Хилядолетия наред мечът е бил едно от основните оръжия на мъжа-воин. Той представлявал не само средство за нападение и защита, но също така бил символ на доблест и чест. А нерядко го превръщали и в истинско произведение на изкуството.

От Средновековието до наши дни са достигнали няколко мечове, саби, кинжали и ножове, които днес се продават на баснословни цени по съответните търгове. Да не говорим, че най-ценните, всъщност, не се и продават – а се пазят в сигурни хранилища или на съвсем неизвестни места.

Ето най-скъпите известни хладни оръжия в света.

Японски меч „катана“ от ХІІІ-ти век – 418 000 долара.  Мечовете „катана“ са традиционни оръжия с едно острие, използвани от японските самураи в продължение на повече от хиляда години. Изработени от изключително висококачествена стомана, те се смятат за най-добрите в света. Днес 125 такива меча се считат за безценно културно наследство на Япония и не се продават. Но през 1992 г. около 1100 мечове „катана“  от колекцията на д-р Уолтър Комптън били продадени за 8 млн долара. Сред тях имало един от ХІІІ-ти век, продаден на анонимен купувач за 418 000 долара. Това е най-скъпият меч „катана“, купен някога.

Френска офицерска сабя от ХVІІІ-ти век, принадлежала на английския адмирал Нелсън – 541 720 долара. Тази сабя била намерена заедно с други ценни предмети – документи, награди, бижута и оръжия, през 2001 г. Смята се, че е била носена от адмирал Нелсън по време на гибелта му в морското сражение при нос Трафалгар, Испания, през 1805 г.

Индийската сабя „Талвар“ от ХVІІ-ти век – 717 800 долара. Това е извита сабя, изкована вероятно в Европа, с елементи от златна инкрустация и надписи. Сред изображенията се виждат макове и лотоси. Сабята е принадлежала на шах Джахан І (1627-1658) от династията на Великите моголи.

Китайски ловен нож на император Цянлун (живял 1711-1799 гг., император в периода 1736-1796 гг.) – 1.24 милиона долара. Върху дръжката на ножа, изработена от рог на рядка антилопа, има тайна ключалка на скривалище, в което се държали пръчици за хранене и клечки за зъби. Ножницата е от рог на носорог с изобразени дракони, летящи над морски вълни. Ножът е позлатен и инкрустиран с тюркоаз, корали и лазурит. Продаден в Хонгконг през 2001 г.

Мечът на генерал Грант – 1.6 милиона долара.

Този декоративен меч е подарен по време на Гражданската война в САЩ на главнокомандващия армията на Севера, генерал Улисис Грант, от жителите на Кентъки. Мечът е украсен с 26 диаманта, които образуват инициалите на Грант. Оръжието е продадено през 2007 г.

Ножът „Бисерът на Изтока“ – 2.1 милиона долара. Това е най-скъпият нож в историята. Проектиран и изработен от прочутия американски майстор на хладно оръжие от щата Невада Бъстър Варенски (1942-2005). В продължение на 2 години той е оглавявал Гилдията на майсторите на хладно оръжие. Ножът „Бисерът на Изтока“ е създаден за японски клиент. Дръжката му е инкрустирана със 153 изумруда с тегло по 10 карата (1 карат – 0.2 грама) и 9 брилянта с тегло по 5 карата. Острието и дръжката са от чисто злато и тежат над 800 грама. Твърди се, че за изработката на ножа били необходими 10 години.

Личният кинжал на шах Джахан І – 3.3 милиона долара. Това е още едно скъпо хладно оръжие, принадлежало на индийския шах Джахан І. Кинжалът е инкрустиран със златни надписи и орнаменти. Изписани са името на шаха, титлата му, също мястото и датата на направата.

Кинжал от епохата на Насридите, ХV-ти век – 6 милиона долара. Кинжали с две остриета и глава на дръжката, напомняща човешко ухо, са най-значимите експонати от династията на Насридите, управлявали емирата Гранада в Испания през 1230-1492 гг. Такива кинжали се използвали широко в Испания през ХV-ХVІ вв. Върху кинжала е изобразен мъж с арбалет, който ловува лъвове и други животни. Продаден през 2010 г.

Сабя на Наполеон Бонапарт, инкрустирана със злато – 6.5 милиона долара.

На бойното поле Наполеон носел сабя и пистолет. Тази инкрустирана със злато сабя била с императора в битката при Маренго през 1800 г., когато той разгромил австрийската армия в Италия. Оръжието преминавало от поколение на поколение в рода Бонапарт. Смята се за културно достояние на нацията и няма право да напуска Франция. През 2007 г. във Франция един от потомците на Жером – брата на Наполеон, продал сабята на друг член на рода. Извитата сабя, украсена със злато, е направена от Никълъс Ноел Бут.

Сабята „Бао Тенг“ – 7.7 милиона долара. Това засега е най-скъпото хладно оръжие в света.Тази красива сабя и ножницата били продадени през 2008 г. Представлява ценно китайско острие от епохата на императора Цянлун.  Дръжката е изработена от нефрит, украсена е с флорален (във форма на цвете) орнамент. От едната страна на сабята е изобразен Бао Тенг – герой на поетични произведения. Самото острие е изработено в императорския дворец. За 47 години са направени общо 90 такива саби.

Повечето британци са запознати с фразата „Sweet Fanny Adams”. С течението на времето тя започва да се използва с метафоричното значение “нищо въобще“. И ако сте объркани от казаното до тук, нека разгледаме цялата история на Фани Адамс.

Последният ден на Фани Адамс започва щастливо. Бащата на момичето е селскостопански работник и в никакъв случай не можел да се нарече богат, но Фани била нахранена, облечена и обичана. Тя живее в малка къща в Олтън, южна Англия.

Тази съдбоносна събота била гореща. Бащата на Фани възнамерявал да играе крикет по-късно същия ден, а майка ѝ била заета с по-малките деца вкъщи и с домашните задължения. Когато 8-годишната Фани, 5-годишната ѝ сестричка Лизи и най-добрата приятелка на Фани, Мини Уорнър, попитали дали могат да поиграят навън, майката на двете момиче, Хариет, нямала нищо против и им позволява.

Трите деца се отправят към полетата Flood Meadows, където често играели. Докато вървят натам обаче, те срещат човек, когото са виждали преди в църквата на Олтън. Това е 29-годишният чиновник Фредерик Бейкър, който съвсем скоро заживял в малкия град. Макар децата да предполагат, че мъжът бил пиян, те все пак вярват, че той е почтен, затова когато се приближава до тях, те не са изплашени от него.

Онова, което момичетата не знаят обаче е, че Бейкър е педофил, а мисълта за убийство не го напускала от известно време насам. Фани била изключително красиво момиче, което било по-високо за възрастта си. Тя определено привлича вниманието на Бейкър и той ѝ предлага половин пени, за да отиде с него в близката хмелна градина. След това той предлага на другите три деца същата сума, за да отидат да поиграят на друго място. Останалите момичета приемат парите, но Фани остава близо до сестра си и приятелката си. Докато децата играят, Бейкър стои отстрани и ги наблюдава, хапвайки си къпини, без да предприема никакви действия срещу Фани.

Час по-късно Лизи и Мини, които вече били изморени и гладни, решават да се приберат у дома. Докато си тръгват Бейкър бързо ги настига и пита Фани дали би го придружила до близкото село Шалдън. Когато тя отказва, той я грабва и я отвежда в хмелната градина.

Ужасени от това, на което са станали свидетели, dдруите деца се завтичали към дома на Мини и съобщават на майка ѝ, Марта Уорнър, какво са видели. Дали бедната жена е била разсеяна или детските думи ѝ звучат абсурдно не е сигурно, но е ясно, че тя не предприема никакви действия и дори ги изпраща да поиграят още малко навън.

Едва в 17 ч. същия следобед, когато Мини разказва за отвличането на съседката си, г-жа Гарднър, започва издирването на Фани. Разтревожена от чутото г-жа Гарднър веднага се свързва с майката на отвлеченото момиче и двете започват я търсят. В близост до Flood Meadows те срещат Фредерик Бейкър. Двете жени се опитват да разберат от него къде е Фани и защо е предлагал пари на децата. Когато те го заплашват, че ще повикат полиция, мъжът отвръща, че няма какво да крие и че често давал пари на местните деца. Той действително бил считан за почтен гражданин и винаги бил елегантно облечен. Вероятно изплашени от самоувереността му и позицията му в обществото, двете жени приемат обяснението му и се прибират у дома.

Когато Фани не се прибира за вечеря, група граждани започва издирване в района. Те не я откриват на нито едно от местата, на които е била по-рано през деня. Когато обаче местният работник Томас Гейтс отива в хмеловата градина, за да види реколтата си, той прави ужасяващо откритие – главата на Фани била забита на две пръчки и хвърлена сред хмела. Не само че била обезглавена, но тялото ѝ било разрязано на части и пръснато из градината.

Убийството на Фани Адамс по начина, по който е отрзаено във вестник „National Police Gazette“

Майката на Фани припада от шока, а баща ѝ Джордж Адамс, който играел крикет, бил повикан веднага. Опустошеният баща веднага сграбчва пушката си и се отправя навън в търсене на Бейкър. Притеснените съседи едва успяват да го удържат и остават с него през цялата нощ.

На следващия ден останките на момичето били събрани и отнесени за изследвания. Бейкър, който отишъл на работа като че ли нищо не се било случило, бил арестуван по подозрения за извършване на убийството. На работното му място е открита бележка, на която той пише: „Убих младо момиче. Беше чудесно и опасно“. По-късно две деца твърдят, че са видели Бейкър на излизане от хмеловата градина, целия в кръв. Те дори допълват, че са го видели да се мие на близкото езеро.

На 5.12.1867 Бейкър е изправен пред съда за убийството на Фани. По време на процеса той отрича да е убил момичето и остава спокоен. Адвокатът му пледира невменяемост, но въпреки това той е признат за виновен. Обесен е в Коледната нощ пред разярена тълпа от зрители (около 5000 души). Решени да не забравят Фани, гражданите събират пари за надгробен камък, който да положат там, където е погребано нещастното малко момиченце.

Тук е мястото историята на Фани да приключи, но по някакъв странен обрат на събитията нейното име е синоним на „безполезност“ и на „нищо особено“.

През 1869 година консервирано овнешко месо е въведено като дажба за британския флот. Моряците не харесвали вкуса му и започнали да говорят помежду си, че това е разчлененото тяло на Фани Адамс. Скоро ужасната „шега“ станала толкова популярна, че консервите били наричани „консерва Фани Адамс“. Скоро фразата „Сладката Фани Адамс“ започнала да се свързва с това да имаш или да получиш нещо, което „не си заслужава“.

Името на невинното момиче все още се помни, но за съжаление нейната трагична съдба е отдавна забравена.

В края на 70-те и началото на 80-те години нюйоркското метро изглежда е „излязло“ от антиутопична книга. Влакове, обрисувани с графити, бедни просяци и наркомани, заедно с колоритно облечени членове на банди, тормозещи пътниците, които пък от своя страна със страх в очите се отказват от ценните си притежания, за да запазят живота си – всичко това представлява напълно нормална гледка в метрото на Ню Йорк през този период.

Процентът на престъпността нараства главоломно през 70-те години на миналия век, а метрото се оказва най-опасния вид превоз в света. През септември 1979 година са съобщени 250 углавни престъпления седмично – всички те, извършени в тъмнината на подземните метростанции.

Изключително опасни улични банди пазели териториите си усилено, разделяйки мрачните коридори на метрото помежду си. Поради високата степен на смъртност сред членовете на бандите, Луис Гардън Акоста, основател на обединението „El Puento” нарича улиците на Бруклин „смъртоносни полета“. Той никак не бил далеч от истината, тъй като изключително голям брой тийнейджъри са ранени или убити по време на „войните“, бушуващи в най-бедните квартали на Ню Йорк.

В отговор на това насилие на полицията ѝ се налага да избере нова тактика на действие. Но макар че броят на полицейските офицери е увеличен още от 60-те години, когато около 3100 служители патрулират в метрото, престъпления продължава да има ежедневно, което в крайна сметка оспорва ефективността на полицията. И тъй като курсовете на патрулиране на офицерите били почти винаги еднакви, престъпниците започват лесно да ги предвиждат и избягват, бивайки един ход напред.

През юли 1974 година поредният акт на насилие в метрото принуждава MTA (Metropolitan Transportation Authority) да прекрати дейността на голям брой от влаковете през нощта. Само за десетилетие метрото губи около 300 милиона пътници единствено заради лошата си репутация на огнище на престъпна дейност.

През декември 1977 година са арестувани 200 потенциални престъпници по време на полицейска операция, наречена „Subway Sweep”. Въпреки това арестите не дават положителни резултати в дългосрочен план, тъй като само през първите 2 месеца на 1979 година са извършени 6 убийства в метрото. В сравнение с 9-те убийства, извършени през цялата предходна година, това е значително увеличение.

През 80-те години щетите, нанесени единствено върху прозорците на влаковете на метрото се равняват на около 2 милиона долара. В отчаян опит да възстанови популярността си, MTA стартира нова линия през 1978 година, наречена „Train to the Plane” („Влак към самолета“), която предоставя 24-часово полицейско присъствие. Линията има за цел да превозва пътници по Шесто авеню в Манхатън и да ги отвежда до бус, който да се отправя директно до международното летище „Джон Ф. Кенеди“. Въпреки усилията си MTA не успява да привлече достатъчно пътници и е закрита през 90-те години.

Паралелно с това нараства и броя на графитите. Това принуждава кмета Джон Линдзи да обяви война на графитите. Поради липса на финансиране обаче не са предприети никакви значителни действия за тяхното намаляване. Властите изглежда губят контрола над метрото, а убийствата и грабежите продължават да са част от ежедневието там.

Ситуацията започва да се променя, когато властите решават да подходят по по-различен начин. Известна като теорията „Broken Window” (“Счупен прозорец“), политиката била съсредоточена повече върху средата, в която престъпността процъфтява, а не толкова върху престъпниците. Това е идея на двама учени Джеймс Уилсън и Джордж Келинг, които публикуват теорията си за първи път през март 1982 година в статия за списание „The Atlantic Monthly”.

Уилсън и Келинг твърдят, че ако един счупен прозорец не е поправен (сменен) веднага, това окуражава вандалите да предприемат допълнителни действия и да чупят още прозорци, докато не окупират цялата територия. Според тях, за да се намалят сериозните престъпления в метрото властите трябва да се борят срещу малките престъпления като дребна кражба, графити и дори счупен прозорец. Двамата мъже вярват, че за да намали престъпността, човек първо трябва да създаде среда, която я обезкуражава.

Теорията им се оказва изключително противоречива в началото и двамата учени са обявени за личности с „нулева толерантност“. Въпреки това властите я приемат и в началото на 90-те години предприемат мерки, предложени от Уилсън и Келинг.

Тяхната теория е повод за разгорещени дебати дори до ден-днешен, но е истина, че от 90-те години насам престъпността в нюйоркското метро е значително намаляла.

Планините, разделящи Папуа Нова Гвинея се разполагат на хиляди километри. Те имат високи върхове, долини и гъсти гори, които са трудно достижими – терен, който е изолирал отделните кланове в продължение на хилядолетия, което довежда до разнообразие в езиците, традициите и начина на живот.

Сред тези планини расте дървото панданус, което може да достигне до 30 метра височина. Цветовете му представляват подобни на ананас плодове, които се ядат сурови или варени и имат вкус, наподобяващ вкуса на ореха. Този плод помага многократно през гладните дни на народа, разбива се и се яде като пудинг, сервира се по време на церемонии и се свързва с най-ранните признаци на човечество в страната. Още в древността жителите прекосявали планините, за да го събират. С течение на времето събирането на реколтата придобива ритуално значение и стимулира развитието на нова форма език.

По време на събирането на плодовете на пандануса е забранено да се използват обикновени думи. Вместо това хората използват пандануски думи. Това не е точно език, но е стил на говорене. Навсякъде в Папуа Нова Гвинея различните кланове, говорещи на свой собствен език, започват да използват пандануски думи, защото в противен случай рискуват да навредят на реколтата си.

Когато лингвистът Карл Франклин живее в близост до планината Гилуе, втората по височина планина в Нова Гвинея, за района се вярвало, че е населен от диви кучета. Франклин отива в страната през 1958 година, за да помогне в изготвянето на каталог на местните езици. Той и съпругата му живеят с народа Кева. Франклин прекарва следващите няколко десетилетия в създаване на азбука за народа, чийто език до неговото пристигане бил само говорим, но не и писмен. В крайна сметка лингвистът създава цял речник.

Всяка година, когато зимата наближавала, Кева се изкачват в планината Гилуе, за да останат там няколко седмици, през които да събират плодовете на дървото панданус. „Един ден някой ми спомена за езика, който използват, докато събират плодовете, за да може злите сили да не ги притесняват“ – разказва Франклин. Въпросните зли сили  са Кита-Меда – пазачът на дивите кучета в планината. Кита-Меда носел дрехи, които му помагали да остане незабележим сред листата на дърветата.

Той бил опасен, имал способността да разкъсва хората на парчета и да унищожава плодовете на ценното дърво панданус. Защитата била задължителна. Кита-Меда разбирал обикновения език на Кева, но не разбирал техния таен език – пандануски. Колкото повече избягвали употребата на обикновения си език, толкова по-далеч държали злите сили на Кита-Меда.

Франклин разказва, че граматиката на пандануския език била сходна с тази на стандартния език на Кева. Например думата „repena” на обикновения им език означавала както дърво, така и огън, а същите думи на пандануски били „palaa”. “Keraa” означава храст на обикновения им език, а горе в планините, на пандануски, същата дума се използва за птици, летящи лисици и всички форми на живот, които имат крила. „Когато отидеш в гората или който и да е непознат регион, не говориш много“ – казва лингвистът.

Не всички кланове обаче се страхуват от злите сили. Народът Калам например също използва пандануски език. Те също събират плодовете на дървото и не използват обикновения си език по време на събиране на реколтата, но те не го правят, за да отдалечат злия Кита-Меда, а просто за да защитят самите плодове.

Произходът на този мистериозен език е загадка, но е лесно да разберем неговата необходимост. Австралийският лингвист Андрю Поли казва, че той представлява нещо като магия, която влияе на развоя на събитията. „Хората са суеверни същества навсякъде по света. В западния свят християните се молят на Бог за добра реколта и безопасно пътуване, а другите култури използват различни видове магия, за да контролират света си“ – казва Поли. Франклин добавя, че езикът се използва и за „маркиране“ на територията – планината Гилуе се счита за опасна от онези, които не познават езика.

Според антрополога Лорънс Голдман пандануският език е и форма на изкуство. Голдман изучава народа Хули през 70-те години. Както при Кева и Калам, Хули имат „език“, който използват, докато берат плодовете на пандануса, но имат и други „езици“, които използват, когато се намират на религиозно място, при пророчества и други. В песните си те често употребяват различни от обичайно използваните думи.

Националните особености са влияели в продължение на хилядолетия върху кухнята и трапезните традиции на различните народи. Ястията се формирали с векове, някои изчезнали, други останали непроменени стотици години – ние и до днес често готвим по рецептите на нашите прабаби.

Например, в западната цивилизация е общоприето на трапезата ножът да се държи в дясната ръка, а вилицата – в лявата. Но, както знаем, азиатците предпочитат традиционните си пръчици за хранене. До ден-днешен се спори кое е първично: дали се използват пръчици, защото обикновено азиатската храна се реже на ситни парчета; или се реже на такива парчета, за да е по-удобно да се хваща с пръчиците?

Пръчиците не бива да забучват отвесно в храната. Това се прави само по време на погребална церемония. На обичайната трапеза се смята за признак на неуважение. Не бива с пръчиците да се чука по масата или чиниите, за да привлечете вниманието. Ако пък ги стиснете в юмрук, околните ще сметнат, че сте настроени агресивно. Също така, обидно е да ги насочвате към човек. За възпитано поведение се смята да вземате парчета от общата чиния със задния, дебелия край на пръчиците, да поставите храната в своята чиния, да ги обърнете и да използвате тънкия им край при хранене.

Императорите използвали сребърни прибори, защото се страхували да не бъдат отровени. Смятало се, че среброто потъмнява, ако го докоснат различни отрови. Днес вече е доказано, че това е заблуда.

В Югоизточна Азия, Индия и части от Африка никога не трябва да ядете или дори да докосвате чинията с лявата си ръка. Там се смята, че понеже тя се използва за миене след посещение на тоалетна, е „мръсна“ ръка. Също така, с нея не бива да докосвате друг човек, това е силна обида – по същата причина.

Ако сте на гости при бедуини, със сигурност ще ви нагостят с кафе. За да покаже на гостоприемния домакин, че не искате повече, трябва да разклатите празната чаша.

В Италия готвачът ще се обиди, ако клиентът поиска повече сирене в чинията. Смята се, че професионалистът знае колко сирене трябва, затова не може да сбърка с количеството му. Също в Италия се смята за крайно невъзпитано да се пие капучино следобяд.

По масите в закусвалните на Бразилия има чипове – от едната страна зелени, от другата червени. Ако вашият чип е обърнат със зелената страна нагоре, сервитьорът ще продължи да ви носи храна, дори да не сте поръчали. За да покажете, че не искате повече, трябва да обърнете чипа с червеното нагоре.

Има доста ястия, които за несвикнали с тях хора са неприятни и убиват апетита. Класическият пример е синьото сирене с плесен и специфична миризма, произвеждано най-вече в Швейцария, Франция и други страни на Западна Европа.

Синьо сирене

На италианския остров Сардиния за върховен деликатес се смята гнилото сирене „касу марцу“ – с живи личинки в него. За да узрее, то нарочно се оставя на открито. Мухите го кацат, снасят яйца и ларвите започват да го ядат, като ускоряват гниенето. Хората ядат сиренето с живите ларви, които щъкат в него и дори подскачат на височина около 15 см – затова при хранене трябва да пазите очите си. Това сирене беше забранено според правилата на Европейския съюз, затова дълго време се произвеждаше и продаваше нелегално. Но през 2009 г. беше признато за „културно наследство“ на Сардиния и отново разрешено.

Сирене „касу марцу“

В Япония готвят ястие с жива жаба – в YouTube дори има клип, показващ как симпатично момиче яде живата жаба, а тя тъжно мига с очи.

Ароматните азиатски яйца „пидан“ се приготвят в смес от оризови люспи, глина, негасена вар и сол. Яйцата се заравят в земята за 2-3 месеца. Когато ги извадят, миризмата им се разнася в целия район наоколо и очарова местните жители. Жълтъкът е станал почти черен, а белтъкът – оранжев.

Празничното ястие на ескимосите в Гренландия се нарича „кивиак“. Приготвя се от два вида морски птици: чайки и гагарки. Без да се почистват перата, поставят птицата в цяла тюленова кожа, която побира до 500 птици, изпускат въздуха от нея, заливат я с мас и заравят в земята. Кожата с птиците стои така от 3 до 18 месеца, през което време месото  ферментира. Това се счита за голям деликатес и кожата се разпечатва обикновено за големи празници – рожден ден или сватба.

Мозък на жива маймуна. Този деликатес в средновековен Китай е бил разрешен само за императора. Консумацията му от други хора се наказвала със смърт. Маймуната била опиянявана с алкохол в продължение на една седмица, за да не се съпротивлява и да не умре преждевременно от болковия шок. След това я пристягали към масата в специална стойка, за да не мърда. Сервитьорът отрязвал горната част на черепа й. Мозъкът на живата маймуна се изгребвал със специална лъжица. Твърди се, че това „ястие“ се сервира нелегално и днес в някои ресторанти на Тайланд.

Африканското племе масаи има традиция, която определено не е за впечатлителни хора. Когато човек умре, трупът му се поставя на специално ритуално място, гърлото се прерязва и в него се налива вода. Коремът се натиска така, че остатъците от храна заедно с кръвта да излязат през ануса. От тази смес се приготвя храна за траурния ритуал, която се яде от всички членове на племето. Така се били защитавали от злите духове.

Колкото народи – толкова традиции. Но очевидно някои просто трябва да бъдат забранени, независимо, че се смятат за част от нечия „култура“.

Както е известно, нацистите усилено търсели „оригиналната религия“ на древните арийци, като изпращали експедиции в Египет за изследване на пирамидите, в Тибет за търсене на древната митична страна Шамбала и т. н.

Според Херман Вирт (1885-1981), основател на т. нар. „атлантско-нордическа религия“, загадъчната Атлантида се намирала далеч на север в праисторическите времена, когато зоните на Северния полярен кръг били все още с умерен климат.

Вирт създал изследователски център за изучаване на духовната история на древността в градчето Бад Доберан, който по-късно се превърнал в прочутия нацистки център „Аненербе“, известен със своите съмнителни изследвания, чиято същност е загадка до ден-днешен – знае се само, че са провеждани генетични проучвания.

Вирт започва рано да си сътрудничи с нацистите. Среща се с Хитлер през 1929 г. Бъдещият фюрер слуша лекциите му, проявявайки интерес към „северното вегетарианство“, за което разказва ученият. Емблема на организацията, която основал Вирт, била свастиката или пречупеният кръст – древният символ на Слънцето за много цивилизации. Именно на този слънчев символ той посветил своята книга „За произхода и смисъла на свастиката“ (1933 г.).

Според Вирт, а и не само според него, свастиката е съществувала в много древни култури. В разкопки на пластове от неолита и енеолита този символ е открит в Близкия изток, Крит, Индия и Иран. Особено много изображения на свастика били открити по време на разкопките на Троя.

Но има един загадъчен и трудно обясним факт: свастиката практически липсва в крайната западна част на Европа, както и в Египет. В семитските култури знакът на свастиката отсъства. Няма го в изображенията от Палестина, Финикия, Арабия, Сирия, Асирия и др. Но в индоевропейските, тоест арийските, култури този знак е свещен още от каменната ера – явно това е бил един от мотивите на Херман Вирт да му засвидетелства почтителното си внимание.

Херман Вирт

В книгата „Хроника на Ур Линда“, публикувана от Вирт, гибелта на Атлантида (наречена „Атланд“, „Алдланд“ или „Алдландия“) е описана в подробности.

Потъналият според него през 2193 г. пр. Хр. остров бил в Атлантическия океан. Но Врит изказал хипотезата, че съществувала и друга Атлантида – духовната родина на атланто-нордическата раса, която се намирала на прословутия легендарен остров Туле в северната част на Атлантическия океан. Съществуването на този остров обаче бива подлагано на съмнение от доста изследователи.

Немските учени веднага отхвърлили автентичността на „Хрониката на Ур Линда“. Но шефът на SS Хайнрих Химлер заявил, че е „вярна, защото същността й е истинска“. След като Химлер през 1937 г. се изказал, че „от хилядите камъчета на мозайката, които представят истинска картина за произхода на  света и неговата история, няколко от тези камъчета се съдържат тук“, професорът Герд Симон от университета в Тюбинген я нарекъл „Библията на Химлер“. Други учени пък сметнали, че книгата е враждебна към Германия, защото налага някакъв „негермански“ начин на живот и „женска икономика“.

Непосредствено след публикуването на „Хрониката на Ур Линда“ избухнал остър научен и журналистически спор. Много германисти отказали да вярват в автентичността на този „най-стар Северен Завет“. В някои говорела филологическа коректност, в други – банална завист. Аргументите „против“ били най-сериозни: руническата структура на оригинала била заимствана от латински, езикът е изопачен старофризийски. На всички упреци Вирт отговорял, че дори и нещо в „Хрониката“ да не е оригинално, със сигурност има архаичен слой, който не може да бъде измислен.

Хитлер не симпатизирал на възгледите на Вирт, като заявил: „Всички тези професори и мракобеси, които създават собствена нордическа религия, ми объркват абсолютно всичко. Защо позволявам това? Защото те създават хаос, а всеки хаос е плодотворен“.

За разлика от антуража си, Хитлер никога не изказвал симпатии към германската древност. Когато говорел за древните германци, правел това само, за да напомни за тяхната „смелост, готовност за борба и расово съзнание“. Според Хитлер не германците, а арийците водят човечеството към духовни височини. Апогеят е достигнат просто от едно арийско племе – германците, в епохата на гръцката и римска античност. Дори щандартите на елитните военни части в Третия райх копирали древните римски бойни знаци. Символ на Берлинската олимпиада през 1936 г. станала гръцката скулптура „Дискохвъргач“.

Хитлер се възхищавал на имперското величие на Римската и Британската империя. Заимствал много неща не от германската митология, а от социалния дарвинизъм. Оттук и неговата формула: „Правото е на силния, а смъртта – за слабия“. Какъв ти матриархат по Вирт?

Алфред Розенберг, основният идеолог на нацистката партия, не останал настрана от фюрера и силно критикувал учението на Вирт в своя основен труд „Митът на ХХ век“. Доказателствата, предоставени от учения, според него са неубедителни, защото „матриархатът непрекъснато се свързва с вярата в много богове – а патриархатът със слънчевия мит. Женският принцип в Мала Азия в предхристиянския период довел до култа на проституцията и груповия секс“. Розенберг призовал да се зачеркне името на Вирт и неговото учение от историята на Германия.

Но  райхсфюрерът на SS Химлер твърдо подкрепял Вирт, защото държал да се използват антихристиянските елементи в идеологията му. Той също защитавал социал-дарвинизма, според който в човешкото общество, както и в природата, трябва да побеждава по-силният, а по-слабият – да умира. Въобще, нацистите упорито съчетавали социал-дарвинизма с расизма и германската митология, за да постигат свои собствени политически цели.

Както остроумно казва Бърнард Шоу за социал-дарвинизма: „Ако най-агресивните и най-силните побеждават – значи природата е бог на негодниците“.

А Херман Вирт живял доста дълго, за да види рухването на нацизма, чиято религия така и не успял да създаде.