Още
    Начало Блог Страница 6

    10 известни личности, които са били ужасни хора

    De mortuis nihil nisi bonum е латинска фраза, която се превежда като „За мъртвите, или добро, или нищо“. По-често пък казваме „не говори лошо за мъртвите“. Идеята е, че не бива да петним името на човек, който вече няма как да се защити. Понякога обаче в историята има случаи, където просто няма как да мълчим.

    1. Алфред Хичкок

    Хичкок е останал в историята като един от най-великите филмови режисьори. Само че често се премълчава за абсолютния ад, в който са работели всички около него. Безброй актьори са признали, че работата с Хичкок е била буквален тормоз, а Типи Хедрън дори обявява, че е била малтретирана сексуално.

    2. Махатма Ганди

    Ганди е описван като антиколониалист, религиозен мислител, прагматик и радикал, постигащ целите си чрез ненасилие. Проучвайки по-обстойно живота му обаче, различни историци започват да откриват някои притеснителни неща. Оказва се, че Ганди често си е позволявал да обсъжда и пише расистки неща. За него африканците били диваци, танцуващи край огъня, а когато през 1905г плъзва чума, той пише, че проблемът няма да бъде решен, докато индийци и африканци биват третирани заедно в болниците. Южноафриканците винаги са го обвинявали, че работи с британското колониално правителство, за да насажда расова сегрегация. За него всички с малко по-тъмна кожа от неговата са били по-ниши хора.

    3. Чарлз Дикенс

    Писателят се е опитал да вкара съпругата си, майката на децата му, в лудница, за да може да избяга с 18-годишна актриса. Наскоро открити писма разкриват, че Дикенс се е опитал да организира схемата, за да се отърве от нещастния си брак, но нещата са пропаднали, след като лекарите не са открили никакви признаци за психично заболяване у Катрин.

    4. Уинстън Чърчил

    Дълго време британците казваха, че Бенгалският глад 1943г е причинен от лошото време и недостига на храна, просто лошо стечение на обстоятелства. Само че днес повечето експерти са съгласни, че гладът, убил около 3 милиона индийци, е изкуствено създаден от правителството. Чърчил е отговорен с нехайството си и абсолютната незаинтересованост за Индия. Той е пращал тайно хранителни пратки до Великобритания и други европейски страни, лишавайки Бенгалия от достъпа до храна.

    5. Чарли Чаплин

    Да, той също. Трудно е за вярване нали? Само че Чаплин е бил нещо като сексуален маниак. Той се запознава с Лита Грей, когато тя е едва на 8 години, а на 16 тя вече е бременна от него. Тогава той е на 35 и едва отървава затвора, като се жени тайно за Лита в Мексико през 1924г. Три години по-късно младата жена подава документи за развод, в които разкрива, че Чаплин и е отправял „отвратителни, деградивни и обидни“ сексуални оферти и я е принуждавал да извършват незаконни сексуални действия, включително тройка. По собствените му думи, Чаплин е правил секс с повече от 2000 жени през живота си.

    6. Алберт Айнщайн

    Неприятен тип. Гениален, но темерут в живота. Айнщайн години наред отказва да се ожени за дългогодишната си спътница в живота, дори след като тя забременява. Детето пък иска да даде за осиновяване, но не са открити документи за това.

    След години той работи по проучванията си заедно със съпругата си Милева Марич. Хората са ги виждали многократно да работят. Шегували са се за това на партита. Той гордо е обявявал пред всеки, че тя прави изчисленията му. Само че върху работата му винаги е единствено неговото име и той обира всички лаври, а Марич остава в забвение. Част от споразумението им е, че парите от Нобеловата награда ще даде нея, но Айнщайн се опитва да се отметне и от това.

    Марич отглежда две деца – едното с шизофрения – грижи се за къщата и преподава, за да печели малко допълнителни пари. Когато Айнщайн започва да става по-известен обаче, той започва афера с първата си братовчедка.

    Мести се в друга държава, за да бъде с нея, развежда се и набързо се жени за по-младата жена. Тя обаче получава много специфични указания – трябва да напуска стаята на момента, когато й бъде казано, да не очаква и да не иска никакви признаци на привързаност, освен когато това не е за пред хората.

    7. Елвис Пресли

    22-годишният Елвис е пътувал на турнетата си с група от три 14-годишни момичета, с които редовно играели на бой с възглавници, гъделичкали се, целували и гушкали.

    Като 19-годишен пък Елвис изневерява на 15-годишната си приятелка Дикси Лок. Двамата са заедно от 1953 до 1955г. Кралят на рокендрола явно си е падал по млади момичета, сред които и Присила. Двамата се запознават в Германия, докато той служи в армията, а тя е едва на 14.

    През първата им нощ заедно Елвис се люби с нея по всеки възможен начин, но без проникване, защото девствеността на Присила за него е нещо, което странно и отчаяно се опитва да запази.

    Когато през 1972г Присила признава на Елвис, че му е изневерила и вече не го обича, той я сграбчва и изнасилва, след което казва „така един истински мъж прави любов с жена си“.

    8. Майка Тереза

    Да… по-скоро нещо като водач на култ. Хора, които са били под грижите на Майка Тереза през годините са признали, че в домовете са били психически и физически малтретирани и атмосферата там много е приличала на култ.

    Майка Тереза е издигнала до фетиш страданието пред облекчението. В сиропиталищата децата са връзвани за леглата, а пациентите в хосписите са получавали единствено аспирин за болката. Майка Тереза се е придържала толкова много към икономията и простотата в работата си, че е позволявала многократното използване на игли за спринцовки и е толерирала примитивни условния, при които пациентите е трябвало да ходят до тоалетна пред останалите.

    Освен това се е сближавала с диктатори, приемала е мръсните им пари, събирала е милиони от дарения, които никога не са отивали в домовете за бедните (на практика пълни с плъхове дупки, в които хората измирали като пилци).

    9. Оливър Кромуел

    Най-мразеният човек от Ирландците – Оливър Кромуел. Човекът, който помага да бъде свален крал Чарлз I, след което тръгва да завзема Ирландия по най-бруталния начин, за което ирландците и до днешен го държат отговорен като военнопрестъпник. При клането в Дрогеда за убити стотици хиляди, много от които цивилни. Когато ирландски войници се опитват да се скрият в една църква, всички са изгорени живи вътре. След като Кромуел поема по други задачи, армията му затяга хватката си над страната, опустошава градове и принуждава католиците да напуснат земята си. Дългият, кървав процес на етническо прочистване по време на колонизацията на Ирландия води до смъртта на толкова голяма част от населението, че някои дори използват думата „геноцид“.

    10. Томас Едисън

    За отношенията между Едисън и Никола Тесла е писано адски много и то никога в полза на първия. Макар да не стигаме до там да наречем Едисън измамник, можем да твърдим обаче, че не е бил никак приятен човек. Най-малкото той патентова изобретенията на Тесла като свои и дори си приписва много други заслуги, като изобретяването на филмовата камера например. На практика е бил човека с парите, за когото са работели много талантливи, но бедни хора, които не са можели да защитят идеите и изобретенията си.

    Промените и новостите в средновековната кулинария, които довели до вкусовото разнообразие

    В началото на Средновековието, през  век, никому не идвало наум за някакви „новости“ в кухнята.

    Заедно с падането на Западната Римска империя в упадък се озовала и кулинарията. Дивите варварски племена, които разкъсали империята, нямали никакви традиции в това отношение. Традициите щели да се появят с течение на времето. Засега творческото отношение към менюто се стимулирало само от глада. Например, в Галия пекли хляб от брашно от гроздови семки и лешников цвят. В брашното добавяли стрита сушена папрат, обикновена ливадна трева и др. Там, където отчаянието довеждало хората до краен предел, готвели супа от мишки или насекоми; отравянията били често явление. Ала след няколко века ситуацията се подобрила и не само кралете, но и обикновените европейци започнали да търсят вкусово разнообразие.                     

     

    Менюто в Древния Рим се състояло предимно от зърнени култури (каши, питки), бобови, зехтин, вино, зеленчуци и млечни продукти (особено сирене); месо се консумирало рядко. Гърците се хранели по подобен начин. Върху трапезите на благородниците се появявали и доста изискани ястия – макар и също вегетариански. Обаче сред околните варвари домашните животни, ловът и риболовът (тоест, млякото и месото), били от първостепенно значение.

    Банкет в Париж, даден от френския крал Шарл V (средата, в синьо) за императора на Свещената Римска империя Карл IV (ляво) (14 век). Уикипедия.

    Средновековна Европа наследила както варварски (келтски и германски), така и гръко-римски хранителни навици: културата на месото и културата на хляба. Двата продукта станали незаменими на юг и на север. Това е първата характеристика на Средновековието, която сме наследили до ден-днешен.

    Истинското пристрастяване към месото обаче е характерно за Средното и Късното Средновековие. Към ХІІІ век, когато гладуването било вече твърде рядко явление, особено в Южна Европа, дори обикновените граждани започнали да консумират месо в изобилие. Според Рикобалдо от Ферара, по това време италианците „ядат прясно месо само три пъти седмично; за обяд готвят месо със зеленчуци, а за вечеря сервират същото месо студено“. На пръв поглед, 3 пъти мръвки седмично хич не е зле – но в края на ХІІІ век това вече се смятало за недостатъчно, един вид за полуглад.

    Ала консумацията на месо постепенно се увеличавала. Според някои сведения през ХV век в Германия гражданите със средни и високи доходи консумирали средно 100 кг месо на година на глава от населението. (За сравнение – в България през „рекордната“ в това отношение 2010 г. консумацията на прясно месо беше 32 кг, а на преработено – 15 кг, общо 47 кг.).

    Същата тенденция се наблюдавала в Полша, Швеция, Франция, Англия и Холандия. В Южна Европа и в селата на Северна ядяли по-малко месо, но, така или иначе, много повече, отколкото в Новото време, когато демографският растеж и продължителните войни предизвикали недостиг.          

     

    Месото, разбира се, е скучно да се яде просто така, без нищо, което да украси и разнообрази вкуса му – и тук помогнала търговията със страните от Изтока. 

     

    „Пикантна лудост“. Така историкът Фернан Бродел нарича кулинарното нововъведение от ХІІІ и по-късните векове – подправките. Те постепенно се разпространяват от Х до ХІ век, а през ХІІІ-ти се появяват и първите готварски книги: средновековният човек вече търсел не просто засищане на глада, а и удоволствие. Дотогава в средновековния  Рим почти нямало други подправки, освен черен пипер. Но вече в Италия, Германия, Англия, Каталония и Франция се търсели джинджифил, канела, индийско орехче, шафран, карамфил и т. н.

    Историкът М. Монтарини е категоричен: лъжа е популярното вярване, че подправките са били използвани за маскиране на лошата миризма на застояло месо или за запазването му. Готвачите на богатите нямало как да сложат развалено месо на масата – в онези времена ешафодът, дръвникът и брадвата функционирали доста бързо и без особено замисляне, за да се осмелявал някой на подобна волност. Храната била обилно ръсена с подправки, за да стане месото по-вкусно. Освен това, в градовете возели не просто месо, а жив добитък, който се колел пред очите на клиента – нямало време продуктите да се развалят.

    От подправки също така се правели малки бонбони – смятало се, че те спомагат за по-доброто усвояване на храната.

    Пайове. Пайовете и пирожките през Средновековието стават широко разпространени из цяла Европа. Античността почти не ги познавала (само на императорски римски пир можело да напълнят огромен пай с живи птици – но това е елемент от шоу, а не храна).

    Готвачите достигнали голямо умение и изобретателност. Пълнежите на пайовете можели да задоволят всеки вкус – риба, месо, зеленчуци, сирене, яйца и билки, бутер, микс от различни пълнежи… В градовете, където работели много пекарни и закусвални, пайовете станали ежедневна храна, удобна за транспортиране и консумация извън дома. Лазанята, измислена по онова време в Италия, също може да се нарече вид пай, лишен от тестеното си обрамчване

    Макароните. Строго погледнато, сушените тестени изделия или „пастата“, както наричат в Италия макароните, юфката и спагетите, не е средновековно изобретение – както в Китай, така и в Средиземноморието, юфката се появила още в древността. Но започнали да я сушат именно през Средновековието. Този лек продукт има дълъг срок на годност и може лесно да служи като храна по време на пътуване, подходящ е и за търговия. Още през ХІІ век в Италия се появяват доста големи центрове за производство на сушени тестени изделия – „паста“. В продължение на няколко века такива възникват в Сицилия, Лигурия, Апулия и други региони, а ХІV век и във Франция, Англия, Северна Европа. Тогава готвачите вече приготвяли макарони (къса паста), спагети (дълга паста), плоска (за лазаня) и пълнена (равиоли). 

    Захар. Тя заела своето място в кулинарията вече в края на Средновековието, през ХІV-ХV век. Отначало я смятали за лекарство и можело да се купи само от аптекарите, но след това влязла в ежедневната кухня. Готварските книги на Италия, Испания и Англия от онова време включват рецепти за приготвяне на сладкиши, основни ястия и напитки, използващи захар – например захарни бонбони, захаросани плодове, захарни бульони и пайове, подсладено греяно вино (глинтвайн). 

    Бира и спиртни напитки. Античността познавала виното, сайдера (нискоалкохолно ябълково вино) и брагата (филтрирани и пречистени джибри). През Средновековието към брагата започнали да добавят хмел и се получила светла, лека бира, която става много популярна след ХІІІ-ХІV в., особено в географски ширини, където не се прави почти никакво вино (например, в Скандинавия).

    Приблизително по същото време европейците изобретили и „твърдите“ спиртни напитки. Дестилационните казани се появили още в древността (сред египтяните, гърците или римляните – не е известно със сигурност), но тогава били използвани за получаване на живак и сяра. През ХІІ век средновековните естествоизпитатели за пръв път решили да охладят серпантината и да дестилират виното – така в Италия получили първият винен спирт. Наричали го „огнена вода“ или aqua vitae – „жива вода“. Към ХV век започват да го консумират не само като обезболяващо лекарство, но и просто в таверните – за удоволствие. 

    Не е лесно да се определи кой точно и кога е направил първия коняк или водка. За водката поне е сигурно, че, колкото и странно да звучи, това не се е случило в Русия – там за пръв път я внесли от Дания през ХVІ век.

     

    През 1334 г. във Франция дестилирали винен спирт (тогава от него започнали да правят коняк), в края на ХV век се появили джинът и уискито, през 1520-1522 г. германските алхимици за пръв път изготвили шнапс – Branntwein („огнено вино“).

    А после започнали всевъзможни експерименти със суровини и техники за дестилация, които осигурили днешното алкохолно многообразие.

     

    За всичко това: благодарим ти, Средновековие!

    Тайното общество – ордена на Розенкройцерите, мистичното им учение за живота и създаване на нов световен ред

    През ХVІІ век възниква мистично учение, наречено Розенкройцерство, по името на създателя Християн Розенкройц. Известно е още като Братството на розата и кръста. Такъв е и символът на самата организация – Орденът на розенкройцерите. 

    Това е тайно общество, достъпно само за отбрани и посветени хора. Членове на този орден са добре известни имена от средите на писателите – Пърси Шели, Гьоте, Алистър Кроули, Хорхе Борхес и други. Според някои изследователи розенкройцерите, които са поставили началото на това учение, са оцелели рицари тамплиери, което би означавало, че началото на организацията е поставена много преди ХVІІ век.

     

    Защо до този момент те не са били известни и какво се е случило, за да научи светът за тях тогава?

    Според някои критици на учението Християн Розенкройц е напълно измислен персонаж. Негови последователи обаче твърдят, че е реална личност. На младини той предприел пътуване до Сирия, Египет и Мароко, за да получи просвещение в различни мистерии. След завръщането си решил да разпространи просветлението, което получил, сред хората в Европа. Той обаче срещнал неразбиране и открита съпротива. Затова се завърнал в родината си Германия, където разгръща идеите си и основава тайното общество.

    Обществото на Розенкройцерите

    Обществото на розенкройцерите решава да се разкрие пред света, когато 120 години след смъртта на Розенкройц един брат от ордена открива гробницата му. Този факт се приема като знак, че розенкройцерите трябва да просветят жадните за познание хора, по-точно тези, които са стигнали в своето духовно развитие до стъпало, което ги прави достойни за познанието. Те заявяват, че държат ключа към тайно знание, което да доведе обществото до нова ера в развитието му.

    Знакът на обществото съставен от кръст с роза е символ, използван от най-дълбока древност в историята на всички световни религии. От друга страна тези две думи са включени в самото име на основателя- Розенкройц.

    Като основна цел на тайното общество се приписва идеята за нов световен ред. Той трябва да бъде постигнат чрез двете главни движения на времето – реформацията и напредъка на научната мисъл. Според учението си, хората членуващи в тази организация развиват своите физически, умствени и духовни способности.

    Учат се да разбират връзката, която съществува между всички хора, космоса и законите, които ги управляват. Те приемат Бог като изначален, независимо от конкретното название. Според учението, щом принадлежите към техния свят, вие ставате пазител на собствения си живот и стремежът ви е съвършенството, постигнато чрез познание за законите, управляващи физическия свят, както и загадките на умственото и духовното.

    Розенкройцерите днес

    И днес това учение има своите последователи, най-вече в САЩ. При тях духът е водещ и се набляга на неговата еволюция. Тялото е само инструмент, който се сменя, така че да служи най-добре на нуждите на духа.

    „Лесно е да се управляват другите. Трудно е да наложиш послушание на самия себе си“, гласи една от истините на космогонията на розенкройцерите.

    Висшите членове на розенкройцерите са неизвестни. Смята се, че са изключително влиятелни и богати хора. Може би някои от тях дори присъстват в световните правителства. Организацията е много тайнствена и тепърва ще има много разкрития около нея.

    Днес всеки един човек може да стане член на официалната розенкройцерска организация дори on- line!

     

    В статията е използвана информация от сайта: sanovnik.bg

    Истинските Робинзоновци – историите, който спомагат на Дефо за написването на романа му

    Героят на Даниел Дефо, Робинзон Крузо, е съвсем необикновена личност. Попаднал в критична ситуация, той не губи присъствие на духа, а черпи сили от вярата си в божественото провидение. Робинзон редовно се обръща към Бога и именно в религията той намира отговори на вечните въпроси за душата и истинската същност на човешката природа. Романът на Дефо, разбира се, донякъде романтизира реалността: истинските моряци, които трябвало да оцелеят в подобни условия, на първо място се грижели за по-насъщни нужди.

     

    Дефо използва сюжета за човешката изолация, за да създаде истински морален християнски роман – но докато пишел своя Крузо, той трябвало да се запознае с опита на съвсем истинските „Робинзоновци“. Смята се, че главният герой има за прототип неколцина различни моряци, които са преживели злополуки на необитаеми или обитавани от диваци острови.

    Страница 9 на първото издание на „Робинзон Крузо“, 1719. Снимка: Уикипедия

    Александър Селкирк. Смята се, че основният прототип на Робинзон Крузо е Александър Селкирк, шотландски мореплавател и пират, известен със своя отчаян и непокорен характер. Той е роден през 1676 година. Понеже не желаел да стане обущар като баща си, младият Александър избягал от къщи и станал моряк. През 1703 г. се присъединил към корсарите на Уилям Дампиер. 

    Следващата година Дампиер повел експедиция към бреговете на Южна Америка, където моряците му трябвало многократно да се бият с французи и испанци. Непосредствен командир на Селкирк, който вече заемал поста боцман, бил капитан Томас Страдлинг.

    Когато възникнал конфликт между Страдлинг и Дампиер, капитанът решил да се отдели от експедицията. Така през септември 1704 г. корабът на Страдлинг „Сенк Пор“ хвърлил котва край бреговете на Мас-а-Тиера, един от островите на архипелага Хуан Фернандес, на около 670 км. западно от брега на Чили. Селкирк влязъл в спор с капитан Страдлинг: той настоявал за ремонт на кораба, убеждавайки екипажа, че по-нататъшното плаване със сериозните повреди по корпуса е невъзможно. В пристъп на ярост Селкирк подхвърлил небрежната фраза, че е по-добре да остане сам на този остров, отколкото да плава на повреден кораб. Страдлинг, доста уморен от избухливия си помощник, му дал мускет, брадвичка, гърне, нож, Библия, семена от растения, малко храна, два фунта тютюн, бутилка ром, някакви дрехи и му предложил да остане на острова, щом така иска. Александър скоро се опомнил и помолил капитана да го върне на борда, но той отказал. Корабът отплавал, оставяйки Селкирк сам с оскъдното му имущество. Впоследствие корабът наистина потънал, както предполагал шотландецът, и около половината екипаж загинали.

    Островът бил необитаем, но моряци и друг път били спирали тук, за да извършат ремонти и да налеят прясна вода. Затова Александър се надявал, че скоро на острова ще спре някой английски кораб и той ще отплава с него, след като прекара няколко седмици или месеци на острова. Но хоризонтът все оставал пуст

     

    Освен самия Александър, единствените живи същества на Мас-а-Тиера били кози, котки и плъхове. Постепенно той опитомил дивите котки, хранейки ги с козе месо и те започнали да посещават жилището му все по-често, отблъсквайки ордите гризачи.

    Морякът се хранел с риба, раци, козе месо, кокосови орехи. Дрехите му се износили и той си ушил пелерини от кози кожи, правейки дупките за шиене с пирон. Няколко пъти на острова слизали испанци, но понеже тогава те воювали с англичаните, Селкирк предпочитал самотния живот на острова пред испански плен.

    Александър Селкирк, облечен в козя кожа очаква спасение. Скулптура на Томас Стюарт Бърнет (1885). Снимка: Уикипедия

    Накрая, на 2 февруари 1709 г. той видял дългоочаквания английски кораб – „Херцог“ с капитан Уудс Роджърс. Капитанът записал в корабния дневник, че екипажът му намерил на острова шотландски моряк, който живял тук сам 4 години и 4 месеца. Според Роджърс по това време Селкирк приличал само на подобие на човек – толкова силно бил окосмен. Капитанът също така отбелязал, че Александър развил голяма физическа сила, тичал невероятно бързо и практически забравил да говори английски. „За нас беше трудно да го разберем, той като че ли изговаряше само половината от думите“, пише Роджърс. Въпреки това Селкирк успял да разкаже на екипажа на „Херцог“ своята невероятна история. Не е известно дали са щели да му повярват, ако не бил Уилям Дампиер – същият капитан, който командвал някогашната фатална експедиция. Сега Дампиер бил член на екипажа на кораба на Роджърс – именно той разпознал в косматия дивак някогашния си подчинен. Селкирк помогнал на моряците да уловят кози, готвил им яхния и ги хранел с местни зеленчуци и плодове, за което Роджърс му бил много благодарен: екипажът му страдал от скорбут. Но когато на „Робинзон“ предложили храна от кораба, се оказало, че стомахът на Селкирк напълно е загубил навика за осолени провизии и не може да ги смила. 

    След завръщането си у дома, Селкирк се превърнал в истинска знаменитост: във вестниците публикували интервю с него, написали статии. Във всяка кръчма го посрещали с радост и го черпели, само за да слушат невероятната история на живота му на пустинния остров. А днес два от трите острова на архипелага Хуан Фернандес се наричат Александър Селкирк и Робинзон Крузо.

    Най-вероятно Даниел Дефо бил запознат с историята на Селкирк, но неговите свидетелства не били единствената основа за написването на романа. Друг вероятен прототип е капитан Робърт Нокс, който бил пленен в Цейлон (дн. Шри Ланка) през 1659 година от местните жители. Нокс прекарал 19 години като пленник и направил много записки за особеностите на живота и традициите на хората там. Вероятно Дефо заимствал впечатленията на Нокс, за да опише опита на Крузо в наблюдението на диваците-човекоядци.

    Смята се, че Хенри Питман е друг възможен прототип на Робинзон Крузо. Той бил хирург, изпратен в изгнание на Барбадос за участие в бунт. Докато се опитвал да избяга с лодка, която след това се разбила, Питман бил изхвърлен на брега на необитаем остров в Карибския архипелаг. След като живял там известно време, Питман успял да се върне обратно в Англия, след което публикувал историята за своите приключения. Някои изследователи смятат, че Дефо може да е бил лично запознат с Питман, поради което писателят е получил информация от първа ръка. Освен това, отделни факти от биографията на Питман използва и Рафаел Сабатини в прочутия си роман „Капитан Блъд“.

    Едно е сигурно: Селкирк, Нокс и Питман не са единствените моряци, които се били озовали по различно време на необитаеми или обитавани от диви племена острови – в ерата на морските експедиции и открития имало много подобни истории, и Дефо, разбира се, използвал различни източници за своята книга.

     

    Робинзон Крузо“ е една от ключовите и основополагащи творби на класическия английски роман. Тази история не е просто ръководство за оцеляване на пустинен остров – но и дълбок философски литературен трактат, който разказва за придобиването на истинска вяра чрез връщане на човека към изворите на едно просто съществуване, все още неразвалено от цивилизацията.

    Историята на Екатерина Пар – последната жена на Хенри VІІІ

    Последната съпруга на Хенри VIII обикновено се изобразява като скучна, покорна и грижовна болногледачка при възрастен, болен крал. Но тя заслужава не по-малко внимание от всички кралски останали съпруги. Под нейно влияние се формират възгледите на поне две деца на Хенри: принц Едуард, бъдещият крал Едуард VI и принцеса Елизабет, бъдещата кралица Елизабет I.

    За Хенри Екатерина Пар станала не просто жена, която внесла светлик в последните години от живота му, но и партньор, толкова равен, доколкото било възможно по принцип с неговия непредсказуем характер, подозрителност и параноя.

    Екатерина била изключителна жена на своето време: невероятно добре образована, с напълно ясна представа за своето предназначение, твърдо се придържала към религиозните си възгледи. Притежавала невероятна мъдрост и проницателност, което й позволило не само да задържи високата си позиция, но и да задържи главата на раменете си в най-буквален смисъл.         

    Екатерина Пар, снимка: Уикипедия

    И двамата родители на Екатерина били добре познати в двора на Хенри VIII: баща й лично прислужвал на краля, а майка й някога била в свитата на първата му жена – Екатерина Арагонска. Кралицата стана кръстница на бебето и именно в нейна чест била кръстена малката Пар. Семейство Пар било богато, благородно и проспериращо: роднинските им връзки стигали до крал Едуард III (1312-1377) от династията Плантагенет.

    През 1517 г. Томас Пар умрял, като оставил три деца на грижите на съпругата си. Въпреки това, като се има предвид богатството на семейството, те не изпитвали нужда. Мод Пар дала на децата си прилично образование: Екатерина говорела френски, италиански и латински, а по-късно учела и испански; важна част от образованието на момичето било и богословието

    През 1529 г. 17-годишната девойка се оженила за пръв път. Съпругът й бил сър Едуард Боро, млад мъж с няколко години по-голям, който обаче починал около три години след сватбата, през зимата или пролетта на 1533 г. Много скоро Екатерина се омъжила повторно, този път за мъж, почти 20 години по-възрастен – Джон Невил, трети барон Латимер.

    Бракът им продължил около 10 години и се смятал за много силен и щастлив, въпреки значителната разлика във възрастта . През зимата на 1542 г. здравето на съпруга й започва бързо да се влошава и през март 1543 г. Джон Невил умира. Още преди смъртта на лорд Латимер, Екатерина си осигурила място в двора – станала придворна дама на принцеса Мери. По това време, вероятно преди смъртта на съпруга си, тя се увлякла по Томас Сиймор, видна личност в двора на Хенри VIII. Скоро обаче Томас имал сериозен съперник, също претендиращ за вниманието на Пар – самият крал.

    Хенри VIII

    Само няколко месеца след смъртта на лорд Латимер, Хенри поканил Екатерина да стане следващата му кралица. Пар се озовала в трудна ситуация: от една страна, да откаже би означавало да си навлече кралския гняв, а от друга, съдбата на предишните кралски съпруги не била завидна. Въобще, ешафодът бил съвсем реална перспектива.

    От друга страна, за религиозната Екатерина шансът да стане кралица на Англия изглеждал като вид божествено провидение – от новата си позиция тя можела да лобира за собствената си религиозна визия. А нейната визия била следната: т. нар. „реформация“ трябва да се извърши докрай, да се изоставят старите католически догми и да се заклейми папата. След като претеглила всички плюсове и минуси, Екатерина приела предложението. Те се оженили на 12 юли 1543 г. на скромна церемония. Хенри изпратил Томас Сиймор вън от страната с дипломатическа мисия.

    За децата на Хенри Пар била много добра мащеха. Тя ги канела да прекарват повече време в двора, давайки на краля усещане какво означава да живееш в истинско семейство. 

    Кралят имал толкова високо мнение за интелигентността и способностите на шестата си съпруга, че я оставил за регентка по време на неговото отсъствие през 1544 г., когато тръгнал да завладява Булон. Така два месеца управлението на държавните дела било в ръцете на жена. 

    Кралят умрял на 28 януари 1547 г. Младият Едуард VI бил коронясан само няколко дни по-късно. Екатерина се оттеглила от двора в лондонското си имение. В завещанието си Хенри оставил щедра помощ за последната си съпруга в размер на 7 хиляди паунда годишно и я благословил да се ожени повторно, ако желае. За Пар това означавало възможността най-накрая да се свърже с дългогодишния си възлюблен Томас Сиймор. Те се оженили тайно няколко месеца след смъртта на краля.

    Но семейното щастие, на което Пар толкова много разчитала, не се получило: Томас скоро показал истинското си лице. Според оцелелите доказателства, Сиймор предложил на 13-годишната Елизабет да се оженят месец след смъртта на Хенри. А се оженил за Екатерина чак, след като получил отказ от дъщерята на Хенри VІІІ. Когато Елизабет се настанила в къщата на мащехата си, Томас започна да се държи открито неприлично. Според гувернантката на принцесата, Кет Ашли, Сиймор многократно идвал в спалнята на Елизабет рано сутринта, надявайки се да я намери по нощница си, а понякога, сякаш на шега, я пляскал по гърба и задника. Затова скоро Елизабет била отпратена от къщата.

    В началото на 1548 г. Екатерина за своя голяма изненада забременяла. Това била първата й бременност, на 35 години, доста рядко явление по това време. На 30 август 1548 г. родила момиче, Мери. Раждането било трудно и само пет дни по-късно Пар умряла от фебрилна треска. 

    Предполага се, че Томас Сиймор не изоставил опитите да ухажва Елизабет след смъртта на съпругата си, но тя отхвърлила възможността за такъв брак. През март 1549 г. той бил осъден и екзекутиран по обвинение в предателство: опитал да се промъкне в спалнята на Едуард VI, вероятно с цел да отвлече момчето и да стане негов регент, тоест, крал. 

    Екатерина Пар живяла много необичайно и ярко: тя е била омъжена четири пъти, един от тях за краля. Бракът им с Хенри продължил малко повече от три години и през цялото това време Катрин трябвало да стъпва по тънък лед. Чувствайки се наистина свободна след смъртта на краля, тя се надявала да намери дългоочакваното щастие, но бракът с любимия човек й донесъл много тревоги. За ужас на Екатерина, той се оказал прекалено горд, амбициозен, скъперник и алчен за власт кариерист. Дори бракът им вероятно бил планиран от него, за да бъде по-близо до Елизабет.

    Независимо от това, бъдещата велика английска кралица Елизабет I израства и оформя възгледите си под нейно влияние. Така, в известен смисъл наследството на Екатерина Пар се запазило в историята именно чрез нея.

    Историята на Хипитата – от активни бунтари към примирени конформисти

    В средата на 60-те години по улиците на големите американски градове започнали да се появяват странно облечени персони. Млади хора с дълги, немити коси, в ярки, но мръсни дрехи шокирали приличните американци. Те се тълпели заедно по тротоарите и тревните площи, пеели песни под съпровод на китара, а понякога просто седели мълчаливо, без да обръщат внимание на нищо наоколо (тогава все още не била модна думичката „медитация“).

     

    Скоро се появил и термин, който да обозначава тези странни представители на американската младеж – хипи. Така в едно телевизионно предаване нарекли дългокосите участници в антивоенна демонстрация. Тази дума била образувана от жаргонния израз to be hip – който е американския еквивалент на „на всяко гърне мерудия“. Журналистът искал да обиди младите хора, които претендирали да разбират от всичко – но на тях думата им харесала и дългокосите юноши, които с всеки изминал ден ставали все повече, започнали да се наричат ​​ хипита.

    Източник: Уикипедия

    Локалните военни конфликти в различни части на планетата, предизвиквали протести сред младежите, родени след 1945 г. Например, „битниците“ от 1950-те години били настроени по-скоро песимистично. На тях им се струвало, че целият свят се руши. Поколението на хипитата, което ги сменило, гледало много по-оптимистично на световните проблеми. Тази нова младеж се опитвала да превърне живота на всички около себе си в празник. Тя вярвала, че на този планетарен карнавал не ще има място за войниза оръжия, агресия или за страст към консумацията на материални ценности, от която според младите бунтовници страдали родителите им. Съвсем в духа на карнавала звучали лозунгите на хипитата: Flower power! („Власт на цветята!“) и Make love, not war! („Правете любов, не война!“).

    Най-напредналите хипита формулирали целите на движението по-подробно: „Днешното общество е нечовешко. То обезобразява човека от детството му, още в семейството. Натрапва му консуматорски житейски принципи. Хипитата предлагаме човек най-накрая да стане самия себе си. Системата на живот трябва да бъде комуна от индивидуалности. Всеки да живее, както си иска, да прави, каквото си иска, да се изявява, както си иска. Институтите на съвременното общество, които осакатяват хората – лукс, богатство, собственост, трябва да бъдат унищожени. Животът трябва да е прост. Механизацията обезобразява хората. По-близо до природата! Долу войната! Долу войната във Виетнам! Любов, а не война!“         

     

    Тази идеология неизбежно предизвиквала конфликти в семействата. Бащата на едно хипи се оплакал в писмо до телевизионен канал: „Синът ми каза:„ Вашето семейство е проникнато от концепцията за собственост. Вие с вашите автомобили, телевизори, спестявания – сте смъртоносно объркани. Само сред бедните има надежда. Каквото и да сторят децата ви, то винаги ще бъде по-здравословно от това, което сте направили вие…“.          

    Обаче, неагресивните „деца на цветята“ (или „деца-цветя“, както наричали сами себе си хипитата) не позволявали на семейните раздори да се развият в големи скандали. Те просто напускали домовете си. Бездомните хипита скитали по големите градове, обикаляли САЩ в изрисувани микробуси и пътували на автостоп до слънчевата Калифорния, където образували комуни в покрайнините на градове и села. Най-голямата и известна хипи-комуна била в Сан Франциско, в района на Хейт-Ейшбъри. 

    В Съединените щати движението достигнало своя връх през лятото на 1967 гТогава из страната скитали около 400 хиляди „деца на цветята“. Именно по онова време се появили неофициалните химни на движението: песните на „Бийтълс“ „Всичко, което ти трябва, е любов“ и „Тя напуска дома си“. Хипитата като цяло са неразривно свързани с рок-музиката, особено с нейната психоделична разновидност, която им помагала да влизат в медитация; за целта масово използвали и наркотици.

     

    Младежи от фестивал Уудсток през август 1969 г. Източник: Уикипедия

    Но в края на 1960-те години хипи-движението започнало да се трансформира. От една страна, първите му привърженици, след като си поиграли достатъчно с отказа от материализма и ежедневния комфорт, осъзнали, че животът на техните родители може да не е съвсем правилен – но затова пък е доста удобен. Те се прибрали у дома, преоблекли се, подстригали се леко и продължили типичния живот на порядъчните американци.

     

    Източник: Уикипедия

    От друга страна, модната индустрия признала визуалната и търговска привлекателност на „хипи-стила“. Магазините бързо се напълнили с не толкова евтини хипи-дрехи: ярки ризи, широки панталони, изтъркани дънки. Много се търсели плетени гривни, украшения за коса и друга кинкалерия в същия стил. Младите американци и европейци, които въобще не мислели да напуснат домовете си и да се занимават с медитация, купували луксозно облекло в близкия магазин, пускали си дълга коса и се смятали за „хипита“. Такива вече станали обикновена гледка по градските улици и никой не им обръщал внимание.

     

    Съвременно хипи в Русия, 2005 г. Източник: Уикипедия

    Така буржоазното консуматорско и потребителско общество, срещу което толкова протестирали първите хипита, превърнало това движение в добър начин за печалбарство.

    И днес има немалко хора от различни възрасти, които живеят според законите на хипитата. Една от най-големите им общности се намира в Копенхаген. Там „свободният град Християния“ представлява няколко десетки сгради с различна степен на занемареност. Жителите му са по-малко от хиляда души и се опитваха да живеят по свои собствени правила, без да се подчиняват на законите на датското кралство. Търговията с наркотици била толкова процъфтяваща в Християния, че в един момент на полицията в Копенхаген й дошло до гуша. След като преразпределението на местния пазар на наркотици довело до разстрели и убийства през 2005 г., тя поела контрола над Християния. Местните хипита се подчинили с неохота.

    Днес Християния е популярна туристическа дестинация. Хора от различни страни ходят там като в зоологическа градина, за да видят как космати чудаци ходят боси, пеят странни песни и медитират. В магазините за сувенири на Християния туристите оставят много пари, което позволява на местното население да живее сравнително комфортно.                   

     

    А калифорнийският Хейт-Ейшбъри с годините се е превърнал в един от най-елитните и скъпи квартали в Сан Франциско. Метаморфозата е доста символична, нали?

    Английската анархия през ХІІ век и изгревът на Плантагенетите

    През 1066 г. херцогът на Нормандия Вилхелм слиза на английския бряг, разбива англосаксонската армия и е провъзгласен за новия крал на страната. След норманското завладяване в Англия се формира централизирана държава, чиито основни черти са класическият феодализъм и военно-феодалната система. Тези характеристики се затвърдили още повече при сина на Вилхелм Завоевателя, Хенри I (упр. 1100-1135). При него кралската власт станала практически неограничена. 

     

    Хенри I, снимка: Уикипедия

    Главният проблем на Хенри била ситуацията с наследяването на трона. Той бил голям женкар, имал много синове, но почти всички от тях се смятали за незаконородени (според различни оценки, любовниците му родили до 25 момчета). Единственият общопризнат наследник на баща си, Вилхелм, умрял трагично през 1120 г. – принцът се удавил при корабокрушение в Ламанша, след което в Англия се разразила династична криза.           

     Най-напред Хенри I приближил към трона своя племенник Стефан (син на сестра му Адел). След това, през 1125 г., в Лондон се завърнала дъщерята на краля Матилда, чийто съпруг, императорът на Свещената Римска империя Хенри V (1086-1125), бил починал. Нейните привържениците дори продължавали да наричат ​​Матилда императрица Мод. Кралят признал дъщеря си за своя наследница, а след него и аристокрацията положила клетва за вярност към нея.

    Постепенно обаче Матилда загубила голяма част от тази подкрепа. Първо, тя се омъжила за Анжуйския граф Жофроа (Готфрид) Плантагенет. В Англия висшите благородници били предимно нормани. Те възприели с неприязън сватбата с Жофроа, когото смятали за враг; не ги зарадвала и новината за раждането в този брак на кралски внук, също Хенри. Второ, Матилда била известна със своя труден характер: характерните й черти били надменност и високомерие.                      

     

    През 1135 г. Хенри I умрял и сътресенията започнали веднага. Племенникът на краля, Стефан, пристигнал в Англия от френските си владения и заявил правата си върху короната – макар да бил обещал на покойния си вуйчо да не пречи на Матилда и сина й Хенри. Стефан дори намерил вратичка, чрез която да оправдае нарушаването на клетвата си. Въпросът бил, че съпругата на Хенри I и майка на Матилда, която също се наричала Матилда, преди женитбата си била дала обет да стане монахиня. След като се оженил за нея, кралят се отнасял към обета като към формалност, и тогава никой от съветниците не смеел да му противоречи. Сега и Хенри I, и съпругата му били мъртви – а прагматичният Стефан с радост започнал да рови в миналото. Монашеският обет, според неговото тълкуване, направил новата кралица Матилда и нейния син Хенрих Плантагенет незаконородени.

    Стефан се обърнал към папа Инокентий II, който го признал за крал. Нещо повече, новият монарх бил приет с удоволствие както от поданиците, така и от феодалите, които не искали да се подчиняват на анжуйците от обкръжението на Матилда – заклети врагове на норманите още от времето, когато те били във Франция. Стефан завладял хазната, спокойно се коронясал, а брат му – епископ на Уинчестър, осигурил подкрепата на папата в Рим. През цялото това време Матилда се намирала във Франция.

    Първоначално всички харесвали Стефан, който обаче също допуснал грешки. Той довел със себе си армия от фламандски наемници. За да успокои англо-норманските аристократи и да ги принуди да затворят очи за нарушената клетва за вярност към Матилда, новият владетел предоставил на феодалите харта с всякакви привилегии. Бароните получили право да съдят, да секат монети, да събират данъци, да строят замъци. Само за няколко години в Англия се появили повече от хиляда укрепени замъка, които се превърнали в крепости на нестабилността и своеволието. Феодалите, които получили власт на своя територия, се разделили на два лагера. Някои подкрепяли Стефан, други – Матилда, въпреки, че в действителност всеки се ръководел само от лични интереси и заставал на онази страна, която му гарантирала повече облаги и власт. Така започнала пълномащабна гражданска война.          

    През 1139 г. Матилда пристигнала в Англия. Стефан я затворил под стража, но веднага допуснал втора голяма грешка: направил благороден жест и под честна дума я освободил. Матилда тутакси избягала при графа на Глостър, Робърт – неин полубрат, един от извънбрачните синове на Хенри I. Робърт станал главната фигура в метежа. Някои от феодалите открито се присъединили към фракцията срещу Стефан, други барони просто се биели помежду си, като пълнели джобовете си и увеличавали собствените си владения. Матилда в това време получила още един важен съюзник – своя вуйчо, шотландския крал Давид.

    През 1141 г., след поражение в една от битките, Стефан бил пленен. Матилда не повторила неговата грешка и не го освободилаТя влязла в Лондон и нейните поддръжници я обявили за кралица. Но верните на Стефан лондончани се разбунтували и кралицата била принудена да бяга от столицата. Междувременно, една вярна на Стефан армия обсадила Уинчестър и пленила Робърт Глостърски.

    Ситуацията била разрешена чрез размяната на двамата ключови пленника – но след освобождаването на Стефан и Робърт гражданската война станала още по-ожесточена и безсмислена. Страната се разделила по следния начин: западът бил за Матилда, югоизтокът подкрепял Стефан. Феодалите разграбвали взаимно именията един на друг, опустошавали стопанствата, обливали Англия в кръв.    

    През 1147 г. Робърт Глостърски умрял, а две години по-късно Матилда просто махнала с ръка, зарязала Англия и се завърнала при съпруга си Жофроа, който междувременно бил присъединил Нормандия към своите френски владения. Така Стефан останал без Нормандия, но запазил Англия. Въпреки това, той си останал слаб крал, феодалите не се съобразявали с него и продължавали да искат нови привилегии. И все пак изглеждало, че конфликтът между Матилда и Стефан е приключил. 

    Тази илюзия се разрушила, когато пораснал Хенри Плантагенет. Младият мъж, който наследил от баща си Жофроа значителна част от Франция, заявил правата си върху английския престол и през 1153 г. извършил десант с армия на острова. Стефан се съпротивлявал кратко. Последната капка в горчивата чаша за него била внезапната смърт на сина му и наследник Евстахий (Юстас). Противниците се договорили: Стефан ще остане крал, но негов наследник ще бъде Хенри.          

     

    По това време монархът вече бил на около 60 години – впечатляваща възраст за Средновековието. Той починал само няколко месеца по-късно. Както било договорено, Хенри II станал крал, полагайки началото на династията Плантагенет.

     

    Хенри II, снимка: Уикипедия

    Благодарение на наследството и успешния си брак с прочутата Елеонора Аквитанска, младият мъж установил властта си не само над Англия, но и над северната, западната и югозападната част на Франция. Неговите владения се простирали от границата с Шотландия на север чак до Пиренеите на юг.

     

    Той намалил привилегиите на феодалите, които лекомисленият Стефан раздавал наляво-надясно, и започнал усилена политика на централизация на държавата. Плантагенетите останали в историята като една от най-забележителните английски кралски династии.

    5 исторически врати

    Вратите и портите винаги са демонстрирали величие и социално положение през вековете. Колкото по заможно е семейството, толкова повече орнаменти са се изобразявали на входа на жилището. Дори сега, в наши дни, много хора харесват да изобразяват различни елементи на своите входни или интериорни врати. Но има едни по необичайни врати. С техните гигантски размери и историческо значение, те отстояват изпитанието на времето и вековете. Предоставяме Ви 5 от най-интересните исторически врати и порти в света.

    Бранденбургска врата

    Със своята история от над 200 години, Бранденбургската врата е един от най-значимите паметници в Берлин и цяла Германия. Символизираща един разделен град, вратата често привличала хора, желаещи да погледнат към света отвъд Желязната Завеса, разделяща източен от западен Берлин. Бранденбургската врата е поръчана от Пруския крал Фредерик Уилиям Втори. Вратата е богата на архитектурен и исторически символизъм. На покрива на вратата е изобразена колесница, теглена от 4 коня и управлявана от Виктория, римската богиня на победата.

    Портата на Индия

    IMAGE 5_Gateway of India_en.wikipedia.org

    Построена през ранния 20 век в град Мумбай. Целта й е била да увековечи пристигането на краля-император Джордж Пети и царицата-императрица Мари. Много хора виждат портата като символ на британската колониална амбиция и завоевание. Височината на арката на портата е 26 метра.

    Триумфалната арка

    IMAGE 7_Arc de Triomphe_en.wikipedia.org

    Един от символите на френската столица Париж заедно с Айфеловата кула. Арката е създадена като почитание на всички, които са се били и дали живота си за Франция по време на Френската революция и Наполеоновите войни. На нея са изписани имената на всички френски победи и генерали, взели участие. В подземията се намира паметника на незнайния войн от първата световна война. Всяка от четирите колони символизира огромна френска победа във войните, а самата Арка съдържа в себе си римска архитектура.

    Арката на Константин

    IMAGE 14_Arch of Constantine_en.wikipedia.org

    Арката на Константин в Рим, Италия е посветена на римския император Константин Велики. Паметникът е висок 21 метра и 25.6 метра широк. Състои се от 3 различни арки, като средната е централната и най-голяма, а страничните два са по-малки и тесни. Интересното е, че всичките 3 арки са с еднакви пропорции. Арката на Константин служи като един блестящ пример за напредъка на римската архитектура.

    Puerta De Alcala, Madrid

    IMAGE 16_Puerta alcala_en.wikipedia.org

    Puerta De Alcala е може би най-малко известната от всички. Тя се намира на Площада на Независимостта в Мадрид, Испания. Тя е построена на мястото на стар тухлен паметник от 16 век, който Цар Чарлс Трети унищожава. Портата е една от 5 царски порти, през които се е влизало в Мадрид в миналото.

     

    Мистерията на Колският свръхдълбок сондаж. Стигна ли СССР до ада?

    Интересна, а и обхваната в мистерия история за най – дълбоката дупка изкопана от човек някога. Кое ли е истина и кое не е, сигурно на тези въпроси няма скоро да получим отговор, но в крайна сметка историята на тази дупка е наистина повече от интересна.

    Работата по този проект, който ще направи истински разкрития свързани със строежа на Земята започва през1970г.  Този проект бил една от гордостите на съветите по онова време наред с космическата им програма и до известна степен подводният им флот. Твърди се, че хората работещи на този обект били избирани много стриктно и не било никак лесно да започнеш работа там. Като възнаграждение освен апартамент в центъра на Москва, те получавали и месечна заплата, която по това време се равнявала на годишната заплата на който и да било преподавател в университет.

     

    Проекта се намира в северозападната част на Колския полуостров от където идва и името му. Общо работещи са били 16 отделни лаборатории работещи едновременно, като най–дълбокото място прокопано от тях била така наречената дупка СГ-3 (СГ идва от сверхглобокая или свръх дълбока). Както вече казахме работата започва през 1970 и през следващото малко повече от десетилетие кипи неуморен труд по изкопаването на дупката. Официално проекта е замразен през 1994г., а през 1983г. учените там достигат дълбочина от 12 хиляди метра, когато решили да спрат с копаенето, а след още 262 метра проекта бил тотално спрян. В случая странностите са много, като една от е, че по план учените трябвало да стигнат до дълбочина от 15 хиляди метра, която както разбираме никога не е била достигната.

     

    60-метровото съоръжение, съхраняващо сондата от климатичните условия – Уикипедия

    Според различни източници работата по проекта е спряна, защото учените започнали да се натъкват на много свръхестествени феномени по време на копаенето на дупката, а също така и заради невъзможността да охлаждат главата на копаещата дрелка. Според някои източници на дълбочина след 8 хиляди метра учените се натъкнали на скали съдържащи огромно количество злато от около 80 грама на тон, а според днешните минни стандарти за да се започне златодобив, са нужни едва 4 грама на тон. Според други източници когато достигнали 12-те хиляди метра температурата в земните недра започнала да достига порядъци от рода на над 150 градуса по целзий, много над очакваните около 100. Като се предполагало, че на 15 км дълбочина би била от порядъка на 300 °C.

     

    При такава температура, а и при огромните налягания там долу камъните и скалите вече не били с твърда и солидна структура, а били по–скоро пластични.

    Най–странното от цялата тази история е, че според някои учени, когато достигнали 12262-я метър устройствата започнали да отчитат странни звуци. Заинтригувани от тези звуци учените спуснали специален микрофон до дъното и според тях тогава те чули човешки писъци там долу.

    „Като комунист, аз не вярвам в небето или Библията, но като учен, аз вече вярвам в ада. Няма нужда да казвам, че бяхме наистина шокирани от такова откритие. Ние спуснахме в кладенеца микрофон за запис на звук от движението на литосферни плочи. Но вместо движения на плочите чухме човешки гласове да крещят от болка. Отначало мислехме, че звукът е произведен от нашата собствена сондажна техника. Но след това, когато отново внимателно изследвахме оборудването, най-лошите ни подозрения бяха потвърдени. Викове, крясъци и писъци на хора. Те крещяха, плачеха и се чуваха стенанията на милиони хора.“ – разказва ръководителят на проекта „Колски свръхдълбок сондаж“ Виктор Азаков, когато предава фонозаписа на съответните власти. След кончината на Азаков и разпадането на СССР неговият внук открива в къщата на дядо си копие от този феноменален запис и така „гласовете от ада“ стават обществено известни.

    Колският сондаж е засекретен обект от самото му започване заради близостта му до границата с Норвегия и статута му на научен приоритет. Първият чужденец, който я посещава, е директор от Чехословашката академия на науките. За останалия свят новината, че СССР дълбае най-дълбокия сондаж на планетата, достига по-скоро като слух. Официално е известена и представена с обилна информация на Световния геоложки конгрес, който е проведен в Москва през 1984 година.

    През 2008 година оборудването на обекта е демонтирано поради морално и физическо остаряване, неподлежащо на възстановяване, а обслужващите сгради са разрушени.

    Рудолф І – основателят на Хабсбургската династия

    До ден-днешен династията на Хабсбургите е може би най-влиятелната сред коронованите родове в цяла Европа. Но това невинаги е било така. Нейната звезда изгряла с много перипетии, борба и усилия през ХІІІ век.

    По онова време най-влиятелната тогава германска кралска династия – Щауфен (Хохенщауфен), угаснала. Настъпил период на безвластие и междуособици.

     

    Яркото и противоречиво управление на Фридрих II Щауфен (1220-1250), германски крал и император на Свещената римска империя, който обръщал повече внимание на Италия, отколкото на Германия, завършило с пълна катастрофа. Нито на Апенинския полуостров, нито в земите на германските принцове неговите идеи за борба срещу папата и укрепване на императорската власт не получили добър отклик и били посрещнати с хладно отчуждение. А през 1254 г. умрял и последният крал на Германия от династията Щауфен – Конрад IV.     

    Карта на Свещената Римска империя около 1250 г. Уикипедия.

    След време немският класик Фридрих Шилер ще каже:Ужасно е времето без император“. Именно през втората половина на XIII век в германските земи нямало император. Основният кандидат за трона и главен противник на династията Щауфен – граф Вилхелм от Холандия, умрял през 1256 г.

    След това за императорската корона останали да се борят двама претенденти: представителят на английската кралска династия Ричард Корнуолски и кралят на Кастилия Алфонсо X Мъдрият. Първият кандидат бил подкрепен от влиятелните архиепископи на Майнц и Кьолн, както и от неколцина светски владетели, сред които бил кралят на Бохемия (дн. Чехия). Вярно е, че на тях им било прилично заплатено – 30 хиляди сребърни марки за гласуване в полза на Ричард (тогава явно не знаели, че купуването и продаването на гласове е престъпление)Други пък – като, например, маркграфът на Бранденбург и неговият съсед херцогът на Саксония, както и архиепископът на Трир, предпочели Алфонсо.             

    Кастилският крал по майчина линия бил внук на Филип Швабски и с голямо желание очаквал италианското наследство на Щауфените – а Германия изобщо не го интересувала. Ричард , от друга страна, посетил два пъти германските земи, но проблемите в Англия не давали мира нито нему, нито на баща му Хенри III, и поглъщали цялото му внимание. Но на практика в цялата Свещена римска империя по това време царял властови хаос. Неговото отрицателно въздействие се почувствало особено силно върху системата на управление в Германия. Щом усетили липсата на централна власт, местните принцове веднага се впуснали в схватки за дворци, замъци, градове и земи. Просто нямало кой да спре междуособните войни. Появата на голям брой дребни благородници и рицари, готови да се борят за лакомо парче земя, също причинявала много проблеми с обществения ред в империята. Бихме могли да кажем, ако използваме терминология от нашенския горчив опит в най-новата ни история, че в тогавашна Германия настъпили своеобразни „мутренски времена“.

     

    В тази ситуация през август 1273 г. папата призовал феодалите, които имали правото да избират император, да гласуват възможно най-скоро.

    Един от най-силните европейски владетели по онова време, Карл Анжуйски, веднага намерил претендент за овакантеното място – своя племенник, краля на Франция Филип III. Но папата не подкрепил тази кандидатура. Друг кандидат бил бохемският (чешки) крал Пржемисъл II Отакар. Папата явно му симпатизирал: той помогнал на Тевтонския орден да завземе Прусия и да основе Кьонигсберг (кръстен на негово име). Владеел и достатъчно земи: Щирия, Австрия, Каринтия и Карниола (в дн. Словения). Но имперските избиратели били категорично против кандидатурата му за император на Свещената римска империя.   

    По същото време неочаквано за всички на 1 октомври 1273 г. за крал на самата Германия бил избран граф Рудолф Хабсбург. Новият крал нямал никакви връзки с императорските семейства на Свещената римска империяРодовият замък Хабсбург в северната част на днешна Швейцария бил с доста скромни размери. Именно там през ХІ век се появили графовете Хабсбург. Рудолф бил роден през 1218 г. в замъка Лимбург. Към момента на избирането си за германски крал вече бил над 50-годишна възраст.

    Репутацията на набожен човек само увеличавала престижа му в очите на избирателите и папата.  

     

    Още преди да приеме короната на Германия, Рудолф обявил мир в своите земи и премахнал всички незаконни пътни такси. Назначил и нов главен съдия. Лично се ангажирал да укроти всички рицари-разбойници в германските земи. По време на неговото управление много от бандитите били екзекутирани.     

    Рудолф обявява мир в страната. Илюстрация от хрониката на епископите на Вюрцбург де Лоренц Фрис , средата на 16 век. Уикипедия.

    Но чешкият крал Отакар, който формално бил васал на Рудолф, въобще не се съобразявал с него. Той открито се присмивал на политическата линия на новия германски крал.

     

    В резултат на това през 1275 г. бил обявен извън закона и изпаднал в немилост. Наложило се да се покае, но две години по-късно отново се разбунтувал. Армията му обаче била разбита, а самият той загинал в битката на Моравското поле през 1278 г.

     

    Рудолф пред тялото на Отокар. Уикипедия.

    След потушаването на въстанието на Отакар, неговите австрийски владения преминали през 1282 г. в ръцете на синовете на Рудолф. Оттогава Хабсбургите станали принцове – оттук-нататък Австрия била тяхно владение. 

    При Рудолф Италия и Бургундия не успели да излязат от имперската орбита. Папа Николай III дал на амбициозния Карл Анжуйски, който мечтаел да основе „Средиземноморска империя“, ясно да разбере, че ролята му в региона е сведена до нула. Така като германски крал Рудолф успял да възстанови правата си в Италия. В Бургундия обаче ситуацията била по-сложна: през 1283 г. тамошният метежнически настроен граф Монбелиард трябвало да бъде укротен. Наложило се и Савоя да бъде усмирявана със сила. През 1284 г. Рудолф, вече старец, се оженил за сестрата на херцога на Бургундия, която била само на 15 години. Политическите сметки на краля обаче малко се объркали – херцогът не оказвал особена подкрепа на своя германски зет и неравната женитба не изиграла ролята, за която била замислена.

     

     

    Изображение на Рудолф върху печат. Уикипедия.

    Рудолф седял стабилно на германския трон, но така и не получил титлата „император на Свещената римска империя“. Благоразположеният към него папа Григорий X починал през 1276 г., следващият – Николай III, изобщо не се интересувал от империята, а Хонорий IV така и не успял да съгласува с Рудолф датата на коронацията.               

     

    Без да дочака короната на император, Рудолф І Хабсбург умрял през 1291 г. Хабсбургите заели господстващо положение в Свещената Римска империя едва през ХV век.

    Назинската трагедия – масова депортация на повече от 6000 души в СССР

    Назинската трагедия е наричана масовата депортация на 6000 души в СССР, от които 4000 умират на остров Назино (в река Об), Томска област, Руска съветска федеративна социалистическа република през 1933 г.

    На този пуст остров в тайгата на Александровски район, Томска област, СССР, в хода на кампанията за депортация на „социално вредните и лумпените“, са изоставени без храна, без покрив над главата и без каквито и да е прибори или инструменти около 6100 души. Гладът, болката и опитите за бягство съкращават броя на живите в продължение на тринадесет седмици до 2000 души. При това са докладвани десетки случаи на канибализъм.

    Клетниците, заточени на Назино, били толкова освирепели от глад и от болестите, които ги покосявали, че буквално режели парчета меса един от друг и ги поглъщали без капка угризения.

     

    Карта на района на Назино – wikipedia

    В периода 1932 – 1933 г., във връзка с въвеждането на прописка, от по-големите градове принудително са изселени граждани, признати като „декласирани елементи“. Тези хора са насочвани към по-рано създадени специални селища за „разкулачване“. В районите на Източен и Северен Казахстан се е предполагало, че ще се депортират в течението на 1933 г. до 2 милион души – по 1 милион във всеки регион. С постановление на СНК на СССР от 11 март 1933 г. е наредено незабавното започване на разтоварване на престъпните елементи в специални селища. Така, само в Украйна, Северен Кавказ, Централно-Черноземната област и Нижне-Волжкия край е трябвало да се организират специални селища с повече от 80 хиляди души, осъдени на срок до три години.

    В края на април 1933 г. различни „социално вредни и декласирани елементи“ от Москва и Ленинград са изпратени в специално селище в Западен Сибир. Те пристигат в Томската депортационна комендатура и в средата на май започва „разтоварване“: депортираните са натоварени на няколко баржи и речни каравани и са изпратени в Александро-Ваховската комендатура. От 18 до 26 май баржите пристигат на разположение на комендатурата, чието ръководство взема решение за разтоварване на „контингента“ на речен остров в река Об при вливането на река Назинская.

    Още от първия ден, 18 май, дезориентираната маса пристигнали хора, отслабена от дългия път (три седмици) и отсъствието на храна, започва да умира от глад. Същата нощ вали и сняг. Преброени са 322 жени и 4556 мъже плюс 27 умрели по пътя. Около ⅓ от депортираните се оказват твърде отслабнали, за да стоят прави при пристигането. Още 1200 души пристигат на 27 май.

    Когато на острова пристигат 20 тона брашно и започва раздаването му, се разразява бой и охраната започва стрелба по депортираните. Брашното е преместено на отсрещния бряг на острова и раздаването му започва отново на другата сутрин. Това се отразява в нов масов бой и още стрелба от страна на охраната. След това, всичкото брашно се раздава чрез бригадири, които събират брашно за своята бригада от около 150 души. Често бригадири са били престъпници, които злоупотребявали с позицията си. На острова е нямало печки, за да се изпече хляб, затова депортираните са яли брашното, смесено с вода от реката, което довежда до дизентерия.

    Някои от депортираните построявали примитивни салове в опитите си да избягат, но повечето от саловете се разпадали и стотици трупове изплували на бреговете около острова. Охраната ловувала и убивала избягалите. Поради изолираността на мястото, липсата на какъвто и да е транспорт до други части на страната и суровият живот в тайгата, всеки друг избягал се е считал за мъртъв.

    На 21 май трима здравни офицери преброяват 70 нови смъртни случая, със следи от канибализъм в 5 случая. През следващия месец около 50 души са арестувани за канибализъм. В началото на юли, 2856 депортирани са преместени в по-малки селища нагоре по течението на река Назинская, оставяйки 157 депортирани, които не могат да се преместят поради здравословни причини, на остров Назино. Няколкостотин депортирани умират по време на трансфера. Между 1500 и 2000 са умирели на острова, а стотици бегълци са изчезнали. Хората, които оцеляват преместването, се озовават с инструменти и малко храна в новите си селища, но също така и с епидемия на тиф. Повечето депортирани отказват да работят в новите селища.

    В началото на юли са построени нови селища от властите, но само 250 заселници са преместени там. Нови 4000 депортирани от Томск са настанени в тези селища. Според доклади до Сталин от 20 август, около 2200 души са оцелели от общо 6700. През октомври е оценено, че от 2000 оцелели, половината са болни и приковани към леглото, а само около 200 – 300 са работоспособни.

    Назино остава в историята като едно от най-чудовищните места по време на управлението на Сталин.

    Трагедията става достъпна за публиката по времето на Гласност през 1988 г., благодарение на организацията Мемориал / wikipedia.org

    История на Партската империя

    Партите са номадски ирански народ, дошъл на Иранското плато от Централна Азия. 

    Те управлявали от 247 г. пр.н.е. до 224 г. пр.н.е., създавайки огромна империя, която се простирала от Средиземноморието на запад до Индия и Китай на изток.

    Царството е основано и управлявано от династията на Аршакидите, водачи на номадското племе парти (или парни) , завладяло голяма част от източните територии на Селевкидското царство.

    Сведенията за партите са оскъдни. Те нямат собствена литература и писмените сведения за тях се състоят от външни описания на конфликтите им с римляни, гърци, евреи и на другия край на пътя на коприната, с Китай.

    Дори наименованието им за самите тях е спорно, поради липса на местни записи.

    Историята им започва източно от Каспийско море, в земите на днешен Туркменистан. Там била първоначалната им родина. 

    Партите се появили на историческата сцена в бурните времена след разпада на империята на Александър Македонски и борбите за власт за наследството му между държавите основани от неговите пълководци.

    Карта на Партското царство около 60 година пр.н.е. Източник: Уикипедия

    Първа под ударите им попаднала Селевкидската империя – елинистична държава с център Сирия, но владееща земите на днешен Ирак, Иран и Турция. Гръцките легиони не успели да устоят на могъщата конница на партите и скоро, Партия покорила земите на днешен Иран, които станали център на държавата им.

    Огромните земи, които завладели, поставили партите в контакт със стоки и културни влияния от различни части на света. От тези влияния партите не само смесили архитектурните стилове, за да създадат своя уникална култура, на която се възхищават учените и до днес, но им позволили да създадат една от най-мощните държави на своето време.

    Настанявайки се в обработваеми земи, партите създали най-могъщата конница на своето време. Пред нея не можело да устои никоя от войските на съвремието ѝ. 

    Те са били ненадминати ездачи, известни с партската стрелба – изстрелвали стрела обърнати назад при пълна скорост.

    Скоро партите завладели земите на цяла Месопотамия, където преместили центъра на своята държава, обявявайки за столица град Ктезифон.

    В следващите няколко десетилетия партите разгромили гръцкото царство в Бактрия и така царството и се разпростряло върху земите на днешен Пакистан и западна Индия. Завоеванията им на запад обаче били спрени от нова сила, която щяла да се превърне в смъртен враг на държавата им – Рим.

    Войните между Партия и Римската империя продължили повече от двайсет години. Те се водили с променлив успех, като макар в един или друг момент някои от страните да имала успех, нито една от двете империи не излязла краен победител.

     

    Краят на Партия не дошъл от външен враг, а от вътрешен. Могъщата фамилия на Сасанидите, която владеела обширни земи в южна Персия, се вдигнала на бунт срещу партите. Сасанидите смятали себе си за истински перси и наследници на владетелите на страната Персийска империя – Ахеменидите.

    Бунтът им се разраснал с изключителна бързина и скоро, отслабените от гражданска война, партите били разбити. Макар и че поискали помощ от най-големия си враг Рим, това не успяло да ги спаси и скоро те загубили власт на Партия. Това дало началото на Сасанидската империя, а Партия бавно потънала в забрава.

    ВИЖТЕ ОЩЕ: Кавалерията на партите – предшественик на европейските рицари