Дали наистина оловото изиграло решаваща роля за падането на Римската империя? Различни учени цитират факти в подкрепа и за опровержение на тази версия.

Това е една от най-известните и иронични теории за разпадането на Древен Рим; тя се появила още през ХІХ век. Но разширена аргументация и разпространение получила чрез една статия по тази тема, публикувана през 1965 г. от социолога С. Гилфилан в медицинско печатно издание. Той смятал, че жителите на Рим не подозирали за отрицателните свойства на оловото, поради което активно го използвали в ежедневието – и, съответно, така постепенно се отравяли. В този случай отравянето било придружено от много други заболявания: стерилизиране и невъзможност да се раждат деца, загуба на памет и координация, депресия. В съответствие с тази гледна точка основният източник на отравяне с олово били  водопроводите, както и вино, подсладено със сироп, който се изпарявал в съдове от олово. И тъй като само богатите жители на Рим имали възможността да консумират подсладена алкохолна напитка, именно те били в най-голяма степен засегнати от отравянето. Аристокрацията боледувала тежко – и резултат Древният Рим престава да съществува. Гилфилан дал на този феномен названието „аристотаназия“. Колко вярно е това?

Откакто се появила тази хипотеза, науката се развиваше активно. Оказа се, че сладкият сироп не се приготвял в оловни съдове. Освен това, въпреки факта, че тръбите в акведуктите били направени от олово, водата течала бързо по тях и просто нямала време да придобие „токсичност“. На местата, където се застоявала, римляните сменяли оловните тръби с керамични. И накрая, изучаването на живота на древните римляни показва, че в тогавашните водопроводни тръби оловото било не повече, отколкото в днешните. Освен това, в тялото на съвременния човек проникват повече и по-токсични вещества. Много от тях не са съществували в Древния Рим.

Някои свързват с оловото също и налудничавите действия на Нерон и Калигула. При втория очевидно били налице и психопатични проблеми, които може да се предизвикат и от други причини. Но по-късно имало примери за цяла плеяда от талантливи владетели на Римската империя, които не споделили тяхната съдба.

Освен всичко друго, древните римляни въобще не били глупави – иначе как щели да завладеят почти целия тогавашен западен свят? Те много добре знаели, че оловото е токсично. На всичко отгоре, изследването на акведуктите сочи, че тръбите бързо се покривали с дебел слой калциев карбонат, варовик – така оловото и водата вече не влизали в пряк контакт.

В Европа през Средновековието и Новото време имало доста неясни представи за отрицателните свойства на оловото – и активно използвали базирана на него козметика. Обикновено я втривали в кожата, без никой да се отрови. А бели бои на основата на олово се използвали за боядисване на помещения до 50-те години – и пак нямало отровени.

И така: защо рухнал Древният Рим? Немският историк А. Деманд публикувал през 1984 г. книгата си „Падането на Рим“. В нея старателно и педантично, като истински немец, той анализира всички налични гледни точки по този въпрос. Така установил 210 хипотези за разпадането на Западната Римска империя. Една от версиите е отравяне с олово.

Научните дебати за причините за рухването на Римската империя продължава и до днес. Всички фактори, довели до прекратяването на съществуването на тази цивилизация, могат да бъдат разделени на вътрешни и външни. Тук играели голямо значение и най-различни случайности. Но версията за отравяне с олово вече не се възприема сериозно от историците.

Американската гражданска война продължила 4 четири години – от 1861 до 1865, като била много разпалена и кръвопролитна. Само по чудо в нея не били въвлечени и други държави. Малцина знаят, че за изхода от нея решаваща роля изиграла Русия.

Богатите индустриалци в Англия подкрепяли усилено Южните щати, които се стремели към запазване на робството. Причината била доста банална: те внасяли оттам евтин памук. И обратно: бурното промишлено развитие на Северните щати, които обявили за своя цел премахване на робството, плашело британците. Те чувствали засилващата се конкуренция за техните промишлени стоки.

Формално, разбира се, Британската империя заела неутрална позиция. Но в същото време тя не забраняввала на частни лица да участват във войната на страната на Юга. Естествено, същите тези „частни лица“ били тясно свързани с английското правителство. Така, например, в британските корабостроителници започнали да строят кораби за Южните щати.

Франция и Австрия, на свой ред, също подкрепяли Юга. Официални и неофициални емисари на Южните щати кръстосвали Европа, като се опитвали да влияят на общественото мнение с цел да принудят европейските правителства да признаят Конфедерацията (Южните щати) на дипломатическо ниво.

В този период, поради наскоро отминалата Кримска война, Русия била в лоши отношенията с Франция и Англия. През 1863 г. и двете западни страни подкрепили метежниците в Полша, което още повече влошило положението. Южняците започнали да правят паралели между своята борба за свобода и полските вълнения. Разбира се, тези сходства били твърде далечни и условни: в рамките на Руската империя Полша имала автономия и голяма самостоятелност. Бил запазен полския Сейм и привилегиите на полската аристокрация – шляхтата. Американската Конфедерация на Южните щати можела само да си мечтае за подобни условия.

Като цяло, Русия имала 3 причини да подкрепи Севера на САЩ в Гражданската война. Първо: това били обтегнатите отношения с европейските сили, което наложило търсенето на подходящ съюзник, за предпочитане на принципа „врагът на моя враг е мой приятел“. Второ: еуфорията от скорошното премахване на крепостното право, което заставяло обществото да се застъпва за универсална забрана на робството където и да било по света. Трето: също, както и Северните щати, Русия била против всякакви сепаратисти.

През лятото на 1861 г. ръководителят на руското външно министерство Александър Горчаков чрез посланика на САЩ в Русия предал на президента Линкълн, че Русия се отнася положително към каузата на Северните щати. Голяма роля в тези събития изиграл руският военен аташе във Вашингтон капитан І-ви ранг, по-късно адмирал, Степан Лесовски. Още 2 години последвала размяна на любезности – и през есента на 1863 г. две военни ескадри от Русия пристигнали в Сан Франциско и Ню Йорк.

В случай на нова война на Англия и Франция срещу Русия (а по това време рискът от такъв конфликт бил висок), тези ескадри трябвало да атакуват неприятелски търговски кораби. Това не било казано директно (истинската цел на руските кораби била тайна), но за Англия и Франция всичко било ясно.

Приемайки ескадрите, САЩ дали да се разбере, че в случай на война ще помагат на Русия. Руските моряци обещали да действат заедно с флота на северняците в случай, че той бъде нападнат от южняци, англичани или французи.

Пристигането на двете ескадри било точно навреме. В канадското пристанище Ексмолт още през лятото се била базирала английска ескадра от 5 кораба, включително 2 фрегати. Британия открито демонстрирала намерението си да поддържи южняците.

На западното, тихоокеанското крайбрежие пък положението на северняците било съвсем плачевно. Там те не разполагали с никакви кораби – единственият броненосец „Команч“ още не бил сглобен, защото платноходът „Аквила“, който превозвал частите му, потънал и тепърва трябвало да изваждат детайлите от дъното. В същото време южняците проявяли засилена активност и техните фрегати „Алабама“ и „Съмтер“ всеки момент можели да нападнат Калифорния, по-специално Сан-Франциско.

При това положение руският контра-адмирал Попов издал следната заповед: „Ако в пристанището се появи корсар на бунтовническите щати, старшият командир в пристанището подава сигнал: „Готови за бой, вдигнете пара!“ Ако нахлулият в пристанището корсар директно започне неприятелски действия, старшият командир подава сигнал на другите кораби: „Вдигнете котва възможно най-бързо!“ и атакува смутителя на общественото спокойствие“.

Американските вестници от онова време излизали със следните заглавия: „Скрепен е нов съюз! Русия и САЩ се побратимиха!“, „Руският кръст се сплете с американските звезди и райета“, „Голям парад на Пето авеню“.

Как щели да се държат Северните щати в случай на война между европейските сили, останало неизвестно, тъй дипломатите успели да избягнат разрастването на нов конфликт. За САЩ най-важното било да попречат на  Франция и Англия да продължат да помагат на Южната конфедерация. Ако тази подкрепа била продължила, това заплашвало с разпадане на Щатите – Конфедерацията ясно заявявала намерението си да се отцепи и да създаде самостоятелна държава. Руските кораби в американските пристанища изиграли решителна роля в това отношение и ускорили победата на Севера. Фактически, те спасили териториалната цялост на САЩ в един от най-критичните моменти в цялата им история.

Интересно е, че на клипера „Алмаз“ в тази военна експедиция участвал бъдещият велик руски композитор Николай Андреевич Римски-Корсаков, който точно тогава бил завършил Морския кадетски корпус.

Мечът винаги бил скъпо и статусно оръжие. В европейското Ранно Средновековие обикновените бойци се сражавали главно с копия и секири – а мечовете били толкова редки, че някои от тях дори имали собствени имена.

Европейците вярвали, че мечът до голяма степен съответства на характера на собственика и може да засили или изглади някои негови черти. Но в Япония имали по-различен възглед по въпроса.

Според японските самураи мечът е носител на силата на човека, който го е изковал. И затова навиците, характерът и дори моментното настроение на ковача се предавали на острието. По-късно мечът сякаш вече живеел собствен живот, като често подчинявал собственика си. Тоест, волята на меча била по-силна от волята на човека. Това обяснява многото ритуали, свързани с носенето, съхранението и използването на меча от самураите.

Самурайските мечовете се съхранявали върху специални стойки от необработена магнолия – смятало се, че това дърво защитава метала от корозия. В мирно време мечът трябвало да се държи с дръжката надолу. По време на война дръжката трябвало да бъде нагоре. Мечът не трябвало да се изважда от ножницата, без да пролее кръв – в такъв случай много остриета започвали да „искат кръв“ и затова било необходимо да се отстранят беди от близките хора.

Известно време съществувал обичай: когато самурай получавал нов меч, отивал да го опита някъде в тъмни улички. Всеки пияница бил добър за целта. По-късно (през ХVІ век) тази традиция била строго забранена.

Също така, дълго време се смятало за нормално да бъде проверявано качеството на меча върху трупове на осъдени на смърт. Самите самураи често изпълнявали ролята на палачи – така отработвали техниката да отсичат глави, а и свиквали с вида на кръвта. Ако правели малка грешка, не било фатално. Но имало и друга причина: когато самурай изпълнявал обичая „сепуку“ (харакири) – разпаряне на корема си, имал право на секундант-кайсяку, който трябвало с един замах да отсече главата му след началото на церемонията, за да не се мъчи. Тренировките върху осъдени на смърт спомагали за усвояване на техниката за боравене с меча и така, ако самураят бил поканен да бъде кайсяку (това било много почетна покана), нямало да се изложи и да остави човека да страда.

При такова одухотворяване на мечовете, естествено, се появили и различни легенди. Една от тях е за великия Масамуне. Този ковач живял на границата на XIII-XIV век и станал известен с изобретяването на класическата технология за рафиниране на стоманата – дамаската стомана е най-известната подобна вариация.

Масамуне правел остриета от четири пласта стомана с различни свойства. Мечовете му били твърде здрави и, както се вярвало, много разумни и хладнокръвни. Обикновено ги наричали „високонравствени“. Самият майстор никога не ги подписвал, защото смятал, че никой не може да ги фалшифицира.

Легендата разказва, че веднъж забили меч на Масамуне в дъното на река. И листата на лотоса, които плавали в потока, винаги заобикаляли острието.

Друга легенда гласи, че ковачът Мурамаса бил любим ученик на Масамуне. Той бил много талантлив и усърден, но с изключително нестабилен и непредсказуем по характер.

Разбира се, това е само легенда – Мурамаса е живял рез XVI век, 200 години след приписвания му учител. Така или иначе, но всички мечове на Мурамаса се считат за прокълнати и много кръвожадни – не трябвало дори да бъдат извадени от ножницата, ако не се планирало убийство. В противен случай щели да отмъстят на собственика си, като опитат неговата кръв. И дори в ножницата, но след продължително бездействие, мечовете започнали да проявяват безпокойство и да искат човешки живот. Тези мечове също бил забивани в дъното на река. Но листата на лотоса винати били разрязвани от тях.

Мурамаса не харесвал шогуна Токугава Йеясу и казват, че го прокълнал, като вложил проклятие в мечовете си. Тази легенда има документални доказателства. Самият шогун успял да се пореже с меча на този ковач, при това доста сериозно. Двама от най-близките му роднини (дядо и баща) загинали от ръцете на собствените си самураи, които били обхванати от внезапна лудост. Всички участници в този инцидент се биели именно с мечове на Мурамаса!

Днес са известни със сигурност 40 меча на Мурамаса, съхранявани в държавни музеи и частни колекции.

По принцип, сега в Япония има поне 100 000 старинни мечове, които се пазят в отлично съхранение. Всяка година се коват и доста нови. Но характерно е, че с тях почти не се извършват престъпления. Може би, защото са обвити в благородния дух на древността.

Цените в Древния Рим през вековната му история многократно се променяли. В някои случаи, например по време на войни, всичко много поскъпвало поради рязкото намаляване на морската търговия. След завладяването на богати земи пък цените падали.

Освен това, цените на селските продукти зависели от сезонните колебания и от реколтата. Днес археолозите разполагат с достатъчно количество достоверна информация за средните цени по времето на Гай Юлий Цезар. Например, именно в тази епоха градовете Помпей и Херкуланум били затрупани с вулканична пепел, което съхранило много ценни сведения за ежедневието на римляните и тогавашните цени на стоките.

Жилища. Цената на жилищата в самия Рим зависела най-вече от търсенето им за наемане. Имало многоетажни сгради, специално построени за даване под наем. Наричали ги „инсули“ и обикновено били държавна собственост. Стая на горния етаж в инсула (без течаща вода, канализация, кухня и отопление) била наемана за 2 хиляди сестерции годишно, тоест за около 40 седмично. По-удобна стая в същата инсула на втория етаж вече струвала 3 хиляди сестерции годишно (60 на седмица).

Но наемът на голяма стая в прилична, отделна частна къща бил 10 хиляди сестерции годишно (200 седмично). Между другото, в провинцията за такива пари бихте могли да си купите неголямо имение. А недалеч от Рим толкова струвало лозе с площ 25 декара.

Цените на недвижимите имоти в столицата зависели от площта на жилището, района и от лукса на самото жилище. Например през 44 г. пр. Хр. Цицерон купил бившия дом на победителя на Спартак – Марк Крас, върху хълма Палатин за 3,6 милиона сестерции. Недвижимите имоти извън Рим били несравнимо по-евтини. Къщата на пълководеца Гай Марий, разположена в курортната местност Байя, била продадена само за 300 хиляди сестри.

Освен сестерциите, в Древния Рим имало и по-дребна монета – ас. Два аса и половина се равнявали на една сестерция. Какво можело да се купи за 1 ас? Например, паница супа в обикновена таверна. Или едно ходене в баня.

Храна. Един ас стрували още 1 хляб или половин литър трапезно вино от не най-добро качество. А също и килограм месо за готвене (филето, както и до ден-днешен, било по-скъпо). Зърнените култури, от които можело да се готви каша – овес, лимец, просо, били сравнително евтини. Като обем, половин литър от тях също можело да се купи за 1 ас. Бобовите култури – грах и леща, стрували два пъти по-скъпо, оризът – шест пъти. Фасул все още нямало, той бил донесен в Европа от Христофор Колумб след експедициите му до Америка. С лещата римските лекари лекували стомашни заболявания, смятало се, че тя прави човека спокоен и търпелив.

Още за 1 ас можело да си купите малка зелка, четири моркова, една голяма краставица или една ябълка. Екзотичните плодове били скъпи – например, един лимон струвал до 70 сестерции. Същото се отнасяло и за редките меса, особено дивечово. По-евтино стрували оцетът и сосът гарум (от ферментирали морски дарове) – за 1 ас можели да се купят 100 грама. Зехтинът струвал три пъти повече. Прилично вино, като фалернското, струвало на римляните около 6 сестерции за половин литър.

Съдейки по записките на жител в Помпей, за най-проста храна, която се състояла главно от хляб и зеленчуци, той отделял около 6 сестерции на ден.

Дрехи. Освен жилище и храна, човек трябва и да се облича. Една обикновена лятна туника струвала около 15 сестерции – но зимно палто, изработено от добра вълна, можело да стигне 200 и повече сестерции. Обувките също били скъпи; при всички случаи приличен чифт сандали можели да струват 70 сестерции. Не е изненадващо, че римските легионери, които купували дрехи за своя сметка, а не ги получавали от държавата, обикновено сами си правели обувки, включително „калиги“ (войнишки ботуши). По-точно, всяка кохорта от 550 войници си имала свои майстори, които шиели ботуши за колегите си, а те им плащали за труда.

Транспорт, роби, социални помощи. Нуждите на всички хора са различни. Някои, например, може да искат превозно средство и лични роби, за да си осигурят комфорт. Най-евтиният транспорт бил муле, което струвало около 500 сестерции. При късмет можело да си купите роб за хиляда сестерции, но на тази цена той щял да бъде хилав и с дефекти. Един млад силен роб струвал два до три пъти по-скъпо.

Цените на младите робини започвали от 10 хиляди сестерции. Разбира се, ако имало „промоция“ след превземането на голям вражески град или поражението на някое диво племе (келти или германци), тогава цените на робите и робините рязко спадали.

В същото време римските бедняци, плебсът (римляните ги наричали „пролетарии“) можело с години да не плащат наема на държавното жилище, без да бъдат обезпокоявани. Както в Републиката, така и по време на Империята, висшите политици и владетели в Рим се страхували да предизвикват гнева на тълпата. При Републиката разчитали на нея по време на избори, а императорите не желаели да предизвикват бунтове.Този пролетариат се хранел с безплатен хляб, раздаван от градските власти.

Въобще, трябва да се има предвид, че реалната стойност на потребителската кошница в града Рим била много различна за различните групи от населението.