Още
    Начало Блог Страница 107

    Американският град, изоставен заради подземен пожар, който продължава да гори до днес

    В щата Пенсилвания се намира изоставеният град Сентралия. През него минава скоростен път, покрит с графити, а понякога от земята излиза гъст дим. Някои наричат града „път към Ада“, но истинската причина за тази обстановка е онова, с което градът трябвало да процъфти – въгледобивът.

    Макар че селище съществувало още от 18 век, то се превръща в град Сентралия едва в средата на 19 век, когато инженерът Александър Рае успява да привлече още хора, които да се заселят в градчето.

    Много скоро Сентралия процъфтява, благодарение на въгледобива, а населението достига до хиляда души, сред които голям брой ирландски заселници.

    Те обаче идват с членове на ирландското тайно общество, известно като “Molly Maguires”, които извършват серия от атаки. Основателят на града Александър Рае е убит, заедно с местния свещеник. През 1877 възникват проблеми между лидерите в тайното общество и членовете му са прогонени и влиянието им намалява рязко.

    В началото на 20 век Сентралия усеща негативния ефект на Голямата депресия, но успява да се справи и да преживее и този проблем.

    Причината за изоставянето на града е грешка в плановете за почистване на депото за отпадъци.Онова, което изглеждало като лесно решение се оказало фатално за града.

    Общинският съвет дава разрешение през май 1962 година отпадъците да бъдат запалени – както всяка година преди това. Този път обаче била използвана нова площадка за смет, която се намирала в близост до стара мина. Проблемът възниква, когато със запалването не изгарят само отпадъците, а пламъците достигат до открити въглища и избухва пожар, който се разпространява бързо и под земята. Само няколко дни по-късно огънят достига до всички подземни тунели на града.

    С покачването на температурите и нарастването на нивата на въглероден оксид в минните тунели, гражданите на Сентралия били принудени да затворят основния си източник на приходи.

    Властите, които се опитвали да наблюдават степента на пожарите скоро осъзнават, че сондажите само ги влошават, като осигуряват допълнителни нива на кислород. Изглежда в началото никой не осъзнавал колко опасна е възникналата ситуация и колко негативен ефект може да окаже върху населението, макар че още тогава някои жителите съобщават за симптоми на натравяне и се оплакват от непрекъснатата миризма на изгорено.

    Предприети са всякакви видове мерки за прекратяване или поне ограничаване на огъня, но нищо не дава ефект. На някои места в града все още може да се забележи дим от огън, който излиза от повърхността на земята.

    Но не само високите температури са опасни за всеки, който се намира в Сентралия. Горящият подземен огън разрушава земята, а понякога дори я „поглъща“. Тод Домбоски има интересна история за разказване, след като успява да се спаси от потъване в огъня на 14.02.1981 – когато е само на 12 години. За щастие той успява да се хване за корените на близкото дърво, докато братовчед му го издърпа и спаси живота му.

    Грег Уолтър от списание „People” пише, че „Дори мъртвите не могат да почиват в мир там. Двете градски гробища са потънали в подземния огън под тях“.

    Поради опасностите, които крие Сентралия, път 61 е отклонен и минава покрай града. През 1992 година Конгресът решава да отмени пощенския код и всички, освен 7 души, напускат домовете си. Седемте човека успяват да спечелят делото, което завеждат и в крайна сметка им е позволено да останат в града, но нямат право да продават имота си или да го предават на близки и наследници.

    Експертите смятат, че огънят в призрачния град Сентралия ще продължава да гори през следващите около 250 години. И макар че всичко това звучи като единичен случай, всъщност той е само един от 38-те подобни минни пожари само в Пенсилвания.

    Мистерията около картината „Плачещото момче“

    В света винаги има много и различни мистерии и загадки. Но тази история е забележителна, тъй като очевидците са стотици. Тя получава името „Плачещото момче“, на една от картините на испанския художник Бруно Амадио (1911-1981 г.). Този уважаван художник подписва своите творби като Браголин, така че е по-известен с това име. По едно време той рисува серия картини, всяка от които изобразява плачещо дете. Твърди се, че това са лицата на деца от сиропиталище, което изгоряло по време на войната. А според легендата „Плачещото момче“ всъщност е синът на Браголин. Художникът нарочно го разплаквал като го плашел с огън, за да го рисува. Тормозът продължил с месеци и в един момент малчуганът не издържал и проклел баща си, пожелавайки му сам да изгори. Няколко седмици след това момчето починало от пневмония, а Браголин изгорял в дома си. Всички купувачи на „Плачещото момче“ оставали без покрив над главите си, след като домовете им мистериозно изгаряли. Оцелявала единствено картината.

    Творбите на Браголин са харесвани от ценителите на живописта. 65 били картините, на които били направени много репродукции, продадени по целия свят. Със спечелените от тях пари художникът бил в състояние да живее спокойно във Венеция, а образите на плачещи деца се оказали в домовете на хиляди хора. През лятото на 1985 г. станал странен инцидент в Обединеното кралство. В графство Южен Йоркшир, в северната част на Англия, живели Рон и Мей Халлоуи. В началото на юни в къщата им избухнал пожар. Всичко изгоряло, дори покривът се сринал. Само стените останали. И на една от тях висяла напълно непокътната и дори неизцапана със сажди, репродукция на „Плачещото момче.“ Семейството я купило още през 1972 г., докато било в Италия. Семейството не било много разстроено, тъй като имуществото било застраховано, но фактът, че картината оцеляла в пепелта, бил много изненадващ.

    След известно време имало поредица от пожари в град Ротерем. Всички те били много силни и безмилостно унищожили жилищата на хората. Онова, което било общо между тях е,  че във всички домове оставала цяла картината, изобразяваща плачещо момче. Това било едно и също дете, а както вече споменахме, художникът нарисувал 65 плачещи момчета и момичета.

    Тази странна закономерност била забелязана от пожарникарят Питър Хъл. Думите му били потвърдени от неговият колега Алън Уилкинсън. Тяхното изявление предизвикало интереса на журналистите  от „The Sun“ – таблоид с ежедневен тираж от 2 милиона и 800 хиляди екземпляра. Редакторът на вестника Калвин Макензи предусетил сензацията и решил да проучи по-задълбочено въпроса с репродукциите на „Плачещото момче“. Според инструкциите му журналисти посетили няколко града в Северна Англия и разбрали, че такива пожари са наблюдавали през няколко месеца. Те предизвикали сериозна загриженост у застрахователните компании, тъй като те трябвало да плащат огромни суми пари на пострадалите. Във всяка пепел имало едно и също лице на плачещо момче. Репродукциите с други лица не представлявали заплаха за хората и техните жилища. Оттук и заключението: жителите на Англия били изправени пред забележителен мистичен феномен.

    На 4 септември 1985 г. излязъл поредния брой на „The Sun“. На първата страница имало статия, наречена „Проклятието на плачещото момче“. В продължение на един ден тя била прочетена от повече от 7 милиона души. И на следващия ден поток от писма бил изпратен до редакцията, а телефоните непрекъснато звънели. Хора от различни части на Англия се опитвали да разкажат историите си. Всички те в различно време си  купили репродукция на „Плачещото момче“ и впоследствие пострадали от пожар.

    Жителката на Донкастър Сандра Краско казала, че тя, нейният брат и майка пострадали от огъня, след като са получили копие от злощастната картина. В град Лийдс къща изгоряла напълно, но репродукцията на плачещото момче останала цяла и невредима. От другите градове и области били изпратени подобни съобщения. Огънят унищожавал всичко, а лицето на плачещото дете дори не било покрито със сажди.

    Започнало масовото унищожение на всички репродукции на плачещото момче. Вярно е, че имало доста хора, които са били скептични по отношение на цялата тази психоза. Те вярвали, че публикувайки случващото се, вестникът е намерил нов начин да си повиши тиража.

    Тези, които изгорили репродукциите, били обхванати от паника. Появил се слух, че духът на плачещото момче ще започне да си отмъщава. Една жена от Лийдс съобщила, че картината е виновна за смъртта на съпруга й и двамата й синове. И възрастен човек от Лондон заявил, че по вина на репродукцията са убити синът и съпругата му.

    През ноември 1985 г. редакторът на „The Sun“ решил да организира масово демонстративно изгаряне на останалите репродукции на плачещото момче. Журналистите решили да направят това на плоския покрив на редакцията, но пожарникарите категорично им забранили. Затова избрали пусто място извън града. Там направили огромен огън и изгорили всички останали копия.

    Англия замръзнала в очакване на нещо лошо. Но времето минавало седмица след седмица и нямало пожари. Плачещото момче умряло в огъня, спряло да тревожи хората и да трови живота им. С течение на времето неприятната история била забравена. Останали само публикациите във вестника, напомнящи за това загадъчно явление.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Най-прочутите проклятия в света

    Още 3 от най-новите постижения на науката, които ни насочват към бъдещето

    Всеки ден се случват научни открития, които променят света, в който живеем. Те носят със себе си много нови технологии и методи, които ще се развиват и подобряват във времето. Ето някои от тях.

    Малка батерия

    С изобретяването на 3D принтерите границите за видовете сложни и комплексни обекти, които могат да бъдат създадени, значително се разшириха. Миналата година екип от изследователи от Харвард и Университета в Илинойс успяха да синтезират литиево-йонна батерия, която е по-малка от песъчинка и по-тънка от човешки косъм. Такива поразителни размери бяха постигнати чрез тънко наслояване на мрежа от преплетени електроди. След като 3D проектът беше направен на компютъра, принтерът използваше специално изработени течни бои, съдържащи електроди, които трябваше незабавно да се втвърдят и да излязат навън. Това устройство може да намери много приложения и всичко това благодарение на неговия размер.

    Преди появата на тази батерия съществуването на невероятно малки акумулатори беше почти невъзможно. Факт е, че за да се създадат такива батерии, те се нуждаят от батерии, които биха могли да предадат енергия. Триизмерният принтер използва мастило и подробен дизайн на компютърната програма, създавайки подобни микробатерии.

    Биоинженерни части в тялото

    снимка:hitconsultant.net

    На 6 юни 2013 група лекари в университета „Дюк” успешно имплантираха първия биоинженерен  кръвоносен съд  на жив пациент. Въпреки че биоинженерство се развива с бързи темпове, тази процедура се превърна в първата успешна процедура за имплантиране на биоинженерна част в тялото.

    Вената се имплантира в пациент, страдащ от крайния стадий на бъбречно заболяване. Първоначално тя била синтезирана от клетки на човешки донор. Съдът бил по-успешен, отколкото синтетични импланти или тези с животински произход, тъй като той не бил склонен към съсирване и не представлявал риск от инфекция по време на операцията.

    Алтернативно микробно гориво

    Представете си свят, в който високоефективно и евтино алтернативно гориво може да се получи толкова лесно, колкото кислорода от въздуха около нас. Благодарение на сътрудничеството на американското министерство на енергетиката и изследователския екип в университета „Дюк”, можем да имаме микроорганизми, които да направят така, че мечтата да се сбъдне. През последните години все повече и повече успехи има в света на алтернативните горива (например, етанол от царевица и захарна тръстика). За съжаление, тези методи са много неефективни и не  издържат на критика. Не толкова отдавна учени можаха да създадат електрическо гориво, което „яде“ слънчевата енергия, без да отнема от нас вода, храна или земя, както повечето алтернативни горива.

    В допълнение към ниските енергийни нужди, малките микроби могат ефективно да синтезират тази енергия в лабораторни условия. Бяха изолирани микроби от електрофорела и открити в нефотосинтезиращи бактерии. Те използват електрони в почвата под формата на храна и ядат енергия за производството на бутанол, взаимодействайки с електричество и въглероден диоксид. Използвайки тази информация и извършването на някои манипулации с гените, учените са включили този вид микроби в бактериите, отгледани в лаборатория, което им позволява да произвеждат бутанол в огромни количества. Бутанолът сега изглежда по-добра алтернатива – както на етанола, така и на бензина по различни причини. Той има по-голям потенциал за съхранение на енергия, отколкото етанолът и не абсорбира вода, така че това може да се окаже в газовите резервоари на превозни средства и да се прехвърля през тръбопроводи. Бутаноловите микроби се превърнаха в обещаващо постижение в ерата на алтернативните горива.

    ВИЖ ЧАСТ 1-ва: 3 от най-новите постижения на науката, които ни насочват към бъдещето

    Най-старият килим в света

    Суровите земи на Алтайския край се срещат рядко на страниците на световната история. Но това не означава, че те винаги са оставали непопулярни. От древни времена тук живеят различни номадски народи, които съществуват в една безкрайна борба помежду си и с климата.

    Един такъв народ са племената на т. нар. Пазирска култура, обитаващи територията на съвременна Русия, Казахстан и Монголия от VI до III век до новата ера. Смята се, че представителите на тази култура са имали близки корени с иранските племена – от време на време някои от тях са се отделили и гонени от глад или война са се заселили в тези относително спокойни райони. През дългите години те са развивали и разпространявали своите обичаи сред съседите. Един такъв обичай е тъкането на килими.

    Традицията да се правят килими съществува от древни времена: килими с изображения са намерени в гробниците на египетските фараони, които са управлявали в продължение на много векове преди нашата ера. В онези дни килимите служели като индикатор за обществения статус и богатство на човека, който ги притежавал. Използвали са ги и като елемент на украса в дома, както и да го топлят в мразовитите дни. Особено силно тъкането на килими се развива на територията на Близкия Изток. Но въпреки това, най-старият килим в света е установено, че не е направен там, а на територията на Алтайския край в една от могилите на местните племена. Известен е по целия свят като Пазирския килим. Археолозите са го открили през 1949 г. заедно с други ценни вещи, които принадлежали на знатен човек. Древната могила пропускала вода, която се превръщала в лед, което позволило да се запази килима въпреки възрастта му. Специалистите са склонни да вярват, че Пазирският килим е направен през VI-ти век преди новата ера, но от кого точно е големият въпрос.

    Пазирският килим

    Слънчеви пътища – технология на бъдещето или авантюра?

    Вероятно сте прочели новината за откриването във Франция на първия километър от път, изработен от слънчеви панели – Wattway . Тази новина се разпространи по целия свят, поразявайки със своята актуалност, но междувременно никой не разбираше дали е целесъобразно да се изгради такъв път. В крайна сметка, както знаем, оцеляват само онези технологии, които преди всичко демонстрират ефективност.

    Единият километър слънчев път във Франция е построен близо до малко село със сложното име Tourouvre-au-Perche, разположено в Нормандия. Този участък от пътя е покрит със слънчеви панели с обща площ от 2800 м2. Това строителство струва огромната сума от 5 млн. евро и се предвижда около 2000 автомобила да преминават през него ежедневно. В продължение на 2 години тестване панелите ще трябва да генерират електричество, което би било достатъчно за уличното осветление на селото с 3400 жители.

    Между другото, подобен път вече бил построен, дори има свое собствено име – SolaRoad. Първият участък от пътя, покрит със слънчеви панели, е 72-метрова велосипедна пътека в село Кромени в Холандия, която била открита на 21 октомври 2014 г. За нейната конструкция бяха похарчени 5 млн. евро, но през декември същата година пътеката трябвало да бъде напълно ремонтирана, да се подменят почти всички панели върху нея, които били напълно счупени. И това въпреки фактът, че върху тях не са преминавали тежки превозни средства, а само пешеходци и велосипедисти. Освен това се оказало, че замърсяванията и водата, натрупани върху пътеката, значително намаляват нейната ефективност.

    В резултат на това след изчисления станало ясно, че разходите за изграждането на такъв маршрут (около 1200 долара на квадратен метър) са 3-4 пъти по-високи от инсталирането на слънчеви панели на покривите, а финансовата възвращаемост ще дойде едва след 50 години експлоатация. В този случай всъщност един квадратен метър от слънчевия път дава около 70 кВтч годишно и техният експлоатационен срок не надвишава 20 години. Но основният проблем на тези слънчеви пътища е способността им да генерират електроенергия в достатъчен обем само в районите, където има голям брой слънчеви дни годишно.

    Въпреки това, след 6 месеца тестване, SolaRoad все още е призната като ефективна технология, тъй като успя да даде малко повече от очакваните 70 кВт електричество на един квадратен метър. Година по-късно резултатите (9800 kWh) са сравнени с резултатите от слънчеви панели със същия размер, но инсталирани на покрива.“Високите“ панели могат да генерират два пъти повече енергия от тези на пътя.

    Днес много експерти предричат, че отварянето на Wattway е добър PR ход за Франция, но пътят ще бъде неефективен и това ще стане ясно след шест месеца от неговата експлоатация. Въпреки че, разбира се, тази идея очарова с красотата и естетиката, най-вероятно ще има малък шанс за оцеляване. Докато слънчеви панели, инсталирани на покривите, са много по-евтини и по-ефективни средства за преобразуване на слънчевата светлина в електричество.

    3 от най-новите постижения на науката, които ни насочват към бъдещето

    Всеки ден се случват научни открития, които променят света, в който живеем. Те носят със себе си много нови технологии и методи, които ще се развиват и подобряват във времето. Ето някои от тях.

    Телекинеза

    Способността да се контролира движението на обект е нещо от областта на научната фантастика, но благодарение на изследователите от Колежа по наука и технологии в Минесота, това се превърна в реалност. Използвайки неинвазивен метод, известен като електроенцефалография, включващ мозъчни вълни, петима студенти успяли да контролират движението на хеликоптер. Участниците в експеримента преместили превозни средства в различни посоки, имитирайки движенията на лявата ръка, дясната ръка и двете ръце. След известно време те успели да извършат няколко маневри с хеликоптера, включително и преминаването му през огромен обръч. Учените се надяват да подобрят тази неинвазивна технология за управление на мозъчните вълни, която в крайна сметка ще помогне за възстановяване на движението, слуха и зрението при пациенти, страдащи от парализа или невродегенеративни заболявания.

    ЯМР на сърцето

    Антрациклинът остава ефективна форма на химиотерапия, но вече е доказано, че той може да увреди сърцата на децата, подложени на лечение. Като правило, при повечето деца, засегнати от този сърдечен дефект, се оказва, че стените на сърцето са изтънели, а по време на поставяне на диагнозата е било твърде късно да се направи нещо. Ултразвукът често пропуска сърдечни дефекти в ранните стадии на заболяването и ги открива само, когато вече има причинени необратими щети.

    Миналата година се появи фундаментално нова техника. В едно изчерпателно проучване беше установено, че T1 MRI може да бъде по-точен, ефективен и безопасен метод за идентифициране на сърдечно-съдовите заболявания при деца. Лекарите могат да видят сърдечните дефекти по-рано и по-ефективно, отколкото с ултразвук. Това е отличен медицински напредък за откриването на сърдечни заболявания на малки деца.

    Ефективна електролиза (разцепване на солена вода)

    В търсене на ефикасни алтернативни горива изследователите непрекъснато се опитват да намерят начин за ефективно разделяне на морската вода за производството на водородно гориво. Неотдавна екипът на Австралийския изследователски център по електротехника огласи наличието на катализатор, способен да разцепи океанската вода, използвайки не много енергия.

    Катализаторът е под формата на гъвкав пластмасов резервоар, който абсорбира и използва енергия, получена от светлината, за да окисли морската вода. За разлика от съществуващите методи, които изискват големи количества енергия за окисление на водата, този метод може да произвежда достатъчно енергия за захранване на дома и автомобила за целия ден, като се използват само 5 литра морска вода.

    Резервоарът съдържа синтетични хлорофилни молекули, които използват енергията на Слънцето точно, както растенията и водораслите. Този метод не създава химически проблеми, за разлика от метода на разделяне на водата, при който се отделят облаци токсичен газ – хлор.

    ВИЖ ЧАСТ 2-ра:Още 3 от най-новите постижения на науката, които ни насочват към бъдещето

    Най-древните цивилизации

    Древните хора били сигурни, че първата земна цивилизация се е появила далеч на Север, много години преди земята там да се покрие с вечен лед. Това било т. нар. „Царство на боговете“.

    Според древните китайци господарят на царството получил властта си от бога на Драконите, който живеел в Небесния Северен Полюс и олицетворявал Царя на Вселената.

    Древните египтяни пък се кланяли на някакви „блестящи същества“, заради които ориентирали Голямата пирамида към най-ярката звезда на съзвездието Дракон – Тубан, която по тяхно време била Полярна звезда.

    В индийските „Веди“ и поемата „Махабхарата“ (която, между другото, по обем е 18 пъти по-голяма от „Илиада“) се съдържат астрономически данни, които могат да бъдат разбрани само, ако се намирате на Северния полюс.

    В митологията на ескимосите се споменават „Светещите духове на Севера“. Индианците „сиу“ разказвали истории за Северния остров, люлката на техните предци, който бил погълнат от води. Дори в съвременния свят Дядо Коледа, според легендата, живее на Северния полюс. Освен това, изследователите на аномални явления – т. нар. „уфолози“, отбелязват, че най-много от неидентифицираните летящи обекти се появяват на север.

    Доста учени допускат, че в древни времена земите на Северния полюс, които тогава били с тропически климат, били прототип на легендите за Райската градина, Златния век и други символични общества, олицетворение на щастливия праисторически живот на човечеството.

    Втората голяма легендарна цивилизация е приказната Хиперборея. Това бил обширен континент, над който слънцето не беше залязло. Гръцката митология твърди, че именно Хиперборея била посещавана от Аполон с неговата крилата колесница. Според древните хора хиперборейците били много високи, имали светла кожа, руса коса и сини очи. По-късно именно те станали предци на цивилизованата човешка раса, за разлика от тъмнокожите и чернокоси варвари.

    Карта на Хиперборея

    В легендите на много народи е запазена информация за ужасен катаклизъм, довел до опустошението на красивите северни земи. Митовете разказват, че Слънцето променило хода на своето движение, а Луната или комета, паднала на Земята, изместили нейната ос. По този начин завършила една от земните епохи.

    Хипербореите, както по-късно и скитите, издигали тайнствени изправени камъни –  менхири, в памет на своите предци. А „Божествените царе“ научили хората на изкуствата и науките, за да могат да оцелеят на една Земя, превърната в парче лед.

    Друга цивилизация се появила на континента, известен като Лемурия – между Хималаите на север и Австралия на юг. Именно посветените жители на Лемурия предали на хората тайните познания, които по-късно формирали езотеричните, мистични науки на Изтока. В крайна сметка, след поредица вулканични изригвания, Лемурия се разцепила и изчезнала в дълбините на океана. Над водата останали само върховете на планините, които днес представляват верига тихоокеански острови – сред тях и прословутият Великденски остров (остров Пасха) с неговите тайнствени, необясними и до ден-днешен статуи. Някои лемурийци се спасили в Америка, Китай и Индия, където съживили културата на изгубената си страна.

    Това са легендите и митовете за най-мащабните (и доста хипотетични!) цивилизации в древността.

    По-късно възникнали такива човешки общества, които вече са познати на историците. Такива са, например, олмеките, които изобретили календара и йероглифите, създали мрежи за търговия и комуникации.

    Такава е и цивилизацията на маите, която по съвременните стандарти е съвсем примитивна цивилизация от каменната епоха. Но, въпреки това, построила десетки прекрасни градове, както и пирамиди, а като връх на всичко – създала календар, който се отклонява само със секунди (!) от съвременния.

    снимка: expansion.mx

    Такива са и ацтеките, които само за два века преминали трудния път от номадско племе до страховити владетели на голяма територия – и единствено безумните им по жестокостта си жертвоприношения, когато изтръгвали сърцата от разпорените гърди на живи хора, пречат да бъдат наречени „цивилизация“ в пълния смисъл на тази дума.

    Такива са другите, по-слабо известни цивилизации на Южна Америка – чавинската, паракас, наска, мочика, химу, инките и т. н. Също и европейските – келтите, скитите, финикийците, хетейците. Всяко от тези общества оказало голямо влияние върху развитието на човечеството.

    Но хората продължават да търсят онази легендарна цивилизация, върху основите на която те възникнали.

    Зад кулисите на руската революция

    Всички още от училище са чували за Ленин, Надежда Крупская и други водачи на руската революция от 1917 г., която напоследък бива наричана с, може би, по-точното определение „октомврийски болшевишки преврат“.

    Но зад кулисите на революцията или преврата имало хора и организации, които останали в сянка, при това съвсем незаслужено – защото именно те са движели някои от най-важните пружини на събитията. А кои са тези най-важни пружини? Естествено: финансовите. Парите. За всяка революция се искат много-много пари: за вестници, позиви, листовки, нелегални квартири, храна и дрехи за революционерите, оръжие, бомби и т. н.

    Финансите на руската революция били разпределяни от Александър Парвус. Това е неговият „революционен псевдоним“. Истинската фамилия на Парвус е, всъщност, Гелфанд. Още по време на подготовката на революционните събития той бил наричан „търговецът на революцията“.

    Някои изследователи дори смятат, че огромните финансови потоци, насочвани от уолстрийтските банкери и, най-вече, от Якоб Шиф за подготовката и разгръщането на революцията, са минавали изцяло през Парвус; други са на мнение, че той е контролирал само част от „златото на Партията“ – както се изразява Игор Бунич в прочутата си едноименна книга.

    Друг двигател на руската революция бил германският генерален щаб. Това е добре известен факт. И съвсем логичен: Германия била във война с Русия и всяко нещо, което можело да отслаби Руската империя, било добре дошло. Близко до ума е, че немските генерали пет пари не давали нито за болшевиките, нито за меншевиките – за тях е било важно да се осигурят размирици на територията на военния им противник. Оттук-нататък от немците се искало само да доставят два пломбирани вагона, с които Ленин и неговата група да бъдат закарани до Финландия, а оттам – в Русия.

    Всъщност, ключова фигура в контактите между революционерите и германските генерали е също Парвус. Схемата за финансиране е ясно разработена лично от него: търговска фирма, която принадлежи на Парвус, със седалище в Стокхолм (според други изследователи – в Копенхаген, но е напълно възможно да е имала офиси и в двата града), получава парите от немското правителство на своя банкова сметка. С тези пари Парвус купува стоки, дефицитни по време на войната, и ги изпраща в Русия. Там ги посреща болшевичката Сименсон, която продава получените стоки, а парите от продажбата изпраща на Ленин. Преводът на сумите се извършвал чрез шведската банка „Ниа Банкен“, принадлежаща на Олаф Ашберг. От германския Генерален щаб на фирмата на Парвус били преведени общо 10 милиона марки.

    Ленин

    Други, които имали задкулисна полза от руската революция, са държавите от Антантата – САЩ, Англия, Франция. На пръв поглед това е странно, защото те са съюзници на Русия по време на Първата световна война – но нещата имат своята логика. През 1917 г. вече било ясно, че Германия ще бъде победена. Според договорите отпреди войната, Русия трябвало да получи Константинопол (Истанбул), както и Дарданелите, което означавало да контролира изцяло Черно море. Англия въобще нямала намерения да изпълнява тези условия. До известно време тя подкрепяла и болшевиките, и белогвардейците, за да не залага само на едната страна и така да рискува да се окаже губеща. Когато се очертала победа за болшевиките, англичаните дори отказали да дадат спасително убежище за руския император Николай ІІ и семейството му, нищо, че били роднини с британските монарси. В резулат цялото императорско семейство било зверски избито през юли 1918 г.

    Един от основните фактори, които подтикнали англичаните да помагат на болшевиките, бил нефтът в околностите на Баку. През ноември 1919 г. те окупирали града и железопътната линия до пристанището Батуми. Стигнало се дотам, самият Троцки да се възмути, независимо, че англичаните негласно улеснявали действията на Червената армия, и да напише в една от своите прокламации: „Изглежда, намеренията на съюзниците са да превърнат Русия в британска колония“.

    Тези намерения били съвсем очевидни. Британците целели да разпокъсат Руската империя, като дадат отделни нейни области на свои националистически настроени съюзници от Кавказ и Прибалтика – а тези съюзници щели да се справят с болшевиките поради собствени интереси. Така се стигнало до парадокса Ленин и Троцки да се опитват да пазят руските национални интереси и да протестират срещу разпокъсването на Руската империя.

    Независимо, че германският генерален щаб отделил сериозни финанси за спонсориране на руската революция, той не е на първо място в това отношение. На първо място са банкерите от Уолстрийт. Още от 1905 г. Лев Троцки, след като избягал от Русия заради участието си в Първата руска революция, живеел охолно в Ню Йорк, без да изпитва материални притеснения. На негово разположение имало дори кола с шофьор, както и луксозни по онова време аксесоари – хладилник и прахосмукачка.

    Така се стигнало до едно невероятно, на пръв поглед, събитие: при празнуването в Москва на 1 май 1918 г., когато червените революционери призовавали да бъдат избити всички „капиталистически акули“, присъствали точно такива „акули“ – представители на Американската лига за помощ и сътрудничество със Съветска Русия. Американски „капиталистически акули“, тоест, бизнесмени, редовно посещавали Русия под маскировката на различни благотворителни събития. Също и „Американската международна корпорация“, управлявана от банкерските кланове Вартбург и Морган,  активно насърчавала установяването на търговски връзки с болшевиките.

    Но дали това е странно? Нали един от девизите на банкерите от Уолстрийт гласи: „Не ме интересува кой управлява една държава – аз искам да управлявам парите й“.

    Мондиализмът – фундаментът на Новия световен ред

    Прочутата „световна конспирация“, съществуването на която се защитава толкова яростно, колкото се и отрича, си има своята идеология – тоест, система от идеи. Като не засягаме деликатния въпрос относно самото наличие на „конспирацията“ и какво, всъщност, представлява тя, нека да се опитаме да обобщим идеологията, върху която се базира допускането за нейното съществуване.

    Самият термин „нов световен ред“, възприеман като цел на „световния заговор“, e обикновено неточно преведен цитат на фразата „Новус ордо секлорум“ (Novus ordo seclorum) – „Нов ред на вековете“. Всъщност, тази фраза се ползва с доста съмнителна слава сред хората, запознати с историята на Втората световна война – именно „Нов ред“ е девизът на Хитлер, под който започва да води войната.

    „Новус ордо секлорум“ (Novus ordo seclorum)”

    Същото изречение е изписано върху обратната страна на Големия държавен печат на САЩ под изображението на пирамида, на чийто връх е поставено т. нар. „всевиждащо око“ (за разлика от обикновените печати, американския държавен печат има две страни). Съвпадението със символите на масоните е далеч неслучайно – повечето от „бащите-основатели“ на САЩ са членували в различни масонски ложи. Масонството е било на мода из целия Запад в края на ХVІІІ-ти век.

    Мондиализмът като главна идея на бъдещия Нов световен ред съвпада с външната политика на САЩ – разпространяване на американските интереси по цял свят. Оттам и названието му: „мондо“ или „мундо“ – свят. Това дава основание на „конспиролозите“ да определят Щатите като основа и база на „световния заговор“.

    Мондиализмът или, според другия му сроден термин – глобализмът, предполага, че е носител на някакви висши идеи. Една от тях е „световната демокрация“, която по презумпция трябва да донесе щастие и благо на народите по света. За целта задачата на новата система е окончателното изтласкване от света на последните остатъци от досегашните социални и културни сфери. Те трябва да бъдат заменени от униформистки схеми, които забраняват понятията „национално“, „държавно“, „религиозно“, „полово“ и други подобни; приема се, че подобни термини внасят разлики между хората, следователно създават конфликти между тях, водещи до войни, смърт, беди и нещастия. Следователно, хората трябва да бъдат направени еднакви. За целта ще бъде въведена една-единствена религия в целия свят, като сега съществуващите религии ще бъдат забранени, за да се избягнат конфликтите между хората – това ще засегне особено християнството.

    „Конспиролозите“ се позовават вече на съществуващи практики на някои съвременни национални правителства. Такава е, например, забраната във Великобритания за християните да носят кръстчета на работните си места; практика, напомняща за подобно отношение към християнството по времето на тоталитарните диктатури в Източна Европа.

    За да се постигнат такива глобални планове, основният акцент е върху промяната на съзнанието на жителите на планетата. И началото на този процес се полага в САЩ. Ето защо „конспиролозите“ използват още и термина „американизъм“, когато се позовават на това явление.

    По този начин САЩ се схващат само като средство за налагане на идеологията на мондиализма в цял свят – също както преди време Троцки и последователите му, преди да бъдат спрени от Сталин, са схващали новата Съветска Русия само като средство за налагане на комунистическата идеология по цял свят. Също както Троцки излага своята „благородна“ цел кратко и ясно в едно изречение: „С желязна ръка ще заведем народите при щастието!“, мондиализмът смята, че прави всичко в името на това, хората да бъдат щастливи.

    Но, понеже хората засега са най-различни, трябва да бъдат „ощастливявани“ по групи, за които се смята, че правата им по някакъв начин са накърнени. Оттук и теории като „правата на малцинствата“ (нищо, че демокрацията предполага като висше право това на мнозинството), агресивното налагане на алтернативни форми на светоусещане (различните полови „идентичности”) и принуждаване на мнозинството да ги приема. Така ще бъде разрушено досегашното „несправедливо“ общество.

    В този подход напълно се спазва прочутата формула на Хърбърт Маркузе от 1960-те „революционни“ години: „Ако искате да разрушите едно общество, накарайте го да приеме нормалното за ненормално, а ненормалното – за нормално. Нататък е лесно“.

    Според мондиализма, точно както и в разбиранията на класическия марксизъм, всички общества и цивилизации досега са били само преходни етапи към новото, планетарно общество, където всички хора ще са равни, с напълно задоволени материални интереси и щастливи от начина си на живот. Разликата е само в това, че марксизмът наричаше новото общество „комунизъм“, а мондиализмът – „либерална демокрация“.

    Една от най-известните платформи на мондиализма е прочутата книга на американския политолог Франсис Фукуяма „Краят на историята“, където, най-общо, се твърди, че именно либералната демокрация представлява върхът на човешката цивилизация и остава само тя да бъде наложена върху цялата планета, да се построи възможно най-справедливото, глобално, общество – за да дойде и съответният „край на историята“.

    Най-уязвимото място във философията на мондиализма е именно самочувствието му, че е връх на човешката цивилизация. Не бива, все пак, да забравяме, че освен комунизма и нацизма през ХХ-ти век, фактически всяко едно общество в хода историята е смятало себе си за най-справедливия връх на цивилизацията. Та нали в САЩ и Южна Америка е имало роби до средата на ХІХ-ти век, без собствениците им да са страдали от угризения на съвестта. Дори Аристотел е смятал, че без роби обществото не може да съществува.

    В края на краищата, робите преди 2 хиляди години са били принуждавани насила да работят – срещу което са получавали храна и подслон. Днешните наемни работници в очертаващото се общество на мондиализма  работят доброволно – срещу което получават пари, с които пък си осигуряват храна и подслон.

    Дали разликата е много голяма?

    Загадъчни места и археологически находки

    Не е тайна, че в света съществуват места, находки и явления, предлагащи загадки на археолозите и историците.

    Такова място са, например, азиатските пещери „Пасян Дадон“. Установено е, че в тях хора са живели още преди 300 000 години, а недалеч – големи животни. Но учените били изключително изненадани, когато открили доказателства, че масивните стегодони и риноцероси (предците на носорозите и слоновете) също са живели или, най-малкото, са умрели вътре в тези пещери. Това е странно, като се има предвид, че се намират на надморска височина 1600 м. По принцип, според палеонтолозите, е твърде голяма рядкост в пещери да бъдат открити останки от животни, които обикновено не живеят в тях.

    По всяка вероятност, останките от стегодоните и риноцеросите неслучайно са се озовали вътре. Риноцеросът, по-специално, бил животно-единак и пасял сам, както съвременните носорози.  Някои палеонтолози предполагат, че хищници са убили тези тревопасни животни и след това са ги вмъкнали в пещерите си. Но най-вероятният отговор е човешка намеса. Проверката на костите показала, че те са минали през огън. Освен това са удряни с нещо, вероятно с примитивни каменни инструменти.

    Обаче, така или иначе, сред учените все още няма единно мнение как тревопасните се озовали в пещерите.

    Крещящата мумия.

    Открита през 1886 г., египетската мумия с болезнено изражение на лицето отдавна е обект на всякакви спекулации. Всички нейни вътрешни органи са непокътнати, което изобщо не е характерно за процедурата на балсамиране. На тази основа са възникнали много хипотези, но никоя от тях досега не е призната за достоверна.

    Някои учени предполагат, че за болезненото изражение на лицето на мумията са виновни поне двама души. Единят е бил убиец, а вторият осигурил пълното запазване на тялото (вероятно поради лични връзки с жертвата). Други изследователи издигнали различни теории – от хладнокръвно  отравяне до погребение на жив човек.

    Някои изследователи предполагат, че мумията може да е на принц Пентавер, син на фараона Рамзес III, който бил заподозрян, че е убил баща си, и бил осъден вече след неговата смърт. Древни документи от ХІІ-ти век пр. Хр. твърдят, че майка му – царица Тии, също  била осъдена за участие в заговора, когато бил убит Рамзес ІІІ (изследвания на мумията на фараона сочат, че вероятно гърлото му е прерязано с кинжал). Смята се, че тя искала да помогне на Пентавер да седне на трона; а после, когато заговорът бил разкрит, отровила сина си и, след мумификацията, увила тялото му в овча кожа. Ако е така, тогава „писъкът“ на мумията вероятно е свързан с отровата в организма.

    По-малко сензационните хипотези предполагат, че долната челюст на мумията е отворена, защото главата вероятно просто се е отметнала силно назад след смъртта.

    Конусът в Галилейското езеро. През 2003 г. учените случайно открили конична структура в Галилейското езеро. 10 години по-късно видели нещо, което приличало на бронзова статуя на дъното на езерото. Конусовидната структура се състои от базалт и има конична форма. „Дъното“ на конструкцията има диаметър 70 м и височина 10 м. Теглото й, според учените, достига 60 000 тона – с други думи, тежи колкото два Стоунхенджа. Възрастта й се оценява на 2000 до 12 000 години, като тази граница се определя въз основа на натрупания пясък в основата и сравняване с подобни конструкции, чиято възраст е известна. По форма структурата прилича на древни некрополи в района. Изградена е от големи камъни, всеки от които тежи около 100 кг. Но, все пак, истинското предназначение и възраст на съоръжението в Галилейското езеро по всяка вероятност ще си останат неизвестни.

    Следата в Антилопа Спрингс, щата Юта, САЩ. На 1 юни 1968 г. търсачът на вкаменелости Уилям Мейстър завел семейството си на екскурзия до Антилопа Спрингс. По време на това пътуване Мейстър забелязал вкаменелост, която приличала на следа от обувки, като петата била по-дълбока от останалата част от крака. Под този отпечатък намерил два вкаменени трилобита – морски членестоноги от палеозоя (епоха, продължила от 542 до 241-милионната година преди новата ера). Веднага помислил, че мъжът в обувката по някакъв начин е стъпил върху вкаменелостите. След експертизата Мейстър и колегите му разбрали, че възрастта на находката е почти 600 милиона години. Загадката се състои в това, че „следата“ ясно показва как някой е стъпил върху трилобитите, докато все още са били живи.

    Пирамидата „Елинико“. На пръв поглед е странно да допуснем, че в Европа има пирамиди. Но това наистина е така, при това те не са малко. Само в Гърция са 16, като най-известната от тях е пирамидата „Елинико“ в Аргос. Първото споменаване на тази пирамида се намира в произведенията на древногръцкия географ Павзаний. В своя труд „Описание на Гърция“ той пише за тази структура като за „сграда, много подобна на пирамида, с ковани щитове в аргоска форма“. След това споменава битка, която се е случила при пирамидата, и мира, който сключили по-късно. Всички, които паднали в сражението, били поставени в „обща гробница“.

    Пирамидата „Елинико“

    Като цяло, почти нищо не се знае за пирамидата, с изключение на предполагаемата дата на нейното построяване – 2720 г. пр. Хр. Ако тази дата е вярна, тогава пирамидата „Елиникон“ може да се окаже по-стара от повечето египетски пирамиди. Но най-голямата тайна на гръцката пирамида е не нейната възраст – а фактът, че никой не знае кой я е построил и за какво е била използвана.

    Загадъчните бели птици

    Европейски автори-естественици от ХVІІ-ти век описват някакви необикновени птици.

    Веднъж на пазара във френския град Монпелие се появили странни кокошки със светещи пера. Заклали един петел, за да го изучат по-добре, и установили, че всички части на тялото му: „… блестяха с поразително силна светлина“. Друга подобна птица била кокошка в Монтебело, Италия, която: „… блестеше като топка от бял огън“. Някои естествоизпитатели дори изразили съжаление, че тези две птици не били „запознати“,  „… защото можехме да получим порода светещи кокошки“.

    Оттогава били забелязани множесто светещи птици, главно живеещи по дървета, предимно сови. Тяхното фосфоресциране обикновено се обяснява с блясъка на гъбички, които растат върху дървесната кора и се полепват по перата на птиците, докато влизат и излизат от хралупите си. Но тази хипотеза явно не е подходяща за нелетящите домашни птици – тяхното светене остава мистерия.

    Други загадъчни птици били забелязани през 1414 г. след смъртта на епископа на Солсбъри по време на престоя му в Европа, където бил пристигнал за историческия Констанцки събор на католическата църква. Негово тяло било изложено за тържествено сбогуване в голяма зала. Същата вечер на покрива кацнали ято птици и останали там до сутринта. Никой не можел да ги определи какъв вид са. Според описанието, по голямото си тяло и снежнобели криле напомняли албатроси. Когато летели, крилете им оставали неподвижни. Известно е, че албатросите могат да летят на големи разстояния над морето, използвайки въздушни течения, като се носят на огромните си криле и само от време на време ги размахват. Но защо на морските птици им притрябвало да се съберат на покрива на тази сграда точно, когато там било изложено тялото на важен църковен служител?

    Още по-странни са свидетелствата, че оттогава на погребението на всеки следващ епископ на Солсбъри долитали огромни бели птици.

    Например, през 1885 г., когато поредният епископ на Салсбъри починал в двореца си, ги видели да излитат от градината. На 15 август 1911 г. една жена забелязала две бели птици със странен вид близо до Солсбъри. Когато се прибрала, тя научила за внезапната смърт на епископа. Така, след 1414 г. смъртта на всеки епископ на Солсбъри била белязана от появата на загадъчните бели птици.

    Използвана е снимка с илюстративна цел. Източник: pinterest.com

    В швейцарския град Базел през 1474 г. било проведено съдебно дело срещу петел, който бил обвинен в магьосничество и тържествено изгорен на клада, понеже бил снесъл яйце. Обвинението заявило, че яйцата на петлите са високо ценени от магьосниците заради тяхната магическа сила и, че тази птица е инструмент на дявола, тъй като от яйцето се излюпва зловещият базилиск – отровно същество, половин змия, половин петел.

    Защитата се съгласила с това, но възразила, че снасянето на яйца е неволен процес и следователно законът не е нарушен. Обвинението обаче цитирало библейския епизод със свинете, които, също неволно от тяхна страна, били обладани от бесове. Накрая петелът бил умъртвен на същото основание – обсебен от дявола.

    В интерес на истината, „яйца от петел“ са рядко явление, но все пак реално. Според съвременните зоолози, такива „петли“ са, всъщност, кокошки, които поради старост или вроден генетичен дефект придобиват особености на тялото и оперение като на петел. Подобна промяна на пола е рядка, но добре позната както при домашните, така и при дивите птици.

    Великата битка при Молоди

    През 1570 г. Османската империя заемала водещо място сред европейските и азиатските държави. Територията й включвала Мала Азия, днешния Близък изток, Северна Африка, както и Балканите почти до Виена. Армията й наброявала 500 хиляди бойци – 5 пъти повече от армиите на всички държави в Западна Европа, взети заедно.

    На север обаче амбициозните турски планове се сблъскали с неочаквано препятствие – Русия.

    Русия отдавна страдала от набезите на турските съюзници – Кримското, Казанското и Астраханското ханства, които ежегодно нападали руските земи и отвеждали стотици хиляди славяни в робство.

    Но цар Иван Грозни с няколко бързи удара успял да разгроми Казанското и Астраханското ханства. За да предотврати укрепването на Русия, султан Селим ІІ наредил на своя васал, кримския хан Девлет-Гирей, да нападне Москва, като му изпратил в подкрепа еничари и тежка артилерия.

    Девлет-Гирей имал богат опит в ограбването на руските градове. През 1571 г. той се възползвал от факта, че Русия била затънала в Ливонската война на запад, атакувал и опожарил Москва. Оцелял само каменният Кремъл. Кримските татари отвели почти цялото население на града в робство – около 60 хиляди души. Руският цар Иван Грозни бил вбесен и обезглавил доста боляри, които с бездействието си допуснали тази трагедия. Късметът обаче замъглил разума на Девлет-Гирей. Следващата 1572 година той решил да повтори нападението и да изпълни дългогодишната си амбициозна мечта – да завладее цяла Русия.

    В края на юли и началото на август руската армия под командването на княз Михаил Воротински и воеводата Дмитрий Хворостинин чакала огромната татарската орда на река Ока. Балансът на силите далеч не бил в полза на руснаците: над 120 хиляди татари, подпомогнати от 20 хиляди турски еничари – а насреща им 30 хиляди руснаци с 6 хиляди немски наемници.

    Татарите успели да разбият дружините на воеводата Никита Одоевски, който опитал да прегради пътя им, прекосили река Ока и се устремили към Москва.

    По руските степи стремително се носели огромни конни маси – дружините на Дмитрий Хворостинин преследвали по петите татарската орда. Той успял да настигне татарите недалеч от Москва, при малкото село Молоди. С внезапно нападение татарският ариергард от няколко хиляди души бил унищожен. Девлет-Гирей бил принуден да спре и да се обърне с лице към преследвачите си, които „хапели опашката“ на огромната му армия.

    Татарите нападнали с всичките си сили малобройния отряд на Хворостинин. Руснаците отстъпили към укрепената позиция на основната руска армия на княз Воротински. Тази позиция се наричала „гуляй-город“ и именно тя изиграла решаваща роля за изхода на сражението.

    „Гуляй-город“ представлявал своеобразна мобилна крепост от каруци, свързани помежду си с вериги и прикрити допълнително с големи дървени щитове. В предстоящата битка изиграла много важна роля една страст на цар Иван Грозни – огнестрелните оръжия, които сравнително неотдавна били влезли като масово въоръжение в европейските армии. По заповед на царя били построени десетки барутни мелници, леели се топове, създавали се полкове от стрелци, въоръжени с огнестрелни оръжия.

    „Гуляй-город“ – Уикипедия

    Многохилядната татарска конница се носела към гуляй-города, смятайки за лесна плячка каруците, които не изглеждали особено препятствие. Но руските оръдия посрещнали татарите с масиран артилерийски огън от картеч, който просто помел първите им редици. Докато едни топове стреляли, другите се зареждали. Татарите отново и отново нападали, а топовете продължавали да изригват вулкани от картеч. Полето пред гуляй-города се покрило с трупове на хора и коне.

    Татарите обкръжили гуляй-города и зачакали руснаците да се предадат поради липсата на храна и вода – много добре знаели, че те не разполагат с обоз. Положението наистина било критично: обсадените гладували, нямали вода, но никой не мислел за предаване. Немските наемници също се държали достойно и споделяли всички трудности с руските бойци.

    Но Девлет-Гирей знаел, че прекаленото бавене е съдбоносно за него. Затова татарите и еничарите започнали нови атаки. Вълна след вълна те връхлитали срещу гуляй-города и застилали земята с телата си. Труповете им се издигнали до нивото на каруците, наложило се руснаците да поставят подложки под оръдията, за да стрелят отвисоко.

    Загубите на татарите и турците били кошмарни. Но те не се отказвали, отново и отново атакували – и така целия ден 2 август 1572 година.

    Привечер руските воеводи се решили на рискован ход: част от войските начело с княз Воротински тайно напуснали гуляй-города, заобиколили и излезли в тил на татараската орда. Когато татарите започнали ново нападене, руснаците от гуляй-города внезапно излезли в челна атака – а воините на Воротински в същия момент нападнали врага в тил.

    Татарите изпаднали в паника от неочаквания развой на събитията и побягнали. Руските бойци започнали да ги преследват. Клането било ужасно. Татарите бягали към река Ока. Почти всички били пеша, защото по заповед на Девлет-Гирей се били спешили, за да атакуват дървената руска крепост. Руснаците ги преследвали до самата река, където вече нямало спасение – повечето татари били изклани там, а онези, които се хвърлили във водата, се давели или били разстрелвани от брега. В това време еничарите се събрали накуп, за да организират съпротива – и били безмилостно избити с оръдеен картеч.

    В битката при Молоди кримските татари загубили почти цялото си мъжко население. От 120 хиляди бойци се спасили само около 6 хиляди. В битката загинали също внукът, синът и зетят на Девлет-Гирей. Самият хан едва се спасил.

    Кримските татари никога вече не предприели сериозни нападения срещу Русия. Загинали и всички турски еничари. Именно тогава Русия станала за българите „дядо Иван“ – в знак на почит и надежда към православния цар Иван Грозни.

    Паметна плоча за битката при Молоди