 декември американците превзели Главния щаб и това означавало, че централизирана отбрана вече не съществува.

    От страна на САЩ загинали 23 души, 322 били ранени. Панамците загубили от 252 до 314 загинали (включително цивилни) и 123 ранени.

    Един американски сержант попаднал под „приятелски огън“. Видели го на хотелски прозорец и решили, че това е вражески снайперист. Започнали интензивен обстрел. Късметлията сержант оцелял с два куршума в корема, дори след като наблизо избухнала граната от подстволен гранатомет. Загинали още двама кореспонденти от Испания, които искали да заснемат уличните битки.

    Междувременно генерал Нориега опитал да се скрие – в училище, после в лазарет, в закусвалня. В крайна сметка се укрил в консулството на италианския католически анклав. За да не се карат с Ватикана, американците не атакували консулството, а постъпили оригинално. Инсталирали високоговорители, излъчващи американско военно радио SCN и пуснали изпълнения на „Бийтълс“, Шер, Б. Фулър, „Black Sabbath“, „KISS“ и още хард-рок.

    Генерал Нориега бил почитател на операта и такава музика била непоносима за ушите му – все едно да накараш някой любител на Бетовен да слуша чалга. В крайна сметка не издържал на музикалната инквизиция и се предал.

    През 1992 г. той бил осъден на 40 години затвор, но по-късно намалили присъдата на 10 години. През 2017 г., след серия от съдебни дела и екстрадиции, първо във Франция, а след това в Панама, генерал Мануел Нориега умрял зад решетките.

    Олег Пенковски – супер-шпионин на ЦРУ и „супер-юда“ за ГРУ

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Олег Пенковски – супер-шпионин на ЦРУ и „супер-юда“ за ГРУ

    През цялата история на ГРУ (Главното разузнавателно управление на Генералния щаб) предателството на Олег Пенковски било най-сериозният провал и причинило огромна вреда на СССР и разузнавателната му мрежа. Освен това, неговите действия поставили света на ръба на ядрен конфликт между Съветския съюз и Съединените щати.

    Олег Пенковски преминал през Великата отечествена война, бил главно на партийни и ръководни длъжности, два пъти ранен. След войната учил във Военната академия „Фрунзе“ и през 1949 г. получил званието полковник, когато бил на 30 години. Това бил чудесен старт за военната кариера на един съветски офицер.

    Олег Пенковски. Снимка: Уикипедия

    По-нататъшната служба на Пенковски направила малко неочакван обрат. Военно-политическата дейност на бъдещия предател била заменена с военно-дипломатическа. След обучение във Военно-дипломатическата академия на Съветската армия Олег Пенковски бил назначен на длъжността военен аташе и резидент на ГРУ в Турция.

    За този период на служба характеристиката на военния аташе Пенковски съдържа следното описание: „Отмъстителен, порочен човек, несравним кариерист, способен на всякаква подлост“.

    Какво се случило с успешния офицер-фронтовак, си остава загадка. Впоследствие били изложени няколко предположения, обясняващи действията на разузнавача по това време. Според една от версиите той вече бил двоен агент (работил за две или повече разузнавания едновременно). Според друга, причина е използването му във вътрешнополитическата борба за власт в горните ешелони на съветското ръководство.

    Командировката в Турция неочаквано завършила със скандал, когато Пенковски бил хванат да продава бижута на турски пазар. Според друга версия, това бил опит за установяване на контакти с представители на ЦРУ. Всичко приключило с отзоваване в Москва и уволнение от разузнавателните органи.

    Но ходатайството на стари приятели от фронта, а именно заместник-началникът на ГРУ Александър Рогов, му позволило да се върне в разузнаването. През 1960 г. той станал заместник-началник на Управлението за външни отношения.

    Съветският паспорт на Олег Пенковски. Снимка: Уикипедия

    Вербовката му за ЦРУ, както сам той признал в съда, се състояла на 20 април 1961 г. По време на първото си пътуване до Лондон Пенковски се срещнал с представители на американските и британските специални служби. Преди това той дълго се опитвал да влезе в подобен контакт. Той дори писал писма, в които предлагал услугите си за събиране и предаване на секретна информация до посолствата на САЩ, Великобритания и Канада, и се опитвал да изпрати писмата чрез доверени лица. Едно от тези писма стигнало до адресата и срещата се състояла. На срещата в Лондон новоизпеченият шпионин получил оперативните псевдоними Алекс, Янг и Герой, както и подробни инструкции за използването на специална шпионска техника, методи за предаване на информация; били уговорени и условията на „хонорарите“.

    Така започнала дейността на американския супер-шпионин Олег Пенковски, който по-късно бил наречен: „най-големият агент на американското и британското разузнаване в редиците на съветските специални служби“.

    Пенковски бил арестуван на 22 октомври 1962 г. Процесът срещу предателя и шпионина се провел от 7 до 11 май 1963 г. Военната колегия на Върховния съд на СССР осъдила Олег Пенковски на смърт чрез разстрел. Той бил доказано обвинен в следното: измяна на родината, предаване на чужда държава на повече от 5000 секретни документа, включително информация за състоянието на ракетните сили и разполагането на ракетни установки в Куба. Освен това, предал над 600 разузнавачи от КГБ и ГРУ в западните страни. Издал местоположението на междуконтиненталните балистични ракети, дал информация за оръжейни разработки.

    Молбата за помилване била категорично отхвърлена и на 16 май присъдата била изпълнена. Това съобщили на 17 май всички съветски средства за масова информация.

    Прелюдията на Мюнхенския сговор

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Прелюдията на Мюнхенския сговор

    През нощта на 29 срещу 30 септември 1938 г. в град Мюнхен бил подписан догвор, който обозначил началото на подготовката за Втората световна война.

    Тогавашният френски премиер Е. Даладие лично знаел какво означава война. През 1916 г. в околностите на Вердюн той вървял по труповете на войници в калта. А два трупа, на французин и немец, били хвърлени на едно дърво от експлозия на снаряд. Затова Даладие, участник във военни действия с ордени и медали, изобщо не искал да изпраща други войници на война.

    Въпросът със Судетската област на Чехословакия, който Хитлер поставил на масата, бил неочакван за представителите на Франция и Великобритания. Английският премиер Невил Чембърлейн долетял специално със самолет, за да обсъди този проблем. Условията, предложени от Хитлер, били неизпълними. Приемането им неизбежно щяло да доведе до военна конфронтация.

    Подписването на Мюнхенския договор. От ляво на дясно: Чембърлейн, Даладие, Хитлер, Мусолини и Чано. Снимка: Уикипедия

    Едно от неправилните предположения на любителите на конспиративните теории е мнението, че тогава западноевропейските държави били единни и напълно координирали своите действия. Това е коренно погрешно.

    На фона на нарастващия конфликт, на 24 март 1938 г. Чембърлейн заявил в долната камара на британския парламент, че в случай на голяма война не си струва да се мисли за онези, които са поели определени задължения. Другояче казано, Чембърлейн не смятал съюзническите ангажименти за нещо обвързващо. Самият Даладие отишъл лично в английската столица, защото искал лично да чуе пряк отговор от англичаните относно проблема с Чехословакия. Чембърлейн открито му заявил, че Британия ще се притече на помощ на французите само в случай на пряко нападение срещу тях. За защита на Полша или Чехословакия въобще не станало дума. С други думи, това било пълно повторение на събитията от 1936 г., когато Франция, без помощ от Англия, не се осмелила да започне война, след като Хитлер завзел Рейнската област. Сега френският премиер Даладие трябвало да притисне чехите и да ги убеди да седнат на масата за преговори по въпроса за Судетите.

    За да подкрепят Чехословакия в случай на нападение от нацистите, французите трябвало да щурмуват немската укрепена линия „Зигфрид“. Само по този начин дивизиите на германската армия можело да бъдат отклонени от границите на Чехословакия. Оценявайки ситуацията в началото на есента на 1938 г., французите изхождали от предположението, че нацистите имат 120 дивизии. Чехословакия разполагала с 40.

    Чембърлейн (вляво) и Хитлер на среща в Бад Годесберг, 23 септември 1938 г. В средата главният преводач е д-р Пол Шмит. Снимка: Уикипедия

    Това разположение на силите давало възможност на германците едновременно да разгромят чехите и да се защитят срещу французите с линията „Зигфрид“. Виждайки подобна перспектива, френският премиер си спомнял картините на онези военни действия, в които някога участвал. Преди да се отправи на конференцията в Мюнхен, Даладие се срещнал с представители на армията, за да научи каква е тяхната готовност за голяма война

    Началникът на щаба на френските военновъздушни сили генерал Жозеф Вюлемин неприятно изненадал своя министър-председател с изявление, че авиацията въобще не е готова за война. Генералът съобщил, че французите имат 1000 самолета, а Германия – 3 хиляди (всъщност немските самолети били 3800).

    В края на лятото на 1938 г. самият генерал бил посетил Германия, където немците му показали най-модерните си изтребители „Месершмит Bf-109“. Сега Вюлемин заявил на Даладие, че ако започне война, самият той ще се качи на самолет, за да умре в небето и да не гледа разгрома на френската армия.

    Чембърлейн също чувствал заплахата за Британия от небето. Премиерът бил наясно, че противовъздушната отбрана на Обединеното кралство в началото на есента на 1938 г. се основава само на остарели биплани. И само 30% от необходимия брой зенитни оръдия са готови за бой. Първият модерен изтребител „Спитфайер“ постъпил едва в средата на лятото на 1938 г. в 19-та ескадрила, базирана в Даксфорд. Произвеждали новите изтребители отчайващо бавно – по 1 самолет в седмица. На всичко отгоре, британците не знаели как да предотвратят замръзването на картечниците на голяма височина. Смятало се, че при германски бомбардировки още първата седмица ще загинат приблизително 50 000 англичани. Всъщност, както показала практиката, броят на жертвите бил много по-малък – но през 1938 г. изхождали от това число. Затова, подобно на френския си колега, Чембърлейн искал на всяка цена да избегне война. При това разбирал съвсем буквално израза „на всяка цена“.

    Откъснати територии от Чехословакия. Снимка: Уикипедия

    Изключително разочаровани от плачевното състояние на въздушните сили на своите държави, Даладие и Чемберлейн отишли в Мюнхен, за да се срещнат с Хитлер и Мусолини. Чембърлейн пристигнал без помощници и дори без шефа на британското външно министерство лорд Халифакс. В допълнение, немските домакини ги настанили в различни резиденции с френския министър-председател и двамата нямали възможност да се консултират помежду си.

    В такава ситуация било сключено споразумение, което предавало Судетската област и нейните ресурси на Хитлер, Тешинската област – на Полша, а Южна Словакия и Подкарпатска Рус – на Унгария.

    Невил Чембрълейн успял да накара Хитлер да подпише куха, необвързваща декларация за „консултации“ в случай на спор между Германия и Англия.

    Сред резултатите от Мюнхенския сговор били една крайно глупава и една умна фраза. Глупавата била произнесена от Чембърлейн при завръщането му от Мюнхен. Излизайки от самолета, той размахал подписаното съглашение и ликуващо заявил: „Аз ви донесох мир!“. Войната започнала след по-малко от година.

    Умната фраза я казал Чърчил, като с нея резюмирал целия Мюнхенски сговор: „Вие се съгласихте на унижение, за да избегнете война. В резултат ще имате и унижението, и войната!“

    Другарите арийци: животът на пленените немци в руските лагери

    Любомир Чолаков
    -
    3
    Другарите арийци: животът на пленените немци в руските лагери

    От началото до края на Великата Отечествена война (1941-1945) в руски плен попаднали 4 милиона вражески войници и офицери. Те били настанени в лагери, разпръснати из целия Съветски съюз. Като пример за дейността и живота на военнопленниците може да се вземе лагера в Ижевск, Удмуртия.

    Марш на пленени немци в Москва. Снимка: warhead.su

    В първия Ден на победата, 9 май 1945 г., колона от пленени вражески войници преминала по улиците на Ижевск. Те били последвани от камиони-цистерни, които демонстративно измивали руските улици от нацистката кал – този обичай останал от първата подобна „церемония“ на 17 юли 1944 г., когато 57 хиляди германци, пленени в Белорусия, преминали по улиците на Москва.

    Броят на военнопленниците в Удмуртия след Втората световна война достигнал около 10 000 войници. Повечето от тях били изпратени в 4 лагера: №155 в околностите на село Ува, №75 близо до Рябово; №510 край Джакино и №371 в Ижевск.

    Всички военнопленници били разделени в 3 класа по трудоспособност. Първите два класа били годни за работа. Те трябвало да възстановяват разрушеното по време на войната. Работата често била изтощителна и протичала в трудни условия. Третият клас се състоял от слаби военнопленници, подходящи само за лека работа. Освен това, тежко болните и инвалидите не били изпращани да се трудят.

    Германски военнопленници, заловени по време на превземането на Кьонигсберг. Снимка: Уикипедия

    Немците не искали да работят. А дори да искали, ръководителите на фабрики и заводи често не знаели какво да им възложат. Това, че военнопленниците не изработват нормите си, редовно се споменава както в докладите на упълномощените ведомства, така и в многобройните оплаквания от ръководството на предприятията. В най-добрия случай те изпълнявали половината от нормата. Логично е, че заводската администрация търсела начини да ги замени със съветски работници.

    Когато пленниците били освободени, ръководителите на цехове и предприятия въздъхнали с облекчение и се зарадвали почти повече от самите германци.

    Тъй като повечето от затворниците все пак криво-ляво работели, често били изпращани на други обекти – обикновено да разтоварват влакове, да строят фабрични и жилищни сгради и да възстановяват трамвайните коловози. Неочаквано се оказало, че германците се справят много добре с такива задачи. Работата им се заплащала адекватно. Сред военнопленниците се появили дори ударници на труда. Това се отнася предимно за строителството. Най-много се отличавали румънците. Те били окуражавани, като понякога им плащали 200 рубли, а понякога дори 2000. Добри работници имало и сред бившите войници на Вермахта. Например, готвачът O. Корт бил награден с 300 рубли за труда му в кухнята на лагера.

    Немски военнопленници по време на работа. Снимка: warhead.su

    Всички военопленници живеели в бараки. Разбира се, това не били луксозни жилища, но не и развалини. Освен това, през 1946–47 г. военопленниците самостоятелно ремонтирали по-голямата част. Многото проверки показвали, че бараките са в добро състояние. Само второто отделение на лагер №371 било обявено за незадоволително. Причината била не в качеството на ремонта, а в масовите дребни кражби. Комисията намерила намерени откраднатите предмети под леглата на германците. Ръководството на лагера вдигнало скандал, висшестоящето ръководство заплашило и с това случаят приключил.

    С дребните кражби опитвали да се справят чрез убеждаване и разговори. Много „арийци“ крадяли от другарите си по нещастие и след това продавали крадените вещи и храни на местното население или на работниците. Ръководството на лагер №371 дълго време отбелязвало десетки случаи на дребни кражби, но никой не бил наказан. За да се влезе в карцера, трябвало да бъде извършено нещо наистина сериозно. Например, военопленникът да бъде хванат силно пиян. Но през втората половина на 1947 г. след скандал между надзирателите и немците се стигнало до изстрели във въздуха – тогава ръководството на лагера започнало активно да изпраща нарушителите в карцера, включително и за кражби.

    Освен приличната заплата за работещите в града (всичко, което надвишавало заплатата от 150 рубли, било внасяно на спестовна книжка на военопленника и му се изплащало преди освобождаването и заминаването за Германия), на военопленниците се осигурявали 3 хранения на ден. Нещо повече, подборът на храна се извършвал от самите пленници, те съставяли порциите и готвели за другарите си. Затова, ако имало оплаквания от храната, всички знаели кой е отговорен.

    Връщане у дома на немски военнопленници, 1 април 1949 г. Снимка: Уикипедия

    Политическият отдел на НКВД в Удмуртската република предупредил ръководството на лагера да изпълнява точно разпоредбите на Хагската конвенция за военопленниците – а препоръките на такова учреждение, естествено, не можело да се пренебрегнат.

    Още през 1945 г. някои военнопленници можели да се движат без охрана и свободно да се разхождат из селото. В резултат някои затворници оставали да живеят в града, като наемали квартири от местното население. Понякога се стигало до сбивания на дансинга. Обаче „арийците“ се изхитрявали да идват със собствен оркестър, дори да организират танци за жителите на Ижевск.

    През 1949 г. започнало масовото завръщане на пленените вражески войници. Заминавайки за Германия, те изкупували всичко от градските магазини с парите от индивидуалната им сметка през годините на плен. Само офицерите не били доволни от това. Те имали право да се откажат от работа и повечето използвали тази привилегия. Но така и личната им спестовна книжка била празна. Оставало им само да гледат със завист своите другари от лагера, които купували храна, дрехи, инструменти и сувенири за своите роднини преди репатрирането.

    Някои германци не поискали да се върнат в Германия. Те останали в Съветския съюз, оженили се за местни жени и получили съветско гражданство. Никой никога не ги репресирал.

    Мюнстерската комуна

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Мюнстерската комуна

    Съществуват различни видове секти: религиозни, идеологически, тоталитарни и други. Но това, което се случило през ХVІ век в германския град Мюнстер, не успяла да постигне нито една друга секта – да завземе властта в цял голям град. Освен това, тя съчетала анархията с религиозната вяра и с комунизма на „отделно взета територия“ – както гласи прочутата фраза, произнесена през далечния тогава ХХ век. Такава комбинация изглежда като научна (или ненаучна) фантастика. Обаче точно така се случило в Мюнстер.

    Ян ван Лайден кръщава момиче. В арката на вратата двамата други водачи на Мюнстерския баптист, градският чиновник Бернд Крехтинг и палачът, а по-късно и губернаторът Бернд Кнайпердолинг . На заден план кулата на Свети Луджери . – Историческа картина (1840) на Йохан Карл Улрих Бахр. Снимка: Уикипедия

    Водачът на „селската война“ в Германия Томас Мюнцер бил заловен и екзекутиран на 27 май 1525 г. Привържениците на сектата на анабаптистите (т. нар. „отново кръстени“) след екзекуцията на техния „духовен водач“ се разпръснали из страните по бреговете на Северно море: Швеция, Холандия и Дания. Но най-голямата част от тях се намирали в германския град Мюнстер.

    Тукашната градска управа и без тях си имала достатъчно грижи: протестантите на Мартин Лутер и на папата непрекъснато влизали в сблъсъци. Анабаптистите бързо се ориентирали в ситуацията и предложили на протестантите съюз за борба срещу католиците. Скоро привържениците на папата били победени и Мюнстер преминал във властта на лутераните. Но анабаптистите също пожелали да се облажат с кокала на властта – такива стремежи въобще не са прерогативи на ХХ и ХХІ век.

    Започнали сериозни разправии между лутерани и сектанти: с грабежи, барикади и публични екзекуции на централния площад. Разбира се, оръдията можели да сложат край на нарастващия конфликт. Протестантите имали оръдия – но анабаптистите не.

    Атака срещу Мюнстер от войските на княз-епископ Франц фон Валдек на Петдесетница 1534г. Снимка: Уикипедия

    Бургомистърът (кметът) Тилбек обаче не искал да пролива още кръв след ужасите на селската война и позволил на анабаптистите свободно да практикуват учението си. За съжаление, както винаги става в такива случаи, излишната мекушавост само предизвикала повече кръв и повече жертви. Това мекушаво кметско решение се оказало напълно погрешно. В Мюнстер започнали да се стичат огромен брой анабаптисти. Те вече изобщо не искали да делят властта с лутераните. През януари 1534 г. сектантите взели властта след кметските избори и направили бургомистър свой привърженик – индустриалеца Б. Книпердолинг. Веднага, както след всяка революция, навсякъде започнали погроми, пожари и грабежи – които в този случай били оправдавани с християнското учение. Противниците на новата управа били убивани в собствените им домове с коси, сърпове, чукове и всякакви други импровизирани оръжия. Тълпите анабаптисти и всякаква улична сган преследвали католиците по улиците на града. Жителите на Мюнстер, които не искали да бъдат кръстени за втори път (според правилата, второто кръщение означавало отказ от католицизма), бягали от града, изоставяйки имотите си. Анабаптистите унищожили религиозните сгради и символи на протестантите, като ограбили всичко ценно.

    Внезапно пред лидерите на сектата изникнал проблем: населението в града трябвало да се изхранва. А запасите от храни били оскъдни. В резултат на това се появило постановление, че цялата собственост в града става обща. Без изключение. Тези, които не се съгласили, били пребити, а охраната на награбеното била възложена на 7 души от лидерите на анабаптистите. В града се установила теократична диктатура от комунистически тип, с напълно унищожена частна собственост. След като се разпространили слухове за „града на комуната“, от всички посоки към него започнали да се стичат анабаптисти.

    Епископ Франц фон Валдек, който отговарял за града, бил изумен от случващото се. След като се възстановил от първоначалния шок, той успял да събере своеобразни „бойни групи“ и да обсади Мюнстер. Пристигането на ландскнехтите на епископа под стените на Мюнстер не зарадвало анабаптистите. Но не ги уплашило особено. Един от организаторите на бунта – Ян Матис, подир дълго пиене на вино „получил откровение свише“. Започнал да уверява всички, че, подобно на библейския Самсон, сам ще успее да победи цялата вражеска армия. В действителност се получило малко по-различно. Матис и 12-те му последователи били банално съсечени от ландскнехтите. Главата на „новия Самсон“ била нанизана на пика, а гениталиите му – приковани към крепостните врати.

    След него властта преминала в ръцете на Йоан Лайденски (под това име действал авантюристът Йоан Бейкелзон). Новият „духовен водач“ заявил, че врагът ще бъде победен, само трябвало да се воюва докрай и всички да влязат в полигамни отношения.

    Историческо представяне на екзекуцията на анабаптистите на Принципалмарк. На заден план църквата Ламберти със старата църковна кула и вече поставените кошници. Снимка: Уикипедия

    Призивът за многоженство предизвикал голяма изненада сред гражданите. Те, кой знае защо, смятали, че е по-важно да помислят за стратегия срещу ландскнехтите и да решат проблемите с попълването на хранителните запаси. Но Йоан настоявал на своето. Отсега нататък всеки сектант трябвало да влезе в отношения и да живее с няколко жени. Но, естествено, нямало достатъчно жени за всички – което веднага причинило размирици.

    Самият Лайденски имал 16 жени. Седемнадесетата не искала да се омъжи за него и затова той публично отсякъл главата й на централния площад. По принцип, собственоръчното изпълнение на екзекуции в Мюнстер било едно от забавленията на лидерите на сектата. В резултат на това населението (и мъже, и жени) непрекъснато намалявало.

    В това време наемниците на епископа получавали помощ. Ставало все по-трудно да се отблъскват атаките на ландскнехтите. Загубите сред обсадените се увеличавали, храната била на свършване. В града настъпил глад. Предложението за пробиване на обсадата с кавалерия се сблъскало с горчивата реалност: конете отдавна били изядени…

    Метежът в Мюнстер (като всеки друг през Средновековието) завършил по обичайния начин. Година и половина след окупацията на града от анабаптистите Мюнстер бил превзет от наемниците на фон Валдек.

    Градът бил отново ограбен, анабаптистите – изклани. Трите ключови фигури на комуната: Йоан Лайденски, бургомистърът Книпердолинг и още един (неговото име останало неизвестно) били екзекутирани на централния площад.

    1...464748...319Страница 47 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto