Сред мнозина историци е разпространено мнението, че в началото на зимата на 1941-1942 г. коварната, милитаристична Япония подло принудила Третия райх да участва в абсолютно ненужното му военно противостояние с Америка. Подобен ход бил нежелателен за Хитлер. Той уж не искал да обявява война на САЩ, но направил това поради съюзническите си задължения към Япония и противно на собствените си планове.

Но в същото време възниква един логичен въпрос: „Как се случило, че на 22 юни 1941 г. тези „съюзнически задължения“ не принудили Япония да обяви война на Съветския съюз – а малко по-късно същите „съюзнически задължения“ по странен начин „принудили“ Третия райх да обяви война на Америка?

Духът и текстът на Тройния пакт между Германия, Италия и Япония може да се открият в един доста малък документ, който всъщност съдържа „съюзническите задължения“. Това е Берлинското споразумение от 27 септември 1940 г., което именно в аналите на историята останало с названието „Троен пакт“. Според чл. 3 от този договор Германия, Япония и Италия трябвало да си осигурят взаимна подкрепа с военни, икономически и политически средства, ако някоя от тези страни бъде нападната от държава, която не участва в китайско-японската конфронтация и европейската война.

Лесно е да си припомним, че нито на 28 октомври 1940 г. (нападението на Италия и Германия срещу Гърция), нито на 6 април 1941 г. (нападението на Германия срещу Югославия), нито на 22 юни 1941 г. (нападението на Германия срещу СССР) никоя от държавите на Тройният пакт не била нападната, а точно обратното: именно тези държави нападнали други страни. Следователно, нито едно „съюзническо задължение“ не „принуждавало“ Япония да обяви война на Югославия, Гърция или Съветския съюз – и тя не им обявила война. По същия начин „съюзническите задължения“ не можели да принудят Хитлер да започне автоматично война на САЩ, след като като Япония нападнала Щатите на 7 декември 1941 г. при Пърл Харбър. Така става ясно, че фюрерът не е взел решението да обяви война на САЩ поради необходимостта да спазва някакви „съюзнически задължения“ към Япония.

От юридическа гледна точка, в началото на Втората световна война САЩ не подкрепяли нито една от воюващите страни. Вярно, че де факто от 1939 г. те започнали да доставят военна техника и суровини на държавите, които воювали против нацистка Германия. Отначало за пари или в замяна, например, срещу разполагане на военни бази в западната част на планетата. От пролетта на 1941 г. доставките започнали да се извършват по програмата „ленд-лиз”, в която през есента на 1941 г. бил включен и СССР. Освен това, от края на лятото на същата година военно-морските сили на САЩ започнали да ескортират до Исландия американските морски транспортни конвои за Великобритания, която германците били блокирали на нейния остров. Военните кораби на Щатите очевидно щели да атакуват фашистките подводници в случай на заплаха за ескортираните кораби или за самите тях. Хитлеристите нямали право да атакуват (нали все още не били във война със САЩ), макар че „превантивно“ нанесли няколко торпедни удара по американски ескадрени миноносци.

В тази ситуация Хитлер трябвало да предприеме нещо, за да има причина да заповяда атаки срещу американския флот. В противен случай американските транспортни кораби спокойно щели и занапред да зареждат Британия с техника, оръжие, боеприпаси и суровини – а немските подводничари щели с вързани ръце само да гледат през перископите си. Ето защо, Хитлер намерил формално основание да обяви война на САЩ, като се позовал на „съюзнически задължения“ към Япония.

Не е известно каква е била реакцията на нацисткото ръководство на новината за нападението на Япония срещу САЩ на 7 декември 1941 г. Японците уведомили своите съюзници от Тройния пакт за предстоящото нападение още на 30 ноември. Германският външен министър фон Рибентроп се договорил с италианските си колеги за съвместни действия срещу американците.

По всяка вероятност Хитлер възприел с възторг новината за атаката на японците срещу Пърл Харбър – това го оправдавало да обяви война на САЩ и така да започне да потопява американските конвои с помощта за Британия. А после наградил посланика на Япония Хироши Ошима с най-високото отличие на Германия за чужденци.

Всъщност, германците започнали война с Америка само, за да постигнат собствените си цели. Освен това, съответното решение било взето след контранастъплението на Червената армия край Москва през декември 1941 г. – първото голямо поражение на Германия във Великата отечествена война, когато планът за „светкавичната война“ с СССР се пропукал. Голямата надежда на Хитлер се състояла и в това, че в замяна и „от благодарност“ Япония ще обяви война на СССР. Притиснат от две страни, Съветският съюз трябвало да капитулира.

Но японците вече били разгромени веднъж през 1939 г. при Халхин-Гол от бъдещия маршал Георгий Жуков. Сега те наистина благодарили на Хитлер за обявяването на война на САЩ – но цялата им благодарност стигнала дотук и се изразила само в словесна форма.

Това се оказало решаващо за хода на войната – Сталин спокойно изтеглил далекоизточните си дивизии, които дотогава стоели бездействено срещу Япония, и ги хвърлил срещу немците при Москва. Съветската столица била спасена и започнал обратът във Втората световна война.

Едва ли има човек, който да не е чувал за най-голямото сражение в историята на войните – битката при Сталинград, в която загинали общо приблизително 2 милиона души от двете страни. Изходът от сражението е известен – пълно унищожаване на хитлеристката 6-та армия, разгром на румънските и италиански нацистки съюзници, 91 хиляди пленени немци начело с командващия армията фелдмаршал фон Паулус. Но началото на битката при Сталинград далеч не било така успешнa за Червената армия…

Основната стратегическа задача на съветския Сталинградски фронт в края на лятото и началото на есента на 1942 г. била да се унищожи фашисткия 14-ти танков корпус, който бил стигнал до Волга.

Поредица от неуспешни сражения с тази цел обаче показали, че поставената задача да се „обгради и унищожи“ далеч не е лесна за изпълнение. Немците, укрепени на ключови височини, надделявали в артилерийските „дуели“ с Червената армия. Ситуацията се усложнявала крайно много от положението във въздуха, където господствал 8-ми германски въздушен корпус на нацистката „Луфтвафе“.

В новата операция, която разработило, съветското командване се отказало от прекалено мащабните цели, които си поставяло преди. Сега вече планът бил просто да се направи пробив до блокираната в Сталинград 62-ра съветска армия по съкратен маршрут –  без да се пробват всякакви сложни „наполеонови планове“ да се обкръжават германците в обръч. Пробивът трябвало да бъде извършен със силите на 3 пехотни дивизии и 2 танкови бригади. Операцията била планирана за края на септември 1942 г. За целта към 24-та съветска армия били придадени две танкови бригади.

Ръководството на 24-та армия било поверено на генерал Д. Козлов, който преди това командвал разгромения вече Кримски фронт. За него тази операция била възможност да се реабилитира в очите на Сталин, който му простил предишния неуспех.

Но плановете на съветските войски не било писано се сбъднат. Малко преди началото на операцията немците заловили съветски куриер със заповеди за атаката. Това било сериозен малшанс, защото вермахтът бързо започнал да прехвърля танкове, зенитни и противотанкови оръдия на направлението, посочено в заловените документи. Немското командване преместило към 3-та пехотна дивизия 10 танка от близката 16-та танкова дивизия, командвана от подполковник граф фон Щрахвиц.

По това време съветските танкови екипажи също се подготвяли за предстоящата офанзива. Атаката трябвало да започне в 16 ч. на 30 септември 1942 г. Всяка от враждуващите страни с нетърпение очаквала определената дата. Във въздуха висяла непривична тишина.

Битката започнала с настъпление на съветските танкове от 241-ва и 167-ма бригади заедно с натоварени върху тях десантни групи. Немците обаче били подготвени и ги посрещнали с масиран огън. Атаката била отблъсната с тежки загуби. Почти всичките около 100 съветски танка били унищожени – от всяка бригада се завърнали само по 2 танка, и по един повреден бил изтеглен назад. Радиовръзката с атакуващите прекъснала. Опитите да се свържат отново и да узнаят съдбата на танкистите завършили с неуспех.

Една от основните причини за това поражение било обстоятелството, че двете бригади били въоръжени с английски танкове, изпратени на СССР по програмата „ленд-лиз“. За разлика от съветските танкове, които били на дизелово гориво и трудно пламвали при попадение на снаряд, английските „Валънтайн“ и „Чърчил“ били с бензинови двигатели – и направо се взривявали, когато бивали улучени. Автоматичните немски зенитни оръдия „Ерликон“, пригодени за стрелба по танкове, се оказали твърде ефикасни. Боят бил неравен.

Така резултатът от съветското настъпление бил закономерно неуспешен. При отстъплението си съветските бойци унищожили повредените свои танкове с гранати, за да не попаднат в ръцете на врага. Вечерта на 30 септември 1942 г. сражението утихнало. Загубите на немците останали неизвестни. Сериозна роля за провала на атаката на съветските войски изиграл провалът на ефекта на изненадата. Техническите и бойни възможности на танковете при тези обстоятелства вече не били от особено значение.

Командирът на 24-та армия генерал Д. Козлов не успял да се реабилитира и бил отзован на работа в тила.

Командирът на 241-ва танкова бригада полковник Л. В. Терновски бил назначен на поста началник на Чкаловското военно училище, където останал до края на войната.

Немският командир граф Хиацинт фон Щрахвиц бил ранен по-късно и евакуиран със самолет, след като 6-та германска армия била обкръжена. През лятото на 1943 г. командвал полк от танковата дивизия „Велика Германия“ в грандиозното сражение на Курската дъга при Прохоровка, а по-късно – и самата танкова дивизия. До края на войната бил ранен общо 10 пъти, от тях 2 пъти в главата. Последните му сражения били в Чехословакия и Бавария, където се предал на американците. Починал през 1968 г.

Преди по-малко от 50 години американците се провалили във Виетнам, като дали 55 хиляди убити. Преди малко повече от 30 години Съветският съюз извел ограничения си военен контингент от Афганистан, след като дал 15 хиляди убити. Какво обединява тези две войни на различни армии в държави, разделени от огромно разстояние?

Американците първоначално въобще не мислели да започват война, в която младите синове на Америка ще бъдат изпращани с години – и ще бъдат връщани в ковчези. Намерението било да изпратят група съветници във Виетнам, неголям отряд командоси и набързо да победят.

Победата не се получила. Тогава решили да изпратят морските пехотинци. Пак същото. Така постепенно САЩ затънали в продължителна и необявена война.

Подобна била ситуацията на руснаците в Афганистан.  Заслужава да се отбележи, че в началото на пролетта на 1979 г. почти целият връх на КПСС, включително генералният секретар и шефът на КГБ, се противопоставяли на въвеждането на войски. В края на същата година обаче все пак това се случило. СССР бил изплашен от перспективата в тази страна да се появят американски разузнавателни устройства или дори ракети със среден обсег на действие. Трябвало да се направи нещо. Единственото, което измислили, било да изпратят войски.

Във Виетнам САЩ за пръв път разположили зенитни ракети Hawk (предшествениците на днешните „Патриот“) и изтребители F-102. Ползата от тях, както се твърдяло по-късно, била „огромна“. Това е може би единственият случай в историята, когато изтребители изстрелвали ракети въздух-въздух по наземна цел – прочутата пътека на виетнамските бойци „Хо Ши Мин“. Изтребителите претърпели най-много загуби от зенитен обстрел или просто на земята – срамна страница в историята на бойната авиация.

Оказало се, че за битките във Виетнам американските войски се нуждаят да сменят почти всичко – обувки, бронирани превозни средства, автоматично стрелково оръжие. Прочутата карабина М16 ръждясвала бързо във виетнамските блата, поради което американските войници я наричали „червената лисица“ и предпочитали да се сражават с пленени в боевете автомати „калашников“.

В авиацията вместо модерни бронирани самолети се оказало, че са по-ефективни стари товарни машини, импровизирано въоръжени с обикновени картечници и оръдия; както и щурмовици Skyrader, производство 1945 г.

В Афганистан руснаците, разказва командващият съветския контингент генерал Б. Громов, изпратили отначало танкови части, зенитно-ракетна бригада, както и дивизиони с неуправляеми балистични ракети тип „Луна“. Всички те първи се върнали в СССР. Самият Громов отбеляза, че в този случай количеството било в ущърб на качеството: имало много бойци, но подготовката им била отвратителна. Той и други опитни военнослужащи отбелязвали, че руските войници често загивали нелепо, понякога дори не в битки с муджахидините. Например, когато оставали в тунела „Саланг“, се задушавали от изгорелите газове на собствените си автомобили. Подобно на американците във Виетнам, съветският контингент бил принуден да промени почти всичко в оборудването и екипировката си.

В разгара на конфликта във Виетнам имало над 500 000 американски войници. В Афганистан руската 40-та армия нараснала до повече от 100 000 войници, имала собствена авиация и многобройни специални части. И в двата случая огромни армии, разполагащи с най-модерни оръжия, търсели врага и напразно се опитвали да го победят. Управляеми бомби, мини и ракети, бомби със „стрели“, термобарични боеприпаси перфектно можели да унищожават целите. Загубите били скромни, а в сравнение със световните войни – съвсем незначителни. Съотношението на своите и вражеските загуби – отлично.

Въпреки това, нито американците, нито руснаците успявали да победят. Тъкмо военните получавали опит, и трябвало да се завръщат у дома – а на тяхно място идвали новобранци.

Мнозина и в САЩ, и в СССР вярвали, че са на крачка от победата. Обаче разкарването на бронетранспортьори и танкове из виетнамските оризови полета или унищожаването на афганистански подземни напоителни системи (кяризи) е лош подход към приятелство с местните жители. Много чуждестранни граждани, които  пристигали във Виетнам и Афганистан с искрено желание да помогнат, били убити. Населението бързо забравяло доброто и дълго време си спомняло всички лоши неща, които нашествениците вършели на тяхната земя.

Тактиката на тежките бомбардировачи на двете суперсили понякога била със съвсем еднаква цел – да се запълват клисури с разрушени скали и да се разрушават пътища.

И в САЩ, и в СССР населението, въоръжените сили и дори властите не разбирали защо да водят война и да изпращат синовете си на смърт в далечни държави.

През пролетта на 1975 г. Северен Виетнам успял да обедини държавата, американците били прогонени. За виетнамците обаче предстоели въоръжен конфликт с Китай и трудна война с „червените кхмери“ в Камбоджа.

След изтеглянето на руския контингент от Афганистан пък там избухнала жестока гражданска война и нахлули арабски терористи. Въпреки това, режимът на съветското протеже Наджибула се задържал още 2 години и щях да вземе превес – но Горбачов заповядал да бъдат прекратени доставките на гориво, боеприпаси и оръжия. Резултатът не закъснял – талибаните надделели, Наджибула бил обесен в центъра на Кабул.

Днес бившите „полеви командири“ на муджахидините си устройват срещи с руските офицери, срещу които някога се сражавали – и твърдят, че за разлика от американците, това били достойни противници, които не си позволявали да обиждат традициите и обичаите на местните жители.

На 20 август 1119 г. в местността Бремюл, в долината на Сена източно от Руан, се сблъскали армиите на френския крал Людовик VІ Дебели и на английския Хенри І. Сражението било един от епизодите на Англо-френската война от 1116-1120 г.

За историците битката е любопитна преди всичко с това, че, независимо от убедителната победа на английската армия, загубите на французите били само 3 рицари.

Ябълка на раздора между двете държави била Нормандия. Това бил активно развиващ се регион, където пръв владетел бил викингският завоевател Ролон (860-932). По-рано провинцията принадлежала на французите (френският крал по неволя дал на викингския конунг титлата херцог и властта над тези земи – областта така и така била завладяна от викингите, които нямали нищо против да отседнат тук и да сложат край на разбойническите си нападения). Но Вилхелм Завоевателят, който завладял Англия през 1066 г. и основал кралска династия, бил наследник на Ролон и херцог на Нормандия. Поради тази причина англичаните също можели да претендират за провинцията. Така се оказало, че като дали официално на викингите властта над областта, французите си сложили таралеж в гащите.

Самите местни жители мечтаели да отхвърлят властта на Англия. Норманските благородници организирали бунт, който си поставял за цел придобиване на независимост. Те определили за херцог Вилхелм Клитон – по-рано това място заемал крал Хенри І.

Разбира, крал Хенри не бил във възторг от тази инициатива на своите поданици. Владетелят на Франция Людовик Дебели, напротив, я одобрил и дошъл с армията си в помощ на сепаратистите. Тогава вече 20 години Англия имала надмощие в този регион.

Оказало се, че за да се върне Нормандия във Франция, трябва още много време, защото и този път французите не извадили късмет. Историците описват битката при Бремюл като хаотично струпване на коне и хора върху територия, удобна за обстрелване от прочутите английски стрелци с лък.

Полесражението се намирало в околностите на замъка Нойон-сюр-Андел. Кралят на Англия дошъл с армия от около 500 рицари – за тогавашната епоха това било войска със средна сила. Обикновено на един рицар се падали по 7 до 10 пехотинци. Повечето рицари той накарал да слязат от конете, пехотата построил в 3 редици. Самият крал се намирал в центъра на средната редица. Около 100 конни рицари защитавали фланговете.

Френската армия била малко по-малка – 400 тежко бронирани рицари. За разлика от Хенри, който смъкнал повечето рицари на земята, превръщайки ги в пехотинци, Людовик пренебрегнал пехотата – французите също имали пехотинци, но не ги използвали в сражението. Може би просто изостанали от конниците.

Но уповаването на силата на тежката рицарска конница не се оправдало. Англичаните стреляли с лъкове по атакуващата френска конница, която била отблъсната. После французите решили да демонстрират своята храброст. Те излизали на групи от общия строй, за да се бият с мечове, като оставяли празнини в бойния си строй. Англичаните стоели на едно място, стреляли с лъкове и отблъсквали атаките.

В резултат всичко завършило с това, че те позволили на противниците си да настъпят, после ги обградили с резервната конница от фланговете.

Англичаните питали вражеските рицари дали са готови да се предадат на милостта им. Французите виждали безизходното си положение и се съгласявали. Общо англичаните пленили 198 вражески рицари. Другите, включително кралят на Франция, се оттеглили от полесражението.

В битката загинали само трима 3 френски воини. Англичаните не понесли никакви загуби. Летописците твърдят, че тази битка се състояла, като се взели предвид всички изисквания на християнската вяра и рицарските канони – почти в духа на паладините на цар Артур. Враговете взаимно се уважавали и проявявали такова християнско милосърдие, че просто нямало нужда от много жертви.

Възможно е причината за малкото жертви да бил и този факт, че британските стрелци стреляли главно по конете, а не по хората. Те се стремели да създадат хаос в редиците на врага така, че френското настъпление да се задъха. Ако това предположение е вярно, тогава английските стрелци постигнали целта си. Въпреки, че днешните защитници на животните вероятно щяха да бъдат възмутени от поведението им.