Може би един от най-необичайните музеи в света е открит на 31 октомври 2018 г. в шведския град Малмьо. Нарича се Музей на отвратителната храна. В момента той е единственият музей от този вид и би било по-правилно да го наричаме не музей, а изложба, тъй като работи само три месеца – от края на октомври до края на януари следващата година. Организаторът на необичайния музей Самуел Уест казва, че сред експонатите ще има само онези ястия и продукти, които не всеки ще рискува да опита, а у повечето хора те не предизвикват апетит, а по-скоро обратното. Но Самуел Уест смята, че тази изложба ще бъде в състояние да промени отношението на хората към необичайни храни и да привлече общественото внимание към един голям проблем – недостига на храна в света.
Експонатите в тази изложба са реални, затова посетителите могат не само да оценят външния им вид, но и да опитат някои от тях на вкус. На уебсайта на Музея на отвратителната храна се съобщава, че „съвместното хранене е най-добрият начин да превърнете непознати в приятели“. Освен това експонатите се намират в медицински колби, за да се запази не само външният вид, но и миризмата. Цената на билет за възрастен е 20 евро, децата се допускат безплатно. И какво се предлага на посетителите на тази необичайна изложба? Организаторите внимателно проучили кухните на различните народи по света и избрали около 80 ястия. Менюто е доста разнообразно, възможно е да се оценят деликатесите на различни страни и народи. Освен това експонатите ще се сменят редовно, следователно качеството на храната е гарантирано. На любителите на кафето се предлага необичайна напитка – copy-luvak. Цената за един килограм е впечатляваща, но методът на производство е още по-впечатляващ. Със зрелите плодове на кафето се захранва мустанг, след което се събират фекалиите му, от тях се подбират и се изсушават кафеените зърна. Вкусът на кафето, според гастрономите, е превъзходен. И търсенето надхвърля предлагането, тъй като годишно се произвеждат само няколкостотин килограма.
Според Световната здравна организация значителна част от населението на нашата планета страда от недостиг на желязо. В Южна Африка, например, този проблем е решен с помощта на мопански гъсеници, които са отличен източник на желязо, както и на протеини и мазнини. Ценителите на европейската кухня ще оценят вкуса на сирене Kasu marzu, което се произвежда на остров Сардиния. То буквално кипи от ларви на мухи. Някои ги премахват преди употреба, други предпочитат да го ядат заедно с ларвите. Морските свинчета са непретенциозни и се размножават бързо. Затова в Перу се отглеждат от древни времена, за да се пържат и да се ядат. И на остров Гуам за същите цели се използват бозайници от вида на прилепите.
Естествено, шведите не можеха да пренебрегнат националното си ястие – сюрстрьоминг – кисела херинга с невероятно остра миризма. Приготвят я в Швеция още от XVI век и не по причина на добър живот. По време на войната с германския град Любек солта станала оскъдна. Трябвало да се пести. Ето защо рибата не се осолявала, а се оставяла да ферментира.
Това не е пълната гама асортименти в Музея на отвратителната храна. За да се види и опита всичко, е нужно музеят да бъде посетен на място.
„Когато модерната дама избира своя лакей само по ръст, фигура и формата на прасците му, – пише г-жа Бийтън през ХІХ век, – не е изненадващо, че скоро тя открива как новият слуга е мързелив, завистлив, алчен и не заслужава нито парите, нито храната, които му се дават“.
В този век при избора на лакеи често се предпочитали млади мъже с добро телосложение. Понеже те носели панталони до коленете, а по-надолу – дълги бели чорапи, добрата форма на прасците им била значително предимство, по-важно дори от характера.
През 1850 г. в. „Таймс“ публикувал следната обява, с която млад мъж си търсел работа като лакей: „Висок, красив, с широки рамене и големи прасци на краката, предпочитам да работя на площад „Белгрейв“, откъм северната страна на парка“.
След ХVІІІ век, когато мъжете все още носели панталони до коленете и чорапи, богато украсените дрехи, преди това привилегия на аристократите, станали израз на шик и внушителност при слугите.
А. И. Шарлемань. Форма лакеев Высочайшего двора Российской империи, 1855 год. 1. Обикновена форма; 2. Празнична форма; 3. Малка бална форма; 4. Парадна униформа; 5. Празнична връхна униформа; 6. Униформа за обикновени пътувания; 7. Походна форма Снимка: Уикипедия
В началото на царуването на кралица Виктория в богатите домове за лакеите били много популярни бродираните сюртуци и камзоли, напудрените перуки и цилиндрите. Предпочитали се униформи, които повтаряли дрехите на господарите. Повечето богаташи поръчали за слугите си ливреи със свой дизайн, така че дори извън дома на господаря да бъдат разпознати по външния им вид и да се държат на съответното ниво.
Към лакеите се обръщали на име, но не непременно с тяхното собствено. Господарите не се затруднявали да запомнят нови имена, а най-често името се предавало заедно с позицията. Най-разпространените имена за лакеи били Чарлз, Джеймс и Джон.
Наръчниците, които най-вероятно лакеите никога не четяли, ги учели как при сервиране да сгъват салфетките във формата на лилия, на какво разстояние от ръба на масата да поставят приборите (обикновено на 2 пръста), колко място да оставят за всеки гост.
При снеговалеж лакеят бил длъжен да почисти пътеките към къщата, да разбива леда в езерото на имението и да го премества в мазето. Най-трудната работа било носенето на въглища. Много имения изгаряли повече от един тон въглища на ден. А в други това количество се изразходвало само от кухнята.
През останалото време лакеят лъскал сребърните свещници. Веднага след като приключвал с тази работа, обличал униформата си и заставал пред вратите. По-късно сервирал и носел вечерята, обслужвал трапезата, а в края на деня изгасвал свещите и лампите.
Камердинер (в центъра) и лакей поднасят вино. Иллюстрация из H. Reuß zu Köstritz: Der korrekte Diener, Paul Parey Verlag, Берлин 1900; с. 21. Снимка: Уикипедия
Най-трудна и напрегната била работата на лакея-бързоходец. Той имал две задължения: спешно да доставя съобщения и да тича пред каретата, в която се возели господарят или членове на неговото семейство. Ролята на тези лакеи била изключително важна през ХVІІІ век. Но към 1840 г. това вече била изчезваща служба, на която държали само старомодните горди аристократи. Ето как описват лакея-бързоходец очевидци:
„Той изглеждаше пъргав и въздушен като бога Меркурий. Без да избира пътя си, винаги тичаше по най-краткото разстояние и с помощта на своя бастун сякаш прелиташе над дупките, крайпътните храсти и ручеите. Неговите главни качества бяха вярност, издръжливост и ловкост“.
Бягащият лакей, който изпреварвал господаря си, представлявал вестител, обозначаващ високото положение на идващия гост, и му осигурявал достоен прием. Днес това се постига чрез телефонно обаждане от секретар, асистент или администратор – но те, намирайки се на друго място, не могат да следят подготовката за посрещането на важния гост, каквато задача имал лакеят-бързоходец.
Всеки такъв слуга можел да покрие дневно разстояние над 60 мили (около 108 км) със средна скорост 6-7 мили (прибл. 11-12 км) в час. Ясно е, че за лакеи-бързоходци се предпочитали млади, здрави мъже, които разбирали, че не могат да останат на такава служба до старост.
В същото време господарите смятали, че е под достойнството им да забелязват своите слуги не само в собствения си дом, но и когато неочаквано се срещали на улицата.
Рядко се срещали лакеи, които можели да четат. Не всеки джентълмен можел да се похвали, че неговият слуга му чете вечер. Когато разпоголагал с такъв лакей, това било повод за гордост пред другите аристократи.
Морската битка при Акциум се състояла на 2 септември 31 г. пр. Хр. Противостояли си флотовете на военачалника на Октавиан – Агрипа, от една страна, и на Антоний и Клеопатра, от друга. И единият, и другият флот били разделени на по три ескадри.
В продължение на четири дни бурното време пречело битката да започне. На петия ден Антоний построил флота си при входа на залива в разгърнат боен ред така, че двата фланга почти опирали в брега. Десният фланг, където се намирал самият Антоний, се командвал от Гелий, центърът – от Юстий, а Целий бил на левия фланг. Планът на Антоний бил да се откаже от всякакви маневри, да държи корабите си в плътен строй и да чака атаката на врага. Според него, противникът с неговите леки съдове с ниски бордове не можел да направи нищо против високата, силна стена, формирана от неговите кораби, защитени с тарани и всвъзможни метателни снаряди. Тоест, той възнамерявал да се ограничи до отражение на очакваната атака. Клеопатра и нейните 60 египетски кораба били в готовност зад центъра.
Агрипа, който само чакал врагът да се покаже, настъпил срещу бойната линия на Антоний в обичайния полукръгъл боен строй. Центърът му стоял малко назад, а фланговете му обхващали вражеската линия.
Битката при Акциум, худ. Лоренцо Кастро, 1672 г. Снимка: Уикипедия
Агрипа не смятал да се поддаде на замисъла на Антоний и да атакува неговата несъмнено силна позиция. Понеже нямало как да обхване фланговете на противника, той искал да го примами да напусне позициите си. Затова не стигнал до самата линия на врага, а спрял на около 1.5 км и започнал да го провокира по всички възможни начини. Вятърът, който духал откъм брега, улеснил неговият план.
Командирът на левия фланг на Антоний – Целий, не издържал на изкушението и в 11 часа сутринта придвижил своята ескадра напред. Обаче, Луций, който му противостоял, не приел челната битка, а следвайки заповедите на Агрипа, започнал бавно да отстъпва – и в същото време да разгръща своите кораби надясно, за да обхване фланга на противника. Това на свой ред принудило Целий да се придвижи далеч наляво от левия фланг, за да не бъде обкръжен. По този начин целият ляв фланг на Антоний се откъснал от главните сили – каквато и била целта на Агрипа.
Също така непредпазливо действал и Хелий на десния фланг на Антоний срещу другия командир на Агрипа – Арунций. Той също се откъснал от центъра, който, според плана за битката, останал на място или само много бавно се придвижил.
По този начин между двете крила и центъра на Антоний се образували широки празни пространства.
Когато Агрипа успял да примами и двете вражески крила достатъчно далеч напред, Луций и Арунций внезапно се спуснали в атака. Благодарение на бързоходността на своите кораби, те обкръжили неприятеля и го атакували едновременно по фронта, фланговете и в тила.
В същото време Агрипа навлязъл с главните си сили в празното място между вражеските флангови – и се озовал срещу останалата в изолация централна ескадра на Антоний.
Именно в този момент, към 13.00 ч., когато двете флоти вече били влезли в разгорещена битка, Клеопатра решила, че Антоний губи сражението. Вместо да хвърли в боя своите свежи сили от 60 кораба, които можели с лекота да решат изхода на боя, тя неочаквано заповядала да се вдигнат платната, преминала между сражаващите се ескадри и побягнала в открито море.
Разположение на силите на битката при Акциум. Снимка: Уикипедия
Щом забелязал, че тя бяга, Антоний направил фатална грешка, като постъпил направо подло спрямо своите войници. Заради любовницата си, която предателски го изоставила в мига на опасност, той, владетелят на целия Изток, изоставил на произвола на съдбата своята флота, световното господство и армията си, която само чакала заповедите му за решително усилие в битката. Той се качил на бързоходно корабче, на което в суматохата на битката никой не обърнал внимание, и се устремил след Клеопатра. А когато я настигнал, се почувствал щастлив, въпреки, че тя го приела студено, като нежелан и неудобен гост.
Неочакваното бягство на силния египетски резерв и на самия главнокомандващ разстроили флота на Антоний и прекършили бойния дух на войниците му. Някои кораби изхвърлили зад борда кулите и метателните машини, а сами побягнали от полесражението.
Главните сили обаче останали непоколебими и продължавали упорито да се сражават. Шансовете на останалите кораби на Антоний, въпреки неговото бягство, все още били налице. Всеки от тях бил атакуван от 3-4 леки кораби на Агрипа – но продължавали да се защитават ожесточено и потопили немалко вражеки съдове. Накрая те били обстреляни с голям брой запалителни стрели и копия, с факли от метателните машини, както и с гърнета с негасена вар за ослепяване на екипажите.
Ожесточената битка продължила още 3-4 часа след бягството на Антоний. Повечето негови кораби били опожарени, а няколко пленени.
Така Агрипа със своята флота завоювал господството над света за Октавиан – който междувременно страдал от морска болест, лежал в каютата на кораба си зад бойната линия и излязъл на палубата само, за да види срамното бягство на противника си и неговата любовница.
За да увековечи тази победа, Октавиан построил на мястото, където се намирала армията му, град, който нарекъл Никополис – „Град на победата“. Неговите развалини са оцелели и до днес.
Кралица Виктория била най-влиятелната жена в света през XIX век. Тя управлявала Великобритания 63 години 7 месеца и 2 дни…
През март 1819 г. от Германия към Англия препускала карета с шест черни коня. Управлявал я лично принц Едуард Август, херцог на Кент и граф на Дъблин. В каретата стенела бременната му съпруга – Виктория Сакс-Кобург Заалфелд.
Съпрузите имали всички основания да бързат. Някаква врачка им била предсказала, че бъдещото дете ще управлява огромната тогава Британска империя, над която наистина, както гласяла популярната фраза, слънцето никога не залязвало. Въпреки, че бащата на бъдещата кралица нямал пари дори да наеме кочияш и трябвало сам да управлява конете, той чул предсказанието и незабавно тръгнал за Англия.
Но двамата съпрузи напразно бързали толкова. Момиченцето, на което дали името Виктория, се родило едва на 24 май 1819 г. в двореца Кенсингтън в Лондон. Оставали още осемнадесет години до деня, когато дъщерята на херцога на Кент щяла да бъде обявена за кралица на Англия. Самият той не доживял предсказаното събитие. Починал малко след раждането на своята дъщеря, като оставил жена си и детето почти без никакви средства за препитание.
Техният живот, въпреки високата титла, бил много скромен. Впоследствие кралица Виктория се гордеела, че знае как живеят хората, тъй като тя самата в детството си била бедна.
Разбира се, това било илюзия. Отказът от удоволствия, намаляването на броя на служителите, преминаването към постна храна – всичко това било свързано само с временни парични неудобства. Нещо повече, такива ограничения съответствали на строгото възпитание, което херцогинята на Кент се опитала да даде на дъщеря си. Контролът на майката бил толкова строг, че като дете Виктория изглеждала по-голяма от годините си, държала се и говорела като възрастна. Никога не й позволявали да остане сама, да играе с деца, потискали всичките й естествени желания, присъщи на детската възраст. Навикът да поставя своя дълг на първо място останал с нея до края на живота й и се оказал много полезен, когато започнала да управлява Великобритания.
Силният характер, създаден в детството, се проявявал във всичко. Виктория стигала дори до своебразни перверзии, за да се усъвършенства. В яките на нейните рокли зашивали бодли от джел (самодивски чимшир), които болезнено се забивали в кожата й, когато свеждала глава, и я принуждавали да държи брадичката си високо.
Така възпитаната у нея воля не позволявала след това на околните да подозират наличието на слабости, присъщи на обикновените смъртни – защото монархът трябвало да е модел за подражание на цялата нация.
Населението по онова време било изключително суеверно. За всички случаи имало признаци, по които гадаели за бъдещето. След нейната коронация на 28 юни 1838 г. се пръснали слухове, че царуването на кралицата ще бъде кратко и нещастно – защото този ден всичко било не както трябва.
Архиепископът поставил коронационния пръстен на Виктория на погрешен пръст, а главният пазител на хазната неволно разпилял златните и сребърни медали на пода. Когато най-накрая успели да възстановят реда и лордовете един след друг започнали да се кълнат във вярност към кралицата, дебелият лорд Рол се спънал и паднал, увивайки се в наметалото си. По време на церемонията архиепископът погрешно обърнал две страници на молитвеника, като по този начин завършил церемонията по-рано от необходимото според етикета. Символите на властта били поднесени толкова бързо на кралицата, че тя без малко не ги изпуснала.
Скоро след коронацията, през 1840 г., Виктория се оженила за братовчед си Алберт Сакскобургготски, в когото се влюбила от пръв поглед. Горкото момиче било принудено да му направи предложение, защото никой нямал право да предложи ръката и сърцето си на кралицата. Тя обожавала своя съпруг, въпреки че в началото семейният им живот не вървял добре. Двамата имали 9 деца.
Алберт не станал крал. Позицията му в двореца била на „принц-консорт“, което буквално означава „принц-съпруг“. Въпреки това, той бил за Виктория много повече от съпруг – а още и неин съветник, помощник, управител, организатор. Във всички трудни ситуации тя винаги можела да разчита на него. След смъртта му Виктория до края на живота си носила траур, като забранила на слугите в двореца да се усмихват. Те трябвало да носят само черни дрехи. До края на живота й камериерките подготвяли за него дрехи всеки ден, сякаш бил жив. Когато нейният любим министър-председател Бенджамин д`Израели умирал и роднините му го попитали дали иска да се сбогува с кралицата, той отговорил: „Защо? Тя само ще ме помоли да занеса съобщение до нейния Алберт“.
Примерът на кралския семеен живот довел до това, че през XIX век семейството било издигнато в култ във Великобритания. Наричали Виктория „баба на цяла Европа“, тъй като нейните деца получили много от короните на европейските страни. Една от дъщерите й, също Виктория, била императрица на Германия и майка на кайзер Вилхелм II, който разпалил Първата световна война. Синът й Бърти станал крал на Великобритания под името Едуард VII.
Въпреки суеверните признаци по време на коронацията, кралица Виктория царувала дълго и щастливо. Днес годините на нейното управление са получили названието „викторианската епоха“ и се смятат за златния век на британската история.
Личността на Йосиф Сталин е една от най-противоречивите не само през бурния ХХ-ти век – но и в цялата история на човечеството.
За някои, като например Шарл де Гол, той бил герой и главен организатор на победата над нацизма във Втората световна война. Неслучайно при посещението си в Москва (20 юни – 1 юли 1966 г.) де Гол дълго стоял с наведена глава пред гроба му до стената на Кремъл.
За други пък, обратно – Сталин е самото олицетворение на злото.
Една от най-известните оценки за историческата роля на Сталин принадлежи на британския историк Исаак Дойчер, автор на биографии на Троцки и Сталин: „Той прие Русия с рало, а я остави с атомна бомба“ (погрешно приписват тази фраза на Чърчил).
Докато Сталин бил жив, в самия СССР преобладавала положителната оценка за него. След смъртта му негативната взела връх. В интерес на истината, днес повечето руски историци смятат, че чрез очернянето му неговите политически наследници и, преди всичко, Хрушчов искали да прикрият собствената си вина за пролятата кръв по време на политическите репресии.
За да се разясни въпросът за историческата роля на Сталин, неговата роля би трябвало да се разгледа не само в хронологичната рамка на съветския период, но и в по-широк исторически контекст. Това разкрива приликите между политиката на Сталин и тази на редица негови предшественици на руския властови връх.
Историческата еволюция на руската държава показва прилика в политическите характеристики на трите различни форми на руската държавност – Московското княжество и царство (XV-XVII век), Руската империя (XVIII – началото на XX век) и Съветския съюз, независимо от разликите във външната форма. Най-важният им принцип е концентрацията на власт в един център и строго централизираната система за управление.
Неблагоприятните условия в еволюцията на руската държава, която постоянно била нападана от външни врагове, и огромната територия изискват концентрацията на ресурси, включително властови, в един център и тяхното централизирано разпределение по ключовите направления. При тези условия на първото място в държавата се озовавали хора, които били в състояние да осъществяват такава централизация. Това се отнася и за първия руски цар – Иван Грозни, и за първия император – Петър Велики, и за Йосиф Сталин.
Сталин смятал себе си за наследник на предшествениците си на руския трон. Той бил изключително начетен човек, в библиотеката му имало над 5000 тома на различни езици, много от тях с бележки по полетата.Познавал добре руската история и разглеждал тези исторически фигури като свои учители. Затова и съвсем съзнателно следвал „историческите рецепти“ на своите предшественици.
Затова е погрешно да се търси причината за концентрацията на властта само в характера на руските владетели и да се обяснява устойчивостта на руските властови традиции само с личните психологически характеристики на князете, царете, императорите и генералните секретари.
Тук е уместен ироничният афоризъм на Блез Паскал: „Според някои историци, ако носът на Клеопатра бил по-къс, днес светът щеше да бъде различен“.
По същество, голямата цел на вътрешната и външната политика на Сталин било възстановяването – политическо и териториално, на Руската империя.
Много характерни са неговите думи, произнесени след края на войната с Япония през септември 1945 г., когато на СССР били възвърнати териториите, изгубени след неуспешната за Русия руско-японска война от 1904-1905 г.:
„Четиридесет години ние, хората от старото поколение, чакахме този ден. И той дойде“.
Неслучайно известният руски историк и политик отпреди 1917 г. П. Н. Милюков смятал, че Сталин фактически „реализирал идеалите на белогвардейското движение“. Това накарало Милюков след нападението на Хитлер да призове руската бяла емиграция да застане на страната на СССР.
Парадоксално е, че точно това сторил Сталин – изпълнил мечтите на „бялата гвардия“ за възстановяване на Руската империя. Той пресъздал монархията под формата на култа към себе си и укрепил вярата на хората – но не в Бога, а нова, червена вяра. Всъщност, прочутият „Кодекс на строителя на комунизма“ почти буквално повтаря 10-те Божи заповеди във видоизменена форма – така СССР получил своя „Символ на вярата” и своите мъченици.
И накрая, Сталин в противовес на ленинската идеологическа концепция за „правото“ на нациите да се самоопределят – заради която СССР загубил Полша, Финландия и прибалтийските страни, създал единна държава.
Доброто познаване на историята давало на Сталин почти пророчески способности. Формулата за ускорена модернизация на СССР в условията на недостиг на историческо време била заявена от него през февруари 1931 г .:
„Ние сме изостанали с 50–100 години зад напредналите страни. Трябва да изминем това разстояние за десет години. Или ще направим това, или ще ни смачкат“.
Събитията през Великата Отечествена война на СССР в периода 1941-1945 гг. потвърдили валидността на тази прогноза.
Сталин много добре съзнавал, че комунистическата партия, чиито ръководни кадри си мечтаели за безгрижен и охолен живот, а не за изморително напрягане на всички сили, е главният противник на замислените реформи. Затова държал партията с желязна ръка. Колкото и да е странно, репресиите по негово време били насочено главно срещу комунистите.
Това се потвърждава от много исторически доказателства. След неговата смърт Никита Хрушчов припомнил:
„Бяха унищожени преди всичко старите болшевики от Ленинското поколение“.
Писателката Е. Гинзбург, която прекарала дълги години в лагерите на зловещия ГуЛаг, пише:
„Принадлежността към Комунистическата партия беше утежняващо обстоятелство. Към 1937 г. тази мисъл беше вече твърдо вкоренена в съзнанието на всички“.
Ето защо съседката на Гинзбург в затворническата килия, младата аспирантка Ира, настойчиво изтъквала своята безпартийност – това й давало огромно предимство и привилегии в сравнение с партийните членове, които били, както гласяла известната тогава фраза, „стривани на лагерен прах“.
Шуменската крепост е разположена на 2 километра западно от град Шумен, в частност в Шуменското плато. В района на Шумен, крепостта е позната и като Старият град.
В околността се намират ценни за страната маршрути, които свързват дунавския бряг (при Силистра) с Адрианопол и Константинопол, и северното крайбрежие на Черноморието със западните български земи.
Изглед от Шуменската крепост. Снимка: Уикипедия
Според откритото от археолозите, на мястото е имало заселници още през 12 век пр.н.е. Смята се, че първите жители били траките, може би племето гети. Това, разбира се, не е сигурно. Около 1200 г. пр.н.е. построяват първото поселение, което първоначално не е било укрепено. Всъщност Шуменската крепост датира от времето на Приамова Троя. Смята се, че около V век пр.н.е. е била построена крепостна стена – за жалост времето не я е пощадило и днес тя не съществува.
Когато през 15 г. римляните завладели днешната територия на Дунавската равнина, Шуменската крепост преминала в тяхна власт, изпълнявайки военна функция – според недоказана теория, тогава крепостта е приела името Даусдава. Интересно, нали? Тъй като римляните се славят като едни от най-добрите майстори на своето време, не е изненада, че и това владение е било повлияно от тяхната култура – те построили нова стена със спойка от хоросан и с кули – едната била правоъгълна, а другата имала U-образна форма. При появата на готите около 250 г. твърдината била разрушена. Но не за дълго – скоро отново била възстановена.
Шуменската крепост. Снимка: Уикипедия
След разделението на Римската империя през 395 година, Източната империя позната като Византия, получила всички български земи – тогава започнало и изграждането на нова стена, която имала петоъгълни кули с цел по-голяма защита в случай на обстрел с каменометни машини. Това бил интересен период за Шуменската крепост – някак тя станала важен производителен и търговски център. Откритите монети от ранновизантийският период – 158 на брой, свидетелстват, че жителите на града са осъществявали търговски обмен с други краища на империята. За жалост след този подем на града, слънцето отново залязло при появата на варварските нашествия през втората половина на V до средата на VII век – благодарение на тях, античният град бил обезлюден и напълно разрушен. Чак при появата на Аспаруховите българи през 680 – 681 г. районът на крепостта станал част от територията на Първата българска държава. Ах, тези българи…
Шуменската крепост през 1981 г. (въздушна снимка). Снимка: Уикипедия
През VIII век на мястото на унищожената късноантична крепост се появили жилища подобни на землянките. Така постепенно селището отново започнало да се развива като крепост през ІХ-Х век. След намесата на българите само някои от кулите били променени – вече имали формата на триъгълник. През IX в. твърдината отново станала важен център – била построена цитадела, където управителите на града можели спокойно да пребивават. Смята се, че името на града дошло през този период. Тъй като крепостта се намирала до българските столици Плиска и Велики Преслав, играела важна военна роля по времето на Първата българска държава, въпреки че им отстъпвала по икономическо влияние.
Набезите срещу крепостта продължили – през 1001 г. Шуменската крепост отново паднала под властта на византийците, а през 30-те или 40-те години на XI век била разрушена от печенегите, но след време отново бива възстановена.
Изглед от Шуменската крепост. Снимка: Уикипедия
След освободителното въстание на братята Асен и Петър през 1185 и последвалият период на Втората българска държава, Шумен станал един от най-процъфтелите градове в Средновековна България. Развили се земеделието, каменоделството, грънчарството (най-вече сграфито-керамика), металообработването. По времето на цар Иван Александър е имало монетарница. Свидетел за важността на крепостта било посещението на цар Иван Шишман.
Османските войски превзели крепостта през 1388 година – по време на похода на великия везир Али паша срещу Североизточна България. При провеждането на археологически разкопки не били открити никакви признаци от разрушения от това време, а дори обратното – османският пласт плътно покрива този от Втората българска държава – от тук възниква и теорията, че може би крепостта не се е съпротивлявала срещу османското нашествие. Възможно ли е?
Краят на крепостта дошъл през 1444 година – годината на последния кръстоносен поход, когато войските на крал Владислав III Ягело след тридневна обсада и яростният отпор от страна на малкия османски гарнизон, я опожарили, след което последвало пълното и разрушаване.
Изглед от Шуменската крепост. Снимка: Уикипедия
Нека ви разкажа малко за историческото значение на крепостта. Историко-археологическият резерват „Шуменска крепост“ е част от Стоте национални туристически обекта. Има дори и музей. Шуменската крепост е една от най-добре проучените български археологически паметници. Проведените разкопки в периода 1957 – 1987 година били под ръководството на Вера Антонова от Окръжен исторически музей град Шумен (днес познат като Регионален исторически музей). По време на разкопките са открити три стени – римска, ранновизантийска и от Втората българска държава, с отличителни за периода кули. Част от откритието била ранновизантийска баня с отточен канал, два водоема, 12 църкви (включително и т. нар. „Култов център“, където има основи на четири църкви на едно място), както и цитадела. Някои от най-важните находки са: Шуменският надпис на цар Иван Шишман, разказващ за посещението му в Шумен; надписът на „Остро… богоин“, който според Вера Антонова е първият надпис на кирилица в България; неизяснена по произход плочка с изображение на танцуващ мъж (може би прабългарски шаман?); сграфито-керамика; букел-керамика от троянски тип (тук е имало селище още през Халщатската епоха); коланни апликации; златни литургични съдове; голям брой монети от различни епохи.
Открити са разнообразни накити и многобройни предмети на християнския култ като обеци, пръстени, гривни, кръстове, църковна утвар, повечето направени от мед и медна сплав (бронз), но има и такива, които са изработени от благородни метали като сребро и злато.
Всичко започва на 13 април 1953 г. На тази дата директорът на ЦРУ – Алън Дълес, стартира един строго секретен проект, който се е превърнал в табу и е останал в историята като един от най-популярните опити за незаконна програма за експериментиране върху хора, която е трябвало да бъде тайна. Целта на проекта се състояла в идентифицирането и разработката на лекарства и процедури, които да помагат при разпити и мъчения. При успешното приключване на програмата този контрол на съзнанието трябвало да може да отслаби индивида и да го принуди да направи пълни самопризнания или да извършва оперативна дейност, дори без да знае какво прави. Проектът бил предвиден да се използва върху съветски шпиони и военнопленници по време на Студената война.
Освен „МК-УЛТРА“ (на английски: Project MKULTRA), проектът е известен и като „МКНАОМИ“ (Project MKNAOMI) и „МКДЕЛТА“(Project MKDELTA). Името е криптирано съвсем умишлено – диаграфа МК, означава че проекта се спонсорира от Отдела за Техническо Обслужване (Technical Services Staff). Думата „ултра“, обозначава най-секретната класификация по време на Втората Световна Война.
Декласифицирани документи на МК-УЛТРА. Снимка: Уикипедия
Обхватът на проект МК-УЛТРА бил широк. За да се опази всичко в тайна и поради високото ниво на секретност на проекта, всички експерименти са се провеждали в 80 различни институции, които включвали 44 колежа и университета, както и болници, затвори и фармацевтични компании. Използвани били фасадни организации. Американския Върховен Съд по-късно отбелязва, че МК-УЛТРА е: „ангажиран „с дейност по проучване и разработка на химически, биологически и радиологични материали, възможни за употреба в секретни операции, за да контролира човешкото поведение“. Програмата се състои от около 149 подпроекта, сключени с редица университети, научноизследователски фондации и подобни институции от Агенцията. Поне 185 частни изследователи също са вкарани в проекта, някои дори без да знаят в какво се забъркват.
„Серумът за контрол на съзнанието“ бързо станал „наркотици за контрол на съзнанието“. По онова време са се носили слухове, че китайците, руснаците и севернокорейците са започнали с опитите си да контролират съзнанието. Това естествено накарало САЩ също да започне с подобни експерименти и какво по-добро от Централното разузнавателно управление на САЩ на твое разположение?
Одобрение от д-р Сидни Готлиб на МК-УЛТРА подпроект за ЛСД, писмо от 9 юни 1953 г. Снимка: Уикипедия
Сам по себе си проектът включвал наблюдение на ефекта на различни наркотици върху човешкото съзнание. Най-използваните наркотични вещества били ЛСД, Тетрахидроканабинол и синтетичното силно психоактивно вещество “BZ”. Понякога веществата били смесвани, за да се разбере пълният им потенциал.
Разбира се, били използвани и други методи:
Някои участници били хипнотизирани, техните страхове били извличани и тествани върху резултатите на полиграфа. Други методи включвали химикали, както и сензорна депривация, изолация, вербално и сексуално насилие, различни варианти на мъчения. В поне няколко подпроекта – 102, 103, 117 и 122 били използвани деца.
Организиран чрез Отдела за научно разузнаване към ЦРУ, в проекта участва и Отделът за специални операции към Химическия корпус на американската армия. Програмата започва в началото на 1950 г., и е официално одобрена през 1953 г. През 1964 г. е съкратена, а три години по-късно е намалена допълнително и до своя край през 1973 г. Тъй като в експеримента били включени множество незаконни дейности като използването на граждани като тестови субекти, които не били дали своето съгласие да са в експеримента, се спори дали програмата е легитимна.
Доклад на американския Сенат за МК-УЛТРА от 1977 г. Снимка: Уикипедия
Проектът става публично достояние от Църковния комитет на американския Конгрес и Комисията на Джералд Форд, разследващи дейността на ЦРУ на територията на САЩ. Действията им са възпрепятствани заради това, че през 1973 г. директора на ЦРУ Ричард Хелмс дал заповед за унищожението на цялата картотекирана документация на МК-УЛТРА. Затова и разследването, което провеждат Църковния комитет и Комисията Рокфелер се крепи на клетвените показания на преки участници в проекта и не толкова на документите. Едно от малкото останали доказателства е документ от 1955 г., който съдържа лист със всички наркотици и вещества, които обектите на експеримент получавали. Сред тях влизат:
вещества, каращи обектът да стане зависим
вещества, които ще превърнат субекта в „аутсайдер” до точка, в която приемникът ще бъде дискредитиран в обществото
вещества, които да засилят мисловната дейност и възприятие
материали, които предизвикват временна/перманентна загуба на памет
субстанции, които по време на „промиване на мозъка“, повишават издръжливостта на индивида към лишения и принуда
материали и физически методи водещи до амнезия за събития преди и по време на употребата им
Поради естеството си и мистерията около проекта след унищожаването на документите към проект МК-УЛТРА, той участва в много конспиративни теории.
Адвокатът на обвинения убиец Сирхан Сирхан, Лорънс Тийтър подозира, че Сирхан е бил под хипнотично влияние, когато стреля по Робърт Кенеди през 1968 г. На 18 ноември 1978 г., 909 последователи на сектата, известна като „Храм на народа“ извършват групово, ритуално самоубийство в селището Джонстаун в Гвиана. Теорията е, че на това място са се провеждали медицински експерименти, контролиращи съзнанието след официалното прекратяване на програмата МК-УЛТРА. Когато конгресменът Лео Райън, който бил прочут критик на ЦРУ, пристигнал в Джонстаун за да разследва докладваните неуредици е убит от членове на същата тази секта. Доста интересно съвпадение, нали? Може би някои от експериментите на проекта все още бродят по света и са заплаха за хората?
Маточинската крепост Букелон се намира в Югоизточна България. Разположена е върху платото на високо издигнат от низината на река Тунджа рид, в близост до село Маточина, Община Свиленград, област Хасково.
До крепостта може да се стигне само от юг – заради труднодостъпните склонове, които на места са напълно непроходими, единственият път е откъм с. Маточина.
Платото е оградено от останките на стара укрепителна стена, които още личат над стръмните склонове на хълма. На места, най-вече в специализираната литература, стената е посочвана като римска „кастра“, която е изградена в опус микстум, за да охранява периметъра на град Адрианопол (дн. Одрин).
Средновековната кула към май 2009 г. Ясно личат скорошните консервационни работи (бял хоросан). Снимка: Klearchos Kapoutsis. Източник: Уикипедия
На мястото се намира и висока средновековна кула от ХII-ХIV в. Кулата е тип донжон и е сравнително добре запазена – височината на останките на кулата е около 18 m. Тъй като се намира на южния хълм, за да достигнете до платото трябва да минете покрай нея – така, че няма как да я пропуснете. Теорията на проф. д-р арх. Стефан Бояджиев от БАН, изследователя на градежа, е че кулата е построена върху останките на античната оградна стена.
Доста учени отъждествяват руините ок. с Фикел (дн. Маточина) с крепостта Вукелон, която се споменава в древните извори. К. Иречек разчита името като Букелонъ.
Според описнията, местоположението на крепостта съвпада доста точно с мястото на подобно малко укрепление, което древните хронисти са наричали Вукелу (гр. Βουκέλου). Дали е съвпадение? В триумфалната колона на кан Крум (IХ в.) мястото носи името Вукел (гр. ΒΟΥΚΕΛ). Надписът, където се споменава Вукелон се намира върху мраморна колона, открит при с. Теке Козлуджа (дн. с. Избул), в близост до Плиска. Надписът заедно с тези, открити на няколко други триумфални колони засвидетелства превземането на крепостта Вукел… (гр. ΒΟΥΚΕΛ…) от кан Крум през 813 г.
Векове по-късно се среща в Йоан Кантакузин (ХIV в.), както и в някои други средновековни извори. Във всички извори, името се среща в родителен падеж на гръцки – известният епиграф проф. Бешевлиев го възстановява като Вукелон, а името на селото при укреплението е останало Фикел.
Учените свързват името на крепостта с Битката при Адрианопол, където през 378 г. се е провело решителното сражение в Готската война от 376-382 г. сл. Хр. В тази битка готските войски напълно разбиват римските легиони, а римският император Валент е обграден и убит. Валент и Деций Траян – това са имената на двамата императори, изгубили живота си на територията на днешна България от ръката на готите. Битката при Адрианопол е важно събитие в римската история – след нея, готите трайно стават федерати в упадащата тогава Римска империя.
Амиан Марцелин, римски историк, твърди, че първоначално готските войски били забелязани на 15 римски мили (22,2 km) от Адрианопол, където спрели придвижването си от Кабиле към станцията Нике за почивка и построили лагер. Тъй като Марцелин никъде не споменава готите да са преминали през р. Тондзос, е възможно битката да се е провела на отсрещния, източен бряг на реката. Теориите са неясни, защото е написано, че готите са подпалили пожари „…нашир в полята…“., докато в същото време готската конница се втурнала „… покрай високи планини…“ – това може да значи, че полесражението е било в Одринското поле, или близо до Дервентските възвишения или Сакар.
Името на крепостта се свързва и с друга важна битка – битката при Одрин от 1205г., когато рицарите от Четвъртия кръстоносен поход са разбити от българите начело с цар Калоян. Предводителят на латинците, император Балдуин IX Фландърски (Фландрийски) е пленен и отведен в Търново.
Според Иречек, В. Гюзелев, Й. Андреев, арх. Ст. Бояджиев, битката се е провела до крепостта. За това обаче няма потвърдена информация. Може би крепостта е била близо до финалната битка? А може би не?
Според византийският историк Никита Хониат, ден преди битката цар Калоян избрал къде да бъде засадата по следния начин: „След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат, че е там.“ В други преписи се чете: „… се скри през теснините в потулени и гористи места.“ Подмамени от куманската конница, рицарите я преследвали поне 2 левги (7-9 km), преди да стигнат мястото на засадата. Според Алберик мястото на битката било в „изобилстващи с вода блата“.
Не се знае дали тогава е съществувал средновековният донжон, защото според учените е вероятно кулата да е построена, както през ХIII в., така и през ХIV в.
Общ изглед към Маточинската крепост. Снимка: Уикипедия
Името на още един български владетел се свързва с това на крепостта – това е цар Михаил III Шишман, който намесил българите във византйският конфликт на Андроник III и дядо му Андроник II. Тъй като царят лавирал между двамата – първо на страната на внука, а после и на дядото, се стигнало до доста интересно положение в българските земи. Йоан Кантакузин пише следното за владетеля: „…се разположи в него на лагер без да извърши нищо лошо…“ за навлизането на български войски във византийските предели, докато гарнизонът на Вукелон сам предал укреплението на българите. Престоят му продължил цял месец, докато се приготвял за сражение. Въпреки че, когато император Андроник III изпратил пратеници в българския стан с искане за спазване на Договора от Черномен не се стигнало до битка, преговорите били упорити – предложението на цар Михаил Шишман вместо да върне „градчето Вукелу, вместо него да дадел многонаселения и голям град на Черно море Созопол“, не било прието. На владетеля му се наложило да върне крепостта отново на Византия за да си спести бъдещи проблеми с Византия. Тук се появяват и няколко предположения, че все пак царят е получил голям откуп в замяна на крепостта. Познавайки историята на българските владетели и тяхното умение винаги след преговори да получават нещо, това би могло да бъде истина.
След идването на османското владичество в българските земи, крепостта запустява и загубва значението си. Обраслите в района гори се превърнали в чудесно място за лов на султан Мехмед IV, който написал в дневника си, че през 1664 г. е ловувал в подножието на крепостта и намиращото се под нея село, където то е наречено Фикла, по-късно известно като Фикел. Името Фикел остава до 1934 година, след което е преименувано на Маточина – името идва от лековитата билка, която е разпространена в района.
По време на Руско-турската война селото е разрушено. За това разбираме от французина С. Сеиже (S. Sayger), който пише в мемоарите си за кулата: „На излизане от Фикели надясно съзряхме развалини от стар замък, разположен на един хълм при устието на една теснина, която, изглежда, е отбранявал в древността. Областта, зле обработена и пресечена от гористи хълмове, имаше див и живописен изглед.“.
Руините край с. Маточина имат статут на „обект от национално значение” през 1968 г. През 1970 г. са предприети ограничени мерки по консервация на средновековната кула.
Нека ви кажа нещо любопитно – средновековната кула е била естествен декор при заснемането на филма „Мила от Марс“ през 2005 г.
Когато човек застане на възвишението на кулата и види цялата панорама към планините Сакар и Странджа, както и към долината на р. Тунджа и към турската граница и равнината на гр. Одрин, гледката може да го остави без дъх.
По правило хората, които са убедени, че мозъкът им работи само на 10% не са много добре запознати какво точно се има предвид, когато се твърди това. Просто така сме устроени: винаги искаме да вярваме, че възможностите ни далеч надхвърлят онова, което се реализира в ежедневието. 10-те процента мит ли са? Всъщност – и да, и не. Всичко зависи от това какво точно означава „използване на мозъка“.
Обикновено използвайки мозъка, хората са склонни да разбират различните прояви на интелигентност – от решаването на чисто ежедневни задачи до създаване на произведения на изкуството и правенето на научни открития. В действителност интелектът и неговите проявления са само „повърхностната част на айсберга“. В крайна сметка, мозъкът е отговорен основно за функционирането на всички системи на тялото. И честно казано, за това как точно той прави това, все още не се знае много. Какво можем да кажем за научното и като цяло общочовешкото разбиране за участието на мозъка в такива явления като съзнание и мислене? ..
Делът на употребата на мозъка в обикновения живот на човек не може да бъде измерен. Откъде идва конвенционалното мнение за 10-те процента?
Когато на науката стана ясно, че мозъкът се състои от неврони, които са няколко милиарда в основния орган на човешкото тяло и тези неврони генерират електрически импулси, възниква въпросът дали всички го правят едновременно? Отговорът е получен на базата на изучаването на активността на малка група неврони и е разпределен към целия мозък като цяло. Оказва се, че във всеки момент импулсът активизира приблизително 10% от невроните, докато останалите са в състояние на покой. Естествено, учените са разбрали, че причината за такова поведение на неактивните неврони не е вродения им “мързел”, а фактът, че определени групи неврони контролират управлението на определени човешки действия. А тези, чиито дейности не са необходими тук и сега – получават възможност да „отдъхнат“.
Въпреки това, вътрешното съзнание мигновено интерпретира този факт в смисъл, че мозъкът се използва не само не напълно, но и с абсурдната част от само 10%. И дори сред гениите – до 20%!
Уви, това разбиране за използването на способностите на мозъка е фундаментално погрешно. Първо, намирането на начин за включване на неактивните в този момент неврони е малко вероятно да бъде възможно през следващите хиляда години на научното развитие. Второ, съмнително е, че някой ще търси подобен метод – в края на краищата, той не решава никакви проблеми на „интелектуализация” на обикновения човек. Нещо повече, ако си представим дори теоретичната възможност за „включване“ на невроните в покой, тогава нейното прилагане най-вероятно ще доведе до пагубни последствия за организма. Природата е създала мозъка оптимално, няма нужда да се търсят грешки в това „устройство” и да се правят опити те да се оправят!
Така че, може би единственият възможен и единствен истински път към умственото развитие е … самото умствено развитие. Чрез четене на качествена литература, изучаване на чужди езици, изучаване на история, занимания с изкуство и много други интелектуални дейности.
Смята се, че първите правила за движение на пътя са разработени в Древния Рим с прякото участие на Гай Юлий Цезар. Той забранява на жените да карат колесници. Превозните средства били разделени на следните категории: колесници, каляски, колички, коне и носилки. По пътищата били монтирани колони, които показвали разстоянието до Вечния град. И в Русия цар Алексей Михайлович Романов се е ангажирал да поддържа ред по пътищата. Вероятно, за да се бори със задръстванията, той забранил на всеки, който има ранг под стотник да влиза в Кремъл на кон. А императрица Екатерина Петровна забранила на ездачи в Санкт Петербург да използват не само звукови сигнали, но и нецензурен език. Нарушителите били третирани строго: благородниците били глобявани, а обикновените хора били бити. Можело и да се конфискува коня. В края на 19-и век велосипедът станал популярен в Русия. Но за да го управлява човек е било необходимо да се получи разрешение. Едва след полагане на изпит се издавала шофьорска книжка и регистрационен номер на велосипеда. На почтена възраст подобен сертификат получил известният руски писател Лев Толстой.
През 1865 г. в Англия е приет закон, според който скоростта на всички превозни средства в града не трябвало да надвишава три километра в час. Но извън града било позволено да се ускори до шест километра. Екипажът на колата трябвало да се състои от трима души, а един от тях не трябвало да бъде вътре в купето, а да върви пред автомобила с червен флаг, а през нощта – с фенерче. Това правило било в сила 31 години.
В Мексико магарето се считало за превозно средство. Така че, за да го използват, хората се нуждаели от съответното разрешително. В документа трябвало да има снимка не само на собственика, но и на самото магаре.
Шофирането в нетрезво състояние било престъпление. Това се считало за такова в повечето страни по света. Но не и в Уругвай. В тази държава състоянието на алкохолна интоксикация по време на инцидент се считало за смекчаващо вината обстоятелство. В Кипър всичко е много по-строго – шофьорът, докато шофирал, дори не можел да пие вода. И ако силно го мъчела жажда било необходимо да спре, да изключи двигателя и едва тогава да пие вода. В американския град Денвър (Колорадо) черната кола създавала сериозни проблеми за собственика си. Автомобил с този цвят не можел да се кара в града в неделя. И в Швейцария в този ден е забранено да се мие кола. Без значение какъв цвят е тя. В Южна Африка, при среща с животно на пътя, водачът трябвало да спре и да изчака, докато то не пресече пътя. А в Китай шофьорът не бивало да пропуска хората дори на пешеходна пътека. „Зебрата“ се прилагала само, за да се пресече пътя в това конкретно място. Освен това, само при липсата на редица движещи се превозни средства. В Гвинея няма правила на пътя. Няма пътни знаци и пешеходни пътеки. В същото време шофьорите се опитват да бъдат изключително учтиви с пешеходците и с колегите си. Това е възможно благодарение на факта, че в тази африканска страна няма толкова много транспортни средства.
Чудили ли сте защо някои песни ви носят по-голямо удоволствие отколкото секса? Науката има отговор. Къде щяхме да бъдем без нея? Най-вероятно мъртви. Можем да бъдем унищожени от някаква супер холера или от друг вид примати, които ще открият тайните на науката и ще решат да ги използват срещу нас. Така че за нашето съществуване трябва да бъдем благодарни на науката. Това кара човешката раса да се бори, да лекува болести, да свързва хората и да задава важни въпроси, като тези: Феновете на Queen ли са най-чувствителни? Защо котките мразят човешката музика? Може ли слушането на група Nirvana да увеличи шансовете ви да забременеете?
Ето 12 щателно проучени изследвания, които ще ви позволят да попаднете в микросвета на музиката.
Музиката наистина може да направи някоя храна по-вкусна: Университетът в Оксфорд провел „Горчиво-сладки изследвания“, в които той предположил, че звукът може да повлияе на вкуса на храната по същия начин, както външността и миризмата на храна. Изследванията показват, че например ниските басови звуци ни карат да чувстваме горчив вкус, докато високите тонове на пианото могат да направят храната по-сладка.
Феновете на група Queen са много чувствителни: Университетът в Кеймбридж избрал 4000 души за участие в различни тестове, в резултат на които те били идентифицирани като „съпричастни” или като „систематизатори”. Съпричастните личности са тези, които отговарят на емоциите на други хора, а тези, които систематизират, са които анализират правилата и моделите, за да вземат решение. Използвайки бърз преглед на резултатите от тестовете, изследователите открили, че феновете на Джеф Бъкли, Куин и Нора Джоунс най-често се оказали емпатични, докато феновете на Metallica и Sex Pistols попадали в категорията на систематизиторите.
Феновете на метъла са по-щастливи от всички останали: психологическото списание „Self and Identity“ сравнява нивото на щастие на метъл феновете през 80-те години със слушателите на всички други музикални жанрове. Проучването показало, че металотърсачите са много по-щастливи в младостта си и днес са по-добре устроени. Основният фактор за това, според учените, е, че „в металическата общност феновете и музикантите се чувстват сякаш са семейство.“
Феновете на фестивалите преминават около 25 километра през уикенда: проучването показало, че средният музикален фен изгаря около 9 хиляди калории и преодолява около 25 километра по време на фестивалния уикенд. Така че не е изненадващо, че Гластонбери винаги е претъпкан с посетители: ако само за един ден фенът премине около 8,2 километра и изгори 3000 калории, това очевидно е по-евтино от членството във фитнес зала.
Пеенето може да ви помогне да изглеждате по-млади: британските лекари са открили, че музикантите могат да се похвалят с висок капацитет на белите дробове, подобрена поза, нарастваща умствена активност и постоянно тренирани мускули на лицето, което може да им помогне да удължат външната младост (да не се бърка с удължаването на живота!).
Поп-музиката е обективно по-малко творческа от преди. Националният изследователски съвет на Испания през 2018 година изучавал динамиката на поп-музиката през последните години: „Според цифровите показатели, които сме получили, разнообразието от преходи между музикални комбинации – грубо казано, акорди и мелодии – последователно се намалява през последните 50 години” – бил изводът.
Музиката е част от примитивните общества: връщайки се към времето, когато всички ние сме били много по-космати, научаваме (благодарение на науката!), че нашите предци са обичали да музицират не по-малко от нас. Археолозите са намерили флейти в пещери в южната част на Германия очевидно направени от животински кости на възраст 42-43 хиляди години.
Понякога музиката е по-приятна от секса: едно скорошно проучване установило, че 40% от хората смятат, че музиката, която слушат по време на секс, ги вълнува повече от истинския партньор. Това се дължи на факта, че музиката може да активира определени центрове на удоволствие, които също са отговорни за секса. И според резултатите от друго проучване, „Bohemian Rhapsody“ се превърна в една от онези песни, които респондентите смятат по принцип за по-добри от секса.
Музиката може да ви позволи да почувствате шумотевицата: не, не бръмченето, когато очите ви се оцъклят и започвате да мечтаете за сандвич с шунка. Жизненото и енергично изпълнение на музиката може да предизвика зареждане с ендорфини, които отиват директно в мозъка ви и това е точна имитация на еуфория.
Има причина, поради която котките не харесват човешката музика. Давид Тейе е човек, който е изобретил албум, който може да подобри живота на котките. Според фундаменталните закони на биологията, първата музика, която човек чува в живота си, е сърцето на майка му, когато той все още е в утробата й. Затова сме склонни да свързваме положителните емоции с пулсацията. Котките получават този опит много по-късно с рефлекса на смучене.
Барабанистите са по-умни: изследователите от Стокхолмския Каролински институт установиха, че барабанистите, които са в състояние да поддържат ритъм, се справят най-добре с теста за интелектуални способности, състоящ се от 60 въпроса. Това отразява техните добри умения за решаване на проблеми, които имат положителен ефект върху всеки, който е наблизо и затова е време да забравим всички шеги за „глупавите барабанисти”.
Най-простата фигура на снежен човек се е появила още в древността. В много страни, където падал сняг, децата го извайвали от няколко буци сняг, една стара кофа се използвала като шапка, а носът бил от морков или пръчка. В много новогодишни приказки снежният човек бил верен спътник и помощник на Дядо Коледа.
В езическа Русия снежните човеци не били просто забавни. Хората вярвали, че тези снежни скулптури могат да успокоят духовете. Затова в ръцете на снежния човек е поставена метла, за да може да лети до небето, ако е необходимо. Когато снежният човек започне да се топи, в ухото му се прошепвало желание, което той можел да „предаде“ на небето.
В Скандинавия снежните човеци са капан за зли духове, които ги вземат за хора и се вселяват в тях. Но те не можели да се върнат обратно. В Норвегия снежните човеци се наричали „бели тролове“. Смятало се за лош знак да се мине покрай снежен човек вечер и било опасно да го погледнеш по здрач от прозореца. А в Румъния, за да изплаши злите духове, снежният човек бил украсен с огърлица от чесън.
През 1853 г. Мери Дилвин от Уелс направила първата снимка на снежен човек. Тази фотография е оцеляла до наши дни и сега е в Националната библиотека на Уелс.
От 1818 г. в швейцарския град Цюрих се провел необичаен фестивал, чието име на руски език означава „шест пръстена”. Празникът бележи пристигането на пролетта. Върху дървена подложка се слага снежен човек направен от плат и памучна вата. Веднага щом камбаните прозвучат шест пъти в църквата „Св. Петър“ настъпвала пролетта. Дървеният ствол, под който се поставяла малка доза взривни вещества, се запалвал. Смятало се, че колкото по-бързо изгори чучелото на снежния човек, толкова по-топло и по-плодородно ще бъде лятото.
Най-големият снежен човек в света бил направен през 2008 г. в град Бетел (САЩ). Височината му била 37 метра, а неговото създаване отнело 6 хиляди тона сняг и продължило 2 седмици, използвало се дори тежкото оборудване. За Олимпия, така нарекли снежния човек, имало специален 40 метра дълъг шал. Миглите й били направени от ски.
През 1976 г. на зимните олимпийски игри в Инсбрук талисманът се появява за първи път – той бил снежен човек с необичайно име – Олимпиамалд. Състоял се само от една снежна топка, а носът му бил от морков.
Но талисманът на хокейния турнир за наградата на вестник „Известия“ снежен човек бил на повече от 20 години – от 1971 до 1996 година. Инициаторът, както на самия турнир, така и на неговия символ, бил главният редактор на вестник „Известия” Борис Федосов. От 1997 г. пивоварна „Балтика” се превърнала в спонсор, а образът на снежния човек станал част от миналото.
Интересно е, че в Румъния снежните човеци обикновено се украсяват със снопчета чеснови глави. Тази украса е предназначена да изплаши злите духове.
Най-малкият снежен човек с размери само 10 микрометра (0.01 мм) е създаден от учени от Националната физическа лаборатория на Обединеното кралство. Той бил сглобен от малки топки, използвани за калибриране на електронни микроскопи. С тънък йонен лъч рисували очи, нос и дори усмивка на лицето.
Необичайно е да се използва фигурата на снежен човек в Цюрих по време на честването на пристигането на пролетта през третия понеделник на април. Главата на гигантски снежен човек запълвали с фойерверки и подпалвали за радост на деца и възрастни.
