Още
    Начало Блог Страница 84

    Викторианската готвачка

    През ХІХ-ти век в английските богати домове, където имало готвачка, тя смятала именно себе си за най-главната фигура в къщата. Причината била проста: нали, ако храната харесвала на стопанина, съпругата му трудно можела да я уволни?

    От гледна точка на готвачката, идеалната стопанка на къщата била онази, която не се намесвала в процеса на готвене и не влизала в кухнята. Според нея, докато тя изпълнявала задълженията си, госпожата нямала работа там. Ако домакинята все пак отскачала да попита, например: „Къде отива толкова много масло, щом за слугите трябва да се готви с мас?“, ястията после ставали такива, че тя губела желание повече да пъха носа си в кухнята.

    Рано сутринта, докато господарите все още спели, готвачката продавала мас на всеки, който не можел да си позволи масло върху филията. Тогава в двора тихичко се промъквали жени с големи кошници. В тях те се надявали да отнесат, освен мас, още и обрезки месо, гърнета с бульон, кокали, а при повечко късмет и остатъци от снощния прием, които готвачката им продавала евтино.

    Госпожата, която почти никога не влизала в кухнята и давала указания чрез икономката, обикновено си затваряла очите за кражбите при готвенето. Ако пък се опитвала да контролира с какво се пържи храната за прислугата, защо се изразходва толкова много масло и откъде се купува месото, опитвайки се да намери по-евтин доставчик, тогава готвачката, която така губела своите проценти от покупките си в месарницата, се вбесявала и обявявала „студена война“ на господарите. „Студена“ понякога дори в буквален смисъл – всички ястия се сервирали студени и завяхнали. Стигало се дотам, че стопаните направо се страхували да организират приеми, защото месото или прегаряло, или било почти сурово, картофите хрущели, а сладоледът капел по  чиниите.

    Сериозните проблеми започвали, когато госпожата откривала, че някъде потъват сериозни суми. Тогава преставала да се интересува от настроенията на готвачката и започвала да проверява къде и как се купуват продукти, подозирайки я, че слага пари в джоба си. На свой ред готвачката преставала да смята госпожата, която пъхала носа си в кухнята, за „лейди“ – и се опитвала да покаже, че цялото семейство зависи от нея. Започвала да готви толкова безвкусно, че господарят предпочитал да вечеря в своя клуб, като оставял жена си насаме с безсилния й гняв.

    Повечето кухни представлявали зле проветрявани помещения, където продуктите трудно се съхранявали без хладилници. В големите, богати къщи и имения имало дълбоки изби, подобни на кладенци; в тях целогодишно се пазел лед. Натрошавали го на парчета върху дъното на шкафове в студена стая до кухнята, където съхранявали бързоразвалящи се продукти.

    Всяка готвачка знаела какво да прави, ако рибата или месото започвали да миришат. Тя измивала парчетата в студена вода, а след това ги кипвала заедно с дървени въглища. После отново миела месото и го слагала за известно време в настойка от лайка или невен, за да прикрие неприятния вкус. Сетне го избърсвала с чиста кърпа, напръсквала го със солен разтвор и го оставяла за другия ден.

    Закланите птици били провесвани за шията, а в корема им поставяли въглища. За да не се разваля рибата, я слагали в сол или захар.

    Когато четем кулинарни книги от XIX-ти век, разбираме  защо готвачките се смятали за прислуга от висока категория. Както и икономът, те трябвало да бъдат грамотни. Тяхната работа не се ограничавала до простото приготвяне на закуски, обеди и вечери. Най-важният момент за готвачката бил вечерята за важни гости, а те можело да бъдат повече от 20 души. Домакинята, която обирала всички комплименти след добра вечеря, често съставяла меню от 15-20 ястия, всяко от които не само трябвало да се сервира топло и да бъде с отличен вкус – но също и да учудва със своята оригиналност и външен вид. Отговорността била много голяма, защото винаги нещо можело да прегори, да се превари или, обратно, да е малко сурово. Домакинята цялата вечер била в напрежение, като вземала присърце всяка дреболия – а провалът се смятал за неин личен неуспех.

    В края на вечерята цялата кухненска прислуга припадала от умора. Работата била огромна. През ХІХ-ти век нямало полуготови продукти. Преди готвене птицата трябвало да бъде оскубана, изкормена и почистена, зеленчуците да се донесат от градината, яйцата от курника, ябълките да се откъснат от дървото, а хлябът – да се опече.

     

    Най-важните неща готвачката не можела да възложи никому: разрязването на чучулиги за пай, почистването на свинските уши и крачета след опичането на прасето на шиш – по традиция прасенцата и птиците традиционно се сервирали заедно с главите. Викторианците дори не си представяли, че може да е иначе.

    До десерта, който обозначавал края на вечерята (няколко вида сладолед, желе в красиви форми, торти с лимони или сирене), никой в ​​кухнята не смеел да каже нито една излишна дума. Дисциплината била много строга, защото всяка минута била важна.

    След приема имало огромно количество посуда за миене. Дори само 20 гости, след сервирането на 18 ястия, оставяли подире си до 500 мръсни чинии – които трябвало да бъдат измити за другия ден.

    Нощта била единственото време, когато в кухнята не горяла печка. През деня работата там не спирала дори за минута – след закуската започвало приготвянето на обяда, а след това и на вечерята.

    Рицарският орден „Калатрава“

    „Калатрава“ е рицарски орден, не толкова популярен както, например, тамплиерите или хоспиталиерите – но който изиграл важна роля в историята на Испания. Неговата поява е описана от хроникьора Родриго Толедски, който заварил все още живи някои от неговите създатели.

    Калатрава е названието на замък в Южна Кастилия, който кастилският крал Алфонсо VІІ си възвърнал от арабите през 1147 г. Но задържането на новите територии било по-трудно от завладяването им – кралят не можел да си позволи да отдели войници за постоянни гарнизони.

    Замъкът на Калатрава ла Нуева, бивш главен щаб на ордена. Уикипедия

    По тази причина в онзи период получили силно развитие монашеските рицарски ордени. Първоначално защитата на Калатрава била поета от тамплиерите, но скоро те били принудени да отстъпят под натиска на на враговете. Тогава в помощ на краля дошъл Раймундо, абат на цистерцианския манастир във Фитеро. На негово разположение бил рицарят-монах Диего Веласкес и наскоро възникналата общност на „братя-миряни“ – всъщност, селяни от именията на манастира, способни да носят оръжие.

    Новият орден бил създаден под покровителството на крал Алфонсо през 1157 година. След като се укрепили в замъка Калатрава, рицарите планирали да разширят владенията на ордена, като си възвърнат превзетите от арабите земи. След смъртта на Раймундо през 1163 г. рицарят дон Гарсия организирал първите нападения срещу врага.

    Скоро обаче повечето от „обикновените“ монаси, недоволни от военизирането на ордена, напуснали „Калатрава“; само Веласкес и няколко духовници останали с рицарите. Веласкес приел титлата „приор“, което било потвърдено със специална папска харта през 1164 г. Сред различните обети и ограничения, наложени на рицарите-монаси от „Калатрава“, имало изисквания да спят в бойни доспехи и да носят белите наметала на цистерцианския орден с червен кръст, образуван от цветове на лилии – т. нар. „Кръст Калатрава“.

    Емблемата на ордена, т. нар. „Кръст Калатрава“. Уикипедия

    Първите походи на ордена били победоносни и щедро възнаградени от краля на Кастилия, а след това орденът служил и на краля на Арагон (1179).

    С времето обаче последвали редица поражения, вероятно причинени от съперничество между наследниците на Алфонсо – кастилските и леонските клонове на династията, както и от засилването на арабите, при които дошли на помощ африкански мюсюлмани. След нещастната битка при Аларкос (1195) рицарите били принудени да предадат Калатрава на арабите. Веласкес умрял следващата година.

    Като привлякъл нови бойци, Орденът възвърнал силите си, построил нов замък в Салватиера и в продължение на 13 години след 1198 г. съществувал като „Рицарите на Салватиера“. През 1211 г. и този замък бил превзет от арабите.

    Кръстоносен поход през 1212 г. възвърнал замъка Калатрава на рицарите – а същата година с великата християнска победа при Лас Навас де Толоса започнал окончателния залез на мавританското робство.

    През 1218 г. орденът преместил седалището си в Нова Калатрава, на 8 мили от старата, където било по-безопасно. С негова помощ били създадени рицарските ордени „Алкантара“ в кралство Леон и „Авиш“ в Португалия.

    През XIII-ти век орденът „Калатрава“ се превърнал в най-голямата военна сила в Испания Той можел да изведе на бойното поле до 2000 рицари – които с оръженосците и слугите си образували армия от приблизително 20 хиляди бойци.

    В началото на ХІV-ти век между ордена и крал Педро І започнал открит конфликт. Трима поредни приори на ордена били екзекутирани по обвинение в измяна; четвърти, макар и брат на кралската любовница, умрял в заточение.

    Тогава кралете започнали активно да се месят в „избора“ на орденски приори. Например, избраният през 1404 г. приор не само, че бил женен, но и никога не бил членувал преди това в ордена – ала бил одобрен от папата.

    След това намесата на крал Хуан II през 1443 г. довела до ново разделение. Но самото кралско протеже се оказало предател и било свалено – после на изборите победили трима съперници, които си разделили владенията на ордена. Най-силният от тях – Педро Хирон, успял през 1457 г. да отстрани своите съперници и отново да обедини „Калатрава“.

    Рицар на орден „Калатрава“

    Последният крал от кастилската династия – Енрике ІV, за да спечели Ордена, искал да ожени „монаха“ Хирон за сестра си, бъдещата велика кралица Изабел Кастилска. Бракът бил разрешен от папата, но не бил осъществен поради смъртта на годеника.

    По време на най-големия си разцвет, при Педро Хирон, орденът „Калатрава“ контролирал 56 командорства и 16 приората. За него работели 200 000 селяни. През 1482-1487 гг. по време на война между Арагон и Португалия, орденът за последен път открито се появил на бойното поле – на страната на Арагон.

    Необходимостта от неговата военна сила отпаднала през 1492 г. след превземането на Гранада, края на Реконкистата и окончателното прогонване на арабите от Европа. Папа Павел III освободил рицарите от монашеския им обет. Те вече можели да се женят, като заменили обета за безбрачие с клетва за съпружеска вярност.

    По-късно във времето орденът се превърнал просто в номинален собственик на доходни земи, които кралят раздавал на доверени чиновници.

    Орденът „Калатрава“ бил закрит, заедно с други рицарски ордени, през 1838 г.

    Как звукът засяга човешкото тяло

    Всяка секунда от живота си човек е заобиколен от всевъзможни звуци. Слушането е неразделна част от пълното възприемане на картината на света. Звучи всичко. Но не всеки чува. Но звуците, които не могат да уловят човешкото ухо, засягат тялото му. Този ефект влияе на нашето благосъстояние и цялостно здраве. Последните проучвания на физиците показват, че абсолютно всичко в нашия свят има вълнова природа, включително човешките мисли и чувства. Както всички знаем, звукът също е вълна. От това следва, че човек възприема информация от всеки обект, често несъзнателно.

    Налице е такава наука като киматика, тя изучава формиращите свойства на вълните. Основател е швейцарският лекар Ханс Йенни. Той провежда серия опити, създавайки видима звукова среда. Ученият поставя пясък, пластмаса, катран, глина, прах, вода и други течности върху метални пластини, прикрепени към устройство, способно да произвежда хиляди честоти. При създаването и промяната на честотите веществата се оформят в невероятни и разнообразни симетрични модели. Колкото по-голяма е честотата на вибрациите, толкова по-сложни са формите.

    И някои от тях приличат на традиционни мандали (сакрално схематично изображение, използвано в будистки и индуски религиозни и езотерични практики). Тези експерименти доказват, че звукът има способността да създава форма. Климатиката доказа, че вибрациите организират материята. Следователно, хармоничните звуци създават ред в хаоса. С течение на времето учените започнаха да осъзнават, че различните честоти имат определен ефект върху човешкото тяло. Както полезно, така и разрушително.

    Какви честоти възприема човек

    Звуковите честоти, възприемани от човешкото ухо, са в обхвата от 16 до 20 000 Hz. По-малко от 20 Hz е инфразвук, който човешкото ухо не възприема. Инфразвукът се съдържа в шума на атмосферата, гората и морето. Източникът на инфразвукови колебания се явяват мълниите, както и експлозиите и оръдейните изстрели. В земната кора, сътресенията и вибрациите на инфразвуковите честоти са много разнообразни.

    За инфразвука е характерна ниска абсорбция в различни среди, поради което инфразвуковите вълни във въздуха, водата и земната кора могат да се разпространяват на много дълги разстояния. Разпространението на инфразвука на дълги разстояния в морето дава възможност да се предскажат цунами. Звуците на експлозии, съдържащи голям брой инфрачервени честоти, се използват за изследване на горните слоеве на атмосферата, свойствата на водната среда. Честотите над 20 000 Hz се наричат ултразвук. В природата ултразвукът се намира като компонент на много естествени шумове: в шума на вятъра, водопада, дъжда, морски камъчета, валцувани от прибоя.

    Много бозайници, като например котки и кучета, имат способността да възприемат ултразвук при честоти до 100 kHz, а локалните способности на прилепите, нощните насекоми и морските животни са добре известни на всички. Не забравяйте, че способността за възприемане на звукови вибрации при всички различни хора е различна. Тя се влияе от наследствеността и физическата форма, възрастта и дори пола.

    Какво е това шум

    Шумът са силни звуци, сливащи се в нестройно звучене. Нивото на шума се измерва в единици, изразяващи степента на звуковото налягане в децибели. Нивото на шума от 20-30 децибела е почти безвредно за хората, това е естествен шумов фон.

    Например, човешкият шепот е шум от около 20 децибела. Ниската човешка реч (30 – 40 децибела) засяга съня на спящ човек, чийто мозък, реагиращ на звука с такава интензивност, започва да генерира сънища. Разговорът с високи тонове (50 – 60 децибела) намалява не само вниманието и реакцията на човек, но също така намалява зрението. Дискотеките (80 децибела) причиняват промени в кръвния поток на кожата, стимулират нервната система. 80 децибела е допустимата граница на поносимо шумово въздействие в човешкото тяло. Звукът от 130 децибела вече ще причини болка, а при 150 тя вече ще стане непоносима. През Средните векове имало дори наказание „под камбаната“. По времето на Иван Грозни това се явявало начин за бавно убиване на човек. Това звънене измъчвало и бавно убивало осъдения. Много висок е и индустриалният шум. На много работни места и при шумни производства се достига до 90-110 децибела и повече. В момента учените в много страни по света провеждат изследвания, за да определят ефекта на шума върху човешкото здраве. Както се оказа, абсолютната тишина също има неблагоприятно влияние върху човешкото състояние.

    Например, служители на едно дизайнерско бюро, което имало отлична звукоизолация, след седмица започнали да се оплакват от невъзможността да работят в условията на потискаща тишина. Те станали нервни и загубили способността си да работят. Друго откритие е, че звуците с определена сила стимулират процеса на мислене, особено процеса на преброяване. Постоянното излагане на силен шум може не само да повлияе неблагоприятно на слуха, но и да причини други вредни ефекти – звън в ушите, главозамайване, главоболие и повишена умора. Прекалено силната съвременна музика, между другото, също смущава слуха и причинява нервни заболявания.

    Как звуците влияят на състоянието на човек

    Както показват проучванията, звуците, които не се чуват от хората, също могат да имат пагубен ефект върху тяхното здраве. По този начин инфразвукът особено силно влияе на психическото състояние на човек: засягат се всички видове интелектуална дейност, настроението пада, понякога човек се чувства объркан, изпитва безпокойство, страх, а при висока интензивност – чувство на слабост, подобно на силен нервен шок.

    Влизайки в резонанс с човешки биоритми, инфразвукът с особено висока интензивност може да причини незабавна смърт. Инфразвукът действа не само върху ушите, но и върху цялото тяло. Вътрешните органи започват да се колебаят – стомаха, сърцето, белите дробове и т.н. В този случай техните щети са неизбежни. Инфразвукът, който дори не е с много голяма сила, може да разруши работата на нашия мозък, да причини припадък и да доведе до временна слепота. В началото на 50-те години френският изследовател В. Гавро, който изследва ефекта на инфразвука върху човешкото тяло, установил, че с вариации от около 6 Hz, доброволците, участвали в експериментите, изпитват умора, после тревожност, превръщаща се в ужас.

    Някои обясняват феномена на Бермудския триъгълник с инфразвука, който генерира големи вълни: хората започват да се паникьосват много, стават небалансирани (могат да се убиват един друг).

    Как звуците влияят на състоянието на човек

    Независимо от това, трябва да се отбележи, че човек е успял да извлече от този честотен диапазон полза за своето здраве. Създадени са медицински устройства, които могат да извършват ултразвуков микромасаж, който подобрява кръвообращението, което допринася, например, за ускоряване на регенерирането на телесните тъкани след различни лезии. Има и медицински съоръжения, които унищожават бактериите и вирусите, като стрептококи и полиомиелит чрез ултразвук.

    Разбира се, има звуци, които са не само разрушителни, но и полезни за човешкото здраве. Така котешкото мъркане подобрява сърдечно-съдовата система и нормализира кръвното налягане, подобрява съня. Класическата музика има успокояващ ефект. В допълнение, тя също забавя сърдечния ритъм. Звуците на природата имат още по-благоприятен ефект. Те са в честотния диапазон, който най-добре отговаря на човешката природа. Човекът вибрира с природата на същата честота. Птичите песни подобряват настроението, а шумът на дъжда успокоява и отпуска.

    Светът на звуците изглежда толкова близък и разбираем за нас, но в същото време има много загадки и тайни. Всеки ден нараства броят на изкуствените звуци, създадени от човека, които оказват влияние върху човешката психика и здравето. Естествено, не можем напълно да избегнем цялото разнообразие от честоти, които оказват негативно влияние върху човешкото физическо и психическо състояние. Но в рамките на съществуващите възможности, да се предпазим от разрушителните вълни и да възприемаме благоприятни звуци, все пак е нашата непосредствена задача.

    Маршът на смъртта

    В края на ХVІІ-ти и началото на ХVІІІ-ти век най-добрата пехота в Европа били шведските „каролинери“. Те извоювали своите победи в битките не с брой, а с храброст и умение. Изключително дисциплинирани, тези части прилагали на практика най-новите постижения на военно-тактическата мисъл по онова време.

    Каролинерите били изключително ударни войски – просто нито тренирали отстъпление, нито били подготвяни да отстъпват. Те се втурвали към вражеските редици и стреляли само от близко разстояние, за да убиват. Яростната им атака сломявала бойния дух на вражеските армии и обръщала в бягство противниковите бойни формации.

    За създаването на висок боен дух сред армията силно допринасяла и ярко изразената нападателна тактика, която била изключително победоносна. В същото време би било невъзможно да се въплъти тази тактика на бойното поле, ако духът на бойците бил нисък. Освен това, каролинерите се отличавали с висока религиозност и винаги се молели преди битка; често се случвало да вървят в атака, като пеят молитви и християнски религиозни химни.

    Разбира се, никой не може да предвиди превратностите на войната. Най-трагичното събитие в историята на каролинерите бил „Маршът на смъртта“.

    През есента на 1718 година шведският крал Карл XII нахлул в Норвегия. На генерал-лейтенант Карл Густав Армфелд била поставена задача със своята Емтландска армия да атакува близкия до крайбрежието град Трьонделаг и, което било най-важното – да превземе Тронхайм.

    Задачата изглеждала лесна – трябвало да навлязат в норвежка територия само на 80 километра. Тази маневра разсичала страната на две  части и силно влошавала положението на норвежците.

    На 29 август 1718 г. Армфелд пресякъл границата. След кратка съпротива норвежците се оттеглили и решили да подсилят подстъпите към Тронхайм. Генерал Буде наредил да се унищожат всички мостове и се откарат всички лодки, за да бъде спряно шведското настъпление.

    Карл Густав Армфелд

    В резултат шведите били принудени да спрат на 35 километра от града. Паднал първият сняг. Поради недостиг на храна, Армфелд бил принуден да даде заповед за отстъпление. Чак месец по-късно, на 26 октомври, след като частично стабилизирал ситуацията, генералът предприел второ настъпление срещу Тронхайм. По това време броят на армията му вече бил намалял от 9200 души на около 6 хиляди.

    След като изминали 75 километра по планински път, неговите полкове се приближили до града на 6 ноември. На 14 ноември, след неуспешен щурм, Армфелдт вдигнал обсадата и блокирал пътищата към Тронхайм. В продължение на почти месец шведите непрекъснато били нападани от малки норвежки отряди, които водели партизанска война.

    Точно по същото време – на 11 декември 1718 г., по време на обсадата на крепостта Фредрикстен при загадъчни обстоятелства загинал крал Карл ХІІ. Съобщението за това, заедно със заповед за отстъпление към Хандьол, дошло при Армфелд на 17 декември (според други източници – на 7 януари).

    Армфелд реши да се оттегли по най-краткия път към Швеция през Тюдал и по-нататък към Хандьол. Шведите излези от Халтдален и изминали 30 километра до две ферми в Тюдал. На следващата сутрин армията, придружена от местен водач, продължила пътя си. До село Хандьол в Швеция оставали 55 километра.

    В нормални условия това разстояние се изминавало за 2 дни. Но следобяд връхлетяла силна снежна буря и Армфелд решил да се установи на лагер върху северния склон на планината Ойфеле, на брега на езерото Есанд. В отчаяни опити да се стоплят войниците хвърляли в огньовете нискорасли брези, храсталаци, шейните и прикладите на собствените си пушки – но от това нямало голяма полза. За една нощ умрели от измръзване около 200 души.

    Бурята продължавала и на следващия ден отстъплението станало хаотично. Войниците се разпръснали по околните хълмове. По-голямата част от тях достигнали шведската граница и се установили на лагер в Енайлевен. Снежните виелици все още бушували, когато първите отряди, водени от Армфелд, влезли в Хандьол. Повечето от оцелелите пристигнали там на 15 и 16 януари 1719 г.

    Маршът на смъртта, на каролинерите, 1718 година. Изложба, илюстрираща условията на Марша за смъртта на каролинерите, в Музея на шведската армия в Стокхолм , Швеция

    След това главната цел била да се стигне до Дувед, където били подготвени жилища за войниците. Ала мнозина не успели да преодолеят този последен участък от трудния път и останали замръзнали в преспите.

    От 5800 войници, останали дотогава в армията на Армфелд, по време на отчаяния поход загинали от студ 3700.

    „Маршът на смъртта на каролинерите“ е едно от най-трагичните събития в шведската история. Днес всяка година в Тюдал се провежда историческа възстановка на този поход. В друг норвежки град – Рьорус, откъдето също преминали шведските войници, в края на юли и началото на август ежегодно се провежда музикално театрално представление под названието „Елден“. Това е една от най-големите театрални постановки на открито в Норвегия.

    Интелектуалното възраждане през XI-ти и XII-ти век

    Творческият импулс на Каролингското възраждане, чието влияние било ограничено и краткосрочно, не оцелял в хаоса, причинен от нашествията на викингите, унгарците и сарацините през IX-X вв. Независимо от това, постиженията от епохата на Каролингите не били безвъзвратно загубени. Хората продължавали да учат латински, да съхраняват, копират, украсяват и подвързват ръкописи. Необходими били само благоприятни условия, за да могат творческите възможности на обществото да се проявят отново и на най-високо ниво.

    Такива условия се появили с настъпването на относително мирно време и се дължали на нарастващия просперитет в Европа, който позволявал на много хора да не се ангажират с физически труд. Погледът към света през ХІ-ти век станал доста по-оптимистичен. Манастирите продължавали да играят ролята на центрове на културата и образованието, а сега към тях се присъединили дворовете на крале, принцове и кардинали. Към катедралите се създавали библиотеки, най-известната от които през първата половина на ХІІ-ти век станала тази в Шартър, малък град на 80 км югозападно от Париж.

    Копиране на ръкопис в скрипторий. Уикипедия

    Но повечето нови училища се откривали в големите градове. Градовете, подобно на манастирите и дворовете на владетелите, обединявали хората и вече само с това ги насърчавали да обменят идеи и творчески мисли.

    В началото учениците се събирали около един или неколцина известни учители. С течение на времето от такива съюзи на „студенти” и „магистри” се формирали постоянни учреждения, където се предлагало систематично образование по най-различни предмети. В тези учреждения – „университети“, обикновено изучавали всички „свободни изкуства“: граматика, риторика и логика (това бил т. нар. „тривиум“), както и геометрия, аритметика, музика и астрономия („квадривиум“).

    Различните университети се специализирали в една от трите основни области на знанието – медицина, право, богословие. Например, в Салерно (Южна Италия) съществувал център за медицинска подготовка, вероятно още от римско време. Неговият разцвет се пада на ХІ-ти век, когато се проявил благотворният ефект от културните връзки с византийския свят. Впоследствие той отстъпил първенството на университетите с по-широка образователна програма, по-специално на този в Монпелие, Южна Франция.

    Славата на Болоня като център на юриспруденцията се оказала най-трайна: именно тук в началото на ХІ-ти век се възродило системното изучаване на римското право, както било записано в Кодекса на Юстиниан.

    Средновековните учени се стремят да разберат геометричните и хармоничните принципи, чрез които Бог е създал Вселената. Уикипедия

    И, разбира се, изучаването на римското право в самия Константинопол никога не било спирало.Така наречените „глосатори“ снабдявали текста на Кодекса с обяснения и коментари, демонстриращи неговата вътрешна логика и приложимост към конкретни ситуации.

    Хиляди студенти, които в продължение на много години идвали в Болоня от цяла Европа, за да учат право, били предимно миряни, а не свещеници и, обикновено, по-възрастни от студентите в другите факултети: те често вече заемали постове в светската администрация или в църковни институции.

    Заедно с школата по римско право, в Болоня се формирала и такава по църковно право, където коментарите и преподаването носели също сериозен, систематичен характер.

    Студентите, предимно отдалеч, се обединявали в „университети“ (от латинската дума universitas – „съвкупност“) и били освободени от действието на местната юрисдикция и от местното данъчно облагане. Те сами плащали квартирите и книгите си, дори можели да определят желаните предмети на обучение, както и размера на заплащането на професорите. Тези права на студентите били специално потвърждавани от императора на Свещената римска империя.

    Първоначално заплащането на професорите се състояло от финансовите вноски на студентите, но с течение на времето започнали да получават фиксирано плащане от града, който не бил заинтересован от приток на външни преподаватели. Причината била, че професорите постепенно се заселвали в Болоня, женели се за местни жителки и така се подчинявали на местните закони.

    Извън Италия образователните центрове били повече под влиянието на духовенството. Например, това, което Болоня била за изучаване на правото, представлявал Париж за овладяване на богословието. Той надминал школите в Шартър и Реймс едва през ХІІ-ти век, главно поради вдъхновената преподавателска дейност на Пиер Абелар.  В началото на XIII-ти век университетът получил от папата привилегията да приеме свой собствен устав. Както и в Болоня, студентите се обединявали в „общности“. Много от тях живеели в университетски сгради. Там сетне се появили колежи, които имали право да получават дарения, подобно на религиозни институции. Най-известният в Париж колеж – Сорбоната, е основан от Робърт де Сорбон, капелан на крал Луи IX. Системата на колежите се разпространила и в повечето други европейски университети, но като основна днес е останала само в Англия.

    Университетските професори – духовници или миряни, били предимно професионални преподаватели. Европейското общество вече било достатъчно богато, за да си позволи да плаща на такива хора. Но културата, като цяло, все още била лукс. Манастирът Райхенау, разположен в един от най-богатите райони на Германия, имал библиотека от около 1000 тома, манастирът Крайстчърч – само около 600, а известният Клюни още по-малко.

    Животът на учените далеч не бил лесен. „Философите не живеят като богати хора – пише на Абелар неговата възлюблена, Елоиз, когато той поискал да се ожени за нея. – И онези, които искат да придобият голямо богатство и да посветят живота си на нещата от мира сега, надали ще изучават старателно Писанието или философията“.

    Именно тогава се засилило чувството за благодарност към учените от древността. Бернар Шартърски, един от забележителните представители на Шартърската школа, пише през ХІІ-ти век:

    „Ние сме само джуджета, седнали върху раменете на древните великани. Днес виждаме повече и по-далеч от тях, но не защото нашето зрение е по-остро – а защото те ни издигат и носят на своята гигантска височина“.

    Великата обсада на Малта

    През 1565 г. мощна флотилия от 193 турски военни гребни кораба – галери, галиоти и галеаси, поела на поход, за да превземе остров Малта. Начело на флота били капудан-пашата (главнокомандващ на военно-морските сили на Турция) Пияле паша и пиратът Тургут-реис (Драгут). Султанът Сюлейман Великолепни поверил общото командване на Къзъл Ахметли Мустафа паша.

    На борда на армадата имало мощен корпус сухопътни войски. Неговата ударна сила се състояла от 6 хиляди елитни султански еничари и 9 хиляди кавалеристи-спахии. Общият брой на турската армия възлизал на 40 хиляди войници.

    Тогава Малта била владение на рицарите от Малтийския орден – бивши Родоски рицари, бивши йоанити, бивши хоспиталиери. След изтласкването на християните от Палестина едиствено Орденът на хоспиталиерите останал силата, която продължила борбата срещу мюсюлманското настъпление към Европа. След като през 1530 г. неговите членове се настанили на Малта, ги нарекли „малтийски рицари“.

    Обсадата на Малта – „Пристигане на турската флота“ ( Матео Перес де Алесио ). Уикипедия.

    Срещу турската 40-хилядна армия Великият магистър на Малтийския орден Жан-Паризо де ла Валет събрал едва 540 рицари, 1000 испански и италиански пехотинци, и около 2000 наемници, не всички от които били надеждни. Налице били и 4000 опълченци от местните жители. Така християнската отбрана се държала от около 7500 бойци.

    На 18 май 1565 г. турската флота пристигнала при Малта. Сухопътните сили слезли на острова, разгърнали тежка артилерия и започнали да строят обсадни съоръжения. На брега обаче ги очаквала неприятна изненада: водоизточниците били отровени, понеже защитниците хвърлили в тях умрели животни. Сред турската армия бързо избухнала епидемия, войниците изпитвали жестока жажда. Единственият изход за турците бил да превземат крепостта с незабавен щурм. Но това не било лесно.

    В продължение на цял месец се водила кървава и изтощителна битка за малкия форт „Свети Елм“, който бил ключ към главната крепост на защитниците на Малта – „Свети Анжело“

    Фортът бил защитаван отчаяно от 1500 бойци – главно малтийски опълченци и испански пехотинци, водени от малтийските рицари де Гура и де Миранда, както и от полковник Мас. Под стените на „Свети Елм“ били избити най-малко 6000 турски войници.

    Обсадата на Малта;— превземането на форт Сент Елмо, худ. Матео Перез д’Алекио. Уикипедия

    Когато на 23 юни турците най-накрая нахлули в разрушения форт, сред неговите защитници били живи само 60 ранени бойци. Турският командващ успял да спаси 9 от тях, други 5 малтийци избягали с плуване. Разярените от тежките загуби еничари съсекли останалите с ятаганите си, а обезобразените тела били приковани към дървени кръстове и изпратени на защитниците на крепостта „Свети Анжело“ като „подарък“. В отговор на това, малтийците незабавно изклали няколкостотин турски пленници. Отсега нататък в битката за Малта никой вече нито искал, нито получавал милост.

    Според легендата, след тази пирова победа Мустафа паша казал, взирайки се към мощните стени на „Свети Анжело“: „Ако такъв малък син ни струваше толкова скъпо, каква ли цена трябва да платим за бащата?“

    На 15 юли турците започнали обща атака срещу крепостта по суша и море. В пролива обаче лодките с турските десанти били посрещнати от бойни плувци, набрани сред малтийските рибари и ловци на бисери. Те внезапно изниквали от водата, хващали турските войници, хвърляли ги във водата и ги давели. Но основният принос за победата бил на замаскираната оръдейна батарея на крепостта. За броени минути малтийските оръдия потопили 9 от 10-те големи турски десантни кораби, които нападали крепостта през залива.

    Атаката била отблъсната, но артилерийският дуел продължил, без да спира, цяла нощ. Тогава един от снарядите ранил смъртоносно турския пират Тургут-реис, който намерил своя край на Малта.

    На 7 август турските инженери успели да заложат мина под стената на крепостта „Свети Анжело“. Мощната експлозия убила много защитници и направила широк пролом в стената, в който се втурнали ликуващите еничари. Изглеждало, че „Свети Анжело“ ще падне всеки момент. Но тогава Великият магистър де ла Валет хвърлил в боя последния си резерв – 500 моряци, и атаката била отбита.

    Турските войски щурмували още два пъти „Свети Анжело“. Но защитниците на Малта успели да възстановят стените и частично да компенсират загубите с хиляди доброволци, които дошли с галери от остров Сицилия. Турците отново и отново отстъпвали с големи загуби.

    Добре укрепената по-малка крепост Мдина – от която кавалерията на малтийските рицари излизала в смели нападения срещу турците, също се отбранявала успешно. Защитавали се смело и още няколко малтийски крепости, които отвличали силите на турците.

    Мустафа паша бил готов дори да прекара зимата в Малта, за да принуди защитниците да гладуват. Но епидемия от дизентерия косяла редиците на турците по-ужасно от картеча на малтийските оръдия. Турските моряци искали да се оттеглят към пристанищата на Северна Африка под предлог, че наближавал сезонът на бурите – но истината била, че никому не се умирало под малтийските снаряди и мечове.

    османците, худ. Матео Перез д’Алекио (Matteo Perez d’ Aleccio). Уикипедия.

    На 7 септември на брега на Малта акостирала испанска ескадра, която докарала подкрепление от 8 хиляди християнски войници. Неохотно Мустафа паша заповядал общо отстъпление. Накрая той върнал свободата на деветима пленници – оцелелите защитници на форта „Свети Елм“. През есента на 1565 г. турските войски напуснали опустошения остров, осеян с плитки масови гробове.

    Над 30 хиляди турци загинали при обсадата през 1565 г., която получила названието „Великата обсада на Малта“. Оцелели около 10 хиляди войници, почти всичките болни и ранени.

    Защитниците на Малта загубили около 250 рицари, над 2000 обикновени войници и моряци. Загинали още 7000 обикновени граждани и опълченци.  Един очевидец си припомня, че оцелелите: „… приличаха на живи призраци, покрити с рани, но с вяра и радост в очите“.

    В памет на Великия магистър на малтийските рицари, под чието мъжествено ръководство Малта издържала страшната обсада, възстановената столица на острова получила името Ла Валета.

    Интересни истории на писма, открити в бутилка

    В миналото практиката да пишеш писмо в бутилка и да го хвърляш в морето била доста разпространена. Имало нещо завладяващо в това да излееш мислите си и да ги пуснеш да плават свободно в морската шир, оставяйки пътя им на неизвестността. Всичко било в ръцете на съдбата – там се криела магията. Хората пишели дата, адрес и име с надеждата, че когато писмото им достигне до откривателя на бутилката, той ще разбере цялото съдържание във всички детайли. В подобни писма хората изливали мъката си, споделяли тайните си, а понякога и мъдростта си.

    Легендите гласят, че първото писмо в бутилка било хвърлено от гръцкия философ Теофраст, който през 310 г. пр. Хр. хвърлил в Атлантическия океан няколко съда пълни със записки, за да докаже, че водата в Средиземно море идва от Атлантическия океан. Били нужни няколко месеца, за да бъде открит един от съдовете край бреговете на остров Сицилия.

    През 2018, разхождаща се по родния бряг, австралийка открила стара бутилка джин с писмо в нея. Когато разтворила бележката от шишето, намерила надпис на немски, съдържащ информация за местоположението и маршрута на кораб, наречен „Паула“. Имало дата, която съответствала на програма, проведена в Германия от 1864 до 1963. Бутилката била занесена в музея, където установили, че съобщението е на около 132 години, което го прави най-старото известно послание в бутилка.

    Сега ще ви запознаем с някои от най-невероятните писма в бутилка, които са били открити:

    Да се завърнеш у дома

    21 години са били нужни на писмо да стигне отново до първоначалния си автор. Когато през 1995 г., 8-годишната Кортни написала и пуснала писмо в новозеландския пристанищен град Пиктън надали е очаквала, че 21 години по-късно то ще се върне отново при нея. Две десетилетия и 800 км по-късно, местен открил писмото, което върнал на вече порасналата Кортни.

    (Не)откритите корабокрушенци

    През 1794 г. на южните брегове на неизвестен остров в Тихия океан,  японски моряк на име Чуносуке и неговите 43 спътници претърпели корабокрушение. Тъй като нямали провизии, никой от тях не оцелял. Историята обаче запомнила тези корабокрушенци, тъй като капитанът  успял да напише писмо на кората на кокосово дърво, където разказвал за случилото се. Когато бутилката била открита 100 години по-късно, близко до японското село Хиратурамура, мистерията на изчезването на моряците най-сетне била разгадана.

    85 години по-късно

    По време на Първата световна война през 1914 година, младият британски войник Томас Хю написал писмо до жена си. Запечатал го в бутилка от джинджифилова бира и го хвърлил в Ла Манша. Два дни по-късно, войникът намерил смъртта си, а жена му така и не получила писмото. Историята обаче има продължение. Бележката е намерена в Темза през 1999 г. от рибар. Г-жа Хю отдавна е починала, но рибарят успява да намери дъщеря им, на която придава писмото.

    Двете страни на любовта в бутилка

    Когато 21-годишният американски войник Франк Хайотек се завърнал в САЩ, написал писмо, което гласяло: „Не мога да предложа награда за този, който намери бутилката, тъй като съм обикновено американско момче, което цени живота и щастието. Приятелството е единственото, което мога да ви гарантирам“. Годината била 1945 г., а писмото Франк затворил в бутилка, която пуснал в морето. Писмото открила 18-годишна ирландка. Така двамата се влюбили и Франк заминал за Ирландия. Любовта между двамата имала широк отзвук в медиите, а по-късно се оказало, че всичко било именно заради медийното внимание.

    Ето я и историята на Аке Викинг от Швеция. Неговата любима се казвала Паолина и била от Сицилия. Двамата се запознали благодарение на морското течение, довело писмото му точно при нея. В писмото си, Викинг написал: „Към някого красив, който е далеч оттук“ и оставил информация за себе си.

    През 1958 г., две години по-късно, бащата на Паолина открил бутилката и на шега я дал на дъщеря си.Тъй като Паолина не разбирала шведски се нуждаела от малко помощ.  По адрес на писмото, тя казва, че „е толкова чудотворно, че бутилката е пътувала толкова далеч да ме достигне, че трябва да ви изпратя отговор.“ Така двамата дълго си писали, докато Викинг се решил и заминал за Сицилия, където останал при любимата до смъртта си.

    Запечатаната гибел

    19-годишният Джеремая Брук и неговата 18-годишна братовчедка Нора Хегърти, пътували към семейството си в Бостън, по време на потъването на Титаник. Преди да се качат на борда на злочестия кораб, майката на момчето му дала бутилка със светена вода, която той използвал да запечата последните си мигове на кораба със следните думи: „От „Титаник“, сбогом на всички – Брук“. Година по-късно бутилката е открита в близост до дома му.

    Какво?!

    „Лузитания“ – британски пътнически кораб бил потопен от германска подводница в открито море. Подводницата подозирала, че корабът транспортира оръжия. Корабът потъвал 20 минути, а жертвите били повече от половината пътници.

    Именно пътник на „Лузитания“  пише едно от най-страшните писма в бутилка: „Все още сме на палубата с няколко души. Последните лодки вече заминаха. Потъваме много бързо. Няколко души до мен се молят заедно със свещеник. Краят е близо. Може би тази бележка ще…“ Останалата част на бележката все още не е открита.

    Послание до мама

    Докато гостува на свои приятели в Лонг Айлънд,10-годишната Сидни Фери от Манхатън, пише писмо, което затваря в празна бутилка от джинджифилова бира. Бутилката е открита през 2013 г., по време на почистването на плажа след урагана Санди. За жалост, Синди е починала 3 години по-рано в Швейцария. Съобщението било изпратено до скърбящата майка на момичето, а бележката гласяла: „Бъди добър към себе си, пич!“.

    Аушвиц

    Някои писма никога не са стигали до открито море. Като това намерено в Аушвиц през 2009 г.  Писмото било написано 65 години по-рано – на 26 септември 1944 г. от католическия поляк Бронислав Янковик. Историкът, работещ в музея към Аушвиц казва следното: „Те са били млади хора, които са се опитвали да оставят някакво доказателство за съществуването си“. Въпреки че, когато бележката е открита полякът отдавна не е между живите, някои от оцелелите мъже, които е споменал в бележката си с мъка продължават да си спомнят за трагичните събития от войната.

    S.O.S.

    През 2005 г. близо до брега на Коста Рика, трафиканти на хора изоставили повече от 80 тийнейджъри, нелегални емигранти. Последната надежда на децата била да пуснат писмо в бутилка, с което да извикат помощ. Бележката с думите „Помогнете ни!“ била открита от рибар , който се свързал с хората от близкия остров.Така младежите били открити преди да намерят смъртта си.

    Избавлението

    През 1979 г. Дороти и Джон, които са на почивка на  Хаваите написали няколко бележки, които сложили в празни бутилки от шампанско и пуснали в Тихия океан. Във всяко писмо оставили  имената си, адреса и по 1 долар за пощенските разходи, за всеки, който реши да се свърже с тях. Три години и 14 500 километра по-късно бутилката се озовала на 16 километра от Тайландския бряг, където виетнамският бежанец Хоа Ван Хгуен я открил. Хоа избягал от Виетнам заедно с брат си и съпругата си, когато Южен Виетнам загубил войната през 1975 г.

    Доларът, който Джон и Дорти сложили в бутилката Хоа използвал, за да изпраща писма до семейството си, като кореспонденцията помежду им продължила около две години. Дороти и Джак помогнали и с друго – благодарение на тях цялото семейство на виетнамеца заживяло в Лос Анджелис през 1985 г.

    Автор: Божидара Иванова

    Любопитни факти за пиратите, които най-вероятно не знаете

    Капитан Джак Спароу – идолът на повечето тийнейджъри. Да, всички се възхищават на веселият капитан, но реалността е съвсем различна – всъщност пиратите са далеч от веселите безхаберници, които виждаме по телевизията и киното. В миналото пиратите са имали репутацията на коравосърдечни убийци, които извършвали безброй безчинства, грабели и убивали всеки, който се изпречи на пътя им. Наред с това, пиратите са въвели и няколко тенденции – превръзката на окото, дървения крак, носенето на обеци и т.н. Освен това, обаче има още много неща, които не знаем за пиратите. Ето няколко интересни факта за пиратите, които най-вероятно не знаете:

    Пиратското знаме

    „Веселият Роджър“

    Чарлз Джонсън е първият, който споменава пиратското знаме. Годината е 1724, а мястото – книгата „Обща история на пиратите“. Въпреки че общоприетата версия на знамето е череп с преплетени кости, през годините са измислени различни вариации.

    Черната брада

    Истинското име на Черната брада било Едуард Тийч. Прякорът му идва от рошавата му черна брада. Репутацията му го изпреварва – Черната брада е най-зловещият и страховит истински пират в историята. Подвизавал се като джентълмен с благороднически маниери и облекло, но това не трябва да ви заблуждава. Пиратът мародерствал надлъж и нашир – така изградил зловещото си реноме на човек, с който не трябва да се закачаш. Всички се страхували да доближат Карибско море – мястото, където Черната брада се подвизавал между 1716 и 1718 година, преди да умре в сражение.

    Жените

    Не било задължително пиратите да са само мъже. Ан Бони и Мери Рийд са най-известните жени пирати, които историята познава. Били запомнени с  непокорния си нрав, буйния си темперамент и с факта, че се обличали като мъже.

    Ромът

    Идеята за рома идва от интересно място. Всичко започнало от британците. В началото Британския военноморски флот раздавал вода разредена с ром, за да предотврати пиенето на замърсена с водорасли вода. Пиратите последвали примера им. Фактът, че ромът в Карибите, където мародерствали, бил в излишък също спомогнал. Пиратите дори изменили малко рецептата и започнали да прибавят и малко лимонов сок към рома, защото вярвали, че така ще се опазят от коварния по онова време скорбут.

    Бижутата

    Противно на всеобщото мнение, пиратите не носели бижута заради поредната измислена модна прищявка. Златните обеци, с които се окичвали почти всички пирати били, за да са сигурни, че когато умрат цената на обиците ще покрие прилично погребение. Доста от пиратите стигали дотам, че да гравират обеците отвътре със своите домашни адреси, за да се знае откъде са и когато умрат да могат да бъдат положени в родното си място.

    Превръзката

    Не било нужно да си без око, за да носиш превръзка. Повечето пирати носели превръзка на окото, за да може едното око да се научи да се адаптира на светлина, а другото на тъмнина. Целта била по-бързо да се научат да различават обекти с бинокъла си. Това, че с превръзка на окото изглеждали много по-опасни било само удобен плюс.

    Плячката

    Филмите успешно са наложили грешна представа и в това отношение. Според съвременното кино, пиратите грабели злато, скъпоценни камъни и сребро. Това обаче не е така. В миналото корабите пренасяли главно дървен материал, текстил и животински кожи. Затова и пиратите крадели именно това, наред с най-нужните провизии– храна, оръжие и алкохол. Понякога попадали и на скъпоценности. Това обаче било рядкост. Въпреки че съвремието познава безчет легенди за морските съкровища на пиратите.

    Сексът

    Пътуванията на пиратите често продължавали с месеци. Това станало причина двама мъже да могат да извършват полов акт. Първите свидетелства за гей бракове между пирати датират още от 1600 година. Правата на гей двойките били сравнително големи – можели да разделят по равно плячката си, да си разменят пръстени, а в случай, че един от двамата умре другият получавал обезщетение.

    Червеният флаг

    Червеният пиратски флаг бил дори по-страховит от този с черепа и преплетените кости. Причината била проста – червеното знаме значело, че при похищение на кораба заповедта е да няма милост. Всеки, който окажел дори подобие на съпротива щял да бъде убит моментално.

    Цезар и пиратите

    Говори се, че дори великият Юлий Цезар е имал общо с пиратите. Още в младежките си години, Цезар попаднал в пиратски плен, но вместо обичайната практика да убият, пиратите решили да поискат откуп за живота му. Тъй като Юлий бил римлянин, идващ от заможно семейство, те поискали откуп от 20 таланта злато (днес се равняват на около 200 000 долара), но Цезар ги подучил да поискат два пъти повече. Минал месец и когато парите пристигнали, той бил освободен. Цезар обаче не забравил огромната обида и след време събрал огромна войска, заловил похитителите си и ги избил до крак.

    Автор: Божидара Иванова

    Нечистите лъжи за „мръсното Средновековие“ – 3

    Баняджиите дори били обединени в гилдии, което ясно сочи, че са били доста многобройни. За това четем в средновековния „Регистър на занаятите и търговията в град Париж“:

    „Всеки, който иска да бъде баняджия в град Париж, свободно може да бъде такъв, стига да работи според обичаите и начините на гилдията, установени от цялата гилдия, които са следните: никой не може да отвори своя баня, преди да е готово всичко, заради бедствията, които могат да се случат на онези, които ще отидат в такъв случай на баня; не бива да организира в своята баня нито денем, нито нощем, публичен дом и да държи в нея нощем прокажени, мъже или жени, скитници и други опасни хора; банята не бива да работи в неделя или празници, когато целият град празнува“.

    Така виждаме, че баните били широко разпространени и техният регламент бил определен с най-малки подробности.

    Баните и баняджиите се срещат в хрониките и летописите като обичайно явление. Тяхната дейност, както и правилата за поведение в банята, са отразени в юридически документи. Нещо повече: специално се споменават наказанията за кражба и убийство в баните – което също показва тяхното широко разпространение.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 1-ва)

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 2-ра)

    Специално трябва да се спомене хигиената на средновековните монаси – които особено енергично биват обявявани за мръсни същества с лоша хигиена. Още по време на Средновековието пропагандата на протестантите и атеистите представяла манастирите като средоточие на зловоние и мръсотия.

    Но тук е достатъчно да си припомним дори само един съвсем делничен факт от ежедневния бит на католическите монаси: те се бръснели. Бръснели брадите, мустаците, дори главите си. Тези процедури изискват редовен контакт с водата – всеки мъж знае, че четината расте доста бързо. И това определено е ставало с топла вода, защото бръсненето със студена вода, меко казано, е доста некомфортно.

    Разбира се, монасите, както всички останали, също ходели на баня. Уставът на  Ордена на августинците дори обяснява как това трябва да се извършва от неговите членове: „Когато отивате в банята или на друго място, нека да сте поне двама-трима. Който има нужда да излезе от манастира, трябва да го направи с другиго, когото определи игуменът“.

    Внимание заслужава и уставът на Ордена на бенедиктинците: „Гл. 36. За болните братя… Игуменът трябва да полага всички грижи, за да не се допусне никаква небрежност спрямо болните. За тях да се определи специална килия и брат, който да ги обгрижва. Бани за болните да се подготвят, колкото е необходимо, а ако трябва, да се пускат в банята преди здравите, особено преди младите“.

    От този текст става ясно, че в манастирите имало бани и лечебните им свойства се използвали за лечение на болни монаси – а младите можело и да почакат.

    Относно необходимостта от физическа чистота на монасите се споменава и в Устава на Францисканския орден от 1223 г.:

    „Уставът и животът на братята са следните: да пазят святото благовестие на нашия Господ Исус Христос, като живеят в послушание, без собственост, и да са в чистота“.

    Не е трудно да се досетим, че тук става дума за чистотата на тялото, а не за душата – първо, споменава се материална собственост, а чистотата на душата се уточнява другаде и по друг начин в същия Устав:

    „… но нека си спомнят, че най-много трябва да искат да имат в себе си Духа на Господа и Неговото свято действие, винаги да Му се молят с чисто сърце и да бъдат изпълнени със смирение…“.

    И така, нищо не показва, че монасите са се отличавали с физическа нечистоплътност и лоша хигиена. Напротив, уставите на най-авторитетните монашески ордени през Средновековието сочат обратното.

    С оглед на всичко изложено, може да се направи извод, че упреците и инсинуациите относно някаква ниска хигиена и физическа мръсотия в християнска Европа през Средновековието са просто пропагандни атеистични и антихристиянски митове. Очевиден е опитът тези манипулации да се съчетаят с онези твърдения, които издигат хипотезите, че, за разлика от християните, представителите на други религии спазвали чистота.

    Какво да се отговори на това? Достатъчно е на такива манипулатори да се покажат снимки, например, от река Ганг, в чиито води в днешно време плуват подути трупове на хора и животни. Също да им се припомни, да речем, индийския обичай официалните гости при посрещане да се окичват с гирлянди от цветя. Някои мисля, че това е за красота – а, всъщност, се прави с цел ароматът на цветята да прикрие вонята на нечистотии в околната среда. И това е в нашата съвременност, през ХХІ-ви век!

    Затова, трябва да се отчита фактът, че клеветите и манипулациите, използвани за очерняне на великото европейско Средновековие, са просто част от една пропагандна война, започнала преди доста векове.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 1-ва)

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 2-ра)

    Крепостта „Баба Вида”

    „Баба Вида”, известна и под името „Бабини Видини кули“, е средновековна крепост, намираща се във Видин. Днес е считана за единственият изцяло запазен замък в България.

    Крепостта се намира на брега на р. Дунав или по-точно в североизточната част на Видин. Крепостта „Баба Вида” е изградена върху останките на древната крепост Бонония преди повече от 2000 години. Тъй като замъкът е обграден с дълбок ров, над който се спуска дървен подвижен мост, до него може да се стигне само от север, където е и разположена входната кула. Днес посетителите трябва да минат по новоизградения каменен мост, който да ги отведе във вътрешния двор, ако искат да видят крепостта.

    Крепостта „Баба Вида”. Снимки: Уикипедия

    Всъщност името на крепостта се свързва с една доста интересна легенда:

    Някога в българските земи живял изключително богат болярин. Територията на владенията му се простирала от Карпатите до Стара планина. Боляринът имал три дъщери – това били Вида, Гъмза и Кула.

    Когато смъртта го достигнала, трите трябвало да си поделят земята му. Легендата гласи, че Кула създала семейство на територията на днешния български град Кула. Гъмза се задомила в Сърбия, където днес се намира Гъмзиград. По-нататък се разказва, как се оказало, че и двете си избрали неподходящи съпрузи, които за почти отрицателно време профукали бащиното им наследство.

    Крепостта „Баба Вида”. Снимки: Уикипедия

    Но да се върнем на най-голямата сестра – Вида, която така и не се задомила. Въпреки че прекарала целия си живот сама, Вида използвала наследството от баща си най-разумно от трите сестри и построила замък, където посрещнала старините си.  Замъкът дълго време бил дом на селяни, защитавал поданиците на Вида от чужди злодеяния.

    Когато Вида си отишла от този свят, местните решили да кръстят крепостта в нейна чест. От там дошло и името „Баба Вида” или „Бабини Видини кули”, което останало и до днес.

    Крепостта „Баба Вида” е построена върху основите на римска крепост. Началото на строежа на крепостта е в края на  Първото българско царство. „Баба Вида” е издържала осеммесечна обсада срещу византийската армия, предвождана от император Василий II.

    Крепостта „Баба Вида”. Снимки: Уикипедия

    Дълго време крепостта служила за укрепление на български владетели, дори била дом на последния български цар преди падането на България под османска власт – Иван Срацимир. По време на пребиваването му, „Баба Вида” била укрепена и разширена. Днес повечето сгради са останали непокътнати. Тъй като крепостта никога не е завземана със сила, е наречена от турците Девствената крепост.

    Днес, крепостта се състои от двор с площ над 5 декара. Има 2 основни стени (в 2 концентрични четириъгълника) и 4 кули.

    През 1958 „Баба Вида” отваря врати за посещения, а през 1964 г. замъкът получава статут  на паметник на културата с национално значение.

    При разкопки, в крепостта са намерени останки от параклис от ХІІІ – ХІV век.

    Изглед от вътрешния двор. Снимки: Уикипедия

    Крепостта и до днес впечатлява с изумителната си, груба красота. Нейните стени са запечатани в 50 български и чуждестранни филма. Част от тях са: „Капитан Петко войвода“, „Сватбите на Йоан-Асен“,“Боянският майстор“,  „Князът“, „Мяра според мяра“, както и сцени с Джон Рис-Дейвис, който игра джуджето Гимли във „Властелинът на пръстените“. Италиански, полски и унгарски продукции са едни от малкото, в които можете да видите Бабините Видини кули. Тук е открит и Летен театър „Вида“, който постоянно привлича български и чуждестранни туристи. От 1964 година насам на сцената му се представят известни постановки, концерти и други.

    Автор: Божидара Иванова

    Християнизирането на Римската империя

    Към 400 г. християнството станало доминираща религия на Римския свят. За този успех имало твърде сериозни причини.

    Преди всичко, обществото чувствало дълбока потребност от религия, която да обещава вечен живот и душевен мир на всички хора, независимо от тяхното социално положение в този свят. За повечето от тях, особено след нахлуването на дивите варварски племена, които варваризирали територията на империя с всички последици от това – несигурност, хаос, беззакония, животът бил кратък, тежък и пълен със страдания.

    Част от римляните преживели прякото или непряко влияние на персийския зороастризъм – религия, която представя света като арена на борба между силите на доброто и злото. Християнските теолози също не отричали съществуването на демони, за каквито смятали древните гръцки и римски богове. Според тях обаче, чрез благодатта на Иисус Христос човек може не само да се бори с демоните, но и да ги победи.

    Свети Августин Блажени. Уикипедия.

    След като Константин Велики победил съперника си Максенций на Мулвийския мост през 312 г. и станал владетел на империята – което той отдавал на помощта на християнския Бог, военната мощ на Кръста била призната за несъмнена.

    Някои християни, обаче, предлагали по-дълбоки обяснения. Свети Августин Блажени (354-430), епископ на град Хипон в Северна Африка, стигнал до християнството по дълъг път на духовни и интелектуални търсения, описание на което ни е оставил в своите „Изповеди“. От тази твърде лична духовна автобиография научаваме много неща за мирогледа на епохата, за преплитането на религиозни и философски мисли. Той обобщавал своята позиция чрез фразата:„Вярвам, за да разбирам“. Неговите изключително фини наблюдения над самия себе си, включително и над своята чувственост, са великолепен образец за подражание от творците на автобиографии до ден-днешен.

    Когато през 410 г. вестготите разграбили Рим, това се почувствало едва ли не като края на света. Августин бил объркан също толкова, както и повечето от неговите съвременници. Въпреки това, неговият прочут трактат „За Божия град” бил реакция не толкова на това, несъмнено, апокалиптично събитие – колкото добре обмислена критика на все още живото езичество и равносметка на своите размисли за небесното и земното. Славата на Рим според него, както традиционно си я представяли и езичниците, и християните, нямала нищо общо със славата, която може да се намери само в Божия град – небесния Йерусалим, духовният град на всички истински християни (живи и мъртви) и на Божиите ангели. Противопоставеният на небесния Йерусалим земен град Вавилон живее не чрез вяра, а търси само земния свят. Единствената цел, която Вавилон преследва в добре подредената комбинация от гражданско подчинение и власт, е да съгласува желанията на хората, търсещи светски блага.

    А Божият град (или, по-точно, тази негова част, която временно се намира на земята и живее чрез вярата) използва земния свят само по необходимост – „…докато тленното състояние, което го принуждава към това, не отмине”. В този свят двата града са смесени неразличимо, но в деня на Последния съд те ще бъдат разделени.

    В областта на политическата мисъл решаваща роля изиграло твърдението на Августин, че светското, политическото управление и светската власт са полезни и дори необходими за организирането на християнски живот тук на земята.

    На практика това учение още повече укрепило старата традиция на християнската църква – да подкрепя светската политическа власт. Християнските богослови ясно разбирали, че разрушаването на властта като организираща сила на обществото води към разрушаване на самото общество – затова предпочитали „лоша власт“ пред дивата анархия на безвластието, спазвайки Христовия принцип: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“.

    Развитието на християнството било свързано с друго важно условие – признаването и усвояването на интелектуалните традиции на римския свят.  В ранната Църква имало хора, склонни да отхвърлят римската култура като езическа; те обаче останали в малцинство. Освен това, бързо станало ясно, че е просто невъзможно да се отдели сериозната богословска мисъл от съществуващите интелектуални традиции и образователни системи. Затова, поне от началото на III-ти век, най-големите богослови били високо образовани хора, които съзнателно използвали езическата риторика, наука и философия, за да развият християнската мисъл и образование.

    През 529 г. император Юстиниан Велики, поради агресивната антихристиянска риторика на езическите философи от Атинската академия, ги прогонил оттам, за да сложи край на разпространяваните от тях еретични и обидни за християнството възгледи. Но, като цяло, християнската църква (въпреки, че винаги е имала известни предубеждения към светската култура) се оказала страж и пазител на традициите на гръко-римската езическа култура.

    Юстиниан и свитата му, мозайката от Сан Витале, Равена

    Запазена е преписка към препис на писмата на император Юлиан Отстъпник (300-363), направен от византийски монах, който яростно отхвърлял схващанията на автора: „Не си прав, куче проклето!“. Монахът ругаел Юлиан, но преписвал писмата му, за да останат за поколенията – рядък пример за религиозна толерантност дори в нашите „толерантни“ времена.

    Самият факт на такава културна приемственост била от огромно значение за Европа. Картината на отминалия цивилизован, културен и прекрасен свят на Римската империя, достоен за възхищение и почит, се оказала постоянен стимул за подражание и съперничество. Дори днес всеки начинаещ студент юрист ще ви каже, че цялата съвременна юриспруденция е изградена въз основите на старото римско право.

    През хилядолетието след 400 г. този образ на блестящото минало вдъхновявал европейското общество за най-ярки културни постижения. Философската традиция, въведена в християнството от Августин и други Отци на Църквата, подразбира, че земният свят поне до известна степен съществува осмислено. Духът и плътта, небето и земята – западната християнска традиция никога не разделяла с непреодолима пропаст тези понятия.

    Така започвала християнизацията на Римската империя – на фона на бурни събития, по един неспокоен, но в същото време много плодотворен начин.

    Градската и придворна култура на Северна Европа

    С развитието на италианския Ренесанс неговите принципи и идеали бавно прониквали и в Северна Европа. През XVI-ти век те вече преобладавали в интелектуалната, литературната и художествена среда на Севера – но били променяни от новите културни приоритети, породени от религиозния и емоционален климат на Реформацията и Контрареформацията.

    Причините за такова закъснение във времето (все пак, началото на италианския Ренесанс е положено в началото на ХІV-ти век) изобщо не са свързани с предполагаемото обстоятелство, че в Северна Европа, и по-специално нейният образован елит, не знаели какво се случва в Италия. От време на време италианското влияние се проявявало, и то доста силно, в различни сфери на културата, например в „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър (ок. 1390 г.).

    Началното фолио на Хегуардския ръкопис, съдържащо Пролога, на Кентърбърийски разкази от Джефри Чосър

    От гледна точка на жанра това произведение е силно повлияно както от Бокачо, така и от френски образци – но сюжетът, социалните и религиозни проблеми в него са чисто  английски и средновековни.

    Основната разлика между Севера и Италия била, че до ХVІ-ти век северната част на Европа оставала предимно феодална и средновековна; съответно такива били и нейните литературни и художествени ценности.

    Това е особено ясно чрез примера на френските хронисти от ХІV-ти век, които усвоили романтично-рицарския възглед за историята и описвали събитията от Стогодишната война именно в такъв тон. В техните летописи смелостта и рицарската учтивост били поставени над чисто военната тактика. Хронистът Фроасар разказва как в битката при Креси, където англичаните спечелили голяма победа в първия етап на Стогодишната война, малобройните техни пехотинци (тоест, „презрени селяни“) убили много французи:

    „… графове, барони, рицари и кавалери, на които се бил разгневил английският крал. Бохемският крал (съюзник на французите – б. а.) казал на приближените си: „Господа, всички ми служите, всички вие сте мои приятели и братя по оръжие в този ден. Затова, понеже съм сляп, моля да ме заведете в самия разгар на битката, за да нанеса поне един удар с меча си. Рицарите се подчинили и, за да не изгубят краля в тълпата, завързали юздите на своите конете, като го поставили пред себе си. Кралят и неговите съратници се сражавали най-мъжествено, но толкова се откъснали от другите, че всички били убити и сутринта ги намерили, паднали на земята заедно със своите коне, които били завързани един за друг“.

    Благородническата етика била още по-силно изразена в най-големия център на литературния и художествен патронаж северно от Алпите – при двора на бургундските владетели. Там рицарството, с неговите турнири, литературни и музикални състезания и великолепни празници, приело формата на изискан начин на живот, на който европейските дворове подражавали чак до ХVІ-ти век.

    Рицарството, с неговите турнири, литературни и музикални състезания и великолепни празници, приело формата на изискан начин на живот, на който европейските дворове подражавали чак до ХVІ-ти век.

    Тогавашните духовници осъждали лукса и суетата на такова прекарване на времето и дори съвременните му историци често го описвали с престорено възмущение. Тези празненства обаче играели важна роля в аристократичното общество. Ако не смятаме лова, те били единственият заместител на истинските битки, достъпен за младите благородници, които били възпитавани, че войната е най-достойното занимание в техния живот. Освен това, по време на тези празници на дамите се отреждала специална роля и част от състезанията се съпровождали с поезия и музика. Всичко това оказвало цивилизоващо въздействие върху европейското дворянство.

    Разбира се, както моралистите постоянно напомняли, такива турнири били скъпи и разточителни. Но все пак те били много по-евтини от истинската война и неизмеримо по-малко разрушителни.

    Фламандските градове, които плащали със своите данъци капризите на херцозите, непрекъснато критикували херцогската политика – но почти никога не възразявали срещу придворните развлечения. А когато новият херцог тържествено влизал в някой град и тържествено се заклевал да запази неговите привилегии, градският съвет се състезавал с двореца в организирането на изискани и скъпи развлечения.