Още
    Начало Блог Страница 83

    Рицарският орден „Авиш“

    Монашеско-рицарският орден „Авиш“ възниква като разклонение на испанския орден „Калатрава“ по време на Реконкистата на Пиренейския полуостров.

    Основан е през втората половина на XII-ти век от първия португалски крал Афонсу I Енрикеш. Орденът започва да се формира като рицарско братство през 1166-1178 гг. след освобождаването на град Евора от арабите. Първоначално той приел устава на Бенедиктинския монашески орден, а след като официално бил подчинен на ордена „Калатрава“ през 1187 г. – на Цистерцианския. Рицарите давали обети за бедност, целомъдрие и послушание, като били задължени да се сражават срещу арабите.

    Специални папски укази (були) признали еворското рицарско братство като клон на ордена „Калатрава“. Була на папа Инокентий ІІІ (същия, който удостоява българския цар Калоян с титлата „крал“) през 1201 г. узаконила владенията на ордена в Португалия и предоставила на „братята от Евора“ същите привилегии, свободи и имунитети, които имали членовете на „Калатрава“.

    Части от кулите и портите на замъка Авис, разположени на хълм. Снимка: Уикипедия

    През 1211 г. крал Афонсу II подарил на ордена град Авиш в областта Алентежу, Централна Португалия. Градът станал резиденция на Великите магистри на ордена, който оттогава станал известен като „Авиш“. Неговите рицари участвали в обсадата на Севиля през 1248 г., водени от Великия магистър Мартин Фернандеш. Португалските крале им подарили много земи, освободени след прогонването на арабите.

    През ХІІІ-ти век рицарите от „Авиш“ започнали сами да избират своите магистри, които дотогава били назначавани от краля. Това означавало все по-голямата автономност на ордена спрямо португалските крале. Стигнало се дотам, че негови представители вземали участие в работата на кортесите – общите събрания на португалската аристокрация, където се решавали важни държавни въпроси.

    В средата на XIII-ти век след упорити сражения била освободена и най-южната област на страната – Алгарве. Това отбелязало края на португалската Реконкиста. Засилването на Португалия, което естествено довело до по-големи териториални амбиции на нейните крале,  влошило сериозно отношенията й със съседна Кастилия. Сега вече официалното подчинение на ордена „Авиш“ на испанския „Калатрава“ противоречало на интересите на короната. Португалските крале настоявали пред папата в Рим „Авиш“ да бъде признат за напълно самостоятелен орден.

    През 1385 г. 21-ият Велик магистър на ордена „Авиш“ бил избран от кортесите за крал на Португалия под името дон Жоао І (в Португалия само членове на кралското семейство носели титлата „дон“). Било сложено началото на Авишката династия, която изиграла важна роля в историята на страната. Дон Жоао І започнал блестящо своето царуване с голямата победа над кастилските войски при Алжубарота на 14 август 1385 г., след която Португалия излязла решително на европейската международна арена.

    Нуно Алварес Перейра, спътник на Йоан I, с Кръста на ордена на Авиз. Снимка: theknightstemplar.org

    Именно по време на Авишката династия португалците изиграли главна роля във Великите географски открития и било положено началото на Португалската колониална империя. Последният представител на династията – крал Енрике І, царувал от 1580 до 1582 г.

    На 3 октомври 1387 г. капитулът (общото събрание), свикан в замъка Авиш, без знанието на ордена „Калатрава“ избрал за Велик загистър Фернандо Родригеш де Сикейра. Папа Бонифаций IX одобрил избора му на 8 ноември 1389. Знакът на ордена – разцъфнал зелен кръст, бил включен в герба на Португалия.

    През XV-ти век дългият спор за статута на ордена „Авиш“ между Португалия, Кастилия и Рим бил разгледан от Базелския събор през 1436 г. Той завършил с признаването на независимостта на „Авиш“ от ордена „Калатрава“, което било утвърдено с була на папа Евгений ІV през 1440 г.

    Но самостоятелността на ордена не продължила дълго. След смъртта на последния избран Велик магистър – Фернандо Родригеш де Сикейра, по времето на крал Дуарте I постът Велик магитър бил запазен за престолонаследника и оттам-нататък му се предавал по право. А през 1551 г. орденът „Авиш“ изцяло преминал под контрола на португалските крале. През 1496 и 1505 гг. неговите рицари били освободени от обетите за целомъдрие и бедност.

    През 1789 г., когато Португалия вече била изпаднала под силното влияние на идеологията, идваща от революционните веяния във Франция, орденът „Авиш“ бил отделен от държавата. Фактически, останал да съществува само формално. През 1894 г. бил реформиран като „Кралски военен орден свети Бенедикт от Авиш“ и станал предимно награда за военни заслуги.

    Бил закрит през 1910 г. и възстановен отново през 1918 г. под името „Военен орден на Авиш“ като награда за заслуги пред държавата. Постът Велик магистър преминал към държавния глава – президента на републиката (такава била съдбата и на останалите португалски рицарски ордени).

    Орден на Авис. Снимка: Уикипедия

    Днес орденът „Авиш“ има 5 степени:

    – Голям кръст: зелена лента през дясното рамо и златна звезда отляво на гърдите;

    – Гранд-офицер – знакът на ордена с лента на шията и златна звезда отляво на гърдите;

    – Командор – знакът на ордена с лента на шията и сребърна звезда отляво на гърдите;

    – Офицер – знакът на ордена на нагръдна лента с розетка отляво на гърдите;

    – Рицар – знакът на ордена на нагръдна лента отляво на гърдите.

    Знакът на ордена представлява златен лилиевиден кръст, покрит със зелен емайл. Лентите му имат изумрудено-зелен цвят.

    Пътническият транспорт в Русия през ХІХ-ти век

    От „Ана Каренина“ знаем, че в Русия през ХІХ-ти век имало влакове. Но, освен железопътния транспорт, се използвали най-различни видове карети и файтони. Много са описани в руската класическа литература, където в тях се возят популярни герои и персонажи.

    Най-удобният, скъп и комфортен „екипаж“ (както общо били наричани пътническите превозни средства, с изключение на влаковете и водния транспорт) била каретата. Тя била напълно закрита и задължително с ресори, които омекотявали друсането. Кочияшът седял отпред, като, за разлика от пътниците, бил изложен на капризите на лошото време.  От двете страни на каретата имало фенери, които се палели, щом притъмнявало. Каретите най-често били запрягани с 3-4 коня, а леките от тях – с 2. На приеми и балове се ходело задължително с карета. Ако гостът не разполагал със своя, наемал такава. Например, Евгений Онегин бърза за бал с „наета карета“. Аристократичните герои в „Ана Каренина“ пътуват в собствени карети. Но, когато напуска съпруга си, Ана Каренина отива при сина си Серьожа, като наема такава. Дребният чиновник Макар Девушкин от „Бедни хора“ на Достоевски предава така впечатленията си: „Разкошните карети имат прозорци като огледала, вътре са тапицирани с кадифе и коприна“.

    Каретата на Екатерина Велика в Ермитаж. Снимка: Уикипедия

    Друго превозно средство бил „дормезом“-ът (в превод от френски – „спалня“). Той представлявал просторна карета със спални места, предназначена за дълги пътувания. Такава карета, наследена от родителите, имал Л. Н. Толстой. Тя била теглена от 6 коня.

    По-прости и леки „екипажи“ били каляските. За разлика от каретите, те не били закрити отвсякъде, а имали сгъваем покрив. Запрягали ги обикновено с 2 или 3 коня – но мнозина богати хора, като Троекуров в „Дубровски“ на Пушкин,  княз Андрей Болконски във „Война и мир“ или дъщерята на губернатора в „Мъртви души“ на Гогол, се возели в каляски с 6 коня.

    В разказа на Чехов „Врагове” разграничението между каляската и каретата е важна характеристика на социалната разлика между героите. Там богатият помешчик идва при доктора с каляска. Когато се оказва, че повикването било излишно, лекарят, чийто син току-що е починал, изразява своето възмущение. Помешчикът нарежда на лакея: „Кажи за този господин да приготвят каляската, а за мен да запрегнат каретата”. Каретата подчертава материалното превъзходство на помешчика над лекаря.

    Разновидности на кокетните градски каляски били „файтон“ и „ландо“.

    „Тарантас“ бил пътен екипаж, затова при него здравината била по-важна от красотата.

    „Бричка“-та била много по-лека от обемистия тарантас, но също издържала на дълги пътувания – това може да се прецени по факта, че Чичиков от „Мъртви души“ обикалял из цяла Русия именно с „бричка“.

    Кибитка“ е много широко понятие. Така се наричала почти всяка открита отпред каляска от по-простоват тип.

    Пътешественик в кибитка със запрегната тройка. Рисунка на Аалександър Орловски. Снимка: Уикипедия

    Старинните тежки карети се наричали „колимага“ или „ридван“, но това били повече присмехулни названия.

    „Кабриолет“-ът представлявал двуколка с ресори и един, по-рядко два коня. Нямало кочияш, управлявал го някой от пътниците. Например, Константин Левин в „Ана Каренина“ вози брат си на кабриолет, който управлява сам.

    Леката двуместна двуколка понякога била наричана „таратайка“. Поради конструкцията си тя лесно се амортизирала – явно оттам тази дума преминала и в българския език като насмешливо название за стара, износена и разнебитена кола.

    Любопитно е названието на едноместната каляска с кочияш. Наричали я „егоист“ – явно, с пълно основание, защото нямало място за втори пътник.

    Абритус

    Абртус (на латински: Abrittus) е разположен в североизточната част на България. Античното римско селище датира от периода II-IV век. Лингвистите определят етимологията на името Абритус като латинска. Според тях думата може да бъде преведена като „стръмен“. Останките на град са открити в местността Хисарлъка, намираща се на около 3 км край днешния град Разград. Абритус е част от Стоте национални туристически обекта на България.

    Абритус е построен върху развалините на тракийско селище, така че за възникването му може да се каже, че са „виновни” траките. Още в началото мястото било създадено с военна цел и през I век, селището се превръща в римски военен лагер, който през II век е преустроен в град. Периодът II-IV век се превръща в истински културен и икономически апогей. През IV век селището вече е станало добре устроен късноантичен град, който е не само укрепен с крепостна стена, но и водоснабден чрез няколко глинени водопровода. Освен това градът се превръща в център на епархия, като към 458 година негов епископ на име Марциан става известен. През 586 г. Абритус става жертва на аварските набези и бива разрушен. През VII-VIII век на негово място се появява българско селище, съществувало до Х век.

    Форумът на Абритус. Снимка: Уикипедия

    От 1953 г., мястото е обект на постоянни разкопки, благодарение, на които градът е открит през 1954 г. Абритус имал типичната римска структура – прави улици, обществени сгради, които били построени в центъра около градския площад (форум). Открита е голяма жилищна сграда със стопански части (ок. 3000 кв. м.), разположена на главната улица с посока изток-запад. Открити са 25 на брой помещения и магазини, които се намират около вътрешния двор, който е ограден с йонийска колонада. Същата колонада, с дължина 41 м, се издига и върху тротоара пред магазините на южната страна. От античното римско селище са намерени и други останки – части от крепостната стена, порти, 29 кули и др. Открит е и жертвеник с името Абритус, както и надписи, статуи, релефи, архитектурни детайли, оброчни плочи. Най-популярни са експонатите от Златният Пегас и най-мащабното късно антично съкровище, състоящо се от 835 отлично запазени златни римски монети със съвсем ясно четливи релефи и надписи датиращи от V век.

    Абритус – северна порта. Снимка: Уикипедия

    На мястото са открити останки от две християнски църкви. Първата има трикорабна архитектура и е разположена в западната част на крепостта, а втората се намира в най-високия източен край на крепостта и има устройството на еднокорабна базилика, която е опасана от голям брой стопански постройки.

    При Абритус е уреден музей и резерват. Днешният резерват е разположен на площ от 1000 дка и е изграден с цел опазване на археологическите останки на римския град Абритус, който е и основната атракция на мястото и заема площ от 150 дка. В резервата можете да се насладите на паметници не само от римската и тракийската култура, но и на такива от средновековната българска цивилизация. Нека ви кажа нещо интересно – в Абритус са открити и предмети, които се свързват с езически култ. Сред тях е жертвеник с посвещение на Херкулес от времето на император Септимий Север. Надгробните надписи на старогръцки и латински само подкрепят теорията, че градът е бил с разнородно население – римляни, българи и турци.

    Автор: Божидара Иванова

    Най-значимите научни открития на 2018 година (I част)

    Класацията на най-важните и значими научни постижения и открития, случили се през изминалата 2018 година. Ето ги и тях:

    Изкуственото слънце на Китай

    Китайският токамак реактор EAST. Снимка: tech.sina.com.cn

    През 2018 година в експериментален токамак реактор беше достигната температура от 100 милиона градуса по Целзий. Това беше дело на изследователите от Института на физически науки в Хъфей. Тяхното постижение зашемети света, тъй като температурата на най-горещият обект в нашата слънчева система – Слънцето е „само“ 15 милиона градуса по Целзий във вътрешността си. Експертите са изказали хипотеза, че 100 милиона градуса по Целзий е най-ниската температура, от която би се нуждаел самоподдържащ се ядрен синтез на Земята. Това е най-екологичният начин за решаване на енергийните проблеми на всяка една страна по света. За гориво ще се използва водородът, тъй като е най-разпространеният елемент във Вселената. Екипът по създаването на синтеза се състои изцяло от китайци. Възможно е до няколко години да успеят в начинанието си и да създадат първият по рода си самоподдържащ се ядрен синтез. 

    Езеро от течна вода на Марс

    Под повърхността на Южния полюс на Марс беше открито огромно течно езеро с вода. Откритието е дело на съвместните усилия на учени от различни европейски университети. За откритието бил използван италианският радар MARSIS, който бил монтиран на борда на сондата „Марсекспрес“. Водоемът се намира на дълбочина 1,5 километра и има диаметър от около 20 километра. Езерото е защитено от космическите лъчи и „съответства на условията за възможно съществуване на форми на живот“. Учените от университетите „Рома тре“, „Сапиенца“ и университета в Пескара, които анализирали данните стигнали до заключението, че водоемът е там от доста време и то в сегашния си вид.

    31-километров кратер в Гренландия

    Радар на американски учени откри огромен метеоритен кратер с размерите на Париж под леда на Гренландия. Твърди се, че метеоритът се е сблъскал със Земята преди 12 хиляди години. Кратерът е част от класацията на 25-те най-големи подобни образувания на нашата планета и е първият кратер от този вид, който е намерен в Гренландия и изобщо под ледена покривка. 31 километра – това е широчината на кратера, открит под ледника Хиавата. Учените твърдят, че е възможно точно изхвърлените в атмосферата остатъци от метеорита да са причинили голяма част от разтопяването на леда на Гренландия. Така големи количества студена вода са постъпили в протока Нарес, разделящ Канада от Гренландия. Оттам са се променили и морските течения в региона. Железният метеорит е бил най-малко с големина от 1 километър, но щом не е успял да унищожи човешката цивилизация, то може би не трябва да се притесняваме толкова от евентуален удар на астероид със Земята.

    Фотоните във Вселената

     

    През 2018 година, изследователят Марко Ажело от Университета Клемсон в САЩ изчисли количеството светлина във Вселената. Накратко досега във Вселената ни са били излъчени 4×10 ^ 84 фотони. Или:

    4 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000.

    Тоест четири октилиона октодецилиона. Проучването е на базата на светлината на всички обекти – микровълновия космически фон, които някога са съществували във Вселената. Тъй като старата и бледа светлина, понякога не се вижда ясно заради по-ярките, нови и близки източници, откритието е било трудно. Но  новите технологии и гама-телескопа „Ферми“ добре са си свършили работата.

    Родиха се първите генномодифицирани бебета

    През изминалата година успешно бяха създадени и първите хора с изкуствено изменени гени в света. За новородените близначки съобщи китайският учен Хе Цзянкуй, работещ в Южен университет за наука и технологии в Шенжен. ДНК-то на децата било изменено чрез генния редактор CRISPR, който се счита за революционен заради лесното му използване в редактирането на гени. Да не забравяме, че е и евтин. Експериментът бил успешен, а децата имат естествен имунитет към ХИВ вируса. В резултат на модификацията започнаха много дебати, но китаецът продължава да е на мнение, че само така ще се справим с редица болести.

    Земните недра изобилстват от живот

    Беше изчислен мащаба на живота в земните недра. Изчисленията показват, че около 70 процента от микробите на Земята живеят в нейните дълбини, в скали, които до скоро се считаха за стерилни. Стотици проби от под континентите и океаните са били взети, за да бъде установено колко точно живот има в земните недра. Така японски кораб е извлякъл мостри на неизвестни микроби от дълбочина 2,5 км от слой на 20 милиона години. На сушата са били проведени сондажи на 5 км дълбочина, за да се вземат мостри от мините. По тези образци били изградени модели на екосистемата и се изчислил приблизителният размер на дълбоката биосфера. Така възникна теорията, че е доста възможно да има живот в недрата на други планети, например Марс.

    Откриха най-големия организъм на планетата

    Това е гъба, израсла в северната част на щата Мичиган. Наблюдението е на американският учен Матю Тоб, който изследвал растящия на Горния полуостров в Мичиган мицел на гъба и установил, че той е по-голям и по-древен, отколкото се предполагаше преди. Мицелът (скритото под земната повърхност тяло на гъбата) тежи над 440 тона и обхваща 37 хектара площ. Това е приблизително колкото теглото на три сини кита.

    Очаквайте втора част на най-значимите научни открития на 2018 година, в която ще разкажем за още интересни събития от света на науката.

    Автор: Божидара Иванова

     

    Боянската църква

    Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква (придворен параклис, по-късно превърнат в манастир) намираща се в софийския квартал Бояна, в подножието на Витоша. През 1979 г., църквата е включена като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО под № 42. През 2003 г. е превърната във филиал на Националния исторически музей. Тук през 1854 г. Виктор Григорович открива Боянския поменик на българските царе и Боянския палимпсест, които са прекрасен пример за паметници на българското средновековие.

    Храмът има два етажа, от които първият има предназначението на крипта (гробница), а втория на семеен параклис,  и попада под властта на феодала, от която някога е била част.

    Боянската църква. Снимка: Уикипедия

    Църквата е преминала през няколко строителни етапа. В края на Х век е започнало изграждането на малка едноапсидна кръстокуполна църква с вградени подпори, формиращи вписан кръст. Към многостъпалните засводени ниши и арки са добавени и „вълчи зъби“, изградени от неортогонално керамични зидарийни тела при сводовете. През ХІІ в. съоръжението е обновено. Век по-късно към западната част на старата църква е добавен притвор и малък параклис по идея на севастократор Калоян. Криптата е покрита с полуцилиндричен свод с две ниши „аркосолии“, докато параклиса е направен по подобие на първоначалната църква. Следващият строителен етап е към средата на ХІХ в., когато е достроено двуетажно преддверие наречено „Св. Никола и св. Пантелеймон“. Инициативата е на  боянчани, които решили да вложат собствените си средства, за да направят църквата по-хубава. Достойно за възхищение, нали? Първоначално селяните искали да съборят старата църква и да построят нова, но втората съпруга на Фердинанд – царица Елеонора се намесила и предоставила на селяните друг терен, за да спаси църквата. По-късно в малкия парк към църквата по нареждане на Фердинанд са засадени северноамерикански секвои и други видове, които са редки за България. Когато през септември 1917 г., царицата умира тялото и е положено до южната страна на Калояновата църква. Боянците издигат паметник на убитите във войните за обединение на България техни съселяни пред църквата. До 1954 г., църквата е действаща.

    Поглеждайки църквата, можете да станете свидетели на т.н. „живописен стил“, който представлява смесена зидария от бял камък и червени тухли. Всичко това е съчетано с керамопластична декорация от вградени цветни глазирани „чашки“. Същите декорации се срещат и в Търновските, Несебърските и Охридските български храмове.

    Стенописите на храма датират от различни епохи: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII век и 1882 г.

    Севастократор Калоян и Десислава. Стенопис от Боянската църква. Снимка: Уикипедия

    Стенописите в Боянската църква имат слава по целия свят. Това са 240 изображения, втори живописен слой над оригиналния, нарисувани през 1259 г. Дело са на известната група художници от Средновековието познати като Боянския майстор, които се причисляват от изкуствоведите към Търновската живописна школа. Сред тях е и името на Димитрий Зограф. Севастократор Калоян и съпругата му Десислава били ктитори на храма. Това става повод техни портрети да бъдат изографисани на северната стена. Редом до изображенията на севастократора и неговата съпруга, стоят изображения на българския цар Константин Асен и царица Ирина, които се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. Под портретите им са отбелязани титлите им: Калоян – севастократор и ктитор, Десислава – севастократорица и ктиторица, Константин – цар, Ирина – царица.

    Боянската църква е невероятен пример за българската народна психология, предаваща се през вековете. Уникална с многообразието си, както и дълбоката психологическа трактовка на образите, днес черквата е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз. И определено си струва да бъде посетена.

    Автор: Божидара Иванова

    9 необичайни природни феномена

    Представяме ви няколко природни явления, които повечето от нас са виждали само във филми или по Discovery Channel.

    Цветна вода

    Когато условията на океана, въздуха и температурата позволяват, океанският фитопланктон се възпроизвежда сравнително бързо, създавайки дебел видим слой на повърхността на водата. Този феномен, наречен воден цъфтеж, изглежда доста грозно през деня, но в някои части на Калифорния и на други места, където има биолуминесцентно осветление, цъфтежът на водата е наистина вълнуващ спектакъл.

    Този вид фитопланктон свети в синьо, когато е развълнуван, което прави тъмния океан гигантска лампа. Можете да гледате как вълните започват да блестят, когато се ударят една в друга, стигат до пясъка и земята започва да блести под краката ви. Ако се потопите под водата, ще видите невероятната светлина в цялата й красота.

    Биолуминесценция

    Биолуминесценцията се среща не само във водата. В края на лятото свръхестествена светлина може да се види в много гори в света, където биолуминесцентните гъби растат върху влажна, гниеща кора. Биолуминесценцията може да се наблюдава в различни части на света, но най-голямо разнообразие има в тропиците, където влагата в горите стимулира растежа на гъбите. Нова разновидност от светещи гъби в тъмното е открита в Сао Пауло в Бразилия. Ако искате да се възхитите на това явление, планирайте пътуването си до гората по време на най-влажния период и отидете по-далече от източници на светлина, които могат да намалят слабото сияние.

    Огнена дъга

    Друг природен феномен, който се появява през лятото, се нарича огнена дъга и се случва, когато слънчевата светлина попадне на замръзнали ледени кристали в перестите облаци на голяма надморска височина. Тъй като при огнената дъга няма дъжд, учените предпочитат да я нарекат с по-точно име – хоризонтална дъга. Тъй като това явление изисква наличието на перести облаци и слънцето трябва да е много високо в небето, често може да се наблюдава при географски ширини по-близо до екватора. В Лос Анджелис условията позволяват да се наблюдава огнена дъга шест месеца в годината, а в Лондон – около два месеца.

    Перламутрови облаци

    Перламутровите облаци са рядко срещано явление, но най-често се появяват, когато все още е тъмно преди зори или след залез слънце. Поради изключително високата надморска височина, те отразяват слънчевата светлина под хоризонта, с ярко осветяване за онези, които ги гледат отдолу. В долната стратосфера, където се намират перламутровите облаци, е толкова сухо, че често се предотвратява образуването на облаци, но тежкият студ на полярните нощи дава възможност да се види този красив феномен.

    Снежни валяци

    Снежни валяци се образуват, когато дебел слой сняг пада върху лед. При определена температура и скорост на вятъра, парчета сняг могат да „избухнат” и да започнат да се къдрят. Когато те се търкалят по земята като зимни барабани, те събират допълнителен сняг по пътя си. Вътрешните слоеве обикновено са по-крехки, което позволява на вятъра лесно да ги издуха, оставяйки големи естествени снежни понички. Тъй като са необходими определена температура и скорост на вятъра, за да се създаде този ефект, снежните валяци са рядкост, но те могат да се видят в Северна Америка и във Великобритания.

    Базалтови колони

    Природната вулканична формация – базалтовите колони – изглежда така, сякаш е направена от човека. Шестоъгълни колони се формират по естествен начин, когато дебел слой лава се охлажда бързо, свива се и създава пукнатини на повърхността на нови скали. Необичайни геоложки формации могат да се видят във всички краища на света. Най-изявените примери за базалтови колони са „Пътят на гигантите“ в Ирландия и Националния паметник „Девилс Постпайл“ в Калифорния.

    Зелен лъч

    Известният и неуловим зелен лъч е рядък метеорологичен феномен, който се случва по време на изгрев и залез слънце. През тези периоди светлината на слънцето минава през големи слоеве на атмосферата, създавайки ефект на призма. Разбира се, това обяснение не е толкова увлекателно, колкото морските легенди, които се разказват за този феномен. Но може да се смятате за късметлия, ако сте успели да наблюдавате този феномен. За да видите зеления лъч, опитайте да гледате изгрева или залеза на хоризонта в ясен ден. Хоризонтът на океана или прерията е най-подходящ за тази цел. Зеленият лъч продължава само частица от секундата, така че не мигайте.

    Айсберги на ивици

    Айсбергите като правило не са едноцветни. Някои в полярните райони се отличават с цветни ивици, изпъкващи сред арктическото бяло и синьо. Когато водата на айсберга се топи и отново замръзне, мръсотия и други частици могат да попаднат между новите слоеве на лед, което води до образуването на цветни ивици на тяхната повърхност. На айсбергите могат да се появят няколко цветни ленти. Сини ивици се появяват, когато водата попада между слоевете лед и замръзва толкова бързо, че въздушните мехурчета нямат време да се образуват. Когато айсберг се спука и падне в океана, водораслите и другите материали, които се намират във водата, могат да предизвикат зелени и жълти ивици.

    Гравитационна вълна

    Вълните се появяват не само във вода, но и в небето. Когато въздухът е натиснат нагоре от по-стабилен слой от атмосферата, това може да доведе до пулсации, което се случва, когато хвърлите камък в езерото. За да се случи гравитационна вълна, в атмосферата трябва да възникнат смущения, като например възходящ поток от въздух от гръмотевична буря. Според скорошни изследвания, гравитационните вълни могат да концентрират и усилват торнадото, така че, ако имате достатъчно късмет, за да ги видите, първо трябва да се погрижите за своето убежище.

    Слънчевата система – неразгаданата загадка на астрономите (II част)

    Продължаваме с разказите за необяснимите феномени в нашата Слънчева система.

    Япет – луната на Сатурн има формата на орех

    Луната на Сатурн има доста интересна форма. Представете си, че най-високите планини на Земята бяха разположени в една непрекъсната линия на Екватора, вместо сегашното си нормално състояние – разпръснати по протежение на цялата Земя. На Япет се случва именно това – с височина повече от два пъти от Еверест (20 километра), е разположен огромен планински хребет. За това отстрани луната на Сатурн има толкова ясно очертана форма на „орех”.

    Никой няма представа какво представлява този хребет и най-вече защо е там. Една от теориите е, че е възможно формата да се дължи на съществували някога пръстени, както при Сатурн. По-късно пръстените се разрушили и останал само хребетът. Тази теория, разбира се, не е доказана. Друга теория е, че е възможно останките да са от бивша луна. Но и това не е доказано. Каквато и да е причината Япет да има формата на „орех”, това я прави една от най-големите феномени в Слънчевата система.

    Снимка: Shutterstock

    ПРОЧЕТИ ЧАСТ 1-ва: Слънчевата система – неразгаданата загадка на астрономите

    Миранда – луната на Уран

    Миранда. Това е луната на Уран. Любопитното при Миранда не е формата, а цялостният вид на луната. Покрита с кратери  и дълбоки каньони, тя изглежда като „мозайка“. Теориите за вида на Миранда са многобройни. Една от тях е, че гравитационната сила на Уран предизвиква вулканични изригвания, които придават на Миранда този вид. Съществува и друга тория. Тя изглежда доста подходяща за ситуацията, а именно, че луната е претърпяла няколко катастрофи, които са предизвикали многото кратери и каньони. Подобна е и ситуацията на Уран – заради няколкото сблъсъка в една точка, които са предизвикали страничната орбита.

    Нептун излъчва повече топлина отколкото получава

    Очаква се, че колкото по-далеч се намира една планета от Слънцето, толкова по-студена е тя. Нека вземем за пример Плутон, където най-топлата точка е с температура от  -223 градуса по Целзий. А има предположения, че преди, е имало цели реки от течен азот, които са пресичали повърхността на Плутон.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Дали всичко, което са ни казвали за произхода на човека и историята, е лъжа?

    Кой е построил подводните пирамиди?

    Тоест според тази теория най-далечната планета, която е Нептун, би трябвало да е изключително студена. Но това не е така. И не, че Нептун има тропически климат – не казваме това. Просто не е толкова студена, колкото би трябвало да е – температурата не става повече от -200 градуса по Целзий. Тази теория се основава на това, че Нептун излъчва два пъти повече енергия, от тази, която приема от Слънцето.

    А според учените това се дължи на така наречените „диамантени дъждове“. Те се предизвикват от атмосферното налягане на Нептун, което кара метана, намиращ се в атмосферата да се компресира и да се превръща в диаманти. След това диамантите падат като дъжд. Така се получава триене и се отделя топлина. Ето така учените си обясняват това явление – как тази студена планета, всъщност въобще не е толкова студена, колкото се очаква да бъде.

    ПРОЧЕТИ ЧАСТ 1-ва: Слънчевата система – неразгаданата загадка на астрономите

    Азотната атмосфера на Плутон не се изчерпва
    Цветна снимка на Плутон, направена от космическия апарат Нови хоризонти на 13 юли 2015 – Уикипедия

    Известната като планета-джудже Плутон е толкова малка, че дори изгуби статута си на планета. Малката планета-джудже едва задържа собствената си атмосфера. При всяко завъртане около Слънцето, леденият свят губи стотици тонове от своята предимно азотна атмосфера.Учените са доста озадачени от това защо Плутон продължава да има азотна атмосфера. Дори има теория, че съществува геоложки процес, който създава резервен азот, за да се запази азотната атмосфера на Плутон. Това, разбира се, няма как да бъде потвърдено.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Възстановяване статута на планета на Плутон

    Съществува ли девета планета?

    Въпреки че, статута на Плутон като планета беше отнет през 2006 година, учените предполагат, че все пак съществува девета планета някъде в Слънчевата система. Астрономите са нарекли явлението – „Планета девет“. Тази теория изниква в съзнанието на астрономите, които са наблюдавали необичайни гравитационни модели на обектите в Кайперовия пояс (голямо поле на астероиди отвъд орбитата на Нептун). Те си обясняват аномалиите със съществуването на голяма планета. Според изчисленията на астрономите се очаква деветата планета да бъде три пъти по-голяма от Земята и потънала в лед. За сега не се знае нищо със сигурност, а ако все пак бъде открита подобна планета ще бъде доста трудно, защото тя ще се намира във външните части на Слънчевата система.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Учени са открили 85 подобни на Земята потенциално обитаеми екзопланети

    Владетелите на древен Египет – извънземни?

    10 невероятни наблюдения на НЛО от по-далечното минало

    Случил ли се е експериментът „Филаделфия“?

    Загадката с двете кристални пирамиди на дъното на Бермудския триъгълник

    Автор: Божидара Иванова

    ПРОЧЕТИ ЧАСТ 1-ва: Слънчевата система – неразгаданата загадка на астрономите

    Древните теории, които съвременната наука е потвърдила (II част)

    Продължаваме с изброяването на научните факти от първата част:

    Теорията за Големият взрив

    Първоизточникът на теорията за Големия взрив се появил в древна Индия още преди 3000 години. Много по-рано от теорията на Стивън Хокинг, който смятат за неин „баща”.

    Според сведенията, написани в хиндуистката Веда, Вселената се съдържа в една брахманда, или космическо яйце. Цялата материя, пространство и творение са разположени в тази сфера. Всичко, което се вижда се разширява от една точка, „Bindu”, и накрая пак ще се срути в същата точка.

    Няма как да знаем дали по някакъв начин древните трудове са повлияли на съвременната теория за Големия взрив, но идеята за разширяваща се и свиваща се вселена е поразително подобна със сегашната, където е описано ранното развитие на Вселената.

    Двете части на душата

    Всеки човек си има свое собствено „АЗ”. То го различава от останалите хора, защото всеки човек е самостоятелна и индивидуална личност със собствено самосъзнание. Всеки от нас е отделен  индивид и има самостоятелно „АЗ”.

    Въпреки че, „АЗ”-ът на всеки е различен, ние имаме много „АЗ“ едновременно. За да съществува правилно човекът, той се нуждае от двете си половини – рационалната, която контролира съзнанието и емоционалната, която отговаря за всички физически процеси.

    Според проучванията на Платон, хората имат три съперничещи си части в душите си – причина, апетит и дух. В представата на Платон, душата изглежда като два коня (апетит и дух) и един колесник (причина), който се опитва да задържи юздите.

    При хармония между трите, в нас цари хармония и мир. Когато обаче трите съперничещи си части на душите ни не са в хармония, в нас се води вътрешна война и бедствие. Дори рационалната част от нас да знае, че не трябва да правим нещо, доста често оставяме емоциите да надделеят над нас. Доста често двете части на душите ни (апетит и дух) и (причина) се разминават.

    ПРОЧЕТИ ЧАСТ 1-ва: Древните теории, които съвременната наука е потвърдила (I част)

    Относителността и софистите

    Софистите са смятани за първите истински релативисти. Според тях не съществува понятие като абсолютна истина или абсолютна реалност. За тях всичко на света е субективно, за това никой не може да повтори нашите действия точно като нас. Всеки човек носи в себе си уникален ген, който го различава от останалите. Въпреки, че често извършваме едни и същи действия като останалите или си приличаме по разпознаването на миризми, цветове и форми, според учените все пак има нещо, което ни различава. Нашите умове и сетивни органи работят заедно и така създават реалността по начина, по който я възприемаме. Може би никога няма да разберем дали някъде там все пак не съществува абсолютна реалност.

    Земята има кръгла форма

    За основател на естествената философия (основоположник на съвременната наука) се смята Талес от Милет, роден в Йония през седми век пр. Хр. За него ни информира Аристотел, който е описал теориите на Талес в трудовете си. Някои от основните идеи, които изследва са принципите на творението, традиционната гръцка митология и се опитва да открие причините и произхода на Вселената. Талес смятал, че Земята е сферична (а не плоска).

    Според него ако Земята е плоска Слънцето би хвърляло елиптична сянка. Или пък ако Земята наистина е плоска, защо звездите сякаш се движат, когато и ние се движим? Някога Талес се е концентрирал толкова усилено върху проследяването на звездите, че е паднал в кладенец.

    А на 19 юни 240 г. пр. Хр. гръцкият учен Ератостен Киренски пръв пръв измерва радиуса на планетата. Според неговите изчисления, земния радиус е 6287 км., което е впечатляващо, след като знаем, че съвременната наука определя средния радиус на Земята на 6371 км.

    Дори днес има хора, които не вярват, че Земята е кръгла, но все пак е трябвало да изминат повече от 1000 години, за да се докаже истинността на теорията на Талес.

    ПРОЧЕТИ ЧАСТ 1-ва: Древните теории, които съвременната наука е потвърдила (I част)

    Индетерминизъм

    Идеята за индетерминизма започва от Аристотел още в древността. В неговата теория за четирите причини, той твърди, че някои неща в природата са чисти случайности. В квантовата механика индетерминизмът седи в основата на градивни елементи, съставляващи теорията.

    Според нея няма как да разберем къде е частицата, ако не си взаимодейства с нещо. При свободното си движение във Вселената, частиците се сблъскват и си взаимодействат по непредвидим начин.

    Преди появата на квантовата теория през ХХ век, повечето учени смятаха, че всичко може да бъде точно предсказано. Защото всичко се случва с някаква причина – от работата на боговете до законите на физиката. От съвременна гледна точка Левкип е ученият, който най-точно е успял да обобщи квантовия свят, а именно с това, че според него атомите са обект на „непредвидими и случайни движения, бързо и непрекъснато”.

    Автор: Божидара Иванова

    ПРОЧЕТИ ЧАСТ 1-ва: Древните теории, които съвременната наука е потвърдила (I част)

    Геномното редактиране на живи хора започна да дава резултати

    Лекарите и учените, които започнаха първия експеримент през миналата година в редактирането на генома на жив човек, предпазливо говорят за първоначалните успехи. Пациентите със Синдрома на Хънтър, които бяха лекувани с новия метод, показаха подобрение, но повишаването на нивото на ензима, което и трябваше да създаде този ефект, те не можаха да покажат. Резултатите бяха представени на конференция в Атина, а списанието Science и изданието STAT написаха накратко за това.

    В клетките на черния дроб при Синдрома на Хънтър не се синтезира един от ензимите – идуронат-2-сулфатаза, и следователно се нарушава разграждането на глюкозаминоглюканите – вещества, необходими за прикрепването на клетките в тъканите. Поради липсата на ензим, те не се разграждат във времето и се натрупват в организма, причинявайки страдание на различни органи и системи.

    Хората със Синдрома на Хънтър са склонни да се изкривяват, имат груби черти на лицето и голяма глава. Заболяването засяга нервната система и мисленето и може да бъде свързано с аутизъм, хиперактивност и обсесивно-компулсивно разстройство. Пациентите често имат обструкция на горните дихателни пътища, ринит, ингвинална и пъпна херния и други симптоми. Този синдром е свързан с Х-хромозомата.

    Да се излекува Синдромът на Хънтър в момента е невъзможно. Състоянието на пациентите се опитват да облекчат с ежеседмични вливания на изкуствен аналог на ензима – Elaprase, но той буквално за денонощие изчезва почти изцяло от тялото. Това лечение струва повече от 100 хиляди долара годишно и не подобрява, например, симптоматиката на нервната система.

    shutterstock

    През есента на 2017 г. калифорнийската биотехнологична компания „Sangamo Therapeutics” започна клинични изпитания на ново лечение, което предполага „поправяне” на дефектния ген – т.е. бе направен първият опит за излекуване на генетичното заболяване. В този случай се използва технологията „цинкови пръсти“. Това е един от методите за геномно редактиране, който сега се прилага заедно с по-добре познатата и обща CRISPR технология. В този случай неутрализирани вирусни частици, носещи кодиран инструмент за редактиране на генома, влизат в тялото с помощта на нормално интравенозно капене. След това, с притока на кръв, те се изпращат в чернодробните клетки, където протеинът първо се синтезира от тях и започва да работи. Този протеин е нуклеаза, съдържаща „цинкови пръсти“ (структурни компоненти, стабилизирани с цинкови йони), които могат да са разпознати. В този участък слагат копие на работния ген идуронат-2-сулфатазен, който се вмъква в тази област и ДНК отново се съшива.

    По-рано вече стана дума за първия такъв експеримент с жив човек, участникът беше 44-годишен мъж. Този проект се занимава, наред с други неща, с един и същ пациент, Брайън Мадо, който заедно с друг субект получава ниски дози от лекарството. Нивото на глюкозаминогликаните в тялото им се наблюдава в продължение на четири месеца. Няма съществени промени в техните случаи. Другите двама пациенти получават по-висока доза от лекарството и тук за първи път се наблюдават значителни резултати. След четири месеца нивото на глюкозаминогликани в тялото на един от тях намалява с 39%, а в другия – с 63%.

    Опитите да се демонстрира повишаване на нивото на ензима в кръвта, отговорен за това понижение, не води до нищо. Количеството му е толкова ниско, че не може да бъде открито. Заслужава да се отбележи, че всички пациенти продължават да получават седмично вливане на изкуствен ензим Elaprase, тъй като е необходимо да се поддържа тяхната нормална жизнена активност.

    Обаче измерванията на нивото на ензима в кръвта са извършени по-късно от 24 часа след вливането на Elaprase, тъй като през това време, както бе споменато по-горе, той има време да изчезне напълно; следователно се предполага, че ще бъде възможно да се открият резултатите от влиянието на протеина от нов ген.

    Изследователите смятат, че проблемът може да бъде липсата на чувствителност към метода за откриване на протеини и че най-важното наблюдение сега е забележимо намаляване на нивото на глюкозаминогликани в организма на пациентите. Следващият етап от проекта ще бъде да се работи с още по-високи дози от лекарството (пет пъти по-високи от предходната). В бъдеще учените се надяват да предпишат лечение с този препарат на пациенти от най-ранна възраст, когато необратими промени в тялото им все още не са настъпили.

    Правилата на джентълмените

    През ХІХ-ти век европейските правила за поведение в социалните слоеве над основната маса селяни и работници били строго регламентирани. Особено това се отнасяло за отношенията между дамите и господата.

    Ако един джентълмен посещавал дама, той трябвало да вземе шапката, бастуна или чадъра със себе си в гостната и да ги държи в ръце, когато се срещне с домакинята. Да бъдат оставени в антрето се смятало за нечувана волност и много лош вкус, тъй като само членове на семейството или много близки хора можели да се държат по този начин. Тоест, той демонстрирал сигурност, че дамата непременно ще го приеме – с две думи, чисто и просто се натрапвал. Да се влезе при дама, без джентълменът да държи цилиндъра си в ръце, било все едно да се появи пред нея по долни гащи – защото така подчертавал, че двамата са в интимни отношения.

    Едва, след като й целунел ръка (макар, че в края на века вече и с дамите можело просто да се ръкуваш) той поставял всички тези лични вещи на най-близкото кресло или върху масата; или пък продължавал да ги държи в ръце, ако така се чувствал по-удобно. На излизане джентълменът слагал шапката си в антрето, но в никакъв случай не можел да си позволи да стори това в присъствието на дамата.

    Когато джентълменът отивал на разходка заедно с дама – на кон или пеша, той винаги трябвало да бъде откъм пътя, като нея постави откъм стената; така тя трябвало да бъде защитена от неприятни изненади от страна на минувачите и минаващите файтони и карети.

    Щом срещал на улицата или в парка дама, която слабо познавал, мъжът изчаквал тя първа да му кимне или да го поздрави. Тогава и той леко повдигал шапката си за поздрав. Иначе, ако поздравял пръв, би могъл да компрометира дамата. Джентълменът също не трябвало да я заговаря пръв освен, ако тя сама не започвала да му говори. Причината била същата – за да не бъде компрометирана.

    В случай, че джентълменът срещал на улицата дама, която добре познавал, и тя искала да поприказва с него, той трябвало да измине известно разстояние в нейната посока. Смятало се за неприлично мъж да принуждава дама да стои и да говори на улицата. По този начин тя можела да си спечели слава на жена с леко поведение.

    Когато се изкачвал по стълбище заедно с дама, мъжът трябвало да върви малко напред, а когато слизал – зад нея. По този начин дамските обувки оставали невидими за него и той не изпадал в изкушението да погледне под полите й.

    Когато наемал файтон в компанията на дама, джентълменът винаги сядал с гръб по посока на движението. Не бивало да седи на една и съща седалка с дамата освен, ако бил неин съпруг, брат, син или баща. Когато слизали от файтона, той й помагал да слезе, като стараел да не настъпи роклята й.

    В театър, на концерт или в музикалната зала джентълменът трябвало да влезе пръв, за да намери подходящите места за себе си и за своята дама.

    Един джентълмен винаги трябвало да бъде представен на дамата, а не обратното. Подразбирало се, че в случая честта е за него.

    Джентълменът в никакъв случай не бивало да пуши в присъствието на дама.

    Никой не знае защо статуетката на наградата „Оскар“ е кръстена Оскар

    Първоначално наградата на Американската киноакадемия се наричала „Награда на Академията за заслуги“. Наистина е известно, че новото име на златния рицар било официално изречено от устата на Уолт Дисни за първи път на церемонията по награждаването през 1934 г. Но на кой за първи път му е дошло наум да кръсти статуетката Оскар днес никой не може да каже със сигурност.

    Претендентите за ролята на кръстници са повече от дузина. Една от най-популярните легенди е свързана с библиотекарката на Киноакадемията Маргарет Херик. Разказват, че когато видяла статуетката през 1931 г., тя вдигнала ръце и възкликнала: „Да, това е чичо Оскар!“ На тази сцена присъствал журналистът Сидни Сколски, който веднага написал в своята колонка, че сътрудниците на Киноакадемията любовно наричат златния рицар Оскар.

    Наистина, по-късно се оказало, че Маргарет изобщо нямала никакъв чичо, а от всичките й близки роднини такова име носел само братовчед й Оскар Пиърс. Както и да е, жената скоро направила зашеметяваща кариера, превръщайки се от обикновена библиотекарка в изпълнителен секретар на Академията.

    Няма доказателства за това, че Сколски някога е писал или разказвал за горната история. Но първото документирано споменаване на името „Оскар”, свързано с наградата „Оскар”, наистина принадлежи на този журналист. През 1934 г. Сколски пише статия за Катрин Хепбърн, в която цитира добре известна фраза от водевил: „Оскар, искаш ли пура?“

    Друг претендент за ролята на кръстница е актрисата Бет Дейвис, номинирана за „Оскар” десет пъти. Тя твърди, че за пръв път започва да нарича златния рицар „Оскар“ в чест на първия си съпруг Оскар Нелсън. По-късно обаче сравнява датите и признава предимството на Сколски.

    Според друга легенда сред режисьорите наградата започва да се нарича „Оскар” почти от самото начало, но тогава този псевдоним носи пренебрежителна конотация. На церемонията по награждаването през 1934 г. Уолт Дисни използва това име, когато получава награда за „Трите прасета“ и оттогава от чисто професионален жаргон „Оскар” постепенно се превръща в популярно име на престижна награда.

    Предимствата на електронните книги

    Електронните книги отдавна са влезли в живота ни. Едва ли има човек, който да не ги сравнява с традиционните книги. А мнението на хората за тях е доста нееднозначно. Някои обръщат внимание на предимствата на електронните книги, докато други отбелязват само техните недостатъци.

    Нека да подчертаем общите предимства на електронните книги в сравнение с обичайните хартиени аналози:

    – Собственикът на електронното устройство може да контролира размера на шрифта и други детайли, в съответствие със собствените си предпочитания. Не можете да направите това с обичайните хартиени книги;

    – В условията на съвременните реалности ще бъде грешка да не се коментира темата за цената. Сега цената на електронните книги е много разнообразна.

    – Вече много книги могат да бъдат свалени безплатно от интернет.

    Дори и платените версии струват много по-евтино от традиционните. Само си представете – за пет хартиени книги можете да закупите едно електронно устройство и да съберете в него цяла библиотека;

    – За електронните книги с достъп до интернет е още по-лесно. По всяко време можете да закупите и изтеглите любимата си книга или цяла поредица от книги. С хартиена версия това няма как да стане;

    – Компактност. По отношение на размера, средната електронна книга е почти същата като средните параметри на книга от хартия;

    – Освен това електронните книги не натрупват прах между страниците. Алергичните хора и астматиците са много чувствителни към този факт;

    – Електронното устройство може да съхрани в паметта си цяла библиотека – няколко хиляди книги. Те винаги ще са ви под ръка. Невъзможно е да се запази такова количество хартиени аналози, а да ги носите със себе си е напълно нереалистично;

    – При по-голямата част от електронните книги може да се търси текст, да се следват хипервръзки, да се водят бележки и да се правят отметки. Можете дори да промените анимацията на страниците. Често съществува възможност за озвучаване на текста;

    – Тук ще бъдат щастливи и природозащитниците, бойци за околната среда. В крайна сметка, за да се създадат електронни версии на книги изобщо не е необходимо да се изсичат гори в голям мащаб, за да се прави хартия.

    Всички посочени достойнства показват предимството на електронните книги пред хартиените.

    И все пак – Според твърденията на съвременните лекари, човешкият мозък все още не е в състояние да възприема изчерпателно данни от цифров носител. Само хартията може да помогне. Харесва ли ви или не – всеки избира сам за себе си.

    www.ReadBg.com - безплатни електронни книги