Преди по-малко от 50 години американците се провалили във Виетнам, като дали 55 хиляди убити. Преди малко повече от 30 години Съветският съюз извел ограничения си военен контингент от Афганистан, след като дал 15 хиляди убити. Какво обединява тези две войни на различни армии в държави, разделени от огромно разстояние?

Американците първоначално въобще не мислели да започват война, в която младите синове на Америка ще бъдат изпращани с години – и ще бъдат връщани в ковчези. Намерението било да изпратят група съветници във Виетнам, неголям отряд командоси и набързо да победят.

Победата не се получила. Тогава решили да изпратят морските пехотинци. Пак същото. Така постепенно САЩ затънали в продължителна и необявена война.

Подобна била ситуацията на руснаците в Афганистан.  Заслужава да се отбележи, че в началото на пролетта на 1979 г. почти целият връх на КПСС, включително генералният секретар и шефът на КГБ, се противопоставяли на въвеждането на войски. В края на същата година обаче все пак това се случило. СССР бил изплашен от перспективата в тази страна да се появят американски разузнавателни устройства или дори ракети със среден обсег на действие. Трябвало да се направи нещо. Единственото, което измислили, било да изпратят войски.

Във Виетнам САЩ за пръв път разположили зенитни ракети Hawk (предшествениците на днешните „Патриот“) и изтребители F-102. Ползата от тях, както се твърдяло по-късно, била „огромна“. Това е може би единственият случай в историята, когато изтребители изстрелвали ракети въздух-въздух по наземна цел – прочутата пътека на виетнамските бойци „Хо Ши Мин“. Изтребителите претърпели най-много загуби от зенитен обстрел или просто на земята – срамна страница в историята на бойната авиация.

Оказало се, че за битките във Виетнам американските войски се нуждаят да сменят почти всичко – обувки, бронирани превозни средства, автоматично стрелково оръжие. Прочутата карабина М16 ръждясвала бързо във виетнамските блата, поради което американските войници я наричали „червената лисица“ и предпочитали да се сражават с пленени в боевете автомати „калашников“.

В авиацията вместо модерни бронирани самолети се оказало, че са по-ефективни стари товарни машини, импровизирано въоръжени с обикновени картечници и оръдия; както и щурмовици Skyrader, производство 1945 г.

В Афганистан руснаците, разказва командващият съветския контингент генерал Б. Громов, изпратили отначало танкови части, зенитно-ракетна бригада, както и дивизиони с неуправляеми балистични ракети тип „Луна“. Всички те първи се върнали в СССР. Самият Громов отбеляза, че в този случай количеството било в ущърб на качеството: имало много бойци, но подготовката им била отвратителна. Той и други опитни военнослужащи отбелязвали, че руските войници често загивали нелепо, понякога дори не в битки с муджахидините. Например, когато оставали в тунела „Саланг“, се задушавали от изгорелите газове на собствените си автомобили. Подобно на американците във Виетнам, съветският контингент бил принуден да промени почти всичко в оборудването и екипировката си.

В разгара на конфликта във Виетнам имало над 500 000 американски войници. В Афганистан руската 40-та армия нараснала до повече от 100 000 войници, имала собствена авиация и многобройни специални части. И в двата случая огромни армии, разполагащи с най-модерни оръжия, търсели врага и напразно се опитвали да го победят. Управляеми бомби, мини и ракети, бомби със „стрели“, термобарични боеприпаси перфектно можели да унищожават целите. Загубите били скромни, а в сравнение със световните войни – съвсем незначителни. Съотношението на своите и вражеските загуби – отлично.

Въпреки това, нито американците, нито руснаците успявали да победят. Тъкмо военните получавали опит, и трябвало да се завръщат у дома – а на тяхно място идвали новобранци.

Мнозина и в САЩ, и в СССР вярвали, че са на крачка от победата. Обаче разкарването на бронетранспортьори и танкове из виетнамските оризови полета или унищожаването на афганистански подземни напоителни системи (кяризи) е лош подход към приятелство с местните жители. Много чуждестранни граждани, които  пристигали във Виетнам и Афганистан с искрено желание да помогнат, били убити. Населението бързо забравяло доброто и дълго време си спомняло всички лоши неща, които нашествениците вършели на тяхната земя.

Тактиката на тежките бомбардировачи на двете суперсили понякога била със съвсем еднаква цел – да се запълват клисури с разрушени скали и да се разрушават пътища.

И в САЩ, и в СССР населението, въоръжените сили и дори властите не разбирали защо да водят война и да изпращат синовете си на смърт в далечни държави.

През пролетта на 1975 г. Северен Виетнам успял да обедини държавата, американците били прогонени. За виетнамците обаче предстоели въоръжен конфликт с Китай и трудна война с „червените кхмери“ в Камбоджа.

След изтеглянето на руския контингент от Афганистан пък там избухнала жестока гражданска война и нахлули арабски терористи. Въпреки това, режимът на съветското протеже Наджибула се задържал още 2 години и щях да вземе превес – но Горбачов заповядал да бъдат прекратени доставките на гориво, боеприпаси и оръжия. Резултатът не закъснял – талибаните надделели, Наджибула бил обесен в центъра на Кабул.

Днес бившите „полеви командири“ на муджахидините си устройват срещи с руските офицери, срещу които някога се сражавали – и твърдят, че за разлика от американците, това били достойни противници, които не си позволявали да обиждат традициите и обичаите на местните жители.

На 20 август 1119 г. в местността Бремюл, в долината на Сена източно от Руан, се сблъскали армиите на френския крал Людовик VІ Дебели и на английския Хенри І. Сражението било един от епизодите на Англо-френската война от 1116-1120 г.

За историците битката е любопитна преди всичко с това, че, независимо от убедителната победа на английската армия, загубите на французите били само 3 рицари.

Ябълка на раздора между двете държави била Нормандия. Това бил активно развиващ се регион, където пръв владетел бил викингският завоевател Ролон (860-932). По-рано провинцията принадлежала на французите (френският крал по неволя дал на викингския конунг титлата херцог и властта над тези земи – областта така и така била завладяна от викингите, които нямали нищо против да отседнат тук и да сложат край на разбойническите си нападения). Но Вилхелм Завоевателят, който завладял Англия през 1066 г. и основал кралска династия, бил наследник на Ролон и херцог на Нормандия. Поради тази причина англичаните също можели да претендират за провинцията. Така се оказало, че като дали официално на викингите властта над областта, французите си сложили таралеж в гащите.

Самите местни жители мечтаели да отхвърлят властта на Англия. Норманските благородници организирали бунт, който си поставял за цел придобиване на независимост. Те определили за херцог Вилхелм Клитон – по-рано това място заемал крал Хенри І.

Разбира, крал Хенри не бил във възторг от тази инициатива на своите поданици. Владетелят на Франция Людовик Дебели, напротив, я одобрил и дошъл с армията си в помощ на сепаратистите. Тогава вече 20 години Англия имала надмощие в този регион.

Оказало се, че за да се върне Нормандия във Франция, трябва още много време, защото и този път французите не извадили късмет. Историците описват битката при Бремюл като хаотично струпване на коне и хора върху територия, удобна за обстрелване от прочутите английски стрелци с лък.

Полесражението се намирало в околностите на замъка Нойон-сюр-Андел. Кралят на Англия дошъл с армия от около 500 рицари – за тогавашната епоха това било войска със средна сила. Обикновено на един рицар се падали по 7 до 10 пехотинци. Повечето рицари той накарал да слязат от конете, пехотата построил в 3 редици. Самият крал се намирал в центъра на средната редица. Около 100 конни рицари защитавали фланговете.

Френската армия била малко по-малка – 400 тежко бронирани рицари. За разлика от Хенри, който смъкнал повечето рицари на земята, превръщайки ги в пехотинци, Людовик пренебрегнал пехотата – французите също имали пехотинци, но не ги използвали в сражението. Може би просто изостанали от конниците.

Но уповаването на силата на тежката рицарска конница не се оправдало. Англичаните стреляли с лъкове по атакуващата френска конница, която била отблъсната. После французите решили да демонстрират своята храброст. Те излизали на групи от общия строй, за да се бият с мечове, като оставяли празнини в бойния си строй. Англичаните стоели на едно място, стреляли с лъкове и отблъсквали атаките.

В резултат всичко завършило с това, че те позволили на противниците си да настъпят, после ги обградили с резервната конница от фланговете.

Англичаните питали вражеските рицари дали са готови да се предадат на милостта им. Французите виждали безизходното си положение и се съгласявали. Общо англичаните пленили 198 вражески рицари. Другите, включително кралят на Франция, се оттеглили от полесражението.

В битката загинали само трима 3 френски воини. Англичаните не понесли никакви загуби. Летописците твърдят, че тази битка се състояла, като се взели предвид всички изисквания на християнската вяра и рицарските канони – почти в духа на паладините на цар Артур. Враговете взаимно се уважавали и проявявали такова християнско милосърдие, че просто нямало нужда от много жертви.

Възможно е причината за малкото жертви да бил и този факт, че британските стрелци стреляли главно по конете, а не по хората. Те се стремели да създадат хаос в редиците на врага така, че френското настъпление да се задъха. Ако това предположение е вярно, тогава английските стрелци постигнали целта си. Въпреки, че днешните защитници на животните вероятно щяха да бъдат възмутени от поведението им.

На 15 февруари 1942 г. британският генерал-лейтенант Артур Пърсивал предал Сингапур на японския генерал Томоюки Ямашита. Това било най-голямата и най-унизителна капитулация в английската история, която довела до пленяването на 80 000 британци, малайци, австралийци и индийци.

Японците се опитвали да демонстрират своята военна мощ. Тяхната 25-та армия на генерал Ямашита, изтощена за 2 месеца сражения и походи в тропиците, била 3 пъти по-малобройна от британските войски. Японците били изчерпали напълно горивото и боеприпасите си. Ако генерал Пърсивал бил проявил поне малко смелост, тогава победители щели да бъдат британците, а не „самураите“. Гарнизонът на Сингапур обаче се предал без никаква съпротива.Репутацията на британците като непобедими воини била унищожена.

Причината било съвпадението на редица психологически и военни фактори. Войските на Британия били готови да се бият до последна капка кръв срещу германците, чиято военна мощ били изпитали на гърба си време на Първата световна война. В Азия обаче ситуацията била напълно различна.

Епохата, в която британските войници и офицери се хранели заедно със своите местни войници, отдавна билa потъналa в забвение. Според модата от XIX век, британците, които не познавали поражение, вярвали в превъзходството на своята нация. Те искрено смятали, че един техен войник лесно може да се справи с 10 японски – още повече в тропическите гори, които били изучавали над 200 години. Вярвали, че японските оръжия и техника са напълно безсилни срещу непобедимия британски флот.

Всъщност военноморската авиация на Япония била страховита сила. Но в онези години европейските военни анализатори единодушно заявявали, че по принцип азиатците не могат да разработят прилични самолети. Предполагало се, че на разположение на самураите има само нелепи копия, които са по-лоши дори от самолетите на Румъния и Полша. Те не трябвало да са пречка за британската авиация. Вярвали, че викът на пиян британски ефрейтор бил достатъчен, за да изплаши и прогони 100 азиатци.

Затова и британските войски прекарвали времето си безгрижно, без да се подготвят за отбрана. Английските офицери пиянствали с дни наред в заведенията, като обсъждали „малоценността“ на индийците, малайците и китайците. Обикновените войници влизали в безпорядъчни сексуални отношения и получавали букет от венерически заболявания.

Бедата се промъкнала неусетно. Англичаните били подлъгани от французите. Те тихо се измъкнали от войната в Азия.

Изведнъж се оказало, че британският флот трябва да защитава самата Англия и в същото време да отбранява средиземноморските комуникации от недисциплинираните, но представляващи сериозна заплаха италианци. Освен това се оказало, че няма откъде да се вземат 8 линейни кораба и тежки крайцери, както и 4 самолетоносача, предназначени за Далечния Изток в случай на битка със самураите. Подобна ситуация възникнала и с няколкостотин брегови и палубни самолети.

На всичко отгоре французите отворили пътя на японците към Индокитай, откъдето те смело се втурнали към Тайланд и създали там авиационни бази. В резултат на това вместо мощен флот и въздушна подкрепа задачата да защитят Сингапур паднала върху 2 вехти линейни кораба и около 100 почти бракувани самолета.

Японците буквално помели тези сили. Генерал Ямашита изпратил 3 дивизии. Те направили десант в Сингапур и се отправили на юг из „непроходимите“ тропици, догонвайки бързо отстъпващите британци.

Японците се отличавали с висок боен дух, почти фанатизъм. По време на десантирането първите японски редици съзнателно навлизали в минните полета – жертвали се, за да преминат онези, които ги следвали.

Британците били пример за точно обратното поведение. Например, Пърсивал не позволил да се изключи токът в Сингапур по време на бомбардировките, защото… на офицерите им било душно да спят без вентилатори.

Не можело да се разчита и на индийците, които съставлявали 50% от армията. Те вече познавали идеите Махатма Ганди и споделяли неговата философия. Нищо чудно, че по-голямата част онези индийци, които били пленени от японците, бързо преминали на тяхна страна.

Съобщенията на разгневения У. Чърчил, който наредил битката за Сингапур да се води до последния войник, нямали никакъв ефект.

Когато японските войски завзели складовете и резервоарите с прясна вода, британците загубили всякакъв шанс. В тази ситуация на Пърсивал не му оставало нищо, освен да изпълни ултиматума на японците: лично да носи бялото знаме, когато отивал да подпише капитулацията на своята армия, и да предаде Сингапур.