В съвременния свят постоянно съществува активно противостояние в пространството на масовото съзнание. Обект на поражение или разрушение в тези така наречени „консциентални“ (от лат. „consciousness“ – съзнание) войни са определени видове мирогледни, религиозни и национални идеи за битието.

Наричат се още „информационни“ (което е по-тясно понятие) или „хибридни“ (което е по-широко понятие). Поражението в такива войни е особено катастрофално по своите последствия – много по-разрушително от класическата война с оръжия. Достатъчно е да си спомним как бе разгромен Съветския съюз в т. нар. „студена война“ – независимо, че имаше десетки хиляди танкове, хиляди самолети, бойни кораби и т. н. Но беше победен и разрушен, без да гръмне пушка, именно чрез промяна в съзнанието на милиони хора в бившата социалистическа система. Тоест: чрез консциентална война.

В консциенталните войни целта е разрушаването или преформатирането на националните видове съзнание. В резултат на това цели територии и общности губят единството си – така националната идентичност или загива, или получава тежки деформации.

Такава война има много фронтове: религиозен, културен, семеен, икономически и дори езиков. В резултат на консциенталния натиск върху масовото съзнание се появява цяла гама заплахи от следния характер.

Религиозен сепаратизъм. В цял свят, с изключение на Европа, се извършва религиозно прераждане в една или друга степен. Така наречената наднационална идентичност се превръща в определен проблем, когато различните религиозни общности и техните членове започват да се идентифицират с религиозните центрове извън страната много повече, отколкото със своите съграждани. Това е характерно за някои християнски, и за еврейските, за мюсюлманските и за будистките и други вероизповедания.

Идентичностен сепаратизъм. Загубата на личностна и гражданска идентичност. Проблемът е характерен за елитните и заможни групи от населението. Засищането с материални блага тласка личността към нови изживявания – обикновено наркомания, алкохолизъм и друго девиантно поведение.

Основен елемент в консциенталната война е създаването на подражателни модели. Чрез различни медии – днес най-много чрез киното, се предлагат образи, на които особено младите хора подражават. По този начин е най-лесно да се разруши досегашната идентичност на личността и да се създаде нова такава, вече върху други ценности. Далеч неслучайно първото нещо, което направили САЩ след окупацията на немските територии след Втората световна война, било да заменят всички учители и преподаватели в университетите – за да започне форматирането и превъзпитанието на младите немци от нацистки в нови, демократични идеи. Тоест, да им се предложат нови модели за поведение.

Културен сепаратизъм. Основна задача в консциенталната война е формирането на космополитна, бинационална или многонационална идентичност – по този начин личните интереси на човека вече не са непременно свързани с неговата Родина и така тя отслабва. На пръв поглед един човек не е от особено значение – но когато това бъде извършено върху съзнанията на милиони хора, те вече са значителен, понякога решаващ фактор за бъдещото развитие на събитията в съответната страна. Достатъчно широки маси както от млади, така и от по-възрастни поколения живеят, като в културно отношение попиват чужди модели за поведение.

Консумацията на продукти от чужда масова култура – книги, филми и интернет- игри, при липса на достатъчна битова алтернатива, изкривява културните стереотипи на поведение. Този модел особено личи по мигрантите от Африка и Азия, които днес нахлуват в Европа. Повечето от тях не се интегрират в европейската култура поради нейното слабо, почти нулево ценностно и религиозно влияние.

Културно неприобщени и оставайки носители на културни представи от регионите, откъдето са дошли, мигрантите продължават да живеят в Европа религиозно и етнически отделени от нея. Рано или късно, това води до формирането на отделни имигрантски анклави. Те се чувстват много по-силно свързани с религията и културата на родните си места (или с родните места на предците си), отколкото с културата на Европа. За „религия на Европа“ вече дори не може да се говори поради официалната отделеност на Църквата от държавата.

Липсата на държавен контрол върху морала причинява хаос в обществото. По този начин се създава възможност както отделни групи да се отказват от досегашния морал в обществото, така и други групи да налагат своя морал върху останалите.

Идеологически сепаратизъм. Всички тези заплахи в консциенталните войни могат да бъдат преодолени само чрез формиране на идеологически единен мироглед. Но досегашните опити да се създаде нова идеологическа система чрез нови ценности са неуспешни. Тук са и привилегиите за малцинства от всякакъв характер, и екологичните проблеми, и търсенето на външен враг – поредният „диктатор“ и т. н.

Но всички исторически народи имат набор от основни идейни представи, които им служат като критерии за истинност. Именно те са онези идеали, които нацията култивира в мирно време и защитава по време на посегателство върху своето съществуване, тоест, по време на реална война. Чрез идеологията населението може съзнателно да се превърне в гражданска нация, способна на смислено единство на действията. Изключителният плурализъм, характерен за съвременността, включва строго антагонистични идеи за развитието на обществото. Това е опасно и разрушително за неговото единство.

Така значението на идеологията е пряко пропорционално на опасностите, които заплашват обществото в хода на консциенталната война.

Когато днес кажем „индулгенция“, имаме доста смътна представа за това понятие и често пренасяме смисъла му в ежедневното общуване.

Всъщност, това е процедура, практикувана от Католическата църква: освобождаване на вярващия от наказанието за грехове, а понякога и от самата вина. През ХІV-ХVІ в. с тази дума обозначавали грамотата, която доказвала това освобождаване.

По време на своето съществуване индулгенциите преминали дълъг еволюционен път. Самият термин се появява за пръв път през 438 г. в Кодекса на император Теодосий (Codex Theodosianus.) . В него с тази дума наричали императорски указ, който обявявал амнистия за затворници по случай някакъв значителен празник.

Римските папи започнали да издават индулгенция в съвременния смисъл на думата – тоест, освобождаване от наказание за грехове, през ХІ век. Тогава тази практика обикновено се описвала с термина „remissio peccatorum“.

Първите индулгенции представлявали църковни юридически документи, потвърждаващи готовността на папата да се застъпи за вярващия християнин пред Бога с цел да бъдат опростени греховете му. По принцип, тези документи не избавяли от посмъртната вина за извършения грях . Те само премахвали необходимостта от покаяние през целия живот и от усилия за изкупление (например, покаяние и поклонничество). При това искреното разкаяние на грешника било задължително условие, за да бъде индулгенцията действена.

С началото на Кръстоносните походи папите започнали да раздават на кръстоносците индулгенции, които опрощавали всичките им земни грехове. Освен това, прощавали се греховете и на онези, които получавали папската благословия по време на публична реч, произнесена от папата. Това било решение на папа Бонифаций VIII (упр. 1294-1303).

Често освобождаването от грехове било обявявано на литургия, посветена на канонизацията на нов светец. Поклонниците, които посещавали Рим и се изповядвали там, също били освобождавани от греховете в „Света година“ (която отначало обявявали веднъж на 100 години, през XIV век – веднъж на 50, а през XV – на 25 години).

Освен обикновени миряни, индулгенции можели да получават болници, благотворителни институции и филантропи, както и владетели, които се занимавали с изграждането на пътища, мостове и подобни строежи.

Папа Григорий IX (1227-1241) предоставял индулгенции на всички, които се съгласявали да се заселят на Майорка, току-що освободена от арабска окупция, а Александър VI (1492-1503) – на онези, които се осмелявали да се заселват в току-що откритата Америка.

Индулгенции можели да издават не само от папи, но и епископи, папски легати и представители на монашески ордени.  Освен това, имало свещеници, които „професионално“ се занимавали с разпространението на индулгенции. Наричали ги „квестари“ и именно техните злоупотреби предизвикали дискредитирането на индулгенциите.

След като започнала Реформацията през ХVІ век, Католическата църква осъдила продажбата на индулгенции. Това се случило на Трентския събор през 1563 г.

Издаването на индулгенции обаче се практикува и до днес, като се регулира от булата Indulgentiarum Doctrina („Учението за индулгенциите“) на папа Павел VI (1963-1978), издадена през 1967 г.

Обикновено се смята, че индулгенцията е документ, предоставящ пълно опрощаване на греховете,  който може да се придобие срещу пари. Това е тясно разбиране на понятието, което в съвременната историография вече е опровергано, но дълго време по този въпрос нямало консенсус.

Защо този въпрос е важен за историците? Индулгенциите, особено тези, придобити на името на вече умрели грешници, ни позволяват да изследваме идеите на средновековните хора за чистилището – идея, която се формирала в началото на XII-XIII век. Благодарение на индулгенциите може да се изучават също  ежедневието, икономическите процеси, протичащи в Европа през XIV и XV в., както и много други специални въпроси; например, връзката между понятията „грях“ и „престъпност“ в средновековното църковно право.

През 1517 г. Мартин Лутер заковал своите прочутите 95 тезиса на вратата на църквата във Витенберг, които заклеймявали индулгенциите като символ на корупцията и продажността в Католическата църква.

Именно противоречията около индулгенциите довели до началото на Реформацията и появата на една от трите най-важни конфесии в християнската църква – протестантизма. Днес негови последователи са 800 милиона души, а това учение започнало именно с отхвърлянето и отричането на индулгенциите.

Продължаваме с изброяването на опасните съвети за оцеляване в екстремни ситуации, които трябва да избягвате.

Удар в носа на акула

Пътниците, преживели корабокрушение или самолетна катастрофа в южните ширини, често стават жертви на акули. Има много различни съвети как да се защитите от безпощадните морски хищници. Най-често се препоръчва да ударите акулата с всички сили точно в носа. Предполага се, че след такъв удар акулата ще се шокира и ще ви остави на мира.

Само хора, които никога не са сблъсквали с акула, могат да дават такъв съвет. Удар в муцуната ще и причини твърде малко дискомфорт, освен това да се уцели точно в носа е трудно, защото тя движи във вода със светкавична скорост. Ако човек е успял да я удари с юмрук в тялото вероятно ще си нарани кожата, защото то е много твърдо, а кръвта от раната само ще привлече и други акули.

Специалистите препоръчват, когато атакувате акула, да се защитите от  устата й с някакъв твърд импровизиран предмет, а ако няма такъв, се опитайте да повредите очите или хрилете на хищника – това са  уязвимите й части.

Палене на огън с триене на пръчки

Палене на огън чрез прословутото триене на пръчки в гората не е просто трудно, но почти невъзможно. За да демонстрират този метод, в шоу предаванията използват специално приготвени пръчици и перфектно изсушени дървени стърготини и мъх, които просто не могат да съществуват в природата. Най-добре човек да си ходи в джоба с кибрит или запалка.

Кипването на водата я прави безопасна

Кипенето е чудесен начин за убиване на опасни за хората микроорганизми. Но загряването на водата до кипене не елиминира други замърсители, особено химическите. В случайните водоизточници може да има всякакви химични съединения, включително арсенови соли или радиоактивни вещества. Този риск няма как да се избегне за съжаление.

За да направите водата малко по-чиста, я филтрирайте през няколко слоя плат, след това я кипнете.

Яденето на сняг утолява жаждата

Използването на сняг вместо вода е много лоша идея при екстремни условия. Тялото ще трябва да изразходва много ценна енергия, за да стопи снега и да го превърне във вода. Яденето на сняг е най-краткият път към замръзване, особено ако човек е уморен, изтощен или ранен. Преди употреба е необходимо да разтопите снега, ако, разбира се, има такава възможност.

Алкохолът сгрява

Този мит е един от най-опасните и за негова сметка има много жертви. Алкохолът предизвиква само илюзията за прилив на топлина, поради разширяване на кръвоносните съдове. За това се получават много по-бързи загуби на топлина и в резултат на това намаляват шансовете за оцеляване. Освен това алкохолът притъпява чувството за опасност и подтиска бдителността, което е много рисково в спешни ситуации. Затова, по-добре е да запазите алкохола за дезинфекция или запалване на огън.

Разтриването помага при измръзване

Ушите, носът и пръстите на ръцете и краката са изложени на най-висок риск при ниски температури. Вероятността от измръзване винаги е много голяма, но в същото време винаги може да се влоши ситуацията чрез неефективни действия. Винаги са ни казвали, че триенето на части от тялото е най-добрият начин да се затоплят. Но на практика подобни действия ще доведат до още по-тежки последици. Разтриването на замразени тъкани води до увреждане, без да допринася за затопляне. В студено време най-добрият начин да затоплите замразени части на тялото е да ги увиете в топла кърпа и да ги бутилирате с топла, но в никакъв случай гореща вода.

Предоставихме само няколко примера за застрашаващи оцеляването погрешни схващания. Всъщност има стотици такива митове и в ерата на Интернет те се размножават по-бързо от всякога. В мрежата глупавите неща се разпространяват със светкавична скорост и почти винаги намират плодородна почва.

Пазете се от опасни съвети за оцеляване в екстремни ситуации! (Част 1)

За човешката история има различни възгледи. Днес е най-разпространен материалистичният, който се разделя на 2 аспекта: или марксисткият – който разглежда историята предимно от икономическа и материална гледна точка (икономиката е „базата“), а всичко друго е вторично („надстройка“), или абстрактният – според който всичко, свързано с човека, е абсолютна природна случайност; тоест, съвсем произволно и безцелно.

Но за човешката история има и друг възглед – теистичният. Интересна е съпоставката между тях. Материалистичният аспект на възгледа за историята ни е добре известен, защото беше господстващ по време на господството на марксистката материалистическа идеология върху една част от света. Днес господства там, където господства демократичната идеология.

Затова е любопитно да разгледаме теистичния възглед за човешката история, който е познат доста по-малко.

Според теистичното схващане, историята на човечеството представлява велик процес между религиозни идеи за Доброто и Злото. В това схващане на човека е възложена роля, сравнима с тази на член на разузнавателна мрежа. Разликата е, че божествената мрежа подготвя мащабно действие за трансформиране на света. Всеки отделен член знае само това, което трябва да знае, за да изпълни конкретната си задача и да живее личния си живот. Цялостният замисъл на операцията е разумно скрит от редовите сътрудници – за да се избегне общ провал. Само центърът знае крайната цел – в този случай този център е на Небето.

Според теистите, човек е избран за велики неща и самият той добре усеща това призвание. Затова и всеки човек е оригинален по свой начин. Това не изключва равенството пред Бога. Но това, че хората са равни пред Бога, не означава, че са еднакви.

Още от времето на Френската революция от ХVІІІ век материалистите пропагандират идеята за единството на човечеството. И това единство трябва да бъде прокарвано на всяка цена.

В името на този напредък се извършват революции, преврати, радикални реформи, основават се над-държавни формирования, насърчават се различни глобалистки проекти – от либерални до комунистически. В тези проекти главно е премахването на националните държави като пречки за това единение на човечеството, защото го разделят. Това схващане е най-добре развито в известния труд на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ – където се разглеждат начините за унищожаване на тези социални институти.

Проблемът е, че в историята никога не е имало единно човечество – затова и никой не знае какво представлява то. Досега единението на човечеството си остава мечта – при това доста разрушителна. В името на това единение са водени войни, избухвали са революции и са пролети морета от кръв, като са разрушавани религиозни, политически и културни традиции.

Постигането на единството на човечеството – наречено днес „глобализъм“, се поставя като самоцел. Предполага се, че след постигането на тази цел ще изчезнат всички противоречия и хората ще заживеят щастливо. Тоест, това е някогашният „интернационализъм“ на комунистическата идеология под ново название. И също, както някога комунизмът издигаше в култ материалното задоволяване на човека като гаранция за неговото щастие, това материално задоволяване се издига като самоцел и днес.

За да се постигне тази цел, се поставя за цел смесването на различните етнически, национални и религиозни общност. Но, както забелязват мнозина, смесването на различните цветове в крайна сметка дава кално-сив, еднакъв, униформен цвят. Това напоследък служи като материал даже за много филми-антиутопии на Холивуд като „Матрицата“, „Елизиум“, „Гатака“ – да не говорим за класическите литературни антиутопии „1984“ и „Животинска ферма“ на Дж. Оруел и „Този прекрасен нов свят“ на О. Хъксли. Както е известно, творците нерядко изпреварват както философите, така и реалността в своите художествени прогнози.

В реалността, поне досега, никога и никъде не е имало положително общочовешко единство. Има само една такава метафора – Вавилонската кула. Но дори нейният строеж (многозначително!) завършил с катастрофа, защото хората, макар да били „обединени“ в едно цяло, просто говорели на различни езици. Случайно или не, но сградата на днешния Европейски парламент, според замисъла на архитекта, е алюзия именно на Вавилонската кула – така, както я изобразяват ренесансовите художници.

Но ето, че и днес политици и философи отново ни призовават към „единство“ на цялото човечество като някаква добра, позитивна цел. Обаче нали, за да имаме единно човечество, така или иначе, някой трябва да го управлява? Без управление всяка една общност, независимо дали се касае за малко селце или за цялото човечество, неизбежно ще рухне и ще се разпадне.

И така, кой ще управлява бъдещото глобално човечество след неговото евентуално обединение? Досега формите за управление, които са практикуване в човешката история, са 2.

Първата е автокрация (монархия): управление, упражнявано от един човек,  – това може да е главатар, вожд, крал, цар, император, диктатор и т. н.

Втората е олигархат (аристокрация): управление на група хора, които притежават необходимите ресурси, за да вземат властта.

И двете форми могат да се прикрият с демократически покров. „Демокрация“ означава буквално „народна власт“, но в реалността целият народ няма как да управлява. Дори днешна Швейцария, където референдумите са почти ежедневие, си има правителство – защото съществуват стотици и хиляди ежедневни въпроси, заради които не може да се събира всеки ден цялото население.

Така се получава дилема, която трябва да бъде разрешена от бъдещето. Колкото повече автократичната власт се отдалечава от традиционната монархия – толкова повече ще зависи от различни олигархични групи. А колкото по-силна е борбата вътре в олигархията, толкова по-вероятно е властта да премине към една личност и да възникне автокрация. Какво ще избере човечеството – предстои да видим.