Още
    Начало Блог Страница 46

    Император Нерон: злодей или жертва?

    Римският император Нерон Клавдий Друз Германик Цезар (37–68 г.), който управлявал 13 години и 8 месеца, влязъл в историята като един от най-жестоките владетели на света. В паметта на своите потомци той останал похотлив развратник, убиец на собствената си майка и подпалвач на Рим.

    Този негативен образ се формирал още в древността благодарение на римските писатели Тацит, Светоний и Касий Дион. Две хилядолетия трябвало да минат преди някои историци да си зададат въпроса: ами ако Нерон е наклеветен? Поводи за такива размисли има…

    Нерон в Баий, худ. Jan Styka, ок. 1900 г. Уикипедия

    За своето издигане Нерон бил задължен на майка си Агрипина, жадна за власт, амбициозна и жестока жена. След като станал император, неговата власт била само номинална. Агрипина управлявала всичко и всички с помощта на жесток терор. Всеки, който й бил неприятен, умирал.

    А самият Нерон мечтаел неговото управление да бъде символ на мир и справедливост. И говорел за това съвсем искрено. Още от детството си бил любител на поезията, живописта и театъра, дружил с актьори и съчинявал стихове. Самият Светоний държал в ръце „таблички и тетрадки с най-известните му стихотворения, написани от собствената му ръка“. Освен това Нерон вземал уроци по пеене и смело представял пред публиката свои вокални композиции. Славел се като покровител на изкуството.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    На кого се дава титлата Цезар и какво значи?

    Октавиан Август – историята на първия римски император

    Но синът на предишния император Клавдий – Британик, бил жив и това правело властта на Нерон нестабилна. Историците твърдят, че императорът заповядал той да бъде отровен по време на пиршество. Британик страдал от епилепсия и когато  го изнасяли от пиршеството, Нерон успокоявал всички, че това вероятно е епилептичен припадък.

    Но някои изследователи се съмняват, че Британик е бил отровен и допускат, че това е измислица. Историята с отравянето е позната от Светоний и Тацит, но те я описват 50 години по-късно, когато вече всички хулят Нерон. А самите съвременници на събитията – Сенека, Петроний, Виндекс, Плутарх, не споменават такова нещо. Те обвиняват Нерон, че убил майка си Агрипина – но не и Британик.

    Император Нерон

    Всъщност, ако Нерон искал да се отърве от Британик, защо би направил това на пиршество пред всички? Нали спокойно можел да го командирова в далечна провинция и там да му изпрати убийци?

    Освен това, Тацит пише: „Едва Британик докоснал чашата с устни, се прекъснали гласът и дишането му“. Но химиците и токсиколозите са единодушни: „Римляните не познавали толкова бързодействаща отрова“. Според лекари: „Моменталната смърт на Британик е много подобна на аневризма на сърцето, често наблюдавана по време на епилептични припадъци“. Освен това, никой не оспорвал сериозно правата на Нерон върху трона. Тогава все още римляните обичали своя млад император, а и в началото на неговото управление Рим процъфтявал.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Византийската империя – възход и падение

    История на хуните и Хунската империя

    Легендата твърди, че Нерон убивал заради удоволствие. Но има някои съмнения по този въпрос. Достатъчно е да се каже, че императорът имал намерения да премахне смъртното наказание в армията, да промени правилата на гладиаторските битки така, че гладиаторите да не се бият до смърт. Да, когато изпадал в панически пристъпи на страх, той наистина убивал – но не и за удоволствие.

    Жестокостите на майка му ужасявали Нерон и той се опитвал да ограничи безкрайната й власт. Но цинизмът на Агрипина не знаел граници. Като се опитвала да запази  влияние върху сина си, тя дори извършила кръвосмешение, като правила секс с него.

    Развратът й не останал незабелязан и скоро цял Рим се възмутил от тази греховна връзка. Нерон заповядал на майка си да напусне двореца и да отиде да живее в луксозната вила „Антония“. Ала смирението не било присъщо на Агрипина. Тя започнала интриги и подготовка за заговор. Но Нерон я изпреварил и й изпратил убийци.

    Този път никой от историците не се опитал да обвини Нерон. Самите римляни, които остро осъдили кръвосмешението, изобщо не се възмутили от новината за убийството на Агрипина. Напротив, Сенатът дори поздравил Нерон за смъртта ѝ.

    Главен обвинител за огромния пожар през 64 г. и може би най-голямата катастрофа на „вечния град” в цялата му многовековна история, е също Тацит. Според неговата версия, веднъж след грандиозно пиршество Нерон наредил Рим да бъде подпален от четири страни, а самият той се радвал на „големите пламъци, напомнящи рухването на Троя“.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Историята на Римската Империя

    Римската империя за последен път заедно

    Но е точно доказано, че когато избухнал пожарът, който бушувал 5 денонощия, Нерон не бил в Рим. Той се намирал на крайбрежието, в селището Антия, което е на 50 км от столицата. Освен това, как Нерон, страстен колекционер на безценни съкровища, можел да подпали града в подножието на двореца си, натъпкан с всевъзможни ценности? В крайна сметка, изгорял и собственият му дом.

    „Смъртта на Нерон“, Василий Смирнов, 1888 г. Уикипедия

    Интересно е и отношението на римляните към случката. След пожара те с ентусиазъм поздравили Нерон, който бил потънал в печал и тъга. Ако населението било убедено във вината на императора, дали наистина биха го приветствали?

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Християнизирането на Римската империя

    Весталките – жените с най-много права в Римската империя

    Първият заговор срещу Нерон, подбуден от Пизон, един от близките съратници на императора, бил разкрит. За отмъщение той пролял потоци кръв. Сред многобройните му жертви били Петроний, Трасей, Сенека, Лукан.

    Непрекъснатите екзекуции обаче не спирали враговете на Нерон. Събитията се развили много бързо. Сенатът и преторианската гвардия се обявили против него. Това било решаващо.

    Нерон знаел, че вече го търсят, за да го екзекутират. Заповядал да му изкопаят гроб и, докато гледал копачите, повтарял от време на време: „Какъв велик художник умира!“ Когато преследвачите вече били наблизо, забил меч в гърлото си. Според друга версия, помолил освободения негов роб Фан да го убие. Така приключил краткият му, но много бурен живот.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Забравената история: Потулената истина за Спартак – синът на Родопите

    Историята на древна Спарта  

    Децимация – най-бруталното наказание в римските легиони

    8 невероятни причини за краха на Римската империя

    Пуническите войни – битките между Римската република и Картагенската империя

    Историята и империята на Александър Македонски

    Най-важната битка във войната между Картаген и Римската империя

    Слаб пол ли? Само им дайте меч в ръката!

    В съзнанието на съвременния човек историята се свързва със смели и силни мъже – и, съответно, с нежни и слаби жени. И на много хора им се струва, че тази гледка в миналото се срещала винаги и навсякъде. Но, за добро или лошо, както всяка идеализирана картина, и тази е доста примитивна. В действителност всичко било доста по-различно.

    В миналото се срещали жени, които учудвали с лидерските си качества, войнственост и безстрашие. Достатъчно е да си спомним такива исторически фигури като царица Будика, Жана д`Арк, Катерина Медичи, кралица Елизабет І, императрица Екатерина Велика и много други.

    Статуя на Будика (Уестминстър). Снимка: Уикипедия

    В Средновековието представителките на нежния пол от благородни семейства трябвало да служат като „надежден тил“ за съпрузите си – в най-широкия смисъл на думата. Особено когато мъжете по една или друга причина напускали семейния замък за определено време. (Измишльотините за металните „пояси на целомъдрието“ ги оставяме на съвестта на сексуалните фантазьори от ХІХ век). Задълженията на жената през този период включвали грижи за замъка или двореца, слугите и васалите. Събирането на данъци, паричните въпроси, кореспонденцията с държавни чиновници и съдии – всички тези дела често лягали изцяло върху слабите плещи на благородните дами.

    Понякога ситуацията съвсем се влошавала. Докато съпругът на такива жени бил далеч по важни дела: в кралския дворец, на кръстоносен поход или поклонение в Светите земи, се случвало селяните да въстанат или съседите да обсадят замъка. Какво трябвало да прави в такъв случай благородната дама? Съвсем логично: да вземе оръжие, да облече броня и със силни думи да изпрати на бой васалите и слугите си. А понякога и лично да ги предвожда – винаги е подходящо да се демонстрира кой командва на съответната територия.

    Императрица Екатерина Велика. Снимка: Уикипедия

    Понякога отсъствието на съпруга било от полза за жените. Например, Матилда де Браоз (1155-1210), представителка на един от най-силните английски родове по уелската граница през XIII век, многократно разширила земите си във войни си с уелсците. Съпругът й, който бил верен рицар на крал Джон Безземни, постоянно бил в двора на краля или го придружавал при пътешествия до Ирландия. По принцип, бароните покрай британско-уелската граница били опитни воини и непрекъснато воювали с цел да откъсват земи от Уелс. Матилда била достойна представителка на този войнствена прослойка дори на външен вид: висока, красива, умна, храбра и енергична жена. Войната наистина не е занимание за жени – но тя редовно се опитвала да опровергае тази стара истина. Докато съпругът й отсъствал, завоювала по-голямата част от Уелс. После започнала вражда с краля, който заповядал да бъде умъртвена чрез гладна смърт заедно със сина й в замъка Корф. Именно всеобщото възмущение на рицарите от това събитие станало конкретният повод кралят да бъде принуден да подпише през 1215 г. прочутата „Магна харта“ – която и до днес ограничава кралската власт. Така Матилда де Браоз останала завинаги в историята.

    Независимо, че нежният пол рядко участвал в битки, и тук имало различни случаи. Например, през 1119 г. кралят на Англия Хенри І обсадил френския замък Бретьой (същия, където по-късно Шарл Перо заселил Котарака в чизми). И бързо получил стрела от арбалет от защитничката на замъка – собствената му дъщеря Юлиана. Все пак замъкът бил превзет, а кралят отнел от дъщеря си лъвския дял на имуществото й в Нормандия.

    Средновековните войни били бедствие за слабия пол. Екстремните условия често коренно променяли обичайния начин на живот. Например, стотина години по-рано никой нямало да обърне внимание на думите на момичето Жана от бедно селско семейство – когато тя заявила, че ще освободи Орлеан от английската обсада, ще коронова дофина Шарл и ще прогони английските окупатори от Франция. Ако след тези думи малката Жана д’Арк имала късмет, щяла просто да бъде изпратена в най-близкия манастир.

    Но в хода на Стогодишната война всичко било възможно. Най-мощната държава на Средновековието била разрушена. Кралят загубил столицата, благородниците късали територии от страната и създавали собствени „кралства“. Бургундският херцог бил безразличен към съдбата на бъдещия френски владетел; няколко години по-рано той сключил споразумение с Англия и сега, потривайки длани, делял Франция с англичаните. Така предстоящата катастрофа принуждавала французите да обърнат внимание дори на думите на едно селско момиче. А и това, че жена предвожда армия от местни земевладелци, не можело да изненада никого през Средновековието.

    Все пак, независимо, че Жана д`Арк станала национална героиня, французите не призовавали жени в армията. Затова пък от другата страна на Пиренеите се случвало дамите масово да вземат мечове, за да се бият срещу… французите. През 1284 г. френският крал Филип III получил благословия от Католическата църква за кръстоносен поход срещу кралство Арагон. Основание за това станала активната борба за власт над Сицилия – голям търговски център. Така през 1285 г. една дама от град Пералада (Каталония) с щит и копие в ръце успяла да плени рицар от френската армия.

    Хрониките от периода на албигойските кампании също често споменават жени от Лангедок, които се биели срещу кръстоносците. Според легендата, прославеният Симон дьо Монфор бил убит в околностите на Тулуза с изстрел от катапулт, който бил зареждан само от жени. Въобще, често в продължителните и тежки битки участвали почти всички, без да се прави разлика между мъже и жени.

    Но, все пак, се знаело, че това е нещо извънредно. Така или иначе, войната не е занимание за жени.

    Чаплин, Гогол и други известни личности, похитени след смъртта им

    Понякога крадците нямат скрупули да похищават наличното в нечии гробове. Причините за това могат да бъдат много: често феновете не спират да преследват идолите си дори след смъртта им, други се опитват да спечелят пари от тленните останки на известни личности, трети искат да спасят останките от унищожение.

    Да си припомним за някои от най-впечатляващите отвличания на личности след смъртта им. Телата на мнозина от тях така и не били намерени.

    Свети Марк

    Най-често в историята крадяли мощи на светци. Това се случило във Венеция, чийто покровител е Свети Марк Евангелист. Негов символ, подобно на символа на града, е лъвът. Днес мощите на светеца се съхраняват в главния олтар на катедралата „Свети Марк“ на централния площад на Венеция. Но Марк никога не е бил в самия град, Венеция е основана доста време след смъртта му.

    Съществува легенда, според която, когато Свети Марк се върнал от Аквилея в Равена, корабът, на който той плавал, спрял на някакъв остров. Там на светеца насън се явил ангел и казал, че именно тук Марк ще намери последен покой. Предсказанието се сбъднало, когато венецианските търговци Буоно и Рустико тайно изнесли мощите на светеца от Александрия, където той бил погребан. Освен това те скрили тялото на Марк сред бъчви със свинско месо, до което, както знаете, мюсюлманите не могат да се докоснат. Историята на това легендарно похищение днес е увековечена в стенописите на катедралата.

    Ярослав Мъдри

    Тленните останки на великия херцог Ярослав Мъдри не са открити и до днес. Известно е само, че те са изчезнали от катедралата „Света София“ в Киев през 20 век. По принцип, според документите саркофагът на принца е бил отварян повече от един път. Първият път – през 1936 г., след това през 1939 г. и през 1964 г. Четвъртото отваряне е направено през 2009 г. Заедно с останките учени открили вестниците „Правда“ и „Известия“ от 1964 година. Две години по-късно, през 2011 г., се появяват резултатите от генетичен тест. Оказва се, че в саркофага са останките на две жени. Освен това едната дати от времето на самия Ярослав, а другата е с хиляда години по-стара (скитски селища). Но съдбата на останките на принца все още не е ясна.

    Според една версия, останките на Ярослав Мъдри вероятно са изнесени от катедралата „Св. София“ от представители на УГКЦ, заедно с иконата на Свети Николай Мокри през 1943 г. Иконата, между другото, е намерена през 1973 г. в църквата „Света Троица“, разположена в Ню Йорк.

    Данте Алигиери

    Проблем с намирането има и с останките на италианския поет Данте Алигиери. Приживе той е признат за еретик и изгонен от Флоренция, така че след смъртта му е погребан в една от църквите в Равена. Подобно на повечето гении, признанието за Данте идва едва след смъртта. Тогава е решено поетът тържествено да се погребе в родния му край. И каква била изненадата на участниците в церемонията, когато след отварянето на ковчега той се оказал празен.

    Според една от версиите, останките на Алигиери били скрити предварително от монаси-францисканци, които се опитали да защитят тялото на поета от гнева на папата, който мечтаел да го  изгори като еретик.

    За щастие останките на Данте били намерени. Това се случва  случайно, по време на реставрационни работи в църквата на Сан Франческо, където първоначално е погребан големият поет. В стената е намерена кутия с табела, от която става ясно, че останките на Данте са положени там през 1677 г. от Антонио Санти.

    Николай Василиевич Гогол

    Хората правилно казват, от гения до лудостта има само една стъпка. Известният на всички ни от училище, Николай Василиевич Гогол имал своите „странности“ приживе. Той често имал припадъци, придружени от депресия до такава степен, че един ден той казал: „Да се ​​обеся или да се удавя ми се струва като лечение и облекчение“.

    Както е известно, писателят ужасно се страхувал да не бъде погребан жив, в така наречения летаргичен сън: „Не погребвайте тялото ми, докато няма ясни признаци на разлагане“. Странностите продължават и след смъртта, когато по време на повторното погребение на Гогол през 1931 г., черепът на писателя не е намерен в ковчега!

    Днес има различни версии за това кой е посегнал на останките на Гогол, но главата на Николай Василиевич остава на неизвестно място. Литературните учени смятат, че историята за черепа на Гогол е отразена в работата на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ на сцената със смъртта на Берлиоз.

    Чарли Чаплин

    През 1978 г. двама зложелатели решават, че могат да изкарат добри пари, като искат откуп за тленните останки на Чарли Чаплин. И на 1 март те успяват да откраднат ковчега му, положен в мъничкото швейцарско село Корсиер сюр Веве (актьорът е живял там четвърт век). На вдовицата били предявени искания във вид на 650 хиляди долара, което по това време било фантастична сума.

    Вдовицата, разбира се, нямала такава сума. Затова тя отказала, като заявила „Чарли би сметнал това за смешно“. И в същото време жената се обърнала към полицията. Похитителите били заловени доста бързо. Те били емигранти от България и Полша. Двамата признали, че са скрили останките на Чарли Чаплин на 15 километра от гробището. Скоро те са върнати на първоначалното си място. И така, никой друг не се е опитвал да ги краде, гроба на актьора бил „скрит“ в бетонен пашкул.

    Кърт Кобейн

    През 2008 г. в калифорнийския дом на актрисата и певица Кортни Лав е извършен грабеж. Освен ценности и бижута, разбойниците откраднали косата и останките на съпруга ѝ – лидера на известната група Нирвана, Кърт Кобейн. Неутешимата вдовица казала на пресата, че след това посегателство е на ръба на самоубийството: „Това беше всичко, което остана от моя съпруг. Носех останките със себе си навсякъде, за да усетя, че Кърт все още е с мен. Сега имам чувството, че го загубих за втори път.“

    Пепелта на Кобейн била намерена няколко месеца по-късно от немската художничка Наталия Стелмах, която заявява, че е купила останките на Кърт, за да ги запали при закриването на художествената си изложба и да освободи душата на музиканта от „информационния цирк“.

    Зигмунд Фройд

    Последното нагло посегателство върху пепелта на известна личност се случва в интервала от 31 декември 2013 г. до 1 януари 2014 г. Този път мишената се оказват останките на основателя на психоанализата Зигмунд Фройд. Това се случва в лондонския крематориум Golders Green, където се съхраняват останките на много британски знаменитости, в частност на Брам Стокър.

    Очевидно престъпниците били уплашени от нещо и побързали да избягат от мястото на престъплението с празни ръце, но в значителна степен навредили на древногръцката урна, където се съхраняват останките на Фройд и съпругата му Марта. Престъплението все още е неразкрито.

    Автор: Десислава Михалева

    Отстъпи, за да победиш!

    Любителите на военната история са единодушни, че сред най-впечатляващите събития в един въоръжен сблъсък – война, битка, сражение, е атаката. Настъплението. Нападението. Всяка атака обикновено се свързва в съзнанието на хората с развети знамена, препускаща конница, стоманени танкови лавини, викове „Ура!“, „На нож!“ и прочее победоносни реквизити.

    Но понякога, при това доста често, на война се налага и да се отстъпи. Правилното и своевременно отстъпление е необходимо в много случаи, за да бъде спасена войска, изправена срещу превъзхождащ я противник, да се спечели тактическо предимство и т. н.

    Бягството на Джордж Вашингтон от Ню Йорк

    През 1776 г. се състояла Бруклинската битка, известна още като сражението при Лонг Айлънд. Това бил първият сериозен бой на младата американска армия, след като САЩ обявили своята независимост и отхвърлили властта на Великобритания. В Бруклинската битка Джордж Вашингтон се срещнал на бойното поле с английския генерал Уилям Хоу. Вашингтон смятал, че британците ще се опитат да превземат Ню Йорк, затова неговите 19 000 бойци пристигнали в Долен Манхатън.

    Американската армия – артилерийско отстъпление от Лонг Айлънд 1776. Снимка: Уикипедия

    Уилям Хоу, който се намирал на остров Статън, възнамерявал да използва кораби, за да блокира водните пътища, а сухопътните му части да се придвижат срещу врага. Замисълът имал успех, за който допринесло и численото превъзходство – английската армия наброявала 32 хиляди войници. Хоу обаче задържал настъплението си след няколкодневни битки, защото искал да се подготви по-добре за генералното сражение.

    Вашингтон се възползвал от тази кратка почивка, както и от силната буря, разпръснала английските кораби. Заповядал да се започне отстъпление. В ариергард оставил 10 хиляди бойци, които да задържат допълнително англичаните. Ариергардът дал 2 хиляди убити, но изпълнил задачата си.

    Тези умели действия позволили на Вашингтон да избегне поражението. Има легенда, че над отстъпващата армия на САЩ се спуснала тайнствена мъгла, която я скрила от преследвачите.

    Великото отстъпление към Марна

    През 1914 г. битката при Монс показала на британските експедиционни сили как ще се води предстоящата световна война. Заедно с французите те попаднали под флангов удар на германски части, които били два пъти по-многобройни.

    Френски сили в Първата битка при Марна. Снимка: Уикипедия

    Англичаните обаче решили да се бият докрай и имали намерение да унищожат възможно най-голям брой германци, които се опитвали да сломят съпротивата им. На 23 август 1914 г. британците получили възможност да проверят смелостта си, когато вражеската артилерия започнала да обстрелва позициите им. След това германците започнали атака, но англичаните толкова бързо и точно стреляли с карабините си, че атакуващият враг искрено повярвал, че е попаднал под картечен обстрел.

    Британците наистина се сражавали добре, но френските им съюзници били разбити и на 24 август 1914 г. започнали да отстъпват. Англичаните били принудени да ги последват. Те предприели маневра, която влязла в историята като Великото отстъпление – преход към река Марна, който продължил 2 седмици. Накрая британците и французите успели да постигнат целта си. Те се прегрупирали, разгърнали и спрели настъплението на противника в известната битка при Марна. Това дало възможност на съюзниците да си починат и да заложат основата на своите бъдещи военни успехи.

    Отстъплението от Кунакс

    Сражението при Кунакс е запазено в историята благодарение на гръцкия историк Ксенофонт и неговата хроника „Анабазис“. Нарекли го „Битката на Десетте хиляди“. „Анабазис“ разказва за пътя на 10-хиляден отряд гръцки наемници, които първоначално служили при персийския престолонаследник Кир Млади, който се надявал да победи във война с брат си Артаксеркс II и да получи трона. Но през 401 г. в битката при Кунакс Кир Млади загинал – и така наемниците се оказали съвсем сами, изоставени сред чужда, враждебна земя.

    Отстъплението на десетте хиляди гърци. Автор: Жан Адриен Гигне. Снимка: Уикипедия

    Предложили им да сложат оръжие и да се предадат, което всъщност означавало за тях сигурна смърт. Затова те отказали и поели обратно към Гърция. Враговете им започнали преследване, което продължило до бреговете на Черно море. Именно това пътешествие е в основата на „Анабазис“. Накрая гърците стигнали до някакъв град, където не останали дълго, защото местното население ги информирало, че до морето има още 5 дни път. След 5 дни Ксенофонт чул възклицания откъм авангарда. Историкът тичешком повел всички натам, опасявайки се от нападение. Оказало се, че воините му викат от радост, защото виждали дългоочакваното море. Въпреки че мнозина от тях загубили живота си по пътя, повечето наемници оцелели и се прибрали у дома.

    5 известни личности, станали жертви на инквизицията

    На 15 май 1252 г. папа Инокентий IV обявява папски акт „ad extirpanda“, според който изтезанията на заподозрените в ерес стават по-сурови. Така се отваря кървавата страница на Инквизицията. През 6-те века, в които е съществувала, милиони хора са се оказали неудобни и са били екзекутирани или са приключили живота си в изгнание. Сред тях има много епохални личности, чиито имена никога няма да избледнеят на страниците на историята.

     

    Жана д’Арк (1412-1431)

    Легендарната Жана д’Арк била момиче от простолюдието, която на 13 години започнала да вижда духове на светци. Стогодишната война била в разгара си и гласовете, за които се твърди, призовавали Жана да се срещне с наследника на престола, Карл VII, да го убеди да атакува британците и да ги изгони от френските земи.

    Съществувало пророчество, че Бог ще изпрати на Франция спасител в лицето на млада девица. Ето защо, когато Жана получила аудиенция при краля и по време на разговорите го убедила, че я направляват висши сили, на момичето е поверено командването и контрола на войските. В бяла броня, яздеща бял кон, Жана наистина приличала на ангел, Божия посланичка. Орлеанската дева, показвайки невероятни способности за млада селянка, печели победа след победа, все повече и повече хора се присъединяват към нейната армия, вдъхновени от образа на светия воин.

    През 1430 г. Жана е пленена. Британците, за да оправдаят пораженията си, я обвинили, че има връзки с дявола и я предали на инквизицията. Момичето било принудено да се откаже от „заблудите си“, сложили ѝ клеймо на еретичка и на 30 май 1431 г. била изгорена на клада, завързана за стълб на площада в град Руан. След 25 години, по молба на Карл VII, който дори не си мръднал пръста, за да спаси Жана, процесът бил преразгледан и злощастната девойка била призната за невинна.

     

    Джордано Бруно (1548-1600)

    Неаполитанският философ Джордано Бруно активно популяризира идеите на Николай Коперник. Коперник, който разработва концепцията за хелиоцентричната система на света в своите писания, е преследван от църквата, но въпреки това не е осъден. Съдбата на неговия последовател била доста по-трагична.

    Развивайки теорията на Коперник, Бруно излага идеи за единството на Вселената и множество населени светове. Но инквизицията го преследвала не заради научните възгледи, а заради критиката на общоприетите идеи за отвъдния живот. Освен това, той наричал религията сила, която поражда войни, разделения и пороци в обществото. Църквата не можела да му прости това.

    През 1592 г. италианецът бил заловен и хвърлен в затвора за осем години. С изтезания той бил убеждаван да отстъпи, но Бруно останал верен на себе си. Съдът постановил смъртна присъда. Изкачвайки се на ешафода, ученият казал: „Да изгориш не означава да опровергаеш! Следващите векове ще ме оценят и разберат! ”След два века и половина на площад Кампо де Фиори, където се състояла екзекуцията, е издигнат паметник на Джордано Бруно.

     

    Галилео Галилей (1564-1642)

    Хелиоцентричната система, както знаем, била вярна, следователно с течение на времето много учени стигат до извода за съществуването ѝ. Включително известния италиански физик, астроном и математик Галилео Галилей. През 1633 г. той е подложен на изпитание за отстояване на еретични идеи.

    Процесът се проточил два месеца. Галилей е бил третиран сравнително акуратно, защото е покровителстван от папа Павел V. Историците смятат, че ученият, както се казва, активно сътрудничи на разследването и бързо се отказва от идеите си. Следователно легендата, че след процеса Галилей изкрещял тайнството: „И въпреки това тя се върти!“, се подлагат на съмнение.

    Въпреки всичко, физикът бил осъден на доживотен затвор. Вярно е, че скоро наказанието било заменено с домашен арест, а Галилей прекарал остатъка от живота си под надзора на инквизицията.

    Страница от протокола за разпит на Галилео Галилей с неговия подпис.

     

    Данте Алигиери (1265-1321)

    За разлика от Галилей, поетът Данте бил пламенен защитник на своите убеждения. Той редовно посещавал църквата, почитал нейните служители, но като истински хуманист не можел да приеме жестоките присъди, които Господ произнасял за грешниците, сред които, според него, имало много достойни хора.

    В голямата си поема „Божествената комедия“, написана от първо лице, Данте тъжи за глупаците, езичниците, вещиците и понякога състраданието му е толкова голямо, че не може да сдържи сълзите си. Естествено, такова осъждане на божествената воля не би могло да не раздразни Инквизицията. Освен това, описанието на пътуването през чистилището било чиста ерес, въпреки че догмата за чистилището е въведена от църквата много по-късно.

    Данте също бил неудобен и защото открито критикувал политиката на папата и бил активен участник в политическата борба във Флоренция. Инквизиторите преследват поета и през 1302 г. той е принуден да напусне родния си град завинаги.

     

    Ян Хус (1369-1415)

    През XV век в Европа започва ера, която влиза в историята като Реформация – борбата срещу католическата църква и папската власт. Една от първите забележителни фигури в това движение е чешкият богослов Ян Хус. Той обикалял градовете и изнасял лекции, изобличаващи феодалите и духовенството.

    Постепенно влиянието на Хус върху съзнанието на хората станало толкова голямо, че папата издал специален папски акт, отлъчвайки чешкия свещеник от църквата. Проповедите му били забранени, но Хус продължил образователната си дейност.

    През 1414 г. той е извикан в църковния съвет в немския град Констанц, като му гарантирали пълна безопасност. Но веднага щом мислителят пристигнал в града, той бил арестуван и изпратен в затвора на Светата инквизиция, където прекарал седем месеца. Дори изтезаван Хус, не се е покаял, за което е осъден да бъде изгорен. На най-близкия площад е издигната клада. Когато огънят вече се разгорял, възрастна жена хвърлила на кладата сноп дърва. – Свещена простота – казал горчиво Хус.

    Изгарянето на Ян Хус

    Автор: Десислава Михалева

    Планът „Острие на копие“

    Прословутият договор между СССР и Германия от 23 август 1939 г., който получил популярното название „пакт Молотов-Рибентроп“, внесъл доста голям хаос в Западна Европа и предизвикал объркване във външнополитическите концепции на водещите световни сили.

    Избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. допълнително засилило страховете на политическата класа в Париж и Лондон относно съветско-германските споразумения. Те сякаш забравили, че сами били подписали Мюнхенското съглашение от 1938 г. с Хитлер, с което подарили Чехословакия на него, на Полша и Унгария; а пактът Молотов-Рибентроп въобще бил последен от договорите, подписани с Германия. Имало и нещо друго: водещите западни лидери срамежливо премълчавали факта, че всички те се били срещали и ръкували с Хитлер – което не можело да се каже за Сталин. Сега се опасявали, че договорните отношения на Германия със СССР могат да помогнат на немците в проблема им с нефта и други суровини – като пак по-късно удобно забравяли, че компании от САЩ търгували с германски фирми чак до края на 1944 г.

    Вячеслав Молотов подписва пакта за ненападение между Германия и СССР. На заден план са Йоахим фон Рибентроп и Йосиф Сталин. Снимка: Уикипедия

    Но все пак не това била главната причина за безпокойството на политическия  елит на Западна Европа. Според генерал дьо Гол, този елит дори в условията на вече започнала война с Германия смятал СССР за истинския свой враг – а конфликта с немците за временно недоразумение. За да отслаби Съветския съюз, Западът бил готов да прости на Хитлер всякакви престъпления.

    Англия и Франция създавали открито агресивни планове срещу СССР. През 1940 г. французите се канели да изпратят своя Чуждестранен легион във Финландия за военни действия срещу Червената армия. Разработвали се планове за война в Кавказ с цел да бъде установен контрол върху производството и търговията с нефта от находищата при Баку.

    Особено активен в това отношение бил френският премиер Едуар Даладие, който инструктирал своите военни да разработят планове за бомбардировка на Баку и прехващане на съветски петролни танкери на път за Германия. Освен това той предвиждал шпионско-диверсионни акции, които да активизират ислямските религиозни и сепаратистки движения в региона на Кавказ. В краен случай се предвиждало пряко нахлуване на френско-британските войски.

    Комитетът на началниците на щабовете на британската армия пък разбработвал плана „Острие на копие“ (Pike), който предвиждал нахлуване по три направления: северно (Мурманск, Архангелск), южно (Баку, Батуми, Грозни) и в Далечния изток.

    След като министър-председател на Франция станал Пол Рейно (21 март 1940 г.), военната подготовка се засилила. За провеждането на военни операции били отпуснати сили и средства. Уточнявали се районите за концентрация на войски, маршрутите за придвижване и обектите за масови въздушни бомбардировки.

    Подписването на Мюнхенския договор. От ляво на дясно: Чембърлейн, Даладие, Хитлер, Мусолини и Чано. Снимка: Уикипедия

    Обаче се оказало, че най-удобният регион, откъдето можело да се нападне СССР – иранският Южен Азербайджан, е проблем за агресорите. Прогерманският шах Реза Пахлави можел да осуети всички планове. Затова френско-британските стратези решили военната операция да бъде извършена от Турция, а самите те щели да осигурят агресията с авиация и действия на специалните сили. Но турците не бързали да се включват в тази френско-британска авантюра, защото се страхували от отговора на СССР и Германия.

    Така или иначе, във френските и английски планове, разработени през март, вече подробно били изчислени силите, които трябвало да извършат бомбардировките над Кавказ. Но краят на съветско-финландската война на 13 март 1940 г. и подписването на мирен договор при условията на СССР отложили началото на операцията. Съветското разузнаване вече било доставило информация за предстоящото нападение, а войските на руските ВВС и ПВО в Кавказ били подсилени. Ситуацията постепенно се нажежавала и двете страни били готови за военен сблъсък.

    Полша като съюзник на Германия получава судетската област в Чехословакия

    Всички планове за нападение срещу СССР обаче били изместени на заден план от нападението на Хитлер срещу Норвегия и Дания на 9 април 1940 г. Британският премиер Невил Чембърлейн заявил в частни разговори, че „за момента“ необходимостта от военна операция срещу СССР в Кавказ е отпаднала. Неопределеността на политическата ситуация през 1940 г. започнала да намалява.

    Така балансирането на „острие на копието“ на бъдещите съюзници и победители във Втората световна война – СССР, Великобритания и Франция, приключило около месец преди нападението на Германия срещу Франция на 10 май 1940 г. Тогава вялата война на Западния фронт изведнъж придобила остри очертания – Германия за броени дни превзела Холандия, Белгия и Люксембург и нахлула на френска територия.

    Това нападение решило окончателно кой с кого ще бъде съюзник и срещу кого ще воюва. А година и месец след това започнала Великата Отечествена война на СССР, която за дълго време решила всички спорни въпроси по изясняване на позициите в най-големия въоръжен конфликт в историята на човечеството.

    Защо Хитлер обявил война на Америка?

    Сред мнозина историци е разпространено мнението, че в началото на зимата на 1941-1942 г. коварната, милитаристична Япония подло принудила Третия райх да участва в абсолютно ненужното му военно противостояние с Америка. Подобен ход бил нежелателен за Хитлер. Той уж не искал да обявява война на САЩ, но направил това поради съюзническите си задължения към Япония и противно на собствените си планове.

    Но в същото време възниква един логичен въпрос: „Как се случило, че на 22 юни 1941 г. тези „съюзнически задължения“ не принудили Япония да обяви война на Съветския съюз – а малко по-късно същите „съюзнически задължения“ по странен начин „принудили“ Третия райх да обяви война на Америка?

    Духът и текстът на Тройния пакт между Германия, Италия и Япония може да се открият в един доста малък документ, който всъщност съдържа „съюзническите задължения“. Това е Берлинското споразумение от 27 септември 1940 г., което именно в аналите на историята останало с названието „Троен пакт“. Според чл. 3 от този договор Германия, Япония и Италия трябвало да си осигурят взаимна подкрепа с военни, икономически и политически средства, ако някоя от тези страни бъде нападната от държава, която не участва в китайско-японската конфронтация и европейската война.

    Лесно е да си припомним, че нито на 28 октомври 1940 г. (нападението на Италия и Германия срещу Гърция), нито на 6 април 1941 г. (нападението на Германия срещу Югославия), нито на 22 юни 1941 г. (нападението на Германия срещу СССР) никоя от държавите на Тройният пакт не била нападната, а точно обратното: именно тези държави нападнали други страни. Следователно, нито едно „съюзническо задължение“ не „принуждавало“ Япония да обяви война на Югославия, Гърция или Съветския съюз – и тя не им обявила война. По същия начин „съюзническите задължения“ не можели да принудят Хитлер да започне автоматично война на САЩ, след като като Япония нападнала Щатите на 7 декември 1941 г. при Пърл Харбър. Така става ясно, че фюрерът не е взел решението да обяви война на САЩ поради необходимостта да спазва някакви „съюзнически задължения“ към Япония.

    От юридическа гледна точка, в началото на Втората световна война САЩ не подкрепяли нито една от воюващите страни. Вярно, че де факто от 1939 г. те започнали да доставят военна техника и суровини на държавите, които воювали против нацистка Германия. Отначало за пари или в замяна, например, срещу разполагане на военни бази в западната част на планетата. От пролетта на 1941 г. доставките започнали да се извършват по програмата „ленд-лиз”, в която през есента на 1941 г. бил включен и СССР. Освен това, от края на лятото на същата година военно-морските сили на САЩ започнали да ескортират до Исландия американските морски транспортни конвои за Великобритания, която германците били блокирали на нейния остров. Военните кораби на Щатите очевидно щели да атакуват фашистките подводници в случай на заплаха за ескортираните кораби или за самите тях. Хитлеристите нямали право да атакуват (нали все още не били във война със САЩ), макар че „превантивно“ нанесли няколко торпедни удара по американски ескадрени миноносци.

    В тази ситуация Хитлер трябвало да предприеме нещо, за да има причина да заповяда атаки срещу американския флот. В противен случай американските транспортни кораби спокойно щели и занапред да зареждат Британия с техника, оръжие, боеприпаси и суровини – а немските подводничари щели с вързани ръце само да гледат през перископите си. Ето защо, Хитлер намерил формално основание да обяви война на САЩ, като се позовал на „съюзнически задължения“ към Япония.

    Презатлантически конвой, ноември 1942 г. Снимка: Уикипедия

    Не е известно каква е била реакцията на нацисткото ръководство на новината за нападението на Япония срещу САЩ на 7 декември 1941 г. Японците уведомили своите съюзници от Тройния пакт за предстоящото нападение още на 30 ноември. Германският външен министър фон Рибентроп се договорил с италианските си колеги за съвместни действия срещу американците.

    По всяка вероятност Хитлер възприел с възторг новината за атаката на японците срещу Пърл Харбър – това го оправдавало да обяви война на САЩ и така да започне да потопява американските конвои с помощта за Британия. А после наградил посланика на Япония Хироши Ошима с най-високото отличие на Германия за чужденци.

    Всъщност, германците започнали война с Америка само, за да постигнат собствените си цели. Освен това, съответното решение било взето след контранастъплението на Червената армия край Москва през декември 1941 г. – първото голямо поражение на Германия във Великата отечествена война, когато планът за „светкавичната война“ с СССР се пропукал. Голямата надежда на Хитлер се състояла и в това, че в замяна и „от благодарност“ Япония ще обяви война на СССР. Притиснат от две страни, Съветският съюз трябвало да капитулира.

    Но японците вече били разгромени веднъж през 1939 г. при Халхин-Гол от бъдещия маршал Георгий Жуков. Сега те наистина благодарили на Хитлер за обявяването на война на САЩ – но цялата им благодарност стигнала дотук и се изразила само в словесна форма.

    Това се оказало решаващо за хода на войната – Сталин спокойно изтеглил далекоизточните си дивизии, които дотогава стоели бездействено срещу Япония, и ги хвърлил срещу немците при Москва. Съветската столица била спасена и започнал обратът във Втората световна война.

    „Делото на вълчетата“: как децата на съветския елит през 1943 г. искат да построят четвърти райх

    В разгара на Втората световна война московските следователи разследват случай, свързан с дейността на пронацистка тайна организация. Членовете на нелегалната група били деца на най-висшия партиен и военен елит на СССР. Докато съветският народ се биел с врага на фронта, те мечтаели да създадат четвъртия райх в страната на победилия социализъм.

    Смърт на моста

    На 3 юни 1943 г. на Големия Каменен мост в центъра на Москва проехтяват два изстрела. Пристигналите милиционери откриват на местопроизшествието телата на момче и момиче, простреляни в главите. Жертвите са синът на народния комисар по авиацията Алексей Шахурин, 15-годишният Владимир и дъщерята на Константин Умански, служител на Министерството на външната политика на СССР, Надежда. Децата учели в 175-то училище заедно, а към момента на откриването на телата момчето с простреляно слепоочие все още било живо. То умира два дни по-късно, без да е дошло в съзнание.

    Надежда Уманская

    Разследването на случая било поверено на опитния следовател Лев Шенин. След разпит на съученици станало известно, че Алексей и Надежда се обичали и се срещали. След като проучили обстоятелствата на инцидента, разследващите установили, че Шахурин стрелял след като приятелката му си тръгнала, след което изстрелял куршум в слепоочието си. Остава един въпрос, откъде е взел пистолета? За да изясни това, Шейнин претърсил стаята на убиеца. Там следователите откриват дневника на младежа. Той поразил всички. Ако се вярва на написаното, починалото момче и неговите съученици били част от тайна антисъветска организация „Четвърти райх“.

    Владимир Шахурин

    Училището на елита

    В 175-ото училище в Москва учили децата на народни комисари, дипломати, генерали, културни дейци и комунисти от други държави. Потомството на „благородните семейства“ от страната на работниците и селяните, дружели като не допускали сред тях непознати. В дневника на Шахурин пишело, че той и неговите приятели в бъдеще щели да превземат властта в страната и да построят държава по примера на нацистка Германия. Тетрадката изобилствала с цитати от Ницше и Хитлер.

    Членовете на групата се наричали фюрери, обещавали да спортуват и да придобият нови знания и умения, с които ще бъдат полезни в бъдеще. Децата на елита щели да завземат властта без кръвопролития. Те планирали да се учат и да се издигат по кариерната стълбица, за да заемат водещи позиции. И след това, отвътре, да реформират СССР. Когато случаят стигнал до толкова сериозен обрат, той бил даден на  доверения човек на Берия и следовател от НКГБ Лев Влодзимирски.

    Специалният следовател на НКГБ Лев Влодзимирски

    Следствие по делото за Четвъртия Райх

    Учениците от 175-то училище отново били разпитани, но вече не като свидетели. Тези, чиито имена били записани в дневника, веднага попаднали в следствените затвори. Влодзимирски искал да разбере откъде Шахурин е взел пистолета. Може би децата все още имат оръжие, с което искат да убият Сталин или Молотов. Оказва се, че пистолетът е попаднал в убиеца чрез Вано Микоян – синът на народния комисар Анастас Микоян. По-големите му братя го довели от фронта. Вано казал, че Шахурин просто ще уплаши Надежда Уманская, която отивала с родителите си в Мексико.

    Народният комисар на СССР Анастас Микоян със синовете и съпругата си

    Освен Вано и Серго Микоян, строители на четвъртия райх били син на генерал-лейтенант Рафаил Хмелницки – Артем; синът на известния чекист Станислав Реденс – Леонид, чиято майка била сестра на съпругата на Сталин – Анна Алилуева. Сред конспираторите бил Петър Кирпичников, син на началника на отдела за отбранителна промишленост на СССР, Феликс Кирпичников, синът на началника на московските болници Александър Бакулев – Петър, Арман Хамер, племенникът на бизнесмена Арман Хамер, който бил посредник в търговията между СССР и западните страни.

    Всички те прекарали шест месеца във вътрешния затвор на НКГБ. Тъй като родителите на арестуваните не са кои да е, обичайните методи на работа под формата на побой и заплахи не били прилагани. Учениците не признали вината си и всички обвинили Шахурин. Те твърдели, че не подкрепят идеята му за Четвъртия райх и той записал всички в организацията без тяхно знание и съгласие. Но тогава защо не са казали за фантазиращия приятел на своите родители или учители? Съучениците твърдели, че тъкмо щели да го направят.

    Трудността да бъдат уличени

    Ако младите конспиратори са родени в семействата на обикновени работници и селяни, те със сигурност щели да бъдат изпратени в лагер или дори разстреляни. Но тук въпросът е по-сложен. От една страна, това е просто проява на младежки максимализъм, а от друга – тайна нацистка организация. Децата на партийния елит можели да попаднат във всяка народна организация и да извършат опит за покушение над народния лидер Йосиф Висарионович.

    Съвместна снимка на Шахурин и Уманская

    Сталин разбирал, че такъв брой репресирани деца на най-висшия елит на държавата ще породи много опасни врагове. Никой няма да прости за децата си. Така че, те трябва да бъдат арестувани заедно с родителите си. През 1943 г. обаче е твърде рано да се говори за победа и подобни действия могат да доведат до вътрешнополитически разпад.

    През декември 1943 г. народният комисар на Държавна сигурност Меркулов чете присъдата на учениците в съда. Всички те били изпратени от Москва в отдалечените села на Урал, Сибир и Централна Азия за период от една година. Сред съветския елит след войната историята за Четвъртия райх била възприета като неуспешна свада. Официално психически неуравновесеният Шахурин застрелял Уманская в пристъп на гняв, причинен от заминаването й с родителите ѝ в Мексико.

    Автор: Десислава Михалева

    Пленената заповед и неуспешното начало на Сталинградската битка

    Едва ли има човек, който да не е чувал за най-голямото сражение в историята на войните – битката при Сталинград, в която загинали общо приблизително 2 милиона души от двете страни. Изходът от сражението е известен – пълно унищожаване на хитлеристката 6-та армия, разгром на румънските и италиански нацистки съюзници, 91 хиляди пленени немци начело с командващия армията фелдмаршал фон Паулус. Но началото на битката при Сталинград далеч не било така успешнa за Червената армия…

    Основната стратегическа задача на съветския Сталинградски фронт в края на лятото и началото на есента на 1942 г. била да се унищожи фашисткия 14-ти танков корпус, който бил стигнал до Волга.

    Съветските войници щурмуват къща в Сталинград, февруари 1943 г. Снимка: Уикипедия

    Поредица от неуспешни сражения с тази цел обаче показали, че поставената задача да се „обгради и унищожи“ далеч не е лесна за изпълнение. Немците, укрепени на ключови височини, надделявали в артилерийските „дуели“ с Червената армия. Ситуацията се усложнявала крайно много от положението във въздуха, където господствал 8-ми германски въздушен корпус на нацистката „Луфтвафе“.

    В новата операция, която разработило, съветското командване се отказало от прекалено мащабните цели, които си поставяло преди. Сега вече планът бил просто да се направи пробив до блокираната в Сталинград 62-ра съветска армия по съкратен маршрут –  без да се пробват всякакви сложни „наполеонови планове“ да се обкръжават германците в обръч. Пробивът трябвало да бъде извършен със силите на 3 пехотни дивизии и 2 танкови бригади. Операцията била планирана за края на септември 1942 г. За целта към 24-та съветска армия били придадени две танкови бригади.

    Ръководството на 24-та армия било поверено на генерал Д. Козлов, който преди това командвал разгромения вече Кримски фронт. За него тази операция била възможност да се реабилитира в очите на Сталин, който му простил предишния неуспех.

    Центъра на Сталинград, 2 февруари 1943 года. Снимка: Уикипедия

    Но плановете на съветските войски не било писано се сбъднат. Малко преди началото на операцията немците заловили съветски куриер със заповеди за атаката. Това било сериозен малшанс, защото вермахтът бързо започнал да прехвърля танкове, зенитни и противотанкови оръдия на направлението, посочено в заловените документи. Немското командване преместило към 3-та пехотна дивизия 10 танка от близката 16-та танкова дивизия, командвана от подполковник граф фон Щрахвиц.

    По това време съветските танкови екипажи също се подготвяли за предстоящата офанзива. Атаката трябвало да започне в 16 ч. на 30 септември 1942 г. Всяка от враждуващите страни с нетърпение очаквала определената дата. Във въздуха висяла непривична тишина.

    Битката започнала с настъпление на съветските танкове от 241-ва и 167-ма бригади заедно с натоварени върху тях десантни групи. Немците обаче били подготвени и ги посрещнали с масиран огън. Атаката била отблъсната с тежки загуби. Почти всичките около 100 съветски танка били унищожени – от всяка бригада се завърнали само по 2 танка, и по един повреден бил изтеглен назад. Радиовръзката с атакуващите прекъснала. Опитите да се свържат отново и да узнаят съдбата на танкистите завършили с неуспех.

    Една от основните причини за това поражение било обстоятелството, че двете бригади били въоръжени с английски танкове, изпратени на СССР по програмата „ленд-лиз“. За разлика от съветските танкове, които били на дизелово гориво и трудно пламвали при попадение на снаряд, английските „Валънтайн“ и „Чърчил“ били с бензинови двигатели – и направо се взривявали, когато бивали улучени. Автоматичните немски зенитни оръдия „Ерликон“, пригодени за стрелба по танкове, се оказали твърде ефикасни. Боят бил неравен.

    Немски войници по улиците на Сталинград. Снимка: Уикипедия

    Така резултатът от съветското настъпление бил закономерно неуспешен. При отстъплението си съветските бойци унищожили повредените свои танкове с гранати, за да не попаднат в ръцете на врага. Вечерта на 30 септември 1942 г. сражението утихнало. Загубите на немците останали неизвестни. Сериозна роля за провала на атаката на съветските войски изиграл провалът на ефекта на изненадата. Техническите и бойни възможности на танковете при тези обстоятелства вече не били от особено значение.

    Командирът на 24-та армия генерал Д. Козлов не успял да се реабилитира и бил отзован на работа в тила.

    Командирът на 241-ва танкова бригада полковник Л. В. Терновски бил назначен на поста началник на Чкаловското военно училище, където останал до края на войната.

    Немският командир граф Хиацинт фон Щрахвиц бил ранен по-късно и евакуиран със самолет, след като 6-та германска армия била обкръжена. През лятото на 1943 г. командвал полк от танковата дивизия „Велика Германия“ в грандиозното сражение на Курската дъга при Прохоровка, а по-късно – и самата танкова дивизия. До края на войната бил ранен общо 10 пъти, от тях 2 пъти в главата. Последните му сражения били в Чехословакия и Бавария, където се предал на американците. Починал през 1968 г.

    Да скрием войника: камуфлажните униформи

    Още от Ранното Средновековие до края на ХІХ век армиите на бойното поле се различавали по цвета на униформите си. Това се налагало не просто по дизайнерско-естетически събражения, а повече по чисто практическа необходимост – в целия този исторически период сраженията се водели на едно бойно поле, върху което войските трябвало да бъдат управлявани. За да бъдат управлявани, трябвало пълководците да ги различават. Това ставало най-лесно чрез цвета на униформите.

    Постепенно през ХVІІІ век се достигнало до следната неофициално обявена традиция: всяка армия има свой собствен преобладаващ цвят. Англичаните били толкова известни с цвета на своите униформи, че войниците им направо били наричани „червените куртки“. Французите се спрели на синьо-бялото съчетание с червени елементи. Австрийците обличали войниците си целите в бяло. В руската армия преобладавал зеленият цвят.

    Картина от от Джон Хенри Фредерик Бейкън показваща униформи в каки, използвани от британците във Втората бурска война. Снимка: Уикипедия

    Но в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век на бойното поле се появили картечниците. С появата на това ново оръжие станало ясно, че войниците трябва не да изпъкват на бойното поле, а точно обратното – да се скрият от смъртоносния дъжд от куршуми.  И, естествено, трябвало да се помисли за нови цветове на униформите, които да направят бойците трудно забележими в различна природна среда: лете и зиме, сред окопната кал, върху пясък, в гори, шубраки и треви. Зеленият цвят се наложил като основен, но униформите станали също сиви, кафяви, бежови. Все пак това било недостатъчно, за да маскира боеца. Тогава станало ясно, че са необходими камуфлажни (маскировъчни) бойни дрехи.

    До началото на Първата световна война всички държави облекли армиите си в монотонно-едноцветни униформи. Изключение направила Франция – там експериментирали с различни камуфлажни цветове. Освен това, французите, които се стремели да поддържат гордия си военен дух, настоявали военните да оставят предишната великолепна синьо-бяло-червена комбинация във войнишката униформа. Но след поредица поражения през 1914 г. „цивилните гарги“ трябвало да си затворят устата и френските военни също се „скрили“ от врага.

    Въобще, Първата световна война силно повлияла и върху еволюцията на полевия камуфлаж. Воюващите използвали всичко, което можело да ги скрие от вражеските разузнавачи и наблюдатели.

    Финландска артилерия по време на Зимната война, показваща импровизиран снежен камуфлаж, направен от чаршафи и вар. Снимка: Уикипедия

    Пак по същото време за пръв път се появили съчетания от камуфлажни петна с различни цветове върху военната техника: артилерия, танкове, щитове на картечници и т. н. Германците проявили „творчество“ в това отношение, като нанесли разноцветни маскировъчни петна дори върху каските на войниците си.

    После между двете световни войни повечето държави създали собствени разновидности на маскировъчни униформи, които не се използвали широко, а се давали само на елитните части: парашутисти, разузнавачи и диверсанти.

    Камуфлажите постепенно се превърнали в истинско творчество, съответно получили и собствени названия. Така, например, Италия разработила камуфлажа M1929 Telo mimetico, Германия – Splintertarn, СССР – „Амеба“.

    Снайперист в камуфлаж. Снимка: Уикипедия

    През Втората световна война камуфлажите запазили „авторските“ си национални специфики. Германците разработили над 10 различни вида маскировъчни униформи, но ги използвали доста ограничено – главно за специални части от SS, парашутисти и разузнавачи. Най-популярен бил камуфлажът Erbsenmuster.

    До 1945 г. Червената армия също притежавала редица разновидности на камуфлажни платове – но не разполагала с досатъчно време да се организира масовото производство на маскировъчни униформи. Затова съветските камуфлажи „Широколистна гора“ и „Палма“ били давани само на разузнавачите, които имали за задача дълбоко проникване в немския тил.

    В Англия маскировъчни униформи Denison получили единствено командосите, а в САЩ отново се облагодетелствали морските пехотинци – та къде там без тях? През 1942 г. в Тихия океан те получили якета, комбинезони и калъфи за каски с камуфлажа Duck Hunt. Освен това, американците се изхитрили, като новата маскировка била двустранна: от едната страна преобладавал зелен цвят, а от другата – пясъчно-жълт. Това давало възможност бойците, в зависимост от конкретната ситуация, да се слеят с пясъка на плажа или сред гъсталака в тропиците.

    Различни видове камуфлажни униформи за гора, пустиня и сняг. Снимка: Уикипедия

    След разгрома на фашистка Германия войните по света не се прекратили. Въпреки, че различията на водещите световни сили не прераснали в нова мащабна война, регионални сблъсъци има и до днес по цялата планета. Това доведе до появата на много различни видове камуфлажни модели, които отделните държави не се колебаят да заимстват от противниците си. Така, например, френската армия хареса камуфлажния костюм Lizard, използван от северовиетнамските специални части. Модифицирана версия на камуфлажа Tiger Stripe пък използваха въоръжените сили на Южен Виетнам. Подобен камуфлаж се появи и в американските специални части.

    В края на 1940-те години американските военни постепенно преминават от едноцветната „маслина“ към новия ERDL –  маскировъчен костюм, създаден от лабораторията за изследвания и технически проекти на армията на САЩ. Първите ERDL са пуснати през 1948 г., но стават основен камуфлаж едва през 1968 г. Впоследствие развитието на този модел доведе до създаването на прочутия Woodland и неговия „пустинен“ колега 6-color Desert. Постепенно в САЩ опростиха този камуфлажен модел, като премахнаха „шоколадовите“ нюанси. Появи се 3-color Desert. В различни форми тези камуфлажни костюми бяха копирани от онези държави, които искаха войниците им да приличат на на американски (Полша, ЮАР, Китай, Франция и др.).

    Англичаните, със свойствения им консерватизъм, решиха, че не е интересно да се копира от други. Затова в средата на 1960-те години в Англия се появява камуфлажният модел DPM. В различни комбинации той претърпя 4 „преиздания“ (през 1968, 1976, 1984 и 1995 г.), освен това се сдоби с висококачествен аналог в пясъчна разцветка – Desert DPM.

    Английските парашутисти обаче се заинатиха и до последно използваха цветовете на униформата си от Втората световна война. Те се оказаха най-упоритите пазители на бойните традиции. Така, де: неслучайно парашутистите във всички армии се смятат за елитни воини.

    Изчезналите експедиции: Какво се е случило с пътешествениците от времето на Колумб и Миклухо-Маклай

    Всички знаят имената на пътешествениците от времето на Великите географски открития. А какво се е случило с тези, на които не им е провървяло, които не са се завърнали от своите грандиозни експедиции? Считаме за наш дълг да разкажем за мореплавателите, които не са успели да се справят с трудностите по пътя. Настанете се удобно!

    От Северно море в Тихия океан, 1553 г.

    Експедицията под командването на Хю Уилоби отплавала от брега на Англия на 23 юни 1553 година. В състава ѝ влизали три кораба: „Едуард Бонавентура“, „Бона Есперанса“ и „Бона Конфиденца“. Всички те се впуснали в търсене на североизточен проход от Северно море в Тихия океан (покрай северните владения на Русия).

    „Едуард Бонавентура“

    Хю Уилоби бил отличен военен, но много посредствен моряк. На 3 август, след силна морска буря, корабът „Едуард Бонавентура“ изчезнал. Другите два успели да достигнат до Нова Земя. И до там – ледът ги спрял.

    Експедицията се върнала назад, за да презимува на полуостров Кола. Условията там изглеждали добре – река Варзина била наблизо, имало много риба и дивеч, но се случило нещо неочаквано.

    Трудно е да се каже какво точно се е случило, но през пролетта рибарите открили двата кораба – единият бил празен, а вторият криел 63 трупа. Всички приличали на статуи – един отварял шкафа, друг ядял, трети седял на бюрото, същото се отнасяло и за кучетата.

    Вляво: Хю Уилоуби. Вдясно: членовете на експедицията слизат на брега

    Истинска загадка е какво се е случило с тях. Трудно е да си представим как толкова много хора биха могли да бъдат застигнати от едновременна смърт. Според една версия, причината за това е въглероден оксид. Но това е само догадка.

    Между другото, изчезналият „Едуард Бонавентура“ имал много по-голям късмет. Корабът се приближил до континенталната част близо до Архангелск, а капитанът му Ричард Чанслор потеглил за Москва, където получил аудиенция при Иван Грозни. Впоследствие той става основател на английска компания, която получава монополни права за търговия с Русия.

    Вляво: Ричард Чанслор при Иван Грозни

    От Русия до Индия, 1717 г.

    Княз Александър Бекович-Черкаски, по заповед на Петър I, заминава за Индия, за да подчини хановете в Хива и Бухара. Самият княз е потомък на кабардиански благородници и кръщелното му име било Девлет Гирей мурза.

    Вляво: Александър Бекович-Черкаски. Вдясно: карта на Бекович, съставена за експедицията „Хива“.

    Тръгвайки от Астрахан, на отряда предстояло да прекоси Каспийско море. Експедицията се състояла от 100 кораба и 6000 души, като нищо не предвещавало проблеми. След това, обаче, се задала буря. Значителна част от корабите потънали, включително корабът със съпругата и двете дъщери на княза.

    Оцелелите, обаче, продължили напред. При приближаването към Хива ханските войски нападнали експедицията. Те били 5 пъти повече, но това не им дало очакваното предимство. Боевете продължили 3 дни, след което ханът повикал княза за преговори. Ханът успял да убеди Бекович да раздели армията на пет отряда и да ги изпрати в различни градове за временно пребиваване. Разбира се, войските били унищожени.

    Оцелелите войници били продадени в робство, а самият княз бил обезглавен. Злите езици, обаче, твърдят, че Бекович не е обезглавен – за това, че предал войските си, той получил помилване от хана и доживял остатъка от живота си в неговия дворец. Никой не знае дали това е истина или не.

    Околосветска експедиция, 1788 г.

    Френският мореплавател Жан-Франсоа де Лаперуз изчезва с всички членове на експедицията в района на остров Ваникоро от групата Санта Крус в Западен Тихи океан.

    Жан-Франсоа де Лаперуз

    На плаването тръгнали 220 души с два кораба – „Астролабия“ и „Бусол“, а самата експедиция била организирана лично от Луи XVI. Пътешествениците отплавали на 1 септември 1785 г. и заобиколили нос Хорн, посетили остров Великден и Калифорния и след това тръгнали на северозапад. Но по-нататък ги очаквали само нещастия.

    Една лодка била отнесена край бреговете на Аляска по време на морска буря. В нея имало 21 члена на експедицията. После между екипа и местните жители на остров Самоа имало схватка, при която загинали 12 души, включително капитанът на „Астролабия“.

    „Астролабия“ и „Бусол“

    През януари 1788 г. корабите срещнали английска ескадра край бреговете на Австралия и предали писма до родината си. Повече новини за експедицията не са се появили. Говори се, че когато Луи XVI бил поведен на екзекуция през 1793 г., той питал дали има новини от Лаперуз.

    Между другото, през 1826 г. на остров Ваникоро са открити останките на френски кораб. Може би това била „Астролабия“. Местните жители разказвали за четиримата моряци, оцелели и останали на острова, последният от тях умира през 1825 година.

    От Атлантическия в Тихия океан, 1845 г.

    Може би фразата „както назовете кораба, така и ще плава“ има някакъв смисъл. Корабите, които тръгнали на тази експедиция, били наречени „Мрак“ и „Ужас“. Ръководител на плаването бил Джон Франклин – опитен моряк и полярен изследовател (той вече бил на 59 години). Франклин бил воден от целта да покори Северния ледовит океан.

    „Мрак“ и „Ужас“

    Експедицията отплавала по море на 19 май 1845 г. и изчезнала с 129 души на борда. Когато станало ясно, че моряците няма да се върнат, били организирани спасителни мисии, приблизително 39 – от 1848 до 1854 г. Всички те били неуспешни, но с времето започнали да се появяват ужасяващи находки: скелети, гробове, бележки, които изясняват поне малко от случилото се.

    Джон Франклин

    И двата кораба били обхванати от лед през септември 1846 година. Те не можели да помръднат от местата си половин година. На 22 април 1848 г. оцелелите моряци решили да отидат в континенталната част, преправяйки лодките на шейни. Очаквали ги 2000 км път – от 105-те членове на експедицията, които тръгнали, никой не оцелял.

    Спасителна мисия открила останки от експедицията в устието на река Бак. Станало ясно, че скоро храната на моряците ще свърши и хората започнали да ядат мъртвите си другари. Това обаче не им помогнало.

    Опис на предметите на загиналите членове на екипажа

    Самият Франклин умира на кораба „Мрак“ на 11 юни 1847 г., както се казва в бележката. Корабът е намерен през 2014 г., а през 2016 г. открили „Ужас” – корабите се спасили от плена на леда, но скоро потънали.

    Автор: Десислава Михалева

    Известни личности, които внезапно изчезнаха на върха на славата

    Наскоро в мрежата се появи трейлърът за филма „Едно вдишване“, който ще излезе през март 2020 г. Това е първият руски игрален филм, заснет в открито море на големи дълбочини. Лентата е базирана на историята на Кралицата на фридрайвинга, Наталия Молчанова, която изчезна през 2015 година.

    Решихме да си припомним кои други от известните исторически личности изчезват без следа на върха на славата. Може би пък да предложим още няколко интересни теми за сценаристите.

    Наталия Молчанова

    Тя е известна в целия свят като „Кралицата на фридрайвинга“ („Freediving“ е гмуркане на дълбочина без специално оборудване и кислородна бутилка). Наталия влиза в световната история на спорта, след като започва да се занимава с фридрайвинг на 40-годишна възраст, опитвайки се да намери начин да се справи с депресията след развода.

    След година тренировки Наталия печели първото си първенство, а пет години по-късно поставя световен рекорд – тя става първата жена в света, която успява да се гмурне на дълбочина над 100 метра с едно поемане на въздух. Наталия става световна шампионка 22 пъти и поставя 41 световни рекорда, сред които – да задържи дъха си повече от 9 минути!

    Тествайки себе си, тя разработва своя собствена методика на обучение, при която се обръщало голямо внимание на психологическото състояние – тя се научава да преодолява ограниченията на мозъка и да увеличава възможностите на човешкото тяло. Това се доказва и от успехите на сина й Алексей, който продължава работата си и в момента ръководи Руската федерация по фридрайвинг. Наталия и Алексей Молчанови са първите руснаци, които се гмуркат през арката на Синята дупка на един дъх, заедно.

    Изчезване

    На 2 август 2015 г., по време на поредното гмуркане край остров Ибиса, Наталия изчезва. По време на тренировките по фридайвинг Молчанова се откъсва от своите спътници, очевидно изпаднала в силно подводно течение при гмуркане със задържане на дъха на 30-40 метра.

    Намиращите се във водата фридрайвъри и хора на спасителния катер видели момента на нейното изплуване на около 60 метра от мястото на гмуркането, след което Наталия бързо изчезнала под водата. Опитите незабавно да я открият с катера или с водолази, били неуспешни.

    Следващи претърсвания са извършени в светлата част на деня и в следващите дни, но на 4 август Наталия е обявена за мъртва, а на 7 август търсенето й е прекратено.

    Антоан дьо Сент Екзюпери

    Както е известно, френският писател е бил и професионален пилот. По-скоро, той е преди всичко пилот, който просто се увлича по литературата, докато се възстановява от черепно- мозъчна травма. Въпреки факта, че е ранен по време на самолетна катастрофа, той все пак се връща в авиацията и става пилот на компанията Aeropostal, която доставя поща до северния бряг на Африка по линиите Тулуза-Казабланка и Казабланка-Дакар. Първата си творба – романът „Южна поща“ – той пише на самата граница на Сахара, докато работи като началник на междинната станция Кап-Джуби. И тогава започва Втората световна война.

    Сент-Екзюпери прави няколко бойни полета, предложен е за наградата „Военен кръст“, стига до неокупираната част на страната, а след това в Ню Йорк, където през 1942 г. създава известната книга „Малкият принц“.

    През 1943 г. трудно, но отново бива зачислен в бойна част, овладявайки пилотирането на новия високоскоростен самолет P-38 Lightning. За събитията от онези години той ще напише:

    „Сегашният ми живот – закуска в шест сутринта в трапезария, палатка или стая, избелена с вар, полети на надморска височина от десет хиляди метра в свят, забранен за хората – предпочитам непоносимото алжирско безделие … Избрах работа на максимални обороти, тъй като винаги трябва да се раздавам докрай, няма да отстъпя. Бих искал само тази гнусна война да приключи, преди да изгоря като свещ от полъха на кислород. Имам какво да правя и след това. “

    Изчезване

    На 31 юли 1944 г. Антоан дьо Сент-Екзюпери тръгва от летището в Борго на остров Корсика за разузнавателен полет и не се завръща. За повече от 50 години този полет е последният известен факт от обстоятелствата около неговото изчезване. До 1998 г. някъде в близост до Марсилия рибар извадил от морето гривна със запазена гравюра: „Антоан“, „Консуело“ (това било името на съпругата на писателя) и „с /о Рейнал и Хичкок, 386, 4-ти авен. Ню Йорк САЩ. „Това бил адресът на издателството, което публикува книгите на Сент Екзюпери.

    По-късно в същия район били открити и останките на самолет – те били разпръснати в ивица с дължина километър и ширина 400 метра. Един от фрагментите на пилотската кабина потвърждава, че това е самолетът P-38 Lightning със същата модификация, с която летял Екзюпери.

    Появили се много версии – от ветераните на Луфтвафе, които приписвали на себе си свалянето на самолета, до дезертьорство и дори самоубийство на депресирания писател. Но не са открити останки от Сент-Екзюпери, както и следи от стрелба по самолета, така че изследователите са склонни да предполагат, че катастрофата е от неизправност на самолета.

    Във всеки случай, останките от самолета вече са в Музея на авиацията и космонавтиката в Льо Бурже, а тайната на изчезването на известния писател все още не е разкрита.

    Шон Флин

    Шон Флин, 1962 година

    Шон Флин, бившето въплъщение на холивудската мечта – зноен красавец със страхотна фигура и искрящо бяла усмивка, дълго време живеел в сянката на баща си – известният американски актьор Ерол Флин. Той се опитвал убеди хората, че заслужава признание не само защото е „син на Ерол“. Точно поради тази причина той решава да се пробва в друга област – във фотографията.

    Шон Флин, 1966 година

    Снимките му с охота били отпечатвани от най-популярните вестници и в резултат на това Шон получава работа като фоторепортер на свободна практика в Time.

    Изчезване

    Шон Флин с пушка на патрул заедно със Зелените барети и китайските наемници, Нунгами. Той е военен фотограф и участва в битки заедно с други войници на американските специални части в Дък Фонг, Виетнам 1966 година.

    В началото на април 1970 г. Флин заедно с колегата си журналист Дан Стоун заминават на екскурзия до Камбоджа. Мъжете събрали много интересни материали за пресата, но скоро загубили контакт и за по-нататъшната съдба на Шон  има само догадки.

    Шон Флин (вдясно) и Дан Стоун във виетнамската джунгла по време на военна операция с американските морски пехотинци, 1969 г.

    Според една от версиите, на един от контролните пунктове Шон и Дан са били спрени от червените кхмери и екзекутирани година по-късно. Според друга – той бил видян в Мексико – приличал на клошар и бил в състояние на крайно изтощение. Във всеки случай тялото на Шон така и не било намерено, въпреки всичко, той бил официално обявен за мъртъв.

    Още известни личности, които внезапно изчезнаха на върха на славата

    Автор: Десислава Михалева