Когато човек се изправи срещу голяма корпорация, всички подкрепят човека, който вероятно е бил прецакан от корпорацията по един или друг начин. Компании като Макдоналдс са известни с лошите си практики, но в този случай нещата не са такива, каквито си мислите.

Някои смятат, че единственият начин да забогатеят е като въртят успешен бизнес или спечелят от тотото, но има и много хора, които трупат богатство като съдят големи компании. Случаят Стела Либек срещу Макдоналдс е доста известен през 90-те и целият свят говори за него. Дори днес мнозина твърдят, че Макдоналдс е трябвало да спечели и то с право.

Просто едно кафе

На 27 февруари 1992г, Стела Либек е с внука си в колата му, когато решават да минат през Макдоналдс, за да си вземат нещо за хапване. За себе си тя поръчва само едно кафе, което слага между краката си, докато извади пари, за да плати на гишето за автомобили. Внукът й потегля и спира наблизо, за да може Стела да си сложи захар и сметана в кафето. Когато тя отваря капачката на чашата, разлива кафето по себе си, от което получава изгаряния 3-та степен по 16% от тялото си (предимно по краката и торса).

Това е доста сериозно нараняване, особено за жена на 79 години. Стела прекарва 2 седмици в болницата и е подложена на множество медицински процедури. Накрая получава сметка от $13 000, без да броим цената на лекарствата, които й предписват.

След като се възстановява, Стела решава да не се обръща към съда и вместо това просто да поиска от Макдоналдс $20 000 за разходите си. От компанията й предлагат само $800, което е крайно недостатъчно. Към края на 1992г Стела дава всичките си останали спестявания, за да наеме най-добрия адвокат и да съди Макдоналдс за това, че са й сервирали изключително горещо кафе.

Има ли такова нещо като твърде горещо кафе?

Делото се провежда от 8 до 17 август 1994г. Макдоналдс признава, видно и от документите по делото, че между 1982г и 1983г компанията е сключила над 700 споразумения за малко над $500 000 с хора изгорили се с кафето им. Става ясно и, че кафето с температура 88 °C предизвиква изгаряния трета степен само в рамките на 15 секунди.

Адвокатът на Либек използва аргумента, че повечето домашни кафе машини правят кафе с температура 54°C до 60°C. Армията от адвокати на Макдоналдс отвръщат с твърдението, че всяка напитка с температура над 54°C би могла да предизвика изгаряния 3-та степен.

От по-логична гледна точка, ако вземете гореща напитка и видите, че от нея се издига пара, чакате да изстине, преди да отпиете. Това, че Либек е разляла кафето си е на практика нейна вина и би могло да се случи дори с домашно приготвено кафе, макар че вероятно тогава щеше да съди производителя на кафе машината или дори производителя на чашата.

Идеята е, че при температура 88°C човек има 3 секунди да се подсуши, преди да получи такива изгаряния. При 54°C разполагате с почти цяла минута.

Честен процес?

Кафето на Макдоналдс не може да се консумира веднага след сервиране, а трябва първо да се охлади. Либек печели делото под претекст, че Макдоналдс трябва да предупреждава клиентите си, че кафето е твърде горещо и не трябва да се пие непосредствено след сервиране.

Тя получава $160 000 компенсаторни щети и $2,7 милиона наказателни щети. След този случай Либек става известна по целия свят. Всяка медия я обсъжда и много хора смятат, че това е било план за бързо забогатяване. Животът й обаче, макар и с толкова много пари, не става много по-добър, тъй като тя получава множество смъртни заплахи, а хората й крещят в лицето, че не заслужава тези пари.

Дори днес много експерти от цял свят смятат, че Либек е трябвало да изгуби делото. Авторът Ранди Касингъм описва в своя книга как случаят на Либек дава началото на компенсаторната култура в съдебния свят. Съдилищата в западния свят използват термина „Наградата Стела“ за случаи, които са просто нелепи или очевидно търсещи бърза печалба.

Мъжът с желязната маска е историческа енигма от 18-и век. Роден около 1658г, той е затворник, обитавал някои от най-строгите затвори във Франция през целия си живот. Но през всичкото това време самоличността му остава скрита зад маска. Има няколко теории кой може да е бил този мъж, но само няколко са останали вероятни до днес.

Мъжът е затворен първо в Пинероло през 1681г. От там той е местен от един затвор в друг, винаги при строга охрана, докато накрая не се озовава в Бастилията, където издъхва. Гробът му носи името Мархиоли, а възрастта му е посочена като „около 45“. Но спекулациите за истинското име и произхода му започват много преди смъртта му. Документи от Бастилията проследяват историята на мъжа и са търсени от стотици хора, искащи да разберат истината. Множество писатели се захващат с мистерията на скритото лице, но всички предлагат различни отговори. Но защо самоличността му е такава тайна и как не е разкрита?

Едно от първите споменавания на Желязната маска е в книгата „Тайни спомени, които да служат на историята на Персия“ от анонимен автор. В нея се разкриват факти, които тогава не са известни на всеки, но в последствие подклажда полемика, която отеква до днес.

Луи XIV е имал законен син на име Луи и незаконен такъв на име Жафер (граф Вермандоа). Според историята, мъжът с маската е именно Жафер. При скандал между двамата братя веднъж Жафер удря Луи – престъпление, наказващо се със смърт при нормални обстоятелства. След много размисли обаче, кралят решава да изпрати сина си в армията, където сред случаите на чума инсценират смъртта му. Жафер е изпратен на остров Света Маргарита с доживотна присъда в пълна тайна, докато светът го оплаква.

За да не го разпознаят, Жафер трябва да носи маска пред пазачите и готвача, който му носи храната. Грижата за него е поверена на един командир, който знае самоличността му и има заповеди да убие всеки, който разкрие тайната. Когато командирът е повишен в управник на Бастилията, Жафер е преместен заедно с него.

В тази история обаче има много несъответствия. Например, събитията по времето на Луи XIV съвпадат с тези в историята. Но неговият син Луи е роден през 1661г, а писмените доказателства за затварянето на Жафер (едно писмо), датират от 1691г. Писмото е написано когато Жафер вече е прекарал 20 години в затвора, поради което времето не съвпада с годината на раждането му.

По-късно Волтер обаче описва поредица от събития, като използва тази теория за основа. Затворникът първоначално носел само черна кадифена маска. Именно Волтер е този, който описва желязна маска, позволяваща на затворника да се храни, без да я сваля. Едно нещо е различно в неговата версия на историята: затворникът не е синът, а братът близнак на Луи XIV. Освен подробно физическо описание, Волтер добавя и подробности, които е получил от лекаря в Бастилията. Въпросният преглеждал затворника много пъти, но само езика и тялото му – никога не виждал лицето му.

Волтер отбелязва обаче, че по времето, когато затворникът е изпратен на о-в Света Маргарита, няма новини за каквато и да е важна личност, изчезнала от политическия живот.

През 1745г излиза нова теория, според която мъжът е чужденец благородник и баща на Луи XIV. Друг историк, Франсоа Жозеф Лагранж-Шансел, по-късно споделя, че затворникът всъщност е бил дук дьо Бофорт, както е разбрал по времето на собствения си престой на острова. Дук дьо Бофорт нанася много поражения на кралския флот по време на службата си при Луи XIV, докато уж не умира на бойното поле в Кандия. Тялото му обаче така и не е открито – факт, който съвпада с историята на Лагранж.

Желязната маска става популярен герой и в литературата. Александър Дюма представя затворника в книгата си „Виконт дьо Бражелон“ като брата близнак на краля, точно както описва Волтер.

През годините всички тези теории са отхвърляни поради множеството усложнения и несъответствия в тях. Днес преобладава версията, че Желязната маска е бил прислужник. Чии прислужник, никой не знае. Според Пол Сонино, той е бил прислужник на кардинал Мазарини, първият министър на Франция, който натрупва богатството си като мами кралското семейство от поколения. Клетникът знаел всичките му схеми и си отворил устата в неподходящ момент, поради което го затворили.

През 2021г историците посочиха, че прислужникът всъщност е по-вероятно да е бил на Хенриета-Анна Стюарт. Той едва не компрометирал отношенията между Луи XIV и Чарлз II в деликатно време по време на преговорите срещу Холандската република. През юли 1669г Луи рязко се отдръпва от Хенриета, макар преди това двамата да са много близки и това не остава незабелязано.

Има още много кандидати за личността зад желязната маска – Д‘Артанаян, Никола Фуке, син на Ана Австрийска, син на Чарлз II, италиански дипломат и други.

Във всеки случай все още остават много въпроси без отговор и никой не може да каже със сигурност кой е бил този загадъчен мъж… Ако изобщо е съществувал. Дали става въпрос за мрежа от политически игри и лична вендета или всичко е просто слухове и градски легенди?

В началото на Средновековието, през VІ век, никому не идвало наум за някакви „новости“ в кухнята.

Заедно с падането на Западната Римска империя в упадък се озовала и кулинарията. Дивите варварски племена, които разкъсали империята, нямали никакви традиции в това отношение. Традициите щели да се появят с течение на времето. Засега творческото отношение към менюто се стимулирало само от глада. Например, в Галия пекли хляб от брашно от гроздови семки и лешников цвят. В брашното добавяли стрита сушена папрат, обикновена ливадна трева и др. Там, където отчаянието довеждало хората до краен предел, готвели супа от мишки или насекоми; отравянията били често явление. Ала след няколко века ситуацията се подобрила и не само кралете, но и обикновените европейци започнали да търсят вкусово разнообразие.                     

Менюто в Древния Рим се състояло предимно от зърнени култури (каши, питки), бобови, зехтин, вино, зеленчуци и млечни продукти (особено сирене); месо се консумирало рядко. Гърците се хранели по подобен начин. Върху трапезите на благородниците се появявали и доста изискани ястия – макар и също вегетариански. Обаче сред околните варвари домашните животни, ловът и риболовът (тоест, млякото и месото), били от първостепенно значение.

Средновековна Европа наследила както варварски (келтски и германски), така и гръко-римски хранителни навици: културата на месото и културата на хляба. Двата продукта станали незаменими на юг и на север. Това е първата характеристика на Средновековието, която сме наследили до ден-днешен.

Истинското пристрастяване към месото обаче е характерно за Средното и Късното Средновековие. Към ХІІІ век, когато гладуването било вече твърде рядко явление, особено в Южна Европа, дори обикновените граждани започнали да консумират месо в изобилие. Според Рикобалдо от Ферара, по това време италианците „ядат прясно месо само три пъти седмично; за обяд готвят месо със зеленчуци, а за вечеря сервират същото месо студено“. На пръв поглед, 3 пъти мръвки седмично хич не е зле – но в края на ХІІІ век това вече се смятало за недостатъчно, един вид за полуглад.

Ала консумацията на месо постепенно се увеличавала. Според някои сведения през ХV век в Германия гражданите със средни и високи доходи консумирали средно 100 кг месо на година на глава от населението. (За сравнение – в България през „рекордната“ в това отношение 2010 г. консумацията на прясно месо беше 32 кг, а на преработено – 15 кг, общо 47 кг.).

Същата тенденция се наблюдавала в Полша, Швеция, Франция, Англия и Холандия. В Южна Европа и в селата на Северна ядяли по-малко месо, но, така или иначе, много повече, отколкото в Новото време, когато демографският растеж и продължителните войни предизвикали недостиг.          

Месото, разбира се, е скучно да се яде просто така, без нищо, което да украси и разнообрази вкуса му – и тук помогнала търговията със страните от Изтока. 

„Пикантна лудост“. Така историкът Фернан Бродел нарича кулинарното нововъведение от ХІІІ и по-късните векове – подправките. Те постепенно се разпространяват от Х до ХІ век, а през ХІІІ-ти се появяват и първите готварски книги: средновековният човек вече търсел не просто засищане на глада, а и удоволствие. Дотогава в средновековния  Рим почти нямало други подправки, освен черен пипер. Но вече в Италия, Германия, Англия, Каталония и Франция се търсели джинджифил, канела, индийско орехче, шафран, карамфил и т. н.

Историкът М. Монтарини е категоричен: лъжа е популярното вярване, че подправките са били използвани за маскиране на лошата миризма на застояло месо или за запазването му. Готвачите на богатите нямало как да сложат развалено месо на масата – в онези времена ешафодът, дръвникът и брадвата функционирали доста бързо и без особено замисляне, за да се осмелявал някой на подобна волност. Храната била обилно ръсена с подправки, за да стане месото по-вкусно. Освен това, в градовете возели не просто месо, а жив добитък, който се колел пред очите на клиента – нямало време продуктите да се развалят.

От подправки също така се правели малки бонбони – смятало се, че те спомагат за по-доброто усвояване на храната.

Пайове. Пайовете и пирожките през Средновековието стават широко разпространени из цяла Европа. Античността почти не ги познавала (само на императорски римски пир можело да напълнят огромен пай с живи птици – но това е елемент от шоу, а не храна).

Готвачите достигнали голямо умение и изобретателност. Пълнежите на пайовете можели да задоволят всеки вкус – риба, месо, зеленчуци, сирене, яйца и билки, бутер, микс от различни пълнежи… В градовете, където работели много пекарни и закусвални, пайовете станали ежедневна храна, удобна за транспортиране и консумация извън дома. Лазанята, измислена по онова време в Италия, също може да се нарече вид пай, лишен от тестеното си обрамчване. 

Макароните. Строго погледнато, сушените тестени изделия или „пастата“, както наричат в Италия макароните, юфката и спагетите, не е средновековно изобретение – както в Китай, така и в Средиземноморието, юфката се появила още в древността. Но започнали да я сушат именно през Средновековието. Този лек продукт има дълъг срок на годност и може лесно да служи като храна по време на пътуване, подходящ е и за търговия. Още през ХІІ век в Италия се появяват доста големи центрове за производство на сушени тестени изделия – „паста“. В продължение на няколко века такива възникват в Сицилия, Лигурия, Апулия и други региони, а ХІV век и във Франция, Англия, Северна Европа. Тогава готвачите вече приготвяли макарони (къса паста), спагети (дълга паста), плоска (за лазаня) и пълнена (равиоли). 

Захар. Тя заела своето място в кулинарията вече в края на Средновековието, през ХІV-ХV век. Отначало я смятали за лекарство и можело да се купи само от аптекарите, но след това влязла в ежедневната кухня. Готварските книги на Италия, Испания и Англия от онова време включват рецепти за приготвяне на сладкиши, основни ястия и напитки, използващи захар – например захарни бонбони, захаросани плодове, захарни бульони и пайове, подсладено греяно вино (глинтвайн). 

Бира и спиртни напитки. Античността познавала виното, сайдера (нискоалкохолно ябълково вино) и брагата (филтрирани и пречистени джибри). През Средновековието към брагата започнали да добавят хмел и се получила светла, лека бира, която става много популярна след ХІІІ-ХІV в., особено в географски ширини, където не се прави почти никакво вино (например, в Скандинавия).

Приблизително по същото време европейците изобретили и „твърдите“ спиртни напитки. Дестилационните казани се появили още в древността (сред египтяните, гърците или римляните – не е известно със сигурност), но тогава били използвани за получаване на живак и сяра. През ХІІ век средновековните естествоизпитатели за пръв път решили да охладят серпантината и да дестилират виното – така в Италия получили първият винен спирт. Наричали го „огнена вода“ или aqua vitae – „жива вода“. Към ХV век започват да го консумират не само като обезболяващо лекарство, но и просто в таверните – за удоволствие. 

Не е лесно да се определи кой точно и кога е направил първия коняк или водка. За водката поне е сигурно, че, колкото и странно да звучи, това не се е случило в Русия – там за пръв път я внесли от Дания през ХVІ век.

През 1334 г. във Франция дестилирали винен спирт (тогава от него започнали да правят коняк), в края на ХV век се появили джинът и уискито, през 1520-1522 г. германските алхимици за пръв път изготвили шнапс – Branntwein („огнено вино“).

А после започнали всевъзможни експерименти със суровини и техники за дестилация, които осигурили днешното алкохолно многообразие.

За всичко това: благодарим ти, Средновековие!

През ХVІІ век възниква мистично учение, наречено Розенкройцерство, по името на създателя Християн Розенкройц. Известно е още като Братството на розата и кръста. Такъв е и символът на самата организация – Орденът на розенкройцерите. 

Това е тайно общество, достъпно само за отбрани и посветени хора. Членове на този орден са добре известни имена от средите на писателите – Пърси Шели, Гьоте, Алистър Кроули, Хорхе Борхес и други. Според някои изследователи розенкройцерите, които са поставили началото на това учение, са оцелели рицари тамплиери, което би означавало, че началото на организацията е поставена много преди ХVІІ век.

Защо до този момент те не са били известни и какво се е случило, за да научи светът за тях тогава?

Според някои критици на учението Християн Розенкройц е напълно измислен персонаж. Негови последователи обаче твърдят, че е реална личност. На младини той предприел пътуване до Сирия, Египет и Мароко, за да получи просвещение в различни мистерии. След завръщането си решил да разпространи просветлението, което получил, сред хората в Европа. Той обаче срещнал неразбиране и открита съпротива. Затова се завърнал в родината си Германия, където разгръща идеите си и основава тайното общество.

Обществото на Розенкройцерите

Обществото на розенкройцерите решава да се разкрие пред света, когато 120 години след смъртта на Розенкройц един брат от ордена открива гробницата му. Този факт се приема като знак, че розенкройцерите трябва да просветят жадните за познание хора, по-точно тези, които са стигнали в своето духовно развитие до стъпало, което ги прави достойни за познанието. Те заявяват, че държат ключа към тайно знание, което да доведе обществото до нова ера в развитието му.

Знакът на обществото съставен от кръст с роза е символ, използван от най-дълбока древност в историята на всички световни религии. От друга страна тези две думи са включени в самото име на основателя- Розенкройц.

Като основна цел на тайното общество се приписва идеята за нов световен ред. Той трябва да бъде постигнат чрез двете главни движения на времето – реформацията и напредъка на научната мисъл. Според учението си, хората членуващи в тази организация развиват своите физически, умствени и духовни способности.

Учат се да разбират връзката, която съществува между всички хора, космоса и законите, които ги управляват. Те приемат Бог като изначален, независимо от конкретното название. Според учението, щом принадлежите към техния свят, вие ставате пазител на собствения си живот и стремежът ви е съвършенството, постигнато чрез познание за законите, управляващи физическия свят, както и загадките на умственото и духовното.

Розенкройцерите днес

И днес това учение има своите последователи, най-вече в САЩ. При тях духът е водещ и се набляга на неговата еволюция. Тялото е само инструмент, който се сменя, така че да служи най-добре на нуждите на духа.

„Лесно е да се управляват другите. Трудно е да наложиш послушание на самия себе си“, гласи една от истините на космогонията на розенкройцерите.

Висшите членове на розенкройцерите са неизвестни. Смята се, че са изключително влиятелни и богати хора. Може би някои от тях дори присъстват в световните правителства. Организацията е много тайнствена и тепърва ще има много разкрития около нея.

Днес всеки един човек може да стане член на официалната розенкройцерска организация дори on- line!

В статията е използвана информация от сайта: sanovnik.bg