Още
    Начало Блог Страница 5

    Алберт Гьоринг – пълната противоположност на чудовището Херман Гьоринг

    В началото на март се чества Денят на възпоменание на жертвите на Холокоста и колкото и да е странно, мнозина не знаят, че член на фамилията Гьоринг има значителен принос за спасяването на редица евреи от нацистите. Става дума за Алберт Гьоринг.

    В продължение на три години Уилям Хейстингс Бърк, който пише книга за Алберт Гьоринг, върви по стъпките му, за да намери и  припомни всичко, което историята е забравила. Фамилията е позната, благодарение на райхсмаршал Херман Гьоринг, прословутия нацистки лидер и военен престъпник. Алберт, неговият по-млад и малко известен брат, е бил негова пълна противоположност. Според Бърк, Алберт може да бъде наречен герой на Холокоста. Той се е посветил на спасяването на стотици евреи и политически дисиденти, преследвани от режима, който брат му помогнал да се създаде.

    Алберт Гьоринг

    Пътуването на Уилям Хейстингс Бърк започва през 2005 г. Стартира  от САЩ и Националния архив във Вашингтон. Там попада на списъка на Алберт с 34-те най-видни хора, които той спасява по време на Втората световна война. Тези страници се превръщат в компас на пътуването му.

    Баща на Херман и Алберт, Хайнрих, имал дипломатическа кариера като консул в германската Югозападна Африка (Намибия днес) и впоследствие Хаити. Често бил далеч от семейството си и по-късно се превърнал в меланхоличен отшелник.

    Семейството прекарвало по-голямата част от годината в Бург Велденщайн – и лятото в Бург Маутерндорф, приказен замък в планините Тауерн на Австрия.

    Има подозрения, че Алберт е плод на любовната афера на Фани, майката на двамата братя, и д-р Херман фон Епенщайн, който ги изражда и е техен креъстник. „Пате [кръстникът] беше направил Херман любимия си кръщелник, но след раждането на Албер той непрекъснато се суетеше около него“, спомня си сестрата на момчетата Олга Ригеле. Слуховете се засилват, когато Алберт е вече голям и хората започват да забелязват физическа прилика с неговия полуеврейски кръстник. Алберт имал тъмнокафявите очи на Епенщайн и средноевропейска визия, докато брат му Херман бил наследил пронизващите сини очи и арийските черти на майка си.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Милан Миланов: Тайните подземия на България крият невероятни съкровища!

    Ако Хитлер беше превзел Москва…

    Херман Гьоринг бил непокорно момче. Неспокоен в училище, той се местел от един интернат в друг. В последния той прерязал струните на всяка цигулка и виолончело в училищната група и се скрил. Това преляло чашата и той бил изпратен във военно училище, където духът му на воин можел да процъфти. По-късно Херман се отличава като пилот на боен самолет в първата световна война.

    За Алберт Гьоринг се говори, че бил тъжно момче, предпочитал книгите и сигурността на дома. В училище той седял на последния чин. Изглежда само името свързвало двете момчета. „Винаги беше антипод на самия мен“, каза Херман на американския психиатър Леон Голденсън, който го разпитвал на Нюрнбергския процес за военни престъпления през 1946 г. „Той не се интересуваше нито от политика, нито от война. Аз се интересувах. Той беше тих, затворен, аз обичах тълпите и компаниите. Той беше меланхоличен и песимистичен, а аз съм оптимист. Но той не е лош човек, Алберт.“

    Когато братята поели всеки по своя път в живота, пропаст разделила техните разбирания за света. След като служи като комуникационен инженер в първата световна война, Алберт се записва през 1919 г. в Техническия университет в Мюнхен, за да учи машинно инженерство. Тук той учи редом с бъдещите лидери на Третия райх, включително с Хайнрих Химлер, тогава учил за агроном, активен в братствата, място за размножаване на начинаещото студентско националистическо движение. Изглежда, че Алберт остава политически пасивен, но внимателно изучава бъдещия си враг.

    Алберт израства безгрижно, докато нацистите идват на власт през 1933 г. За разлика от по-големия си брат Херман, който е ръководен член на партията, Алберт Гьоринг ненавижда нацизма и свързаната с него бруталност.

    След 1923 г. последвали 12 години мълчание между двамата братя. Алберт избягва Херман и неговите политически идеали. Чувства се предаден като брат и представител на семейство Гьоринг. „О, аз имам брат в Германия, който се свързва с онзи гад Хитлер“, казва Алберт на своя близък приятел Алберт Бенбасат. „И той ще свърши лошо, ако продължи по този начин.“ По-късно Херман казва: „Никога не сме разговаряли помежду си за отношението на Алберт към партията. Нито един от нас не се ядоса на другия. Това беше раздяла заради ситуацията.“

    Аншлусът през 1938 г. – когато германците анексират Австрия – и задаващата се война ще сложат край на враждата между братята. Двамата се срещат в хижата на Алберт в спокойния град Гринцинг, северозападно от Виена. Алберт бил напълно объркан. От появата на първата свастика във Виена, той неуморно уреждал изходни визи и средства за своите приятели евреи. Във Виена той защитавал възрастни еврейски дами, които били подигравани и принудени да търкат калдъръмените улици на колене.

    Алберт и Херман Гьоринг

    Алберт редовно ходел в офиса на брат си в Берлин, за да иска услуги от името на еврейски приятел или политически затворник, манипулирайки егото на Херман и играейки с чувството му за семеен дълг.

    Алберт Гьоринг използва влиянието си, за да освободи бившия си шеф евреин Оскар Пилцер, след като бил арестуван от нацистите. След това помага семейството му да избягат от Германия. Знае се, че е направил същото и за много други германски дисиденти.

    Тъй като Алберт ставал все по-дързък в своята подривна дейност, Гестапо започва да го преследва. По време на войната на негово име са издадени четири заповеди за арест и въпреки това той никога не е осъждан. Големият брат винаги се притичвал на помощ, колкото и политически да било вредно за него.

    През 1944 г. над Алберт висяла смъртна заповед, изискваща екзекуцията му при арест. Той избягал в Прага. Херман направил всичко, за да го спаси. „Брат ми тогава ми каза, че за последен път може да ми помогне, че позицията му [също] е разклатена и че той трябва лично да поиска от Химлер да изглади целия въпрос“, свидетелства Алберт в Нюрнберг.

    Алберт подновява дейността си срещу нацистите, когато бива назначен за директор на износа в завода на Шкода в Чехословакия. Той подпомага саботажни действия и контактува с чешката съпротива. Много пъти той се подписвал вместо брат си върху транзитни документи, за да помогне на дисидентите да избягат. Алберт пращал камиони до нацистки концентрационни лагери, за да взима работници. След като камионите с работниците влизали в свободната зона, позволявали им да избягат.

    След войната Алберт Гьоринг е разпитван и съден по време на Нюрнбергския трибунал. Много от онези, на които е помогнал, свидетелстват за него и той е освободен. Скоро след това той е арестуван от чехите, но отново е освободен, когато става известна напълно дейността му.

    Братята се срещат за последен път през май 1945 г. в транзитен затвор в Аугсбург. Херман бил наградата на съюзниците, докато Алберт бил задържан, защото просто му бил брат. В двора на затвора те се прегърнали и Херман казал: „Много съжалявам, Алберт, че ​​трябва да страдаш толкова много заради мен. Скоро ще те освободят. Тогава вземи жената и детето ми под своите грижи. Сбогом!“ Две години по-късно Херман е осъден за военни престъпления срещу човечеството.

    Алберт прекарва две години в затвора, неспособен да убеди разпитващите го в своята невинност. Фамилията, която някога е позволила на Алберт да спаси стотици жертви на нацизма, се превръща  в най-голямата му тежест.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Селцето, което Хитлер унищожи, за да скрие срамната си тайна

    Ако режимът на Хитлер е бил Третият райх кои са били първият и вторият

    Дори когато Алберт бил освободен през 1947 г., той не можел да се измъкне от сянката на брат си. Никой работодател не искал да го вземе.

    След освобождаването си Гьоринг се завърнал в Германия, но бил избягван заради фамилното си име. От време на време си намирал работа като писател и преводач и живеел в скромна квартира.

    Изпаднал в депресия, алкохолизъм и след това изневерява. Съпругата му от Чехия, Мила, иска развод и заминава с единственото му дете, Елизабет, за Перу. Той никога повече не вижда и не говори с дъщеря си, не отговаря на нито едно от писмата й.

    През последните си години Алберт Гьоринг живее с пенсия, отпусната му от правителството. Знаейки, че ако се ожени, при смъртта му пенсията ще бъде преведена на съпругата му, той се жени за икономката си през 1966 г., за да получи тя тази пенсия. Една седмица по-късно Алберт Гьоринг умира.

    Алберт умира на 20 декември 1966 г. без пари, с рани, без медали и официални отличия. Тялото му е положено в семейния гроб на Гьоринг в Мюнхен.

    Автор: Десислава Михалева

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Създаването на демократична Германия след Хитлер  

    Хитлер е знаел за Агарта

    Защо Хитлер не нападнал Швейцария?

    Хитлер дрогиран постоянно! Давали опиати на всички войници от Вермахта

    Защо Хитлер обявил война на Америка?

    Големите танкове на Хитлер

    Това, което сигурно не се знае за Хитлер и Нацистка Германия

    Как съветският съюз уби един от най-гениалните си учени – Историята на Николай Вавилов

    В мъглив следобед през март 1927г един руски учен върви през гъста гора в Абисиния (днешна Етиопия), навежда се под ниските клони и спира, за да оглежда дивите кафени дървета по пътя. Придружаван от група местни гидове, младият пътешественик броди от седмици в дълбините на източна Африка, внимавайки за въоръжени бандити или дебнещи леопарди. Излизайки от гората, групата бавно напредва към дъното на каньона, хващайки се от дърво на дърво, за да не се изпързалят по стръмния склон. Долу, синият Нил ги посреща с отражения на следобедното слънце и погледите на плаващи крокодили.

    Когато са готови да прекосят реката, мъжете вадят оръжията си и започват да стрелят във водата, изстрелвайки стотици патрони. Реката започва да ври от гърчещи се крокодили, преди да се оцвети в червено и хищниците да изплуват по корем. Избутвайки труповете с пушките си, мъжете преминават реката и се насочват към планинската част, която е целта на експедицията им – там трябва да съберат различни семена, които след това да отнесат в Съветския съюз.

    Водачът на експедицията е приключенски настроеният млад ботаник на име Николай Вавилов. 

    Nikolai Vavilov, Russian botanist and geneticist – World Telegram staff photographer – Library of Congress. New York World-Telegram & Sun Collection. / wikipedia

    В СССР той вижда с очите си как гладът обхваща страната му – резултат от непрестанни войни, стари методи за отглеждане на реколта и враждебен климат, в който големи парчета земя са обхванати от постоянен лед и сняг. Родители са принудени да събират жълъди и трева, за да хранят децата си, докато селяни напукат селата си в търсене на храна. Смъртността нараства драстично, труповете се събират на камари пред болниците, където се разлагат, защото никой не хаби сили, за да ги погребе.

    В края на 20-те Сталин обявява своя 5-годишен план, целящ да революционизира земеделието чрез колективизиране на ферми и програми за отглеждане на култури. Далеч от очаквания ефект, хаосът от този план води до друг, още по-унищожителен глад. Реколтите падат до рекордно ниски нива, а работната сила липсва. През 1929г 90% от цялата житна реколта на съветска Украйна измръзва в изключително суровата зима. Въпреки това Сталин очаква повишаване на реколтата. И когато началникът на ботаническия изследователски център получава задача да подобри земеделието, Николай Вавилов е натоварен с тази отговорност.

    Вавилов е роден през 1887г в село Ивашково, в покрайнините на Москва. Любовта му към науката е още от ранна детска възраст. Като дете, той описва тварите, живеещи в реките и горите край селото му и запазва любимите си растения в свой собствен хербарий. За по-сериозните си научни начинания, Николай и брат му Сергей превръщат стаята си в лаборатория. Сдобиват се с кристали калиев перманганат, както и с бутилка сярна киселина – опасна комбинация. Когато изливат киселината върху лилавите кристали, експлозията е достатъчно мощна, че да увреди  зрението на Николай в лявото око, след което той вижда размазано до края на живота си.

    Баща им е син на селянин и се издига от бедност, като яхва вълната на индустриализацията и прави малко състояние в текстилната индустрия. Въпреки желанието му синовете му да учат бизнес, интересите на Вавилов в науката и живите същества го водят в аграрната академия Петровская в Москва. Сред съучениците си, Вавилов става известен като добросърдечен ексцентрик. На обяд в столовата, приятелите му се забавляват да го гледат как поглъща сладолед, изяжда няколко лъжици супа, казва набързо довиждане и после се препъва в бързината да стигне до следващата си лекция. Професорите му го смятат за един от най-добрите студенти и се отнасят с него като с равен. През 1911г той завършва спечелила награда дипломна работа по важната тема за екология на полския гол охлюв и поема на двугодишна обиколка в Европа, където работи заедно с известни ботаници и генетици. Генетиката все още е нещо ново в научния свят: само десетилетие по-рано идеята, че наследствени белези се предават на поколенията, е нещо на практика непознато.

    Повечето от това, което науката разбира за наследствеността може да се проследи до работата на Грегор Мендел. Известен днес като бащата на генетиката, в средата на 19-и век Мендел е неизвестен моравийски монах, чиято страст е градинарството. В период от 8 години Мендел провежда известните си експерименти с грах в тихата градина на манастира. Той открива, че определени черти се прехвърлят от родителя на потомството като независими „частици“ – нещо, което по-късно става ясно, че са „гените“. Мендел осъзнава, че не всички гени се изразяват по равно. Някои са „доминиращи“ и се налагат над по-слабите, „рецесивни“ гени. Той публикува откритията си и изпраща копия на бележките си на известни научни институции и шепа биолози.

    Научният му труд е посрещнат с безразличие от научната общност и е цитиран само четири пъти от 1865 го 1900г. Едва когато други учени стигат до подобни заключения в началото на 20-и век, 15 години след смъртта на Мендел, трудът му отново излиза на бял свят и е оценен. Преоткриването на неговите открития има особено влияние върху британския биолог Уилям Бейтсън, който посвещава кариерата си на изучаването на менделските бележки, с което си печели прякора „Булдога на Мендел“ заради свирепото защитаване на трудовете му. Агресивен мъж с мустаци, който е постоянно намусен. Бейтсън привлича интереса на научната общност върху идеята за гените, правейки големи пробиви в новата наука и дори й дава името „генетика“.

    Връщаме се към Вавилов. На Европейската си обиколка той се учи от Бейтсън и дори се сприятелява с него. Ентусиазмът на британеца за менделската генетика се прехвърля и на младия руски учен. Бейтсън не само популяризира принципите на Мендел, но и техните практически приложения. Теориите му за това как генетиката може да въведе революция в земеделието и да нахрани гладуващите, остават в съзнанието на младия идеалист Вавилов, който вече си е поставил колосалната задача да реши проблема със световния глад. Той смята, че ако гените се използват, за да се направят културите по-устойчиви на заболявания например, внимателното кръстосване може значително да подобри руското земеделие. Той знае, че тези „скрити гени“ не могат да се открият в опитомените домашни видове растения, а в дивите им предшественици, които растат в най-отдалечените, ненаселени региони на планетата.

    Когато през август 1914г избухва Първата световна война, академичните пътешествия на Вавилов в Европа прекъсват. Той набързо събира багажа си и хваща влака за Москва, изпращайки останалите си неща по кораб. Когато въпросният кораб преминава през Северно море, германска мина го потапя, а заедно с него и куфарите на Вавилов, в които са ботаническите му бележници и пробите от растения. За щастие, той прави толкова добро впечатление на своите домакини, че те му пращат разнообразие от растителни видове, за да заменят изгубеното му съкровище. Пристигайки у дома, Вавилов се разминава с активната служба, благодарение на злополучния експеримент от детството си и вместо това е изпратен в Персия, натоварен със задачата да помага на руската армия с ботанически проблеми. На персийския фронт войниците страдат от странни симптоми: трудности да вървят в права линия, замаяност и чувство на опиянение. Странно, тези симптоми не се появяват след споделяне на бутилка водка, а след консумация на местния хляб. Дори преди да тръгне за Персия, Вавилов знае какъв е проблемът – той вече се е натъквал на хляб, заразен с отровна гъбичка, причиняващ симптоми на алкохолно натравяне – но все пак приема задачата с радост, нетърпелив да използва възможността да събира проби от ръж и генетично богатите му диви родственици.

    От Персия, Вавилов пътува през зашеметяващите ледникови долини на Памир – първата му от много експедиции. Най-безопасните и кратки пътеки към планините са блокирани от бунтуващи се племена. Номадите отказват да се подчинят на царя и да помогнат на губещите руски сили срещу германската армия. Единственият останал път е опасен, 30-километров маршрут директно през ледника. Макар местните власти да са против подобно безразсъдство, само заради няколко семена, Вавилов натоварва трите си коня с научно оборудване и тръгва с гидовете.

    Екипът напредва бавно по края на ледника, избягвайки дълбоките процепи в средата. Те минават по опасни пътеки край перпендикулярни скали, високи над хиляда метра. Предизвикателна експедиция за опитен планинар с техническо оборудване, какво остава за руски събирач на растения в костюм от три части, който стиска в ръце фотоапарат и лупа. Завивайки край скалите над река Паяндз, два орела излитат от гнездата си, подплашвайки конете на Вавилов. Той изпуска юздите и се хваща за гривата на коня, провисвайки над пропаст, дълбока вероятно над километър. Описва това свое преживяване в бележника си по забавен начин: „такива моменти… подготвят учения за всичко неочаквано. В това отношение моята първа експедиция е особено успешна.“ След стръмно изкачване и борба със силното течение на планинска река, групата излиза на пищните зелени поля на Таджикистан. Вавилов едва сдържа вълнението си, когато открива дива пшеница висока близо 150см, с особено едър полен и огромни зърна. Ученият пише, че дори само заради тази пшеница цялото пътуване си е струвало.

    През 1916г Вавилов се връща в Москва и е посрещнат с новини за все по-голям недостиг на храна. И без това лошата реколта е намаляла още повече, тъй като части от най-плодородните руски земи са изгубени от Германците и милиони селяни са изгонени от фермите си и изпратени в армията. Игнорирайки тези тревожни новини и собствения си празен стомах, Вавилов прекарва дълги дни работейки в академията, където демонстрира заразен ентусиазъм – нещо, с което става доста известен.

    На следващата година, Вавилов получава предложение да стане професор по агрономия в университета Саратов – рядко постижение за някой на 30 и няколко години. Макар да жъне успехи в професионален план, комунистическата революция разкъсва света на Вавилов. Пристигайки в Саратов месец след Октомврийската революция, той открива пристанищен град, контролиран от болшевиките, пълен с гладуващи бежанци, сираци и плъхове, разпространяващи тиф. До Вавилов достигат новини, че новото съветско правителство е конфискувало семейния му дом и е принудило баща му да избяга от страната, за да не попадне в затвора. За да се разсее от всичко това, той работи все повече часове. През следващите 18 месеца Вавилов спи на пода в лабораторията си и става преди изгрев. Всяка сутрин той се грижи за посевите в експерименталната си ферма – голо поле на десетина километра от университета, заделено за изпробването на нови култури. В сухата, черна земя той засажда 12 000 хибрида пшеница и ечемик само през първата година, търпеливо повтаряйки всичко отначало всеки път, когато някоя от двете страни в гражданската война мине през полето.

    Вавилов бързо става най-популярният професор в Саратов и студентите се борят за място в залата, за да го чуят да говори за вълнуващите нови постижения в генетиката. Университетът се превръща в едно от малкото места в страната, където се преподава генетика в комбинация с ботаника и селско стопанство. Вавилов също така издава труд на тема вариации при растенията и генетиката. В своя лекция той обяснява как същите характеристики могат да се открият при различни стадии от еволюцията на близко родствени растения. Идентифицирайки поредица от характеристики у един вид, може да се очаква същите, както и гените, от които произхождат, да се открият и у други близки видове. Присъстващите в залата стават на крака да ръкопляскат, а вестниците пишат статии, в които го сравняват с великия руски учен Менделеев. В отговор на всичко това, правителството обещава да финансира начинанията на Вавилов и всичко, от което има нужда за важните си научни експедиции. Вавилов става не само национален герой, но и международно признат учен, изстрелвайки страната си в топ 3 в сферата на генетиката, точно по петите на САЩ и Германия.

    В края на 1920г Вавилов е повишен в директор на ботаническия институт в Петроград (днес Санкт Петербург). Предишният директор, биологът Роберт Регел, умира от тиф предишната година. Малко преди смъртта си, той препоръчва Вавилов за свой наследник. Вавилов е не само „бъдещата гордост на руската наука“, но и особено разбран човек, един от онези, за които няма да чуете лоша дума от когото и да било. Институтът, под новото си ръководство, смята да се превърне в център за изпробване и подобряване на земеделските култури за предотвратяване на гладуване на населението. Освен това става дом за най-новия проект на Вавилов: огромна колекция от семена, служеща за генетична библиотека – хранилище с полезни гени, което може да се използва за създаването на нови, по-добри растения. Пристигайки в института, Вавилов бързо осъзнава, че е на чело на институция, опустошена от бедност. Стаите тънат в пълна разруха, навсякъде е пълно с прах и счупени мебели. Тръбите са спукани, а запасите от семена са обрани от гладуващия народ.

    Институтът не е единствен в такова състояние. Целият град е в руини. Болниците са изоставени, общественият транспорт не функционира, а навсякъде се носи усещане за безнадеждност. Водещите академици също не се измъкват от лапите на бедността и глада. В Петроград, седем от 44-те члена на Научната академия умират от глад. Дори Иван Павлов, единственият тогава жив нобелов лауреат на страната, е принуден да търси по цял ден дърва за огрев и храна. Лабораторните животни са изчезнали от клетките си и намират място на трапезата. Оборудването пък е адаптирано за производство на алкохол, който се разменя за храна на черния пазар. Гладът не е единственият проблем на академиците. Учените, връщащи се от конференции или командировки, често откриват лабораториите си ограбени, а домовете си окупирани от бежанци.

    Насред отчаянието и унищожението лежат празни институции и величествени дворци. Предишните им обитатели са избягали от страната или са се предали на глада. Виждайки възможност, Вавилов мести института от оригиналната сграда във внушителен дворец от 19-и век на Исакиевския площад, първоначално издигнат за уважаван благородник. Освен това открива парче земя за експериментална ферма в близкото село Пушкин, в имот на летния дворец на царя. След като хората му вече могат да работят по-комфортно, следващата задача на Вавилов е да възстанови запасите от семена, заграбени от гладуващите жители на Петроград. Пътува до САЩ, където материалните блага са в непоносим контраст с лишенията у дома. През следващите 4 месеца той кръстосва континента, дава лекции, създава приятелства с генетици и събира огромно количество семена. Общо 20 000 семена, тежащи близо 2 тона, са изпратени до Съветския съюз, заедно с още 61 сандъка с личен багаж. Особено обещаващо е семето на местната царевица, което получава от индиански резерват – единственият вид царевица, успешно отглеждан в краткия сезон на северен Уисконсин. Вавилов вярва, че именно тя ще успее да оцелее в суровите северни региони на СССР.

    През лятото на 1924г Вавилов води експедиция в Афганистан, където издирва семена в региони, в които малцина чужденци са стъпвали преди него. Още в началото на пътуването той е принуден да уволни руският преводач, когато става ясно, че не само през цялото време е пиян, но и грам не разбира местния език. Вавилов решава сам да стане преводач на групата и започва всяка сутрин да става преди изгрев и да учи фарси. Само за седмици той се научава да разговаря с местните планинари в Хиндукуш, добавяйки поредния език в портфолиото си.

    Макар маршрутът да е по-лесен, отколкото първото му приключение в Памир, тази експедиция обаче е доста по-опасна. Минавайки през Херат за Кабул, групата чува новини за европейци бягащи от региона поради бунт на племена, опитващи се да свалят афганския водач Аманула Кан. Вавилов е решен да продължи и е въодушевен да открие издръжлив вид пшеница с необичайно здраво стебло. Групата продължава край дерета и каменисти пътеки към провинция Нуристан, където се изправят пред препятствие след препятствие. Копитата на конете непрекъснато се заклещват между камъните, поради което един от тях пада и увисва над пропаст, в която пада багажа от него. Каменни свлачища и непрекъснато боледуване от малария са още от трудностите, пред които се изправят мъжете. На пътеката между селищата Вама и Гурсалик, местните гидове, които са наети от института, за да подсигурят безопасността на учените, си плюят на петите, когато научават, че по пътя ги чакат разбойници. Вече без придружители, групата продължава към Джелалабад, където открива ранно зрееща захарна тръстика и видове черна леща, допреди неизвестни на ботаниците.

    За 5 месеца приключенците покриват дистанция от 5000км, почти изцяло на коне. Натоварени с проби и уникални растителни видове, Вавилов и колегите му се качват на бавния влак обратно за Москва. Спират по пътя в град Ташкент в съветски Узбекистан, където Вавилов е помолен да изнесе лекция в Централноазиатския университет. Залата е препълнена със студенти, които нямат търпение да чуят талантливия генетик. Изненадани са да видят не само начетен и ентусиазиран ботаник, но един блед, вял човечец, който се поти прекомерно и се държи здраво за подиума. Присъстващите едва по-късно разбират, че той е излязъл болен от малария, след като е настоявал да изнесе лекцията, макар да се е чувствал много зле и с висока температура.

    Вавилов отново се прибира в страната, разкъсвана от сериозни политически промени. Ленин е умрял, Сталин е поел контрола, а малкото свобода, на която са се радвали учените, вече им бива отнемана. За първи път молбата му да напусне страната, за да отиде на научна експедиция, е отхвърлена. Оказва се трудно да получи разрешение и от другите държави, които нямат особено желание да дадат виза на съветски учен, изпратен от болшевиките. Вавилов вкарва в употреба чара си, омайвайки влиятелни личности и до лятото на 1926г успява да получи разрешение за експедиция в северна и източна Африка и Близкия Изток. През едногодишното пътуване той плува в Мъртво море, пие чай с императора на Етиопия, прекосява пълни с крокодили реки, изправя се срещу въоръжени разбойници и разбира се, събира семена – много семена. Само от източна Африка той изпраща 120 колета със семена и растителни видове до института си в Ленинград, включително устойчиви на суша видове от долините на Месопотамия и високо реколтна твърда пшеница, допреди неизвестна. В трезора за семена на института вече има близо 250 000 семена, с което той се превръща в най-богатото хранилище в света.

    Обратно в Ленинград, Сталин е зает да разтърсва съветската наука. Убеждението му, че науката трябва да служи на държавата създава среда, в която научната информация е възприемана не на базата на точността си, а според това колко пасва на комунистическата догма. В очите на Сталин, „истинската“ наука се прилага в полза на населението; „чистата“ наука е антикомунистическа индулгенция. Буржоазните специалисти, които прекарват твърде много време в разработване на теории и пишейки научни трудове, трябва да бъдат заменени със способни селяни, готови да изцапат ръцете си на полето за практични решения.

    На 7 август 1927г официалният комунистически вестник Правда открива точно човекът за Сталин. Публикува доклад за млад селянин на име Трофим Лисенко, който бил изобретил метод за ботаническа „шокова терапия“. Можел да обучава семената да поникват по-рано през сезона и да издържат на суровите условия в по-голямата част от СССР. Ето го практическия учен, твърди Правда, който се цапа на полето в търсене на решение за недостига на храна, докато така наречените специалисти си стоят на удобно в лаборатории и развиват теории.

    Лисенко и Вавилов са две тотални противоположности. Лисенко е роден в селско семейство, научава се да чете като тийнейджър и няма университетско образования. Дори в характера и отношението си двамата са много различни. Лисенко е срамежлив и сериозен. По отношение на научните си възгледи, Лисенко отхвърля идеята за модерна генетика, на която Вавилов е посветил живота си, като дело на буржоазна пропаганда. За него тя е използвана, за да се подчертаят индивидуалните различия и укрепване на класовите разделения. Генетиците, според Лисенко, формират основата за превъзходството на богатите класи, които смятат, че притежават по-фини гени за укрепване на социалната йерархия. Вместо в подкрепа на Мендел, Лисенко гласува доверие на теорията на Ламарк – днес отхвърляна – за „онаследяване на придобитите характеристики“, което предполага, че индивидите имат способността да променят характеристиките си през живота си и да ги предадат на своето поколение. Ако жирафите трябва да се хранят от високите дървета, те просто ще пораснат по-високи и доста удобно, ще родят поколение с по-високи вратове. Според теорията на Ламарк, подхранването, а не природата, е движещата сила на еволюцията.

    При експеримента си с „шоковата терапия“ Лисенко изстудява семената, за да ги „измами“, че зимният сезон вече е минал и да ги окуражи да покълнат по-рано. Тази техника е добре известна на фермерите и се използва от години. Въпреки това Лисенко си приписва заслугите за откриването й. След това издига теорията едно ниво по-високо, като твърди, че тези характеристики също могат да се наследят, така че една доза „шокова терапия“ е достатъчна, за да се произвеждат такива реколти десетилетия наред. В случай, че това не е достатъчно, за да се спасят гладуващите руснаци, той твърди, че методите му могат дори да трансформират един вид растение в друг. Също както обикновен селянин може да бъде трансформиран от великия комунизъм в уважаван другар, комунистическата наука може да превърне безполезни плевели в ориз или пшеница. Макар повечето от данните на Лисенко да са чиста фалшификация, те имат предимството да са угодни на идеологията и най-важното, обещават чудотворно бързо подобрение.

    Първоначално Вавилов защитава експериментите на Лисенко с оптимистично отчаяние. Въпреки вярването си, че един експеримент, използващ едно растение е много далеч от основа за научна теория, Вавлов наистина иска този метод действително да работи. Ако културите могат да се отглеждат по всяко време на годината, неговата банка за семена ще стане много по-ценна. Възможно е също Вавилов да е видял нещо от себе си в ентусиазма на Лисенко, дългите му работни ди и маниакалния му интерес към растенията. Колегите му обаче не могат да бъдат толкова лесно убедени. Британецът Сидни Харланд, който отглежда памук, говори дълго с Лисенко, когато е поканен в СССР от Вавилов и споделя, че „той е напълно незапознат с основни принципи на генетиката и устройството на растенията… да говориш с Лисенко е като да се опитваш да обясниш висша математика на някой, който дори не знае таблицата за умножение.“

    През 1929г, на 42 години, Вавилов е избран за пълноправен член на съветската Академия на науките – най-младият такъв в историята. Без съмнение това е върхът в кариерата му, но въпреки това той е обсипван с безкрайна критика от необразованите „учени“ на Сталин. Те се оплакват, че Вавилов прекарва твърде много време в чужбина, където изследва растения и пише за генетичното разнообразие, вместо да се фокусира върху кризата у дома. Още повече, той се замесва все повече в напрегнатия спор в съветската биология между поддръжниците на Ламарк и поддръжниците на западната наука на Мендел. Лисенко се превръща в лицето на ламарксистите, докато Вавилов представлява генетиците.

    Междувременно ботаниците и от двете страни на спора се оказват заплашени от режима. Особено суровото време, в комбинация със забележителния провал на плана на Сталин за колективизация, водят до загубата на 12 милиона хектара зимна пшеница между 1927 и 1929г. След като и без друго мижавите дажби са намалени още повече, Сталин нарежда на тайната си полиция да открие изкупителни жертви. В отговор, тайната полиция (ОГПУ) обявява, че е разкрила контрареволюционна организация, целяща да саботира съветското земеделие и петгодишния план на Сталин. Различни учени и други лица, замесени в производството на храна са събрани, осъдени набързо и екзекутирани. Други имат по-голям късмет – животът им е пощаден в замяна на това да доносничат за измислената „антисъветска организация“, която ОГПУ решава, че се ръководи от Ботаническия институт и в частност от Вавилов. ОГПУ отваря досие на Николай Вавилов през пролетта на 1930г. До края на десетилетието в него влизат 136 доклада за неговите саботажи, получени най-вече чрез измъчване на задържани лица или от информация, събрана от растящата мрежа доносници, работещи в института, които са напълно наясно, че оцеляването им зависи от това да предоставят на тайната полиция уличаващи „доказателства“. Други „доказателства“ идват от преписи на генетици, които са свидетелствали срещу Вавилов. Странно, но тези преписи са датирани няколко години след смъртта на учения.

    Членове от екипа на Вавилов започват да изчезват всяка седмица и нещата сякаш не могат да станат по-зле. Тогава, в началото на август 1931г, Кремъл издава невъзможна цел за разработването на нови посевни култури. 12-те години, дадени за тези програми, са намалени на 4 години. Разбира се, правителството заявява, този срок е непостижим дори за най-развитите страни. Съветския съюз обаче, със своята много по-ефективна система от колективизирани ферми, е напълно способен да постигне тази цел. Изпадналият в паника Вавилов пише до земеделския комисар за компромис – да съкрати времето на 10 години, но не по-малко. По-политически коректният Лисенко обаче приема новия срок със своя обичаен ентусиазъм. През 1934г той обявява, че неговият метод е увеличил реколтата от Украйна с 40%. Доказателства за това липсват, но пък това няма значение. Комисарят е толкова доволен от нагласата на Лисенко, че нарежда методът му да се изпробва в цялата страна.

    Докато Лисенко става все по-близък на Кремъл, самочувствието му също нараства и той подема поредица от речи и пише вестникарски статии срещу „класовия враг“, който иска да саботира колективните ферми. На прицел са генетиците като цяло, както и Вавилов лично, заради безполезната им наука, с която искат да унищожат съветското земеделие. През повечето време Вавилов кротува. Отчасти това е защото той все още се надява, че въпреки невежеството на Лисенко, работата му може да се окаже полезна. Освен това е доста наясно с факта, че хората, които се противопоставят на Лисенко, обикновено не свършва добре. Николай Максимос, първият учен, който критикува Лиеснко публично, вече е арестуван. Освен това, бившият шеф на Лисенко, Андрей Сапегин, който го дава за пример когато открива, че е фалшифицирал данните за реколтата от пшеница, е бързо уволнен, арестуван и вкаран в затвора за 2 години.

    Много от старшите учени на Съветския съюз са изпратени в наказателни лагери, благодарение на което Лисенко се издига до висши позиции. Официално на власт, той притиска Вавилов да се откаже от собствените си научни трудове и публично да признае „лисенкоизма“. За Вавилов това вече е прекалено. Да те обявят за враг и саботьор е едно, но да те карат да отхвърлиш генетиката – вече е съвсем друго. Враждата между двамата достига своя пик, когато за първи път в живота си Вавилов изпуска нервите си. Колегите му си спомнят как са чули скандал в офиса на Лисенко. Когато влизат в стаята, виждат Вавилов да дърпа Лисенко за яката на костюма и да го обвинява, че позволява на други държави да изпреварят СССР в генетичните изследвания. Лисенко, очевидно изплашен, крещи че е недосегаем и ще докладва за агресията на Вавилов на властите.

    Приятели и колеги забелязват товара, който тези сблъсъци оказват върху Вавилов. Изследователят, който някога е катерил стотици километри суров терен, рязко се състарява само в рамките на месеци. Започва да се задъхва, когато изкачва стълбите и изглежда постоянно изтощен. „Старата искра в очите му изгасна и изгуби обичайното си иронично настроение“ – споделя негов колега. До лятото на 1940г Вавилов вече е приел, че неизбежно ще бъде арестуван. Въпреки че живее на няколко минути от офиса си, той започва да се обажда на съпругата си всеки път, когато пристигне или си тръгне от института, за да знае тя дали е бил задържан на улицата. Понякога пък е по-оптимистичен и се опитва да убеди себе си, че арестът на толкова известна международна личност би бил неудобство за Кремъл. Убежденията му постепенно се затвърждават и той споделя на колегите си, че правителството „не би посмяло“ да го арестува и смело планира плановете си за година напред; амбициозен списък с 12 книги и статии, които ще напише, повечето на тема приложение на генетиката в земеделието.

    През август 1940г Вавилов и няколко негови другари поемат към съветска Украйна на последната му експедиция. Пътувайки през Киев към Карпатите, Вавилов е превъзбуден и буквално скача от колата, за да събира проби ръж, ечемик и овес. Когато се връща в хостела същата вечер, Вавилов заварва четирима агенти на тайните служби в черни костюми и шапки, които го чакат. Не му дават време да събере никакъв багаж и го натикват в черен седан. Колегите му гледат как го откарват, сигурни че го виждат за последен път.

    Разпитите започват в ранните часове на 12 август 1940г. Главният разпитващ е лейтенант Александър Хват – член на тайната полиция, известен със своята бруталност. След особено неприятна сесия, при която Вавилов е принуден да стои буден десет поредни нощи, той подписва първото си самопризнание. Признава, че принадлежи към антисъветска организация, която цели да унищожи земеделската програма, но отказва да признае, че е шпионин. Когато Хват го притиска да издаде имената на останалите конспиратори, Вавилов назовава онези, за които знае, че вече са в изгнание или екзекутирани.

    Незадоволен от половинчатото самопризнание на Вавилов и беглите обяснения за саботаж, Хват остава верен на славата си. Разчорлен и небръснат, Вавилов е хвърлян обратно в килията си всяка сутрин, спомня си артиста Григори Филиповски през 1968г. Той „вече не може да стои изправен и трябва да пълзи на четири крака. Съкилийниците му някак успяват да свалят ботушите от подутите му крака, за да може да легне по гръб и да полежи в странна поза няколко часа“.

    Вавилов отслабва физически и емоционално. Над ума му са надвиснали мисли за екзекуция и скърбящото му семейство. През пролетта на 1941г, след седем безмилостни месеца разпити, Вавилов подписва още едно самопризнание, с което потвърждава, че е създателя на антисъветска клетка, работеща под прикритие в института. Този път дава на Хват каквото иска – имената на най-близките си колеги, които скоро след това са арестувани и застреляни. За да приключи случая, тайната полиция решава да назначи „експертна комисия“, която да свидетелства, че научната работа на Вавилов е умишлено скалъпена, за да осакати хранителната промишленост в страната. Екипът от експерти е избран от Лисенко, който лично се уверява, че всеки от тях споделя ненавистта му към Вавилов. Тайната полиция пише подробен доклад от името на експертите, които са принудени да го подпишат. Един от тях признава, че не е бил съгласен с някои части от доклада, но въпреки това слага подписа си. „Такава беше ситуацията, че беше страшно да откажеш“ – по-късно обяснява той.

    На 9 юли 1941г, в показен процес, който трае по-малко от 5 минути, без свидетели или адвокати, Вавилов е осъден на смърт чрез разстрел, а всичкото му имущество е конфискувано. Прехвърлен е в затвора Бутирская, където да бъде изпълнена смъртната му присъда. Там Вавилов се опитва да поддържа духа си, като организира лекции между затворниците, на които те да споделят своите интереси и професионални постижения. Един по един всеки говори за всичко от теоретична химия до дърводобивна индустрия, само че шепнейки, за да не привлекат вниманието на пазачите. Вавилов пише писма на влиятелните си контакти в съветската система, умолявайки да го пощадят, както и книга за историята на земеделието. Месеци по-късно, той най-после получава отговор. Присъдата му е заменена с 20 години тежък труд в сибирски трудов лагер, където познанията му да влязат в употреба. Поради наближаващата германска армия обаче, вместо това той е пратен в затвор в Саратов, градът където за първи път си създава име и само на 25км от съпругата и сина си. Животът в ужасните условия на затвора обаче се оказва твърде много за Вавилов. На 26 януари 1943г той умира от глад и е погребан в небелязан масов гроб – мрачна ирония за човекът, посветил живота си на изхранването на населението.

    Изчезването на толкова известна личност не остава незабелязано. Уинстън Чърчил лично се свърза със Сталин, за да открие какво се е случило с Вавилов, но правителството е решено да потули всичко и да пази тайна дори от семейството на Вавилов. Тайната полиция разпространява фалшива информация, за да държи роднините в страх и объркване. Отчаян за отговори, синът на Вавилов, Олег, отива в полицейското управление. Казват му, че баща му е починал, но отказват да споделят как е умрял и къде е погребан. Олег отива и до затвора, където търси името на баща си сред надгробните камъни в близкото гробище, умолявайки пазачите и дори случайни минувачи за поне някаква информация. Не открива отговори, но доклади за това негово начинание достигат до Кремъл.

    След като се отказва, Олег, също обещаващ учен, се връща към следването си в Московския университет. Тъкмо е завършил дипломната си работа на тема космически лъчения и решава с няколко свои колеги да отидат на къмпинг в планината. В последния момент друг професор от университета – Иванович Шнайдер – решава да се присъедини към групичката. Шнайдер преподава марксистко-ленинска доктрина и е подозиран за агент на тайната полиция. В планината Шнайдер и Олег се оказват сами в даден момент. В своя доклад професорът пише, че възникнала лавина, която подкопала снега под краката на Олег и го изпратила към сигурна смърт. Месеци по-късо съпругата му Лидия открива тялото му под снега… от дясно на главата му има дълбока прободна рана.

    Вавилов го няма, но служителите му в института са решени да продължат работата му. През 1944г насажденията с картофи на института са изпепелени, след като при Обсадата на Ленинград градът е бомбардиран. Опасявайки се, че цялата колекция от семена може да бъде изгубена при едно нападение, учените планират да евакуират 5 тона семена с влак за планината Урал. Когато влакът така и не пристига в Ленинград, те разделят семената и ги подготвят за дългосрочно съхранение. Прозорците на сградата се осветяват от експлозиите наоколо, но самият институт кат по чудо остава непокътнат. Едва по-късно става ясно, че бомбардировачите са имали изрична заповед от Хитлер да избягват Исакиевския площад; той си е набелязал близкия хотел Астория като идеално място да отпразнува победата си с пищен банкет. След като не могат да евакуират семената, ботаниците заковават прозорците и се редуват да охраняват колекцията от плъхове и гладуващи граждани. През 900-те дни обсада 28 от служителите в института умират от глад докато бдят на пост, обградени от храна. Тези хора дават живота си, за да може семената а Вавилов и гените в тях да бъдат запазени за бъдещи поколения.

    През следващите две десетилетия е наложена пълна забрана върху практикуването на менделската генетика, а противниците на Лисенко са уволнени. През 1940г той е назначен за директор на Института по генетика – впечатляващо постижение за човек, който се съмнява в самото съществуване на гените. Влиянието му оцелява след ерата на Сталин и Хрушчов, изолирането на ДНК от клетки и откриването на двойната спираловидна структура от Уотсън и Крик. За разлика от СССР обаче, в чужбина той е възприеман по доста различен начин. На наградите на Научната академия през лятото на 1945г, Лисенко изнася реч за биологичните изследвания. За всеобщо изумление, той описва своето разбиране за сексуалното размножаване, говорейки как сперматозоидът и яйцеклетката се изяждат, а от остатъчния материал се появява потомството. Хората се споглеждат и се опитват да сдържат смеха си. На следващата година руският емигрант Теодосиус Добжански превежда някои от трудовете на Лисенко на английски, надявайки се, че отзвукът в САЩ ще е достатъчно опустошителен, за да доведе до падението на Лисенко. Този превод, обявява Добжански, е „една от най-неприятните задачи, които съм имал през живота си“.

    С натрупващата се критика и набиращото скорост антилисенско движение, късметът на Лисенко изглежда най-после привършва. През 1957г той се довършва сам с друга програма, която разбира се обещава невероятни резултати за невъзможно кратко време. Той твърди, че е разработил специален режим, който ще повиши производството на мляко толкова много, че СССР скоро ще задмине САЩ. До 1965г става ясно, че програмата му е пълен провал. Млечното производство спада от 7000 килограма на по-малко от 4500 и продължава да намалява. Репутацията на Лисенко е унищожена и той е свален от поста си в Института по генетика.

    През 1955г обаче репутацията на Вавилов се възстановява по време на процеса на десталинизация. Хрушчов посмъртно го помилва, а научните трудове с името му постепенно се връщат в библиотеките. Свободни от ограниченията на цензурата, повече от 30 книги, описващи живота и работата на Вавилов са издадени на руски през 80-те и той продължава да бъде почитан не само като брилянтен генетик, но и като мъченик на научната истина.

    От 11 банки със семена, които Вавилов създава из Съветския съюз, основната колекция в Санкт Петербург все още се пази. Тя остава една от най-големите такива в света, като 80% от семената там не се съхраняват никъде другаде. През последните няколко десетилетия институтът изпраща семена от тези забравени видове във Франция и Етиопия, където войната и индустриализацията водят до изчезване на местните видове. Във време, когато повишаващите се температури и все по-честите наводнения и горски пожари заплашват изхранването на световното население, колекцията на Вавилов ще изиграе ключова роля в спасяването бъдещите ни потомци.

    След смъртта на Лисенко през 1976г, учените вече имат свободата да се върнат към наследството на Мендел, но след близо 3 десетилетия изоставане, СССР никога повече не постига особен напредък в сферата. Също както Лисенко, с подкрепата на Сталин, вярва че пластичността на организмите ще позволи създаването на социалистическата им утопия, руснаците се опитват да мутират науката, за да я вкарат в марксисткия калъп. В крайна сметка това води до смъртта а безброй хора – не само Николай Вавилов и сина му или стотиците учени, убити заради „чистата“ им наука, но и десетки милиони, които умират от глад – научна трагедия с невъобразимо висока цена.

    Нюрнбергският процес – нацисти на съд

    През ноември 1945г, в германския град Нюрнберг, победителите от Втората световна война организират първия международен процес за военни престъпления. Изборът на града не е случаен – именно там Националсоциалистическата партия е провеждала своите ежегодни митинги.

    Адолф Хитлер смятал да превърне Нюрнберг в „партийния град“. Сега обаче много от лидерите на същата тази партия са изправени на съд, само на метри от площада, където са били аплодирани от германския народ.

    Подсъдимите са много различни. Някои, като избраника на Хитлер за негов наследник Херман Гьоринг, са били висши политици – тяхната отговорност е ясна.

    Други обаче са там, защото партийните лидери – Хайнрих Химлер, оглавявал страховитите СС, и Йозеф Гьобелс, ръководител на пропагандата – са се самоубили, вместо да се оставят да бъдат заловени и съдени. Техните заместници и подчинени са изправени на съд вместо тях. Повечето обаче са смятани, с или без основание, за ключови фигури в системата, която е въвлякла Европа във война на цената на 50 милиона човешки живота.

    Нюрнбергският процес - нацисти на съд

    Обвиненията към тях са изключително сериозни. Те са обвинени в конспирация за подклаждане на война и престъпления срещу мира, престъпления срещу човечеството (включително нововъденото престъпление геноцид) и военни престъпления като екзекуции на затворници, убийства на цивилни и т.н. Някои от обвиняемите не могат да приемат, че биха могли да бъдат осъдени за такива неща.

    Един от тях, Робърт Лей, най-известен като глава на движението Сила чрез радост, което започва производството на колите Фолксваген, се обесва в килията си няколко седмици преди началото на процесите, засрамен от обвиненията срещу него. Самоубийството на Лей е най-екстремният пример за многото начини, по които обвиняемите реагират на процесите.

    Нюрнбергският процес - нацисти на съд

    Някои отричат до последно, а други поемат пълна отговорност. Гьоринг, най-амбициозният от партията, се готви да защитава Хитлер и военната политика на Райха, вместо да признае за извършени престъпления. От друга страна Алберт Шпеер, наричан Първи архитект на Третия Райх, още от самото начало поема общата отговорност на обвиняемите за престъпленията, за които са обвинени и се опитва да се дистанцира от призрачното присъствие на Хитлер на трибунала.

    Затворник номер едно

    Херман Гьоринг е заловен малко след края на войната, заедно с много откраднати произведения на изкуството. Първоначално смята, че ще се договори със Съюзниците като най-висшия политик на Германия, но е арестуван и вкаран в затвора до началото на процесите в Нюрнберг.

    Отвсякъде погледнато е бил голяма личност. Пазачите го наричат дебел и се закачат с него. Гьоринг обаче е харизматичен, сдържан и уверен. Решен е да доминира над останалите затворници и да ги накара да последват неговия план.

    Той настоява, че всичко, което те са направили, е резултат от техния патриотизъм. Да се противопоставят на съда означава да защитят репутацията на Германия и да запазят своята лоялност към мъртвия си лидер.

    Затворник номер едно

    Със започването на процеса, Гьоринг веднага заема ролята на лидер и говорител на цялата група затворници. Когато идва негов ред да говори, той е внимателно подготвен и в първите словесни битки с главния прокурор Робърт Джаксън печели с лекота. Джаксън толкова се ядосва на интелигентните и подигравателни отговори на обвиняемия, че накрая захвърля слушалките, които носи, за да чува превода от немски и отказва да продължи.

    За обвинението доминиращата роля на Гьоринг сред затворниците се оказва голям проблем. По тази причина в средата на февруари 1946г, той е изолиран и се храни сам. Неговата изолация позволява на останалите затворници да говорят свободно помежду си и в съдебната зала. Обединеният фронт на Гьоринг се разпада.

    През дългите летни месеци, когато многократно слуша каталога от престъпления и зверства, приписан на системата, на която е служил, той става все по-неуверен. Въпреки всичко обаче запазва лоялността си към Хитлер до самия край.

    На 1 октомври 1945г Гьоринг е намерен за виновен по всички обвинения и е осъден на смърт. В нощта преди екзекуцията си, той се самоубива като поглъща цианид, скрит някъде в килията му или даден му от някой пазач.

    Алберт Шпеер

    Шпеер е точната противоположност на Гьоринг във всяко отношение. Висок, добре изглеждащ, чаровен, той впечатлява разпитващите го повече от всеки друг. Известно време дори не очаква да бъде един от големите военнопрестъпници.

    Алберт Шпеер

    Още от началото той се доказва като услужлив технократ и доброволно споделя подробна информация за германските оръжия, икономика и стратегия. Той е държан отделно от останалите затворници и е прехвърлен в Нюрнберг чак през есента, когато става ясно, че ще бъде един от съдените.

    Противно на съветите на своя адвокат, Шпеер решава да поеме своята отговорност за престъпленията на режима и да се дистанцира от Хитлер, за който открито признава, че го е държал поробен в страх.

    Когато са произнесени присъдите, Шпеер се отървава по-леко от останалите. Макар да е отговорен за масовата експлоатация на принудителен труд, той получава само 20 години затвор.

    Рудолф Хес

    Най-странният избор за подсъдим в Нюрнберг е Рудолф Хес, заместникът на Хитлер. Няма съмнение, че той е бил ключова фигура в организирането и ръководенето на партията през 20-те и 30-те години. От средата на 30-те години обаче се превръща в една в една от най-чудатите фигури в Третия Райх.

    Рудолф Хес

    През май 1941г, изнервен от оптегнатите му отношения с Хитлер и опасността от война на два фронта, Хес се качва на самолет и отива в Шотландия. Там е заловен от британците, разпитан и вкаран в специализирано лечебно заведение. Той става изключително параноичен и изпада в дълги периоди на истерична амнезия.

    В такова състояние е прехвърлен в Нюрнберг през октомври 1945г по настояване на руснаците, които са озадачени и недоверчиви относно действията на Хес във Великобритания през последните четири години.

    Седмица след началото на процесите, психиатри решават, че Хес може да бъде съден. На следващия ден той изведнъж се изправя в залата и извиква: „Паметта ми се върна!“. Запазва здрав разум за няколко седмици, но с частична загуба на паметта, след което отново изпада в пълна амнезия. Днес той би бил обявен за невменяем, но Съюзниците се тревожели за ефекта, който би имало върху обществото изкарването на Хес от процеса.

    В крайна сметка е осъден на доживотен затвор и се самоубива в затвора в Берлин през 1987г.

    Другите

    Съдените на 1 октомври 1945г в Нюрнберг са общо 23-ма. Ето ги и останалите:

    Мартин Борман Мартин Борман – секретар на партията, наследник на Хес. Осъден е на смърт за военни престъпления и престъпления срещу човечеството посмъртно.

    Умира при съмнителни обстоятелства в дните след края на войната, опитвайки се да избяга на руснаците.

    [divider]

    Карл ДьоницКарл Дьониц – водач на Кригсмарине, военноморските сили на Германия след 1943г. За кратко президент на Германия след смъртта на Хитлер. Осъден е за воденето на незаконни военни действия с подводници в разрез с Второто лондонско морско примирие, но не е наказан, защото САЩ извършват същото нарушение.

    Осъден е на 10 години затвор за панирането и провеждането на агресорски войни и военни престъпления. Освободен е на 1 октомври 1956г, след което се превръща в един от най-влиятелните политици в Германия. Умира от сърдечен удар през 1980г.

    [divider]

    Ханс Франк Ханс Франк – министър без портфейл на Райха и генерал-губернатор на Полша.

    На Нюрнбергските процеси се разкайва, но е осъден на смърт за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Вилхелм ФрикВилхелм Фрик – Вътрешен министър и имперски протектор на Бохемия и Моравия. Съавтор на Нюрнбергските закони срещу евреите в Германия.

    Осъден е на смърт за агресорски войни, военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Ханс Фриче Ханс Фриче – Популярен радио коментатор, ръководител на новинарския отдел в нацисткото Министерство на пропагандата. Прави кариера в радиото, защото гласът му е много близък до този на Гьобелс. Отговорен за контролирането на германските новини.

    Не е ясно защо присъства на процесите, най-вероятно като заместник на Гьобелс. Оправдан е по всички обвинения, защото става ясно, че не е пропагандирал за избиване на евреите и дори на два пъти се е опитал да спре публикуването на антисемитския вестник Der Stürmer.

    [divider]

    Валтер ФункВалтер Функ – райхсминистър на икономиката, наследява Шахт като ръководител на имперската банка.

    Осъден е на доживотен затвор за агресорски войни, военни престъпления и престъпления срещу човечеството, но освободен заради болест през 1957г и умира три години по-късно.

    [divider]

    Алфред ЙодълАлфред Йодъл – генерал и началник оперативен щаб. Подписва заповеди за екзекутирането на съюзнически командоси и съветски комисари. Подписва безусловната капитуалция в Реймс.

    Осъден е на смърт за участие в конспирация за извършване на престъпления срещу мира, планирането и провеждането на агресорски войни, военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946.

    [divider]

    Ернст КалтенбрунерЕрнст Калтенбрунер – най-високопоставеният лидер от СС, съден в Нюрнберг, началник на имперското управление по безопасност (РСХА) – орган обхващащ политическото разузнаване, тайната полиция (Гестапо) и криминалната полиция. Главнокомандващ айнзацгрупите – оперативно-наказателни формирования, създадени с цел масовите екзекуции на политически интелектуалци, комунисти, партизани, расови групи и лица с противообществени прояви.

    Осъден е на смърт за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Вилхелм КайтелВилхелм Кайтел – фелдмаршал, началник на Главното командване на Вермахта и министър на отбраната, известен с безусловната си лоялност към Хитлер. Подписва безброй заповеди за екзекутирането на войници и политически затворници. На Нюрнбергския процес се разкайва.

    Осъден е на смърт за участие в конспирация за извършване на престъпления срещу мира, планирането и провеждането на агресорски войни, военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946.

    [divider]

    Густав Круп фон Болен унд ХалбахГустав Круп фон Болен унд Халбах – индустриалец, изпълнителен директор на Friedrich Krupp AG. Погрешка е обвинен вместо сина си Алфред.

    Съден е на отделен процес за използването на робски труд и му се разминава смъртната присъда.

    [divider]

    Робърт ЛейРобърт Лей – глава на Германския работнически фронт.

    Самоубива се на 25 октомври 1945г, преди началото на процеса.

    [divider]

    Барон Константин фон Нойрат Барон Константин фон Нойрат – външен министър, наследник на Рибентроп.

    Осъден е по всички обвинения на 15 години затвор, но е освободен през 1954г заради заболяване. Умира две години по-късно.

    [divider]

    Франц фон ПапенФранц фон Папен – канцлер на Германия през 1932г и вицеканцлер през 1933-34г.

    Макар съден в Нюрнберг и оправдан, фон Папен е обявен за военнопрестъпник през 1947г и е осъден на 8 години работнически лагер.

    [divider]

     

    Ерих РедерЕрих Редер – главнокомандващ Кригсмарине до 1943г.

    Осъден е на доживотен затвор, но е освободен през 1955г поради заболяване. Умира през 1960г.

    [divider]

    Йоахим фон Рибентроп Йоахим фон Рибентроп – външен министър и съветник на Хитлер по външна политика.

    Признат е за виновен по всички точки на обвинението и е осъден на смърт. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Алфред РозенбергАлфред Розенберг – главен идеолог на националсоциализма, заемал редица важни длъжности в Третия Райх.

    Признат е за виновен по всички точки на обвинението и е осъден на смърт. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Фриц Заукел Фриц Заукел – ръководител на нацистката робско-работническа програма.

    Осъден е на смърт за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Ялмар ШахтЯлмар Шахт – банкер и икономист. Министър на икономиката. Признава, че е нарушил Версайския договор. Присъединява се към съпротивата срещу Хитлер, поради което е арестуван и изпратен в концлагер.

    На Нюрнбергския процес е оправдан.

    [divider]

    Балдур фон Ширах Балдур фон Ширах – ръководител на Хитлерюгенд. По време на процеса се разкайва.

    Осъден е на 20 години затвор за престъпления срещу човечеството.

    [divider]

    Артур Зайс-ИнквартАртур Зайс-Инкварт – лидер на австрийските нацисти, съдейства за Аншлуса. По време на процеса се разкайва.

    Осъден е на смърт за агресорски войни, военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Обесен е на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Юлиус ЩрайхерЮлиус Щрайхер – популярен партиен ръководител в Германия, издава вестник „Дер Щюрмер“.

    Осъден е на смърт за престъпления срещу човечеството и обесен на 16 октомври 1946г.

    [divider]

    Между 1946 и 1949г са проведени още 12 процеса в Нюрнберг, при които 142 от 185-мата подсъдими са намерени за виновни. 24 получават смъртни присъди, като от тях 11 са намалени на доживотен затвор.

    Млякото – позната храна или изненадващо загадъчна вселена – доц. Данаил Таков (ИБЕИ–БАН)

    Млякото се счита за част от здравословната диета, която набавя необходимите хранителни вещества. Казеинът е основният протеин съставлява 80% от общия протеин в млякото. А1 и А2 са два генетични типа на бета-казеиновия млечен протеин. Може би сте чували за A1 и A2 мляко? В зависимост от бета казеина, млякото има 2 варианта, а именно мляко А1 и мляко А2. Тази статия дава обективен научен поглед  за млякото А1 и А2. Крави, които произвеждат и А1, и А2 бета казеинов протеин, се наричат ​​А1 крави, а крави, които произвеждат само А2 бета казеин, се наричат ​​А2 крави. Кравите A1 са породите крави, произхождащи от САЩ, Северна Европа, Австралия. Наричат ​​ги още хибридни крави. Породите крави A1 са Jersy, Holstein Friesian, Ayrshire и British Short Horn. Кравите A2 са породи крави, които не са генетично селектирани. Кравите A2 са породите Gir, Red Sindhi, Sahiwal, Kankrej и др.

    pixabay

    Сред млекодайните крави А1 и А2 β-казеин са най-разпространените форми, които се различават съответно по аминокиселината хистидин или пролин в позиция 67 на протеиновата им структура. Полиморфизмът включват повече варианти – A3, B, C, D, E, F, H1, H2, I и G алели. Хистидинът също е на позиция 67 във варианти B, C, F и G. Интересното е, че има значителна хомология на А2 β-казеин (>90%) в други млека на бозайници, като биволско, овче и козе. Както може да се очаква, има също високо ниво на хомология на A1 β-казеин в същия вид и по-малко хомология сред други бозайници. В световен мащаб нараства интересът към алтернативния млечен продукт, наречен A2. Базирана в Нова Зеландия компания, основана през 2000г., изтъкна хипотезата, че генетичните варианти на β-казеина могат да обяснят някои здравословни проблеми, свързани с млякото, като смилаемост и диабет. Например, хипотезата допълнително предполага, че традиционното краве мляко, което съдържа A1 β-казеин, може да допринесе за отрицателни ефекти върху здравето, докато A2 β-казеин изглежда не оказва тези ефекти. Основата на тази хипотеза е, че при храносмилането А1 β-казеинът освобождава β-казоморфин-7 (BCM-7), което предизвиква каскада от събития, които увеличават възпалението и стомашно-чревния дискомфорт. Въпреки това, в оценка от 2009г. на клиничните данни за BCM-7 върху човешкото здраве, Европейската асоциация за безопасност на храните не откри връзка с предполагаемите отрицателни резултати (EFSA 2009). 

    И двете форми A1 и A2 имат аминокиселинни вариации в други позиции, като 18 (лизин за D вариант) и 93 (левцин за варианти H2 и I). Няколко публикации предполагат, че говежди А1 β-казеин, който съдържа хистидин в позиция 67, е обект на протеолитично смилане, което впоследствие произвежда седем аминокиселинни остатъка, а именно β-казоморфин-7. Едно in vitro изследване с говежди β-казеин, изложен на различни протеази, като трипсин, химотрипсин или панкреатин, показва, че са получени няколко опиоидни пептида, включително BCM-7, BCM-9, BCM-13 и BCM-21. 

    β-КАЗОМОРФИНИ (BCM)

    Думата казоморфин е извлечена от думата „caso“, което означава казеин и „морфин“ – от Морфус, гръцкия бог на съня. Тези пептиди се извличат от β-казеина в млякото и демонстрират опиоидна и фармакологична активност. Тези пептиди свързват μ-рецептори, които се намират в централната нервна система, стомашно-чревния тракт и някои имунни клетки. BCM са пептиди от 4 до 11 аминокиселини, криптирани в неактивна форма, които се освобождават по време на смилане in vivo или in vitro. Сред тях най-активни са BCM-7 и BCM-5, които представляват съответно фрагменти f60–66 и f60–64 на β-казеин. Интересното е, че в скорошна публикация се посочва, че храносмилателният продукт BCM-7 не се ограничава до A1 β-казеин, базиран на система за храносмилане ex vivo, предназначена да имитира процесите на храносмилане на протеини сред хората.

    ГЕНЕТИЧНИ ВАРИАНТИ НА β-КАЗЕИН

    β-казеинът има 209 аминокиселини и има най-малко 12 варианта на този протеин, които се различават в различни аминокиселинни позиции. Преди да се изследва влиянието на β-казоморфините в млякото, е важно да се проучи наличието и функцията на тези пептиди в човешкото мляко, които също се намират в храната за кърмачета, съдържаща казеинови хидролизати. Интересното е, че нивата на различни форми на BCM, като BCM-7 и BCM-5, се променят по време на кърмене. Най-високите концентрации на тези форми на BCM се срещат в коластрата и след това постепенно намаляват с периода на кърмене. 

    Човешкият мозък продължава да се развива от третата гестационна седмица до края на юношеството и вероятно през целия живот. По време на неврологичното развитие възникват поредица от сложни, динамични и адаптивни процеси, които допринасят за структурната и функционална организация на зрелия мозък. Тези естествени процеси са по-слаби в присъствието на говежди BCM-7, който изглежда увеличава образуването и диференциацията на астроцити. Тези клетки са най-разпространеният тип клетки в централната нервна система. В моделна система на неврогенеза и приложена към невронни стволови клетки, този процес се насърчава от присъствието на BCM-7, открит в кърмата. Също толкова интересно, човешкото мляко BCM-7 допринесе за редокс състоянието и епигенетичните модификации, които изглежда влияят на невронното развитие. Ограничен брой клинични проучвания сред хора показват, че А2 β-казеин може да се понася по-добре и да се усвоява по-добре в сравнение с А1 β-казеин. В 8-седмично кръстосано проучване сред 41 души, които сами съобщават за непоносимост към мляко, при консумацията на 750 мл мляко A1 за период от две седмици са описвани подобни нива на непоносимост, но и значителни промени в консистенцията на изпражненията и честотата на изхождане в сравнение с тези консумирали същия обем мляко А2. Няма значителни разлики в показателите за възпаление на червата между двете групи. 

    Снимка на Couleur от Pixabay 

    В друго проучване 45 възрастни, които сами съобщават за непоносимост към мляко, са участвали в двойно-сляпо, стандартизирано кръстосано изпитване 2 x 2. Те консумират 250 ml мляко A1/A2 или A2 след всяко от двете хранения за период от 14 дни. Целта на това проучване е да се сравнят храносмилателните симптоми и физиологичните маркери на възпалението. Резултатите предполагат, че консумиращите мляко А1/А2, показват по-изразени храносмилателни симптоми, свързани с непоносимост към лактоза, докато консумацията само на мляко А2 не предизвиква тези симптоми. Възпалителните маркери, IgG, IgE и др. са значително с по-ниски нива при консумиращите мляко A2. Въпреки това, само 10 от измерените 60 сравнения са значими и благоприятстват консумацията на мляко А2. В последващо проучване, 600 възрастни, които съобщават за непоносимост към лактоза и чревен дискомфорт след консумация на мляко, са приемали по 300 мл конвенционално мляко A1/A2 или мляко A2 за период от 7 дни. Резултатите на това стандартизирано, двойно-сляпо, кръстосано проучване показват, че симптомите са значително намалели след консумация на мляко А2 в сравнение с конвенционалното мляко сред абсорбиращите лактоза и тези с малабсорбция на лактоза. 

    Някои проучвания предполагат значителна връзка между приема на мляко А1 и честотата на диабет тип 1 (инсулинозависим захарен диабет, ИЗЗД). Например, публикувано през 1999 г. ретроспективно проучване (данни от 1960 г. до 1991 г.) сред деца (< 14 години) от 10 страни се показва силна корелация (r > 0,9; рангова корелация на Spearman) между консумацията на казеин A1 и честотата на ИЗЗД. Има хипотеза, че ИЗЗД е силно свързана с автоимунен феномен, който намалява броя на панкреатичните лангерхансови клетки. Това разрушаване може да се изостри с производството на антитела срещу бета-казеин. Данни от почти 1300 серума, получени от 287 пациенти с ИЗЗД, 386 техни братя и сестри, 477 техни родители и 107 души – контроли, показват, че всички участници са показали антитела срещу казеин, като с най-високи анти-казеинови А1 титри сред субектите са ИЗЗД пациентите и техните братя и сестри. Тези проучвания предполагат имунна уязвимост към определени видове протеини, като β-казеин, докато едно изследване на BCM-7 предполага, че този пептид може да потисне имунната защита чрез инхибиране на пролиферацията на лимфоцити. Този вид проучвания предполагат, че BCM са свързани със спектър от имунологични процеси, като хронични възпалителни реакции, алергия, производство на муцин, пролиферация на лимфоцити и кожни реакции. Когато се разглежда динамиката на имунната система, трябва да се отрази връзката между секрецията на слуз и вродения имунитет. 

    Опиоидните пептиди, като BCM-7, са свързани с различни физиологични разстройства; от друга страна, тези пептиди са потенциални модулатори на множество регулаторни процеси в тялото. Несъответствията в епидемиологичните данни и вариациите във функционалните свойства осигуряват интересна основа за бъдещи изследвания. Механизмите на действие и клиничното значение на тези пептиди върху развитието и стабилността на различни органни системи, като храносмилателна, полова и имунна, са сред рисковите. Разбира се, въздействието върху млечната промишленост и последващият състав и хранително качество на млечните продукти, доминирани от A2 β-казеин, създават допълнителни възможности за изследвания.

    Разлика между A1 и A2 мляко

    Ефектите върху здравето при консумацията на мляко може да зависят от породата крава, от която произхожда. В момента млякото A2 се предлага на пазара като по-здравословен избор от обикновеното мляко A1. Поддръжниците твърдят, че A2 има няколко ползи за здравето и е по-лесен за смилане от хора с непоносимост към мляко. Нарастващ брой проучвания от най-развитите страни производителки на мляко изброяват ползите от мляко А2 и рисковете за здравето, свързани с непрекъснатата консумация на мляко А1.

    Какво не е наред с млякото А1? Или какви неблагоприятни твърдения за мляко А1?

    По-голямата част от кравите, които се отглеждат в различни части на света, са тип А1. Според много изследвания е установено, че млякото, произведено от крави A1, има ефекти, подобни на опиати, водещи до развитие на леки до сериозни медицински състояния. Изследванията също така твърдят, че консумацията на мляко А1 води до неблагоприятни / вредни ефекти за здравето, изброени по-долу.

    Синдром на внезапна детска смърт (SIDS): Смъртта на бебета в ранните дни се идентифицира като синдром на внезапна детска смърт. Вместо да кърмят, някои майки избират разтворими млечни формули за своите новородени. В проучване се твърди, че високо ниво на BCM-7 прониква в кръвта, причинявайки проблеми с дишането и причина за смърт при бебета.

    Диабет тип 1: При децата консумацията на мляко А1 е фактор за развитие на диабет тип 1. Това е автоимунно заболяване, характеризиращо се с неспособност на организма да произвежда инсулин.

    Аутизъм: Аутизмът е нарушение на развитието при деца, причинено от BCM-7 съставна част в мляко A1. Проучване, проведено върху деца аутисти, открива огромно количество BCM-7 в урината, подобно на млякото, което са консумирали. Кърмените от майките си деца са нямали такива находки в урината и следователно са напълно развити деца.

    Добре ли е млякото А1 по време на бременност? Млечните продукти имат по-висока хранителна стойност, която е полезна за растежа на плода и здравето на бременната жена. Но консумацията на мляко А1 по време на бременност е вредна и може да даде път на опасни микроорганизми в тялото, излагайки майката и плодът на рискове за здравето.

    Сърдечни заболявания: Редовният прием на мляко А1 причинява коронарна болест на сърцето. Проучването също така показва голямо натрупване на мазнини, които запушват и блокират кръвоносните съдове, което води до сърдечни заболявания. Млякото A1 отговорно ли е за храносмилателните проблеми? BCM-7 е опиоиден пептид; протеинов елемент, който не се усвоява в тялото ни. Това може да доведе до лошо храносмилане и много изследвания показват, че може да доведе до различни други проблеми като стомашни неразположения, диария, газове и др.

    Сравнителни характеристики на A1 и А2 мляко

    Ползи от млякото A2

    По време на бременност: Млякото A2 съдържа елемента пролин, който пречи на BCM-7 да се абсорбира от тялото. В обикновеното мляко елементът пролин отсъства, което причинява здравословни проблеми по време на бременност и също така засяга плодът в утробата. Храносмилането може да бъде голям проблем по време на бременност и може да има неблагоприятен ефект. При изследване е установено, че след консумация на A1 или обикновеното мляко има непоносимост към лактоза, което води до развитие на неприятни симптоми като стомашни неразположения, диария, метеоризъм като храносмилателен проблем. Консумацията на мляко А2 по време на бременност не засяга здравето на майката и това на плода. Проблем със затлъстяването? Телесните мазнини и големите холестеролни отлагания са основната причина за затлъстяването. Млякото A2 е богато на витамин D и омега 3 мастни киселини, които премахват излишните телесни мазнини и холестеролни отлагания. A2 млякото е богато на коластра, която има същата хранителна стойност като майчиното мляко, необходимо за растежа на детето. Следователно, ако след раждането, майката не е в състояние да произвежда мляко или иска алтернативна възможност да кърми детето си, тя може да използва мляко А2. Млякото A2 също съдържа цереброзиди, които подобряват мозъчната сила и стронций, който повишава имунитета на тялото. След раждането може да има ситуация, при която майката не може да произвежда мляко, от което се нуждае детето. За да произвежда повече мляко по естествен път, майката може да консумира мляко А2, тъй като то увеличава производството на кърма. Освен това, човек може също да повлияе положително при мигренозно главоболие, астма, болки в ставите, проблеми със щитовидната жлеза, киселинност в стомаха, рак, като консумира мляко А2 вместо мляко А1. В заключение, всички тези проучвания трябва да бъдат продължени и задълбочени с цел цялостното разкриване на механизмите, свързани с процесите и ефектите върху здравния статус на хората в резултат от консумацията на мляко.

    автор: доц. Данаил Таков (ИБЕИ–БАН)

    Ако режимът на Хитлер е бил Третият райх кои са били първият и вторият

    Някога чудили ли сте се защо нацистката доминация над Германия е наричана „Третия райх“ и кои са били първият и вторият?

    Да започнем с това, че фразата е спомената за първи път в заглавието на книга от автора Артур Мьолер ван ден Брук през 1923г. Както може да се очаква, след като и до днес говорим за Третия райх, книгата е хит сред крайно десните в региона.

    Авторът е германски историк, който след поражението в Първата световна война размишлява върху ситуацията, в която се намира Германия и гледа на новоустановената Ваймарска република със скептицизъм – като нещо противоестествено. Той желае по-националистично решение. Революция, която да издигне германска форма на фашизъм, включваща идеи на Ницше, вместо на Маркс, която да комбинира социализъм и национализъм.

    Още по-малко ще се изненадате, че книгата му има огромно влияние върху нацистката партия – която по това време все още е в ранната си фаза. В размислите си Мьолер пророкува, че бъдеща идеална държава, обединяваща всички германци (включително Австрия) ще бъде “Drittes Reich” или „Третият райх“. По-точен превод обаче е „Трета империя“.

    Кои тогава са били предишните империи?

    Снимка на Александр Жданенко от Pixabay 

    Първият райх се отнася до средноевропейската империя, която започва с Карл Велики. На хартия тя съществува около 1000 години, до абдикирането на Франц II през 1806г малко след поражението от Наполеон в битката при Аустерлиц. Който внимава, веднага ще направи връзка с изказванията на Хитлер за „хилядолетния райх“. Именно за това става въпрос и този първи райх служи като форма на идеологическо минало.

    Тук трябва да посочим, че никой друг, освен нацистите, не нарича това „Първия райх“. Ние го наричаме Свещена римска империя.

    Тя не е типичната империя, с общ език, установена столица и протоетническа хомогенност, както при Франция или Великобритания например. Вместо това, макар империята действително да е преди всичко германска, тя включва и много италиански и славянски народи.

    Първата фаза е известна като Каролингска империя. Обхватът на Карл Велики е толкова голям, че за последно такива мащаби Европа е виждала по времето на Западната римска империя. Той дори се съюзява с папата срещу нападение от Лонгобардите. Папата – Лъв III – който по това време е толкова ядосан на Източната римска империя (Византия), че решава да се обърне към германския владетел за съюз. Накратко казано, той го коронясва за „римски император“, което е опит символично да бъде възродена Западната римска империя, в която папата играе ключова роля. Въпреки това, тогавашния историци наричат кралството „Франкска империя“, чак до 12-и век.

    Без да навлизаме в подробности, през следващите столетия империята всъщност е бегла конфедерация от различни държави, управлявани първоначално от монарх. Тези държави са на потомствени династии като династията на Саличи или Щауфен. Тази фаза започва с Отоновата династия, известна най-вече с крал Ото I, по времето на който според някои историци е началото на германската нация. Причината е, че той убеждава повечето германски князе да се обединят под неговия флаг срещу унгарците в битката при Лехфелд през 955г.

    Следващите векове, до ранния Ренесанс ,императорът постепенно губи влияние. Това се дължи до голяма степен на постоянните сблъсъци с папата, който подкопава авторитета на императора. Най-известната вражда приключва през 1077г, когато император Хайнрих VI, след като е отлъчен, отива пред двореца на папата в Каноза и моли за прошка.

    Втората причина за загубата на контрол е непокорната природа на по-малките кралства в обширната империя.

    От 13-и век нататък, титлата император вече не е наследствена. Вече се избира и отговорността за този избор се пада на важни епископи и князе, наричани князе-избиратели.

    Стигаме до 15-и век и за първи път виждаме пълното име „Свещена римска империя на германската нация“, чиято територия е концентрирана на север от Алпите, в предимно немско говорящите региони.

    Междувременно, императорът продължава да губи авторитета си. Бавното разпокъсване се засилва след 30-годишната война през 17-и век. В същото време кралството в други европейски сили като Франция и Испания се консолидира като авторитарна институция и укрепва чувството за единство или обща идентичност в тези региони.

    По времето на Карл V, империята е фатално разделена по религиозните си граници като последица от протестантската реформация. Както Волтер отбелязва саркастично, Свещената римска империя не е нито свещена, нито римска, още по-малко империя.

    В последната фаза на тази „империя“, основната власт в германския свят започва да се дели между прусите на север и австрийците на юг. В Прусия, владетелите са князете-избиратели от електората на Бранденбург, Хоенцолерните, които са провъзгласени за крале на Прусия през 1701г. Австрия е предвождана от Хабсбургите, които до края остават последните носителите на титлата император.

    Краят най-после идва в лицето на Наполеон, който помита нациите в името на революцията и с викове „долу аристокрацията“… докато в същото време малко или много самият той се опитва да стане император.

    Превъртаме още напред, когато Свещената римска империя е възприемана от нацистите като края на анархията на военачалниците и раждането на средновековна форма на германска идентичност. Силните й владетели са обожествявани, макар в някои аспекти да си имат своите проблеми. Карл Велики избива хиляди саксонци, заради опасения, че са езичници, което не е в интерес на обожаващия саксонците Хитлер.

    Въпреки всичко, романтизирайки миналото, много от старите крале като Барбароса или гореспоменатия Ото са приемани за герои от германците.

    Реликвите на тези крале се смятат за свещени и всъщност се политизират. Например известната императорска корона и други регалии от Виена, седалището на последният император от Свещената римска империя, които са донесени в Нюрнберг директно след аншлуса (превземането на Австрия) през март 1938г.

    Нюрнберг е картина на старото време, най-малкото заради средновековния си градски център и древния замък, но и заради значимостта на самия град. Той е едно от седалищата на имперския парламент (Райхстага) и една от висшите съдебни институции на Свещената римска империя. Освен това се намира почти в центъра на нацистките владения преди войната. И така Нюрнберг е избран като своеобразен център на митизирани древни и модерни германски традиции – нещо като идеологическа столица.

    Логично става и дом на най-бляскавото събитие на нацистката партия – Нюрнбергските митинги. Митингът от 1934г е заснет от Лени Рифенщал и се превръща в пропагандния филм „Триумф на волята“, от който идват голяма част от нацистките образи, които хората познават най-добре.

    Императорските реликви, донесени от Виена, са изложени по време на партийния конгрес през септември 1938г, 6 месеца след аншлуса на Австрия. Тези реликви включват и Свещеното копие – копието, с което Лонгин пронизва Христос и на което (естественo) приписват магически сили. Този, който го притежава, не може да бъде победен.

    За съжаление на нацистите, никой не е казал това на 3-та, 42-ра и 45-та пехотни дивизии, които превземат града през април 1945г, след ожесточена борба. Именно заради своята символика, Нюрнберг е избран от Съюзниците за място на процесите, при които са съдени военнопрестъпниците след войната.

    Така че, да, нацистите определено доста са се интересували от този „Първи райх“, който в крайна сметка е унищожен от Наполеон – още една причина да мразят французите.

    Това ни води до Втория райх.

    Без да задълбаваме в детайли, след бурния 19-и век, през 1871г кралят на Прусия – най-могъщата от германските държави – с помощта на генералите си и хитростта на своя канцлер, Бисмарк побеждава французите и император Наполеон III. След това, докато Париж все още е окупиран, във Версай той е обявен за кайзер или император на повечето от немскоезичните нации.

    Усещането за възраждане на Свещената римска империя витае във въздуха. Самият факт, че новата държава е кръстена „Германска империя“ говори достатъчно. Тази стара империя – свалена от французите – отново е обединена под знака на победата срещу французите и то докато са управлявани от Наполеон.

    Най-яркият пример за този символизъм е паметникът Кифхаузер, който е третият най-голям по рода си в Германия. Той изобразява спящия Барбароса, а над него крал Вилхелм I пирува като превъплъщение на пророчеството и спасител на нацията.

    pixabay.com

    Въпреки всичко това, никой до този момент не си е помислял да нарича тази империя „Втория райх“. Да, режимът прави паралели с миналото, но те се смятат за независима модерна държава. Такава, стремяща се към иновация, а не втора версия на Свещената римска империя.

    След разпадането й през 1918г обаче, мнозина си припомнят за онзи период след Наполеон, когато са унижени от външен враг и тяхната германска империя е рухнала. Така, както споменахме по-рано, хората започват да виждат периода, в който живеят, като поредното междуцарствие, период без крал. Онези, които се противопоставят на демократичната система, възлагат всичките си надежди на една бъдеща империя.

    Както казва Ван ден Брук, този „Трети райх“ ще бъде продължение на предишните два, сега и двата разглеждани като повторения на съдбата на германското единство. Този Трети райх, за разлика от Свещената римска империя или Първия райх, ще бъде наистина суверенен и ще включва всички немскоговорящи народи. Тоест в него ще са Австрия и Бохемия (която по това време е владение на Чехия).

    В нацисткия национален химн специално се споменава тази област и как Третия райх трябва да властва над тази част от света, простираща се от северна Италия (по днешна карта) до Балтика и от Нидерландия до Естония.

    Така, говорейки за Третия райх, нацистите имат предвид естественото продължение на германската история, дори сбъдването на едно пророчество. Това също така създава връзка между тях, Свещената римска империя и Германската империя. Разбира се, за щастие на всеки, включително на собствения им народ, Третия райх не успява да устои толкова дълго, колкото нацистите са се надявали. 

    Случаят със скандално горещото кафе на Макдоналдс и делото за 2,8 милиона долара

    Когато човек се изправи срещу голяма корпорация, всички подкрепят човека, който вероятно е бил прецакан от корпорацията по един или друг начин. Компании като Макдоналдс са известни с лошите си практики, но в този случай нещата не са такива, каквито си мислите.

    Някои смятат, че единственият начин да забогатеят е като въртят успешен бизнес или спечелят от тотото, но има и много хора, които трупат богатство като съдят големи компании. Случаят Стела Либек срещу Макдоналдс е доста известен през 90-те и целият свят говори за него. Дори днес мнозина твърдят, че Макдоналдс е трябвало да спечели и то с право.

    Просто едно кафе

    Снимка на Waid1995 от Pixabay

    На 27 февруари 1992г, Стела Либек е с внука си в колата му, когато решават да минат през Макдоналдс, за да си вземат нещо за хапване. За себе си тя поръчва само едно кафе, което слага между краката си, докато извади пари, за да плати на гишето за автомобили. Внукът й потегля и спира наблизо, за да може Стела да си сложи захар и сметана в кафето. Когато тя отваря капачката на чашата, разлива кафето по себе си, от което получава изгаряния 3-та степен по 16% от тялото си (предимно по краката и торса).

    Това е доста сериозно нараняване, особено за жена на 79 години. Стела прекарва 2 седмици в болницата и е подложена на множество медицински процедури. Накрая получава сметка от $13 000, без да броим цената на лекарствата, които й предписват.

    След като се възстановява, Стела решава да не се обръща към съда и вместо това просто да поиска от Макдоналдс $20 000 за разходите си. От компанията й предлагат само $800, което е крайно недостатъчно. Към края на 1992г Стела дава всичките си останали спестявания, за да наеме най-добрия адвокат и да съди Макдоналдс за това, че са й сервирали изключително горещо кафе.

    Има ли такова нещо като твърде горещо кафе?

    Делото се провежда от 8 до 17 август 1994г. Макдоналдс признава, видно и от документите по делото, че между 1982г и 1983г компанията е сключила над 700 споразумения за малко над $500 000 с хора изгорили се с кафето им. Става ясно и, че кафето с температура 88 °C предизвиква изгаряния трета степен само в рамките на 15 секунди.

    Адвокатът на Либек използва аргумента, че повечето домашни кафе машини правят кафе с температура 54°C до 60°C. Армията от адвокати на Макдоналдс отвръщат с твърдението, че всяка напитка с температура над 54°C би могла да предизвика изгаряния 3-та степен.

    От по-логична гледна точка, ако вземете гореща напитка и видите, че от нея се издига пара, чакате да изстине, преди да отпиете. Това, че Либек е разляла кафето си е на практика нейна вина и би могло да се случи дори с домашно приготвено кафе, макар че вероятно тогава щеше да съди производителя на кафе машината или дори производителя на чашата.

    Идеята е, че при температура 88°C човек има 3 секунди да се подсуши, преди да получи такива изгаряния. При 54°C разполагате с почти цяла минута.

    Честен процес?

    Кафето на Макдоналдс не може да се консумира веднага след сервиране, а трябва първо да се охлади. Либек печели делото под претекст, че Макдоналдс трябва да предупреждава клиентите си, че кафето е твърде горещо и не трябва да се пие непосредствено след сервиране.

    Тя получава $160 000 компенсаторни щети и $2,7 милиона наказателни щети. След този случай Либек става известна по целия свят. Всяка медия я обсъжда и много хора смятат, че това е било план за бързо забогатяване. Животът й обаче, макар и с толкова много пари, не става много по-добър, тъй като тя получава множество смъртни заплахи, а хората й крещят в лицето, че не заслужава тези пари.

    Дори днес много експерти от цял свят смятат, че Либек е трябвало да изгуби делото. Авторът Ранди Касингъм описва в своя книга как случаят на Либек дава началото на компенсаторната култура в съдебния свят. Съдилищата в западния свят използват термина „Наградата Стела“ за случаи, които са просто нелепи или очевидно търсещи бърза печалба.

    Инж. Чавдар Каменаров: Енергията на бъдещето вече е в ръцете на България

    Наше технологично откритие за добив на минерали от Черно море ни извежда сред лидерите на картата на световните иновации.

    Едно българско откритие е на път да доведе до революция в различни сфери на индустрията – металургия, енергетика, екология. Световното изобретение на инж. Чавдар Каменаров – „Технология за добив на Браунов газ и минерали, богати на полиметали от морска вода“ e своеобразна миннодобивна инсталация за извличане на минерали, изключително богати на полиметали, а също и за добив на питейна вода от морето. Инсталацията може и да унищожава битови отпадъци, да произвежда електрическа и топлинна енергия за бита и промишлеността по много евтин и екологично чист начин.

    Източници: https://plam.energy/ /  azbukari.org 

    Инженер Каменаров, как стигнахте до това откритие?

    През 2007 г. направих демонстрация, като подкарах една моя стара шкода с чешмяна вода, след като добих от нея Браунов газ. Не можах да дам ход на това откритие, защото срещнах големи затруднения в доставката на специални проводници с високотемпературна изолация – около 400 градуса. Реших да направя опит за добив на Браунов газ с морска вода и бях изумен от резултатите.

    Какво показаха те?

    Моите усилия бяха да добивам Браунов газ от най-масовия източник – морската вода. Тя е неограничен и неизтощаем, безкраен ресурс. При добива се получиха утайки в огромни количества. В тях има значителна концентрация на минерали, от които могат да се извличат всякакви метали. Когато ги предоставих за анализ в лаборатория и видях резултатите, останах силно изненадан: добивам едно, а получавам нещо далеч по-добро от това, което съм търсил.

    Тогава епицентърът на изследванията ми се измести в посока добив на минерални ресурси. По-късно, когато продължихме с лабораторните анализи, очаквахме да получим много по-богати утайки, получени от водата, взета от Егейско море, но се получи обратното. Най-добри резултати показа водата на Черно море. България държи в ръцете си световна иновация с огромен потенциал. Имаме невероятна възможност. Четох в „Списание 8“, че преди години американският посланик в България е направил коментар, че нямаме нужда от природен газ, след като българин е изобретил брауновия.

    Инж. Чавдар Каменаров – https://plam.energy/

    Темата за Брауновия газ, открит от българина Илия Вълков, познат на света с името Юл Браун, се дискутира широко в публичното пространство…

    Приживе варненецът Илия Вълков казва „Бог е създал първо водата и е вложил цялата си енергия в нея“. Брауновият газ вълнува горещо учените и инженерите у нас и по света от дълго време. Получава се чрез електролиза на водата, при която водородът и кислородът се разделят. Това не е нещо ново, нито сложно – електролизата е открита преди близо два века от Фарадей. Новото е, че когато двата газа след това се смесят, дори под налягане, те не експлодират, а се свързват мирно и тихо. През 1972 г. Илия Вълков патентова свой метод за електролиза. При него водородът се превръща в безопасно и неексплозивно гориво, което не се нуждае от специално съхранение, защото се употребява на момента.

    Разработва и генератор, който произвежда газ, наречен в негова чест „Браунов газ“. Той открива, че водородът и кислородът, добити в точно стехиометрично съотношение (равни пропорции на веществата – б.а.), но само при определени условия, вместо да гърмят, имплодират (навътре). Негови са думите: „По-добре буталото да се задвижва с имплозия, отколкото с експлозия. Експлозиите са унищожителни, а имплозиите са съзидателни. Това е и принципът на създаването на Вселената.”

    Илия Вълков е искал да помогне за развитието на науката и да наложи ползите от Брауновия газ в ежедневието, като е мислил за екологията на планетата – “От вода и пак на вода с чиста енергия, която може да пречисти водата, въздуха, храната, въобще света.” Брауновият газ е интелигентен и това особено много впечатлява моята партньорка в проекта Цвета Кирилова. Тя го сравнява с интелигентен разум, нарича го „разумно същество“. Например, ако насочите горелка с Браунов газ към човешка ръка, няма да я изгори, защото той пропуска „своите“, „себеподобните“, тъй като в човешкото тяло водата е около 80%. И тъй като Брауновият газ произлиза от водата, „пропуска“ и не „наранява“ всеки обект от живата природа, с водно съдържание.

    Но ако срещу него се постави една пръчка волфрам например, не просто ще я стопи. Тази избирателна способност на Брауновия газ позволява с различна температура да се обработват различни сплави, метали. Това е уникалното при него и затова откривателят му Илия Вълков – Юл Браун е бил, меко казано, полудял по него. Газът му изглеждал като някакво живо същество, което може да „мисли“, „разсъждава“ и да подхожда внимателно към живата и нежива материя.

    А какви са предимствата на разработената от вас и патентована „Технология за добив на Браунов газ и минерали, богати на полиметали от морска вода“?

    Ние стигаме по-далеч от Илия Вълков като знак на признателност към делото му и това, че България има морален дълг към този учен. Нашата патентована иновативна „Технология за добив на Браунов газ и минерали, богати на полиметали от морска вода“няма световен аналог. Тя е с уникални характеристики и при разгръщането на целия й потенциал се стига до многофункционален апарат, който успешно покрива няколко икономически, стопански и професионални области.

    Първо, тя произвежда метали от минералите, които се извличат при добиването на Браунов газ от морската вода. Освен това е производител на енергия, обезсолява морската вода и я прави чиста питейна вода. Технологията може да бъде използвана и за унищожаване на битови отпадъци и накрая да се превърне в една цялостна екологична инсталация.

    Едно от големите предимства на технологията е, че може успешно да бъде използвана за очистване на силно замърсени хвостохранилища, включително и радиоактивно заразени, да се рекултивират силно замърсените земи и почви, като на изхода отново се получава енергия. Според потребностите и нуждите на дадена индустрия могат да бъдат усилени определени качества на инсталацията. Да кажем, може да бъде поставена на брега на Африка, да пречиства морската вода и да я превръща в питейна вода. Така ще се захранват с чисти водни ресурси цели общности, които страдат от недостиг на вода.

    Може да бъдем изключително полезни в миннодобивната индустрия. Затова смятам, че човечеството е напълно готово да премине на една по-висока скорост в технологичното си познание. Както казва приятел на Цвета, потенциалът на технологията ни е все едно да стъпиш на Марс, преди да си открил огъня и колелото“, ако може да се сравни така!

    Това „интелигентно същество“ – Брауновият газ може да даде силен тласък на нещастната ни съсипана индустрия…

    Разбира се, иновацията ни не само може да я подпомогне, но да доведе до революция в индустрията. Чрез технологията ни можем да да дадем тласък на една нова стратегия за икономическо и стопанско развитие на България. Металургията например е една от най-енергоемките индустрии. Едно е да получиш минералите, а друго е да получиш метал от самия минерал.

    Ако технологията и производството останат в България, това ще изстреля икономиката ни във висините, надяваме се на диалог с институциите. Приложението на нашата технология решава три основни проблема на конвенционалните системи: изразходването на природните ресурсите, замърсяването на околната среда и намаляването цената на енергията.

    Излиза, че не е необходимо да се копае земята, за да се добиват метали?

    Когато се открие едно природно находище, то се разработва. Хвърлят се огромни инвестиции да се правят подземни галерии за укрепване, обезопасяване, обезводняване… В началото то дава добри резултати, защото има високо съдържание на някакъв елемент – желязо, хром или нещо друго. Но с течение на експлоатацията концентрацията на елемента все повече намалява, рудникът се запечатва и се търси ново находище. Докато при нашата иновативна и изцяло екологична Технология за добив на Браунов газ и минерали, богати на полиметали от морска вода, параметрите са непроменяеми с течение на времето, защото източникът е неограничен и не се изтощава – морската, океанска вода.

    Има ли значение къде в българската акватория на Черно море ще се добиват минерали?

    Не, разликите в съдържанието на минерали в различни участъци на нашата черноморска акватория са толкова минимални, че няма значение къде точно ще работи инсталацията. За нас най-ценната вода е Черно море. Правил съм опити и в акваторията на Егейско море и очакванията ми бяха да получа много по-добри резултати. Оказа се точно обратното – нашата акватория е много по-добра, независимо че солеността на Егейско море е много по-висока.

    Къде може да работи тази пилотна инсталация, на брега или в морето?

    Мобилна е, на колела. Работи на открито, компактна е като размери – 2 м на 2 м. Споменах, че с технологията може да се очистват и хвостохранилищата, включително и заразена радиоактивна вода, а на изхода излиза като питейна вода, а всички разтворени радиоактивни минерали могат да се ползват отново. Публично известно е, че Брауновият газ е единственият газ, с който може да се неутрализират радиоактивните отпадъци от ядрените реактори. Сега те се загробват дълбоко под земята в бетонни саркофази и цялата тази зона става необитаема в рамките на 100 хиляди години. При обработка с Браунов газ за няколко минути радиоактивността изчезва.

    Когато се прави по-голяма, промишлена инсталация по нашата технология, най-удачно е да е на морския бряг, а още по-хубаво е да е на някой пустинен скалист необитаем бряг. Иначе това е абсолютно чиста технология, няма никакви вредни отпадъци. А пък ако не се изгаря Брауновият газ, който ще се получава, около тази инсталация трябва да има само санаториуми.

    Защо?

    Защото инсталацията ще произвежда кислород в огромни количества и въздухът ще е пречистен.

    В същото време големи мощни корпорации изграждат цели плаващи градове в акваториите си за добив на минерали, дупчат морското дъно. Това не е ли пагубно за морската флора и фауна?

    Срещу тези плаващи градове има яростна съпротива от всички екологични организации по света. Те влагат милиарди средства в използването на роботи, които да слязат до морското дъно на дълбочина, на която човек не би оцелял – 6000 м, при налягане от 600 атмосфери. Технологията им е такава, че роботите изгребват всичките конкрети от морското дъно. Тези буци роботите ги разбиват и превръщат в гъста водна емулсия, която с мощни помпи се качва на повърхността. Там с мощни сепаратори се отделят утайките, механичните примеси, а остатъчната вода се връща в морето.

    После цялата тази зона става мъртва зона. Измират всички живи организми. Светът незабавно трябва да преодолее този ужасяващ екологичен проблем. Ако не го направи, прогнозите за бъдещето на планетата Земя са апокалиптични.

    Не очаквате ли същата яростна съпротива от тези предприемачи, след като предлагате евтина и екологично чиста технология?

    Не, точно обратното, ние ще им бъдем изключително полезни. Очакваме те вместо да влагат милиарди в тези плаващи градове, да премахнат 3 нули от разходите си, и ще направят същото проучване с нашата инсталация. Разходите са в зависимост от това, с каква мощност и с каква големина ще бъде инсталацията. Но при едни и същи мощности, при нашата инсталация инвестициите са многократно по-малки. Да не говорим, че при тях енергията, която се влага, по никакъв начин не се регенерира. Докато при нашата технология енергията се регенерира.

    Вашата партньорка в проекта Цвета Кирилова публикува интересната теза, че близка до тази технология е била позната на нашите предци още в древността, по време на развитието на Варненската Черноморска цивилизация. Какво мислите по въпроса?

    Да, защо не? Говорихме дълго с Цвета по тази тема, абсолютно я подкрепям. Разбира се, засега е само хипотеза. Тя от години се интересува от древната история на България. Известно е, че във Варненския халколитен некропол е открито най-старото злато в света. Преди Черноморския потоп по тези земи е имало процъфтяваща цивилизация, с огромно познание, която се е занимавала с наука и култура и е предала това знание на следващите поколения.

    Намерените във Варненския халколитен некропол накити от злато и други метали са изработени по начин, напълно непознат за съвременните занаятчии. Наскоро Цвета ми показа интервю на доц. Христо Смоленов за Потопа в Черно море, за тайните на Варненския некропол. В него той казва, че нашите предци от Варненската цивилизация са доставяли мед и злато за своите ювелирни творби от областта на днешна Стара Загора.

    Според хипотезата на Цвета Кирилова, възможно е подобна на откритата от нас технология за добив на Браунов газ и метали да е била добре известна на тези просветени умове. Според нея няма логика такива изкусни майстори, които за изработката на накити и други предмети от бита, са използвали уникална технология, пък да са добивали и пренасяли злато и мед от далечни земи. Напълно е възможно точно на бреговете на Черно море те да са развивали златодобив, металобработване и ювелирна индустрия, като са извличали златото от морето на метри разстояние от домовете си, превръщайки цивилизацията Варна в ковачница на знание, умения и култура. Днес България може да постигне своя Златен век отново и да вдигне икономиката си на крака.

    Цвета е прочела също, че според Херодот в района пък на днешния Созопол, заселен от тракийското племе –  скирмиади, популярни в древността като опитни рудари, се поддържали търговски връзки с целия Егейски свят. Контактите им с Мала Азия са били на много високо ниво, търгували са с древногръцкия град на западния бряг на Мала Азия –  Милет. Не случайно като наследство от културата на траките – скирмиади Аполония-Созопол успява да запази независимостта си и по-времето на военните кампании на Филип II Македонски и на Александър Велики.

    Траките са били многобройни племена, населяващи огромен ареал в Югоизточна Европа, големи части от полуостров Мала Азия, а и доста по на север от устието на р. Дунав. Те са участвали и в Троянската война, но това не подлежи на съмнение, защото Омир го е описал, вярно само чрез устни предания, но те са се предавали през поколенията.

    И така, само ние, Българите, които сме дали Просвещение на Европа, можем да развием богатството, което имаме като „Златна иновативна акция“, за да превърнем България дори в по-красива и успешна от Швейцария.

    Известно е от популярната археология, че при проучване на пирамидите е установено, че древните хора в Египет са ползвали примитивен, но ефективен начин за добив на електрическа енергия чрез галванични елементи, от рода на медна и желязна пръчка, потопени в оцетна киселина, дават галванична връзка и е възможно да се произведе ток от няколко волта.

    Има артефакти в същите пирамиди, от където може да се заключи, че същите древни „инженери“ за добивали и изкуствена светлина от тези галванични елементи, в резултат на което са могли да нанесат редица, и то сложни рисунки по стените с изобразяване на цели митологични или от ежедневието сцени. Защо тогава да не е възможно нашите праотци от нашия черноморски бряг по някакъв начин да не са добивали така популярния днес Браунов газ, по някаква тяхна си технология, в резултат на което са извличали някои ценни метали, като например мед, злато и др. подобни.

    И днес ние, съвременниците, да считаме че сме направили кой знае какво откритие, след като същото е правено преди около 6-7000 г. пр. н.е. от нашите праотци, живели в крайбрежната зона на сладководното тогава езеро, наречено днес Черно море? Така че не е за пренебрегване и такава хипотеза, че тези технологии, които считаме днес за много добри, едва ли не гениални, да са били известни на древните хора от преди 6-7000 години пр.н.е.

    От патриотизъм ли оставате в България?

    Не става въпрос само за патриотизъм, това ми е в кръвта. За всичко, свързано с изследванията ми, досега съм бъркал в собствения си джоб. Имаме ли финансиране, започваме да правим тези инсталации. Очакваме предприемчиви хора с възможности да оценят значението на откритието и безкрайните възможности, които то предлага, и да инвестират в него. Създали сме технологичния стартъп „Плам Енерджи“, чиято основна цел е веднага да реализира поредица от научни открития. Много бързо ще превърнем разработките си в печеливш бизнес, каквото е мотото на компанията ни – „Надграждаме света с наука“ – Start Upgrading the world with science и така превръщаме науката в бизнес.

    Роденият в Пловдив инж. Чавдар Каменаров завършва Транспортния факултет към Техническия университет в София, специалност машинен инженер, и 2-годишна специализация в металургията. Оглавявал е много производствени предприятия. Близо 40 години се занимава и с научна работа, има над 30 изобретения и много научни публикации. През последните 15 години се занимава с проучване, изследване и разработване на нови възобновяеми източници на енергия, свързани с получаване на Браунов газ от сладководни водоеми и морска вода.

    Източници: https://plam.energy/ /  azbukari.org   Текст: Боряна Антимова

    Прочети повече: https://plam.energy/category/statii/

    https://www.facebook.com/www.plam.energy/

    Кой е бил мъжът с желязната маска?

    Мъжът с желязната маска е историческа енигма от 18-и век. Роден около 1658г, той е затворник, обитавал някои от най-строгите затвори във Франция през целия си живот. Но през всичкото това време самоличността му остава скрита зад маска. Има няколко теории кой може да е бил този мъж, но само няколко са останали вероятни до днес.

    Реплика на Желязната маска от филма. Източник: https://www.youtube.com/watch?v=hEg0PO-TcWc

    Мъжът е затворен първо в Пинероло през 1681г. От там той е местен от един затвор в друг, винаги при строга охрана, докато накрая не се озовава в Бастилията, където издъхва. Гробът му носи името Мархиоли, а възрастта му е посочена като „около 45“. Но спекулациите за истинското име и произхода му започват много преди смъртта му. Документи от Бастилията проследяват историята на мъжа и са търсени от стотици хора, искащи да разберат истината. Множество писатели се захващат с мистерията на скритото лице, но всички предлагат различни отговори. Но защо самоличността му е такава тайна и как не е разкрита?

    Едно от първите споменавания на Желязната маска е в книгата „Тайни спомени, които да служат на историята на Персия“ от анонимен автор. В нея се разкриват факти, които тогава не са известни на всеки, но в последствие подклажда полемика, която отеква до днес.

    Луи XIV е имал законен син на име Луи и незаконен такъв на име Жафер (граф Вермандоа). Според историята, мъжът с маската е именно Жафер. При скандал между двамата братя веднъж Жафер удря Луи – престъпление, наказващо се със смърт при нормални обстоятелства. След много размисли обаче, кралят решава да изпрати сина си в армията, където сред случаите на чума инсценират смъртта му. Жафер е изпратен на остров Света Маргарита с доживотна присъда в пълна тайна, докато светът го оплаква.

    За да не го разпознаят, Жафер трябва да носи маска пред пазачите и готвача, който му носи храната. Грижата за него е поверена на един командир, който знае самоличността му и има заповеди да убие всеки, който разкрие тайната. Когато командирът е повишен в управник на Бастилията, Жафер е преместен заедно с него.

    В тази история обаче има много несъответствия. Например, събитията по времето на Луи XIV съвпадат с тези в историята. Но неговият син Луи е роден през 1661г, а писмените доказателства за затварянето на Жафер (едно писмо), датират от 1691г. Писмото е написано когато Жафер вече е прекарал 20 години в затвора, поради което времето не съвпада с годината на раждането му.

    По-късно Волтер обаче описва поредица от събития, като използва тази теория за основа. Затворникът първоначално носел само черна кадифена маска. Именно Волтер е този, който описва желязна маска, позволяваща на затворника да се храни, без да я сваля. Едно нещо е различно в неговата версия на историята: затворникът не е синът, а братът близнак на Луи XIV. Освен подробно физическо описание, Волтер добавя и подробности, които е получил от лекаря в Бастилията. Въпросният преглеждал затворника много пъти, но само езика и тялото му – никога не виждал лицето му.

    Волтер отбелязва обаче, че по времето, когато затворникът е изпратен на о-в Света Маргарита, няма новини за каквато и да е важна личност, изчезнала от политическия живот.

    През 1745г излиза нова теория, според която мъжът е чужденец благородник и баща на Луи XIV. Друг историк, Франсоа Жозеф Лагранж-Шансел, по-късно споделя, че затворникът всъщност е бил дук дьо Бофорт, както е разбрал по времето на собствения си престой на острова. Дук дьо Бофорт нанася много поражения на кралския флот по време на службата си при Луи XIV, докато уж не умира на бойното поле в Кандия. Тялото му обаче така и не е открито – факт, който съвпада с историята на Лагранж.

    Желязната маска става популярен герой и в литературата. Александър Дюма представя затворника в книгата си „Виконт дьо Бражелон“ като брата близнак на краля, точно както описва Волтер.

    През годините всички тези теории са отхвърляни поради множеството усложнения и несъответствия в тях. Днес преобладава версията, че Желязната маска е бил прислужник. Чии прислужник, никой не знае. Според Пол Сонино, той е бил прислужник на кардинал Мазарини, първият министър на Франция, който натрупва богатството си като мами кралското семейство от поколения. Клетникът знаел всичките му схеми и си отворил устата в неподходящ момент, поради което го затворили.

    През 2021г историците посочиха, че прислужникът всъщност е по-вероятно да е бил на Хенриета-Анна Стюарт. Той едва не компрометирал отношенията между Луи XIV и Чарлз II в деликатно време по време на преговорите срещу Холандската република. През юли 1669г Луи рязко се отдръпва от Хенриета, макар преди това двамата да са много близки и това не остава незабелязано.

    Има още много кандидати за личността зад желязната маска – Д‘Артанаян, Никола Фуке, син на Ана Австрийска, син на Чарлз II, италиански дипломат и други.

    Във всеки случай все още остават много въпроси без отговор и никой не може да каже със сигурност кой е бил този загадъчен мъж… Ако изобщо е съществувал. Дали става въпрос за мрежа от политически игри и лична вендета или всичко е просто слухове и градски легенди?

    Махабат Макбара – мавзолей като никой друг

    В Джунагад, Гуджарат, сливането на културни влияния в Индия се проявява под формата на малко известен паметник. Махабат Макбара – епично изглеждащ мавзолей от 19-и век – се издига на място, което някога е било ничия земя. От невероятни резби до спираловидни стълбища, всеки елемент от сградата е уникален пример от различен архитектурен стил. Въпреки величието му обаче, много малко хора знаят за мавзолея, още по-малко пък за историята му.

    Photo: Gopikapadia/Wikimedia

    Историята на Махабат Макбара

    Лобното място на владетелите от династия Джунагад, Махабат Макбар е издигнат над останките на благородника Бахадудинбай Хасаинбай. Махабат Кан II започва изграждането на мавзолея през 1878г, но Бахадур Кан III го завършва през 1892г. През тези четири години елементи на европейска, готическа и индо-ислямска архитектура си намират място в дизайна. Скоро Махабат Макбара се превръща в уникален пример за микс от влияния.

    Photo: Dhairyapambhar/Wikimedia

    Местоположението на мавзолея му придава още повече чар. Когато Индия става британски протекторат през 1808г, колонизаторите разделят Сауращра на 100 щата. Джунагат е един от тях. Това, което днес е старият град на Джунагат обаче, тогава остава извън тези щати и е неутрална територия. Точно там е изграден монументът.

    Photo: Evgeni Zotov/Flickr

    През 1947г Британска Индия се разцепва и Махабат Кан III настоява Джунагад да премине към Пакистан. Но общественото недоволство и политическия натиск принуждават Махабат да избяга сам в Пакистан и Джунагад се влива в индийската територия.

    Индо-ислямски куполи са кацнали върху този забележителен монумент, който продължава да стои на прашен път насред града. Високите кули се държат от сребърни колони и панорамни прозорци – елементи, характерни за европейския стил. Джамията Джама Масджид, издигната до мавзолея прилича на Тадж Махал и е доста необичайна. Всяко от четирите минарета на джамията разполага със спираловидно стълбище около него. Това доста напомня на готическата архитектура.

    Photo: Gsuruchi06/Wikimedia

    В днешна Индия Махабат Макбара е под закрилата на държавата, но мавзолеят е оцелял най-вече благодарение на щедростта на неговия създател. Той е заделил годишен бюджет, който се раздава на местните, за да поддържат мавзолея.

    Photo: Saurabh Chatterjee/Flickr
    Photo: Saurabh Chatterjee/Flickr

    10 вида със странни способности

    Досега всеки трябва да е разбрал, че природата е пълна с чудатости, но въпреки това тя продължава да ни изненадва с невероятни факти, които понякога звучат твърде невероятно.

    Чудати мишки

    Една мишка може да се провре през дупка с размерите на грахово зърно. През летните месеци мишките обикновено живеят отвън и това ги устройва. Но когато застудее, започват да търсят топлина в нашите домове.

    pexels.com

    Поради меките си черепи те могат да проникнат през много малки дупки. Щом влязат, започват да гризат буквално всичко, включително бетон, желязо и пластмаса, за да поддържат постоянно растящите си зъби.

    Противно на популярното схващане, мишките не обичат сирене, но го похапват понякога. Могат да скачат на височина до 45см и да пълзят вертикално или с главата надолу. Ако се притеснявате, че в къщата ви може да има мишки, проверете за дупки. Ако един химикал може да премине през дупката, значи е достатъчно голяма и за мишка.

    Квадратни очи

    Всички знаем, че зениците са кръгли, тъй като такива ги виждаме навсякъде около нас, но при козите те са хоризонтални процепи, почти квадратни, когато се разширят. Това дава на козите зрение на 320-340 градуса, което означава, че могат да виждат почти всичко около себе си, без да движат главата си. Човекът има зрително поле от 160-210 градуса.

    pexels.com

    Освен това, животните с квадратни зеници могат да виждат по-добре през нощта, защото зениците им са по-големи и могат да се затварят по-добре през деня, за да ограничават светлината. Октоподите също имат такива зеници.

    Слепи коне

    pexels.com

    Конят има значително широко зрително поле (както и най-големите очи сред сухоземните животни), като може да вижда на цели 350 градуса. Проблемът е, че има две слепи точки: първата е директно пред него а другата е директно зад него. Що се отнася до детайлите, конете не разпознават червения цвят и имат зрение 20/33 (при човекът е 20/20).

    Болни плъхове

    Плъховете не могат да повръщат или да се оригват, защото имат ограничаваща стена в двата си стомаха и не могат да контролират диафрагмата си. Тази способност липсва също при морските свинчета и зайците.

    pexels.com

    Това прави плъховете особено уязвими при отравяне. Поради тази причина те често отхапват малко от храната, за да видят дали ще им стане лошо (не могат да повръщат, но могат да се чувстват сякаш им се иска да можеха). Ако не усетят нищо, тогава се заемат да изядат всичко.

    Горила горила горила

    Научното име на горилата е „gorilla gorilla gorilla“. Първо, нека да поясним: това е името на определен вид горила – западна низинна горила (каквато обикновено виждаме в зоопарка).

    pexels.com

    По някаква причина горилата е останала с това странно име. Но дори и други видове имат подобна съдба – gorilla gorilla diehli, gorilla beringei beringei или пък gorilla beringei graueri.

    Убийствени лебеди

    Следващият път, когато храните красиви лебеди и ви се прииска да погалите някой по гърба – недейте. Лебедите много агресивно пазят малките си и използват невероятно силните си криле, за да отблъскват кучета (и понякога хора).

    pexels.com

    Размахът на крилете им е около 2.5м. През 2001г млад мъж в Ирландия влиза в схватка с лебед, след като се опитва да го провокира и се сдобива със счупен крак. На следващата година пък лебед чупи ръката на друг човек.

    Крехки паяци

    Първо, освен ако не сте алергични към отровата на тарантулата, тя е напълно безобидна за хората (макар ухапването да е болезнено). Някои тарантули могат и да изстрелват власинки от краката си, които пробиват човешката кожа и предизвикват неприятни усещания.

    pexels.com

    По-интересното обаче е, че тарантулите имат външен скелет, също като раците. Те свалят този скелет редовно, обикновено като лежат обърнати по гръб (когато го правят, по-добре да стоите настрана, защото нападат поради уязвимата си поза). Понеже външният скелет е доста крехък, ако пуснете една тарантула от малка височина, тя ще се счупи и ще умре.

    Откачена подправка

    Индийското орехче е халюциноген, който често се използва като подправка в кухнята. Но също така е отрова и може да ви убие доста брутално с няколко доста ужасяващи странични ефекта.

    pexels.com

    Поглъщането на 2 грама индийско орехче ще ви накара да се чувствате сякаш сте взели амфетамини, но също така че предизвика гадене, треска и главоболие. При 7.5 грама се проявяват спазми, а при 10 грама – халюцинации. Изяждането на цяло индийско орехче води до психоза, при която човек усеща объркване, обреченост и раздразнение. Има два документирани смъртни случая от натравяне с индийско орехче.

    Движещи се растения

    Телеграфното растение (или още танцуващо растение) е тропически вид, обикновено откриващ се в Азия и Южния Пасифик. Растението има невероятната способност да тръска листата си (които се въртят около оста си и се мърдат нагоре и надолу).

    commons.wikimedia.org

    Има още няколко други вида, способни на резки движения, но това е най-странното и най-малко известното. Когато говорим за „резки“ движения, трябва да поясним, че в света на растенията това не означава супер бързи, а по-скоро видими за човешкото око.

    Пареща атака

    flickr.com

    Бръмбарът бомбардировач притежава уникална способност – при заплаха той може бързо да изстрелва врящи химикали от коремчето си… до 70 пъти. Течността е комбинация от водороден пероксид и хидрохинони, които се свързват и предизвикват химична реакция. Смъртоносна е за малки насекоми и животни, а за хората може да бъде доста болезнена.

     

    Цинцинат – римският диктатор, който два пъти се отказва от върховната власт

    Пренасяме се във времето на Древен Рим, където ще се запознаем с човек на име Цинцинат. Неговите принципи по отношение на политическа етика не само очертават политическия живот за поколения напред, но и се превръщат в същината на демократичното мислене.

    Луций Квинкций Цинцинат е роден в семейство на аристократи, вероятно около 519г.пр.Хр, през последните години на римската монархия. Това означава, че е от първото поколение, израснало в рамките на наскоро създадения експеримент, наречен Римска република.

    През 460-те години Рим се тресе от недоволство, като основният проблем идва от плебеите – онези граждани, които не принадлежат към аристокрацията. При един по-сериозен сблъсък, един от двамата действащи консули, Публий Валерий Попликола, е убит. Цинцинат се издига до поста на негов заместник благодарение на система, подобна на тази, която позволява вицепрезидента да замести президента.

    Така Цинцинат влиза във висшата власт в Рим. Вместо да направи всичко по силите си, за да се вкопчи в поста си и да не го изпуска като мнозина други, той в крайна сметка избира да се върне към нормалния си живот. Това е необичайно по множество причини. Преди всичко, той не се отказва защото му писва от политика. Дори напротив – занимава се много дейно с проблемите на дневен ред и заема силна позиция срещу исканията на плебеите за промени в конституцията, които да ограничат властта на консулите.

    wikimedia.org

    Още повече, по това време той е закъсал финансово заради глоба, която трябва да плати, след като синът му е трябвало да се изправи пред съда, но вместо това напуска града и се скрива. Накрая Цинцинат трябва да плати доста пари, поради което продава къщата си и се мести да живее в малка ферма край река Тибър. Така, когато се отказва от властта, той се връща не към живота на богат бивш политик, а към живота на обикновен фермер.

    След като не използва позицията си, за да гради политическа кариера, да натрупа богатство или да окаже влияние, за да върне сина си, съгражданите му започват да го уважават.

    Но това е едва началото на историята. Две години по-късно, около 458г.пр.Хр, Рим отново е на ръба, когато еквите приближават със своята армия и нанасят поражение на едната консулска армия, докато другата е твърде далеч.

    В отговор на надвисналата заплаха, сенатът решава да избере диктатор, което по онова време е титла, предоставяна от сената на човек за 6 месеца, с която му се дава върховна власт. След края на тези 6 месеца, властта отново се връща в сената. Това позволява на назначения диктатор да действа свободно, без да иска разрешение или да чака воденето на продължителни дебати.

    Естествено, човекът за тази позиция трябва да бъде не само изключително способен, но и такъв, на който да се има доверие, че ще се откаже доброволно от властта в края на мандата си. Така сенатът избира Цинцинат.

    Историкът Ливий описва сцената. Група сенатори приближават фермата, където работи Цинцинат. Той ги поздравява и пита дали всичко е наред. „Нещата могат да се подобрят както за теб, така и за страната“ – отговарят те и го молят да сложи официалната си сенаторска тога, преди да продължат разговора. След това го уведомяват за решението си, обявяват го за диктатор и го водят в Рим.

    Цинцинат веднага се захваща за работа. Мобилизира армията, обсажда врага в битката при Алгид и се завръща като победител в Рим – всичко това само за две седмици.

    След този огромен успех всички врати са отворени за него, особено имайки предвид, че по конституция може да остане на власт още пет месеца и половина. Въпреки това, след като пристига обратно в Рим, Цинцинат веднага сдава властта и се връща във фермата си.

    Два пъти има възможност да използва позицията си за собствено облагодетелстване и два пъти избира да не го прави и да си тръгне. Но това не е всичко.

    19 години по-късно, през 439г.пр.Хр, Цинцинат вече е на 80 години и отново е избран за диктатор – този път, за да се справи с вътрешна интрига, след като богатият плебей Мелий се опитва чрез парите си да стане консул и дори цар. Всичко приключва със смъртта на амбициозния плебей и за пореден път, след като си свършва работата за по-малко от месец, Цинцинат бърза да си тръгне.

    Както може да се очаква от всичко това, действията на Цинцинат като върховен водач превръщат името му в нарицателно за граждански дълг, смирение и скромност. И до днес животът му служи като пример как се действа в името на по-доброто бъдеще.

    За да разберем колко значими са тези действия, трябва да погледнем по-мащабно и да разгледаме периода, в който се случват.

    Статуя на Цинцинат в Синсинати, Охайо. wikipedia.org

    През онези години системата „република“ е нещо съвсем ново и за външния наблюдател прилича на някакъв странен тип олигархия. Още повече, с изключение на някои първоначални реакции от етруските точно след основаването на републиката, системата, според която градът се управлява сам, все още не е изпробвана. Напълно разбираемо е, че при първият удобен момент градът ще се върне към предишното си управление и ще върне царя. Присъствието на уважаван и харизматичен водач като Цинцинат лесно е можело да бъде катализатора, който да сложи край на експеримента – само е трябвало да се изкуши от властта. Той обаче не се поддава… два пъти.

    Любопитно: 8 очарователни животни, за които не сте чували

    Кученца, котенца, зайчета… Има толкова много очарователни животинки на света, че няма как да ги погалим всичките.

    Но стандартните пухести топки са просто върха на айсберга. Има едни позабравени и малко известни сладури, които едва ли сте чували.

    1. Ли пика – Тяншански сеносъбирач

    wikimedia.org

    Ли пика (дори името му звучи очарователно) е малък бозайник, обитаващ планините на северозападен Китай. Родственик е на заека и това си личи – като малко зайче с кръгли уши е.

    Видът е от същото семейство, което включва и обикновения сеносъбирач. И двата вида са прелестни, но тук сме включили ли пика, защото е много рядък. И става все по-рядък. Тези сладки животинчета са застрашени от изчезване и учените изчисляват, че в природата са останали по-малко от 1000 индивида.

    2. Торбест бандикут

    flickr.com

    Сигурно сте се досетили – идва от Австралия, така че не е изненадващо, че изглежда странно. Но тези дълги заешки уши и дългата опашка му придават много симпатичен вид.

    Баиндикътът е торбесто животно, което броди из северозападна Австралия и се храни с всичко, което открие – от плодове до буболечки и дребни животни.

    Интересен факт е, че бандикутът не пие вода. Получава всичките необходими течности от храната си.

    3. Пясъчна котка

    flickr.com

    Ако сте виждали снимка на пясъчна котка, вероятно ви е приличала на нечие малко котенце. Но това всъщност си е диво животно.

    Пясъчните котки обитават пустините на Африка, Близкия Изток и Централна Азия. Достигат до 50см дължина (без да броим дългата опашка), но пропорциите и козината им ги прави да изглеждат като котенца.

    Също като бандикута, пясъчната котка не пие вода. Местните хора в пустинята Сахара казват, че обичат да се прокрадват в дворовете им нощно време, за да опитат от камилското мляко.

    4. Сибирска летяща катерица

    wikimedia.org

    Ако има твар, заслужаваща да носи прякора „топка козина“, то това е сибирската летяща катерица. Просто я погледнете!

    Добрата новина е, че за да видите това чудо в природата, дори не е нужно да ходите до Сибир. Въпреки името си, тази катерица се е установила също в Естония, Финландия и Латвия.

    5. Джербоа

    wikimedia.org

    Макар това същество да е на практика беззащитно, също така е изключителен сладур.

    Дербоата живее в пустинните региони от Африка до Азия, споделяйки част от хабитата на пясъчната котка. Прилича на миниатюрно кенгуру, но с много големи уши и дълга опашка.

    6. Слонска земеровка

    flickr.com

    Само гледайте тази муцуна! Слонската земеровка прилича на мишка, но всъщност не е гризач. Кръстена е така – за ничия изненада – заради дългата си муцунка.

    Различни видове слонски земеровки с вариращи носове обитават пясъчните и скални региони в южните части на Африка. Те са едни от най-бързите дребни животни на света и достигат скорост от 28км/ч. Освен това разполагат с доста голям мозък… поне за същество с размера на мишка.

    7. Плащоносещ броненосец

    flickr.com

    Този приятел се нарича още розов приказен броненосец, с което грабва наградата за най-сладко име на животно. Но най-малкият броненосец в света има и други козове.

    Малко прилича на мармот, който си е сложил броня. 10-сантиметровата твар обитава централните региони на Аржентина и прекарва дните си под земята, а през нощта излиза да похапне насекоми.

    8. Земен вълк

    flickr.com

    Завършваме със земния вълк, който се шири от източна до южна Африка. Въпреки името и външния си вид, всъщност принадлежи към семейството на хиените.

    За разлика от добре познатите му съименници, земният вълк е доста шашав и странен, но и сладък. Освен това се храни с насекоми, а не с мръвка.