Населението, открито от Колумб по време на първото му плаване до Антилските острови, отначало било наречено „индийци“, защото европейците объркали Америка с Индия. После някои страни внесли леки промени в названието, за да бъдат различавани от „оригиналните“ индийци.

Доколкото личи по разказите на Колумб и неговите последователи, тогава индианците били в много ниска степен на развитие. Като се има предвид плодородието на земята и мекият климат без зима, животът на туземците бил доста лесен; те почти нямало нужда да работят.

Жилищата им били колиби, сплетени от клони, покрити с трева или палмови листа; хората спяли в хамаци. Колибите били групирани в близост до жилището на главатаря на племето. Мъжете, децата и девойките по времето на Колумб ходели напълно голи. Само омъжените жени закривали част от тялото си с памучни престилки, а по-знатните се обличали с дреха, която закривала цялото им тяло.

Диваците се хранели с плодове, главно батати – сладки картофи, от които имало няколко сорта, царевица, риба, птици, особен вид гущери, които те наричали „утия“ и някои други дребни животни. Едри бозайници не използвали за храна.

Главатарят се наричал „касик“. Той имал неограничена власт над собствеността и живота на всички членове на племето, обикновено изпълнявал и функциите на жрец, като извършвал молитви и жертвоприношения. Той и семейството му имали дом, много по-голям от колибите на обикновените хора. Мъжете от рода на касика и самият той имали по няколко съпруги; обикновените индианци се задоволявали с една.

В отношенията с европейците индианските касики се държали с голямо достойнство. Техният пост бил наследствен. Ако касикът нямал нито синове, нито братя, го наследявал племеннник по сестрина линия. Териториите на племената били много различни по размери. Откритият от Колумб остров Еспаньола (Хаити) бил разделен между 5 големи племена. Всъщност, всички индианци на Антилите били от една племенна общност, говорели на един и същ език, само с диалектически различия по отделните острови.

Но някои малки острови и части от големите по времето на Колумб били завладени от друго индианско племе, чиито мъже били по-силни физически и имали бойни умения. Те се наричали „кариби“ или „каниби“; местните туземци разказвали, че са човекоядци. Така в европейските езици се появила думата „канибал“, от названието „каниби“.

Коренното население на Антилите много се страхувало от карибите; техните отровни стрели убили и доста европейци.

В своя социален и битов живот карибите стоели над местните туземци и били умели моряци. Езикът им също бил различен. Те държали фактически в робство покорените индиански племена. Едно от първите неща, с които се занимавали индианците след пристигането си, било да прекратят тази практика, а преди всичко – човекояството.

Религиозните концепции на индианците от Антилите били слабо развити. Те имали много идоли, изработени от камък, глина, злато, памук. Индианците ги наричали „семе“. Божествата били олицетворения на полезни или пагубни природни явления. Богослуженията се извършвали от жреци под ръководството на касиките. Те твърдели, че притежават тайни знания, владеят магии и предсказват бъдещето. Индианците вярвали в задгробния живот, затова поставяли храна и съд с вода в гробовоте на починалите. Душите на мъртвите според тях живеели в пещери, клисури, гори. Ехото се смятало за глас на мъртвите. Когато касикът умирал, заедно с него погребвали и главната му съпруга – дали жива или я убивали, не е известно.

Но нравите на индианците далеч не били толкова невинни, както отначало смятали европейските учени. Диваците били хитри, коварни, умеели да приготвят отрова от сок на растения, с която мажели върховете на стрелите си.

Жените на обикновените индианци били верни на съпрузите си преди пристигането на европейците, но почти всички се поддавали на съблазняване от страна на европейците. Но знатните индиански съпруги имали много любовници, което се смятало за тяхно право и привилегия. За да се запазят по-дълго свежи и млади, жените широко практикували спонтанни аборти.

За кражба и измама се полагали много тежки наказания, затова такива явления били мого редки.

Цялото имущество на индианското племе било собственост на касика и той го раздавал за частно ползване според нуждите на всяко семейство.

Техническите умения на индианците по времето на Колумб били в много ниска степен на развитие. Те сръчно работели с примитивни инструменти, каменни брадви и ножове от черупки, но нямали железни инструменти – затова работата им отнемала много време. Груби дърворезби, изработване на грозни идоли, на дървени предмети от бита и лодки-еднодръвки били единствените им изкуства.

На сватби, други празници и на погребения танцували и пеели. Когато влизали в битка, също пеели бойни песни.

Испанците били изненадани, когато видели, че индианците държат в устата си малки тръбички, от чийто край вдишвали дим. Те наричали тези тръбички „табако“. Това били първите пури, видени от европейците. Те започнали да наричат „табако“ растението, от листата на което се правели тези „тръбички“. Така тютюнът се появил в Европа.

През пролетта на 480 г. пр. Хр. войските на персийския цар Ксеркс тръгнали на поход към Гърция.

Според Херодот, по време на похода Ксеркс посетил мястото, където някога се издигал дворецът на Приам, и слушал истории за Троянската война.

В деня, когато войските започнали да минават по построените над Хелеспонт (Дарданелите) мостове, персийските жреци отправили молитви, запалили благовония и обсипали пътя с клони от мирта. Самият Ксеркс хвърлил в морето златна чаша и персийски меч.

Първи по моста преминали елитните царски гвардейци – 10 000 „безсмъртни“ с венци на главата. На втория ден самият Ксеркс повел армията. Отпред имало 1000 конни и 1000 пеши царски телохранители, също украсени с венци. След тях водели 10 свещени коня, красиво украсени. Следвала свещената колесница на бог Митра, в която били впрегнати осем бели коня.

Общо персийската армия вървяла по моста 7 дни и нощи без прекъсване. Отстрани стоели „регулировчици“ с бичове в ръце, за да поддържат ред.

Флотът от 1200 триреми влязъл в залива Енос при устието на Хебър (Марица). 3000 транспортни кораба били извлечени на брега – повечето били просто големи лодки с по 30 гребци.

В равнината близо до град Дориск армията на Ксеркс била преброена и разделена на отряди. За да се установи броя на всички участници в похода – конница, пехота, моряци и конвойни слуги, преброили 10 000 души, поставили ги плътно един до друг, очертали това място и го заобиколили с ограда. Извели хората, вкарали други – и така постъпили 170 пъти.

Така, според разказа на Херодот, броят на всички персийски воини и помощни части достигнал нечуваното тогава число от 1 700 000 души.

Разбира се, този метод на броене не бил точен, а и много от хората били обслужващ персонал – но можем да смятаме, че Ксеркс навлязъл през 480 г. пр. Хр. в Гърция с армия от над 800 000 души. Флотът му се състоял от 1200 бойни кораба с екипажи от 250 000 души.

Никой дотогава не бил водил такава огромна армия с толкова много различни народи, колкото видял Ксеркс в равнината на Хебър. Воините от всеки народ били със свое национално облекло и обичайното си въоръжение.

Персийската и мидийската пехота били в цветни кафтани, шалвари, на главата с тиари. Въоръжението им се състояло от голям лък с тръстикови стрели, късо копие и кинжал в кръста.

Бойците от скитското племе саки носели лък и бойна секира. Следвали войски от Източен Иран: бактрийци, арийци, гирканци, парти и др. Ксеркс имал в армията си воини от Индия, с бели памучни дрехи – те носели лъкове и тръстикови стрели. До тях стоели етиопци с гладка коса, които вместо шлемове носели кожи от конски глави с ушите и гривата, а щитовете им били покрити с кожа от жерави.

Редом били войнствени планинци от южните и западните брегове на Каспийско море, с дървени шлемове, а щитовете им били от волска кожа. Воините от долините на Ефрат и Тигър носели медни шлемове с причудливи украшения, и ленени дрехи; те били въоръжени с дървени боздугани, обковани в желязо.

В армията на Ксеркс имало и народи от юг: араби в бели дрехи с дълги лъкове, етиопци в леопардови и лъвски кожи, с копия, в края на които вместо желязо имало остър рог от газела; либийци в кожени доспехи.

От Мала Азия дошли пафлагонци, кападокийци, фригийци с плетени шлемове, малки щитове и копия за хвърляне – дротици с върхове от обгорено дърво. Лидийците носели оръжие почти като гръцкото. Витинците били облечени в пъстри дрехи, ботуши от еленова кожа и шапки от лисици.

Не по-малко разнообразна била конницата, която наброявала 80 000 воини. Тук били мидийци и перси в тежки брони, на силни бойни коне. Леките конници-сагарди пък използвали за оръжие само кожено ласо. Имало бойни колесници, теглени от коне и диви магарета – онагри.

Войските били следвани от безброй каруци с провизии, колесници с наложниците на царя и благородниците, много слуги.

Такава била армията, която вървяла в 3 колони към Стримон (Струма) през земите на тракийските племена, като принуждавали племената по пътя си да им дават воини, а крайбрежните градове – кораби. Само войнствените бисалти, които живеели високо в планините, се осмелили с оръжие в ръка да защитят своята независимост.

Моряците от войските на Ксеркс също били много различни по облекло и оръжие. Във флота имало 300 финикийски кораба и 200 египетски.  Египтяните носели плетени шлемове и ризници, а оръжието им били железни куки. Кипърските царе дали на Ксеркс 150 триреми. Броят на киликийските кораби бил 100; моряците носели шлемове, малки кръгли щитове от волска кожа, дротици и мечове. Ликийците изпратили 50 кораба; техните воини носели кози кожи на раменете си, а оръжието им било лъкове с неоперени стрели. Карийците със 70 триреми били въоръжени почти също, както гърците – разликата била, че носели още кинжали и бойни сърпове.

Всички гръцки градове на азиатския бряг и острови също били принудени да изпратят своите кораби – 427 триреми. Целият флот на европейска Гърция не разполагал с толкова кораби. Събрали се общо 1327 триреми.

Но, както показала историята, количеството бойци не решава изхода от сражението. Спартанският цар Леонид останал завинаги в историята със своя подвиг в прохода Термопили.

А след това в битките при Саламин и Платея гърците окончателно разгромили нашествениците.

В края на VІІ и началото на VІІІ век франската кралска династия на Меровингите окончателно изгубила реално влияние в държавата. Кралството на франките се управлявало от първите министри – майордомите.

Могъщият майордом Пипин Геристалски ръководил франкската държава 27 години и умрял в 714 г. Тогава вече Меровингите почти не играели никаква роля – но и в рода на самия Пипин започнали раздори. Той имал внук по линия на жена си, и син Карл от наложница. Пипин обичал внука си повече от този незаконен син, затова пренебрегнал Карл. Но синът му, благодарение на предприемчивостта и военните си способности, сам си пробил път.

След смъртта на Пипин държавата била заплашена от разпадане. През 716 г. Карл избягал от тъмницата, където го държали след смъртта на баща му. През 720 г. той обединил цяла Галия и след битката при Суассон взел титлата dux Francorum („Вожд на франките“). Тогавашният крал от Меровингите – Клотар ІV, се задоволявал само с кухата си титла.

На Карл често се налагало да се сражава с външни врагове. Но за да се бие, му била нужна дружина – а за да има дружина, трябвало да раздава земи на бойците в нея. Ала, за съжаление, всички земи вече били разпределени от Пипин и предшествениците му. Сега оставала само църковната собственост.

С оглед на крайната необходимост било необходимо да се раздават не само църковните имения, но и епископски звания. Така се привличали велможи заедно с техните дружинници в кралката войска под десницата на майордома.

Постепенно най-висшето духовенство започнало да се избира сред роднините на Пипин. Например архиепископията на Реймс и Триер получил един антрустион (високопоставен дружинник). Всички антрустиони били неграмотни, но затова пък боравели добре с меча – и новият архиепископ скоро се прочул като отличен воин.

Така вождовете от различните германски племена със своите жени и наложници заемали епископските дворци – и просто обличали църковни одежди над доспехте си.

Това обстоятелство дори подтикнало епископа на Реймс да се оплаче, че истинската християнска религия е напълно унищожена в Галия и Германия. Впечатлението, което тези войнствени епископи предизвиквали, било крайно неизгодно за авторитета на църквата.

Но самият Карл, който станал неволна причина за това, се оказал най-героичният защитник на църквата и европейската цивилизация от новите врагове, които били много по-страшни от германците. Защото именно тогава арабите, подпомогнати от местните антихристиянски общности, само за 2 години окупирали цяла Испания – и се появили на границите на Галия. През 721 г. опустошили Аквитания (дн. Югозападна Франция).

Херцогът на Аквитания – Ед, бил във враждебни отношения с Карл, който искал да го направи свой васал. Докато арабите нахлували от юг, Карл настъпвал от север. Ед бил между два огъня, но не искал да се подчини на Карл и предпочел да се бие с него, а не с мюсюлманите. Херцогът се опомнил чак, когато арабите обсадили столицата на Аквитания – Тулуза.

Карл също забравил личните си амбиции. Двамата заедно се притекли на помощ на Тулуза, която вече почти падала.

Но четири години по-късно арабите нахлули под ръководството на пълководеца Абд ар-Рахман. Те превзели Южна Галия и се укрепили в областта Нарбона, която превърнали в база за военните си операции. От Нарбона извършвали нападения, нахлували в самото сърце на Галия, изгаряли християнски църкви и отвличали населението в робство.

През 732 г. арабите започнали генерално настъпление в Аквитания. Абд ар-Рахман превзел и изгорил Бордо. Преди това гордият херцог Ед не си позволявал да моли Карл за помощ, но при вида на пламъците на Бордо, се втурнал към него с молба да помогне. Той се признал за негов дружинник (антрустион) – и обединените сили на франките под знамената на Карл тръгнали към Аквитания.

Арабите стоели на позиции при Поатие и франките поели натам. Така на 10 октомври 732 година започнала битката, която решила съдбата на западната цивилизация. Двете армии се сражавали 6 дни. Всички знаели, че ако победят мюсюлманите, храмовете в Европа ще бъдат джамии, а при победа на християните щели да се запазят църквите. Арабите били разгромени напълно, Абд ар-Рахман загинал в сражението.

За тази героична победа Карл получи прозвището „Мартел“ (чук). Благодарение на нея той засилил влиянието си не само в Галия, но и в цяла Европа.

Скоро папа Григорий III го помолил за помощ срещу ломбардците. Карл Мартел обаче нямал време или не искал да се намесва в интригите на западната политика. Той живял спокойно до 741 г., като се занимавал с укрепване на държавата си.

Неговият внук Карл Велики тепърва щял да възвиси още повече славата на рода му и да стане император на Свещената Римска империя.

Следствието и съдът на Инквизицията са теми, обгърнати в пелена от загадки и обикновено историческо невежество. Когато сега казваме „инквизиция“, си представяме много страшна картина, която възниква във въображението ни главно поради литературата и филмите с антихристиянска насоченост. Сякаш виждаме монаси в тъмни одежди, с инструменти за изтезания в ръце, шетащи из влажни тъмни подземия, в които много затворници изнемогват и страдат… Но всички подобни ужасии са доста далеч от истинската картина на Инквизицията през Средновековието.

С термина „инквизиция“ се обозначава специална наказателна процедура, възникнала в Западна Европа през ХІІІ век. Разбира се, тя не се появила от нулата, а била заимствана от римското право, където думата „inquisitio» означава „разпит“. Главната разлика била, че в Рим можело да бъдат измъчвани само роби, а през Средновековието изтезания се прилагали към представители на всички съсловия.

Инквизиционният съд заменил друга средновековна съдебна процедура – обвинителната, която била масова в Ранното Средновековие. Тогава за съдия се смятал не човекът, а сам Господ. Хората в качеството им на съдебни чиновници били само свидетели на проявите на Неговата воля. Ето защо в Божия съд използвали „ордалия“- изпитание на обвиняемите с различни средства, например, докосване с нажежено желязо. Ако обвиняемият останел невредим, значи бил невинен. Използвали и съдебния двубой (т. нар. „двустранна ордалия“), в който ищецът и ответникът се биели помежду си с оръжие в ръце. Смятало се, че победителят е прав, а победеният губел процеса.

Ордалията и мъченията се различавали като функция. Ако при ордалията се появявал, например, белег от изгаряне с нажеженото желязо, се смятало, че човекът е виновен.

За разлика от ордалията, изтезанията били просто средство за получаване на основното доказателство в инквизиционната процедура – признанието на обвиняемия, без което присъдата не можела да бъде произнесена.

През 1215 г. на IV Латерански църковен събор било заявено, че човек е длъжен да изповядва греховете си поне веднъж годишно. До този момент годишната изповед ставала по желание. Но отсега нататък енориашите, които нарушавали това правило, вече автоматично се смятали за грешници. И точно както в църква на изповед, човек трябвало да признае престъпленията си по време на разпит.

Процедурата за инквизиционен разпит се вкоренила в западноевропейските съдилища далеч не веднага. Въпреки че официално се въвела през XIII век, но все още през XV век откриваме следи от старата процедура – Божия съд. Много често благородниците предлагали съдебен двубой с оръжия като доказателство за своята невинност. Но в повечето случаи съдиите забранявали съдебния двубой с мотива, че той е отживелица. Прочутите дуели, които били много разпространени в Западна Европа до XIX век, всъщност останали като наследство от тази средновековна процедура.

До известна степен процедурата на средновековната инквизиция е  прототип на нашето съвременно наказателно производство, защото абсолютно всички етапи, с които сме запознати днес, са продължители на това, което било създадено в Западна Европа през XIII-XV век. Това включва събирането на информация преди разследването и независимото възбуждане на дело от съдия, който отсега нататък можел да разчита не само и не толкова на донос, както било прието по-рано, но и на собствени подозрения. Също издирването на свидетели по конкретен случай, призовката им и разпитите в отделен процес.

Също на Средновековието дължим появата на прокуратурата, както и на запазването на старата римска адвокатура.

Самата Инквизиция като институция означава църковен съд, основан на инквизиционната процедура, тоест, на разпита. Този съд бил създаден с цел да открие и накаже еретиците, които разклащали устоите на средновековната държава. Техните вярвания не съответствали на представите на тогавашното общество – също както днешното общество преследва хора с представи, които не съотвестват на нашите вярвания за добро: например, нацисти, расисти, ксенофоби, говорещи „слово на омразата“ и т. н. Тогава такива били предимно членове на различни еретически секти, а след тях – вещици и магьосници.

Важно е да се знае, че мъчения се прилагали чак в края на следствието, и то, ако обвиняемият отказвал да признае вината си. Това ставало само, ако с другите обичайни средства: разпити на свидетели, събиране на доказателства и т. н., тази вина била обективно доказана.

Съдиите далеч не били толкова глупави, че да търсят доказателства чрез мъчения. На тях им било ясно, че с изтезанията може да изтръгнат каквито си искат признания, но нямало никаква гаранция, че тези признания ще са истина. Мъчения се прилагали едва, след като бивало неопровержимо доказано, че подследственият наистина е виновен за това, в което го обвиняват; и го измъчвали само в случай, че не си признавал. А признанието било необходимо с цел да се разкае и така да спаси душата си.

Мнозина историци смятат, че прословутият „лов на вещици“ бил организиран от друговерци, замаскирани като християни и промъкнали се на високи длъжности в Църквата. Като имаме предвид негативните последствия за западното християнство като цяло и на Католическата църква в частност от тези действия на Инквизицията, в това има доста логика – но историческите разследвания в тази насока тепърва предстоят.