Обсадата на Виена през 1529 г. представлява първият опит на Турция да превземе австрийската столица.

През август 1526 султан Сюлейман I разгромил унгарската армия в битката при Мохач. Половината унгарски войници загинали в битката, другата половина били пленени, понеже нямали път за отстъпление – зад гърба им бил Дунав, и изклани. Унгарският крал Лайош II Ягелон се удавил в блато. След това южната част на Унгария попаднала под властта на турците.

През пролетта на 1529 г. Сюлейман І събрал мощна армия на територията на днешна България. Намерението му било да превземе цяла Унгария. Броят на неговите войници бил около 120 000 души, сред които молдавски и сръбски дружини. Самият султан командвал армията, а за свой помощник назначил Ибрахим-паша – бил грък-вероотстъпник и бивш роб.

Турските войски тръгнали на 19 май 1529 г. Ала още от самото начало обстоятелствата се оказали срещу тях.

През пролетта имало особено силни дъждове. Много оръдия и камили затънали в калта и се наложило да бъдат изоставени.

На 6 август турците стъпили на унгарска земя. На 18 август пред султана се явил предателят Янош Заполя, който му засвидетелствал своето подчинение и помогнал на турците да превземат няколко австрийски крепости. На 8 септември паднала унгарската столица Буда.

Австрийският гарнизон на Виена се готвел за отбрана.

Австрийците знаели, че за тях няма да има милост – в това се убедили, след като турците изклали всички пленници при превземането на Буда. Австрийският ерцхерцог Фердинанд І спешно заминал за Бохемия (дн. Чехия) и помолил за помощ брат си Карл V – крал на Испания и император на Свещената римска империя. Но той бил въвлечен в тежка война с Франция и не можел да окаже съществена подкрепа на Фердинанд. Изпратил само няколко полка испанска кавалерия.

Австрийският маршал Вилхелм фон Рогендорф поел общото ръководство на отбраната на Виена.

За свой заместник назначил 70-годишният немски наемник-ландскнехт граф Никлас Залм, който се бил отличил в битката при Павия (1525) – наричана „последната битка на Средновековието и първата битка на Новото време“. В нея за пръв път масово се използвало ръчно огнестрелно оръжие – мускети и аркебузи. При Павия граф Никлас лично се бил с френския крал Франсоа І, като и двамата получили рани в двубоя.

Той пристигнал във Виена начело на отряд германски ландскнехти и испански   мускетари, като веднага се заел с укрепването на градските стени. Заповядал да зазидат всичките 4 градски порти и да подсилят стените, чиято дебелина на места не надвишавала 2 метра. Разпоредил изграждането на землени бастиони и наредил да се разрушат всички къщи, които пречели на строителството.

Турската армия се озовала пред Виена в края на септември 1529 г. Но положението й далеч не било добро. Европейската природа била против турците. По трудния път за Австрия през целия Балкански полуостров те загубили множество тежки оръдия, предназначени да разрушат стените на Виена. Много реки преливали и пътищата били в кал. Оръдията затъвали в калта и потъвали в блатата. Умрели стотици камили, които носели боеприпаси, оръжия и снаряжение.

В резултат на това турската армия наближила Виена значително отслабена. Сред нея се разнасяли болести, поради което много войници не можели да държат оръжие.

Независимо от това, Ибрахим паша изпратил на обсадените трима богато облечени европейци с предложение да предадат града. В отговор граф Никлас на свой ред изпратил на пашата трима богато облечени мюсюлмани, без никакво послание. Самата липса на отговор била достатъчно красноречива.

Обсадата започнала. Турската артилерия се заела да разрушава градските стени, но така и не успяла да причини значителни щети на австрийските землени укрепления. Стрелците с лък на турците също не нанасяли особена вреда на обсадените.

Опитите да се прокопае подземен проход към града или минни подкопи също завършили с пълен провал. Обсадените непрекъснато правели „вилазки“ – излизания от крепостта, и атакували обсаждащите, като разрушавали изкопаните подкопи и тунели. Веднъж без малко не пленили самия Ибрахим паша. Те също открили и разрушили няколко минирани подземни тунела.

На 6 октомври 8000 европейци направили голяма вилазка извън града и унищожили много от подземните проходи на турците – въпреки че самите те понесли големи загуби при отстъплението си.

На 11 октомври валял особено силен дъжд. Плановете на турците да взривят градските стени претърпели окончателен провал. Шансовете им за победа стремително намалявали. Фуражът свършил, растял броят на дезертьорите, болните и умрелите от лишения и рани. Дори еничарите се оказали в трудно положение.

Ибрахим паша нямал друг избор, освен да се оттегли. На 12 октомври той свикал военен съвет, на който предложил да направят последен опит за щурм. Ако той се окажел успешен, обещал на войниците да увеличи възнаграждението им.

Но европейците отблъснали и това нападение. Аркебузирите, мускетарите и пикинерите (бойци с копия, дълги 5-5-6 метра) успешно защитили стените.

В нощта на 14 октомври обсадените чули ужасни викове, идващи от вражеския лагер – преди отстъплението си турците отрязали главите на всички пленени християни. Докато се оттегляли, завалял сняг, необичайно рано за това време на годината. Трябвало да изоставят боеприпасите и оръдията.

Турската флотилия на Дунава била атакувана неведъж. Много турци били избити в кратки схватки по време на обратния път. Така Виена за пръв път защитила Европа от мюсюлманското нашествие. Щяла да го направи отново след 154 години – през 1683-та.

Eдноименната крепост се намира в средновековния Търновград.

По времето когато Търново е била столица на Второто българско царство (1185 – 1393), Царевец е била една от най-важните крепости.

Начало на разкопките при Царевец поставя чешкия учен Карел Шкорпил. Това става през 1886 г., въпреки че те продължават и през 1893 и 1900г., но поради липсата на система и организация имат частичен характер. След 1905 г. пък поради липса на средства, разкопките са по-скоро частични с чести прекъсвания. През 1930 г. са извършени разкопки, предшестващи възстановяването на Балдуиновата кула. През периода 1932 – 1934 г. първата порта от главния вход е реставрирана, а година по-късно е направено изследване на водоснабдяването на Царевец и „Трапезица“. Но да се върнем на крепостта.

Откритията показват, че на хълма е имало заселници още през късния халколит (4200 г. пр. Хр.).

Заселници е имало и  през бронзовата и желязната епоха. Намерени са останки от жилища и керамика от Халщатската култура (XIII-V в. пр.н.е.) и от по-късната латенска култура (V-I в. пр.н.е.). Тракийското селище, разкрито под останките на средновековната българска столица е съществувало през цялото I хил. пр.н.е. Поради интензивният живот, който се е водил върху хълма през следващите хилядолетия, в частност през  средновековието, почти не са останали следи от него – само няколко участъка под по-късните постройки, които датират от периода IV – II в. пр.н.е. Обзавеждането на жилищата е с типичната тракийска нотка. Фактът, че в тракийската култура има наличие на толкова латенски материали само говори за силното латенското влияние върху тракийската култура през IV – I в. пр.н.е. в този район.

Не се знае колко време е съществувало тракийското селище. Поради липсата на каквато и да било римска керамика и монети от периода I-III в.  учените съдят, че то е прекратило съществуването си към началото на нашата ера.

Чували ли сте за Зикидева? Ранновизантийската крепост, която император Анастасий I (491 – 518 г.) построил в края на V в, напоследък често е сравнявана с въпросната Зикидева. Между другото Зикидева е древен тракийски град. Да се върнем на крепостта – една от опорните точки на Източната римска империя в северната част на Балканския полуостров. Предполага се, че населението на хълма Царевец дошло от римския град Никополис ад Иструм, който загивал. Да не говорим за факта, че Царевец било много по защитен в случай на варварски нападения. От същия период датират една базилика и сградите към нея.

По време на аваро-славянските нашествия укреплението е унищожено – това става през VII век. Последните открити на хълма монети от ранновизантийския период са от 614 г., от времето на император Ираклий.

Въпреки че не са открити следи от феодален замък, е открито, че през VIII век върху развалините на ранновизантийската крепост като феникс от пепелта, българите създали селище, което скоро се разраснало и заело целия хълм.

Около средата на XII век е започнало изграждането на крепостта и феодалния замък. Характерно за вътрешната политика на България, градът е в своя зенит в периода, когато е столица на Втората българска държава.

Укрепителната система на средновековната крепост Царевград Търнов е сложно устроена – състояща се от околовръстни стени, опасващи целия хълм и други напречни, спускащи се перпендикулярно към реката, крепостта е така устроена, че да защитава жителите на града от чужди нашествия. Крепостната стена по скалния венец на Царевец има дебелина от 2.4 m, а на някои места стига до 3.6 m – освен това има бойници и кули. Благодарение на проучванията от 1958 до 1963 г. е установено, че в строителството и са съществували три периода:

• първи – датиран към началото на V-VI в., той се отнася към ранновизантинската епоха с най-ранните строежи;
• втори – към първата половина на XII в.;
• трети – около XIII в., заради факт, че през периода на Втората българска държава околовръстната крепостна стена често е претърпявала чести поправки и разширения, които непрекъснато преобразявали облика и.

В крепостта на хълма „Царевец“ можело да се проникне през три входа:

Най-западната част на хълма била заета от главния вход, който е разположен върху тесен скален масив, пресечен така, че да създаде допълнително охранително съоръжение. Колкото и трудно да се е стигало до входа, естественият защитен инстинкт накарал българите да добавят пет последователни порти за максимална защита:

• Пред първата порта над „Сечената скала“ се намирал дървен подвижен мост, запазен до 1864 г. и бойна кула над портата. По проект на арх. Александър Рашенов през 1932 – 1934 г. Портата е възстановена без кулата.
• На 32 m от първата порта се натъквате на втората, където се намират основи на 2 четириъгълни кули, запазени до 1910 г. Южната кула е външна за крепостната стена, докато северната е вътрешна.
• В началото намиращата се на 29 m след втората, трета порта била защитавана от една правоъгълна кула, разположена на юг от нея. По-късно е добавен допълнителен северен устой с цел по-добра защита.
• Следващата, четвърта порта съществувала до 1889 г. и се издигала на 37 m след третата. Тя била изградена върху основите на по-стара порта от крепостната стена от I-VI в. Реставрирана е през 1971 г.
• И накрая петата и последна порта се е намирала на 25 m от четвъртата. Била изградена между малка вътрешна правоъгълна кула от юг и голямо вътрешно укрепление от север. Вътрешното укрепление било солидно защитено с дебели до 3.5 m крепостни стени.

Следва Малката порта (Асеновата) – това е вторият вход на крепостта. Намирала се е на северозападната крепостна стена и е осъществявала връзката между Царевец, „Трапезица“ и „Новия град“. Над Малката порта се издигала кула на два етажа, чиято врата била двукрила, дървена, обкована с големи железни гвоздеи. Двата обекта били реставрирани през 1975 г.

Третият вход, служел за връзка с квартала на франките – към него  водел широк 2.5-метров път, запазен до 1910 г.  Входът е наречен Френкхисарска порта и е охраняван от бойна кула. Кулата е свързана с името на латинския император Балдуин, пленен в битката при Одрин през 1205 г. от цар Калоян. Сигурна съм, че сте чували за Балдуинова кула, реставрирана през 1933 г. по проект на архитект Александър Рашенов по подобие на запазена средновековна кула от крепостта Червен, разположена в близост до Русе.

Днес Царевец е сред Стоте национални туристически обекта и има печат на БТС.

Днес можете да посетите хълма Царевец и да се насладите на драматична музика, разноцветни светлини, лазери и църковни камбани, събрани в едно, които ще ви пренесат във времето на Второто българско царство (1185 – 1393 г.).

Автор: Божидара Иванова

Разположена върху платото „Калето“, на изток от Провадия се издига средновековната крепост Овеч.

Построена от византийците и функционираща от IV в. до началото на VII в., крепостта не била активна почти цял век. Когато този период отминава повторното ѝ заселване започва от XI в. и приключва в края на XVII в. При различните народи, крепостта има различни наименования – византийците я наричат Проват или Проватон, българите – Овеч, а турците – Таш Хисар, което в превод означава каменна крепост. В историческите хроники от XII в. крепостта се споменава и с името Бурфанта.

Платото, където се намира крепостта има формата на кораб и е обкръжено със скални венци високи от 11 до 25 метра. На север от него е разположено платото „Табиите“ – двете плата се свързват чрез тесен провлак. Някога в северната част на „Калето“ са се издигали високи крепостни стени – на същото място днес се намира Главната порта на твърдината. На свой ред, тя е свързана с провлака към „Табиите“ благодарение на мостово съоръжение дълго около 160 метра. Пред портата е прокопан изкуствен провлак, който има дължина и дълбочина съответно 8 и 5 метра. Навътре към крепостта се стига по изсечен в скалата път, засводен на повече от десет метра. Според легендите в намиращите се под крепостта карстови пещери някога са се съхранявали огромни запаси от жито и храна, с които се изхранвали жителите на града по време на обсада.

Заради близостта му с Варна, Овеч е получил сериозно развитие по време на владението от българите. Поради липсата на флот, сегашната морска столица на България бързо паднала под напора на византийския флот. За разлика от нея обаче, Овеч е направен така, че да издържи евентуално византийско настъпление.

Крепостта Проват имала за цел да предпази Византия от нахлуващите от север войнствени племена. Името Проватон идва от гръцки и означава „Овча крепост“. Благодарение на българският навик да възприемаме всичко буквално, Аспаруховите българи използвали направения вече от славяните буквален превод на името и така крепостта била наречена Овеч. Първоначалната и отбранителна функция, бързо се променила и Овеч се превърнал в голям административен и военен център с постоянно население. Когато християнството навлязло в нашите земи, мястото започнало да се възприема и като епископска резиденция, естествено, със солиден военен гарнизон.

Съществува теория, че Овеч е съществувал и по време на Първата българска държава. Доказателства за това са двата надписа на хан Омуртаг, информиращи за времето на неговите походи срещу франките и маджарите, където споменатите в надписа военачалници намират смъртта си.

Името на крепостта се свързва и с периода на Второто българско царство, в частност с имената на цар Калоян и брат му Петър II. През 1278 г., 2 византийски армии от 5000 и 10 000 бойци, съответно под водачеството на пълководците Априн и Мурин, опитвайки се да преминат през проходите на Стара планина към Търново,  намерили гибелта си под мечовете на воините на цар Ивайло. По пътя на завладяването си, пълководеца Михаил Глава Тарханиот превзел няколко крепости в Източния Балкан, но с Овеч ударил на камък. Зает с обсадата, той не забелязал как в тила му пристигнала армията на Ивайло, която ликвидирала византийците за броени дни. Михаил Глава, за който се смята, че има български произход, се качил на кораб за Константинопол, поради здравословни причини, оставяйки войниците си без предводител. Чисто бягство – при това доста нетипично за българите. Дано не е българин.

По нареждане на цар Иван Александър в Овеч били затворени трима от рицарите на граф Амедей VI Савойски пленени при боевете при Глата през 1366 г., като един от тези рицари е самият бургундски маршал – Гвидо ди Понтарлиер. Единствената причина да се отърват била намесата на католическия патриарх на Константинопол, който издействал откуп от 2400 златни перпера в замяна на техния живот.

Под командването на Лала Шахин, 30-хилядната турска армия, завладява Овеч през 1388 г. Въпреки сключеното по-рано примирие, турците прибягват до измама и се промъкват през нощта. Османския хронист Нешри твърди, че „неверниците“ се окопитили и се съпротивлявали яростно, но въпреки това били „насечени на парчета“. Османците също понесли страшни загуби.

През 1409 г. синът на Иван Шишман, започва въстание в Овеч Няколко години по-късно, през 1413 г. синът на Баязид I, Муса превзема отново крепостта и жестоко се разправя с въстаналото население. По време на нападението на войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело, известен като Варненчик, 1444 г. , крепостта е унищожена до основи. Когато турците отново се настаняват в крепостта запазили малък военен гарнизон – така твърдината започнала да губи своето предназначение. Турците поддържали крепостта до края на XVII в., а след това твърдината бива изоставена. Българското ѝ население създало известният днес град Провадия. Днес от крепостта са останали изцяло обновеното мостово съоръжение между крепостта и платото Табиите, щерни за зърно, многобройни кладенци за събиране на вода, руините на трикорабна едноабсидна църква център на Овечката епархия, две еднокорабни едноабсидни църкви от XII-XIV в., затворите на благородниците и на провинилите се граждани и военнопленници, стражевите кули, каменната северна порта, мраморните колони на Омуртаг.

Автор: Божидара Иванова