През 1066 г. херцогът на Нормандия Вилхелм слиза на английския бряг, разбива англосаксонската армия и е провъзгласен за новия крал на страната. След норманското завладяване в Англия се формира централизирана държава, чиито основни черти са класическият феодализъм и военно-феодалната система. Тези характеристики се затвърдили още повече при сина на Вилхелм Завоевателя, Хенри I (упр. 1100-1135). При него кралската власт станала практически неограничена. 

Главният проблем на Хенри била ситуацията с наследяването на трона. Той бил голям женкар, имал много синове, но почти всички от тях се смятали за незаконородени (според различни оценки, любовниците му родили до 25 момчета). Единственият общопризнат наследник на баща си, Вилхелм, умрял трагично през 1120 г. – принцът се удавил при корабокрушение в Ламанша, след което в Англия се разразила династична криза.           

 Най-напред Хенри I приближил към трона своя племенник Стефан (син на сестра му Адел). След това, през 1125 г., в Лондон се завърнала дъщерята на краля Матилда, чийто съпруг, императорът на Свещената Римска империя Хенри V (1086-1125), бил починал. Нейните привържениците дори продължавали да наричат ​​Матилда императрица Мод. Кралят признал дъщеря си за своя наследница, а след него и аристокрацията положила клетва за вярност към нея.

Постепенно обаче Матилда загубила голяма част от тази подкрепа. Първо, тя се омъжила за Анжуйския граф Жофроа (Готфрид) Плантагенет. В Англия висшите благородници били предимно нормани. Те възприели с неприязън сватбата с Жофроа, когото смятали за враг; не ги зарадвала и новината за раждането в този брак на кралски внук, също Хенри. Второ, Матилда била известна със своя труден характер: характерните й черти били надменност и високомерие.                      

През 1135 г. Хенри I умрял и сътресенията започнали веднага. Племенникът на краля, Стефан, пристигнал в Англия от френските си владения и заявил правата си върху короната – макар да бил обещал на покойния си вуйчо да не пречи на Матилда и сина й Хенри. Стефан дори намерил вратичка, чрез която да оправдае нарушаването на клетвата си. Въпросът бил, че съпругата на Хенри I и майка на Матилда, която също се наричала Матилда, преди женитбата си била дала обет да стане монахиня. След като се оженил за нея, кралят се отнасял към обета като към формалност, и тогава никой от съветниците не смеел да му противоречи. Сега и Хенри I, и съпругата му били мъртви – а прагматичният Стефан с радост започнал да рови в миналото. Монашеският обет, според неговото тълкуване, направил новата кралица Матилда и нейния син Хенрих Плантагенет незаконородени.

Стефан се обърнал към папа Инокентий II, който го признал за крал. Нещо повече, новият монарх бил приет с удоволствие както от поданиците, така и от феодалите, които не искали да се подчиняват на анжуйците от обкръжението на Матилда – заклети врагове на норманите още от времето, когато те били във Франция. Стефан завладял хазната, спокойно се коронясал, а брат му – епископ на Уинчестър, осигурил подкрепата на папата в Рим. През цялото това време Матилда се намирала във Франция.

Първоначално всички харесвали Стефан, който обаче също допуснал грешки. Той довел със себе си армия от фламандски наемници. За да успокои англо-норманските аристократи и да ги принуди да затворят очи за нарушената клетва за вярност към Матилда, новият владетел предоставил на феодалите харта с всякакви привилегии. Бароните получили право да съдят, да секат монети, да събират данъци, да строят замъци. Само за няколко години в Англия се появили повече от хиляда укрепени замъка, които се превърнали в крепости на нестабилността и своеволието. Феодалите, които получили власт на своя територия, се разделили на два лагера. Някои подкрепяли Стефан, други – Матилда, въпреки, че в действителност всеки се ръководел само от лични интереси и заставал на онази страна, която му гарантирала повече облаги и власт. Така започнала пълномащабна гражданска война.          

През 1139 г. Матилда пристигнала в Англия. Стефан я затворил под стража, но веднага допуснал втора голяма грешка: направил благороден жест и под честна дума я освободил. Матилда тутакси избягала при графа на Глостър, Робърт – неин полубрат, един от извънбрачните синове на Хенри I. Робърт станал главната фигура в метежа. Някои от феодалите открито се присъединили към фракцията срещу Стефан, други барони просто се биели помежду си, като пълнели джобовете си и увеличавали собствените си владения. Матилда в това време получила още един важен съюзник – своя вуйчо, шотландския крал Давид.

През 1141 г., след поражение в една от битките, Стефан бил пленен. Матилда не повторила неговата грешка и не го освободила. Тя влязла в Лондон и нейните поддръжници я обявили за кралица. Но верните на Стефан лондончани се разбунтували и кралицата била принудена да бяга от столицата. Междувременно, една вярна на Стефан армия обсадила Уинчестър и пленила Робърт Глостърски.

Ситуацията била разрешена чрез размяната на двамата ключови пленника – но след освобождаването на Стефан и Робърт гражданската война станала още по-ожесточена и безсмислена. Страната се разделила по следния начин: западът бил за Матилда, югоизтокът подкрепял Стефан. Феодалите разграбвали взаимно именията един на друг, опустошавали стопанствата, обливали Англия в кръв.    

През 1147 г. Робърт Глостърски умрял, а две години по-късно Матилда просто махнала с ръка, зарязала Англия и се завърнала при съпруга си Жофроа, който междувременно бил присъединил Нормандия към своите френски владения. Така Стефан останал без Нормандия, но запазил Англия. Въпреки това, той си останал слаб крал, феодалите не се съобразявали с него и продължавали да искат нови привилегии. И все пак изглеждало, че конфликтът между Матилда и Стефан е приключил. 

Тази илюзия се разрушила, когато пораснал Хенри Плантагенет. Младият мъж, който наследил от баща си Жофроа значителна част от Франция, заявил правата си върху английския престол и през 1153 г. извършил десант с армия на острова. Стефан се съпротивлявал кратко. Последната капка в горчивата чаша за него била внезапната смърт на сина му и наследник Евстахий (Юстас). Противниците се договорили: Стефан ще остане крал, но негов наследник ще бъде Хенри.          

По това време монархът вече бил на около 60 години – впечатляваща възраст за Средновековието. Той починал само няколко месеца по-късно. Както било договорено, Хенри II станал крал, полагайки началото на династията Плантагенет.

Благодарение на наследството и успешния си брак с прочутата Елеонора Аквитанска, младият мъж установил властта си не само над Англия, но и над северната, западната и югозападната част на Франция. Неговите владения се простирали от границата с Шотландия на север чак до Пиренеите на юг.

Той намалил привилегиите на феодалите, които лекомисленият Стефан раздавал наляво-надясно, и започнал усилена политика на централизация на държавата. Плантагенетите останали в историята като една от най-забележителните английски кралски династии.

Още от детството си Уилям Адамс свързал своята съдба с мореплаването. На 12-годишна възраст го взели за чирак в лондонска корабостроителница. След като изучил корабостроенето, Адамс се записал в кралския флот и попаднал на служба при легендарния пират Френсис Дрейк. Под негово ръководство участвал във войната с Испания, завършила с поражението на Непобедимата армада през 1588 г. Сетне последвали експедиции в отвъдморски страни – от африканското крайбрежие до арктическите морета.                

Като щурман Адамс си сътрудничи с холандците и плавал на техни кораби. Такова било и съдбоносното за него пътуване до Япония, което започнало през 1598 г. и имало търговска цел. Маршрутът минавал през Атлантическия океан, заобикалял Южна Америка и излизал в Тихия океан. Плаването продължило година и половина и било крайно изморително. Само един от петте кораба на търговската експедиция стигнал до Япония. 

Но първите европейци, достигнали Страната на изгряващото слънце през 1542 г., били не холандци – а португалци. Именно португалските йезуити, които проповядвали на остров Кюсю, убедили местните власти, че холандският кораб „Лифде“ („Милосърдие“) с 24 членове на екипажа е пиратски. Португалците се опасявали от засилването на влиянието на европейските си конкуренти, и настроили цялата японска администрация срещу чужденците. През пролетта на 1600 г. бъдещият шогун Йеясу Токугава изпратил екипажа на „Лифде“ в затвора.

В началото на ХVІІ век португалският бил единственият европейски език, овладян от японските дипломати. Когато затворените моряци трябвало да избират кого да изпратят до шогуна за преговори, единственият им вариант бил Уилям Адамс – само щурманът говорел португалски.

При срещата англичанинът направил дълбоко впечатление на Токугава. Той решил да отложи екзекуцията на пришълците и дори поканил Адамс още няколко пъти на гости, като го разпитвал за науките, търговията, географията и историята на Европа.

Изпитанието на моряците в затвора продължило месец. Накрая Токугава ги освободил, но им забранил да се връщат отново в Япония. Велможата направил Адамс свой съветник, като му дал имение, селяни и титлата самурай. Заедно със статуса на японски феодал той получил и ново име – Миура Анджин. Също така бил удостоен със званието „хатамото“ („знаменосец“), а на герба му по личното указание на Токугава било изобразено оръдие. В Япония до ден-днешен помнят англичанина под това име.

Такава съдба сполетяла и втория помощник на кораба – Ян Йостен ван Лоденщайн, който също бил задържан в Япония и получил името Яйосу.

В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шогуна. За съдбата на останалите членове на експедицията нищо не се знае. Ван Лоденщайн също станал съветник на Токугава, главно по външно-политически и търговски въпроси – той бил и главният, който подтикнал японците да забранят християнството в Япония и да започнат жестоки, кървави преследвания на японските християни.

Англичанинът акуратно изпълнявал задълженията си, но Токугава така и не го пуснал да се завърне в Европа. Там останало семейството на Адамс – жена и дъщеря. С помощта на европейски търговци, които посещавали Япония, той дори успявал да изпраща пари на семейството си до 1613 г. След време Адамс се оженил за японка и имал две деца от нея – Джоузеф и Сюзън. Общо Миура Анджин живял в Япония 20 години.

При Иеясу Токугава Адамс станал влиятелен и богат човек. Позицията на чужденеца се разклатила едва след смъртта на шогуна през 1605 г. Новият владетел, Хидетада Токугава, не бил толкова благоразположен към съветника. Въпреки това Адамс спокойно изживял времето, отредено му от природата, и починал в мир през 1620 г., на 55-годишна възраст. Мореплавателят разделил наследството си между своите две семейства – японското и английското.

През XX век му издигнали паметник в град Хирадо. В Токио пък има „Квартал на щурмана“, кръстен на Уилям Адамс. През 1965 г. жителите на Хирадо пренесли няколко камъка от гроба на съпругата му-англичанка на неговия гроб.

Ван Лоденщайн загинал при корабокрушение на завръщане в Япония от Батавия (дн. Джакарта в Индонезия) през 1623 г.            

Така през 1609 г., благодарение на съдействието на Миура Анджин и Яйосу, холандците получили от шогуна правото да търгуват във всички пристанища на страната. Също така им било позволено да построят търговски пункт (фактория) на остров Хирадо. Времето обаче показало, че тези дипломатически успехи били напразни. Още през 1630-те години Япония напълно се затворила за чужденци и обявила политика на самоизолация, която продължила чак до 1868 г.

Съдбата на Уилям Адамс вдъхновила Джеймс Клавел за прочутия му роман „Шогун“, по който е сниман сериал с Ричард Чембърлейн в главната роля.

Австро-турската война от 1663-1664 г. започнала с нахлуването на турската армия в Трансилвания. Безпомощен пред нашествието, трансилванският княз Йоан Кемени избягал във Виена да търси австрийска подкрепа. Австрийският император Леополд I, който не желаел Трансилвания да бъде завладяна от Османската империя, обявил война на Турция.

През 1663 г. турска армия от 100 хиляди души под командването на великия везир Фазил Ахмед Кьопрюлю нахлула в Хабсбургска Унгария, и септември месец, поради груба грешка на коменданта Адам Форгах, превзела силната крепост Нове Замки (в дн. Словакия). Срещу огромната турска сила се изправили само 12 хиляди души под командването на Раймунд (Раймондо) Монтекуколи и 15 хилядна унгарско-хърватска армия начело с Николай Зрински.

Още през януари 1663 г. император Леополд I, осъзнавайки, че собствените му войски не са достатъчни за победа, свикал Имперския парламент, като призовал германските и европейските монарси за помощ „срещу неверниците“ – и успял да получи положителен отклик. Отчайващата ситуация принудила императора да приеме помощ дори от своите заклети врагове – протестантските германски принцове и Франция. „Кралят-слънце“ Людовик XIV изпратил корпус от 6000 души, воден от Жан дьо Колини-Салини. В състава му влизал знаменитият военачалник принц Людовик II дьо Бурбон-Конде.

Като цяло, християнската армия се събирала бавно, но турците дали време на врага си, понеже били заети с битки в Славония и Южна Унгария срещу унгарско-хърватската армия на Николай Зрински. Едва през лятото на 1664 г. турските войски тръгнали към Виена. Монтекуколи с армията си се укрепил на брега на река Раба близо до Сенготхардското абатство (да не се бърка унгарският град Сентготхард с прохода Сен Готар в Швейцария).

Силите на християнската армия се състоели от следните части: Хабсбургската монархия (де факто – Австрия): 5000 пехотинци и 5900 конници; Свещената Римска империя (фактически – Германия): 6 200 пехотинци и 1200 конници; Франция: 3500 пехотинци и 1750 конници; Рейнска лига (около 50 малки немски княжества в района на река Рейн): 600 пехотинци, 300 конници. Допълнително имало неголеми дружини хърватска кавалерия, унгарски пехотни части, отряди на Савойското херцогство и др.  

Данните за числеността на турската армия са противоречиви. Според някои източници те били 50-60 хиляди. Според други, само редовните османски сили – еничарите и спахиите, наброявали около 60 000 души, освен това турците имали 60-90 хиляди души нередовна войска: башибозук и обозни части. Силите в количествено отношение били твърде неравни. Ала против турците стоял Раймунд (Раймондо) Монтекуколи (1609-1680), един от най-забележителните пълководци на ХVІІ век, теоретик и практик на военното дело. Той бил генералисимус, австрийски военачалник от италиански произход. Монтекуколи прехванал турската армия в момента, когато тя се опитвала да премине река Раба – но разединението сред командирите силно затруднявало управлението на разнородните християнски войски.

На 1 август авангардът на турската армия все пак успял да премине реката близо до абатството и изтласкал австрийците от реката.

В това време все пак Монтекуколи успял да убеди Колини – предводителя на французите, и Баденския маркграф Леополд-Вилхелм – командващия имперските сили, да обединят армията под неговото върховно ръководство и да атакуват турските части, които точно в този момент се прегрупирвали след пресичането на реката.

Мощната атаката на християните била напълно неочаквана за турците, сред които се било създало впечатление, че подир отстъплението на съюзниците остава малко до крайната победа. Напълно объркани, те се втурнали обратно към реката и навлезли в нея, за да се прехвърлят на отсрещния бряг при основните си сили. Това се оказало фатално – значителен брой от тях се издавили при бягството. Картината била ужасяваща, реката била покрита с плаващи турски трупове. Това въздействало психически върху Фазил Ахмед паша. Въпреки, че имал на разположение боеспособни части, които все още не били прекосявали река Раба, паниката и хаосът сред авангарда го накарали да отстъпи.     

Загубите на турците били значителни: между 16 и 22 хиляди съсечени и издавени. Положението допълнително се влошавало от факта, че били унищожени най-добрите и боеспособни части. Загубите на християнските съюзници варират от 2 до 6 хиляди, най-вече сред имперския контингент.

Принц Конде записал в дневника си: „Сред неверниците избухна паника. Тежките дрехи затрудняваха плуването им. Тези, които умееха да плуват, давеха онези, които не можеха. Все пак мнозина доплуваха до отсрещния бряг, но или не можеха да го изкачат, или бяха разстрелвани от френските стрелци, щом изпълзяваха върху него. Така най-напред загиваха онези, които стигаха до брега, изкачваха се нагоре и ставаха лесни мишени. Клането беше страшно; много малко турци стигнаха живи до другия бряг“. 

Въпреки, че мнозина в Европа, особено хърватските и унгарски благородници, очаквали Хабсбургите да преминат в контранастъпление след победата и да освободят хърватските и унгарските земи, императорът предпочел да сключи мир.

Причината била следната. Леополд се страхувал, че французите, които били само временни съюзници, в случай на продължаване на войната на унгарска територия, ще убедят унгарските и хърватските благородници да се разбунтуват срещу австрийското управление.

В резултат недоволството от позорния мир довело до вътрешната дестабилизация на австрийската империя. Заговорът на висшите благородници – магнатите, който в Унгария бил оглавен от Ференц I Ракоци, а в Хърватия от Петър Зрински и Фран Кръсто Франкопан, бил разкрит, но нанесъл значителни щети на вътрешния мир и на единството на държавата на Хабсбургите.      

Обаче, независимо от политическите интриги, значението на победата при Сентготхард било изключително голямо. Чрез нея Монтекуколи спрял турския натиск срещу монархията на Хабсбургите за 20 години и позволил на австрийците да се подготвят за решителна война с османците.

А след великата победа срещу турците при Виена през 1683 г. Австрия се превърнала в най-могъщата сила в Централна Европа.