Още
    Начало Блог Страница 72

    „Нощните вещици” – бича на нацистите

    Чували ли сте за нощните вещици? Не, не говорим за приказните същества от приказките, които размахвали своите пръчици и извършвали вълшебства. Става въпрос за нещо съвсем различно. Бича на нацистите. Нека поясним – Нощните вещици, известни на руски като „Ночные ведьмы”, а  на немски като „Nachthexen”, са жените-авиаторки от 588-ми нощен бомбардировъчен полк. Малко по-напред във времето започнали да се прочуват и като 46-ти Тамански гвардейски нощен бомбардировъчен авиационен полк на съветските военновъздушни сили.

    Полкът през 1942 г. Снимка: Уикипедия

    Жените винаги са били подценявани. Мъжете пък винаги са се смятали за нещо по-висше. Затова и дълго време жените не можели да бъдат част от боевете – това обаче се променило след 8 октомври 1941 г. На този ден Сталин издал заповед, с която били създадени 3 военновъздушни единици с женски състав – ето как се появил  558-ми полк. След създаването му от майор Марина Раскова, ролята на негов глава поела майор Евдокия Бершанская. Полкът се събира през 1942 г. в Енгелс – там идват  близо 400 доброволки на възраст от около 20 години.

    Командирът на 46 гвардейски авиополк майор Евдокия Бершанская в предната кабина на самолета Поликарпов У-2LNB.

    Каква роля изпълнявал полкът? В своята същност той бил създаден за извършването на мисии за прецизно бомбардиране и бомбардиране, чиято основна задача била тормоз срещу немската армия в периода от 1942 г. до края на войната. Максималният състав на полка включвал 40 двучленни екипажа. Зад гърба си имат повече от 23 000 мисии – като това са 26 000 запалителни снаряда  и над 3000 тона бомби. Освен това Нощните вещици могат да се похвалят, че са най-награждаваната бойна единица, която е съставена изцяло от представителки на нежния пол в съветските военновъздушни сили. Към края на войната повечето пилоти от полка имат повече от 800 мисии – тук ще отбележим, че 23 от тях са получили званието „Герой на Съветския съюз“, а 32 техни членове загубват живота си по време на войната.

    46-ти „Тамански“ гвардейски бомбардировъчен авиационен полк

    Създадените през 1928 г. биплани Поликарпов По-2, са предназначени да бъдат обучителни самолети (от тук и неговото обозначаване с „У“ като учебен) и за пръскане на посеви се използват за летене от вещиците. Те имат и специална версия Поликарпов У-2ЛНБ (ЛНБ: Лек Нощен Бомбардировач), която се използва за нощни атаки и са може би най-произвежданите дървени тела на самолети в цялата авиационна история. Тъй като капацитетът на самолетите включва максимум по шест бомби едновременно е било необходимо да се правят по 8, а дори и повече мисии всяка нощ.

    Известният командир Надежда Попова извършва общо 852 мисии – в един от случаите прави 18 мисии за една нощ, всяка една, от които е успешна. В пълно противоречие с факта, че самолетите са бавни и остарели, си остават изключително маневрени. Предимството им е, че максималната скорост, до която достигат пак е по-ниска от най-ниската възможна скорост на Месершмит Bf 109 и Focke-Wulf Fw 190. Така се оказва, че немските пилоти нямат никакъв шанс срещу тях. Единственото изключение е немския ас Йозеф Коциок – той успял да накара руския полк да се приземи за цяла нощ след като свалил четири от самолетите им за една нощ. Въпреки това, тъй като самолетите на Нощните вещици били твърде бавни, нямали право да участват в парада за Деня на победата в Москва.

    Самолета Поликарпов У-2ЛНБ

    При нападение нощните бомбардировачи използват следната техника: първо оставят двигателя да действа на празен ход, докато се плъзгат до точката на пускане на бомбата – единственият шум, който се чува е  шума на вятъра.  Изумителна стратегия. Името „Нощни вещици“ тръгнало от германските войници, които оприличавали звука на метли и измислили подходящото наименование на авиаторките. Стигнало се дотам, че били толкова уплашени, че не смеели да запалят цигара нощно време, за да не може да ги засекат. Тази титла обаче не само, че се харесала на авиаторките, а даже станала повод за гордост за тях. Все пак коя жена не обича да всява страх в мъжете? До 1944 г. на пилотите от полка дори не им се е налагало да носят парашути заради тежестта на бомбите и ниската височина на полет.

    „Нощните вещици”

    През юни 1942 г. полка е разположен на фронта  и става част от четвърта въздушна армия на Югоизточния фронт. През февруари следващата година е удостоен със званието гвардейски и реорганизиран в 46-ти гвардейски нощен бомбардировъчен авиационен полк част от 325-та нощна бомбардировъчна авиационна дивизия на четвърта въздушна армия, Втори белоруски фронт. Следва реорганизиране през октомври 1943 г., когато става 46-ти „Тамански“ гвардейски бомбардировъчен авиационен полк.  Частта, включваща „Тамански“ се дължи на участието ѝ в операцията Новоросийск-Таман на Таманския полуостров проведена през 1943 г.

    Автор: Божидара Иванова

    Българските пещери: Деветашка пещера

    Разположена в близост до едноименното село, на 7 km от Летница и на 15 km от Ловеч, Деветашката пещера е една от най-големите български пещери.

    За да се достигне до пещерата е нужно да се мине по почти километър дълга пътека, започваща малко след отбивката от пътя Ловеч – гр. Левски за село Деветаки в източна посока. Ако времето е влажно достъпа е затруднен и тогава се препоръчва пътя, който води до паркинга на около 50 m от пещерата.

    Пещерата е открита през 1921 г. Тя е сред най-големите пещери в България – общата дължина е 2442 m, височината достига до 60 m, а площта – 20 400 m².

    На входа са разположени внушителни сводове. Ако влезете в пещерата и продължите напред, на около 40 m навътре ще попаднете на просторна зала с площ от 2400 m². Пещерата има две разклонения – едното е сухо и топло, дълго около 50 метра и завършващо със зала наречена „Олтара”, докато през другото, което е с дължина от почти  2 километра минава прелестна рекичка.

    Благодарение на разкопките в пещерата, разбираме, че назад във времето, през V хил. пр. Хр. почти цялата и площ е била населявана. Това заедно с нейната дълбочина и естествените отвори на върха нареждат Деветашката пещера сред най-интересните за археолозите, които се интересуват от каменно-медната епоха – периодът, през който пещерата е била най-обитавана. По време на по-късното Средновековие, пещерата е била използвана не толкова като място за постоянно обитаване, а по-скоро за убежище при появата на някаква опасност.

    През началото на миналия век са започнати основните проучвания на пещерата – там са намерени особено интересни – находки от времето на праисторически обитатели. Невероятното място, на което се намира заедно с близостта до река Осъм и пълните с дивеч гори, я е направило подходящо място за живеене през древността.

    Бронзова апликация от 5 в. пр.н.е., открита в Деветашката. Снимка: Уикипедияпещера. Експонат на НИМ

    В някакъв период от историята си пещерата е била място, в което са съхранявали храни от държавния резерв. После е секретен военен обект – мястото е било с ограничен достъп. До към края на 90-те години на миналия век се използвала за съхранение на гориво (петрол) – това е причината за появата на следите с форма на големи бетонени кръгове по пода.

    Днес пещерата е обитавана от различни представители на животинския свят. Тъй като бозайниците, които населяват пещерата изпадат в своя размножителен период през юни и юли, тя изцяло се затваря за посетители. Пещерата е населявана от 12 вида защитени земноводни, южен гребенест тритон, смок мишкар (включен в Червената книга), обикновена блатна костенурка, жаба дървесница, шипоопашата костенурка (включена в Световния червен списък). В района могат да бъдат забелязани 82 вида птици – 13 от тях са част от Червената книга. Освен това там живеят 34 вида бозайници – 4 от тях са включени в Червената книга на България, а 15 са част от Световния червен списък. Ако решите да посетите пещерата, се пазете от прилепите – те са цели  15 вида.

    Трябва да отбележим, че в Деветашката пещера са открити кости на общо 136 вида птици от отложения от късен вюрм (среден палеолит). Те са изследвани от проф. Златозар Боев и представляват повече от 1/3 от състава на съвременната орнитофауна на страната. Това нарежда Деветашката пещера на първо място сред палеоорнитологичните находища в България.

    Снимки: Уикипедия

    Автор: Божидара Иванова

    Манастири и църкви в България: Троянски манастир

    Троянският манастир „Успение Богородично“ – третият по големина манастир в България. Представлява ставропигиален манастир на Българската православна църква. Намира се на брега на река Черни Осъм, в село Орешак, на 10 км от Троян.

    Основан е не по-късно от края на XVI век. Смята се, че е около 1600 г. от игумен Калистрат, но има вероятност и да е по-рано. Според преданието двама монаси от Атон дошли по нашите земи. След тях по пътя към Влашко, тук дошъл и друг монах от Атон понесъл манастирската светиня – това е чудотворната икона на Богородица Троеручица. Всъщност иконата се явява копие на старата чудотворна икона в Хилендарския манастир (XIV век). Любопитното в преданието е, че според него колкото и пъти монахът да се опитвал да си тръгне, винаги се връщал обратно в манастира. Затова и решил да я остави и да тръгне сам. Съществува хипотеза, още недоказана, че Троянският манастир е основан от монасите дошли от разрушения ловешки манастир „Ястреб“.

    Манастирската част на Троянският манастир. Снимка: Уикипедия

    Слуховете привлекли вниманието и на други монаси и така Троянският манастир бързо се разраснал. Не минало много време и били изградени монашеско жилищно крило, дървена църква в чест на Рождество Богородично и малка гостоприемница. Скоро след това съдбата на манастира се преобърнала – по времето на игумена Калистрий от Ловеч, Троянският манастир бил разгромен от турска банда, а самият Калистрий бил посечен.

    Първата половина на XVIII век била повратна за манастира – той не само се разраснал, но и се развил икономически. По същото време там се появило и килийно училище. Даскал Никола Върбанов го направил още по-известно след 1765 година.

    Троянският манастир. Снимка: Уикипедия

    По същото време в манастира започнало по-активно строене. Строителната дейност била по инициатива на игумен Христофор от Сопот. На него манастирът дължи някои от новите сгради и водоснабдителната система от 1771 година. Съвпадение или не, но няколко години по-късно друг сопотчанин се заел с построяването на каменна съборна църква. Това бил игумен Пахомий.

    Един от манастирските летописи от 1835 година гласи следното: „Начало битието на Троянската обител бе подир много години откакто падна българското царство. Яви се един монах, българин, неизвестен под име. Дойде неизвестно от коя покрайнина, засели се в пустинята планинска заедно с единствения си ученик. И като съгради за себе си една проста хижа и като пребиваваше в нея не малко години, той стана известен на простия народ в този край.“

    Троянският манастир. Снимка: Уикипедия

    Тъй като религиозното положение се променило, се налагало да се променят и сградите – започнали приготовления за ново строителство. През 1832 година Партений изградил нов, втори скит, посветен на „Св. Йоан Предтеча“. По-късно заради местността, където се разполагал получил името си „Зелениковец“. Благодарение на даренията през същата година стартиран бил и строежа на нова съборна църква. Това са само част от дарителите: х. Петър Балюв от Троян, Стоян Чалъкоглу Бейликчи от Копривщица, Спас Маринов, х. Михаил от Тетевен и Пенчо Попович от Трявна. Стоян Бейликчи пък издействал султанския ферман за строежа през март 1835 година. Веднага след получаването му, строежът можел да бъде започнат – така и станало. Бил завършен през юли, а през август Великотърновският митрополит Иларион осветил храма в името на „Успение на Пресвета Богородица“.

    С настъпването на XIX век, може да се каже, че манастирът имал доста солидни размери. Изключителните за този период двуетажни и триетажни жилищни корпуси, обграждали двора, а в северозападния му ъгъл се намирала жилищно-отбранителната кула. На изток от манастира в края на XVIII век бил изграден манастирския скит „Св. Николай Чудотворец“. По-голямата част от сградите били изградени от Паисий, който бил игумен цели 32 години. Доста дълго време, което да посветиш на Бог.  През 1820 година, Партений, който бил един от следващите игумени пък издигнал нов ограден зид. За съжаление видинският Дервиш паша го обвинил, че това е част от изграждането на крепост в помощ на Ипсиланти. Така игуменът бил хвърлен в Ловешкия затвор, където прекарал няколко месеца от живота си. През 1830 Троянският манастир бил признат за ставропигиален, под ръководството на Цариградската патриаршия – това отнело цяла година продължителни постъпки от страна на клира.

    Външни стенописи от църквата на Троянският манастир. Снимка: Уикипедия

    Константин от село Пещера построява съборната църква на мястото, където преди се е разполагал по-стар храм. Църквата е осветена на 6 август 1835 г. от Великотърновския митрополит Иларион Критски в чест на Успението на Пресвета Богородица. По нейните стенописи е работил известния възрожденски майстор Захарий Зограф от Самоков, който я изрисувал през 1847 – 1848 г. На северната вътрешна стена в църквата по негово усмотрение са добавени ктиторски портрети и негов автопортрет. Върху северната външна стена пък се намира композицията „Колело на живота“. Петко Ганин от Казанлък я прерисува в началото на ХХ век. Теренът, върху който се е извършвало строителството е разположен на близо двадесет метра на север от старата църква, в зоната на манастирското гробище. Поради тази причина субструкцията на сградата, под олтарния тракт е оформено засводено костохранилище.

    Чудотворната икона на Пресвета Богородица (Троеручица), намираща се в Троянския манастир. Снимка: Уикипедия

    Най-видният игумен на Троянския манастир през XIX век e архимандрит Макарий. Тук под ръководството на Васил Левски е основан частен революционен комитет. Поради намиращите се в него турски части, той не участва пряко в Априлското въстание. 1877 – 1878 г., по време на Руско-турската война околното население заедно с монасите подпомагат отреда на генерал Павел Карцов при прехода на Балкана.

    Автор: Божидара Иванова

    Италианският рицарски турнир „джостра“

    В рицарските военни забави – турнирите, се проявява целият блясък на европейската средновековна аристокрация, която така изявявала себе си в ореола на безпримерна храброст и сила, но без кървавата реалност на истинската война.

    Първите турнири се появили през ХІ век, но националните особености в тях започнали да се проявяват едва около два века по-късно. По това време вече се оформят 3 вида рицарски военни упражнения. Първото било сражение между две групи – „турнир“. Второто било „джостра“ – двубой рицар срещу рицар, а третото – „багордо“, представлявало демонстрация за владеене на различни видове оръжие.

    Във Франция и Германия до XV век основният вид бойни развлечения бил „турнирът“ – сблъскване на групи рицари. Там „джострите“ били „загряване“ на публиката преди турнира или приключване на празника след него.

    Съвсем различна била обаче картината в Италия. Една от причините било обстоятелството, че „турнирът“ – сблъсъкът между групи, изисквал едновременното събиране на значителен брой рицари на едно място. Това било трудно осъществимо в Италия, вече разкъсана на малки, постоянно борещи се помежду си градски общности. Затова италианците предпочитали двубоя между двама рицари – „джостра“(giostra).

    Първоначално този термин обхващал всички видове двубои, особено в реални битки. Влизайки в сражение, рицарят имал възможности да избере противник и го предизвика на двубой, който обикновено завършвал със смъртта на един от воините. Но през XIII век думата „джостра“ най-често означавала вече само игра, военно упражнение.

    Единственото оръжие в чистия тип „джостра“ било копието.  Независимо от промените и развитието на правилата, основата си останала непроменена: двама въоръжени рицари препускат на коне един срещу друг, държейки копие в дясната си ръка. Задният край на копието служи за опора под мишницата. С лявата си ръка държат щит, който прикрива гърдите. Целта на схватката е противникът да бъде изхвърлен от седлото или поне копието да бъде счупено в неговата броня или щит.

    Състезателните оръжия и екипировка се развивали с времето. През XIII век те били напълно еднакви с бойните, с изключение на острието на копието. Рицарят бил облечен в ризница, изплетена от метални халки. Ризницата за цяло тяло се състояла понякога от около 50 хиляди халки. Съвременните реконструкции на производствения процес показват, че за изготвянето на такава ризница от един ковач били необходими около 250 часа; макар други изследвания да сочат 750-1000 часа. Теглото й било около 11 кг.  Върху ризницата се обличала лека дреха, която се развявала на вятъра. Тя била оцветена в цветовете на родовия герб на рицаря.  На главата си той носел обикновен боен шлем с подплата от кече. Върху шлема имало пера или изображение на част от рицарския герб, например, орел, грифон, лъвска глава и др.). Забождали също подарък от „дамата на сърцето“ – воал, ръкавица, ръкав.

    ренесансовата еопха ( Paulus Hector Mair , de arte athletica , 1540s). Снимка: Уикипедия

    Копието било оцветено. То било главното оръжието на „джострата“. Отначало използвали обикновени бойни копия, дълги около 3 метра – разлика била само във върховете. Върхът на турнирното копие бил най-често с три заоблени зъба – нали целта била не да се прониже и убие противника, а просто да се изблъска от седлото. В края на турнирната епоха правели кухи копия, за да се счупят по-лесно при удара в противниковия щит или във вече плътната, пластинчата броня – това също носело „точки“. Щитът бил неголям, триъгълен, изрисуван с герба на рицаря. Имало едно твърдо правило – не бивало да се удря коня на противника, заради което често дисквалифицирали състезателя.

    Към края на ХІІІ век започнали да защитават уязвимите места по тялото на рицаря с плътни метални плочи, които покривали ризницата. Отначало ги поставяли само върху гърдите, но те постепенно обхващали все по-голяма площ и халките на ризницата защитавали вече само връзките между тях. Постепенно турнирните плътни доспехи станали толкова тежки, че не можели да се носят на истинска война. Така през XV век започнали да приспособяват всичко към новото състезателно въоръжение, като вече създавали изкуствена спортна обстановка.

    Тежкият шлем от XIV век постепенно излязъл от употреба, като за „джострата“ се създават по-леки каски, със заострено забрало (маската пред лицето), чиято форма по-лесно отклонявала правите удари. Избирали се силни, здрави коне, специално тренирани за неизбежния сблъсък с противника. Новите правила толерирали ударите високо в тялото на противника, както и в шлема. Забранили категорично ударите под пояса – също както в съвременния бокс. И накрая въвели записване на ударите, което окончателно създало чисто спортна атмосфера.

    „Джостра“ можела да бъде организирана с различен мащаб: от затворено семейно тържество, където неколцина рицари се състезавали в продължение на часове – до голям празник с много участници, продължаващ седмици. В такива случаи разпращали обяви до близките и по-далечни замъци и градове, написани на простонароден италиански език, разбираем за рицарите; както и на латински за другите страни. Така на „джостра“ идвали рицари от далечни земи, понякога чак от Англия.

    Преди турнира „джостра“ рицарите полирали оръжието и доспехите си до блясък – така и ги наричали, „белите доспехи“, понеже, за да се демонстрира красотата им, върху тях не обличали дрехи с цветове и изображения на гербове.

    Събирали се огромни тълпи. В едно от писмата си старият вече Петрарка разказва за Венецианската джостра през 1364 г. послучай превземането на остров Крит – тогава и житно зърно нямало къде да падне на огромния площад пред катедралата „Сан Марко“. „Джострата“ започвала, като по даден от съдиите знак откъм противоположните тесни краища на терена излизали двамата рицари.

    По своя социален състав италианските „джостри“ далеч не били толкова затворено-аристократични, как в други страни. В тях можел да участва всеки, който можел да си позволи да купи екипировка и кон.

    Операция „Рамзай“

    Работата на прочутия съветски разузнавач Рихард Зорге в Япония започнала всъщност в… Берлин.

    През май 1933 г. той пристигнал в столицата на Германия и успял да издейства да бъде изпратен в Токио като кореспондент на няколко вестника –  Frankfurter Zeitung, Bergen Curry, Technische Rundschau. Те приели с готовност неговото предложение, защото било твърде изгодно да имат свой кореспондент в Япония. Също тогава Зорге подал заявление за членство в Национал-социалистическата германска работническа партия (НСДАП) на Адолф Хитлер. Лекотата, с която постигнал всичко това, позволява да се допусне, че още тогава съветското разузнаване имало там агенти на ключови места, които го улеснили. Пък и нацистите току-що били дошли на власт след изборите през март 1933 г. и все още не били създали единната полицейска държава, в която Тайната държавна полиция (Гестапо) знаела всичко за всички. Иначе на бял свят неминуемо щяла да излезе информацията, че още през 1919 г. Зорге станал член на Комунистическата партия на Германия, а дядо му бил личен секретар на Карл Маркс.

    След като получил разрешение да пътува извън Германия без никакви усложнения, Рихард Зорге се озовал в Съединените щати, оттам в Канада, където се качил на параход във Ванкувър и на 6 септември 1933 слязъл в японското пристанище Йокохама.

    Рихард Зорге през 1940 година. Източник: Уикипедия

    В Токио Зорге се настанил в модерния хотел „Тейкоку“. Започнал да посещава един немски клуб, бил любезно приет в германското посолство, станал популярен и приятен събеседник сред немската колония в Токио. Кодовото му име в съветския Център било „Рамзай“.

    Той обикалял из Япония, разглеждал забележителностите й. По-късно писал: „Опитвах се да опозная хората, за да развия интуиция в себе си, без която не може да се разбере една страна“.

    Постепенно Р. Зорге постигнал желаното: станал най-добрият чуждестранен кореспондент в Япония. Немските вестници и преди всичко Frankfurter Zeitung публикували неговите статии на първите си страници. Създавайки условия за журналистическа и разузнавателна работа, той се преместил от хотел „Тейкоку“ в малка двуетажна къща на улица „Нагасаки-Мачи“, която се намирала в елитен район на японската столица.

    Постепенно той създал резидентура, която включвала, освен него, още и Бранко Вукелич – журналист, владеещ 10 чужди езика, Мияги Йотоку – японски художник, радистът Макс Клаузен и жена му, високопоставения чиновник Ходзуми Одзаки. Станал личен приятел с германския посланик Ойген От, който го назначил за прес-секретар на посолството.

    Между януари 1936 г. и октомври 1941 г. той изпратил общо 805 спешни радиограми в Центъра.

    Всички членове на групата на Рихард Зорге работели не за пари, а в името на обща кауза – те били противници на нацисткия режим в Германия. Скромните финансови средства, отпускани от Центъра, били използвани само за заплащане на наетите сигурни къщи, транспорт и други дребни разходи. Макс Клаузен успял да организира малък бизнес – копирна работилница, доходите от която подпомагали разузнавателната дейност.

    Съществува мнение, че Зорге е посочил на Сталин датата 22 юни 1941 г. за нападението на Германия. Това не е точно така. На 30 май Зорге съобщава, че нападението ще започне след 15 юни. Но преди това Сталин вече бил получил от други разузнавачи 18 предупреждения за конкретни дати, когато Германия трябвало да „нападне“ – и нито една не се оказала вярна. Така неговата вина, че не е повярвал на 19-то предупреждение, не е чак толкова голяма.

    През юли, август и септември 1941 г. Центърът получавал редовно донесения от „Рамзай“.  На 15 август Зорге съобщил, че германците продължават упорития си натиск срещу Япония, за да я принудят да влезе във войната срещу Съветския съюз.

    На 14 септември 1941 г. Рихард Зорге изпратил радиограма в Центъра, която заслужава специално внимание. Това било и най-важното негово съобщение, което променило хода на цялата Втора световна война. Той докладвал:

    „В съответствие с информацията, получена от японското Министерство на външните работи, Япония ще започне война на юг, за да осигури снабдяването си с петрол и метали. Германският посланик От е загубил всякаква надежда за нападение на Япония срещу Съветския съюз. “

    На юг по това време Япония имала само един основен враг – американския Тихоокеански флот, чиито кораби били базирани в Пърл Харбър. Японците ги атакували на 7 декември 1941 г.

    А в това време германците развивали стремително настъпление в дълбочина на СССР и наближавали Москва. В същото време Япония държала в Манчжурия на границата със Съветския съюз 750-хилядната Квантунска армия, за която никой не можел да гарантира какво ще бъде нейното поведение. Радиограмата на Зорге дала възможност на Сталин да изтегли оттам 26 свежи далекоизточни дивизии – около 300 хиляди великолепно екипирани бойци, които били хвърлени срещу немското настъпление към Москва. То било спряно и това бил коренен поврат в целия ход на войната .

    Гроба на Рихард Зорге. Източник: Уикипедия

    След войната американски журналисти се добрали чрез свои връзки в Япония до някои секретни материали по делото Зорге. Станало ясно, че Съветският съюз бил предупредил САЩ за предстоящото нападение срещу Пърл Харбър. Ако президентът Франклин Рузвелт бил повярвал на предупреждението, животът на хиляди американски войници може би щял да бъде спасен.

    На 18 октомври 1941 японската тайна полиция след дълго следене и събиране на информация арестувала Рихард Зорге и членовете на неговата организация. Той бил обесен на 7 ноември 1944 г. Неговата японска гражданска жена Ханако Исии се грижела за гроба му до своята смърт през 2000 г.

    На надгробната му плоча пише на немски и японски: „Рихард Зорге“ и датите на раждането и смърта му. Има и надпис на руски: „Герой на Съветския съюз Рихард Зорге“ с изображение на медала „Златна звезда“, който придружава това звание.

    Производство и класификация на немските танкове през войната

    Когато гледаме филми за Втората световна война, едни от най-впечатляващите кадри показват атаки на германските танкове: ширнали се равни полета, а по тях се стелят стоманени лавини. За добро или за лошо, но тези филмови гледки, заснемани обикновено от нацистките кинематографисти, не отразявали реалната тогавашна ситуация.

    Всъщност, производството на бронирани бойни машини в Германия през Втората световна война никога не отговаряло напълно на нуждите на войските. Германските танкови части и съединения били напълно комплектовани само веднъж, в навечерието на войната – през август 1939 година. Тази разпоредба е ясно илюстрирана от факта, че на 22 юни 1941 г. на изток против СССР били съсредоточени приблизително 3680 танка, а в Северна Африка – около 350; но от юни до ноември 1941 г. по всички фронтове били безвъзвратно загубени 2251 танка, а произведени 1813. Дефицитът възлязъл на 438 от тези бойни машини.

    Немски танкове Панцер III

    Производството общо на танкове и самоходни оръдия достигнало своя максимум в края на 1944 г. – почти 1800. Но направата на танкове технологично изисквало много повече време, усилия и материали от това на самоходните оръдия. Причината преди всичко е в бронята – „самоходките“ не били бронирани, а корпусът им бил просто дебела ламарина, докато танкът носел над 10 сантиметра броня от висококачествена стомана. При танка „Кралски тигър“ (Pz.Kpfw. VI Ausf. B „Tiger II“) челната броня била 15 см.

    Затова през 1944 г. дялът на танковото производство намалял за сметка на самоходните оръдия. Производството само на танкове достигнало най-високото си ниво през август 1944 г. и възлязло на 865 месечно; а в края на 1944 г. производството на самоходни оръдия от всички видове надвишило 1000 единици.

    Немски танк Pz.Kpfw.V Ausf. G, тип „среден танк“. Снимка: Уикипедия

    Общо за 11 години – от 1934-та до 1945 г. в Германия били произведени малко повече от 50 000 танкове и самоходни оръдия. Докато в СССР само за 4 години – 1941-1945 гг. произвели 109 100 танка и „самоходки“, в САЩ – 135 100, във Великобритания – 24 800.

    Но все пак, независимо, че произвела 5 пъти по-малко танкове и самоходни от основните си противници, Германия до последните дни на войната успявала да ги използва ефективно. Така, например, именно танковете били в основата на успешното контранастъпление на германските войски в Ардените през зимата на 1945 година (операция „Вахта на Рейн“). Тогава се наложило Сталин да хвърли Червената армия в масово настъпление на Източния фронт, за да отклони немски части оттам и да спаси англо-американците. В този случай без абсолютно никакво превъзходство в танкове, германците успявали да ги концентрират в посоките на основните си удари, отразяването на които изисквало огромни усилия от страна на съюзническите сили.

    Немски танк Panzer IV Ausf. H, тип „среден танк“. Снимка: Уикипедия

    Всички признават високото ниво на бойна подготовка на войниците и офицерите от германските бронетанкови части. Доброто въоръжение, отличната оптика и радиосвръзка, сравнително комфортните удобни условия за работа на екипажа – всичко това, в съчетание с отличната бойна подготовка на танкистите, позволявало на немците да оказват ожесточена съпротива на своите противници. Достатъчно е да се спомене, че по време на Втората световна война за един подпален немски танк „Пантера“ американците „плащали“ средно с 5 свои „Шерман“.

    Любопитна за днешния историк е и системата за обозначаване на танковете, приети в германската армия. Всички танкове, постъпващи на въоръжение в немските сухопътни сили (Вермахта), получавали писмената абревиатура Pz.Kpfw (съкратено от Panzerkampfwagen – бронирана бойна машина) и сериен номер. Модификациите на даден танк се обозначавали с поредни букви на немската азбука и съкратената дума Ausfuhrung – модел или версия.

    Заедно с това била приета и система за обозначаване на всички превозни средства на Вермахта. Значителна част (но не всички!) германски танкове, самоходни оръжия, леко-бронирани превозни средства и влекачи получавали съкращението Sd.Kfz. (съкратено от Sonderkraftfahrzeug – машина със специално предназначение) и сериен номер.

    Немски танк Panzerkampfwagen VIII Maus. Това е е немски проект за свръхтежък танк в края на войната. За сравнение с танка е отбелязана фигура на средностатистически мъж. Снимка: Уикипедия

    В резултат на това пълното обозначение, например, на германския танк, наричан обикновено Т-1А, изглеждало така: Pz.Kpfw.I Ausf.A. (Sd.Kfz. 101). Въпреки това, за да бъде опростено, както в немската армия, така и в литературата по танкова техника било възприето по-простото обозначение Pz.IA, или Pz.I Ausf.A.

    По време на Втората световна война и предхождащия я период системата за класификация на немските танкове била променяна няколко пъти. Достатъчно е да се каже, че в първите години на войната танковете били разделени на леки, средни и тежки – но не по бойната маса, а по калибъра на основното въоръжение. Ето защо, немският среден танк Pz.IV до лятото на 1943 г. се смятал за тежък.

    За да се избегне объркването по този въпрос, в литературата немските танкове обикновено се обозначават по възходящ ред на техните номера – от Pz.I до Pz.VI, което съвпада и с увеличаването на бойното им тегло – от лек до тежък. В този случай леките чешки танкове Pz.35 (t) и Pz.38 (t) обикновено се поставят след леките немски машини. Подобно решение дава определена хронологична последователност в представянето на историята на развитието на немските танкове и улеснява описанието на техните качества, параметри и бойни възможности.

    Българските пещери: Магура

    Не толкова назад във времето, през периода от 1942 г. до 24 октомври 1972 г., тази известна пещера, която днес е сред най-големите в България е била позната като Рабишката пещера. Днес ние я познаваме като Магурата. Пещерата е разположена на южния склон на рида Рабишка могила в Западния Предбалкан, по-конкретно в област Видин, на близо 18 km северозападно от мястото се намира град Белоградчик, а на около 1,5 km е село Рабиша.

    Произходът на думата „магура” е румънски и означава хълм. Някои учени твърдят, че Магурата е започнала да се образува още преди 15 милиона години, когато за дълъг период от време потоците вода в местността са дълбали пукнатините на образуваните варовици.

    Пещерата се е формирала в следствие на карстовите процеси. Магурата се състои от една основна галерия и няколко странични. Устроена е по зали като всяка от тях е свързана с друга чрез тунели и галерии – това са Полето, Хармана, Прилепна галерия, Стрелбището, Галерията с рисунките, Триумфална зала, Слънчева зала, Зала на сталактоните, Зловеща галерия, Зала на тополата, Тронна зала, Зала на падналия бор. Имайте в предвид, че някои от залите са огромни – в Триумфалната зала дори има езеро. Изходът на пещерата е наречен Вратача.  Постоянната температура в Магурата е от 12 °C – това допринася изображенията да са се запазили през времето. Общата дължина на галериите достига до 2500 m, във всяка от тях има различно количество от сталагмити, сталактити и сталактони. Естественият вход на пещерата е зает от понор, а вторият, изкуственият е създаден за улеснение на туристите, които да излизат от него без да се връщат пак по същия маршрут. Върху Рабишкото карстово блато при изхода е създадено изкуствено езеро.

    Стените на пещерата са изрисувани с множество рисунки направени от охра или гуано (прилепска тор) от различни времеви периоди – някои са от времето на късния палеолит или времето на неолита, а най-съвременните са от бронзовата епоха, по-точно в периода между 3000 и 1200 г. пр.н.е. Смята се, че най-ранните обитатели на Магурата са я обитавали  преди около 40 000-12 000 години, през епохата на късния палеолит. Доказателство за това е откритото изображение на галопиращ див кон, за чието рисуване първоначално е използвана охра, а по-късно и прилепско гуано за изпипването на рисунката.

    Този материал е използван в изрисуването на само три пещери в Европа – две от тях се намират в България, а другата е в Италия. На рисунките се вижда разнообразие от  ловни сцени, сцена на плодородието, слънчево-лунен календар, както и отделни и по-несвързани рисунки. Поради ерозията някои от изображенията са релефни.

    Пещерни рисунки в пещерата Магура. Снимка: Уикипедия.

    Тодор Стойчев казва следното: „Галерията с първобитните рисунки завършва със светилище, което е праисторическа библиотека за познанията на хората, натрупани до момента на нанасяне на рисунките. Тя е духовен център не само за района на днешното село Рабиша, но и за цяла Югоизточна Европа. Това е център на познанието, което се изучава от други и се пренася в далечни райони, например в пещера 2961 край българското село Байлово”.

    Все още не се знае от какъв етнос са били първите заселници на пещерата – просто няма как да се проследи толкова назад във времето. Предполага се, че антропологическият им тип е средиземноморски – може би са били кроманьонци или представители на homo sapiens, разумният човек.

    Пещерни рисунки в пещерата Магура. Снимка: Уикипедия.

    Археолозите са на мнение, че заселниците са били ловци и земеделци. Имало е етап от развитието на пещерата, когато нейни обитатели са били хиените и пещерните мечки. Въпросът как са съжителствали все още си остава загадка за учените.

    Обект на изключителен интерес си остават рисунките. Нека се върнем на тях. Сред рисунките в Магурата няма оръжия – няма и следи от жертвоприношения. Знае се само, че там е съществувал култ към любовта в смисъла на плодовитостта.

    Някои от композициите имат дължина от 15-30 метра – на тях са изобразени обичаите на праисторическите хора, които празнували плодородието и плодовитостта, прибирането на реколтата и зимния лов. Всички рисунки говорят за наличието поне на две мистерии в пещерата. Какво представляват мистериите? Това са празници, почитани само от определен кръг  без останалата част от племето да знае – най-вероятно са били свързани с благоденствието. Любопитното е, че в мистериите можели да участват и жени. Участниците използвали халюциногенни вещества от отровната дяволска гъба, която съдържа естествен наркотик, с действие подобно на алкохола, но по-силно и без да води до пристрастяване. След консумацията му настъпва състояние, при което се възприемат нереални картини и звуци. Освен това в състава на гъбата участва и полово възбуждащия алкалоид атропин – той е бил основната причина за множеството изобразени итифалически сцени и допринася за предположенията, че е съществувала практика на ритуално съвкупляване в Магурата. На изображенията се виждат хората преди и след действието на наркотика.

     

    На рисунките се вижда как мъж и жена изпълнявали ритуал на определена дата – около тях има множество персонажи, най-вероятно жреците, които наблюдават събитието. Участниците в мистериите били свръзката между обществото и свръхестествените сили и се кланяли на праисторическата Велика майка богиня. Изобразена в три проявления, тя носела рокля, но имала по-големи размери на тялото от тези на мъжете. Проявленията и били на богиня на смъртта, на плодородието и на плодовитостта. Празникът, когато била почитана се провеждал на 23 септември, в деня на есенното равноденствие. Освен нея, обитателите на пещерата почитали и Слънцето (нарисувано с  човешки очи, нос и уста) и Луната.

    Някои от рисунките имат астрономическо съдържание и потвърждават мнението, че е съществувал праисторически слънчев календар.

    Днес пещерата е една от най-предпочитаните дестинации. За жалост галерията с праисторическите рисунки вече не може да се посещава заради издишването на въглероден двуокис в комбинация с високата относителна влажност на въздуха, които могат да доведат до разяждането на органичната материя.

    Тодор Стойчев казва: „Затова по цял свят на такива места е забранен достъпът за туристи. Нещо повече – например в най-известната пещера във Франция, Ласко, в която има разкошни цветни рисунки от палеолита, достъпът е забранен и за специалисти. Там се записваш и чакаш с години да ти дойде редът и на не знам коя дата в толкова часа отиваш, за да видиш шедьоврите в Ласко. За туристите е направено едно към едно триизмерно копие на рисунките в пещерата с най-съвременна техника. България, разбира се, е много далеч от това”.

    Снимки: Уикипедия.

    Автор: Божидара Иванова

    Британските десантници в Първата световна война

    По време на Първата световна война германците стигнали до извода, че за успешен пробив на вражеския фронт е необходимо да се организират специални щурмови групи. Те трябвало да бъдат концентрирани на тесен участък от бойната линия и с внезапен удар да пробиват неприятелската отбрана.

    Тази тактика била блестящо приложена от немския генерал Ерих Лудендорф (1865-1937) по време на обсадата на френския град Лиеж, който паднал под натиска на германците на 16 август 1914 г. Тогава техните щурмови групи пробили защитата на малък участък от фронта и без да обръщат внимание, че фактически сами влизат в обкръжение, превзели центъра на града и сломили съпротивата.

    Англичаните внимателно изучили събитията при Лиеж, направили си съответните изводи и сами започнали да организират свои щурмови групи. Разликата от немските била тази, че британските ударни части трябвало да действат, осъществявайки десант откъм морето – тоест, фактически влезли в ролята на морска пехота. Което, разбира се, било естествено; така или иначе, Британия е остров. Но изминало доста време, преди да се представи удобен случай те да се задействат.

    На 24 ноември 1917 г. вице-адмирал Роджър Кейс предложил на британското Адмиралтейство план за морско нападение, чиято цел трябвало да бъде обезвреждането на базите на немските подводници в Зеебрюге и Остенде по белгийското крайбрежие. Предвиждало да се потопят стари бойни кораби, които да блокират основните канали, водещи до двете пристанища. По този начин подводниците на врага щели да бъдат блокирани и извадени от строя.

    Графично изобразяване на нападението от списание “ Наука „, юли 1918. Снимка: Уикипедия.

    Това трябвало да извършат доброволци от 4-ти батальон на Кралската морска пехота, както и екипажите на различни кораби. Войниците били добре въоръжени: леки картечници, огнехвъргачки, гранати, а за ръкопашен бой – специални палки, саби, ножове и кастети.

    На 23 април 1918 г. около 70 британски кораба отплавали от Англия и малко преди полунощ достигнали белгийското крайбрежие. Но групата, която поела към Остенде, не успяла да открие шамандурите, обозначаващи входа в пристанището. Това накарало командването да се откаже от операцията там.

    Другояче протекли събитията в Зеебрюге. Непосредствено след полунощ войниците в германските крайбрежни укрепления били изненадани от появата на английски военен кораб в мрака.Това бил „Виндиктив“ – стар крайцер, командван от опитния моряк капитан Карпентър. Корабът застанал с борда си към пристанището и започна да стреля от упор по немските батареи. В същото време морските пехотинци и моряците се десантирали на брега. На 500 метра южно от тях малка група доброволци докарали подводницата С-3, напълнена с експлозиви. Те включили детонаторите с часовникови механизми, качили се в предварително приготвени гумени лодки и с всичка сила започнали да гребат към открито море.

    Обаче високият огнен стълб от взрива заедно с нападението на пехотата в пристанището били операция за отклоняване на вниманието. Тя трябвало да скрие истинската цел на нападението срещу Зеебрюге. После старите ескадрени миноносци „Тетис“, „Ифигения“ и „Интрепид“ се насочили към канала, в който били укрити германските подводници. Миноносците били потопени – „Тетис“ в пристанището а другите два пред канала, като го блокирали.

    Преграденият канал след нападението: от ляво на дясно: „Интрепид“, „Ифигения“ и „Тетис“. Снимка: Уикипедия.

    Замисълът бил реализиран, но целта не била постигната – само след 48 часа германците успели да разблокират канала. Освен това, загубите на британците се оказали прекалено високи – 750 войници и моряци били убити и ранени.

    Въпреки това операцията повдигнала духа на англичаните, които дотогава постоянно слушали за победите на немските войски. Трима участници в десантната група били отличени посмъртно с най-високата британска военна награда – кръстът „Виктория“ (посмъртно). Авторът на плана за нападение срещу Остенде и Зеебрюге, вице-адмирал Роджър Кейс, се превърнал едва ли не в национален герой. Той завинаги останал пламенен поддръжник на тактиката на морските десанти.

    Едни от най-известните пирати – легендите на океана

    През последните години представата за пиратството беше наложена от множеството филми по темата. Джони Деп се превърна в нарицателно за пират, а неговата роля като Джак Спароу от „Карибски пирати“ го направи един от най-известните актьори. Явно хората си падат по пирати. Защо това е така? Днес сме решили да ви запознаем с едни от най-свирепите пирати, които не са холивудска измислица, а реални личности. Разбира се, невъзможно е да бъдат споменати всички, но тук ще изброим едни от най известните. Ето ги и тях:

    Хенри Морган

     

    Той бил капер с уелски произход. Върлувал в Карибите в средата на 17 век. Сър Хенри Морган е един от малкото пирати, които са оцелели, пенсионирали и при това запазили плячката си. Името му е запомнено с изключително успешните и дръзки набези срещу испанските градове в района – това са Панама, Маракайбо и още няколко. Неговата кръвожадност в Панама била ненадмината – избил всички мирни жители на града и го изгорил  през януари 1671 г. Тогава в сила бил мирният договор между Испания и Великобритания. Има ром с неговото име.

    Черната брада

    Известният пират, който се подвизавал под името Черната брада всъщност се казвал Едуард Тийч. Той бил английски пират, който плавал във водите от Индия до източното крайбрежие на американските колонии. В началото на своята кариера като пират, той работил за друг пират – Бенджамин Хомголд. Не минало обаче много време и се сдобил със собствен кораб известен като „Отмъщението на Кралица Ана“. Известен е като Черната брада именно заради гъстата си брада и вид, който всявал страх във всичко живо. Черната брада умира на 22 ноември 1718 година и с това от света си отива един от най-известните пирати.

    Томас Тю

    Томас Тю разказва за подвизите си на губернатора Флетчър от Ню Йорк. Живопис от Хауърд Пайл. Снимка: Уикипедия

    По-познат като Пиратът на Роунд айлънд, Тю бил командир на кораба Амити. Първия му голям удар бил залавянето на голям кораб в Червено море, с маршрут от Индия до Османската империя. На кораба се намирало злато и сребро на стойност 100 000 паунда. Томас бил убит през 1695 година, когато по време на своето последно пътуване предприел  изпреварване на кораба на Фатех Мохамед.

    Хауел Дейвис

    Дейвис бил пират само 11 месеца, но това не го спряло да се превърне в един от най-известните пирати някога. Притежавал четири кораба и има защо – известен бил не със сила, а с хитростта и ума си. Така и завладявал корабите и плячката си. Умрял през 1719 година от изстрел по време на опита си за отвличане на  високопоставено лице от португалски остров.

    Уилям Кид

    Морякът от Шотландия започнал пиратството с кораба „Приключението“, който му бил връчен от Джордж Белмонт, губернатора на Ню Йорк и Масачузетс със задачата да преследва пиратите в Червено море. Обратът за Кид станал при смяната на екипажа на кораба – новият екипаж бил съставен от стари пирати и контрабандисти, под чието влияние самият той станал пират. За жалост, той имал само един удар в „кариерата” си, след който бил заловен през 1701 година и осъден на смърт.

    Ченг По Сай

    Син на обикновен рибар, Ченг станал пират по доста интересен начин. Когато бил на 15 години е отвлечен от пирати и остава в техен плен. Така не само се превръща в пират, но и събира над 50 000 последователи, както и 600 кораба флотилия. По-късно става част от императорския флот – годината е 1810. Въпреки, че не е толкова известен като пират, неговото име се спряга с огромно скрито съкровище, което се смята, че е скрито в пещера на остров Ченг Сай.

    Едуард Сийгър

    Той ограбвал кораби от бреговете на Африка и Индийския океан в периода 1717 – 1720 година. Казвал се Едуард Сийгър (по прозвище Едуард Англичанина) и станал пират благодарение на отвличането си от Кристофър Уинтър – друг пират, който принудил Едуард да се присъедини към екипажа му. Умира на остров Мавриций, след захвърлянето си от Уинтър. Неговата съдба споделили още двама членове на екипажа.

    Чарлз Вен

    Станал популярен като пирата, който пленявал единствено френски и английски кораби. Подвизавайки се във водите около Бахамите, за него може да се каже главно, че бил изключително жесток дори към  подчинените си. Бива заловен и помилван от краля през 1817 година, но веднага след това се завръща в пиратството. Едва четири години по-късно, отново бива заловен и този път не му се разминава екзекуцията.

    Стей Боне

    Познат и като „пиратът джентълмен“, той идва от заможно английско семейство в Барбадос. През 1717 година, Боне решава да стане пират поради разпадането на брака му. Необичайна причина, но какво пък. Корабът му се казва „Отмъщението“ и е купен с негови средства. Година по-късно, Боне е заловен и помилван от губернатора на Северна Каролина, но продължава да се занимава с пиратство под името „Капитан Тома“. Когато е повторно заловен следва екзекуция чрез обесване на 10 декември 1718.

    Ан Бони

    Това била най-известната жена пират. Родена е в Северна Америка, но корените и са ирландски. Отрича се от богатото си семейство и се омъжва за беден моряк, който бил пират. Двамата се местят на Бахамите, но не остават дълго заедно. Когато се разделят, Ан бяга заедно с други двама пирата и става част от екипажа на „Отмъщение“. По-късно е заловена заедно с екипажа си. Няма информация за нейната смърт.

    Бартоломей Робъртс

    Най-добрият пират на времето си. Истинското име на Бартоломей Робъртс било Джон Робъртс Той е започнал да плава на 13 години, а като пират е бил само 3 години, но за това малко време има впечатляващите 470 заловени плавателни съда. Водите между Америка и Западна Африка в периода 1719 – 1722 година били изцяло негово владение. Джон станал пират през 1719 година и умрял три години по-късно. Не можем обаче да отречем, че имал невероятни постижения в пиратството по време на службата си.

    Снимки: Уикипедия

    Автор: Божидара Иванова

    Кръстът „Виктория“

    Както при всяка друга военна епопея, по време на Кримската война (1853-1856) също раздавали бойни награди. Тя оставила най-голям отпечатък върху наградната система на Великобритания. Именно тогава се появило и най-високото военно отличие на Обединеното кралство – кръстът „Виктория“.

    Кримската война не се радвала на голяма популярност в Англия. Най-известният тогава британски военен кореспондент, Уилям Ръсел, недоумявал: защо родината му трябва да води война заедно с бившия си противник Франция срещу бившия си съюзник Русия?

    Тогавашната британска военна наградна система била далеч от съвършенство. В тази страна, чиято армия постоянно се сражавала ту тук, ту там в обширните й колонии, нямало награди за лична храброст на воините, които рискували живота си по бойните полета. Обикновено висшите офицери били награждавани с Ордена на Банята, учреден през 1725 г. от английския крал Георг I.

    Кралица Виктория

    След масовия героизъм, проявен от младшите офицери на британската армия в битката срещу Наполеон при Ватерло през 1815 г. и поради факта, че повечето от тях не били „достойни” за такава висока награда, били въведени допълнителни степени на Ордена на Банята – златни и емайлирани знаци. Сержантите и войниците, както и всички останали военнослужещи, също били награждавани с медали за участие в кампанията. Но подобни медали раздавали на всички, независимо дали боецът наистина бил герой или останал на километри от зоната на бойните действия. Първата такава награда бил медалът „За битката при Ватерло“. Получили го всичките участници в сражението, от редника до главнокомандващия.

    През 1854 г. създали медал „За честна служба“, който се връзвал на сержанти. Войниците го наричали „сержантският медал“. Това била почетна награда, високо ценена в армията, особено защото носителите му получавали добавка към пенсията си.

    По време на Кримската война както съюзниците, така и противниците на Англия имали своите награди за храброст, давани на военнослужещи от различни категории. Сред тях били френският орден на Почетния легион (основан през 1803 г.) и Военният медал, руският орден „Св. Георги“. Разбира се, това предизвиквало известна завист сред британските им колеги.

    Когато в Крим английските войници започнали да проливат кръвта си за интересите на Великобритания, понякога в ужасни климатични и житейски условия, и информацията за това започнала да пристига в родината им, необходимостта от такава награда станала очевидна. Това било подсилено от резонанса в обществото, причинен от факта, че тази война става първата в историята, чийто ход бил непрекъснато отразяван от военни репортери. От тях страната научавала за героичното форсиране на река Алма от войниците на Леката дивизия, за твърдостта на шотландската пехота под Балаклава и трагедията на Леката кавалерия, почти напълно унищожена от огъня на руските оръдия.

    На 19 март 1855 г. било решено да се създаде военна награда, която да се включи в наградната система на Обединеното кралство. Тя трябвало да има форма на кръст. Инициаторка станала самата кралица Виктория.

    Предната част на Кръста била разработена с личното участие на кралицата. Формата на наградата навеждала на асоциация за Военния кръст за кампанията в Испания по време на Наполеоновите войни.

    По искане на кралица Виктория наградата не трябвало да се свързва с никаква организация, като Ордена на Жартиерата или Ордена на Банята. Получаването й не водело до присвояване на рицарско звание или, обратно: наличието на такова звание не било задължително условие да бъде връчена. Кръстът не трябвало да има различни степени. Това, че новата награда ще носи името на кралицата, било решено по-рано. В началото на 1856 г. ескизна скица била връчена на Нейно Величество за разглеждане и одобрение.

    На 5 януари кралица Виктория одобрила проекта с едно изменение. Според нея, мотото на наградата трябва да съдържа следния текст в съответствие със значението, изложено в него: „На доблестния, а не на храбрия – защото иначе се създава впечатление, че само онзи, който носи този кръст, е храбър“.

    На 29 януари 1856 г. новата награда на Британската империя – Кръстът „Виктория“, била одобрена с кралски указ. На 4 март 1856 г. била направена първата поръчка за производство на 106 копия на Кръста.

    Кръстът „Виктория“. Снимка: Уикипедия

    За изработката била избрана компанията за бижута Han­cocks Jewellers, Ltd от Лондон, която обслужвала двора на Нейно Величество. Оттогава и до днес тя е монополист в изработването на кръстовете „Виктория“ и не се занимава с производството на други награди.

    Отличието представлявало равностранен кръст (а не малтийски, както понякога твърдят погрешно) от тъмен бронз с напречен размер 38 мм. Върху кръста са изобразени английската корона и лъв – главните символи на Британската империя. Долната му част е обвита в лента с надпис „Vor Valour“ („За доблест“), което е част от смисъла на наградата.

    Задната страна на кръста съдържа гравирана информация – името на награденото лице, номера на наградата, датата на извършения подвиг и названието на военната част, в която войникът или офицерът е служил по време на награждаването.

    Понякога съдържанието на гравирания надпис се променяло. Често кръстовете „Виктория“, връчвани по време на Първата световна война, съдържали по-пълна информация за собственика. Шрифтът на надписа също бил променян, а след Англо-бурската война (1899-1902) строгото му регулиране било прекратено. Всяко копие от наградата трябва да бъде изработено на ръка.

    И днес във Великобритания Кръстът „Виктория“ се смята за произведение на изкуството, което успешно съчетава символиката на империята и скромността на истинското мъжество.

    Най-малките и приказни градчета в света

    Това са едни от най-малките и удивителни градчета на света, които определено трябва да посетите. Направете го, ако сте уморени от забързаното ежедневие в големите градове, от шума. Запознайте се отблизо с тях:

    Бъфорд, щата Уайоминг, САЩ – 1 жител.

    Градът е известен с това, че е населяван само от един човек – това е самопровъзгласилият се кмет Дон Самънс дошъл в Бъфорд със семейството си през 1980 г. Когато жена му починала, той продължил да живее в градчето със сина си.  Когато през 2008 г. синът се преместил, кметът останал сам и няколко години по-късно, през 2012 г. обявил града на търг.

    Заедно с къщата, на търга били включени и изоставената училищна сграда, построена през 1905 г., бензиностанция, гараж, плевня и магазин. Победителят в търга, който продължи 15 минути, бил виетнамски бизнесмен. Цената на сделката е 900 хил. долара. Новият собственик на града е преименувал Бъфорд и започнал да  популяризира на мястото виетнамското кафе в САЩ.

    Бъфорд се намира в югоизточната част на Уайоминг, на магистралата Interstate 80. Градът е възникнал по време на строителството на Трансконтиненталната железопътна линия през 1861-1865 г. В най-добрите времена там са живели 2 хиляди души. При напредването на строежа на линията, жителите започнали да се местят.

    Защо да го посетите? – мястото е уникално, а и си има собствен пощенски код и кула на мобилен телефон.

    Хум, Хърватия – 23 души население.

    Този средновековен град-крепост е включен в Книгата на рекордите на Гинес като най-малкият в света. Разположен е в централната част на полуостров Истрия, на върха на един от хълмовете, на надморска височина от 349 м. Според легендата, Хум е построен от гигантски камъни. Хум е придобил статута на град през 11 век – има свой кмет, полицай, лекар, съдия и пожарникар. През 40-те години на миналия век тук са живеели  450 души.

    Фреските от 12-ти век са добре запазени в Хум. Освен това има 13 къщи, 2 улици, 2 църкви, музей, магазин, поща, гробище, ресторант и хотел. В средата на юни всяка година градът провежда кметски избори, в които участват само мъже. Процедурата завършва с танцов фестивал.

    Защо да го посетите? – всеки ресторант и магазин в града предлага ракията от имел Humska Biskа, за която се смята, че е по рецепта на древните келти отпреди повече от 2 000 г.

    Rabštejn nad Střela, Чешка република – 25 души население.

    Най-старият и най-малък град в Чешката република и цялата Централна Европа е живописният Rabštejn nad Střela получил статуса си още през 1337 година. Има само една улица. Най-популярните забележителности са руините на крепостта датираща от 14-ти век, построена в готически стил, бароковият замък, както и древната църква. Освен това има еврейско гробище, древен каменен мост, счупена дървена мелница, хотел и конюшня.

    Градът е популярен с плочите си, които все още могат да бъдат открити на покривите на местните къщи.

    Защо да го посетите? – легендите разказват за призраци в замъка – може да бъде интересно.

    Мелник, България – население от 390 души.

    Мелник се счита за най-малкият български град, въпреки че в началото на 20-ти век жителите са наброявали 5 хиляди души (предимно гърци). Името на града идва от заобикалящите го скали. Най-старата жилищна сграда в Мелник – и цяла България – е Болярската (Византийска) къща от XIII век. В града има около 100 паметници на културата, като най-интересни са манастирът „Св. Никола“ от XII век, крепостта „Славов“ от XIII век, Мелнишката църква „Св. св. Петър и Павел“, римският мост и древната турска баня. Но Мелник е особено известен с фолклорните си фестивали и богатото местно вино, които се приготвят по стари местни технологии.

    Защо да го посетите? – можете да се запознаете със Средновековието отблизо – градът почти не се е променил оттогава.

    Каласте, Естония – 953 души население.

    Естонският град Каласте (означава „крайбрежие“ на естонски) се намира на брега на езерото Пейпси. До 1923 г. е познато като Червената планина. Каласте датира от XVIII век, но получава статут на град чак през 1938 г. Площта на града е 1,9 km.

    Това е най-бедният град в страната, според кмета тук „40,8% от децата живеят в относителна бедност“.

    Защо да го посетите? – Просто от любопитство.

    Дюрбюи (Durbuy), Белгия – 11 хил. души население.

    Дюрбюи е малък град в Белгия. Въпреки че придобива статут на град през 1331 г., първото споменаване на Дюрбюи може да бъде проследено още от 11 век. Градът има три геоложки зони, както и невероятни пейзажи – ливади, пещери, долини, планини, гори, река Урт. Градът живее за сметка на туристите и внимателно пази средновековната си атмосфера: тесни калдъръмени улички, каменни къщи, църквата „Св. Никола”, Пазарът на хляба от 1380 г. и древният замък, построен през 889 година.

    Въпреки, че Дюрбюи не е толкова малък град и има и по-малки градове от него, все пак си струва да отидете там. Защо да го посетите? – тук се намира най-големият парк за декоративно оформени храсти. Можете да пояздите кон и много други.

    Автор: Божидара Иванова

    Банята на Сюлейман Великолепни

    Банята на Сюлейман Великолепни е изградена през ХVІ в. върху основите на опожарената от Анри Фландърски, средновековна баня на Акве Калиде. Османският падишах изградил приказният хамам в чест на излекуването си от подагра. Постройката е била  квадратна, в центъра  имало мраморен басейн, в който се е събирала лечебната и топла вода, а над него се е извисявал купол.

    В комплекса на банята са намерени ценни археологически находки, като части от крепостните стени на древния град и средновековни помещения.

    Акве Калиде. Снимка: Община Бургас

    Разкрита е антична, римска отоплителната система, наричана  „хипокауст”. Тя представлява  специални керамични тръби, по които върви топлият въздух от каналите с термална вода и отоплява каменните плочи на пода. На 30м северозападно от банята и  свързан с нея, чрез сложна система от колектори и глинени водопроводи, се намира античен каптаж на два горещи извора с температура между 53 и 42 градуса.

    В северната част на комплекса е открит  и каптаж за студена вода, с дълбочина 5,3м,. Тази вода се е използвала за лечебни процедури в басейн с хладка вода, наричан „фригидариум”.

    Днес банята е изцяло обновена, в  характерния ориенталски стил от времето на Сюлейман Великолепни. Възстановени са разкошните облицовки от мрамор, керамична мозайка и фризове. Около банята, в пространството за отдих има места за сядане, много зеленина, фонтани и чешми с минерална вода.

    Банята на Сюлейман Великолепни в Акве Калиде. Снимка: Община Бургас

    В момента банята на Сюлейман Великолепни е действащ музей, в който се представя атрактивен 3D mapping, разказващ историята на „Акве калиде“ от древността до XVІ век. Паметта на водата разказва легенди за чудодейно изцеление от древността. Върху купола на великолепната, реставрирана баня се прожектира филм, започващ с  легендата за трите нимфи. След това се разказва за построяването на първата баня от император Траян през първи век. Вековете се нижели, царе и императори владели Акве Калиде се сменяли, а водата тихо лекувала и помнела всичко. Вечно жива, неразрушима от битки и пожари, тя се стичала между пролуки и избликвала отново.

    Акве Калиде. Снимка: Община Бургас

    Пред живата вода са се прекланяли обикновени хора, варварски племена и велики владетели. Историята споменава  Филип Втори Македонски, римските императори Юстиниан Първи и Константин Четвърти Погонат, както и българския кан Тервел.

    Сюлейман Великолепни е запомнен като последния благодетел на Акве Калиде. В чест на излекуването му освен построяването на невероятната баня се е провеждал и ежегоден панаир.

    За да научите повече за легендите, свързани с това място, посетете статията „Акве Калиде – лечебният извор на владетелите”.