Във всички епохи висшата форма на държавно устройство винаги е била империята – независимо дали се е наричала точно така или носела някакво друго наименование. Най-кратко казано, това е държава с територия, достатъчно голяма, за да живеят в нея различни народи, подчиняващи се на централна власт.

Разбира се, за да бъде създадена такава държава, е необходима най-вече и преди всичко силна армия. Без армия няма империя.

Най-известната империя в историята е Римската. За армията на римляните са изписани купища книги, в интернет също има обемна и разнообраза информация за нейното устройство, структура, военна стратегия, тактически похвати и т. н.

Един от базовите елементи в римската армия бил военния лагер – „каструм“. Именно римските военни лагери били опорните точки, върху които здраво стояла империята. Немалко от тях с времето положили началото на доста съвременни градове.

Римският военен лагер бил идеалното въплъщение на строго организираната система за управление. Това се изразявало във всичко – от стриктните, ясно описани и регламентирани  форми и размери на такива лагери, до списъка на службите, които осигурявали всички аспекти от живота в тях. Този регламент бил необходим, защото времетраенето на римския военен лагер било изключително разнообразно – от едно денонощие, след което се тръгвало отново на поход или се влизало в сражение, до няколко години, през които той се разраствал до размерите на средно голямо селище поради притока на местни жители в околностите му, търсещи неговата защита срещу варварските нападения. Прииждали още и занаятчии – най-вече ковачи и дърводелци, освен това търговци и най-различни обслужващи го лица, възниквали цели работилници и пазари.

Обикновено в лагера се разполагал един римски легион – средно 5000 войници. Сред най-добре проучените до днес лагери на римски легиони е този, който бил разположен на река Тей в днешна Шотландия – за защита на тамошните земи срещу варварите пикти от север. Сравнявайки резултатите от своите разкопки с описания в исторически хроники, археолозите получили пълна картина на стандартния римски военен лагер.

Той бил обграден с висока дървена или каменна стена, с ров от външната страна. Във всяка от четирите страни (каструмът обикновено бил с квадратна форма) имало порти, пътищата от които водели към средата му. В центъра на открита площ се намирала „принципия“ – щабът на лагера.

Около централния площад, винаги на едни и същи, строго определени, места били издигани палатките на лазарета, работилниците, където поправяли екипировката и оръжията на легионерите, палатките на офицерите и складовете. Естествено, ако лагерът оставал за по-дълго време, палатките били заменяни с дървени постройки, а след време и с каменни – така на мястото на военния каструм се появявал град. Немалко днешни английски градове водят началото си от такива лагери, запазвайки английската форма „честър“ на латинската дума „каструм“ – Честър, Манчестър, Ланкастър, Колчестър и др.

Покрай пътищата, които вътре водели към портите на лагера, се намирали палатките на легионерите. При това в документите било ясно указано къде точно трябва да се намира всяка кохорта (по времето на Октавиан Август кохортата се състояла от 555 пехотинци и 66 конника) и коя част от лагера да защитава в случай на опасност.

Извън стените се издигали допълнителни палатки и сгради: конюшни, лагер на спомагателните отряди и обслужващия персонал.

Естествено, многолюдните лагери, чиито обитатели винаги имали пари, привличали представители на всички слоеве от околното население. Легионерите влизали във връзки с местни жени – често останали вдовици след битки и войни, раждали се деца, някои войници се пенсионирали.

И римският военен лагер постепенно с годините се превръщал в град – силна и стабилна опора на империята.

Археологическите находки от Древен египет – религиозни текстове, рисунки, фрагменти от съдове и други предмети са пълни с факти за разкрепостен откровен секс, кръвосмешения, хомосексуализъм, мастурбация; понякога дори за зоофилия, содомия и некрофилия.

От дълбините на вековете изникват много митове и легенди, свързани с интимните връзки в древногепитската цивилизация. Те изненадват любознателните умове със загадъчни мистерии и измъчват въображението със своята тайнственост.

Такъв е митът за появата на оралния секс. В него се разказва за оживяването на Озирис (бог на възраждането, владетел на задгробния свят в древната египетска митология и съдия на душите на мъртвите) от съпругата му Изида. Тя успяла да събере всички парчета от разсеченото тяло на съпруга си – с изключение на пениса. Затова го направила от глина и вдъхнала живот на Озирис именно през този член. Така се породил празник, по време на който жените с гордост вървели по улиците, държейки в ръцете си кукли с подчертани пениси и влагалища.

За да демонстрират своя опит и изкуство в оралния секс, древните египетски проститутки изобретили яркото червило за устни, което използвали като знак за висок „професионализъм“.

Съществувал култ и към друг бог с голям пенис – Бес. В древната египетска митология това бил бог-джудже и веселяк, шутът на боговете, покровител на домашното огнище, божество на щастието и късмета, както и главният защитник на бедните, старците и децата. В негова чест се занимавали със секс в специални „зали на Бес“.

Инцестът – сексуалните отношения между роднини, не бил забранен за египтяните, особено за аристокрацията. По онова време били нещо съвсем нормално браковете на бащи с дъщери, на сестри с родни братя, на чичовци и вуйчовци с с племенниците им. Тези отношения имали логични обяснения – първо, така имуществото се запазвало в рода, и второ, съхранявала се „чистота на кръвта“. Интересното е, че египетските жреци били най-много заинтересувани от вътрешно-родовите бракове – повтарящият се инцест води до психични и много други заболявания на потомците. А както е добре известно, психично болният човек е по-лесен за влияние, контрол и манипулиране.

Така, например, известният фараон Ехнатон – изтъкнат политик, знаменит религиозен реформатор и съпруг на красивата Нефертити, приживе на нея бил женен за втората им дъщеря.

Сексуалните извращения и перверзии също са отразени в хрониките и митологията. Така, например, хомосексуализмът не бил порицаван. Както и широко практикувания анален секс, той бил символ на власт и подчинение. По този начин древният египтянин показвал своето превъзходство над врага, особено в битки – победеният полумъртъв враг бил подлаган на сексуално насилие от победителя.

В Древен Египет голямо значение се придавало не само на особените прически на косата, но и на окосмяването в интимните места.

Египетските жени прилагали най-различни похвати, за да възбудят партньора си. Например, оцветявали зърната си с ярки бои или използвали различни парфюми за половите си органи. За постигане на по-голямо удоволствие мажели членовете на партньорите си със слюнки от жребец или смес от мед и наситнен акациев цвят.

Против нежелана бременност мъжете използвали презервативи – телешки черва, намазани с ароматни масла. Употребявали се също и калъфи от лен, върху които с цел засилване на удоволствието навързвали големи възли в основата на пениса.

Намерените източници сочат, че древните египтяни предпочитали изправени пози лице в лице или „отзад“. Корените на тези навици били в далечното минало, когато половият акт се осъществявал в изправено състояние – все още нямало легла, а да се отдават на сексуални ласки върху слама и сено не било много комфортно.

За древните египтяни сексът бил нормална част от ежедневния бит, необходима потребност на хората. Те не се стремели да спазват целомъдрие, но и не се отдавали на някакви специални извращения или разврат. Просто, както всяка цивилизация, и древноегипетската имала своя сексуална култура с нейните особености и привички.

През 1876 след държавен преврат с подкрепата на САЩ президент на Мексико станал генерал Порфирио Диас.

Манипулирайки избирателните процедури, той останал на власт повече от 30 години. През този период около 60% от мексиканския внос и 77% от износа били със САЩ.

Обаче постепенно отношенията между Вашингтон и режима на Диас започнали да се влошават. Американските власти били недоволни, че Мексико дава преференции за британския бизнес, но няма желание да прави на САЩ териториториални отстъпки и да им предоставя военни бази.

Затова Щатите решили да заложат на опозиционера Франсиско Мадеро, който започнал въстание. Под натиска на  бунтовническите армии Диас бил принуден през 1911 г. да подаде оставка и да напусне страната. Октомври същата година Мадеро станал президент и назначил свои роднини на ключови позиции в правителството.

След като селяните осъзнали, че Мадеро няма да реши аграрния въпрос, бившите му съратници вдигнали ново въстание – този път срещу него. Мадеро назначил бившия привърженик на Диас – генерал Викториано Уерта, за главнокомандващ. Но Уерта само имитирал борба срещу бунтовниците, а след това арестувал Мадеро и оглавил страната.

Но допуснал опасна грешка: поискал да установи държавен контрол върху добива на нефт, което било изключително опасно за американските корпорации. Уерта бил признат от всички водещи европейски държави – но не и от САЩ.

Както и по времето на Диас, няколко бутовнически армии тръгнали срещу централното правителство. Позицията на новия държавен глава била усложнена от американски санкции – било забранено да му се продава оръжие.

Американските военни кораби се намирали край бреговете на Мексико от февруари 1913 година. На 9 април 1914 г. група американци, без разрешението на местните военни, се опитали да отидат за керосин до склад в Тампико. Градът по онова време бил под обсадата на бунтовнически сили, в него действал специален режим. Поведението на чужденците било подозрително за охраната на склада и американците били задържани.

Те били освободени веднага с извинения – но Вашингтон сметнал, че това е удобен повод за конфликт. Американските власти поискали писмено извинение и салют от мексиканците като поздрав към американското знаме. Уерта разбирал, че приемането на ултиматума ще се превърне в национално унижение и може да доведе до въстание. Затова се съгласил на салют само, ако получи същите почести от страна на американския флот към мексиканското знаме. Американските власти, етествено, не се съгласили на такава „размяна на любезности“.

На 20 април американците узнали, че корабът „Ипиранга“ плава към пристанището Веракрус с товар оръжие, закупено за Мексико от руско-германски посредници. Американските власти първо решили да завземат кораба със сила, но тъй като официално нямало война между Германия, САЩ и Мексико, Берлин можел да сметне действията им за пиратство – затова Вашингтон коригирал плановете си. Решили да отнемат оръжията на мексиканската митница.

На 21 април 1914 г. 1200 американски морски пехотинци и въоръжени моряци направили десант във Веракруз, като завзели пристанището, жп-гарата и телеграфа.

Мексиканският гарнизон се състоял само от 600 войници, към които се присъединили няколкостотин граждански доброволци.

След като американците загубили четирима убити и няколко десетки ранени, към града се концентрирала по-голямата част от Атлантическия флот на САЩ. Още три хиляди американски морски пехотинци слезли на брега. На 22 април съпротивата на мексиканските военни и доброволци била преодоляна от по-големите сили на нашествениците.

При отбраната на Веракрус се отличил 19-годишният лейтенант Хосе Азует, син на началника на местната военно-морска академия. Младежът мъж лично задържал с картечница настъпващата американска морска пехота, докато не получил тежка огнестрелна рана от американски снайперист. Лейтенантът бил откаран у дома му, а командирът на американската ескадра Франк Флетчър след края на сраженията изразил желание да го види лично. Но лейтенантът заявил, че ако пред него се появи американският адмирал, ще убие или него, или себе си.

Лейтенантът се отказал от всякаква американска помощ и скоро умрял. Окупационната администрация забранила да се организира тържествено погребение на героя, но жителите на Веракруз, рискувайки живота си, масово излезли да го изпратят в последния му път.

Докато траел конфликтът, „Ипиранга“ се насочил към друго пристанище. Американците въобще забравили за него. Окупационният гарнизон бил увеличен до 8 хиляди души. Но тези сили все още не били достатъчни за мащабно настъпление.

През юли Уерта подал оставка, а опозицията, която дошла на власт, въпреки лоялността си към Вашингтон, помолила американците да напуснат Веракрус. Въпреки това, окупацията подължила до ноември.

Уерта опитал да си възвърне властта, но бил заловен от американските власти и хвърлен в затвора, където починал от цироза на черния дроб (историците не изключват, че може да е отровен).

Окупацията на Веракрус е епизод от т. нар. „Бананови войни“ – поредица агресивни актове от страна на САЩ срещу Испания и латиноамерикански държави в периода от 1898-ма до 1930-те години. Освен нападението срещу Мексико, те включват испано-американска война, установяване на контрол над Панама, окупация на Хаити, Никарагуа, Доминиканската република и Хондурас.

Военните действия обикновено се извършвали или за подкрепа на политици, подкупени от САЩ, или за лобиране на интересите на американските корпорации. За идеологическа маскировка медиите и политиците в Щатите обикновено стандартно заявявали, че носят в тези държави „демокрация и човешки права“.

В същото време навлизането на американските компании на пазара на страните и идването на власт на проамерикански политици се отразявали негативно върху качеството на живот на населението – чиновници и бизнесмени печелели огромни печалби, а обикновените хора едва оцелявали в своите „бананови републики“.

„Банановите войни“ били един от индикаторите за превръщането на САЩ, според израза на Гор Видал, в „Американска империя“.

В рицарските военни забави – турнирите, се проявява целият блясък на европейската средновековна аристокрация, която така изявявала себе си в ореола на безпримерна храброст и сила, но без кървавата реалност на истинската война.

Първите турнири се появили през ХІ век, но националните особености в тях започнали да се проявяват едва около два века по-късно. По това време вече се оформят 3 вида рицарски военни упражнения. Първото било сражение между две групи – „турнир“. Второто било „джостра“ – двубой рицар срещу рицар, а третото – „багордо“, представлявало демонстрация за владеене на различни видове оръжие.

Във Франция и Германия до XV век основният вид бойни развлечения бил „турнирът“ – сблъскване на групи рицари. Там „джострите“ били „загряване“ на публиката преди турнира или приключване на празника след него.

Съвсем различна била обаче картината в Италия. Една от причините било обстоятелството, че „турнирът“ – сблъсъкът между групи, изисквал едновременното събиране на значителен брой рицари на едно място. Това било трудно осъществимо в Италия, вече разкъсана на малки, постоянно борещи се помежду си градски общности. Затова италианците предпочитали двубоя между двама рицари – „джостра“(giostra).

Първоначално този термин обхващал всички видове двубои, особено в реални битки. Влизайки в сражение, рицарят имал възможности да избере противник и го предизвика на двубой, който обикновено завършвал със смъртта на един от воините. Но през XIII век думата „джостра“ най-често означавала вече само игра, военно упражнение.

Единственото оръжие в чистия тип „джостра“ било копието.  Независимо от промените и развитието на правилата, основата си останала непроменена: двама въоръжени рицари препускат на коне един срещу друг, държейки копие в дясната си ръка. Задният край на копието служи за опора под мишницата. С лявата си ръка държат щит, който прикрива гърдите. Целта на схватката е противникът да бъде изхвърлен от седлото или поне копието да бъде счупено в неговата броня или щит.

Състезателните оръжия и екипировка се развивали с времето. През XIII век те били напълно еднакви с бойните, с изключение на острието на копието. Рицарят бил облечен в ризница, изплетена от метални халки. Ризницата за цяло тяло се състояла понякога от около 50 хиляди халки. Съвременните реконструкции на производствения процес показват, че за изготвянето на такава ризница от един ковач били необходими около 250 часа; макар други изследвания да сочат 750-1000 часа. Теглото й било около 11 кг.  Върху ризницата се обличала лека дреха, която се развявала на вятъра. Тя била оцветена в цветовете на родовия герб на рицаря.  На главата си той носел обикновен боен шлем с подплата от кече. Върху шлема имало пера или изображение на част от рицарския герб, например, орел, грифон, лъвска глава и др.). Забождали също подарък от „дамата на сърцето“ – воал, ръкавица, ръкав.

Копието било оцветено. То било главното оръжието на „джострата“. Отначало използвали обикновени бойни копия, дълги около 3 метра – разлика била само във върховете. Върхът на турнирното копие бил най-често с три заоблени зъба – нали целта била не да се прониже и убие противника, а просто да се изблъска от седлото. В края на турнирната епоха правели кухи копия, за да се счупят по-лесно при удара в противниковия щит или във вече плътната, пластинчата броня – това също носело „точки“. Щитът бил неголям, триъгълен, изрисуван с герба на рицаря. Имало едно твърдо правило – не бивало да се удря коня на противника, заради което често дисквалифицирали състезателя.

Към края на ХІІІ век започнали да защитават уязвимите места по тялото на рицаря с плътни метални плочи, които покривали ризницата. Отначало ги поставяли само върху гърдите, но те постепенно обхващали все по-голяма площ и халките на ризницата защитавали вече само връзките между тях. Постепенно турнирните плътни доспехи станали толкова тежки, че не можели да се носят на истинска война. Така през XV век започнали да приспособяват всичко към новото състезателно въоръжение, като вече създавали изкуствена спортна обстановка.

Тежкият шлем от XIV век постепенно излязъл от употреба, като за „джострата“ се създават по-леки каски, със заострено забрало (маската пред лицето), чиято форма по-лесно отклонявала правите удари. Избирали се силни, здрави коне, специално тренирани за неизбежния сблъсък с противника. Новите правила толерирали ударите високо в тялото на противника, както и в шлема. Забранили категорично ударите под пояса – също както в съвременния бокс. И накрая въвели записване на ударите, което окончателно създало чисто спортна атмосфера.

„Джостра“ можела да бъде организирана с различен мащаб: от затворено семейно тържество, където неколцина рицари се състезавали в продължение на часове – до голям празник с много участници, продължаващ седмици. В такива случаи разпращали обяви до близките и по-далечни замъци и градове, написани на простонароден италиански език, разбираем за рицарите; както и на латински за другите страни. Така на „джостра“ идвали рицари от далечни земи, понякога чак от Англия.

Преди турнира „джостра“ рицарите полирали оръжието и доспехите си до блясък – така и ги наричали, „белите доспехи“, понеже, за да се демонстрира красотата им, върху тях не обличали дрехи с цветове и изображения на гербове.

Събирали се огромни тълпи. В едно от писмата си старият вече Петрарка разказва за Венецианската джостра през 1364 г. послучай превземането на остров Крит – тогава и житно зърно нямало къде да падне на огромния площад пред катедралата „Сан Марко“. „Джострата“ започвала, като по даден от съдиите знак откъм противоположните тесни краища на терена излизали двамата рицари.

По своя социален състав италианските „джостри“ далеч не били толкова затворено-аристократични, как в други страни. В тях можел да участва всеки, който можел да си позволи да купи екипировка и кон.