Към началото на I в. пр. Хр. учителската професия в Рим била доста дискредитирана. Най-ранният учител, споменат в римската история – магистър от град Фалерия (на 50 км от Рим), бил представян в театрални представления като отрепка, злодей и предател.
В епохата на империята, тоест, при Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр) и след него, началните учители имали лоша репутация и почтените граждани ги смятали почти за отпадъците на обществото. Това се дължало, преди всичко, на безразличието на държавата, която не контролирала изобщо тяхната дейност и нямала намерение да заплаща труда им. Плащали родителите.
Учениците учели в тесни и неудобни стаи, където ги събирали без разлика на пол и възраст – момичетата от 7 до 13 години, а момчетата от 7 до 15.
Такава разнообразна група се нуждаела, разбира се, от строга дисциплина. Това пораждало злоупотреба с телесни наказания, които постоянно подтиквали учениците към лицемерие и подлост, а в учителите събуждали садистични наклонности. Учителят по риторика Квинтилиан (35-96) тъжно отбелязва:
Статуя на учителя Квинтилиан в Калаора. Източник: Уикипедия
„Болката и страхът принуждават децата да вършат подлости, което ги кара самите те да изгарят от срам. Ще се изненадате, ако разберете до какви гнусотии изпадат надзорниците и учителите, използвайки правото си да бият учениците, както и постъпките, които нещастните ученици са принудени да вършат от страх“.
Така Indus litterarius – началното римско училище, по-скоро опорочавало децата, вместо да ги учи и поучава. Твърде рядко то им давало чувство за красотата на знанието.
Учебните часове започвали на разсъмване и продължавали до обяд без прекъсване. Това обикновено ставало под обикновен навес в павилион-палатка. Вътре прониквал уличният шум, от който ги делели само няколко слоя платно. Обзавеждането се състояло от маса за учителя и пейки или табуретки за учениците, черна дъска, навосъчени плочки за писане и абак (сметало). Децата ходели на училище всеки ден, с изключение на някои празници. Имало и лятна ваканция.
Задачата на учителя (ментора) била ограничена до формалното обучение в четене, писане и смятане. Разполагайки за целта с няколко години, той не се стремял да усъвършенства примитивните си методи. Съобщавал на учениците названията и реда на буквите, преди да им ги покаже. Когато те се научавали да ги различават визуално, им предстояло да ги подреждат в срички и думи. Учениците вижлади пред себе си образец и, понеже никой не ги бил подготвял, трябвало учителят да държи пръстите им със своята ръка, за да възпроизведат очертанията на буквите – така трябвало да минат безброй уроци, преди да придобият навици за обикновено копиране.
По математика се учели да смятат на пръсти: 1 плюс 2 на дясната ръка, 3 плюс 4 на лявата, след което преминавали към пресмятане с десетици, стотици и хиляди, като премествали малки камъчета, или „калкули“-те по съответните линии на абака.
Императорите през ІІ век, особено Адриан (76-138), поощрявали разпространението на началните училища и в най-отдалечените имперски провинции. С данъчни облекчения те насърчавали учители-доброволци да се заселват чак в Лузитания (дн. Португалия).
Но, като цяло, дори и в най-блестящата епоха на империята многобройните училища не изпълнявали ролята, която ние, например, сме свикнали да играят днешните. Учениците излизали от тях с малко практически познания, които при това бързо забравяли.
Ето защо през ІV век римският военен историк и теоретик Публий Вегеций се отчайва от големия брой неграмотни мъже, които попълвали легионите, без да умеят да преброят дори пръстите на ръцете си.
Чували ли сте за Агафия Ликова? Отшелничката прекарала целия си живот в сибирската тайга. Жената, която живяла в лишения заради убежденията на баща си, които по-късно възприела с дълбока отдаденост. Нека ви разкажа за нея. Агафия била най-малкото дете в семейството на старообрядеца Карп и неговата съпруга Акулина. Семейството на Карп било голямо: той и съпругата му Акулина имат син Савин, дъщеря Наталия. По-късно се раждат втория му син Дмитрий и Агафия.
Като най-малките деца, родени по време на изолацията, те не познавали друг свят освен този – това, което знаели било от историите на техните родители. Така се образувало тяхното самосъзнание и вярвания. За съществуването на Ликови разбираме едва в началото на 80-те години – благодарение на журналиста Василий Песков. Историята им става новина номер едно в целия Съветски съюз.
Но нека се върнем на Агафия – тъй като членовете на семейството и един по един били достигнати от смъртта, младата Агафия живяла с баща си Карп в продължение на седем години, докато и той не починал на 16 февруари 1988 година. След смъртта му, тя се свързала с роднините си, но не с особен успех – те определено не искали да са част от този отшелнически живот. Затова 2 години по-късно, през 1990 г. Агафия Ликова се преместила в староверски женски манастир, принадлежащ към параклиса на съгласието, и преминала през ранга на „прикритие“ (монашески обет). За жалост вярванията на жената били в дълбок разрез с тези на монахините, което я довело да напускането на манастира след няколко месеца, позовавайки се на болест и идеологически различия с монахините от параклиса на съгласието.
От този момент нататък Агафия живее като отшелничка на същото място като преди. Нейната история е станала дотолкова популярна, че по същото време започнали да я посещават пътешественици, журналисти, писатели, представители на религиозни общности от различни религии. Дори е имала манастирски послушници, доброволци, за да помагат в домакинството.
Семейството на Карп Ликов
Тя е поддържала връзка с местните власти и често е искала помощ. Въпреки, че отшелничеството е разположено на територията на Хакасия, бившият губернатор на съседната област Кемерово, Аман Тулеев, който срещнал Агафия през есента на 1997г. я наричал “кузбакиня” и по нейна молба многократно е нареждал да се доставя всичко необходимо за отшелничката, включително и медицинска помощ. Отговарящия за Ташталовския регион в Кемеровска област, Владимир Макута също е помагал на Агафия като многократно е летял в тайгата с хеликоптер заедно с журналисти. В знак на благодарност към отговорника на региона, тя е ушила собственоръчно риза, която му подарила, а за размерите твърди, че е взела “на око”.
Агафия Ликова със сестра си
В края на миналата година заради недостиг на продукти отшелницата се свързва с “Голямата земя” с молба за помощ.
Всъщност живота на Ликова е доста интересен – много хора са готови да помогнат на отшелничката. Така съдбата отвежда “послушницата” Надежда при Агафия, която водила заедно с нея 5-годишен живот в изолация. Тя помагала на Ликова в тайгата, но след изминаването на тези 5 години, получила писмо от майка си, която я молила да се върне. Всъщност историята на Надежда също е доста интересна – когато отишла при Агафия, тя била в дълбока депресия и именно престоя в тайгата и помогнал да я преодолее. Точно там тя открила природолюбителя Сергей Усик, който по-късно станал неин съпруг. Затова и била толкова благодарна на отшелничката. И до днес Надежда си спомня, че когато приела молбата на майка си да се прибере у дома, първоначално Ликова не я пускала, а след това няколко години е била сърдита. След Надежда, Агафия имала нужда от нова помощница.
Тогава се отзовала алтайската фотографка Светлана Казина, която публикувала пост за намирането на нов помощник на Агафия. Много потребители на социалните мрежи били на мнение, че подобна жена не заслужава толкова голямо внимание. Постът гласял следното: “Жената трябва да бъде със стоманени нерви, да харесва селският начин на живот. Да харесва дивата природа и да не се плаши от старинните вярвания на Агафия.” Лошият отзвук обаче принудил Казина да изтрие обявата, тъй като много журналисти също застанали против Агафия и превърнали историята на отшелничката в поредната комерсиална новина с лоша слава.
Агафия Ликова
„Много хора ми пишат и ми се обаждат, дори не знам откъде са узнали моят номер. Главно това са хора, които не искат да отидат в тайгата, както и репортери, търсещи да направят скандален репортаж. Аз премахнах обявата. Но обезателно ще се намери човек, който все пак я е прочел.”
Светлана Казина допълва, че за сега Агафия Ликова официално има помощник, тъй като вече не може да се грижи сама за всичко – все пак през април тя ще навърши 75 години.
Нека поговорим малко и за вярванията на Агафия. Следвайки примера на православното учение, Агафия Ликова смята, че самотният живот далеч от човешката цивилизация спасява душата и тялото. За някои това са доста крайни убеждения, други пък подкрепят нейните вярвания. Тя била кръстена в параклиса на съгласието на староверците и приучена на църковните правила, съществували в Русия преди църковния разкол от седемнадесети век. През 2011 г. Агафия Ликова се обръща към ръководителя на Руската православна старообрядческа църква, митрополит Корнилий (Титов) с писмо, в което иска да се присъедини към църквата. Молбата и получава положителен отговор.
Подобно на баща си Карп, Агафия също отхвърля всички културни и ежедневни нововъведения, които се появяват в Русия от дните на император Петър I до днес. Въпреки това, Ликова не признава някои от забраните, съществували сред староверците-безпоповци. Например в семейство Ликови основната храна били картофите – в някои течения на староверците, използването им е строго забранено.
Въпреки бягството от света и аскетизма, Ликова не признава безоповското учение за царството на духовния антихрист и изчезването на свещеничеството (църковната йерархия). Тя е на мнение, че „ако свещеничеството се прекрати, то с нас е свършено. Ще ни удари гръм, който ще сложи край на света такъв какъвто го познаваме.” Според нея свещеничеството е единственото, което ще остане до второто пришествие на Христос.
Още по времето когато новината за откриването на семейство Ликови гръмнала в медииите имало широк отзвук от хората. По времето на Съветският съюз, се появили доста публикации, които обвинявали Ликов в религиозен фанатизъм и невежество. За много хора дъщеря му не е по-различна. Днес образът на Агафия Ликова се е превърнал в изключителен феномен във връзка с това докъде могат да достигнат човешките възможности, както физически, така и духовни. В очите на руснаците, най-малката дъщеря на Карп се е превърнала в един от символите на старообредците.
Вижте и видеото с историята на Агафия Ликова. Видеото е много интересно, в него ще може да разберете още много неща за нея. За съжаление, видеото няма български субтитри, но в него се говори на руски и е със субтитри на английски.
Древните египетски средства за писане могат да се разделят на две категории – главни и спомагателни. Сред главните били мастилото, материалът, върху който се пишело и инструментите за писане („писалките“). Спомагателни били мелничките за мастилените бои, кутиите за съхранение на „писалките“ и палитрите-мастилници.
Мастилата представлявали малки питки от твърдо вещество, напомнящо днешните акварелни бои. Обикновено имало два цвята: червено и черно мастило, макар понякога да се използвали и други. Палитра-мастилница, върху която е изписано името „Мертатон“, била намерена в гробницата на Тутанкамон. Първоначално в нея имало 6 цвята, но сега са останали само 5 – черно, зелено, червено, бяло и жълто, а шестата, липсващата боя, почти със сигурност била синя.
Част от папируса на Ани, показващ плавно йероглифно писмо. Снимка: Уикипедия
Боите се правели по следния начин: фино смленият оцветител бил смесван с лепкава смола на някои дървета, от сместа оформяли питки и ги изсушавали. Използвали ги, както съвременните акварели – тоест, потапяли перото във вода и търкали с него питката.
Археолози са открили сажди в състава на черното мастило, както и червена охра – за червеното. Боите върху една египетска палитрена мастилница около 400 г. пр. Хр. се състоят от дървесни сажди, червена охра, гипс, синя фрита (порцеланово-глазурена смес) и жълт оловен окис.
В гробница от времето на ХVІІІ династия (1550-1292 гг. пр. Хр.) в град Тива са открити тръбички от дебела тръстика, които съдържат сажди, използвани за мастило.
Материалите, върху които пишели древните египтяни, били много разнообразни:
1) кости, най-често плоските лопатки от камила;
2) глинени плочки. Пишело се както с острие върху плочки от сурова мека глина, които след това изпичали, така и с мастило върху вече изпечени керамични плочки;
3) слонова кост;
4) кожа (в Британския музей се пазят няколко египетски ръкописа върху кожа);
5) платно;
6) метал – обикновено бронзови или оловни плочки;
7) папирус;
8) пергамент – от овча и козя кожа, и „велум“ – от по-фина кожа на ярета и телета;
9) керамика;
10) тръстика (в музея в Кайро се съхранява голямо разцепено тръстиково стъбло с коптски надпис с мастило върху вътрешната повърхност);
11) камък (предимно малки плоски парчета варовик);
12) восък (пчелен восък под формата на тънък, равномерен слой върху дървени плочи; буквите се нанасяли с остра писалка – „стило“;
13) дърво – натурално или покрито с тънък слой мазилка.
Основният материал, върху който се пишело, бил папирусът. Но в маловажни случаи, когато документът не бил предназначен за дългосрочно съхранение, използвали по-евтини заместители, най-често парчета от счупени керамични съдове или варовикови плочки; и двете се наричали „остракони“.
Книгата на мъртвите
В продължение на няколко хилядолетия основният инструмент за писане в Древен Египет бил особен вид камъш (а не обикновена тръстика, както обикновено се смята), който расте в изобилие в Египет и днес (обикновено в солени блата). От стъблата му отрязвали парчета с нужната дължина, а единият край срязвали по диагонал – така се оформял писецът. По-дебелите линии били очертавани с плоската част, а по-тънките – с острия ръб. Намерените образци имат от 16 до 40 см дължина и от 1.5 до 2.5 мм диаметър.
По-късно преминали към използване на тръстиката Phragmites communis, като разцепвали заострения край – и така се получавал писец, подобен на металните пера, използвани преди изобретяването на съвременните химикалки, а и до днес в автоматичните писалки с мастило.
Древните тръстикови писалки се подостряли често, както се подострят днешните моливи, и по същия начин постепенно се превръщали в къси парчета с дължина по-малко от 6 см. Понякога дори ги слагали в дървени удължители – така се появил праобразът на по-късната перодръжка.
Нищо, че е странно да мислим как чак до средата на ХХ век човечеството със своите перодръжки и писалки използвало същия принцип за писане, както и по времето на фараоните.
Намиращата се във Велико Търново църква „Свети Димитър Солунски“ е известен паметник на Търновската художествена школа.
Една от най-известните и стари български църкви е разположена под североизточния склон на хълма Трапезица, от страната на десния бряг на река Янтра. Всъщност ако трябва да сме точни, църквата е определена като най-старата точно датирана средновековна търновска църква. Сигурно сте чували за нея – известна е най-вече с прочутото въстание на братята Асен и Петър през 1185 г., с което византийското владичество било отхвърлено. В същата тази църква са коронясани първите владетели от Асеновата династия – Петър, Асен и Калоян. В края на XVII или началото на XVIII в., в допълнение към църквата е построен и манастир, към който принадлежат откритите при археологически разкопки след 1971 г. четири големи сгради, разположени на изток, запад и юг.
Църквата във Велико Търново „Свети Димитър Солунски“
През третата четвърт на XIII в., църквата и прилежащият към нея манастир били разрушени. Най-вероятната хипотеза е, че това е станало по време на земетресение. Тъй като старата църква вече била история, през XV в., с материали от нея, като феникс от пепелта, в южната част била изградена друга църква, която лежала върху основите на южната манастирска сграда. След разрушаването на църквата „Св. Димитър“ и манастира около нея през втората половина на XIV в. бил издигнат голям християнски некропол, съществувал до началото на XX в. В северната част на двора се съхранява костница, в която се намират останките от над 500 погребения.
В края на XVIII в. и началото на XIX в, църквата „Св. Димитър“ била атакувана и ограбена от кърджалии. През XIX в. д-р Васил Берон, д-р Хр.Даскалов, Феликс Каниц и др. оставят кратки описания за нея. При настъпването на втората половина на XIX в. църквата вече е силно повредена, а земетресението през 1913 г. е нейният край, тъй като остава само апсидата с фрагменти от оригиналните стенописи по двете ниши.
Останки от два стенописни слоя се намират в олтарната част на храма. Те са доста добре запазени като по-ранният е датиран от времето на столичния период на Търновград. Открити са запазени изображения от първия регистър в олтарната конха – това са шестима църковни отци, които са автори на литургични текстове, участващи в сцената “Поклонение на жертвата” (Мелисмос). Сред тях е образът на св. Кирил Александрийски. Втория регистър представлява процесия на ангели-дякони, държащи рипиди в ръце – това е част от сцената “Божествена литургия”. Вторият живописен пласт е от края на XVI – началото на XVII в. В протезисната ниша, която е част от него се намира сцената “Пиета” заедно с бюст на епископ разположен над нея.
Църквата във Велико Търново „Свети Димитър Солунски“
Църквата е наречена на Свети великомъченик Димитър Солунски Чудотворец. При смъртта на родителите му, роденият в Солун през ІІІ век, Димитър е назначен от император Максимиан на висок военен пост със задачата да преследва християните. Димитър обаче въобще няма намерение да следва императорските заповеди – тъй като още в детството си бил покръстен той не просто покровителства християните, но и ги насърчава да разпространяват Христовата вяра. При завръщането си от поход от източната част на Империята през 306 г., императорът спрял в Солун и поискал от Димитър да се отрече от вярата си. Когато Димитър отказал бил хвърлен в тъмница и след време прободен с копие. Така си отишъл още един мъченик вярващ в християнството. Умрял за своите идеали.
По време на първите археологически разкопки през 1906 – 1921 г. от търновското археологическо дружество са проучени притвора, наоса и двора на църквата. Чак 50 години по-късно, през 1971 г. започнали цялостните научни археологически проучвания, които били под ръководството на доц. Я. Николова и М. Робов и разкриват какви строителни методи и постижения на времето са били използвани – изясняват плана на църквата, строителните и периоди и нейната богата външна декоративна украса. Църквата е еднокорабна, едноапсидна, кръстокуполна с вграден притвор, наос и олтар. Апсидата е петостенна. Външната декоративна украса е направена чрез редуването на камък, хоросанова спойка и тухли – освен това са вградени и четирилистни устиета и панички, покрити с разноцветна глазура.
Църквата във Велико Търново „Свети Димитър Солунски“. Снимка: Уикипедия
Архитектурният план на сградата се отнася към т.нар. църкви със “стегнат кръст” – куполът се носи от изток и запад от полуцилиндричните сводове. Притворът е едноделен. Има галерии и фасади, които са украсени с характерни за късносредновековната епоха псевдоконструкнивни аркирани ниши – техните архиволти са опасани с разноцветни керамични панички и покрити с глазура розети. Тимпаните са запълнени с украса от вдълбани в мазилката ромбове и правоъгълници, оцветени червено, черно и бяло.
Благодарение на археологическите проучвания на доц. Янка Николова по проект на арх. Теофил Теофилов, като се имат предвиди аналогични примери от традицията през съответната епоха, през 1977г. е стартирана обемно-архитектурната реставрация. Когато храмът „Свети Димитър“ е възстановен е открит като музеен обект през 1985 г. – това се случва по същото време, когато се навършват 800 години от въстанието на Петър и Асен и началото на Второто българско царство.
Църквата е обявена за народна старина, както и за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение.
Планът за първия полет на първия космонавт в света – Юрий Гагарин, предвиждал само една обиколка около Земята, което предварително изключвало всякакви сложни експерименти предвид краткия период от време – само 108 минути.
Тогава все още нямало подробни данни за ефектите от по-продължително състояние на безтегловност върху човешкия организъм. Имайки предвид всички тези неопределености, главният конструктор Корольов проектирал „Восток“ като високоавтоматизиран космически кораб, където ролята на пилота била минимална.
В този определящ момент от космическата ера Гагарин бил повече обект на експеримент – но той разполагал със специален плик с шифъра за активиране на ръчното управление на космическия кораб в случай на авария.
Гагарин излетял на 12 април 1961 г. Обаче завръщането на Земята се оказало свързано с непредвидени опасности. Когато спирачните ракети в приборния модул се задействали за 40 секунди, извършвайки точна маневра за забавяне в плътните слоеве на атмосферата, корабът изпитал силен тласък и започнал да се върти с голяма скорост около собствената си ос. При навлизането в атмосферата претоварването се увеличавало заедно с температурата.
По програма приборният отсек трябвало да се отдели 10 секунди след задействането на спирачните ракети – но тази решаваща маневра се забавила. В този момент „Восток“ се намирал над Африка. Щом се озовал в това стремително въртене, Гагарин с тревога погледнал през илюминатора към африканския континент, земния хоризонт и черната бездна на космоса. По-късно той докладвал:
„Внезапно по края на обшивката се появи ярка виолетова светлина. Почувствах вибрацията на кораба и горенето на топлозащитните слоеве. Чу се припукване. Когато претоварването достигна максималната си стойност, вибрацията намаля. В този момент усетих, че степента на претоварване достига 10 g. В продължение на 2 или 3 секунди показанията на приборите бяха неясни. Всичко пред очите ми стана някак сиво. Аз отново се напрегнах. Това помогна – всичко се върна на мястото си“.
Накрая „Восток“ се изправил и започнал да се снижава през горните слоеве на атмосферата. По време на този опасен епизод Гагарин не загубил самообладание, редовно съобщавал за своето състояние и за това на космическия кораб.
Когато „Восток“ слязал на височина 7000 метра, се разтворил главният парашут, който забавил падането към земята. След няколко секунди люкът на кораба се отворил и Гагарин бил изтласкан навън:
„Седях там и си мислех дали наистина са ме катапулирали? После спокойно вдигнах глава, в този момент двигателята задейства и бях катапултиран. Не успях да се ударя в нищо. Излетях заедно с креслото“.
Той разтворил собствения си парашут на височина около 4000 метра и извършил меко приземяване върху полето до някаква долчинка, недалеч от град Саратов, при Волга. Гагарин се освободил от парашута и се изкачил на невисок хълм, където срещнал жена и малко момиченце. Той се втурнал напред, като размахвал ръце и викал: „Аз съм приятел, аз съм съветски!“.
Щом разбрала желанието на космонавта спешно да се свърже със своите ръководители, жената му предложила да използва телефона в близкия земеделски полеви лагер.
По-късно Гагарин разказва: „Помолих жената да не пуска никой до моите парашути, докато не стигна до лагера. Когато отидохме при парашутите, видяхме група мъже, около шестима души, трактористи и механици от полевия лагер. Запознахме се и аз им казах кой съм. Те ме осведомиха, че по радиото сега предават съобщение за космическия полет.
Вестник „Правда“, официалният орган на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз) излязъл на 13 април 1961 г. с празнични заглавия, наричайки полета „Велико събитие в историята на човечеството“.
Два дни след старта Гагарин пристигнал в Москва с военен самолет, придружен от седем изтребителя. Никита Хрушчов казал, че подвигът на Гагарин го е направил „безсмъртен“ и му връчил медал „Златна звезда“ със званието „Герой на Съветския съюз“ – висшата награда на СССР.
Младият космонавт станал обект на силно медийно внимание и общ ентусиазъм не само в Съветския съюз, но и в целия свят. Човечеството поело пътя си към Космоса, напълно в съответствие с прочутата реплика на Гагарин, когато корабът „Восток“ стартирал: „Поехали!“ („Тръгваме!“).
Кастра Мартис (на латински: Castra Martis, в превод Марсови крепости) представлява късноримска крепост, чиито останки се намират в центъра на днешния град Кула в Северозападна България, на 35км. от Видин. Останките на крепостта са идентифицирани през 1870-те години, по време на едно от пътешествията на австро-унгарският учен, Феликс Каниц.
На мястото, където днес се намира крепостта – стръмния южен склон над дефилето на река Войнишка, е установено, че преди нея е съществувало малко трако-римско селище датирано от 1-то хилядолетие преди новата ера.
Крепостта Кастра Мартис. Снимка: Уикипедия
Предположенията са, че крепостта е построена от император Диоклециан на границата между ІІІ и ІV век. Част е от възстановения Дунавски лимес на Римската империя след загубата на Дакия в края на ІІІ век. Ролята на Кастра Мартис била да защитава пътя от Бонония до Сингидунум през Връшка чука – най-северозападния проход на Стара планина.
Чували ли сте за Сердикийски събор? През 343 г. именно епископ на епархията Кастра Мартис участва в него. Няколко години по-късно, през 377 година, отново е спомената във връзка с преминаването на отрядите на император Грациан по пътя за Тракия. През 408 г. хунския вожд Улдис превзема крепостта за малко. През същия век Прокопий Кесарийски нарежда Кастра Мартис сред основно възстановените крепости от император Юстиниан I (527-565). След няколко години обаче по време на аварските нашествия в империята от 586-587 година, крепостта е унищожена.
През ХІІІ – ХІV век част от укреплението е възстановено и използвано за отбраната на Видинското царство.
Крепостта се поделя на 2 части, строени през различни периоди – малко квадратно укрепление квадрибургий и намиращият се южно от него по-голям кастел.
Крепостта Кастра Мартис. Снимка: Уикипедия
Тъй като император Диоклециан усилено строи квадрибургии в граничните райони на империята и тук е построен такъв – той е датиран от края на ІІІ – началото на ІV век. Размерите му са 40 на 40 m с големи кули в ъглите, които имат диаметър от 12,5 m. Квадрибургият е отлично запазен и цялостно разкрит. Изградените от каменни и триредови тухлени пояси стени имат дебелина 2,2 m и запазена средна височина 2 m над подовете. Името на град Кула идва именно от 16,3 метровата югоизточна кула на крепостта. До укреплението се стига през двукрила порта, разположена от южната страна на крепостта – това е единственият път. Има теория, че в края на ІV век портата е била подсилена с по-тясна стена на 3,3 m от първата, оформяща караулни помещения и надвратна кула.
Името на крепостта се свързва с името на Константин Велики (306-337), който през втората четвърт на ІV век, разположил военният си лагер южно от квадрибургия. Той бил укрепен с крепостни стени дебели 4,3 m. Кастелът има форма на неправилен четириъгълник със 7 многоъгълни кули на площ от 15,5 декара.
Откритите по-късно останки от основи на римска баня в северозападната част на крепостта говорят затова, че извън крепостта е пребивавало цивилно население.
Посетителите на крепостта имат възможността да се насладят на изумителна гледка от изградената панорамна площадка към главната улица на града. Кастелът има нощно осветление, което предлага и нощни разходки.
На територията на Южна Корея не мислят за това кое се е появило първо – яйцето или кокошката. Това, което направиха дизайнери от Южна Корея, е да предложат на всеки жител на страната да се настани в къща с формата на яйце. Експерти от технологичния Сеул решили да създадат сгради под формата на яйца с малки прозорци.
Вътре в тези структури ще има набор от жилищни пространства и най-минимален интериор. Проектът се нарича “Living Capsule”. Живата капсула ще бъде изградена от екологично чисти материали. В допълнение, домът може лесно да се премести.
Полша
Архитектите от Полша, които създадоха свои собствени проекти на къщата на бъдещето, наречена „роуминг хаус“, мислеха преди всичко за безопасността. Тази сграда, представляваща жилище на колела, е самодостатъчна система, която позволява както да се живее в нея, така и тя да се придвижва при опасност.
Друга полезна характеристика е, че къщата разполага с всички най-важни и необходими системи за автономен живот, включително оранжерия и животинска ферма.
Испания
Един от завършилите висше училище по архитектура в Мадрид випускник решил да отиде още по-далеч и предложил да не се строят къщи, а цели номадски градове. Подобен град периодично ще се скита от място на място в търсене на по-добри условия на живот. Всички функции за осигуряване на нормален живот са вградени в най-ниските градски нива, а самият град ще се премества на принципа на гъсеницата. В тези населени места, наред с други неща, ще има паркове и обществени места, които ще бъдат захранвани от слънчева енергия и ще обслужват целия град.
Украйна
Архитекти от Украйна мислят преди всичко за безопасността на тези градове, които са близо до вода.В името на сигурността, те изобретиха така наречените „цитадели“, които представляват комплекс от жилищни сгради, бункер със защита и възможност за защита на жителите както от създадени от човека проблеми, така и от природни бедствия. В момент на цунами или друг вид природно бедствие „къщата“, напълно се затваря с помощта на специализирани за това метални плочи и се превръща в нещо като огромна какавида.
България
В България са сигурни, че само небето ще бъде най-безопасното място. Ето защо професионалистите виждат човешкото развитие в градове, които се носят в небето или се държат върху отделни стълбове.
Това ще бъдат мегаполиси, направени под формата на красив лотос с цъфтящи и животворни паркове. Почти навсякъде в града ще има зеленина, а сред тази природа всеки може да изгради своя компактна къща.
Германия
Футуристите от Германия мислят за една мобилна къща Roll it. Това е проект на кръгла къща, която прилича повече на буре, където ще има всичко необходимо за комфортен и пълен престой. В такива новаторски жилища ще има до три автономни зони – спални, помещения за спорт и за хранене.
Какво е забележителното – трапезарията се намира точно над леглото. За да се придвижите от една зона в друга трябва само да завъртите бурето.
Австралия
Австралийските футуристи смятат, че ще направят къща с проникване на въздух през всички структури. Така може да се отървете от климатика. Както стените, така и тавана в такава сграда изпускат въздуха, като по този начин охлаждат помещенията до оптималната температура.
Международен екип от биолози проведе широкомащабно проучване на големи гори на Земята и определи как живата горска биомаса се разпределя между дърветата с различен размер и видове. Оказало се, че точно половината от цялата биомаса се съдържа само в един процент от най-големите дървета, повечето от които превишават 60 сантиметра в диаметър, съобщават учените в статия в Global Ecology and Biogeography.
Горите участват активно във въглеродния цикъл на нашата планета: дишането, фотосинтезата и газообмена и определят скоростта и механизмите на трансформация и пренос на въглерод на Земята и съответно влияят върху глобалния климат. В същото време живата биомаса на гората представлява сама по себе си много голямо хранилище на въглерод, който при определени условия може да бъде в атмосферата под формата на въглероден диоксид. Например, учените на НАСА наскоро доказаха, че увеличаването на броя на сушите и пожарите в тропическите гори е довело до значително увеличение на дела на въглеродния диоксид в атмосферата през 2015–2016 г. Въпреки големия брой изследвания за видовото разнообразие и екологичните роли на различните дървета, до днес не е направен систематичен анализ на тенденциите, общи за всички гори, за разпределението на биомасата сред дърветата от различни видове и връзката с техния размер.
За да запълни тази празнина, международен екип от 98 учени, ръководени от Джеймс Лутц от Университета в Юта, изследвал 48 големи гори на планетата, вариращи от 2 до 60 хектара, и оценил разпределението на горската биомаса между дървета с различни размери. Като цяло учените са изследвали повече от 5.6 милиона дървета с диаметър по-голям от един сантиметър. Те представляват почти 9300 различни вида от 210 семейства.
Оказало се, че в различните гори общата биомаса варира от 13 до 559 килотона на хектар. В същото време точно 50% от общата горска биомаса се съдържа в един-единствен процент от най-големите дървета (и 41% от всички живи биомаси представляват растения с определен размер – дървета, чийто диаметър надвишава 60 сантиметра). Учените отбелязват, че размерът на най-големите дървета и общият брой на големите дървета в гората ясно корелират с общата биомаса, т.е. гората не може да съхранява голямо количество въглерод само от малки дървета. В същото време, което е интересно, колкото по-голяма е живата биомаса на гората, толкова по-малко е нейното видово разнообразие. В допълнение към общите модели за всички гори, учените също анализираха географското разпределение. Оказва се, че с увеличаване на географската ширина, общата биомаса на най-големите дървета намалява, което е свързано с намаляване на общия брой на големите дървета. В същото време общият брой на дърветата в гората на единица площ намалява. Освен това намаляването на размера на дърветата и промяната в разпределението на биомасата при преместване от екватора се придружават от увеличаване на сложността на структурата на горите.
Учените отбелязват, че получените от тях резултати на първо място подчертават значението на големите дървета за всички горски екосистеми без изключение. Въпреки че общият брой на големите дървета в горите е много по-малък от този на малките дървета, храсти и растения, те представляват най-често срещаните видове и определят структурата на горските екосистеми – контролират количеството въглерод, вода и слънчева светлина в различни части на гората. Ето защо, учените предлагат да се обърне повече внимание на големите дървета, както по отношение на фундаменталните изследвания (биологични, екологични или климатични), така и в развитието на промишлени и технологични процеси.
Въпреки факта, че влиянието на дърветата в тропическите гори върху глобалния климат е доста трудно да се надценява, понякога взаимоотношенията не са много очевидни. Например, учените наскоро откриха, че забавянето на транспирацията, дължащо се на увеличаване на концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата, може да доведе до асиметрия на промените във валежите между западните и източните полукълба на Земята.
Доста хора твърдят, че не всеки може да прави бизнес. Някои се оплакват от липсващия начален капитал, други са в търсене на печеливша бизнес идея, трети просто чакат подходящия момент за започване. Ето десет факта, които биха могли да променят отношението ви към бизнеса.
В САЩ са регистрирани 28 милиона малки компании и предприятия
В Съединените щати броят на малките предприятия е повече от 1160 пъти по-голям от броя на големите предприятия, като 70% от малките предприятия наемат само един човек. Но въпреки това малкият бизнес осигурява около 50% от всички наемни работни места в страната. Стартирането на собствен бизнес все още е в правомощията на почти всеки жител на Съединените щати, въпреки че броят на регистрираните малки предприятия намалява.
В Нова Зеландия регистрацията на собствен бизнес отнема само един ден
Новозеландските закони позволяват да се регистрират компании възможно най-бързо – в рамките на един ден. В Сингапур това отнема три дни, в Саудитска Арабия – пет, а в Китай и Индия – поне месец.
До 50% от предприятията не оцеляват до петата си година
Приблизително всяко второ от новооткритите предприятия престава да съществува през първите пет години от своята поява, като около 1/3 от тези предприятия се затварят през първите две години от дейността им. В мрежовата бизнес среда има израз “долината на смъртта”. Ако някой успее да преодолее този период и да остане на пазара, шансовете му за по-нататъшна успешна дейност се увеличават значително.
Новосформираните предприятия често успяват да надминат пазарните лидери и да заемат местата им
Списъкът на Fоrbes включва най-големите компании на нашето време, например в него са изброени руските корпорации „Газпром“ и „Лукойл“. Около 40% от компаниите, включени в списъка през 2000 г., отпаднаха от него за едно десетилетие, а тяхното място заеха нови бизнес субекти. Това дава основание да се направи извода, че новосформираните предприятия често успяват да надминат пазарните лидери и да заемат местата им.
За периода 2010-2013 г. обемът на съдържанието на мрежовия контент се е утроил
Обемът на интернет съдържанието показва стабилен ръст в продължение на няколко години. Това се дължи не само на нарастващия брой потребители, но и на миграцията към интернет на маркетинговите бюджети от телевизията и радиото, както и непрекъснатото подобряване на приспособленията и компютърното оборудване. Според експерти ролята на Мрежата в областта на бизнеса ще продължи да нараства в бъдеще, постепенно превръщайки се в един от основните канали за трансфер на маркетингова информация, включително реклама. Също така в Мрежата се появяват огромен брой бизнесмени, които преподават на младото поколение как да изграждат бизнес, включително и в Мрежата.
В Северна Америка децата харчат за сладкиши и дъвка над 0,5 млрд. долара всяка година
Сумите, похарчени от децата за различни лакомства, продължават да нарастват по време на икономическа рецесия, тъй като дори родителите, които имат финансови затруднения, не искат да отказват на потомството си джобни пари. Анализирайки този факт от гледна точка на стопанската дейност, е лесно да се разбере следното – всяко предприятие, произвеждащо стоки за деца, се отличава с повишена устойчивост.
Броят на собствениците на мобилни телефони надвишава броя на хората с достъп до канализация
Днес на планетата има около 6 милиарда абоната на мобилни телефони, докато само 4,5 милиарда души на Земята имат достъп до тоалетна с канализация. Разбира се, трябва да имате предвид, че голям брой потребители са собственици на две или повече SIM карти едновременно, но общият брой на абонатите въпреки това е впечатляващ. Това явление се обяснява съвсем просто – дори липсата на най-необходимите удобства не обезсърчава голям брой хора да харчат пари за приспособления и мобилни комуникации. И властите често предпочитат да развиват високотехнологичната инфраструктура, забравяйки за липсата на баналната система за водоснабдяване.
Всяка година за реклама се харчат до 440 милиарда долара
Големите компании изразходват огромни суми за реклама, въпреки че според различни проучвания целевата аудитория фокусира вниманието си върху максимум 12% от рекламните съобщения. Следователно, годишно до 440 млрд. долара от около 500 млрд. отиват в нищото. През последните години бизнес средата започна да обръща все повече внимание на глухотата на потенциалната аудитория към рекламните продукти, което води до постепенен отказ от рекламата в класическата й форма и преминаване към нов, алтернативен метод за промоция на продукти.
Повече от 1/3 от американците нямат пенсионни спестявания
Приблизително 36% от всички американски наемни работници не правят спестявания за старост и тъй като пенсионната система на САЩ не обхваща всички граждани, те ще трябва да работят цял живот. Подобна ситуация често се разглежда от експертите като заплаха за финансовата сигурност на държавата, тъй като основните банкови вложители и финансови инвеститори в САЩ са именно частните пенсионни фондове.
Авторите на тези научни открития за пореден път доказаха, че напредъкът не стои на едно място. Армията на учени и изобретатели ежедневно се опитва да подобри живота ни. Ето няколко научни изобретения, за които научихме през миналата година.
Компютърна мишка за хора без ръце
Разработчиците на тази джаджа са единадесетокласник от град Кушва, Свердловска област и неговата учителка по технология Оксана Фирсова. Идеята за направата на мишка, която хората с увреждания биха могли да използват, дошла наум на момчето, докато наблюдавал какви трудности има един от приятелите му.
Мишката е направена във формата на сандал, който се носи на крака. В сандала е вградена електронна карта от стандартна оптична компютърна мишка, има два бутона за обем и колело на мишката. Също така е инсталирана светодиодна лента, която улеснява намирането на манипулатора на тъмно. Плановете на младия изобретател е да подобри манипулатора, така че в бъдеще да работи без кабели.
Устройство срещу хъркане
Според статистиката, хъркането, като основно нарушение на съня, се отнася до 60% от мъжете и 40% от жените. Сериозността и опасността от него се посочва от наличието на цяла база в Института по кардиология и лаборатория за съня, чиито специалисти извършват диагностика и лечение на нарушения на съня. Силното хъркане е предшественик на сериозно заболяване – синдром на обструктивна сънна апнея – периодична асфиксия (липса на кислород) по време на сън. Преведено от гръцки, „апнея“ означава „без дишане“ и се появява поради отслабване на мускулите на ларинкса, които, отпускайки, блокират дихателните пътища. Западните учени са намерили изход. Те изобретили това малко устройство, което „следи“ дъха ви през цялото време докато спите. И в случай на проблеми помага на дишането да се възстанови.
Линийка на пръстите
Това изобретение е магическа пръчка за онези, които са свикнали да показват размери с пръстите си. Сега, колкото е възможно по-точно, можете да демонстрирате каква височина, например, е купето на вашия автомобил или колко широк трябва да бъде шкафа в кухнята ви.
Биореактор, благодарение на който смъртоносните белодробни заболявания вече не са проблем
Учените са изобретили биореактор, който може да поддържа процеса на регенерация на белите дробове, или да растат нови дихателни органи. Изобретателите са убедени, че тази технология ще помогне да се излекуват най-сериозните заболявания, включително рак на белия дроб. Изобретеният биореактор имитира тялото. Системата ще увеличи белите дробове до необходимото. С помощта на това устройство учените вече успяха да развият бъбреците и мини-мозъка. Всички органи перфектно функционират при експерименталните животни.
Непрекъснат източник на вино
Американски инженери са изобретили „Микрочип винарна“, която позволява да се получи до милилитър напитка на час, докато стандартната процедура на алкохолна ферментация отнема до две седмици. Суровината (гроздов сок) преминава през основния канал на устройството. Дрождите се поставят в съседните помещения, влизайки в основния канал през ултрафинна мембрана с нанопори. Дрождите абсорбират захар и „в замяна“ дават алкохол и въглероден диоксид (през мембраната).
Ръка с функция на Фотошоп
Това е високотехнологично устройство, за което всеки художник мечтае. Факт е, че тази писалка може да пише в абсолютно всеки цвят. Тя копира цветовете на обектите, които докосва и след това лесно ги възпроизвежда. Чудо? Не – реалност!
Цялото франкско общество в историческия период V-VІІІ вв. било ясно разделено на 3 основни групи: свободни франки, роби и зависими хора – „лити“.
Най-често лити ставали неплатежоспособните длъжници, които изпадали в полуробска зависимост от кредиторите си.
По принцип, проблемът за личната свобода в Ранното Средновековие бил изключително остър. Франкските съдебни документи с особено внимание подхождали към въпросите за разделението между свободните франки и зависимите „лити“, като грижливо описвали правата и забраните за литите. Тези документи показват, че литите били третирани като роби, но само с частично отнета свобода. Така те се очертават като особена обществена група, междинна в статута си между роби и свободни франки.
В сравнение с робите, литите притежавали доста по-широки обществени права. Литът, например, можел да се яви пред съда в качеството си не само на свидетел, но също и като ищец. За разлика от роба, чиито показания се смятали за верни само, ако са получени чрез мъчения, литът свидетелствал почти наравно със свободните. Освен това, литите участвали във военни походи. Както е известно, през Средновековието право да държат оръжия в ръце имали само свободни хора.
Независимо от отношенията си с кредитора, литът притежавал собствено имущество, с което се разполагал напълно самостоятелно. Свободният човек, в чието подчинение се намирал литът, нямал право да отнема негов имот заради плащане на дълга.
Но, все пак, в сравнение със свободните франки, литите били в по-ниско социално положение. Литът, материално зависим от свободен франк, се намирал и в лична зависимост от него. В документите свободният франк при такава ситуация се нарича с латинския термин „dominus“ – „господар“. Господарят можел да го освободи, което също приравнявало лита с роб.
Когато бил даван под съд в качеството на ответник, литът бил третиран като роб. Например, ако литът убивал свободен франк, му определяли същото наказание, както на роба. Виновният в убийство лит бил изцяло на разположение на роднините на убития и те имало право да го оставят жив или да го убият. Докато на свободен франк, виновен за убийство, налагали само глоба.
Ако свободна жена се омъжела за лит, била наказвана с глоба от 30 солида (сума, сравнима с глоба за тежко нараняване). Римската златна монета от 1 солид тежала 4.55 г. Това, обаче, било сравнително леко наказание в сравнение със случая, ако тя се омъжила за роб. Тогава и самата тя, и децата й се оказвали роби. Но ако литът насила принуждавал свободна жена да се омъжи за него, бил наказван със смърт.
Самото съществуване на литите като междинна група във франкското общество предизвикало промени и в отношението на франкските закони към робите. Чак до VІІІ-ми век, епохата на Каролингите, те били категорично разграничени от свободните хора. Всъщност, били приравнени към имущество или добитък.
Франкските кодекси споменават за продажба и кражба на роби, за прехвърлянето им от един господар в друг. Робът можел да свидетелства в съда – но в никакъв случай да бъде ответник.
В същото време, за да се вземат показания от роб, той трябвало да бъде подложен на жестоки мъчения – франките смятали, че робът е подобен на хитро животно и не може да говори истината без принуда.
Обаче, към края на VІІІ век франкските закони били смекчени. Например, ако един роб бивал отвлечен от дома на господаря си, а след това се завръщал или го връщали, можел да посочи в съда похитителите си. В този случай той не бил подлаган на изтезания; но, все пак свидетелските му показания се вземали под внимание само, ако се потвърждавали от поне двама свободни мъже.
Ако роб причинявал щети или нараняване на свободен франк, тогава или го наказвали със смърт, или господарят му плащал голяма глоба на жертвата (много повече, отколкото би платил за собствено престъпление). От това следва, че робите нямали имущество, от което биха могли да се покрият щетите; освен това, били признати за недееспособни.
От друга страна, ако свободен човек осакатявал или убивал друг роб, плащал на господаря му както за увредено имущество или убит домашен добитък.
Всичко започнало като обикновен урок по история, но завършило много нестандартно: някои ученици дори получили нервни сривове. През есента на 1967 г. в Калифорния (САЩ), в урок по история, учителят Рон Джонсън разказвал на учениците от 10-ти клас за нацистка Германия, за концентрационните лагери и изтребването на онези, които не принадлежат към арийската раса. Един много умен ученик задал въпрос, който поставил учителя в неудобно положение: „Защо обикновените германци са подкрепили политиката на унищожаване на други хора, защо не са се противопоставили?“ Прозвучал звънеца и Рон така и не отговорил на този въпрос. За своя изненада той намерил отговора на въпроса на ученика, подготвяйки се за следващия урок по история. И решил да покаже на класа как на практика работи механизмът на „масовото съзнание“.
В понеделник Рон Джонсън, който влязъл в час в същия клас с 15-16-годишни младежи, обявил темата на урока – „Дисциплина“. Той изнесъл мини лекция за ползите от дисциплината: това е пътят към успеха. В речта си учителят се фокусирал върху истинските истории на успешни хора, които са постигнали целите си благодарение на дисциплината. След мини лекцията Рон наредил на всички да седнат и да погледнат право напред. След това заповядал на учениците да станат и да седнат и да повторят тези заповеди няколко пъти. Когато г-н Джонсън се убедил, че всички изпълняват точно командите му, той наредил на учениците да напуснат аудиторията, да изчакат 2 минути пред вратата и много тихо, почти безшумно да се върнат в класната стая и да заемат местата си. За негова изненада децата направили точно това. В края на урока господин Джонсън точно, кратко и ясно получил отговори на поставените от него въпроси. Дори пасивните деца много активно участвали в тази „игра“.
Във вторник учителят влязъл в класа преди началото на урока, но за негова изненада открил, че децата вече са на местата си и седят тихо. Той написал темата на урока на черната дъска – „Общност“. Рон говорил за силата на общността и разказал на децата за лозунга на „Третата вълна”: „Силата е в дисциплината, силата е в общността”. Първоначално учениците изговаряли шепнешком тези думи, после започнали да говорят ясно, след това преминали на по-високи тонове и накрая много бързо възкликвали. Завършвайки урока учителят показал специален жест “Салютът на Третата вълна” и казал, че отсега нататък всички деца трябва да се поздравяват само по този начин.
В сряда Рон дал специални билети за участниците в „Третата вълна“ на всички. Децата, които учели в този клас, получили такива документи и само трима – специални билети с червени знаци. Тези етикети означавали, че избраните учевидци са назначени за старейшини и от тях се изисква да докладват на г-н Джонсън за всичко, което се случва в класната стая и в училището. На третата среща дошли не само ученици от експерименталния клас, но и някои младежи от други класове, което много изненадало Рон. До вечерта над 200 ученика се включили в „Третата вълна“.
В четвъртък Рон Джонсън открил, че на доброволен принцип повече от 20 души са били ангажирани с информирането на своите съученици, а повече от половината от членовете на „Третата вълна“ заплашвали други ученици и твърдяли, че те са специални. В същия ден учителят обявил, че четвъртъкът ще се проведе под мотото „Гордост”. Според установената схема той изнесъл лекция за гордостта и ролята й в живота на всеки човек и обществото като цяло. Повече от 80 души дошли в класната стая и слушали внимателно г-н Джонсън. Освен това, завършвайки урока, Рон помолил да излязат от залата трима души, които смятал за неблагонадеждни, след което разкрил тайната на своите ученици: те са избрани и те са бъдещето на държавата. „Хиляди ученици в цяла Америка влязоха в нашето общество, вие сте млади, умни и вие сте бъдещето на САЩ. Ако променим правилата в това училище, можем да променим обществото и всичко около нас. Утре точно на обяд ще говори нов лидер – бъдещият президент. Елате утре и ще разберете всичко.“
Последният етап от експеримента се провел в петък: 200 младежи чакали в залата г-н Джонсън. На свой ред Рон помолил няколко от приятелите си да играят ролята на фотографи и журналисти. Те снимали без да спират и питали учениците какво трябва да се случи днес. В 11.45 Джонсън влязъл в стаята. Той поздравил със „салют“ и всички, събрани в един миг, отговорили със „салют“. Той произнесъл мотото на „Третата вълна“ и децата започнали да го скандират по-силно и по-силно всеки път. Няколко минути преди определения час Рон включил телевизора, но нищо не се случило: нямало нов водач, изглежда, че телевизията не знаела за съществуването на „Третата вълна“. И тогава учителят казал, че няма нов лидер, че „Третата вълна“ е само експеримент, и че всички членове на тази организация не са по-добри от фашистите, защото през тези пет дни правят почти същото като германците по време на войната: масово сплашване на обществото, твърдо убеждаване на всички, че са различни и избрани за нещо ново и велико. След това той показал на всички филм за нацистките реалности на войната. Децата напуснали стаята разочаровани и разстроени, много от тях плачели. Някои дори получили нервен срив.
Дълго време този експеримент бил непознат за обществеността, защото Рон Джонсън наредил на всички ученици да мълчат за него и те, заради чувството си на срам, мълчали много години. Историята на неговия „опит“ учителят публикувал в края на 70-те години на ХХ век. Този необичаен урок бил въплътен три пъти в документални филми: през 1981 г. (“Вълната”), през 2008 г. (“Експеримент 2: Вълната”) и през 2010 г. (“Планът на урока”).
